Ришельо - животът на един държавник
Гледали сме всички филми за приятеля на добрите Д'Артанян и неговите приятели Портос, Атос и Арамис. Неизменния "лошковец" е кардинал Ришельо.
Да хвърлим все пак поглед към истинската история -
кардинал Ришельо
Малко хора са имали възможността на влияят на процесите в световната история, така както един френски кардинал на име Арман-Жан дю Плеси, познат нам повече като Ришельо. Забележителна личност, той се ражда в столетие на религиозни войни, имперски стремежи и дворцови интриги, като успява да се издигне от един провинциален епископ до върховете на европейската политическа сцена. Нещо повече, неговите идеи и неговите завети ще продължат да моделират отношенията между държавите и националните им идеи за още столетия напред. Едновременно обругаван и хвален, презиран и уважаван, мразен и почитан, Ришельо се превръща в символ. Символ на една нова епоха, която успява да отхвърли задръжките на предишната и да въведе Франция в нови измерения на нейното могъщество.
Каква е действителността по това време? Тогава в Европа все още властта сревновекония стремеж към универсалност или идеята, че както Бог господства в небесата, така един император трябва да властва на земята и един папа да стои начело на Универсалната църква. Къде е Франция? Двеста и петдесет години преди революционерът Дантон високомерно да заяви, че естествената граница на Франция е река Рейн, тя е второстепенно държавно образование, което съществува повече като георграфско понятие. Източната й граница е неспокойна. Тя минава по източното течение на река Сома и включва Амиен, като извън нея остават Арас и Мон. На юг тя не достига река Рейн като в границите на френската държава влизат Дижон и Лион с малко заобикалящи ги земи, дори когато през 1600 г. Анри ІV отвоюва Брес и Бюги. На югозапад френските граници минават покрай Русийон, която е васална е Испания страна и самата Испания. Цялостното положение е неспокойно. Дори ако погледнем на североизток, където се намират изконно френски територии, Франция трябва да води чести войни за епископствата Тур, Мец и Вердюн. Англия по това време също е второстепенна държава в Европа и тепърва укрепваща колониална сила, а Русия е позната на европейците като екзотичен и тайнствен северен гигант, без особена конкретика. Кой обаче държи властта? Това е Свещената Римска Империя под лоното на династията на Хабсбургите. В средата на ХVІ век при Карл V тя достига внушителни размери. Скиптърът на Хабсбургите се крепи над Германия, Нидерландия, Австрия, Испания, Южна Италия и испанските земи в Новия свят. Ревностен католик Карл V поддържа идеята да се създаде световна монархия на принципът на универсализма. Мечта към която неговите наследници усилено вървят...
Франция през 16-17 век
Ришельо се ражда в тревожно време, но произхожда от добро семейство с традиции и история. Родовото му имение се намира на около шестдесет километра от Тур и също носи името Ришельо. Самият той обаче е потомък на родовете дю Плеси и Рошешоар. Неговите предци са офицери във френската армия, феодали и феодали. Ришельо се ражда в Париж на 9 септември 1585 г. Син е на Франсоа дю Плеси, велик прево и Сюзан Де Ла Порте, дъщеря на известен юрист. Официално е кръстен на 1 май следващата година в църквата „Сен Йосташ”. Кръстници му са двама маршали на Франция – Арман дьо Бирон, губернатор на Поату и Жан д`Омон. Кръстница е баба му Франсоаз дьо Рошешоар. Ришельо прекарва ранните си години в Париж, който напуска на 12 май 1588 г., когато започват парижките бунтове и когато жителите на града издигат знаменитите барикади, за да прекъснат връзките между наемните отряди на краля. На следващият ден крал Анри ІІІ тихомълком напуска града и потегля за Шартр като свиква събрание в Блоа. Бащата на Ришельо като велик прево присъства неизменно до краля. Не след дълго обаче и самият Анри ІІІ е убит. Франсоа дю Плеси полага клетва пред Анри дьо Навар, останал в историята като Анри ІV. Скоро след това обаче Франсоа умира, оставяйки на семейството си огромни дългове на гърба на жена му и семейството. Това обаче не ги тревожи особено и вблагодарение на умът и практичеността на Сюзан, което поема ръководството на семейните имоти, дълговите са изплатени и семейството отново започва да богатее. По това време образованието на Ришельо вече е в действие. То започва в Поату подпомагано финансово от Амидор, полубрат на майката на Арман и продължава в Париж, където семейството се връща някъде към 1594-1595 г. Бъдещият кардинал учи в Колеж дьо Навар, където завършва средното си образование и през 1601 г. е изпратен в скъпата академия на Антоан Плювинел, която представлява военна школа за придворни. Там младите аристократи изучават ездитно изкуство, фехтовка, музика, военна математика и добри маниери. Освен че каляват тялото си, те се учат на морал и добри обноски. Навършил осемнадесет години обаче Арман приема да го предложат като семеен кандидат за Люсонското епископство на мястото на брат му Алфонс. Така в края на 1603 г. макар и неохотно прегръща епископството и духовното поприще. По това време той се увлича и по произведенията на редица реформистки католическите теолози като Сен-Сиран и Берюл, въпреки че в по-късен стадий от живота си отдалечава от тях и дори започва да определя духовноят мироглед на Сен-Сиран като опасен. През 1606г. в Рим Ришельо е положен в духовен сан иподякон, а година по-късно в Рим е издигнат и за епископ. На 2 юни 1607 г. във Фонтенбло той полага клетва за вярност и пред краля като същото лято защитава теза в Париж и на 29 октомври става доктор по теология, аспирант и член на Сорбоната. Събитията обаче вървят с твърде бързи стъпки. През 1609 г. войските на Хабсбургите окупират полунезависимите рейнски региони. На 14 май 1610 г. Ришельо, който едва се е установил в Люсон е възвестен, че крал Анри ІV е бил убит от религиозния фанатик Франсоа Раваяк. Причините за покушението са добре известни – желанието на Анри ІV да тръгне на война срещу „братята католици”.
убийството на Анри ІV
Това събитие носи обрат в живота на Ришельо. Скоро след смъртта на краля той изпраща(все още дори непоискана) клетва за вярност до Мария Медичи от името на своя род и на поверената му епископия. Оттук постепенно започва неговото издигане към властта. По това време управляващата партия и сменена с друга – начело е естествено съпругата на покойния крал, а около нея фаворитът й Кончино Кончини, който си купува титлата маршал д`Анкр и Леонора Галигаи. Ришельо укрепва своите позиции в две напраления. Той флиртура с католическия клир, заемайки явни антихугенотски позиции, имайки впредвид, че в Люсон има силно хугенотско влияние и използва посещенията си в Париж, за да се среща с Кончини. През 1614 г. под натиска на принцовете, които са под влиянието на Конде, Мария Медичи е принудена да свика Генералните щати, които започват да заседават през октомври същата година. Присъсват 140 представителя на първото съсловие(духовенството), 132 представителя на второто съсловие(аристокрацията) и 192 представителя на третото съсловие. Именно Генералните щати се превръщат в един от основните издигащи моменти в кариерата на Ришельо след като той успява да си уреди да държи заключителната реч от името на духовенството на 23 февруари 1615 г. при закриването на Щатите. Имайки благоговението на кралицата-майка и на Кончини, Ришельо сякаш открива за себе си пътя към възхода. Но събитията като че ли са против него...
Кончино Кончини
По това време крал Луи ХІІІ попада под влиянието на дук дьо Люин и насърчаван и от принц Конде той взема решение да поеме кралската си власт и да отстрани Кончини. Убийството на Кончини на 24 април 1617 г. се превръща в триумф за Люин, който поема властта. Кралицата-майка е изпратена в изгнание в Блоа като Ришельо заминава с нея. Разправата на Люин с управляващата доскоро партия продължава – Ришельо е заточен обратно в Люсон, а Леонора Галигаи е хвърлена в Бастилията е впоследствие екзекутирана.
екзекуцията на Леонора Галигаи
Кариерата на Ришельо сякаш е достигнала до дъното си, когато той е заточен още по-далеч в Авиньон. Връщайки се обратно към теологията, той седи търпеливо чака. Чака да дойде неговото време. И те не закъснява. На 22 февруари 1619 г., подпомогната от свои привърженици Мария Медичи бяга от Ангулем. В кралския двор в Сен-Жермен настъпва паника поради задаващата се криза, която може да помете Франция: хугенотите могат всеки момент да се вдигнат на грандиозен метеж, грандовете се готвят са бунтове, а Испания може да застане на страната на кралицата-майка, което би имало деструктивен ефект върху управляващата партия на Люин. Именно тогава в дворът разбират, че единственият начин да постигнат помирение между Негово величество и кралицата-майка е да използват някой, който има влияние над нея. Така през март 1619 г. Ришельо е върнат от Авиньон и е изпратен на мисия в двора на Мария Медичи. Резултатът бързо става ясен и Ришельо постига възложената му цел. Оттук нататък следва пътят на неговия политически възход. На 14 декември 1621 г. умира Люин. На 2 септември 1622 г. Ришельо е избран за директор на Сорбоната, а на 5 септември е ръкоположен за кардинал. На 22 декември същата година получава кардиналската шапка в Лион. Две години по-късно той става член на кралския съвет, а на 13 август 1624 г. е издигнат за първи министър на Франция. Лостовете на властта са вече в неговите ръце. Сега остава тя единствено да бъде пазена, а международният престиж на Франция – издигнат.
дук дьо Люин
В края на 1624 г. пред Ришельо стоят четири основни политически задачи две от които са вътрешни и две външни. Той цели да постигне мащабна административна реформа, да сломи властта на грандовете и да премахне морално остарялата феодална система във Франция. Освен това той си поставя за цел да изгради в поданиците на краля същото уважение към короната и монархическата институция, каквото споделя и той. Главната идея е да се изгради ясно съзнание за национално единство. Другите два проблема пред които се изправя са политическите търкания в Северна Италия и влияниято на хугенотите, които се ползват с редица превилегии според Нантския едик от 1589 г. и са стожер и инструмент на чуждо влияние в сърцето на Франция. Ришельо ясно осъзнава, че да може веднъж завинаги да постигне национално единство трябва да се справи с тях. В международната политика кардиналът е изправен пред не по-малко хитри и съобразителни противници като например херцогът на Бъкингам в Англия и конт-дук Оливерес в Испания. От края на 1625 г. Ришельо започва да провежда всестранни консултации с редица членове на френското общество с цел административно-управленската реформа в страната. В същото време той сериозно осъзнава нуждата от силен флот, за да може Франция да бъде реална сила.
Ришельо
По това време държавата не разполага с плавателни съдове нито в Ла Манша, нито в пристанищата си по Атлантическото крайбрежие, а единствено с 10 галеона в Средиземно море. Всички търговски кораби са въоръжени и започва усилена работа по екипировката на реален боен флот. Паралелно с това кардиналът насърчава търговията и колониалната политика. Важно е да се обърне внимание към енергията, която кардиналът хвърля в строежа на кораби. В Нормандия и Бретан започва строителството на 85 големи бойни кораба. В началото на 1627 г. са поръчани още шест като материалите са изписани от Холандия. Възстановените са търговските връзки с Швеция и Данциг. Така по време на обсадата на Ла Рошел(1627-1628) кардиналът разполага с ескадра от 35 големи бойни кораба. Обграждайки себе си с талантливи ръководители като Шомберг, Мишел дьо Марияк и маркиз д`Ефиа, които са и негови силни поддръжници той започва да преосмисля цялостното административно устройство на френската държава. Огромно внимание се обръща и на катастрофалното положение на бюджета, във връзка със скорошните граждански войни. Ришельо разбира нуждата от шест мирни години за страната, за да може да уравновеси бюджета и да облекчи селското население от потисническите данъци. За тази цел той категорично се противопоставя на вдигането на данъците и предприема политика на драматично съкращаване на кралските разходи, въпреки че не отстъпва ни крачка назад от строежа на флота, който остава главен негов приоритет. В плановете му влизат засилването на вътрешната търговия във Франция и строеж на канали между Сена Лоара и Саон, които да улеснят предвижването на стоки. Освен това Ришельо изземва функциите на местните данъчни власти по поддържането на пътищата и предава тази превилегия на централните служители на короната. В резултат на това пътната мрежа е подобрена, а през 1630 г. е създадена национална пощенска и пътническа служба със съответно изготвени тарифи и разписания. Въпреки успехите си Ришельо така и не получава шестте години мир за Франция, които са необходими за реализиране на програмата му и той отново е принуден да брани единството на държавата и короната. Този път срещу хугенотите и Англия.
Ришельо По това време отношението между Англия и Франция рязко се обтягат. Хугенотите се подготвят за нови военни действия вътре в страната. Колелото на проблемите над главата на Ришельо се върти с пълна сила – Бъкингам, чиято лична суета е наранена от действията на първия министър, въоръжава кораби, за да попречи Франция да стане водеща военноморска сила. Хугенотите се активизират и кардиналът трябва да действа. Той организира защитата и събира армия, командвана от кралския брат Гастон де Орлеан(формално), но вдействителност от дук д`Ангулем. За да не утежнява хазната Ришельо взема заеми за своя сметка, които впоследствие погасява от личните си средства. На 19 юни 1627 г. Бъкингам извада заповед няколко пехотни полка да бъдат транспортирани до Ла Рошел, цитадела на хугенотите. Осем дни по-късно херцогът отплава към френските брегове начело на армада от 98 кораба, 74 от които са военни. Той разполага с 4 000 войници и 8 000 моряци. Вестта за отплаването на английската ескадра се научава в Париж на 30 юни, но придвидливият Ришельо е поел на югозапад към Ла Рошел, заедно с краля още на 28.
Флотата на Бъкингам се появява край Ла Рошел на 20 юли и застава пред остров Ре, защитаван от хиляда войника под командването на способния фелдмаршал Тоара. На острова се намират две укрепления – Сен Мартен, което е практически непревземаемо и Ла Пре, което още не е готово. На 21 юли английските кораби откриват огън по острова като Бъкингам се опитва да извърши десант с 2 000 души, но Тоара успява да го отблъсне. Битката продължава шест дни, докато Тоара бива принуден да потърси укритие зад стените на Сен Мартен като оставя останалата част от острова на Бъкингам. По това време Ришельо и Шомберг осъзнават, че Тоара няма да издържи дълго на натиска на по-многобройните англичани и предприемат дързък план по прехвърлянето на 6 000 души, 300 коня и шест оръдия от остров Олерон на остров Ре. По това време англичаните продължават опитите си за щурм на Сен Мартен, докато на 8 ноември Шомберг не дебаркира на острова с 52 лодки. Изненаданите англичани продължават съпротивата, но след няколко френски атаки загиват. Последната атака към острова се ръководи именно от Ришельо, облечен в черно расо, ризница, колосана яка, филцова шапка с перо и шпага под червената кардиналска пелерина. На острова остават над 1 500 английски трупа, докато Бъкигнам позорно се оттегля, разгромен от кардинала.
Ришельо край Ла Рошел
По това време над Ла Рошел се стелят тревожни облаци, докато френските войски подготвят обсадата. Ришельо обаче не може да се заеме лично с това, докато Луи ХІІІ е в тежко здравословно състояние. Оздравяването на краля обаче скоро му предоставя и прякото командване на войските. Не желаейки да предприема директна атака, той се осланя на плана на кралские архитект Метозо за блокада на града по море чрез построяване на дига дълга 1 500 метра от камъни и зидария, която да попречи на кораби да преминават в залива, но да остави пролука за малки съдове. Дигата е въоръжена с артилерия, с което през януари 1628 г. блокадата се затваря по море и суша. Ришельо обаче значе, че всеки ход трябва да бъде премерен, тъй като мечтата му за силна Франция е заплашена – хугенотите, Англия, Савоя, Лотарингия и император Фердинанд ІІ формират антифренски съюз. Единственият начин да му се противостои е хугенотската заплаха да бъде елиминирана от страната. Обсадата продължава, тъй като нито Ришельо, нито хугенотите в Ла Рошел имат възможността за директна атака. Надеждата на обсадените е за нова английска армада, която да им се притече на помощ. Подобни планове крои и Бъкингам, чиято репутация е жестоко накърнена от Ришельо след позорното отстъпление от остров Ре. Екипировката на флота от 150 английски кораба обаче се проваля, тъй като Бъкингам е убит от офицера протестант Джон Фелтън на 23 август 1628 г. Въпреки това на 28 септември 114 английски кораба се появяват край дигата на Ла Рошел. Започва оръдейна стрелба по корабите като Ришельо и кралят лично стрелят с оръдията. На 3-4 октомври се разразява морска битка, в която няма победител, последвана от четиридневна буря, след което англичаните са принудени да се оттеглят поради френското превъзходство. Положението на Ла Рошел вече е безнадеждно – хората там ядат кожа варена в лой, а кучешкото и магарешкото месо са лукс. От глад умират над 13 000 души, но Ришельо не се отказва. Хугенотската гордост е пречупена и на 28 октомври 1628 г. Ла Рошел капитулира. Победата на кардинала над хугенотите е пълна.
битката при Ла Рошел
Въпреки това той не им налага драконовски мирен договор. Обявена е свобода на вероизповеданията и обща амнистия. Едва десетина от водачите са заточени за около шест месеца без конфискация на имуществото. Самоуправлението е премахнато, както старите превилегии и управлески структури. Градът преминава под властта на краля. Стените и укрепленията без тази откъм Атлантика са сринати в града влизат френски войски. Посрещнати са от оцелелиле 5 400 жители от общо 28 000 преди обсадата. Месеци по-късно на 29 май 1629 г. е подписан и мирният договор с Англия. Остава да единствено да бъдат озъптяни хугенотите в Южна Франция. Ришельо използва умела стратегия, за да накара влиятелните лидери да седнат на масата на преговори и най-вече Роан, водачът на хугенотите. Съвсем скоро той е поставен в безнадеждно положение, която вижда, че кралските войски начело с Конде, Д`Естре и Вендатур могат всеки момент да ударят основните хугенотски общини в Ним, Монтобан и Кастр. Така на 28 юни 1629 г. е подписан акт за край на размириците като е възстановена свободата на вероизповеданията, обявена е амнистия, църквите са върнати на католиците, а Роан е изпратен временно в изгнание.
Луи ХІІІ
Съвсем скоро обаче Ришельо е принуден да води нова битка в името на Франция – този път в Италия, където заминава заедно с кардинал дьо Ла Валет, херцог Монморанси, Шомберг и Басомпиер като негови генерал-лейтенанти, за да склони да бъде изпълнена неговата воля. След като склонява краля на Савоя да му предаде Пинероло, той нахлува в самото кралство и превзема Анеси и Шамбери. Войната спира след смъртта на крал Шарл-Емануел Савойски, тъй като неговият син е силно профренски настроен. Хабсбургите обаче изпращат една имперска армия начело със самия Валенщайн, която на 18 юли 1630 г. превзема Мантуа и я разграбва. Ришельо от своя страна изпраща отец Жозеф, свой довереник и агент, да преговаря с императорът, който е свикал палатинските електори, за да обяви своя наследник. Така на 13 октомври е сключен мир спрямо който имперските войски напускат Мантуа, а испанците Казале. Ньовер става дук на Мантуа, а французите запазват Пинероло и Суса.
Мария Медичи
Ришельо обаче е принуден да съхранява постигнатото от своите врагове – настроилата се срещу него Мария Медичи и кралският брат Гастон Д`Орлеан, който подстрекава към бунтове. Гастон се укрепява в Орлеан и принуждава кралските войски да тръгнат на поход срещу него. Щом те наближават обаче той напуска града и бяга испанската част на Франш Конте, а след това в Лотарингия. Докато Гастон е там в страната продължават да се кроят заговори за бунт срещу кардинала, подкрепяни и отвън. През 1631 г. в Париж, Бордо, Поатие, Марсилия, Орлеан и Екс има бунтове отчасти поради лошата реколка, които обаче подготвят обстановката за по-мащабни действия. В същото време в Лангедок недоволството от административната реформа расте. Бунтовниците намират своя лидер в лицето на дук Анри Монморанси, този, който беше един от генерал-лейтенантите на Ришельо по време на кампанията в Италия. Монморанси е безстрашен военачалник, потомък на странинен и могъщ благороднически род като се приема и че е любовник на Ана Австрийска, съпруга на краля. Дукът заговорничи с Гастон да чака знак и заедно да поемат на кампания срещу Ришельо, но кралският брат избързва и повежда войска от Лотарингия. Кралят и Ришельо действат бързо и обявяват, че всеки подкрепил бунта на Гастон ще бъде считан за предател.
Гастон д`Орлеан
Започва подготовка за кампания срещу армията на Монморанси, но много скоро двамата получават добра новина – на 1 септември те научават, че с два пъти по-малко бойци, но строго дисциплинирани и организирани Шомберг е разгромил бунтовниците при Кастелнодари. Монморанси е тежко ранен и пленен, а офицерите му пленени и обесени. Започва обаче мащабна кампания с цел да бъде помилван плененият дук. Мнозина благородници и военачалници се изказват в полза на Монморанси и неговото помилване, стига той да изкаже своето подчинение. Ришельо обаче цели да покаже, че интересът на страната стои на първо място и действайки по силата на прочутата си мотивировка „за благото на държавата” нарежда екзекуцията на Монморанси. Дукът е обезглавен на 30 октомври 1632 г., което се превръща в най-силния удар срещу старата аристокрация и нейните превилегии. Следват редица повишения – офицерите, ръководили походът срещу Гастон и Монморанси са повишени, а Шомберг, победителят от Кастелнодари, става губернатор на Лангедок.
Монморанси
Разгромът на хугенотите и грандовете най-после дава на Ришельо шанса той да се насочи към превръщането на Франция в европейска сила и разгрома на Хабсбургите. По това време Тридесетгодишната война, започнала през 1618 г. е в разгара си и той трябва да намери съюзници сред воюващите, за да може да се противопостави на императора. Отхвърляйки всякакви религиозни задръжки като католик той се обръща към енергичният и талантлив владетел на Швеция – Густав ІІ Адолф, с когото той има съюзни отношения още от 1630 г. Тогава Ришельо се обръща към него с молба да отклони имперското внимание от Италия, за да може Франция да проведе там своята кампания. По това време в Германия се водят усилени военни действия. През май 1631 г. наследникът на Валенщайн, граф Тили изравнява Магдебург от лицето на земята, тъй като това е единственият град, който открито подкрепя Густав. Шведската армия обаче скоро нанася поражение на Тили при Брайтенфелд. След това, чувствайки ръцете си развързани кралят бързо превзема Вюрцбург, Франкфурт и Майнц. Европа стои със затаен дъх, очаквайки действията на избухливия и непредсказуем Густав. Той обаче превзема Аусбург и Мюнхен, но впоследствие загива в битката при Лютцен на 16 ноември 1632 г.
Густав ІІ Адолф
Докато използва Густав като оръдие срещу Хабсбургите Ришельо се готви за война. Той вкарва войски в Лотарингия и гарнизони в крепостите Филипсбург и Еренбрайтщайн, намиращи се на кръстопътя на Рейн. Това довежда от отделни сражения с Испания, която не може да си позволи открита война с Франция и затова се задоволява с битки по Рейн и да подкрепя всеки бунт в страната. Въпреки усилията на Оливерес и императорът отказва да обяви война на Ришельо, който в същото време продължава да дърпа конците на войната на протестантите в Германия и се активириза с преки военни действия. Особено деен става след разгрома на протестантско-шведската армия в битката при Ньордлинген, която има катастрофален ефект за Протестантският съюз – 12 000 убити и още 6 000 пленени. Докато френските войски се придвижват успешно в посока Хайделберг, Шарл дьо Лорен начело на една имперска армия си връща северен Елзас, изненадва французите във Филипсбург и напредва към Шпер. Испанските войски влизат в Трир. Така се стига до май 1635 г., когато Франция официално влиза във война с Испания и с Католическата лига.
По това време Ришельо разполага с няколко армии: на Брезе при Седан с численост от 25 000 души, 15 000 командвани от Ла Форс, 9 000 в Пикардия, 12 000 на Роан, който е извикан обратно на служба и формиращата се при Лангр армия начело с кардинал дьо Ла Валет от 21 полка, 12 000 швейцарци и 15 000 войници и офицери в запас. Досегашните успехи обаче бързо биват оставени на заден план, тъй като войната не започва добре за Франция. Шарл дьо Лорен се вклинява между армиите на Ла Форс и Ла Валет като Ла Валет е принуден да изостави градовете по долното течение на Рейн. Войските му гладуват, а канцлерът на Швеция Оксентиерна не вижда почти никаква полза да идва на помощ на французите. На североизток Ришельо изпраща конт дьо Соасон, който успява да постигне успех и да превземе Сен Михел. Този известен успех обаче е нищожен в сравнение с проблемите на юг – испанската флота извършва десант и превзема Леринските острови, а френските войски отстъпващи от Милано на запад изпитват трудности под непрекъснаните вражески атаки. Военното положение допълнително се влошава след настъплението на принц Томас Савойски в самата Франция през юли 1636 г., който нахлува в северизточните райони и през август прекосява Сома. Парижани разрушават мостовете на река Оаз и се заемат със защитата на града, докато Ла Форс събира армия от 30 000 души(предимно необучени войници), възползвайки се от бавното напредване на Томас Савойски. Вражеските войски обаче са отблъснати успешно и заплахата над столицата изчезва. Докато Ришельо води войната обаче отношенията му с двора и най-вече с Ана Австрийска, жената на Луи ХІІІ се обтягат, тъй като Ана симпатизира на Испания. Към това се намесват и множество лични мотиви. Мемоаристът Монла например е убеден, че кралицата и Ришельо имат връзка, но Тальоман пък казва, че Ана Австрийска го отхвърля и техните отношения се базират на „няколко дребни любезности”. Самото бъдеще на династията на Бурбоните и заплашено, поради отношенията на самия крал с Ана Австрийска, сексуалните му предпочитания и флиртовете на кралицата с кардинал Мазарини. Влошеното здраве на Луи ХІІІ и липсата на наследник създават редица главоболия на френския елит, но съмненията сякаш се разсейват след като през 1638 г. се ражда бъдещият Луи ХІV. Слуховете обаче, че той е син на кардинал Мазарини не стихват...
Ана Австрийска
Войната обаче продължава и бъдещето на Франция все още в ръцете на Ришельо. Късметът обаче му се усмихва и след 1638 г. активността на Хабсбургите започва да спада. Холандците отвоюват Северна Бразилия като по този начин потокът на благородни метали към Испания рязко намалява. Крепне и военната мощ на Франция, която вече разполага с шест армии и 41 големи бойни кораба. През май 1638 г. адмирал Сурди разгромява една испанска ескадра в Атлантическия океан. През декември същата година субсидираният от Ришельо принц Сакс-Ваймар превзема Брайзах.
По това време инфлацията в Испания е достигнала 80 процента. Оливерес няма достатъчно средства, за да води войната и се опитва да сключи мир с Нидерландия. Не след дълго вторият голям противник на кардинала пада от власт, докато френските военни успехи продължават да идват един след друг – през 1639 г. пада Еден, а през 1640 г. – Арас и Артоа. Войната обаче води до увеличаването на данъците в страната и това води до недоволство. Непосредствен пример е въстанието на „босоногите” от 1639 г. след въвеждането на данък върху солта. То обаче е потушено от отзовани от фронта войски. Кардиналът обаче трябва да се бори и с международни заговори като този дерижиран от Сен-Мар, кралски фаворит, който сключва споразумение с Испания през 1642 г. Това е последната голяма афера в живота на кардинала, която завършва на 12 септември същата години с екзекуцията на Сен-Мар. Самият кардинал обаче е с влошено здраве. На 28 ноември 1642 г. Ришельо развива плеврит, а на 2 декември лекарите знаят, че това е краят. Няма надежда френският държавник да оцелее.
Мазарини
Той прави последни срещи с краля, който се съгласява да назначи Мазарини за пръв министър и да запази останалите министри, и с други благородници. Ришельо умира в късния следобед на 4 декември 1642 г. като едни от последните му думи са „Моят господар, моят съдник, който съвсем скоро ще ме съди: моля го с цялото си сърце да ме осъди, ако някога съм имал друго намерение освен добруването на религията и държавата”. Малко преди да издъхне казва, че би искал да има хиляда живота, които да посвети на църквата...
Ришельо на смъртно легло Ришельо надживява своята епоха. Той се превръща в пророк на едно ново време, преобръщайки разбиранията за политика и държавност. Издигайки идеята за raison d’etat(държавната целесъобразност) той прекъсва връзката с универсализма и със собствени сили изковава една истинска национална държава, която превръща във водеща сила за следващите 200 години. Реформатор, държавник, политик, изкусен манипулатор, военачалник и дори писател на театрални постановки(трагедията „Мирам”), той оставя огромна следа в историята на Европа и света. През 1624 г. Ришельо поема разкъсана, разорена и слаба второстепенна държава, която оставя като първокласна военна и морска сила, с централизирана и единна система на управление, вътрешно единство и съзнание за нация и доминираща позиция в Европа. Той не успява да доживее сключването на Вестфалския мир шест години по-късно, но полага неговите фундаменти. Резултатът е, че могъществото на Хабсбургите е сломено и те отстъпват водещото място на Бурбоните и че Германия, от чието единствено кардиналът се е боял, се оказва разкъсана на 300 миниятюрни държавици, обединени едва 200 години по-късно от един друг Ришельо, когото историята познава като граф Ото фон Бисмарк – „Железния канцлер”.
Ришельо
И до днес официалната историография смело твърди, че " акта на българското покръстване, събитията и процесите, свързани с него, отдавна вече не само в общи линии, но и в различни детайли, са изяснени"[1].Още ак. Иван Дуйчев обърна внимание на един гръцки ръкописен сборник от XVII в. , който се пази в библиотеката на Светогорския манастир "Дионисиу"[2]. Този разказ, който има своите и по-древни вариации , за които всички сме чели от т.нар. Продължител на Теофан , ни разказва следното – 5. Рассказывают также следующее. Князь Борис страстно любил охоту и пожелал в одном доме, в котором нередко останавливался, нарисовать картину, дабы днем и ночью иметь услаждение для глаз. Такое желание им овладело, и он пригласил одного монаха-художника из числа наших ромеев по имени Мефодий, а когда тот к нему явился, по некоему провидению божию велел писать не битву мужей, не убийство зверей в животных, а что сам захочет с условием только, что эта картина должна вызывать страх и ввергать зрителей в изумление. Ничто не внушает такого страха, знал художник, как второе пришествие, и потому изобразил именно его, нарисовав как праведники получают награды за свои труды, а грешники пожинают плоды своих деяний и сурово отсылаются на предстоящее возмездие. Увидел Борис законченную картину, 31 через нее воспринял в душу страх божий, приобщился божественных наших таинств и глубокой ночью сподобился божественного крещения. О его крещении стало известно, и оно вызвало восстание всего народа. - Продолжатель Феофана. Жизнеописание византийских царей, Книга IV ,15 Покрай всичките неясноти с покръстването на Борис и народа му , предадени от продължителя на Теофан, това с монаха-зограф е много странно. Освен разните контаминации на мнимия образ на монаха с Константинополския патриарх Методий , възстановил иконопочитанието и архиепископ Методий Сирмиумски(Моравски) остава неясно, какво цели грубата манипулация с историческите събития??? Сякаш византийските хронисти не знаят за съществуването на двата титана на историческата сцена от средата на IX в. с името Методий и вкарват в сюжетната линия по покръстването някакъв си зограф, който уж вселил суеверен страх в душата на неукия български княз, вярващ в "дървета, звезди, растения, идоли и животни"[3]. Ако всички тези заплахи към Борис са били реални , той едва ли би станал вярващ християнин-аскет, а направо би получил подобно на други български царе- Крум, Симеон и Самуил - апоплектичен удар. То не бяха земетресения, суши,мор, глад, Втори пришествия и прочие. Ясно е, че тук подправеното перо на неизвестния продължител на Теофан е целялo друго нещо. A какво е именно то ? Да върнем малко назад ролката с лентата на събитията разиграли се в началото на IX в. След узурпацията на византийския трон от "сребролюбеца" Никифор Геник, някои от византийските му опоненти намерили спасение в България. Разбира се преки данни нямаме, но и самите византийски хронисти, едва ли биха ни ги съобщили. Аргументум екс силенцио се явява факта, че византийските дисиденти, сред които навярно и доста иконопочитатели са намерили добър прием в българския управляващ двор. Преди всичко трябва да се каже, че според изворите християнското население, като цяло и християните в България в началото па IX век съставляват две добре диференцирани групи - доброволно пребиваващи и такива, конто по насилствен път се оказват в страната [4]. Първата група, съдейки от сведенията, сякаш е съсредоточена в двора на князът и нищо не доказва нейните членове да са подложени на религиозни притеснения. Нещо повече - очевидна е толерантността или пьк доверието, с коего тези християни се ползват в и извън двора. Ще припомня ,че се забравя , факта, че император Никифор е само външен иконопочитател и във всеки удобен случай ,той дава ясни индикации, че ако не бъде удовлетворени исканията му, спрямо ромейския истаблишмънт , то ще прибегне към възстановяване на иконоборчеството в империята . Всъщност ултраправославния игумен Теофан го нарича направо "манихей". Когато император Лъв V Арменец (813 - 820) попитал монаха Сабатион, какво да направи, за да подчини българите, той му отговорил: „Унищожи от основа всяка помисъл за иконите и тогава чак ще можеш да подчиниш българите и да царуваш в мир". В 815 г. той свикал събор в Константинопол, който потвърдил решенията на Иконоборческия събор от 754 г. и отхвърлил Седмия вселенски събор. Иконоборчеството ще се запази не само при петия по ред император с лъвско име, но и при неговите приемници – Михаил II Пелтека и Теофил. През 821 г. срещу императора от Амория, Михаил II Пелтека (Балба, 820 - 829) се вдигнал на въстание и командващия войските на федератите Тома (Отстъпника, ок.760 - 823, наречен и "Славянина"), който с помощта на „готи", „алани", „вандали" и др. и на част от флота се прехвърлил в Тракия и обсадил Цариград. Тома Славянина получил императорската корона от Патриарха на Антиохия, както и подкрепата на тракезийците ( малоазийските тракийски поданици) , витинските славяни , към които се присъединили и бунтовници от темите Тракия и Македония. Явно това е един голям бунт на ромейски поданици, вдигнали се срещу Михаил II, защото той не искал да спре преследването на светите икони. Следователно междуособната война във Византия е произлязла заради иконите. Позовавайки се на мирния договор, българският княз Омуртаг предложил помощта си на Михаил II , но, вероятно, не безусловната и твърде опасна "помощ" изглежда не била приета (въпреки, че официализираната версия е , че Михаил помолил за помощ Омуртаг и той дори разбил Тома. Тома бил обсаден в Аркадиопол (Люлебургаз) и след отчаяна борба бил заловен и екзекутиран заедно със сина си, но съпротивата продължила на отделни места още няколко години. Понеже съм почитател на "ефекта на пеперудата", ще оставя на любознателните няколко въпроса за размисъл ... Дали пък, Омуртаг не се е намесил в полза на иконопочитателите ? И какво би му попречило да се намеси на тяхна страна, след като византийците в двора му са били по-скоро иконопочитатели , а не обратното ??? Нужен е нов и по-задълбочен преглед на всички извори от епохата, включително Хазарските междуособици и българските емигранти, напуснали каганата в този период. Защо вдигат въстание прецедентите и тимочаните ? Защо прехвърлените в Отвъдунавска България византийци си кротували по времето на иконоборческите императори и едва през 837г. се решават на дръзкото бягство ? След смъртта на Михаил II, положението на иконопочитателите се променило. Той бил наследен от сина му Теофил (829 - † 842), който първоначално също бил голям противник на иконите и даже издал през 832 г. едикт, строго забраняваш почитането на иконите, като хвърлил в затвора водача на иконопочитателите в Цариград, монаха Методий. По застъпничеството на императрицата Теодора II обаче Теофил освободил Методий, а той успял да спечели нея, както и част от ромейските нотабили за каузата на иконопочитателите. Така през 843г. през първата неделя на Великия пост, бил обявен празника на Ортодоксията с който се възстановявало иконопочитането. Остава да отговорим на въпроса- кой всъщност е бил просветен в християнството от "монаха-зограф" Методий – имп. Теофил и Теодора или българският княз Борис. За по-сигурно на Борис са му "придали" и една сестра, май, че на име Теодора. Явно през XVI-XVII в. гръкоманите са се "разщурали" и са снабдили българите с разкази за езическата им вяра, описана твърде вяло и извън всякаква конкретика , но с явната цел да снабди фанариотското духовенство с "истински доказателства" за духовния примат на елините и обосновка за повсеместния гръцки епископат в българските земи. В отговор на това , лишените от преки извори за християнството в България, български монаси , интерполирали гръцките извори, с тезата, че " в цялата земя (Българска) и в крепостите се ръкополагали за епископи и свещеници българи, за да разбират Божието писание[5]. В крайна смета, имаме ли един обективен извор за българското покръстване през 865г. - по-скоро не! <br clear="all"> [1] Гюзелев, В. Покръстването на българския народ според някои малко познати извори и исторически съчинения от IX-XIV век.– Родина, 1996, №2 , с.2-27; [2] I. Duicev. Medoevo bizantino-slavo, vol. I, Altri saggi di storia politica e letteratura , Roma, 1971, p. 63-75. (Разни есета по политическа история и литература) [3] Този трафаретен похват е използван в един извор от Синайския манастир.– Бенешевич, В. Описание греческих рукописей монастыря святой Екатерины на Синае Т.I. С.- Петербург, 1911г., с. 330-331. [4] Подробности вж. – Рашев,Р. Византийците в България до покръстването .– Civitas divino-humana .In honorem annorum LX Georgii Bakalov .151-163 [5] Бенешевич, цит. съч.
