Ето че стигнахме и до голямата патаклама :)
И тук по традиция се изсипват купища критики към тогавашните управленски елити придружени със съжаления за последиците от поетите тогава курсове. Рядко обаче някой се сеща да отбележи, че най-свирепата буря връхлитала някога човечеството ние я преживяхме оставайки почти незасегнати от нея.
Въпреки, че първоначално бяхме от лошите, точно навреме сменихме курса за да се впишем в списъка на победителите. Като дори и ибяхме единствената страна съюзник на Третия райх, която не само че не загуби територии, ами дори и спечели.
Дипломатите ни вече са далеч по-предпазливи, трезви и далновидни отколкото в началото на века. Докато румънските например – тъкмо обратното. Първоначално изключително ловко съумяха да осъществят националното си обединение, на което му се порадваха точно 20 години преди да го пропилеят.
Въобще през 1940 г. румънците изпадат в пълна дипломатическа дупка и никоя от Великите сили не желае да се застъпва за техните интереси. Напротив, Всичките велики сили вкупом (за кой ли път ), включително и СССР, застават на наша страна при преговорите за връщането на Южна Добруджа. Дори мразеният от всички Фердинанд праща апели от Виена до Великите сили, убеждавайки ги, че Добруджа трябва да бъде върната на България. И все пак дава някакъв принос за това, макар и скромен и въпреки, че вече не е длъжен да го прави. Което говори, че противно на общоприетото всъщност е обичал България и дори след като вече тя не е била негова е продължавал да й желае доброто.
И тъй също така мразените от нас подли румънци ни върнаха Южна Добруджа доброволно и без да искат нищо в замяна.
Освен че заслужават благодарности за това, заслужават и доста по-големи съжаления от нас за случилото се през войната. Те губят не само Южна Добруджа за наша сметка, ами Сталин им прилапва и Бесарабия и Буковина, които вече са предимно етнически румънски територии.
Когато румънците се обръщат към Хитлер, той им взима и Трансилвания, давайки я на унгарците, а за компенсация им дава част от Югозападна Украйна. Същевременно пък на нас ни даде националното обединение през 1941 г. без да ни взима нищо (като изключим македонските и беломорските евреи, които дотогава така или иначе не са били наши поданици, а вторите дори и не са знаели български). На всичкото отгоре Борис му отказва твърдо да предаде евреите от старите предели на страната, както и да му изпрати войски в помощ на Източния фронт, което успя да ни се размине без никакви последствия. Така българите от еврейски произход отърваха кожата, докато румънците – не. Отделно ген. Антонеску прати и армията на Източния фронт. Това са близо 400 000 румънци, повечето от които така и никога не се завърнаха. Докато всички те зъзнеха в окопите край Сталинград под порой от бомби и снаряди, през това време нашите играеха билярд във военния клуб, ходеха на балове, театър, мачове. И най-важното – останаха живи и създадоха семейства, на които много от нас днес са потомци и дължат съществуването си на НВ цар Борис ІІІ.
Що се отнася до сърбите и гърците, те отнесоха голям пердах от Вермахта и въпреки, че нямаше много съпротива и битки дадоха и доста жертви. За всеки случай доста повече от нашите. Ние даваме ок. 3-4000 жертви на бомбардировките и около 10 000 в т.нар. Отечествена война. Което са микроскопични жертви спрямо тези на останалите страни и на фона на общия брой загинали през войната от над 55 милиона души.
Тук са бомбардирани само София, Враца, Дупница и Скопие (макар и то според гледната точка на противниците ни уж да не е било българско).
Но това са локални бомбардировки извършвани „между другото”. Главната цел са нефтените полета край Плоещ, просто от там на път обратно към базата си в Южна Италия самолетите изсипват тук каквото им е останало от неизхвърления бомботовар.
Излишно е да уточняваме, че румънците са били спукани от бомбардировки, далеч по-масирани от тези над нас. Освен всичко друго нефтените находища около Плоещ са единствените в териториите контролирани от райха. Съответно се получава така, че в продължение на пет години всичките немски танкове, камиони и самолети се движеха с румънски петрол, което е огромно разхищение на природните им залежи, каквото при нас е нямало.
При сблъсъците между нашите ВВС и съюзническите ние даваме доста по-леки жертви и в машини и в жива сила. Безспорно е, че пилотите ни са били добри, в това което правят, но и съюзническите са били добри. Трябва обаче да се отчетат и останалите фактори, които са благоприятствали нашите и довели до такива резултати от сблъсъците и съответно до ограничени жертви от бомбардировките.
ПВО-то на София е един от тях. То всъщност сваля повече самолети отколкото пилотите успяват да свалят с маневрени боеве. А също така и голяма част от свалените от пилоти самолети всъщност пак са били свалени благодарение и на ПВО-то. Снарядите му образуват своеобразни „залпови стени” в небето и пилотите ни, знаейки ги къде са тези стени увличат или притискат към тях вражеските самолети. Служещите в ПВО-то обаче някакси остават извън светлината на прожекторите и цялата слава я обират пилотите. Дори асът С. Стоянов съвсем бегло споменава за ролята на ПВО-то в подробните си мемоари, пък отделя много повече време да хвали например механиците и командирите от авиополка му.
После – имаме и съпорта на Луфтвафе. Вярно скромен, но такива са били възможностите. Немските пилоти обаче са опитни и също тъй ефективно и самоотвержено бранят българското небе и съответно заслужават нашите благодарности. На един от тях, загинал в тези боеве, всъщност има паметна плоча в една софийска градинка, която е периодично осквернявана от безмозъчни червени лумпени.
Благоприятстващо е също така и обстоятелството, че англичаните и американците явно са знаели, че в България по принцип се отнасят добре към пленените пилоти. Затова не са малко случаите когато някой съюзнически пилот спече положението в бой или получи някаква повреда, директно да каца в някоя нива и да чака подпрян на приземения самолет да дойдат да го приберат. След което го пращат в един пансион до Шумен при останалите пленени пилоти. Където те се излежават по цял ден, пият чай в столовата и си лафят за момичета и самолети. Демек като на курорт, само че безплатен. Освен всичко друго същевременно службата си тече, а те съвсем легално скатават там чак до края на войната, докато в това време колегите им е трябвало да водят свирепи боеве с ветераните от Луфтвафе.
Щастливо обстоятелство за България е и това, че когато през септември 1944 г. немците разбират накъде ще поемем си тръгват тихомълком от тук без бой. Когато ние ги нападнахме това вече беше на чужда територия и съответно разрушенията, цивилните жертви и щетите се случиха на чужда територия. Нещо, което малко европейски държави успяха да избегнат.
Следващото щастливо обстоятелство (щастливите обстоятелства за България просто не се свършват : ) не се свършва обаче и мистериозната мания на българите да не ги забелязват), е че и при влизането на Червената армия се разминахме без никакви жертви и разрушения.
Всички знаем какво се случи в страните където руснаците трябваше да влизат с бой, като Полша, Германия, Унгария. Масови безконтролни мародерства, изнасилвания и убийства.
Дори в Югославия сърбите твърдят, че имало 5000 случая на изнасилвания от страна на руските войници. Това като се има предвид, че Югославия е освободена от партизаните и българската армия, а войските на Трети Украински фронт минават съвсем за кратко само през част от Воеводина и въпреки това какви поразии са успяли да направят!
Докато за България има изрична заповед да не се пипа нищо, при положение и че когато на 8 септ. все още не сме направили преврата и се намираме в състояние на война със СССР.
У нас има един единствен регистриран случай на опит за изнасилване приключил с разстрел на руския войник по заповед на командира му. Е сега, чувал съм и истории как на еди кой си баба му била направила „голям шлем” щото я били е6@ли и германци и руснаци, но случаите когато е нямало дърпане не ги броим
Естествено не е минало без някой и друг свален часовник или отмъкната кокошка, но това са дреболии. Имаме и един случай на открадната цистерна с медицински спирт. Руските войници вдигат автоматите си срещу директора на бургаската болница, който отчаяно се опитва да им обясни, че тоя спирт не става за пиене. В крайна сметка всичките се изпонатравят и вкупом ритват камбаната, тъй че и при този инцидент жертвите са изцяло от чуждата страна. Кой знае защо си имаме и паметник на тези толкова геройски загинали юнаци, но нямаме например на българските летци. Избирателната благодарност на българите е меко казано странна.
Така на нас ни се разминаха всякакви зулуми както при пристигането на германците, така и при оттеглянето им, така и при идването на руснаците. Все неща с които Полша например никак не може да се похвали.
Като впоследствие когато се включваме във войната против райха, нашите войници пък правят доста зулуми навън, за които историографията ни разбира се мълчи.
Тито например пуска оплакване до руснаците, че българите били изтарашили някакви складове в Пирот, ама така ги били омели, че отмъкнали дори бравите на вратите. Руснаците пропускат покрай ушите си тези оплаквания, както и настояванията му да им платим обезщетение. В Югославия има и далеч по-фрапиращи случаи от този, които ги знаем от дядовците си, защото в учебниците естествено липсват. Като например случай, при който български войник намушква с щик в корема бременна жена. На въпросния изрод впоследствие са му видяли сметката своите, представяйки го за нещастен случай. Разбира се това са по-скоро изключения отколкото практика и не са били планомерно прилагани от командването, а са представлявали изстъпления на отделни личности. Но все пак сумарно са доста на брой, като подобни карамболи нашите правят дори и чак из Австрия. Споменава се, че ловили риба в езерата в Алпите и по парковете с... ръчни гранати! А също така и руснаците се наложило да слагат по един часови на пост пред всеки хабсбургски замък около Клагенфурт за да не го оберат българите. За отбелязване е и това, че част от инцидентите не са предизвикани, както обикновено от крадливост, похотливост или омраза към местните, а от чиста кретения. Като например случай с разквартируван в случайна къща наш киртак, който се изср@л в каца с кисело зеле в Унгария. После неговите другари и командири са го шамарили като са разбрали за тая простотия, но стореното си остава сторено. И въпреки тези инциденти унгарците ни запомниха с добро, като борци за тяхното освобождение, за разлика от сърбите например. Издигнаха и паметниците на загиналите ни войници там и редовно им поднасят венци.
Ние тая благодарност не я заслужаваме особено с оглед на гореописаните случки, а и защото приносът ни за разгрома на райха е реално съвсем символичен. На всичкото отгоре и не успяхме да изпълним основната задача, която съюзниците ни възлагат – да отрежем пътя за отстъпление на немските войски от Гърция и Югославия и да не им позволим да се съединят с останалите немски сили.
Въпреки, че разполагахме с огромно превъзходство в техника и жива сила скромните немски ариергарди успяват да ни забавят достатъчно, че и поражения да ни нанесат, докато останалите им части се изтеглят през това време. При Драва и в Унгария успешно, макар и с доста мъка и доста съветски съпорт, отбиваме опита за контраатака и обход на фронта от немците. Но руснаците така или иначе щяха да се справят и без нас в успешното изпълнение на Балатонската операция.
Или ако трябва да обобщим – в продължение на повече от 3 години бяхме на страната на райха, сваляхме американски и британски самолети на поразия, трепехме сръбски и гръцки партизани в окупирани от немците техни територии. Накрая врътнахме един бърз преврат, мигом сменихме свастиките с петолъчки, направихме си няколкомесечна разходка до Европа за ръчичка с руснаците, погърмяхме по оттеглящите се немци и това беше достатъчно за да се наредим сред победителите.
Така при подписването на Парижкия мирен договор минахме без териториални загуби, а само с парични санкции (част от които подобно и на тези по Ньойския договор ни бяха опростени впоследствие).
Разбира се териториите, които немците ни ги бяха подарили отнемайки ги от Гърция и Югославия, нямаше как да не ги върнем ако искахме да минем по някакъв начин за страна воюваща против Третия райх. Но пък отново в крайна сметка Великите сили прецениха, да не изпълняват желанията на съседите ни, които отново искаха териториални компенсации заради това, че бяхме агресори и окупатори срещу тях през войната. На преговорите гърците искаха от нас Родопите и Пиринска Македония, а сърбите искаха още части от Западна България. Ние пък настоявахме да получим поне излаз на Беломорието, но за разлика от нас те не бяха воювали на страната на Германия и съответно те бяха в позиция да искат компенсации, а не ние.
Но желанията им останаха неудовлетворени, този път не толкова заради твърдото единодушно застъпване на Западните сили, ами най-вече заради това на Сталин. Който след като стана ясно, че България ще бъде негов сателит не позволи повече нищо да се вземе от нея.
Тъй че тези, които съжаляват за написаното на онази прословута салфетка от Московската конференция и къде ни постави тя, може би е време да преосмислят становището си. Какво щеше да стане, ако България беше отишла от западната страна на Желязната завеса и съответно – на милостта на Западните сили, а не на Съветския съюз, какво щеше при това положение да ни отреди Парижкия договор? Те можеха да решат да удовлетворят претенциите на Гърция и Югославия или поне част от тях. Защото вече не става въпрос за баланс на силите както преди. Задава се Студена война, идеологически сблъсъци и в този контекст баланса на силите между малките държави вече не е от такова значение. Още повече и че сега те са технологически доста по-изостанали от индустриалните гиганти и не представляват такива фактори каквито през ПСВ.
А Сталин пък, знаейки, че България няма да е в неговата сфера на влияние, нямаше да се застъпва за нея, дори можеше да пожелае връщане на Южна Добруджа на Румъния за да увеличи своята зона. И така да останем в свободния свят, но значително разпарчетосани.
Докато при реалния сценарий попадаме за 45 години в соц лагера, но териториално цели, каквито останахме и до днес.
Дали беше добра цена заплащането на съвременната ни териториална цялост за сметка на 45 години Комунизъм?
За онези хора, които трябваше да ги изживеят, навярно цената е била висока. Тя обаче така и така вече е платена и репарациите са платени. А ние живеем вече в свободния свят и в границите отпреди влизането ни във войната.
Което никак, ама никак не е малко, можеше и да е много по-лошо. Не можем да го оценим това обаче, защото човек оценява истински това, което има чак когато го загуби. Дали ще загубим това което сега имаме, или ще го запазим и направим още по-хубаво и уютно за живот – зависи единствено и само от нас.
Е това е само един град. Който тогава не е бил единствен и пренаселен както е сега. Евакуациите обаче са извършвани бързо и жертвите са ограничени. А в останалата част от страната не са и разбрали, че има война, освен от вестниците и радиото. Като изключим няколко локални удара по Дупница и по Враца. Разбирате ли, че 4 000 жертви за ВСВ са си направо статистическа грешка. Сталин е разстрелвал по толкова с един подпис. А същевременно по Полша, Русия, Китай, Япония, Германия, Украйна и т.н. гинат десетки милиони!
