Нови решителни стъпки в мъглата на илюзорните свободи и богатства
След изтеглянето на руските войски от княжествата през 1851 г. последва нова окупация през 1853 г. свързана с хода на Кримската война. За пореден път княжествата понасят тежестта на изхранването и транспортирането на руската армия, за пореден път боерския им съвет е блокиран и е наложена цензура на печата. Това сериозно засилва антируските настроения сред румънците. За тяхно щастие след загубата на Кримската война руските войски се изтеглят, но на тяхно място веднага идват турски и австрийски войски.
Парадоксално, но това, в което румънските юнионисти и прогресивни либерали толкова време безуспешно се опитват да убедят селяните, за много кратко време е неволно постигнато от заобикалящите ги три враждебни империи.
През последните 5 години на населението му се налага почти постоянно да посреща и издържа на свой гръб въоръжени "гости". Турци (1848-1849) и руснаци (1848-1851), отново руснаци (1853-1854) и накрая турци и австрийци (1854).
Ако досега селяните някакси успяват да се справят с ангарийните тежести, то откакто отгоре на това ги натоварват и перманентно да издържат гигантските армии на окупаторите, положението вече става повече от нетърпимо. Така че в крайна сметка те сами достигат до заключението, че обединението на княжествата и тяхната независимост са наложителни за да се сложи край на "гостуванията".
И въпреки че народната воля за обединението вече я има, то както и много други национални успехи, по традиция идва отвън в резултат на благоприятно завъртане на историческата рулетка.
За щастие на румънците Русия губи Кримската война и на Парижкия конгрес руския протекторат над княжествата е вдигнат. Отново за тяхно щастие Русия губи войната не от Австрия или Турция, а от Англия и Франция, поради което нито една от другите две граничещи с княжествата империи не е в позиция да претендира за тях. Така че единствената оставаща опция за французите е да изберат обединението на княжествата в ролята им на буфер стоящ на руския път към Босфора. Нещо повече - дори към Молдова е присъединена анексираната от Русия през 1812 г. Източна Бесарабия.
През лятото на 1858 г. международна комисия подписва конвенцията за обединението и устройството на княжествата. Те все още остават сравнително самостоятелни и все още васални на султана - с два княза (Щирбей във Влахия и Гика в Молдова), с отделни правителства и отделни армии. Но пък еднакво структурирани управленски системи и с общ апелативен съд и обща Централна комисия.
През януари 1859 г., като последна решителна стъпка към реалното обединение, събранията и в Яш и в Букурещ избират един и същи човек за княз на двете княжества - молдовецът Александру Йон Куза. Накрая през 1862 г. е съставено и първото общо правителство, а Букурещ е обявен за столица.
Съзнавайки че не може да има нация от две хиляди боери в опитите си да прокара реформи и да оземли селяните, Куза влиза в остри конфронтации с преобладаващите в парламента консерватори. За 4 г. той уволнява 21 правителства, едно от тях дори завършва с убийството на премиера Б. Катарджиу на излизане от парламента, от радикален активист чиято самоличност така и си остава неустановена. Докато накрая през октомври 1863 г. идват либералите на власт с министър-председател Михай Когълничану.
Този човек, макар и едър земевладелец, който няма изгода от промяна на положението, провежда най-сериозните реформи в отчайващо изостаналото румънско общество и държава.
Първата радикална промяна, към която той пристъпва, е национализирането на манастирските земи, които заемат почти 25% от обработваемите площи в страната. В това начинание премиера разполага с пълната подкрепа на цялото общество. Включително и на румънското духовенство, тъй като въпросните имоти са не на тяхно подчинение, а на това на Цариградската патриаршия и представляват последния остатък от фанариотския режим. Които на всичкото отгоре са освободени от данъци и твърдо подкрепяни от Русия, която не желае по никакъв начин да ощетява патриаршията.
Сега обаче когато хватката на руската дипломация най-накрая е разхлабена се отваря възможност за одържавяването им.
Това значително обогатява поземления фонд и съответно улеснява провеждането и на аграрната реформа.
Въпреки това тя предизвиква политическа криза след като консерваторите гласуват вот на недоверие на правителството. Този път Куза обаче не сменя кабинета, а разпуска законодателното събрание и провежда национален плебисцит, целящ увеличаване на собствената му власт и разширяване на избирателните права. Въпреки че няма такива правомощия според международните договорености за устройството на княжествата и въпреки протестите на Високата порта, Западните сили подкрепят реформата.
През август 1864 г. е приет поземленият закон, с което за първи път селяните получават някаква реална свобода и собственост. Но както обикновено и този път впоследствие добрите намерения завършват с доста половинчат краен резултат. Едно поне е окончателно постигнато - най-накрая отпадат ангарията и всички други задължения на селяните към боерите.
Наред с манастирската земя държавата иззема и 2/3 от боерската земя (като земевладелците получават доволни парични компенсации за нея). А селяните имат срок от 15 г. да изплатят получените парцели на държавата с фиксирани доста солени годишни вноски. Проблемът е, че боерите запазват за себе си най-плодородните обработваеми земи, а също и в тяхно владение остават горите и пасищата. Докато селяните получават най-бедната земя, която и често се намира далеч от селата им, а те нямат право да я продават за срок от 30 г. Положението се оказва такова, че задължителното изплащане на въпросната земя им идва доста на нагорно. Така те се виждат принудени или да наемат допълнителни земи или да работят като наемници в боерските имоти, което реално отново ги поставя в положение близко до крепостничеството.
Редом с това през втората половина на 19 в. населението на Румъния бележи рязък демографски бум нараствайки с 54%. С това проблема със селската малоимотност и безимотност се задълбочава още повече.