RIZAR

Маготин , който написа горното изречение през 2010г. , би трябвало, като сериозен археолог да е прочел фундаменталния труд на Ст. Бояджиев излязъл още през 2008, на книжния пазар появил се 2009г. в който се споменава , че Хьонинг с доведения от него екип откриват дървено-землена западна стена в Плиска, която завършва с наблюдателска кула. За апаратурата донесена от Хьонинговия екип Маготин и българските археолози могат само да си мечтаят и до днес 12г. след техните проучвания. Отделен е въпросът , че Хьонинг не е добросъвестен учен. Той твърди, че каменните стени на Преслав са били построени по време на византийското владичество, пропускайки да отбележи , че византийските войски обсаждащи града разбиват каменните му стени с бойни машини , което е описано от съвременните извори.

Главните послания на патриарх Кирил Гундяев и хората, които той представлява до България, българския народ и БПЦ бяха изразени най-общо казано в следното правило - никакво отклонение от уравниловката. Политическият истаблишмант на Русия, направи последен за съжаление грешен политически ход за привличане на България към орбитата на сферата на държавите от бившия СССР начело с Русия. Да видим, все пак "грешчиците" на руската политика към България 1. Линията на развиващ се Икуменизъм, но не от папски, а от кагебистки вид; В смисъл водещата роля в този процес играе не римо-католическият папа , а руският патриарх. 2. Отправяне на "апел" към българите да продължават да закупуват на нефт, газ и други природни ресурси на безбожно скъпи цени, които в условията на тежката икономическа криза са абсурдни. 3. Русия няма намерение да увеличи притока на туристи в България, за сметка на Турция, а напротив държавата, която праща оръжие убиваща руски граждани в Кавказ и Средна Азия, продължава да бъде на дотации от Русия. Патриарха можеше да направи един подобен призив - за Бога братя ходете на екскурзия в България и купувайте българското. В България се покоят мощите на онзи, който стои от ляво на Бога - най-великият роден от жена - св. Йоан Кръстител, мощите и на първия апостол - Андрей Първозвани, който официално се води и апостол на Русия. Това беше пропуснато и просто е несъмнено, че е направено нарочно. Ако подобни думи бяха изказани от най-висока църковна трибуна, то поне вярващите в Русия, които са между 10-15% по някакъв начин, биха се насочили към България за поклонническо пътуване и отдих. 4. Некупуване на стоки от България - наши фермери, работници и земеделци отиват да работят в Гърция и на Запад, вместо да стоят тук и издържат семействата си от място , но и да плащат данъци на нашата държава. 5. Незаангажираност към българските проблеми - геноцид, бедност, македонски въпрос, каноничен ред, изправяне на историята, признателност за книжнина и култура; 6. Липсата на извинение за геополитически грешки при Светослав Игоревич, Балканските войни и Първата световна война. Не трябваше да ни водят официално победени във Втората Световна война. Сталин казал, не- победени са, не са победители, макар българи да отдадоха кръвта си за Червената армия. Това забави историческото развитие на България, която трябваше да плаща непосилни репарационни задължения към Югославия и Гърция. Отделно към това, в чисто църковен план, големия минус на Руската православна църква в края на XIX и нач. XX в. , беше пълната й ненамеса на при решаване на българската схизма. Признаване на измислената румънска църква, която е основана едва през 1922г. , за сметка на БПЦ, която има хилядолетна история. За никого не е тайна, че в сегашното противостоене в православния свят Руската и румънската църкви са срещу "гръкоезичните'' . 6. Да се строи безмислена, скъпа и неефективна АЕЦ. 7. Не са признателни за това, че им дадохме една фиктивна ВМС база, на която и до днес се ремонтират руски кораби. На "Лъджа"-та има два руски кораба http://www.trud.bg/A...ticleId=1023913 Руската диалектика срещу нас се движи в чисто умозрителни постановки - 1. Били сме ги предали ? - възражение, кой всъщност кого предаде, да не би България да закри СИВ и Варшавският договор? Не го ли закри предателя Горбачов и останалите кагебисти? 2. Били сме срещу тях -възражение - Да бе, техния агент Доган изпрати две дивизии ислямски братя за Джихад в Чечня. Пълни глупости - напротив , българите-мохамедани гладуват заради агента от КГБ Доган, който с лобиската си партия, поддържа безбожно ниски изкупни цени на тютюна. Нищо !!! Абсолютно нищо не сме направили против тях - продавали сме оръжие на Грузия; да, това е единствения до някъде антируски жест на българите. Всъщност фирмите, които са осъществили доставките са били от близкия кръг на българските социалисти и да не кажем направо свързани с руските разузнавателни служби. Това не е аргументум екс силенцио - погледнете кои са собствениците на български фирми за военно производство. 3. Не сме ги пуснали в Сърбия през 1999г. Когато самите сърби им искаха Ц-300 те не им дадоха . При държави, които притежават Ц или С-300 програмирането на военните операции търпи качествени промени. Виждаме, че държава с С-300 досега не е нападната - пресен пример Сирия. Сърбия официално обявява и пита, защо и на каква цена са ги предали руснаците пред 1999г. ? Не сме им помагали да си оправят нещата на Балканите. Били сме длъжни да се караме заради тях с другите държави, за да сме им уреждали техните игри. Когато съществуваше ОВД им вадехме кестените от огъня и изпращахме братска помощ за соц. страните от Азия, Африка и Америка. Сега сме хептен дребни джуджета, дето няма и зад кого да се скрием. Това ли искат да кажат ? Червената армия не искат ли дойде ??? Имаше ли все пак положителни моменти от посещението на Всерусийския патриарх ? Твърде скромни на фона на политическата незрялост на руската дипломатика спрямо България. 1. Теоретично, РПЦ МП призна, че български мисионери са участвали в евангелизаторският процес в Русия. "Нито една национална култура не може да съществува без своя база, без основа. За нас това е източноправославната култура. Ние приехме от вас културно-генетичния код на братята Кирил и Методий". Това заяви в академичното си слово патриархът на Русия Кирил на тържество в края на посещението си у нас. Значи, не само са "участвали", както се опита да изкаже българската роля, митрополит Иларион Алфеев, но те са и създали , всичко това, което днес наричаме Православна Русия или Матушка Русь. Градът , който ги е пазил 200 години от половците(куманите) се е наричал Рилск(на името на св. Иван Рилски). Двама от най-известните руски светци са използвали мотиви от живота на св. Иван Рилски - св. Йоан Кронщадтски "взема" името, а св. Серафим Саровски повтаря подвига - 1000 дневното стоене на молитва върху камък. Най-известният руски светец Сергий Радонежски, чийто манастир и до днес е най-големият манастир в Русия е също кръстен на един "илирийски" светец , който до църковната му контаминация с образа на св. Георги и по този начин, повяхване на паметта му в народния фолклор е бил дълбоко почитан на Балканите, пострадал от злобата на своя император роднина дакиец - става въпрос за св. Сергий , който заедно с неговия събрат Бакх, са екзекутирани по заповед на имп. Галерий. 2.Патриарха теоретично зае българската страна в конфликта в енорията на руската църква "Св. Николай" в София. http://dveri.bg/kxq68 На практика какво ще стане предстои да разберем. Успя ли да си спаси , разкритата кагебистка агентура? Бъдещето ще ни покаже... Още няколко дребни момента, които въобще не си струват отбелязването ... В крайна сметка - Кой спрямо Кого има комплекси??? България не трябва да има руски комплекси. Но, те, че имат, това се пролича.

Представям на вниманието на нашите уважаваеми съфорумци един материал, който трябваше да бъде прочетен на една конференция , за нея подробно вж. тук - http://dveri.bg/kxxur , на която за съжаление не успях да присъствам, поради други мои ангажименти . Осъзнавам, че тя е непълна и стои малко недовършена, но се надявам, че ще представлява интерес, предимно поради важния тематичен контекст в който тя е поставена - а имено, 1700 г. от провъзгласяването на Миланския едикт. Някои от изворовите материали са предадени чрез втора ръка, едно поради липсата на време, второ поради невъзможността, да открия нужната ми литература. Един (консервативен) поглед върху борбите за утвърждаване на тринитарното християнско учение на Балканите през IV в. През 325 г. е свикан Първия Вселенски събор в град Никея, Мала Азия. На този събор се полагат основите на християнската догматика и каноническо право. Както знаем, на него е осъдено учението което защитава презвитера Арий, наречено по неговото име арианство. Трябва да се отбележи, че Арий не е негов основоположник, както смятат някои, а само негов най-известен апологет[1]. Учението, което се основава на силогизма на Антиохийската школа (или, както по-точно се изразява о. С. Булгаков – „Аристотелиевият рационализъм проникнал чрез Павел Самосатски и Лукиан в учението на Арий и сложил своя отпечатък върху догматическата му система")[2] има своите привърженици, особено в източната част на империята. Фактически може да се каже, че главната борба между Православието и арианството се разиграва именно на Балканския п-в и тук е и нейната развръзка. Дунавската област е театър на политико-религиозните акции, които ще имат отзвук за цялата Църква. Самият Арий е заточен в Илирик[3] и това му дава възможност да привлече към ерестта много местни християни. Стихийното разпространение на арианството сред простолюдието в империята през IV в. и сред варварските народи извън границите й през IV-V в. се дължи немалко именно на схематичната форма на посланието, дотолкова, че е възможно то, да бъде съкратено в куплетите на подходящ "шлагер". Песента "Талия" (Пир), съставена от самия Арий (с текст и мелодия, със строфи, свързани помежду си чрез акростих, за по-лесно запаметяване и разпространяване) съдейства за ефикасното и бързото разпространение на арианството. Въпреки тези съблазни по-голяма част от християните подкрепят Никейския събор. За това свидетелствуват св. Атанасий Велики, св. Василий Велики и историка Сократ[4]. Последователите на арианството от своя страна, също организират методична борба срещу епископите, които следват Никейското изповедание и най-вече се опитват да ги дискредитират в поредица от поместни събори. Първият Никейски свети отец лишен от катедрата си и изпратен на заточение в Тракия през 331 г. е светителят на Антиохия Евстатий. „Той бил добре научен от благодатта на Духа, че предстоятелят в Църквата трябва да се грижи не само за тази църква, която му е възложена от Духа, но и за цялата Църква по цялата вселена" [5] - това свидетелства за него св. Йоан Златоуст и потвърждава, че макар и гонен „гласът му не замлъквал". Това известие се потвърждава и от бл. Йероним в неговото съчение за по-известните християнски писатели. Малко по-късно (вероятно в началото на управлението на имп. Констанций 337-338 ), той е преселен в днешен Пловдив за да могат неговите противници-арианите, придобили пълно влияние над държавната администрация да го притесняват още повече и да имат пълен надзор над дейността му. Там около 345 г. той умира. През 482г. светите му мощи са пренесени в Антиохия[6]. Адрианополският епископ Евтропий също е изпратен на заточение. По това време са притеснени и други подръжници на Никейския събор – Константинополския архиерей Павел също е прогонен и изпратен в мъчително погубление, а на 25-ти октомври (вероятно 337-8) са убити с меч по заповед на арианските сановници Филип и Евсевий – Маркиан и Мартирий неговите писари[7]. Един известен тракийски мъченик е Полихроний. Той е роден в края на III в. в тракийско село от Гамфанидската област и е син на земеделеца Варданий. Когато става пълнолетен решава да се занимава с обработване на лозя. Според краткото му житие, той се наема да работи в Константинопол, като се труди преусърдно, но живее богоугоден живот и неговия работодател му дава много злато и го отпуска, поръчвайки му да се моли за него. Полихроний построява с това злато една църква, в която е хиротесан за певец. По време на Никейския събор присъства в това си звание, а по-късно е ръкоположен за свещеннослужител. Убит е по време на арианските спорове след смъртта на св. цар Константин Велики[8]. Това са само част от замъчените православни клирици от еретиците. Оказва се, че не само източни светители са заточени на Балканите. Папа Либерий (352 – 361), който приема изповедника св. Атанасий Александрийски, сам по-късно е изпратен на заточение в Тракийска Бероя[9]. Някои от членовете на епископата, проявявайки твърда мъжественост сковават действията на еретиците и техните козни се провалят. Например, епископ Ригин е твърд защитник на Православието и дори неговия подвиг е описан в Месецослова на Василий, според който присъствайки на събора в Сердика, от страна на източните епископи (Скопел се намирал в Източна Тракия, дн. Ескипол) унижава еретиците със смелото си слово[10]. Наред с твърдо изповядващите Православието епископи, голяма част от епископата на Илирик е настроен полуариански, а някои епископи дори са еретици. След смъртта на имп. Константин споровете не се прекратяват и нуждата налага двамата императори братя Констант и Констанций да се споразумеят за нов събор. Възможните инициатори са няколко – от една страна папа Юлий I (337-352) и Осий Кордубски подтикват император Констанс, а от друга е имало нужда да разгледа делото на Александрийският епископ св. Атанасий, който по най-точния израз на Спаски „свързал съдбата на Никейския символ със собствената си съдба"[11]. Така се стига до решението за провеждане на един Вселенски събор, който да омиротвори враждуващите лагери. През 343 г. е свикан в Сердика, като град, който стои на границата между Изток и Запад, но в пределите на източната половина на империята. Причините да бъде избран за заседания на събора именно град Сердика не са случайни. Проф. L. Barnard отбелязва, че този град има богата и продължителна история, фактически той е един от най-старите градове на Европа с петхилядигодишно съществуване[12]. Започнат като втори Вселенски събор през месец ноември 343 г. [13], той се председателства от епископа на испанския град Кордова – св. Осий Кордубски исповедник, който преди това ръководи и Първият Вселенски Събор и е личен капелан на император Константин Велики. Заседанията продължават до месец февруари 344 г. с участието на 300[14] делегати. Източните участници поставят предварително условие за участие си – отстраняването на Атанасий Александрийски и Маркел Анкирски от катедрите им. Важно обстоятелство представлява и описаното от бл. Теодорит завещание на имп. Константин, съдържащо „conditia sine qua non" – разделяне на империята между тримата му сина[15] и възстановяване на Атанасий в Александрия[16]. Тъй като, исканията на източните епископи не се изпълняват, те напускат самоволно събора и организират контрасъбор във Филипопол[17]. Сердикийският събор и до днес остава в историята, като един от най-проблематичните събори. Проблемите които произлизат от ясно описания, на пръв поглед, събор от църковните историци Сократ Схоластик, бл. Теодорит Кирски и Созомен са следните: 1. Датата и точното място на провеждане; 2. Броя на участниците; 3. Оригиналноста на правилата му; 4. Въпросът за отсъствието на императорите; Доколкото отсъства едно цялостно изследване[18] на Сердикийския събор не мога да дам крайна оценка за тези противоречия, както се опитва да стори това В. Вачкова[19] Отличителен е фактът на Западната тенденция за Римско надмощие, отбелязването на Сердийкийския събор като „Вселенски" и огромното му значение за Вселенската църква. Именно заради западните претенции, той се лишава от възможността да бъде вписан в аналите на Църковната история като „Вселенски" и остава като поместен събор с голямо каноническо значение. В науката се налага мнението, че на този събор е изработен един нов символ, който е съставен основно по Никейския символ с добавяне на Четвъртата Антиохийска формула[20]. Относно приетите от него правила доминиращото мнение сред научните среди е, че те са 21. Православната църква, която е вярна тълкувателка на Свещенното Предание и църковно каноническо право приема 20 правила. На Сердикийският събор присъстват и епископите от Балканските провиници – 38 епископа от Елада, Епир и Тесалия, както и Протоген Сердикийски, Аеций Солунски, Геронтий Верийски, Хелиодор Никополски, Олимпий, епископ в гр. Аена (в Тракия), Парегорий Скопски, Евагрий Ираклийски (Македонски), Зосим Лихнидски (Охридски), Урсакий Сингидунский (Белградски), Ригин (за когото споменахме по-горе) и Лукий Адриянополски, когото преследват арианите[21]. Още тогава проличава тенденцията да се отдели Изтока от Запада. Църковният историк Созомен изразява това далновидно: „След този събор, т. е. източните и западните епископи, вече не се свързавали помежду си като люде от едно вероизповеднаие, нито общували заедно. Източните се ограничили до Тракия, а Западните до Илирик" [22]. В центърът на събитията след Сердикийския събор се оказва църквата на Илирик. Сирмиум става център на серия от 4 поместни събора (347/8;351;357;358 г.). След първият примирителен събор, нов претекст за намеса на арианската партия дава Сирмийския епископ Фотин[23], родом от Галатия, ученик на Маркел Анкирски. Бидейки ръкоположен в сан епископ Сирмийски, той се опитва да възстанови ерестта на Евион. В последствие е изгонен от църквата от управителят Валентиан. Фотин е плодовит автор на книги, от които най-забележителни са „Против езичниците" и „За Валентиян". Някои от неговите учения обаче са твърде нетрадиционни. Една група подкрепяна от Константинополското правителство е изпратена в Сирмиум и заедно с епископите от Панония отстранява Фотин от катедрата му и го замества с Ерминиус[24]. Тя съставя първата формулировка на Сирмиум, която нито приема, нито отхвърля Никейската „омоусия". През 350 г. в Римини панонските епископи и Валенс от Мурса налагат субординационистичния компромисен вариант на Символа синтезиран в известния Сирмийски манифест от август 357 г. Издаден е под формата на трактат, а не „ad instar simboli" (във вид на символ)[25]. Той е насочен изцяло срещу Никейския символ. След оживени спорове с някои от крайните привърженици на арианската теза източните епископи приемат компромисния Сирмиански символ на вярата. В Римини обаче съборът не протича съобразно очакванията. Макар че малко преди неговото откриване православните епископи, включително някои от застъпниците на Никейския символ на вярата, дават съгласието си за приемане на компромисната формула, папа Дамас успява да убеди повечето от присъстващите епис­копи да отхвърлят Сирмианския символ на вярата и да изключат от събора несъгласните с това делегати. Във връзка с това стои писмото на папа Дамас и останалите 90 епископи, събрани на синод в Рим в 358 година, до илирийските епископи, чийто текст се публикува изцяло от Теодорит Кирски в неговата Църковна история[26]. В това писмо папа Дамас и останалите епископи изказват своето доверие към илирийските епископи, че ще предават и в бъдеще чистото от ереси учение. Съборът изпраща многобройна делегация да информира императора с това негово решение. Констанций ІІ, който се чувства лично засегнат от тези действия на западните епископи, не допуска делегацията да достигне Константинопол и дава нареждане всички нейни членове да бъдат отведени в малкото градче Нике при Адрианопол, където те биват подложени на натиск да потвърдят с подпис своето съгласие със Сирмианския символ на вярата. Това е фактически последния голям опит за постигане на църковно-политическа победа на арианите. Съборът в Нике Тракийска се провежда в края на декември 359 г. Този символ на вярата е приет на 1 януари 360 г. В неговата основа е положена така наречената 4-та формула на събора в Сирмиум. Целта му е да подмени Никейския символ на Вярата с този от Нике, при което става фактически подмяна на съдържанието без външна видима промяна на името. С тази лукава цел си послужват арианите в последния си голям опит на Балканите да съкрушат Никейската партия. По същия начин биват заставени да потвърдят приемането на компромисния символ на вярата и останалите делегати на събора в Римини, на който се оформя названието „Символ на вярата от Нике" – за разлика от Никейския символ на вярата. След тази процедура Констанций ІІ, въз основа на подписите на почти всички епископи, счита своята цел за постигната и на 1 януари 361г., в деня на своя 25 годишен императорски юбилей, обявява единството на църквата. Последвалите събития обаче коренно променят хода на процесите. Смъртта на Констанций ІІ на 3 ноември 361 г. и опасната интермедия на неговия нас­ледник Юлиян (361-363), който ще бъде наречен „Отстъпник", дават нова насока на историческите събития. След провалилият се опит на този император да премахне привилегированото положение на Християнството и да възстанови равноправието на всички религии, настъпва един кратък период на управлението на имп. Валент, който продължава силовата политика при разрешаването на църковените проблеми. Разбира се езичниците не прекратяват негативното си отношение към адептите на християнския култ и при първа възможност употребяват насилие срещу тях. Така са замъчени 15-те Тивериополски мъченици и християнинът в Доростол Емилиян Доростолски[27]. Бунтовете и вълненията, които избухват в Тракия по време на събититията от 378 г. и смъртта на император Валент, привърженик на арианството, се проявяват донякъде като антиарианско движение. На 26 март православната църква чества паметта на „26 мъченици, пострадали в Готия при царуването на Валент и Грациан". Годината не се отбелязва, но тъй като Грациан е коронясан за император едва на 22 ноември 375 година, а Валент загива на 9 август 378 година, точната дата, на която тези мъченици са "получили своя мъченически венец", както пише обикновено в църковните извори, трябва да търсим по времето, когато Валент и Грациан заедно са били императори, т. е. в годините 376, 377 и 378 [28]. Но и обстоятелствата на тяхното мъченичество ни помагат да уточним годината на 378, в която по всичко изглежда те загиват. Всички стари календари на Православната църква отбелязват тези 26 мъченици, без да съобщават за източниците си, а понеже ги откриваме още в така наречения Месецеслова на император Василий ІІ от края на Х век, счита се, че те са възприети от най-старата църковна традиция още в края на ІV век. А за тези обстоятелства ние научаваме от единствения стигнал до нас извор, запазен като палимпсест. Този лист, съхраняван сега в Амброзианската библиотека, публикува в 1831 г. кардинал Анджело Май в сбирката си от стари писмени източници (Scriptorum veterum nova collectio e vaticanis codicibus tomus V, с. 66-67)[29]. Къде точно се е намирала тази страна, ние научаваме от някои църковни документи, в които арианският епископ на Адрианопол (Одрин) носи титлата „епископ на Готия". А какви са били по народност тези 26 мъченици, можем да отгатнем от техните имена, колкото и неточно те да са били транскрибирани с латински букви: поп Верко, Авив, Иской, Сила, Фильо, Ана, Ала, Лариса, Мика, Анимиса и Гатя. В православния календар на този ден също се споменават „Сабин (Сава) воин гот" и „презвитеръ Ватусiй ", и двамата споделили участта да бъдат изгорени. За събитията, свързани с изгарянето на тези мъченици ние не знаем никакви подробности. Сведенията на историческите извори са единодушни само по отношение на главните факти, които те предават, но противоречиви, що се отнася до коментарите за тях. Безспорни са единствено данните, според които в 377 г. император Валенс разрешава на значителен брой християни от готското население, напуснали родните си места поради гоненията на готския крал Атанарих, да се заселят на юг от Стара планина, главно в района на Адрианопол[30]. Малко по-късно сред това население настъпва голямо брожение срещу императора, което за кратко време се превръща в значителен по размери бунт. В помощ на разбунтувалите се идват техните родственици отвъд Дунав. На 19 август 378 година бунтовниците, заедно с притеклите им се на помощ техни роднини отвъд Дунав, нанасят при Адрианопол съкрушително поражение на римската войска. Император Валенс се опитва да избяга и се скрива в една къща в околностите на града, но бунтовниците го настигат и изгарят къщата, в която той се бил скрил, заедно с него. Главният историк на тази епоха, Амиан Марцелин, оставил подробен разказ за битката и поражението на римската войска, не съобщава причините за бунта и оставя своите читатели в неведение относно повода за такава неблагодарност спрямо императора-благодетел, приютил под покрива на империята си десетки хиляди бедни и бездомни готи. Разказът на Амиан обаче започва с описанието на някои събития, които също остават неразбрани от читателя. А това е масовата психоза сред населението, което в самото навечерие на тези събития е изпълнено с омраза срещу Валенс и твърди единодушно, че императорът трябва да бъде изгорен жив – и по Божия воля ще бъде изгорен. Как и защо се създава тази психоза, историкът не ни съобщава. Той само добавя, че в същата година колелото на Фортуна, надарява римляните с безброй блага, се обръща и възвестява близката гибел на империята. Само три години след битката при Адрианопол, в 381 година, Православието взима връх и за кратко време успява да се наложи над останалите църковни течения. Триумфът се постига след свикания от императо Теодосий I събор в Константинопол през 381 г. Според Созомен и Сократ целта на този събор е „утвърждаването на Никейския символ и ръкоположение на епископ за Константинопол". За него разполагаме с доста оскъдни сведения, които са предадени от историците Сократ, Созомен и Теодорит[31]. В две заседания на Четвъртия Вселенски събор (в 451 г.) е прочетен символът на Втория Вселенски събор и е назован като „вяра на 150 отци". Текстът му е вписан в деянията на събора. Ако на Сердикийския събор е приета Антиохийската формулировка, което аргументирано е изложено от проф. Коев [32], то ние няма защо да изпитваме съмнения относно „Вселенскостта" на този събор, както прави Вачкова и смята, че би трябвало Сердикийския да е втори по ред. Вторият Вселенски събор едва ли би бил наречен „Вселенски" и „вяра на 150-те отци ", ако за това нямаше основания. Освен това Втория Вселенски събор е триумф на Изтока, защото за пръв път се признава възвисяването на Константинополската катедра и както виждаме, са нужни още 70 години този закономерен факт да се утвърди и на IV Вселенски събор. На Балканите продължават да се разпространяват и гностическите ереси, които обаче към края на IV в. постепенно са изтласкани в социалната и религиозна периферия. Един от последните древни гностици е софистът Етикос Истрос, за когото се смята, че е от Малка Скития[33]. Този философ се опитва да обедини гностицизма, манихейството, гетската религия на Залмоксис, елинската философия и Християнството. Успоредно с борбите между тринитарните партии и борбите с другите ереси протича усилен процес на хриситянизацията на империята, която започва последователно да ограничава езичеството. Друг едикт от 341 г. изисква затварянето на езическите храмове. В 346 г. е издаден едикт, забраняващ пренасянето на жертви, а през 356 г. – едикт, предвиждащ смъртно наказание за почитащите езическите богове. Процесът на християнизация на обществото е дълъг, но закономерен факт в историята на Балканите. През този период IV- началото на V в. християнизацията протича с характер на внимателна защита от страна на държавата, а от времето на управлението на имп. Теодосий и чрез пряка намеса и защита на християнството. Тонът на дипломатичността между езичници и християни не винаги е симфоничен, но потискането на езичниците е водено много акуратно без големи насилия или кръвопролитни противопоставяния, каквито са по-скоро изключение от правилото. През следващия период V- VI в. ще се налага открито християнизиране и пълна забрана на езическия култ. <br clear="all"> [1] Вж. – Коев, Т. Догматическите формулировки на първите четири Вселенски събори,С. ,1968, с. 12сл. с цит. лит. [2] Пак там, с. 19 бел. 2. [3] Болотов, В. История Церкви в период Вселенски соборов, М. ,2007, с. 74. [4] Пак там,с. 53 бел. 6 и 7; също Сократ Схоластик, Церковная история, М. , 1996 интернет адрес - http://www. krotov. info/acts/04/socrat/socr02. html - II. ,2. 27. [5] Жития на светиите , м. Февруари, Св. Гора,Атон, 2002, с. 503-504. [6] Литературата за св. Евстатий, еп. Антиохийски е безкрайно голяма, най-подробно вж. – Православная энциклопедия т. XVII, М. , 2008,С. , 286-293 с пос. лит. [7] Церковная. . . . IV, 6 http://www. krotov. info/acts/05/2/sozomen_02. htm [8] Жития на светиите , м Октомври ,С., 2001 ,с. 201-202 [9] ГИБИ VI, с. 64 [10] Пак там,с. 56 [11] Спаскiй, А. Исторiя догматических движенiй в епоху вселенскихъ соборов. цит. по. –Коев, Т. Догматическите. . . ,с. 53 [12] Barnard, L. The council of Serdica 343 A. D. , Synodal Publishing House, Sofia, 1983, p. 202 [13] За този събор вж.: Héfélé, Сh. Histoire des Conciles d'après les documents originaux. I ,Paris, 1859, p. 527—598; Heckrodt, E. Die Kanonen von Serdika aus der Kirchengeschichte erläutert. Bonn, 1917; Поснов,М.Сардикийският събор и неговата канониче ска дейност. ГСУ, Богосл. фак. , IV (1926—1927), с. 105—128; за някои късни предания относно този събор вж. – Дуйчев, И. Софийската католишка архиепископия през XVII век. — Изучаване и документи. С. , 1939, с. 33 сл. [14] Такова мнение се е утвърдило на Запад , което се изказва от абата Блазиус Клайнер – „Град Сардика, някога епископско седалище, после митрополитско седалище, където в 347 г. при папа Юлий I е бил свикан събор на 300 отци, в който св. Атанасий, противно на арианите, е бил обявен за невинен." – История на България от Блазиус Клайнер,съставена в 1761 г. ,С., 1977 ,с.30 [15] Империята е била поделена още в 335 г. между Константин II, Констанций и племенника на Константин Велики Далмаций, който умрял в 337 г. по време на въстание на войници в Константинополе. В 340 г. в битката при Аквилея с Констант бил убит и Константин II, след което империята била формално поделена на две части между Констант и Констанций. [16] Бл. Феодорит, Церковная история, II,23. – http://www. krotov. info/acts/04/feodorit/feod123. htm [17] Пак там ; подробности за събора вж. – Граматиков, П.,йеродякон. Арианският събор във Филипополис(343г.). С. , 2006 [18] Вж. Коев, Т. Поглед върху дейността на Сердикийския събор (343 г. ), с. 105 „ Цялостно изследване върху дейността на този събор обаче няма или поне на мене не ми е извсетно. –Civitas Divino-humana в чест на проф. Г. Бакалов., С., 2004 [19] В. Вачкова, пос. съч. , с. 6-19 [20] Коев, Т. Поглед. . . , с. 110-111 [21] Със сигурност на събора присъства и готския епископ , който е учител на бъдещия апостол на готите Урфила . Персийски епископ не участва , защото в този исторически момент Персия е във война с Римската империя . Това от своя страна прави имп. Констанций по отстъпчив , но не и епископите които поддържат арианството. [22] Sozomenes. Historia eclesiastica , col . 1065 ср. ГИБИ, I , с. 52-54 [23] Подробности вж. Церковная истотия Ермий, IV,6 - http://www. krotov. info/acts/05/2/sozomen_02. htm [24] Подр. вж. Zeiller ,op.cit. , p. [25] Болотов,цит. , съч. ,с. 102 [26] Theodoret, Kirchengeschichte, hrsg. v. L. Parmentier, Berlin: Akademie-Verlag, 21954, ІІ, 22. (=Die Griechischen christlichen Schriftsteller der ersten Jahrhunderte, hrsg. von der Kommission für Spätantike Religionsgeschichte der, Deutschen Akademie der Wissenschaften zu Berlin); превод на немски с обширни коментари: Theodoret von Cyrus Kirchengeschichte, aus dem Griechischenübersetzt und mit Einleitung und Anmerkungen versehen von Dr. A. Seider, München: Verlag Josef Kösel & Friedrich Pustet, 1926, с. 142-144; руски превод: Феодорит,еп. Кирский. Церковная история. Пер. с греч. , Москва, 1993; вж. същия превод в интернетно издание – http://www. sedmitza. ru/text/433631. html [27] Подробности за него вж. Атанасов, Г. Християнският ... , с. 31-41 [28] Чилингиров ,А. Кои са 26-те мъченици - http://ceacbg.com/co...article/73.html [29] Пак там [30] Историческите събития са обвити в пълна мъглявина . Никой не обяснява как е възможно , точно по-време на хунския удар поставен от съвременната историческа наука през 376 г. да започне междуособна война в която се воюва на религиозна основа – християни срещу езичници между готите , аз не мога да кажа , изворите ,твърдят ,че е имало такава война , но не се споменават за никакви хуни . Дали пък, всъщност, войната в Готия да е последствие на религиозните борби Подробности вж. Маенхен-Гельфен,О. Мир гуннов. Исследования их истории и культуры. Принстон,США; [31] Подробности , вж. Болотов , цит. съч. 145 ,сл . [32] Коев, Т. Поглед ..., с. 111 [33] Подробно вж. Пейчев, Б. Aethicus Philosophus Cosmographus .– Чилингиров, А. Готи ... , I , 2005 , с. 196-218 ; също - сп. Философска мисъл ,1979 № 2 ,с. 72-85

Ф-16 дори блок 52 са умряла работа. Скъпо подържане и части, демоде. От западните варианти що годе удачен беше Ф-18 Е. При това безпаричие, обаче няма какво да се прави.

Включи и Никулицел.

Фружине, в поста ти има голяма колизия, хем бил с уникални криле, хем не бил най-успешен. Да така е. Тези крила, въз основа на голямото претоварване имаха бързо износване. Това беше основната причина за избора. Но както сам виждаш Миг-23 имаше топлинна ракета, за която не е нужно да се пуска собствената РЛС, в това беше най-голямото предимство. Освен това Миг-23 МЛ имаше по-добри летателни характеристики спрямо Ф-4, Ф-5 и Ф-16 с каквито бяха наситени авиациите на турци и гърци.

Миг-21 си е анахронизъм, такъв беше още през 1982 г. по време на Ливанския конфликт. , когато се видя, че не е пригоден за съвременен въздушен бой. Това, че можел да прехваща ударни самолети си е чисто и просто схоластика. Решение за унищожение на българските ВВС има, и беше повече от ясно , особено след като се съкратиха МИг-23 МЛ и МЛД, които бяха в някои отношение по-добри от Ф-16. Глупости за обслужване, ресурс и разход не ми се слушат. Човек има две ръце и да му се отреже едната ръка, под предлог, че с една ръка ще има по-малко разходи си е лудост. Не са луди обаче ония унищожиха България.

Ето, още едно интересно мнение взето на готово от нета. Съжалявам, че Маготин го няма, за да го коментира ... "По подобие на персийските царе и българските владетели строяха по две столици. Едната беше престижен представителен град с чисто церемониални функции, подобно персийската столица Пасаграда и това бе което беше извършено и от съпруга и с новопостроената му представителна столица, а сега и бе решил да следва напълно законите на цар Давид, на който подражаваше дори и във двуженството му почитано от старозаветната българска религия." Както бях казал и по-горе, при Хазарския каганат, като най-близък паралел , също се използва такава "източно-иранска практика" на две столици.

Именно това имах в предвид, като говорих за дискусионни тези. Особено за обявените на бързо мартириуми , там работата е доста сложна. Не става само със "струва ми се", "така ми изглежда" и "напълно вероятно" ... Някои от нарочените сгради за мартириуми, всъщност са си езически мавзолеи. Няколко от "местните" светци не са пострадали в Доростол, а там е установен само местен култ.

А руския черноморски флот къде го остави ??? Само по Черноморието има над 100 000 закупени апартамента и къщи. Това прави минимум 200 000 руснаци, някои от тях постоянно живущи. С останалите от София и страната, както и със смесените бракове, стават около 250 000. За това количество руснаци, турците могат да останат без Босфор и Европа .

Ще ги видим албанците, като няма българи и сърби да ги хранят. Я виж самата Албания, от сума ти време не е мръднала напред. Да ги видим сега косоварите , кой ще ги хрантути...

Ако не се вземат сериозни мерки и българските правителства продължат сериозните си политически предателства, то картината може да се оформи по този начин - България - 2030г. - САЩ+ Гърция 33%,- София и Западна България; Турция -33% - Южна България ; Русия -33%. - Черноморието и част от северна България; Решения, които трябва да стоят пред едно национално отговорно правителство - 1. Прогонване на всички концесионери, които ограбват България 2. Откупуване на Нефтохим-а 3.Всички пари да се вложат в производства, а не в глупави транспортни, туристически и безбенистански проекти. 4. Евросъюза е умряла работа и не трябва да се съобразяваме с неговите импотентни директиви; 5. Разработка на всички налични ресурси и най-вече на газ и нефт; такива находища има и да не се правят на ощипани, онези, които го отричат; 6. Ако София и нейните метаболизирали граждани не престанат да изсмукват живителните сокове на провинцията, да се смени столицата (В. Търново или Стара Загора, са подходящи кандидати, защото са в централна България) . Най-смешна е топлофикацията на София, трябвало да бъде на газ. Да минават на въглища.

В книгата има доста спорни моменти, но наистина това е един изключително ценен труд, който внася необходимия принос към историята на българската античност и средновековие.

АВИОБАЗА "ЧАЙКА" – В ПАТОВА СИТУАЦИЯ И С НАДЕЖДИ 17 сеп 2010 Подполковник Жулиян Костадинов – командир на Морската вертолетна авиобаза, пред списание „Клуб КРИЛЕ" Във всички планове за развитието на армията присъства и Морската вертолетна авиобаза, там където й е мястото – в състава на ВМС. Но от април тази година не разполагаме с изправна авиационна техника. Последното удължаване на летателната годност с две години, постигнато и с активното участие на нашия инженерно-технически персонал, вече изтече. Последните три машини, които излязоха от строя, се поддържат в експлоатационна годност. Извършват им се всички мероприятия по поддръжка и съхранение. За сега окончателно решение за съдбата на Ми 14 не е взето. Вертолетите имат ресурс като машини, но летателната им годност може да бъде удължена само чрез капитално-възстановителен ремонт и модернизация. При това положение за поддържане на подготовката на летателния и инженерно-техническия състав през юни бе организиран теоретичен курс в авиобаза Крумово. След успешното му приключване летателна подготовка и дейност бе извършена и в авиобаза Чайка с вертолет Ми 17. Със състава, определен за новата техника, в езиковия кабинет на Военноморска база Варна през август бе организиран курс за изучаване на наличната документация на вертолет „Пантер". Следващият такъв едномесечен курс се предвижда да бъде проведен през октомври по същата програма. Помага ни и щатният преводач на военноморската база. Усвояването на новата техника и от пилотите, и от инженерно-техническия състав, ще продължи във Франция. Предстои преминаване на теоретичен курс в т.ч. и тренажорна подготовка в Учебния център на „Юрокоптер". Курсът завършва с придобиването на съответните сертификати. След получаването на машините летателната подготовка, съгласно договора, ще продължи при нас. В този процес ще участват френски пилот – инструктор, и двама гарантийчици – по вертолета и двигателя и по авиониката. В рамките на определено количество часове нашите пилоти ще усвоят всички функции и процедури на машината. В крайна сметка един защитен допуск трябва да се появи в летателната книжка. Всичките ни хора отдавна и силно са мотивирани за това.

През април 2010 година е последният полет на Ми-14 извършен от авиобаза "Чайка". Не са снети, просто нямат ресурс. Су-25 също могат да изкарат поне още 10 години, ако имаше качествено обслужване, което е невъзможно без пари.

Mиг-21 бис са на въоражение?....възможно е не споря, но те са с десет години още по-стари от около 1981-1982г. - кой военен ми беше казал наскоро, че не летят... Между впрочем, Миг-21 са напълно безпомощни спрямо Ф-16. Особено с тая стара авионика и електроника. Вчера се видях с моя ротен , между временно, той се е преместил на Чайка, та ми каза, че и Ми-14Пл толкова летят. Двата нови вертолета са за спасителни операции пълен т--- к сме ....

Чакай, чакай , това не е моя статия, горе си пише от кого е.

Нещо по въпроса - Разцъфналият кръст и пауновото око 29.04.12 | Маргарита Друмева В някои съвременни световни класации за висше образование Преславската книжовна школа е призната за третия по възраст университет в света – след Магнаурската школа в Константинопол и Ал-Карауин във Фес (Мароко)... Една керамична плочка с разцъфнал кръст от Кръглата църква във Велики Преслав сред фрески с геометрични и растителни мотиви, украсявала вероятно свод над някоя врата или прозорец, може да изиграе ролята на машина на времето и да ни върне много назад. Чак до златното българско столетие на велики страсти, широк замах, поглед отвисоко и надалеч, владетелска мощ, достойнство и свобода на духа. И всичко това – материализирано в мъдри словеса изпод перото на монасите в манастирите, въплътено във фрески и мрамор, вградено в мостове към света, редом до най-великите. Всеки, който прекрачел прага на тази уникална Кръгла църква в престолния град и минел под „разцъфналия кръст”, знаел, че до там спира старият човек вътре в него, а кръстното дърво дарява живот и спасение на душата. „Новото дърво на живота” било символ на победата над смъртта и Възкресението, на надеждата, че винаги има шанс за възраждане и движение нагоре, не само на отделния човек, но и на цялата нация и държава. И пак там – от друга квадратна керамична плочка – от тези, с които била облицована отвътре Кръглата църква – ни гледа око от пауново перо, инкрустирано така, сякаш е крило на ангел. Върху трапезните съдове, които вероятно поставяли пред княз Борис-Михаил и неговия син Симеон Велики, навярно също е имало изрисувани пауни, които в християнското изкуство символизирали безсмъртието на душата и Възкресението. „Стоте очи” на пауновата опашка отразявали идеята за всевиждащата църква, а пауновото перо било сред атрибутите на Св. Варвара – една от най-почитаните светици във Велики Преслав. Какво ли е да живееш в град, мислен и боледуван от владетели, чиято глава е бил Господ? И в който всичко съградено и нарисувано, даже трапезните предмети, напомня непрекъснато за промисъла на Твореца да издигне като кедри верните си мъже? Старопрестолният Велики Преслав не е трябвало да бъде просто столица на една държава във възход, която по времето на цар Симеон се нарежда като трета сила в Европа и територията є достига до три морета; тя е трябвало да бъде дом за Бога, в който Иисус Христос е господар. За разлика от езическа Плиска, която имала всички белези на военен аул и също била удивително красива, но пуста откъм Божия Дух. Велики Преслав бил построен, за да бъде Царска резиденция. За по-малко от столетие Преслав се превърнал в един от най-красивите и благоустроени градове на тогавашна Европа и напълно заслужил прилагателното „велики”. Също като създателя си – Симеон Велики. Досега археологическите разкопки в града са разкрили 20 кръстокуполни църкви. Новата столица имала външен и вътрешен град, всеки един обграден със стени. Със своите величествени дворци, храмове и представителни сгради, свързани чрез улици, площади и покрити галерии, българската столица била достойна да съперничи на Константинопол – градът, пред чиито стени са спирали три пъти войските на цар Симеон. Каменната декорация на Велики Преслав по великолепен начин завършвала монументалните строежи на българските владетели от IХ-Х в., създали град, какъвто през този период не са притежавали другите големи монарси в средновековна Европа. Град, който удивлявал всички, като външен израз на едно вътрешно великолепие на владетеля и способността му да мисли и живее нависоко, щедро, на едро, като благодетел на духа, благославящ творческата енергия на народа си. „Ако ли някой селяк и нищ и чужд човек дойде отдалече до кулите на княжеския двор и ги види, той се учудва. И като пристъпи към вратата, чуди се и се пита, а като влезе вътре, вижда от двете страни големи сгради, украсени с камък и изпъстрени с дърво и прочее. Когато влезе в двореца и види високи палати и църкви, украсени отвън с камък, дърво и шарки, а отвътре с мрамор и мед, сребро и злато, той не знае на какво да ги оприличи, защото не е видял такова нещо в своята земя, освен сламени хижи – бедният, сякаш си загубва ума и им се чуди... и ако някой го запита, когато се завърне в своята земя: „Какво видя там?”, той ще рече: Не зная как да разкажа това – само с вашите собствени очи бихте могли достойно да се удивите на тази красота!” Из „Шестоднев” на Йоан Екзарх - Х в. Обилните данъчни постъпления и военната плячка, които влизали в хазната след многобройните успешни Симеонови войни, давали възможност да бъде разгърнато широко строителство на градове, крепости, разкошни дворци и храмове. Духовният разцвет, чиито семена били посети при Борис, се устремявал към своя апогей – България по времето на цар Симеон Велики навлязла в своя „златен век”. Под негова протекция българските майстори започнали да строят двореца на царя, църкви, манастири. От далечните предели на държавата и от чужбина внасяли пъстри и красиви мрамори, употребени при строителството на дворцовите постройки, където хоросанът бил примесен със стрити на прах тухли и това му придавал розов оттенък. Прозорците били кръгли, остъклени със сини и зелени стъкла. Каменоделците бързо се научили да изпълняват фини резби върху камък и фантазията им била безгранична – християнските символи, кръстовете били вместени сред безбройни палмети, розети, лозови и бръшлянови вейки, релефни животински фигури на птици и зайци, цели сюжети в каменните резби. Фантастичният грифон, съчетал силата на лъва и устрема на орела, често присъствал в изображенията. В главите на каменните лъвове като в улуци се отичала дъждовната вода; хищни животни били скулптурирани върху фасадите на постройките. Плочи с човешки изображения красели външните стени на дворцовата църква. Процъфтяла преславската керамична иконопис – плочките с икони под арките и между колоните били богато украсени с лилии, геометрични мотиви и „паунови пера”. Цар Симеон наследил от баща си – княз Борис-Михаил идеята за широкомащабна политика за развитие и обновление на българската духовност и продължил да развива неговите идеи. Бащата не само приел с почести прогонените от пределите на моравската държава ученици на Кирил и Методий, но им осигурил всичко необходимо, за да творят, да изградят книжовните школи в Плиска и Охрид, да построят манастири и обучат свещеници, които да говорят на български език в българските църкви, да превеждат чужда литература и да създават своя оригинална българска литература, а гръцкото духовенство било заменено с българско. За разлика от много български владетели, обаче, Симеон не останал в сянката на баща си, а мощно продължил напред. Той самият активно участвал в просветния и книжовния живот. Възпитаник на блестящата Магнаурска школа в Цариград, писател, философ и учен, Симеон получил солидно образование за времето си и сам бил изкушен да създава литература. Българският владетел събрал около себе си т.нар. Симеонов кръг, включващ някои от безспорните литературни творци от българското средновековие. Жанровете, в които творели, били поучителни слова, похвални слова, жития, химни, поезия, хроника, летописи, исторически разкази. Забележителни са „Шестоднев” от Йоан Екзарх, „Учително евангелие” (включващо и „Азбучна молитва”) от Константин Преславски, „За буквите” на Черноризец Храбър. В Симеоновия кръг творели още Тудор Докс, Презвитер Йоан и Презвитер Григорий, от които няма запазени произведения. Българският владетел толкова добре знаел гръцки, че го наричали „полугрък”. Под негово ръководство били съставени два обемисти сборника с енциклопедично съдържание, наречени Симеонови (Светославови). Лично царят подбрал и превел някои от словата на византийския богослов Св. Йоан Златоуст и ги оформил в отделна книга, наречена „Златоструй”. Но най-важното – толерирал и въздигнал на голяма почит тогавашната българска интелигенция във всичките є проявления. Кръстът бил живо дърво и от него израснали клонки, които в продължение на едно столетие се разлистили и дали оня духовен плод, от който векове наред черпят сокове поколения българи. „Тези благочестиви книги, наречени Атанасии, по повелението на нашия български княз Симеон, ги преведе от гръцки на славянски език епископ Константин, ученик на моравския епископ Методий, в годината от сътворението на света… [906 г.]. По повелението на същия княз ги преписа Тудор, Черноризец Доксов, в годината от сътворението на света 6415, [907 г.] на устието на Тича, където е светата нова златна църква, съградена от същия княз.” Йоан Екзарх В духа на своето време старобългарските книжовници разпространявали основните начала на християнската просвета и морал сред новопокръстените българи, а през Х век – и в Сърбия, Босна, Влашко и Киевска Русия, където бродели навсякъде български книжовници и говорели на черковно славянски език. С други думи – изпълнявали цивилизаторска роля сред останалите православни славяни. По този начин България се превърнала в пръв духовен и книжовен център на изтока, през който другите славянски народи можели да имат досег с високо развитата византийска култура. Катаклизмите от по-късните епохи станали причина огромната книжнина, създадена под меценатството на Симеон, да доживее до наши дни твърде често само в руски, сръбски, румънски и други преписи, но дори това е вече факт, достатъчно красноречив. В някои съвременни световни класации за висше образование Преславската книжовна школа е призната за третия по възраст университет в света – след Магнаурската школа в Константинопол и Ал-Карауин във Фес (Мароко)... Но цар Симеон Велики гледал още по-надалеч. Той разбирал, че може да бъде равен на византийския император, само ако българската култура бъде издигната на такава висота, на каквато е византийската. В „политиката на начетения, честолюбив и талантлив” (според Латаврин) Симеон си пробила път амбицията за изграждане на една нова славяно-византийска империя под неговия скиптър, със столица Константинопол. Едва ли огнена натура като неговата е можела спокойно да понесе колективното чувство за превъзходство на ромеите, базиращо се на старата имперска традиция и на най-високо развитата в тогавашния християнски свят гръцка култура. Още повече че българите многократно – и по времето на Симеон, и въобще откакто съществува българската държава – са показвали категорично военно надмощие над ромеите. А това издигало престижа на България в Европа и европейските владетели са били длъжни да се съобразяват с нея. При Симеон българската държава достигнала най-голямата си площ в цялата си история, а неговите походи на юг неведнъж поставяли в критично положение самото съществуване на византийската империя. Грижата на владетеля за културата, книжовността, християнизирането и консолидирането на нацията преобразила коренно България и довела до „златния век”. До ръкополагането на цар Симеон за „василевс на българи и ромеи” оставала мъничка крачка. Върху оловните симеонови печати владетелят се титулувал „Симеон, в Христа Бога василевс на ромеите”. Последните години от Симеоновото царуване преминало в непрекъснати опити за превземане на Константинопол. * * * От какво зависи една държава да преживява своите „златни” времена? Едва ли само това съвременните президенти да са завършили съвременните „Магнаурски школи”. Може би ключовите думи тук са: владетелско достойнство, свободен дух и грижа за създаване и протекция над българската интелигенция. Защото в днешно време Духът е натикан в миша дупка. Кръстове много, но колко от тях са разлистени?! И стоте очи на всевиждащата църква са полузатворени, за да не виждат как сме надребнили вярата си, интелекта си, енергията си, чувстването си. Глава на управниците не е Господ, а банкерите. И само дворците на яките мъже с дебели вратове блестят с розов оттенък... Кризата, с която днешните велможи оправдават дискриминацията над българската интелигенция, и в която живеем от десетилетия, не е криза за пари, а е духовна. Днешните „Магнаурски школи” възпитават повече в чиновничество, отколкото във величието на Духа. И когато чиновниците започнат да управляват творческите личности, настъпва криза. Защото чиновникът знае добре да чете буквите и запетаите в закона, но не умее да оцени полета на фантазията и затова я зачерква с дебел кръст. Чиновникът не знае как да обгрижва и да служи на онези, които биха въздигнали духовното самочувствие и достолепие на нацията. Днес българската интелигенция доброволно нарича себе си с други имена и заминава в Гърция да мие чинии или в Англия да сменя памперси. Дървото, от което е направен кръстът, е изгнило до основи. Не е въпрос на жалба, нито е време за самосъжаления. Защото имаме пример, наш, български, как се гради държава и как се гради интелигентно от хаоса до „златния век”. Трябва само едно отворено око върху пауново перо, като крило на ангел, и един разлистен кръст – вътре в сърцето на България.

И не вярваш? Koй ти говори за палене ? Какво да се пали, човек ? Не ми вменявай пожарни функции. Вземи за пример една държава, като Белгия, 2 години нямаше правителство, страната си е разделена на две, стои си там, защото в Брюксел е щаба на НАТО . Чехословакия и Югославия защо ги няма ? А те бяха измислица от 20-ти век . А измислиците на XIXв. колко са ? А да си чувал за Шотландия, Уелс, че съществуват такива държави? Първата до XVIII в. , а втората до XI в,???

Браво, Митак !Шапка ти свалям ! На Вега ли сте били или на Волховка ???

Митак, какви полети, какви пет лева. Миг-21 и 23 са нарязани , Миг-29 падат като круши, а Су-25 не са самолети-прехващачи, те са дозвукови щурмови(леки бомбандировачи) самолети. И какво лети из въздуха - чайки, орли, гълъби, гарги и щъркели - в момента те пазят въздушното пространство

Изкуствена държава. Ако си мислиш, че Албания, Италия, Германия Сърбия, Гърция или Румъния са много "оригинални" държави, също си далеч от истината. Какво означава въобще "естествена държава" ? и т.н. За да не продължаваме спекулативните нюанси в темата, имах в предвид, че България не трябва да се съгласява да "дели" с някого Македония. А пропо Македония и нейното население са неразделна част от България и българския народ.

Един от тях е сегашният епископ Борис, игумен на Бачковския манастир, който в една статия от "ЦВ" 2004г. лансира тезата, че всъщност Владимир-Расате е свален заради про западната си ориентация. За цитиране не ми се търси. Виж, далеч, по стойностни са разговорите хомогенно ли е българското общество преди акта на Борис от 865г? Българското общество не е чистото пуританско общество на англикани, германци или дори трансатлантици (протестантски групи преселващи се в Америка). Въобще преместването на столицата от един в друг град (в случая за Плиска- Преслав), донякъде е само умозрително, защото няма никакъв текст, който да го подплатява идеологически , а и този извод е направен по аналогия с византийския модел. Не е трудно, обаче, по индуктивно-дедуктивен път да достигнем до факта, че ако българите (на Аспарух) са били политически обвързани със Сасанидите, както се изказват тук пишещите иранисти или ако дори а приори допуснем, че българите са тюрки, то съществуването на две столици е подкрепа на тези тези.

В България вече има достатъчно основателни тези за съществуването на две паралелни столици. Според повечето съвременни изследователи, както и на някои съвременни теолози, Владимир-Расате не се е стремил да върне никакво езичество. Дори и обръщането му на Запад според мен не е повлияло на неговото детрониране. Диалектиката на словата на "отдал се на езически суеверия" по никакъв начин не доказват , че Расате е извършил някакво снемане на кръщелната благодат подобно на езическия обряд в който е участвал имп. Юлиан Апостат (361-363г.) .

Помогни си сам и Бог да ти помогне.