nik1

"трудно установими процеси"? Кавалите, гайдите, тъпаните, че и после зурните, тамбурите - изполвани като инструменти в народната музика и сега в Македония и Северна Гърция, и после кларинетите, да не би да се ползват единствено при българите? Ами храната, напитките? Що пием "ракия", бре чоджум? http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%BA%D0%B8%D1%8F ей това са го направили братята араби (още от християнски времена); арабите християни още си го поркат: http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%80%D0%B0%D0%BA_%28%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%BA%29

Пошлостта просто не е добре приета обществено, много се реагира на нея и затова си е там, дето й е мястото - маргинализирана. Оф,.. аз горкия си мислих че със социализма си е отишла и демагогията.. Какво по-точно имаш впредвид с това си мнение? ---- "Пошлост" е синоним "най-лошото","елементарно", "прозрачно" Текстовете на народните песни са елементарни, на немалка част от градските песни също: http://www.galanto.com/content/view/718/25/lang,bg/ http://www.galanto.com/content/view/788/25/lang,bg/ Толкова са елеметарни или неелементарни - колкото мнозистовото от текстовете в чалга песните!! Ако видим например някъде в някой вестник списък с обяви за концертите в София или в някой град, ей такива неща... Ей, страхотен агрумент, машаалла, нямало обяви за чалга концерти. То стана като виц: "Питам аз пак, в кръчмата на Католишката махала какви са били концертите, и в кои вестник са ги обявявали, ама шопа вика - такова животно няма.."

Е, каква е "картината на българската масова култура" според теб? Дай ни някакви източници за тази култура, вместо да си играем на "тука има, тука няма" Съвремменната чалга не е съществувала през 40 години, но аз още чакам да ни дадеш източници за това какви песни са слушали хората в кръчмите (в болшинството си)? Да, хората от онова население/поколение, което е селско, а новоградското такова все още не е скъсало със селските си корени...(Със сигурност кварталът, в които съм израстнал, сега в центъра на големия храд, в началото на 20 век, е бил където са живяли работници, т.е обикновени българи - в една емблематична книга са описани кварталът, вкл. кръчмите и кръчмарските истории) ПП Съмнявам се , че населението е било толкова естетично, и че е имало толкова свободно време, което да го отделя за слушане/избор на високоесттична музика (можем да видим как изгледат кръчмите и хората в тях от онова време - от точно от снимките в темата "Изгубената България"?); Съмнява ме и че населението масово е слушало старите градски песни. Дори допускам че някои песни се създават в епохата на социлализма (казвам не съм убеден, но не мога да докажа противното в момента, освен с фактът че "Целувката на Ана" е съдадена през 70 години ), точно в периода когато населението става преобладващо градско, и в голяма си част изгубва/прекъсва селските си корени.. ____ Ще ти отбележа че Националното ни радио е създадено през 1936/37 година..

Няма старославянски език казваш.. Как наричаш езика на славяните в предписмения период, да кажем в периода 5- 7 век? Греша ли че го смятам за език (със диалекти - да кажем). Ако имаш друго виждане, моля аргументирай го.

Визирам текстовото послание на песните като разказ/предаване на нещо минало, на някаква минала "героична"/героична (без кавички) история.. http://ru.wikipedia.org/wiki/Whiskey_in_the_Jar http://www.balkanfolk.com/bg/lyrics.php?lyrics_id=3756 (Надявам се че знаеш какво е значението на думата "янкеседжия")

Откъде "знаем", каквото казваш че знаем? --- Намекът в ПП не го разбрах добре, но ми прилича или на някакво заяджане или демагогия..

Това е ирландска песен, чиито произход е далече в миналото.. ..От друга страна ние имаме такива песни.. Нашият съфорумник alvassareiro вече отговори, мисля, на въпросът "защо те не се слушат от масовата публика?", и не са предпочитани - отговорът аз го разбрах ясно и кратко като: "тези песни не съответстват на масовата култура на българите". Бих допълнил - ние вече не сме харамии, мъченици и изгнанници (каквити сме били в 18 и 19 век), "пеещи своите тъжни песни" (или юнашки песни); вече от "бирата" на братята гърци и турци.. Ето една чудесна песен , изпълнена от бесарабското българче Невена Цонева, която песен, определено предпочитам пред ирладските саги.. http://www.vbox7.com/play:d39b9ee9&start=6

Доколкото разбирам, с това си мнение се солидаризираш логически с тезата ми.. След като твърдиш че професионално направената музика не е за била слушаема за масите (само поради това че е била професионално направена), то тогава коя музика според теб е била подходяща за масите?

Ударен обаче беше един аспект от нея - с масовото ансаблизиране, с превръщането й в свръхелитарно изкуство, тя нямаше вече как да иде сред хората, да изпълнява чисто фолклорната си функция. Не смятам, че предложените като факти, съждения, отговарят на истината. За да приема обратното, ми трябват доказателства и аргументи.. Такива, които да повтвърждават едновеременно че "не е имало изпълнители, а само ансамбли", "че тези ансамбли/изпълнители не са били достъпни за публиката", че "българското национално радио и телевизия не са излъчвали народни песни"..(поне така тълкувам определенията и връзките които си представил) ------ Общо взето мнението ми по-този въпрос е: по-скоро смятам че държавата е "обгрижвала" в една или друга степен народната музика,професионализирана я е също; Самото обжригване и професионализиране само по себе си, априори не би по-могло да я направи по-недостъпна и нежелана за българите.. Или продължавам да мисля че българите не слушат масово народна музика, не защото нямат такава/или нямат достъп до такава/, а защото имат своите нагласи да слушат друга музика...Т.е. тресе ни гръзкия синдром: имаме "добра" (условно добра) народна музика, но най-слушаемата музика е поп-фолка с ориенталски мотиви (чалгата при нас, лаиката при братята гърци)

Не разрах къде са тези линкове.. Изпълнители, автори, отзиви за тези стилове? А какво ще кажеш за "поптурите", изпълнявани като авторски песни Народната песен е била "убита"? Ами това съждение не е вярно според мен. Тук се вижда историята на групите и изпълнителите: http://www.bg-popfolk.com/INDEX-dobavka/Snimki%20na%20narodni%20pevtsi%20i%20muzikanti/Snimki%20muzikanti%20i%20pevtsi.htm Групи: http://www.bg-popfolk.com/GRUPA%20ASENOVGRADSKA/index%20-%20Asenovgradska.htm http://www.bg-popfolk.com/GRUPA%20PILASHEVSKA/Pilashevska%20-%20spisaak.htm И други -- Направих една справка на издадени сбирки за народната песен и лирика по време на социализма. Ангелов-Вакарелски, Лирика - Книга на народната лирика, от седенките и хората до семейните радости и неволи. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. София, 1946. Арнаудов-ВН - Арнаудов, М. Вековно наследство. Българско народно поетическо творчество. Отбор и характеристики Михаил Арнаудов. Т. 1-3. София, 1976-1979. Архив-ИМ-БАН - WebFolk Bulgaria <http://musicart.imbm.bas.bg/Default-bg.htm> (31.03.2007) - база-данни за български фолклор на Института по музикознание към Института за изкуствознание - БАН. Архив-КБЛ-ВТУ - Архив на Катедра "Българска литература" към ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", В. Търново. Атанасов-Чешми - Атанасов, П. Текнали са две чешми. София, 1956. БНБ - Български народни балади и песни с митически и легендарни мотиви. Авт. колектив. Ч. 1-2. София, 1993-1994 (СбНУ, т. 60, Ч. 1-2). БНПП - Българска народна поезия и проза. Т. 1-7. София, 1981-1983. БНТ - Българско народно творчество. Т. 1-12. София, 1961-1963. Бончев-Осинин - Бончев, Вичо. Израсло дърво високо. Народни песни. Записал и редактирал Д. Н. Осинин. София, 1950. Бурин-Епос - Юнак и ясно слънце (Народен епос). Подбрал Иван Бурин. София, 1955. БЮЕ - Български юнашки епос. Съст.: авт. колектив. София, 1971 (СбНУ, т. 53). Вълчев-ПХД - Пустата хурка дрянова. Народни хумористични песни. Отбор, редакция и характеристика на Величко Вълчев. София, 1952. Върбански - Върбански, Ат. Вас. Песните на бердянските българи. Ногайск, 1910 (2 фотот. изд. - София, 2002). Живков-Янакиева - Да би гората думала: Хайдушки фолклор от Сливенския край. Съст. Т. Ив. Живков, Ж. Янакиева. София, 1968. Калоянов-ДЮДК - Калоянов, А. Добър юнак с добра коня. 152 обредни песни от село Аспарухово, Варненско. Събрал и подредил Анчо Калоянов. Варна, 1986. Калоянов-СМБ - Калоянов, А. Славите ли Млада Бога? Всичко за празника Коледа, 72 коледни песни и 4 коледарски благословии. Велико Търново, 1992. Керемедчиев-БНП-ЛЕ - Български народни песни. Лирика и епос. Избрал и подредил Генчо Керемедчиев. София, 1948. Керемедчиев-ЗПС - За правда и за свобода. Юнашки, хайдушки, исторически и партизански народни песни. Увод, избор и бележки от Генчо Керемедчиев. София, 1947. Маджаров-Странджа - Маджаров, П. Странджански народни песни. Из репертуара на Кера Маджарова. София, 1983. Миладиновци - Български народни песни. Собрани од Братя Миладиновци Димитрия и Константина и издани од Константина. Загреб, 1861 (Фотот. изд. - София, 1981); 2 изд. - София, 1891; 3 изд. - Под ред. на Михаил Арнаудов, София, 1942; 4 изд. - Под ред. на Петър Динеков. София, 1961; 5 изд. - София, 1968 (подборка на Петър Караангов). Минков-Змей - Мене ме, мамо, змей люби. Митически народни песни. Отбор и редакция на Цветан Минков. София, 1956. НПЛов. - Народно песенно творчество от Ловешки окръг. Съст. Хр. Вакарелски и П. Цветанова. София, 1970 (Ловеч и Ловешко, кн. VІІІ). НПБМУ - Народни песни на българите от Украинска и Молдовска ССР. Т. 1-2. Съст. Н. Кауфман. София, 1982. НПРК - Народни песни от Родопския край. Съст. Н. Кауфман и Т. Тодоров. София, 1970. НПСР - Народни песни от Средните Родопи. Записал Ат. Райчев. София, 1973. НПЮЗБ-1/2 - Народни песни от Югозападна България. Пирински край. Т. І. София, 1967. Осинин-Бурин-Горо ле - Горо ле, майко хайдушка. Народни песни. Отбор и редакция на Димитър Осинин и Иван Бурин. София, 1953. Осинин-Душата - Душата на българина. Битови народни песни. Отбрал и подредил Димитър Осинин. София, 1945. Осинин-Дърво - Дърво столовато. Битови народни песни. Отбор и редакция на Димитър Осинин. София, 1955. Осинин-Лехичка - От лехичка по стръкче (Народни песни). Подбрал Димитър Осинин. София, 1961. Примовски-Ела - Ела се вие, превива. Родопски народни песни. Записал Владимир Примовски; предговор и редакция на Тасо Примо. София, 1952. Примовски-Преобр. - Примовски, Ан. Преображенското въстание в поетическата памет на народа. София, 1954. Примовски-РНП - Родопски народни песни. Отбор и ред. Анастас Примовски и Никола Примовски; предговор М. Арнаудов. София, 1968. СИБ - Народни песни от Североизточна България. Т. І. София, 1962; Т. ІІ. София, 1973. Спасов-Райково - Спасов, Ангел. Народни песни от Райково и за Райково. София, 1983. Стоин-Самок. - Народни песни от Самоков и Самоковско. Състав. и ред. Елена Стоин. София, 1975. Стойкова-Гатанки - Стойкова, Ст. Български народни гатанки. София, 1984. Стойчева-Гукнали - Стойчева, М. Гукнали сиви гълъби. София, 1954. Стубел-РПС - Рано преди слънце. Трудови народни песни. Съст. Йордан Стубел; ред. Ив. Бурин. София, 1952. Църнушанов - Македонски народни песни. Текст и мелодии записал Коста Църнушанов. София, 1956. Шапкарев - Шапкарев, К. Сборник от български народни умотворения. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892 (2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973). Янушев-МП - Малеш и Пиjанец. ІV. Народни песни од с. Блатец, собрани од Мих. Jанушев. Скопjе, 1982.

Дай ако обичаш някакви доказателства, че съществува "български стил" на масовата музика през 30 и 40 години на миналия век. Автори, изпълнители, анализи и разбори, отзиви за този стил? Не искам хитруване и вадене от контескта на статията на нещата които цитираш - които ту ще уж са "симфонична музика" (защото според теб дебатът е бил за симфоничната музика, и тогава, това което цитираш като параграф също следва се отнася за симфоничната музика), ту няма да за симфоничната музика, а за някаква друга българска такава.. Моля, пак повтарям: дай ако обичаш някакви доказателства, че съществува "български стил" на масовата музика през 30 и 40 години на миналия век. Автори, изпълнители, анализи и разбори, отзиви за този български стил?

http://amti.hit.bg/history/10l.htm

1. Има българска музика (аз това не го отричам по-горе), приятелю, но няма български стил, както се вижда. Българската народна музика не е "български стил" в музиката, смятам защото: а) тя има регионален характер (дадох примера с песента "излел е делю хайдутин") б) там където излиза от регионалността си, е подобна на народната музика на другите коренни балкански народи, споделящи една и съща култура, история, и в мнозиството си са хора със "споделен" произход. (Ромънците вероятно имат повече славянска кръв и корени от българите,..Гърците от северна Гърция - вероятно имат такива колкото и ние българите.. А ние от своя страна - съдържаме голям примес в "корените" си - от латинизираното и елиноезино предславянско население, вклчително и албанското такова, което се асимилирали!) 2.Градските песни ( аз знам само няколко известни песни) са копия и деривати на шансоните и романсите..Те във всички случаи не формират "български стил".. 3.Цитатът е от "Дискусията на българския национален музикален стил през 30-те години"

Какво ти има бе пич, та веднага започваш да обиждаш?

Ами анждък, де.. Опс.. Фактите му са майката в историята.. Българска музика и стил (като такъв за народа, но различен от чалга) през 40 години на 20 век все още НЯМА, приятелю.. ИМА ПОЖЕЛАНИЯ ЗА ТАКЪВ, ОТ ГОЛЕМИТЕ ТВОРЦИ, И ВИЖДАНИЯ - В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ (И разбира се - никои не потъпкавал това което го е имало - Пипков, и т.н.) Л. Пипков – Народната ни песен, съпътствала племето ни от преди покръстването до днес, носи белези на колективната българска музика. Нашият музикален стил е в самата действителност, в начина на мислене и чувстване на нашия народ, безпогрешно отразени в народната песен. Трябва да се преодолее този етап, когато една вмъкната народна песен е най-българското в една композиция. Пътят на търсене се определя от самата песен: не ориенталски, а славянски дух на мотива; диатонична постройка; ритмични акценти; надхвърляне границите на интимното; обгръщане на народа в неговата цялост. Идеология – българската поезия. Ал. Обретенов – Стилът е голяма вълна в изкуството, която следва вълната в живота. Стилът е художествена философия на дадена епоха. Затова “стил” като замръзнало понятие не съществува. На въпроса “Има ли български стил” отговаряме: не! Но има средновековен български стил, стил на българското възраждане. Кога ще се появи съвремения български музикален стил? – Когато композиторите опознаят живота на своята съвременност, когато разберат времето, осъзнаят епохата и когато опознаят народа такъв, какъвто е днес – жив и живеещ, а не такъв, какъвто го рисуват народните песни от преди 300 години. П. Стайнов – Съставките на българския музикален стил трябва да бъдат извлечени от българските песни – диатоничен строеж, разнообразна ритмическа и метрическа структура. Българския стил ще се роди от усилията на редица поколения български композитори. Ст. Джуджев – Стилът на българската музика е сбора на всички творчески усилия плюс духа на нацията – онзи дух, който се изразява не само в народните песни, танци и игри, но и в целия духовен и материален живот на народа. Българския стил не може да бъде създаден извън певческите, танцови и битови традиции на българският народ. М. Големинов – Стилът е последица от борбата на материята и духа, от стълкновението на унаследеното с придобитото. Стилът носи особеностите на епохата, без това да нарушава неговата цялост. Неизбежно е взаимодействието между различните стилове, но винаги се запазва типичното в тях. Нашият художествено-музикален стил ще възникне по силата на една творческа необходимост. Той ще се изгради от елементите на народното ни звукотворчество, но вече одухотворени. В него ще бъде отразена духовната същност на българина в цялото си многообразие. В. Стоянов – народната песен е съкровищница на духовните ценности от столетия. Композитора може да я използва по два начина: 1. да я възсъздаде в художествени форми, след като основно я проучи и почувства 2. да я приспособи към големите художествени форми, без оглед на това дали би могла по начало да ги носи, и към цялата съвременна хармонична и контрапунктична сложност без всякакви скрупули за вътрешното единство. Стилът е резултат от наслоени творчески традиции и широко оформени музикално-културни тежнения. В. Стоин – музикалното възпитание на младежта тясно влияе на възприемането на народната песен като основа, като начало. Проблем – хармонизацията на народните песни, връзката между мелос и хармония да е пълна. Неприспособимост на днешната хармония към народната песен.

Helimski: http://helimski.com/1.18.doc http://helimski.com/2.170.PDF http://helimski.com/2.175.rtf

"Бивам","бывает, "быт" (руски)?? Каква е етимологията и значението тук на глагола? А на думата"бивак"? А на "бил"(съм)? Или на "бъда", "бъдеще"? В ТМ езици коренът/глаголът "би" означава "съществувам" ("быт"), "живея", "намирам се","поселявам" също "живот, "преживяване и други", и думата не е русизъм.. "Билег" в ТМ е знак за място, където почива някой (произхожда от същия глагол, корен..) Тогава старобългарското бѣлѣгъ , може ли да е с ТМ произход? Вижте страници 20 (79 и 80) http://altaica.ru/LIBRARY/TMS/I/b.pdf

Jупан също е ТМ дума (според Хелимски) ---- Аз се замислям и дали "канасубиги" не е ТМ израз със значение "царят/кан, син на небето/луната"? Имаше някакъв "канизауци, princeps Avarum" при аварите.. "кан"-ът е "императорът" (споменах по-горе че смятам че етимологията и "историята" води до далекоизточния батюшка, а не до бактрийските владетели); "Zhуj"-"суj" е китаизъм в ТМ езици, със значение "син" - от стр. 33 (271) http://altaica.ru/LIBRARY/TMS/I/dzh.pdf Последното като "луна/небе" e на стр. 18 (78) от http://altaica.ru/LIBRARY/TMS/I/b.pdf

Допускам че и т.н. "звукоподаржателен" глагол "хапя", със значение "разкъсвам", "поглъщам (жадно)", познат при част от славяните и германците (hарреn) само, е с ТМ произход.. http://altaica.ru/LIBRARY/TMS/I/k.pdf (стр 21-ва на PDF, иначе 376-та). --------- Определено допускам че прабългарското "кан" е тунгусоманджуризъм - вероятно думата е навлезнала при прабългарите от ТМ-езичните (европейски) авари; Иначе думата при аварите е монголизъм, или пък е навлезнала директно от китайците (от китайците вероятно е заимствана и от прамонголите, и означава "император", "цар"...) http://altaica.ru/LIBRARY/TMS/I/k.pdf (стр 358-та).

Интелигенцията ни през Възраждането се възмущава и демонизира чалгата, (както сега в този форум), обаче в края на краищата Петко Славейков превежда над 200 гръцки и турски песни ("ако не може без любов, чуждото трябва да се превежда"). http://webcache.googleusercontent.com/search?q=cache:LKDNLMC63RMJ:liternet.bg/publish10/bjocov/prslaveikov.htm+%D0%9F%D0%B5%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B9%D0%BA%D0%B8.+%D0%93%D1%80%D1%8A%D1%86%D0%BA%D0%B8+%D0%B8+%D1%82%D1%83%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8+%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%86%D0%B8.+%D0%95%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D0%BD+%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC&cd=2&hl=bg&ct=clnk&gl=bg&client=firefox-a Песнопойки. Гръцки и турски образци. Певец на еротичен витализъм. - След издадената през 1852 г., за пръв път у нас, "Песнопойка", П. Р. Славейков издава и други. Така, в Цариград издава през 1854 г. "Веселушка за развеселяване на младите", през 1864 г. "Славейче или събрание на различни песни български и турски за разтуха на младите". И по-късно, през 1868 и 1870, дори и през 1874 г., издава "Песнопойка или събрание на разни песни български и турски." Съдържанието на една песнопойка се прелива отчасти в друга, обаче всека една има и нови работи, често печатани по-рано другаде. Освен това, в тях има и песни, които не са на Славейков, а чужди, чиито автори се откриват в други издания. Но много от чуждите, както и много от оригиналните стихотворения, са подложени на малка или по-голяма преработка. Най-после, в тия сбирки има много песни, преведени от гръцки или турски (дори и турски, печатани с кирилица) и нагодени според позната на времето си мелодия, която се посочва винаги. Много от тия песни, леки, дори някъде прекалено, се пеят охотно от младежта. Тук значи Славейков продължава това, което в ранния период на своето творчество извършва с нестигналото до нас "Цветособрание". В тая посока му въздействува и гръцкият поет Атанасий Христопуло, чиято сбирка стихове му подарява К. Фотинов още през 1846 г. Само че Славейков, не разбрал по-дълбоките вътрешни извори на Христопуловата еротика, нито главните особености на неговата лирика, тръгва в посоката на леката източна сласт. И наистина, у него срещаме здрава и жизнена еротика, която в "Песнопойка" от 1852 г. е дадена в окраска на наивен и сълзлив, при това понякога и досаден, романтизъм, а в другите - в тона на откровен материализъм и лек анакреонизъм. За забелязване е, че в песните, които са нагодени според чужди мелодии или са преведени от гръцки и турски език, най-силно изпъква грубата еротика. В първата "Песнопойка" има около шестнадесет песни, които по дух стоят близко до стихотворенията в "Смесна китка". Само че тук е понижен гордия тон на страданието, чувството е лишено от дълбочина и искреност, изживяванията са много по-прости, формите за израз се свеждат към няколко безжизнени схеми. Личното се губи, общите места говорят за бедна инвенция, еднообразието на повтарящи се клишета сочи принизен вкус. Множество песни с мотиви на внезапна, но мъчителна любов, на раздяла, копнеж и ревност, на измама и мъка до гроб могат само да ни уверят, че Славейков всъщност надживява първоначалната еротична скръб, че твори, за да изрази не толкова свои, колкото чужди или общи душевни състояния. Обикновено певецът, запален от външната хубост на девойката, се разделя с нея, все за нея мисли, все за нея пита, в спомен за щастливо изживени дни, и чезне в копнеж за нейната физическа близост. Стихотворения като "Гиздаво момиче, бяло Иваниче", "Кат видях твойта красота", "От как нежно ме погледна", "Ясни месец пак изгрея", "На нощта си ясен месец" - са все от тоя характер. Понякога подлавя познатия у него мотив да противопоставя своята скръб с радостта на природата, както в "Помня, помня, мило либе": "На, весела е пролетта / приятно е времето; / но тъмен е за мен света / и тъжно ми сърцето"7. Друг път го трови ревност, не намира смисъл в живота, ако не е й мил в раздяла. Дори и когато знае, че тя е невярна, той пак ще я обича, ще бъде неин до гроб, макар и да бъде погубен от любов. Но нито "С каква мъчителна тъга" и "Отиде ми душицата", нито с "Видях и познавам, първо либе" и "Познах, че си невярна", както и с "Писмо", писано навярно по чужд образец, руски, той не предава сладостта на любовната горест и поезията на спомена както в "Смесна китка". Българският любовник от началото на 50-те години, колкото и да не е разнообразен и колкото и да земен в своите желания, все пак е по-примамлив от неговата любима. Тя, която пленява с черните си очи, с румените си страни, с буйната си гръд, не е ангел. Ако не е практична - взема другиго зарад имот, като във "Видях и познавам" - или ако не е отмъстителна - изменя, защото се научава, че той е неверен, като в "Ответ". Тя не знае като него страданията на любовта. Той се съмнява в нея дори и тогава, както в "Ответ, на ветре буйни й", когато тя може да бъде вярна и предана. Ето образът на българската Татяна, както се рисува, на поета: На прозореца поглежда от зори до тъмнини, все за тебе е в надежда там в далечните страни. Доколко П. Р. Славейков, не вече младеж на 22-25 г., а зрял мъж, който завива от 27 към 37-мата си година, не се освобождава от набелязаното съдържание на своя вътрешен живот, без да проявява тук някакво развитие дори, може да се съди не само от "Веселушка" и "Славейче", но и от издадената през 1870 г. "Песнопойка". Важното е, че това съдържание добива нов израз поетичен, художествен вече, в няколко стихотворения, които трогват и завладяват, както с непосредността на своята искреност, така и с чистотата на своя задълбочен лиричен тон. Това са, покрай превода на Гьотевата песен "An die Entfernte" - "Отиваш си ти от мене", стихотворенията "Ето мръкна се и днес", "Плачи, въздишай и тъжи", "Буйни ветрове", "До край ли ме остави", "Ружа в месяц май", "По моря се скитам ази", "Не растат саминки", "Тогаз поне", дори "На Нова година" от 1876 г., стихотворения, които по своите мотиви се коренят дълбок в първите песни от любовен характер на "Смесна китка". Годините минават, сменят се една след друга, но Славейков все запазва в сърцето си чара на своя ранен романтизъм, все успява да копнее и да чезне за другарка, да се унася в спомени по нея, да чувствува нейната близост в своята самотност, особено силна тогава, когато е склонен да вярва, че в света всичко е любов, всяка твар се стреми към друга. Ако има нови трепети тук, те са вече в проявеното жизнено чувство, в усета, че в любовта, в жената човек може да намери мост към живота, може да осмисли земното си битие. Плачът по жената тук е всъщност плач за живота. Не растат саминки в поле цветовете, нито птички пеят сами в пролетта; без сърце другарско тежки са денете, тежък без надежди живот на света.* [1, 119] Че наистина Славейков тук проявява жажда за живот, това се вижда от ония негови стихотворения, чийто първи искри трябва да се търсят в ранната и сластна еротика на песнопойките, особено в "Здравица" и "Лозанови" (песни) на "Веселушка" - "Борба за целувка", "Напомняне" и "Пиянска молитва". Макар в последните три стихотворения да говори Атанасий Христопуло, все пак, като се знаят други работи на Славейков от същия характер, те не бива да се отминат, защото могат да хвърлят светлина върху неговия творчески дар. Възхваляйки виното, веселието и любовта, оправдавайки косвено анакреонтичния поглед към света, поетът изпада в хумористичен тон, домогва се към игривата и добродушна насмешка сякаш нарочно, за да обезсили всяка строга етична преценка, за да изкаже една истина за живота. Тук е човекът на най-обикновени житейски желания, на максимата за него - "яж и пий, туй ще ти остане от живота", на един епикуреизъм, чийто корени не могат да се търсят в преживян някакъв философски песимизъм. Мисли ли Славейков като гръцкия поет, че и да пада слана върху главата му, буйният жар на ероса няма да угасне в сърцето му; избягва ли да мисли за смърт и моли ли Бакхуса да го низподоби с гроздовия си сок; иска ли в "Здравица" да пее чашата на руйното вино, той все пак успява да се избави от оная размисъл, от която се ражда елегизма на Каравелов в "Хубава си, моя горо". В тоя дух той лесно може да даде реалистична картина на момент от отношенията на любим и любима: "Борба за целувка". За друг момент загатва Димчо Дебелянов в "Жертвоприношение". Сравнят ли се двете стихотворения, по-добре може да се схване вътрешната правда на "Борба за целувка". Д. Дебелянов превръща действителността в сън, възвежда любовта в някакво тайнство. Обратно, Славейков дава бляна в жива реалност, свежда тайнството в обикновена история. Така той се освобождава в своята еротика от мъката на мечтата, връща се в реалния мир, за да го разбули в някой негов миг и за да избяга пак от него. Но и когато изобразява тоя миг, той го подлага на известна преценка, която трябва да търсим в живия и свеж хумор. Славейков може да се надсмее леко над някои свои чувства, но към своята мечта обикновено запазва отношение на благоговейност. "Борба за целувка" е неговият смях над действителността. Обстоятелството, че след това стихотворение, печатано в "Славейче", поетът се връща често и често към сладостния копнеж и тихия спомен, говори не само за чуждо въздействие върху него, чийто размери и дълбочина не са от особено значение, но и за раздвоението му между действителност и мечта, което намира такава жива изява и в поезията му. Тия стихотворения ни показват ясно, че в своите песнопойки Славейков изразява, колкото и неопределено, своята еротично буйна природа, за която би могла да ни говори не една интимна страница от неговия живот. Здрав и силен, в най-хубавите години на своята младост, в пазвите на Балкана, той подхваща заглъхналата песен на Найден Геров, вдъхновявайки се от сладостната лира на някои руски романтици, и запява волно, макар неведнъж леко и повърхностно, песента на тържествуващата любов, както никой до тогава. И на тая песен се отеква времето, съвсем неочаквано за него. Промяната в стопанствените форми на живота у нас, съпроводена с появата на нов граждански, светски мироглед, мироглед на съсловие с непокътната още мощ, съдействува да се засили и отпора срещу елинизма, който е и икономическо бреме върху плещите на нашия народ. Ето защо Славейков отговаря със стихотворенията в своите песнопойки преди всичко на един социален иск - да изрази настроенията на българската вгражданена младеж, а в същото време да й даде песен на роден език, като измести от сърцето й силно разпространените тогава гръцки и турски песни. Така може да се обясни и големият успех на неговите песнопойки, и широката известност, която придобива с тях. Обвиненията на Т. С. Бурмов, през 1863 г. в "Съветник", че Славейков със своите "сладострастни и безнравствени песни" е "спомогнал да се развратят не малко невинни български душици", не са оправдани: едно, защото безнравствеността тук се крие само в някои изрази и загатвания, които се изкупват от словата на романтичния копнеж, и второ, защото българската младеж е била вече достатъчно "развратена" от влиянието на гръцкия граждански живот. Напротив, биха могли тогава да обвинят Славейков за друго, че не пее за робската участ на народа, а за свои лични болки и страдания, че привлича погледа на своите съотечественици не върху въпроси от обществен характер, а върху хубостта на жената, и така смело, и за пръв път в нашата поезия. Нека си спомним, че сега Добри Чинтулов, като него учител в затворен град, с песни като "Стани, стани, юнак балкански" и "Къде си вярна, ти любов народна", и Георги С. Раковски с "Предвестник Горскаго пътника" и "Горски пътник" възпламеняват сърцата за по-висш идеал - освобождението на родината. Наистина, и Славейков е писал такива песни8, някои от които като "Връбница" и "Спомняне", печата по-късно, а други във време на въстанието през 1856 г. заравя в земята, за да бъдат скрити от окото на будната власт, но там и остават. Освен това, той открива своята "Песнопойка" от 1852 г. с "Българие, Българие", ода на султана Абдул Меджид, втора за него след одата на Неофит Рилски от 1839 г., през чието властвуване се издава в 1839, 1852 и 1859 г. хатихумаюна, танзимата и хатишерифа. И по-късно, през 1864 г., "Славейче" се открива с химн "На възцаряванието на Н. Величество султан Абдул Азиса", като не се забравя да се издигне глас за българските права. Всичко това обаче може само да ни обясни по-добре делото на Славейков за българската поезия - като следва началата на поетическия индивидуализъм, а от друга страна, да подчертае подвигът му за българската родина, като поема оня път на дейност, който го отделя от пътя на нашите злочести емигранти.

Маргинални казваш? Защо пренебрегваме певческите и свирачески умения на циганите (априори това им е била една от основните им дейности), и влиянието им върху българската музика? Какво лошо има в кючека, и в неговата ненатрапчива еротика? Нима индусите, и персите са по-долни и по-маргинални от нас? С какво ги превъзхождаме? Виж сега,нямам нищо против българската народна музика, ама кой според теб ще седне да слуша Валя Балканска в кръчмата (друг е въпросът че от рупчанския диалект ще трябва да се превежда!),а теста е от рода на "Ей, Момчилградските айени, гледайте да не потурчите леля ми, че ще ви таковам мамата/ще ви разкажа играта"..Тази музика - определено нито е универсална или подходяща за градското население, нито пък става за увеселение и разтуха.. Гърците по-прости ли са от нас, че си поркат и случат чалга в кръчмите си? Ами братята португалци, защо слушат "за душата", Фадо? (смесица от потругалско, бразилско, греко и арабско)

Думата "чалга" (при нас -"чалга" , при братовчедите от Скопие -"чалгия") е с арабски произход, навлезнала през османо-турското "чалги"-.Вероятно произхожда стилово от тази фолк-музика (етно-поп) музика, чиято предтеча се изпълнява по време на османското владичество от т.н. "чалгии".(с кавали, зурни, и тамбури?). Нашата нова е еклектична смес от сръбско (което се случаше на поразия)и родно такова, със цигански, арабски и персийски (турски) мотиви.. -- Не го взимай лично, ама фактите показват че "чалгата" ("лаиката", "манелето") май нямат връзка със социализма..Имат по-стара история, и корени, които явно са някъде в нашите душевни "нагласи". Тук има нещо подобно за гръцкия фолк: http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B0%D0%B8%D0%BA%D0%B0 Вижте и "съвременна лаика" http://en.wikipedia.org/wiki/La%C3%AFko

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=9402

Преди да представя идеята си, ще дам светлина върху някои спорни и неясни моменти: Най-важен според мен е въпросът къде ще локализираме Urheimat-а на пра-ИЕ общност. Доказа се през последните години, чрез изследванията на субстратни топоними и хидроними на Балканите, че коренното население, обитавало Балканите, не е било ИЕ по език. Изключвайки Балканите, най-вероятните места според изследванията на водещите ИЕ-сти остават: 1) източноевропейските и северокавказки степи (вариант "Понто-Каспийска прародина"); 2) лесната и лесостепна част в Централна и Източна Европа; 3) по-широк регион, обхващащ частично или напълно тези два региона. Друг важен според мен въпрос, които мисля трябва да осветлим, смятам е: „какво е било, и с какво се занимавало, населението в Европа преди неолита”. През мезолита, Европа е населена от ловци и събирачи, чийто предци са проникнали първоначално (или прониквали неколкократно) в Източна Европа - от Средна и Централна Азия. Тези хора (част от тях, вероятно неголеми групи) са преживели последното заледяване в Европа, населявайки по-южните зони (полуостровите), и вероятно това е довело до тяхното разделяне и съответно еволюция (и езикова такава). От друга страна -преди началото на неолита в Европа, настъпилите климатични промени в Близкия изток, и/или демографско разширение на хората населяващи Близкия изток и Анатолия, са причина за миграции в Европа на хората, занимаващи се и изхранващи се с фермерство (градинарство) и съпътстващото го животновъдство. Балканите са предмостие за тези миграции, и също така място за заселване. Балканите са и транзитно място (едно от тях, ако приемем, че и крайбрежния Каспийски или Понтийски Кавказ е такова) за проникване на непознатите за Европа аграрни и животновъдни технологии. В действителност тези технологии и тяхното приемане и използване - коренно преобразяват живота на хората в Европа, вкл. и тяхната социална структура. При ловците събирачи, населявали Европа е съществува егалитарно общество, и вероятно патрилинеарността е била по-застъпена от матрилинеарността. При съвременните общества на ловци и събирачи това отношение е 70:30 процента (от общия брой групи в един регион, континент)– обяснява се със създаването на групи от мъже, в някои често срещани ситуации – т.е получава се нещо като специлизация и разделяне на отговорностите по изхранване и оцеляване на племената - между половете - със засилена мъжко присъствие). Какво донася на европейците аграризма и скотовъдството? Сами по себе си фермерите-градинари имат ясно изразено матрилинеарно общество : жените и мъжете извършват една и съща трудова дейност, но жените, като раждащи и увеличаващи броя на членовете в племето (групата), имат условно по високи отговорности, и положение. Само по себе си фермерството съдържа в себе си предпоставки и условия които благоприятстват патрилинеаризинето/патриархизрането на обществото. Кои са тези фактори? Именно пастирсткото животновъдство (вероятно развито от източноеврпейците от степната и лесостепната зона) довежда до преразпределяне на труда и отговорностите: вероятно двукратно такова - един път мъжете се явяват пастири и изхранващи клана, рода, и втори път те влизат в конфликти с фермерите, и с други пастири (за територии) така че стават и воини („военизират се”). Друго следствие от аграризма и усядането е развитието на търговията, която като дейност също води до разделяне на отговорностите по изхранването - мъжете започват търгуват и пътешестват, и вероятно се военизират в тази връзка – такова търговско общество е Варненската култура, търгуваща с черноморските региони, и дори с Близкия изток – смята се със сол. От трета страна - самите фермери са обекти на инвазии и нападения от пастирските и номадски общности (това е доказано за неолитните и раннобронзовите Балканите, и не само в този регион), така че те също се военизират, и съответно патриархизират) Гибелта на социалната структура на фермерите-градинари очевидно е заложена в самото фермерство като явление. Къде стоят източноевропейците – ПИЕ (праиндоеврпопейци)? Очевидно тези хора в началото на бронзовата епоха са станали една агресивна/подвижна патриархална общност от пастири (степите не са култивирани до към втората половина на нашето хилядолетие, те са идеалния източник за развитие на пастирството, и осигуряват ловна плячка - антилопи, коне, и други копитни) Другото важно според мне предимство на тези хора е познаването и опитомяването на коня. Той им осигурява възможности за бързо придвижване, и възможност конят да се ползва като „локомотив”, съответно – дава им възможности да увеличат броя на животните, и тяхната пастирската и битова, и ловна територия (включително и грабителската, и търговската, доколкото са се заминавали и с войни и с търговия). И така, до края на езиците и културите не-ИЕ-ците в Европа остават броени „часове”. Агресивните, и подвижни източноевропейци -ПИЕ се разселват в останалата част на Европа след някоя климатична промяна в Евразия (директно или чрез ефекта на доминото), или в следствие на демографското си разширение; тези хора съответно асимилират останалите европейци, в голямата си част все още недокоснати от социалните промени настъпили в Южна и Източна Европа вследствие на навлизането на фермерите и технологиите им. Създава се една нова „креолска” Европа..

Много вярно. Има корупциони механизми (и за обикновените хора, и за елита), които са заложени в самия социализъм и тоталитаризъм, ама кой да мисли и чете от опонентите? Дефиницията на TI за корупция е "злоупотреба с принадлежаща власт, с цел лично облагодетелстване", но тя може да се разшири, защото корупцията винаги има две страни - едната е на злоупотребяващите с власта си, другата е на тези които им позволяват. http://www.kuwi.euv-frankfurt-o.de/de/studium/summeruniversity/archive_vsu_2008/program/corruption_and_dictatorship/index.html