Бях обещал, когато пуснах тази тема, да подам повече информация. Ето, това съм го публикувал в сборника "Градът – история, етнология, култура." (Троян 2007), но той не се намира лесно, затова ще го пусна и тук. За съжаление няма как или не знам как да поместя и бележките с ползваната литература и извори.
Един арменски извор за падането на Ловеч под турска власт в контекста на османското завоевание на българските земи
Българската историография традиционно представя падането на България под османска власт като схематична поредица от събития, намерили своята развръзка с падането на Търново през 1393 г. и на Видин 3 години по-късно. Някъде в този период било загинало и Добруджанското деспотство. Фактически завоюването на България от османците се представя като серия от превземания на крепости, което автоматично означава и окончателно овладяване на прилежащите им територии. Съществуват обаче редица писмени извори, които сочат, че възстановката на събитията от онази епоха е не само до голяма степен условна и опростена, но и доста погрешна.
Например такъв извор е една късна добавка към неизвестната на 99,99% от българските историци арменска география “Ашхарацуйц” (“Светопоказател”), дело на живелия във втората половина на ХІІІ век арменски книжовник Вардан Аревелци, известен още като Вардан Велики. “Ашхарацуйц на вардапета Вардан” е съставен по модела, а в немалка степен и по сведенията на съставения около 685 г. “Ашхарацуйц” на Ананиа Ширакаци, но съдържа и доста данни, които липсват при Ширакаци, било защото не са му били известни, било защото се съвременни на ХІІІ век. В географията на Вардан Аревелци има и късни преписвачески добавки, някои от които са от втората половина на ХІV век, както и още по-късни. Съществуват значителен брой преписи на “Ашхарацуйц на вардапета Вардан”, в т.ч. и разширена редакция, като добавки към основния текст са правени периодично от отделни преписвачи и големият брой ръкописи прави трудно да се определи кога точно те са правени. Може да се предположи, че късните добавки към “Ашхарацуйц” на Вардан са дело поне на двама или трима, ако не и повече преписвачи. Най-късните добавки, към които несъмнено принадлежат споменаванията на Ъстъмпол (Истамбул), Измир и Змърин (вместо Смирна), не могат да са по-ранни от самия край на XV век, ако не и още по-късни. Езикът на тези късни допълнения е твърде различен от оригиналния текст на Вардан и се доближава до разговорния език.
Една от въпросните добавки, която се среща в общо 17 преписа, е особено интересна. В превод от средноарменски тя гласи следното:
“Страната на тракийците се намира на изток от Далматия. В Тракия има 5 малки области, реки, град и острови, а за столица има щастливия Константинопол; и градът Самандриа. И през Лова и Сечов [Тракия] достига чак до Константинопол”.
Самандриа определено е Смедерево, което във всички западни и османски документи и карти до средата на ХІХ век е означавано като Самандрия, Семендре, Семендрия, а не с пославянченото име Смедерево. Лова и Сечов безспорно са Ловеч и Свищов.
В всички ръкописи, в които се среща сведението за Ловеч и Свищов има и следното твърдение, което би могло да хвърли яснота за времето на съставянето на преписа, от който са направени останалите:
“И четири престола има на запад – Хром (т.е. Рим), Милан, Англиза и Парез”.
Представянето на Рим и Париж като главни престоли на Запада е разбираемо – първия поради ролята му на папска резиденция, а втория – като столица на Франция, която от началото на XIII век постепенно се превръща в най-силната държава в Европа, въпреки пораженията по времето на Стогодишната война. Като по-точни ориентири могат да бъдат използвани Милано и Англия. Знае се, че при управлението на Джани Галеацо (1385–1402) Милано се издига като главен град на Италия и един от главните в Европа. Вследствие на данъчната реформа на Галеацо Милано се превръща в най-богатата държава в Европа с приходи от 1 000 000 флорина годишно. След смъртта на Галеацо в 1402 г. до 1412 г. управляват малолетните му синове и за кратко време делото на баща им е унищожено и херцогство Милано ограничава владенията си до териториите около Милано и Павия. Милано отново достига върха на мощта си при Галеацо-Мария. След 1494 г., когато започват сериите от френски нашествия в Италия, до 1559 г. Милано практически е разорен.
Изхождайки от горните факти, времето на съставянето на интересуващия ни препис, послужил като протограф на останалите 16 преписа, следва да се ограничи преди 1490 г. За долна граница би могло да се определи приблизително 1420 г. и тази дата е свързана с управлението на английския крал Хенри V (1413–1422), който нанася редица тежки поражения на французите – в 1415, 1417, 1421 г. Управлението на Хенри V се счита за едно от най-славните в английската история и издигнатият престиж на Англия изглежда е намерил отражение в твърдението: “И четири престола има на запад... Англиза...”.
Интервалът 1420-1490 г., към който се отнася споменаването на Ловеч и Свищов може да бъде още стеснен. Отбелязването на Самандриа (Смедерево) във въпросния пасаж редом с Ловеч и Свищов позволява визираната епоха да сведе до периода 1430–1459 г., когато Смедерево е столица на Сърбия, макар че Смедерево е съществувал от по-рано. Споменаването на Смедерево и на двата български града дава поле за разсъждение относно датата на окончателното завземане от османците на Свищов и Ловеч, защото в добавките от ХV век към географията на Вардан Аревелци на Балканите са посочени Румелия (Урумели) като османско владение, както и още редица неосмански политически активни единици – т.е. градове, които не са под турска власт. Те са следните: “Тесалонике е Селеник” (т.е. Солун); “Корънтос със своята епархия е в Пелопонида и Акайа”; “Еллада заедно с Македония е в Пелагос”; “И град Атенк се намира на морския бряг, където е школата на философите”; “И град Ошинтос е в Тракия близо до Ъстагира, откъдето бил Аристотел”.
Корънтос е Коринт, Атенк е арменски запис на Атина, Ошинтос не съм в състояние да идентифицирам, но Ъстагира е Стагира, намираща се на брега на Егейско море, родният град на Аристотел, както и се уточнява в добавката. Солун, Коринт, Атина и Стагира, както и Смедерево, Ловеч и Свищов са разположени по периферията на османските владения на Балканите. До 29 март 1430 г. Солун е във венециански ръце, Атина е завзета от османците чак в 1456 г., като дотогава е в ръцете на Нерио Ачиоли. Коринт пада през август 1458 г., въпреки отчаяната съпротива на морейските деспоти Тома и Димитър. Като клаузи на мирния договор с тях Мехмед ІІ им отнема Коринт, Патрас, Арголид и Каритена. В 1460 г. Пелопонес е окончателно завзет от султан Мехмед ІІ. С други думи, всичките градове, които са посочени като незавладяни от османците, са подчинени един по един между 1430 и 1459 г. Тъй като от тях Солун пада пръв на 29 март 1430 г., а около това време Смедерево е обявено за столица на остатъците от Сръбската държава, сведението, което споменава Ловеч и Свищов като непревзети от османците, би следвало да се отнесе към 1429 или самото начало на 1430 г. и вероятно е било съобщено на неизвестния преписвач, автор на протографа на останалите 16 преписа, от някой арменски търговец, прекосил Балканите по това време.
Би могло да се възрази, арменките автори се намират твърде далече, за да могат да разполагат с точна и достоверна информация за политическата обстановка на Балканите около 1429-1430 г., обаче съществуват и други сведения, потвърждаващи, че Ловеч пада твърде късно под османска власт. В този контекст е интересно например твърдението на арменския пътешественик от края на XVIII век Хугас Инджеджян, според когото “Ловче бил превзет през 1463 г. от Фатих султан Мехмед”. Турският пътешественик Хаджи Калфа, починал през 1665 г., твърди, че Ловеч е превзет в 1462 г. Ловешкият изследовател Ст. Попов отнася окончателното завладяване на Ловеч от османците към 1444 г. Според ловешкия изследовател Борис Караконовски след падането на Търново синът на Баязид I Челеби с цялата си войска се насочва към Ловеч, но след дълга и неуспешна обсада започва преговори с ловешкия воевода Станко. Сключено е споразумение Станко да признае сюзеренитета на султана, а в замяна да бъдат запазени животът, имотът и вярата на българите. Станко трябвало и да дава спомагателна войска на султана в случай на война. Според Ст. Попов правата, с които Ловеч се ползвал по този, скрепен с ферман договор, били още по-големи – да не се установява турско население в околностите на града, да не се взема кръвен данък, Ловеч си запазвал правото да взема мито от всички стоки, които преминавали през него. Според Борис Караконовски Ловеч окончателно е включен в рамките на империята чак в 1474 г., когато крепостта му е превзета от Синан паша.
Същото нещо споменава и Евлия Челеби: “Негов строител (на Ловеч) бил някой си бан Ладка от Влахия. При завладяването на тамошните земи османците претеглили много мъки и трудности, та от времето на Худавендигяр дори до Завоевателя (Мехмед ІІ), пет властелина с мъка завладели тези места”. Страшимир Димитров, който е автор на превода на Евлия Челеби, отбелязва че “тези сведения за Ловеч са съвсем неверни”.
Надежда Кунчева отхвърля твърденията на ловешките краеведи за късното падане на Ловеч под османска власт, като изтъква като аргумент, че в 1430 г. в османски дефтер той е споменат като част от Никополския санджак и че като зеамет Ловеч е бил даден на Якуб челеби, син на Али бей. Датата на документа (1430 г.) е определена от Руси Стойков, обаче в “Турски извори за българската история” регистърът е отнесен към средата на ХV век, което по никакъв начин не го противопоставя на тезата за късното падане на града под османска власт и особено на изразеното тук мнение, базирано на арменските сведения, че Ловеч не е бил окупиран от турците около 1429-1430 г. Затова на този етап не съществуват данни, които да опровергаят тезата, че този български град е бил все още независим около 1429-1430 г. Напротив, това мнение се подкрепя и от публикуваната преди 15 години студия на Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев, в която те изразиха предположението, че Видинското царство окончателно е унищожено през 1422 г. Техните аргументи не е необходимо да бъдат излагани тук, но може да се отбележи, че двете десетилетия след разгрома на Баязид І при Анкара в 1402 г. като че ли са подценявани от нашата историческа наука откъм възможността редица български области да са се възползвали от отслабването на османската власт на Балканите и да са възвърнали ако не пълната си независимост, то поне автономията си. Ловеч и околните му земи изглежда е бил един от тези региони. Нещо повече, фактът че в добавката към “Ашхарацуйц на вардапета Вардан” към 1429-1430 г. Ловеч е посочен заедно със Свищов като непринадлежащ на османците не значи, че той е бил окупиран от тях скоро след тази дата.
Проблемът за най-вероятното падане на Ловеч окончателно под османска власт след 1429-1430 г. би трябвало да се разглежда не само в светлината на анализираните арменски данни и на тезите на ловешките краеведи, но и на цялостната картина на българските земи през първата половина на ХV век, защото съществуват редица сведения, които представят историческите процеси и събития в съвсем различна светлина.
Неотдавна Свилен Станимиров изрази основателни съмнения в утвърдената схема за завземането на българските земи от османците, белязана от датите 1393 и 1396 г. и разгледа събитията като един поетапен и продължителен процес, приключил към втората половина на XV век. Разглеждането на османските завоевания на българските земи като процес, а не като превземане на една или друга крепост, е напълно логично и основателно. Като аналог на балканската схема на османското напредване в немюсюлмански територии може да се посочи арабското завоевание на Средна Азия през VІІ–VІІІ век, което представлява поетапно присъединяване на държавици и области, осъществено по схемата: военно поражение – налагане на неизгодни условия на победения – ново военно поражение – васалитет – ново военно поражение – пряка окупация. По същия начин се е осъществявало и османското напредване в българските земи. Централната власт в Търново не е била в състояние да оказва ефективен отпор на турските набези, немалко от които са се вършели като “частна работа” на различни бегове и акънджии, а не като официално обявена от страна на османската държава война. По тази причина до един определен етап нашествениците са се сблъсквали с крепостите и войските на поместните боляри, а не с търновските войски, с болярите те са водели преговори, тях са сключвали споразумения или са унижощавали владенията им. По тази схема например Търновското царство губи набързо и като че ли неусетно земите си в Тракия. Поради това не съществуват основания да се смята, че с падането на Търново през 1396 г. всичките български феодални владения са споделили съдбата на столицата. Не е основателно да екстраполираме към ХІV век съвременните представи за общодържавна капитулация и окупиране на цялата държавна територия, предопределени от превземането на столицата.
Тезата, че българските земи, макар и лишени от царска институция, не са били автоматично включени в системата на Османската империя, а в първата половина на ХV век са съществували феодални владения, васални на султана, намира потвърждение в някои други писмени паметници. Например прекосилият Балканите през 1432 г. французин Бертрандон де ла Брокиер изрично споменава за български феодали, васални на султан Мурад II:
“Ако иска да вдигне голяма войска, както научих от добре осведомен човек, той (султанът) лесно може да събере 120 000 души от Гърция, но като им дава плата, а именно: по 8 аспри на конник и по 5 – на пешак.... Войската, която напоследък беше в Гърция, в по-голямата си част бе християнска. Това означава, че призове ли деспота на Сърбия, той му изпраща едни от синовете си с 3000 наемници-конница, а и много други от Албания и България, които също са християни и не смеят да откажат.”
За същия период се отнася и едно сведение на италианеца Филипо Лоникоро от 1583 г., което по-нататък ще бъде цитирано цялостно, споменаващо за български феодали, против които воювал Мурад ІІ: “След това (след превземането на Солун в 1430 г.) с непрестанни победи, с невероятна бързина покори и Фокида и Атика, Бойотия, Айтолия, Акарнания и цялата област от тази страна на Пелопонес до Коринтския канал, на дело опустоши и на дело покори Илирик, Албания и Босна и се насочи срещу българите, власите и сърбите с намерение да завземе Панония”.
По отношение смисловата употреба на термина “българи” си струва да се приведе мнението на Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев. Те разглеждат едно сведение, оставено от автора на “Българска анонимна хроника” и повторено от влашкия летописец Михаил Мокса, свързано с военните действия на Муса през 1409 г. Във войската му имало огромен брой “власи, сърби и българи” (при Мокса съответно “румъни, сърби и шкеи”). Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев изрично уточняват, че на това и на други места в “Българска анонимна хроника” под “българи” се разбира българска държава, която в конкретния случай е Видинското царство. Следователно и в случая със сведението на Лоникоро (а и в едно цитирано по-долу сведение на Бертрандон де ла Брокиер) под “българи” следва да се разбира ако не българска държава в буквалния смисъл на думата, то най-малкото български феодали, които са запазили контрола над наследствените си земи и разполагащи със свои армии.
Има и други, добре известни на историците данни, които за съжаление обикновено са пренебрегвани. Това е разказът на Владислав Граматик за пренасянето на мощите на свети Иван Рилски в Рилския манастир, извършено в 1469 г. Ето какво пише той:
“След дълго време, когато престанаха военните сражения, които по-преди ставаха по българските земи, и когато общественият живот потече пак спокойно, явиха се едни мъже миряни. Те бяха благочестиви и благородни по потекло, а по народност – българи. Те живееха край Кюстандил, в едно село, което отстоеше от него на две поприща и нещо [и което се наричаше Граница]”... “Но когато наближиха град Никопол и щяха вече да влязат в него, срещнаха ги на две поприща вън от града, заедно с други боляри, някой си велможа Богдан жупан”... “Като пътуваха така, славейки Бога, след няколко дни стигнаха в слава град Средец и внесоха ковчега във великия храм на светия великомъченик Георги, гдето лежи и светият крал Милутин, наричан Бански. И там, понеже двамата светци бяха на един одър и издаваха двойно благоухание за почуда на всички, тутакси се стече при тях целият град със свещи и кадила... А една жена от тамошните богаташи, ктиторица, направи на светеца ковчег от негниещо дърво на цена сто пенези... А велможите, заедно със свещениците и иподяконите, отидоха до местността, наречена Лешница ”.
От сведенията на тримата горецитирани автори се разбира, че противно са утвърдената схема между втората и третата четвърт на ХV век българската аристокрация не изтребена, напротив – поне в Мизия и Софийско феодалите са запазили по-голямата част от владенията си и икономическата си мощ. Така че данните на Бертрандон де ла Брокиер за български феодали, васали на османците в 1432 г., както и съобщението на Филипо Лоникоро, че османците воювали срещу българи, сърби и власи, т.е. срещу представители на балканската феодална аристокрация и войските им, изглеждат напълно достоверни.
Още по-интересни са сведенията от “Исторiя во кратце о Болгарскомъ народе словенскомъ” на йеросхимонах Спиридон Габровски, съставена в 1792 г. Частта от тази история, засягаща османското завоюване на България, за пръв път бе анализирана без предубеждения от Свилен Станимиров. Той разгледа няколко откъса, чието съдържание противоречи на наложената схема на падането на България под османска власт. Ето първият:
“След Баязедовата смърт на власт в турското царство дойдоха Йозум Муслуман и неговият брат Муса в лето 6916 (1408). И така се разбраха двамата братя, единият да тръгне срещу сърбите, а другият срещу българите. Но после се скараха помежду си, започнаха да се бият и направиха голямо кръвопролитие, и техният зет Ахмет паша застана между тях и постигна мир. И така тръгна султан Мусия срещу сърбите, взимайки със себе си и българските князе, които турците държаха под властта си, добруджанския Вълко и евхитския Лазар в лето 6917 (1409). Също така султан Йозум Муслуман взе със себе си Ахмет паша и тръгна по филипополския път срещу българите в Самоков, а султан Мусиа тръгна по серския път срещу сърбите. След като султан Йозум Муслуман пристигна във Филипопол, раздели войската си на две и изпрати Ахмет паша срещу Златица, а сам тръгна към Самоков. И като стигна до Костенец между големите планини през нощта, българите слязоха от големите планини и го убиха там в лето 6921 (1413). Като разбра това, неговият брат султан Мусиа се разгневи и уби Вълко и Лазар, които бяха при него, изостави сърбите и се върна срещу българите в лето 6921 (1413) и разгроми българите и уби българския цар Йоан Шишман при реката Искър, а след това отиде и превзе Златица. Братът на българския цар Шишман деспот Георги, видински цар, като чу, че брат му е убит, събра голяма войска: българи, маджари и сърби, и отиде към Златица в лето 6929 (1421) и уби турския султан Йозум Муслуман и Ахмет паша, царския зет и се върна във Видин. След Йозум при турците дойде Мохамет, обаче за съвсем малко време, умря, а след него дойде Мурат втори”.
Този пасаж описва събитията, свързани с въстанието на Константин и Фружин между 1408 и 1413 г., както и събития след тази дата. Ето и другият интересен откъс:
“За българския цар Георги.
В лето 6952 (1444) царят на България Георги деспот и крал Владислав, и Янкул воевода се сговориха и събраха голяма войска и се разделиха на три части: Георгий деспот отиде във Златица и разби турския паша, после отиде в Ниш и разби турския везир до Ниш, после отиде в Сърбия; Янкул пък воевода отиде във Влашко и разби Магзет бег, също така разби турския паша при Яловица и изгони всички турци от Влашко, после премина Дунава и отиде в Търново; кралят пък Владислав отиде в Добруджа и обсади град Варна. Турският пък султан Мохамет се занимаваше с игри. В това време Юзом Хасан върна султан Мурат [на власт] и отиде в град Бруса; турският везир написа [писмо] до него, че султан Мехмет не работи за войната и че гяурите искат да превземат Адрианопол. Той чу това, събра 300-хилядна войска и отиде към Варна, тогава и султан Мехмет отиде в Шумен и като се сражаваха, турците убиха при Варна краля Владислав в лето 6953 (1445). Янкул, като разбра, че крал Владислав е убит, се върна във Влашко; деспот Георгий изгони всички турци от Сърбия и стигна до София. По същото време дойде Георгий Арбанас бейлер-бей, наричан Скендер и заедно с румелийския паша [нахвърлиха] върху българския цар Георгий”.
Свилен Станимиров приема мнението на Васил Златарски, че в основата на Спиридоновото повествование е сръбски летопис за периода 1355–1420 г., макар и разказът на българския монах хронологически да стига до средата на ХV век. Обаче при Спиридон сръбският деспот Георги Бранкович (1427–1456) става български цар Георги, Скопие в сръбския летопис е просто град, а при Спиридон се поставя в България и др. Това според Свилен Станимиров показва, че авторът е ползвал и още някакъв източник, сравняван от него с познатия сръбски летопис.
Тези откъси обаче повдигат ред въпроси. Интересно е например споменаването в първия откъс на “братът на българския цар Шишман деспот Георги, видински цар”. Това най-вероятно е сръбския деспот Георги Бранкович, който и в този пасаж е представен като български владетел, който според йеросхимонах Спиридон към 1421 г. г. владее Видин. Това сведение е много ценно, най-малкото защото потвърждава тезата на Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев, че до 1422 г. градът не е в османски ръце. То обаче влиза в противоречие с известните дати на управление на Георги Бранкович – 1427–1456 г. Тово предполага, че или Спиридон е допуснал грешка, или че “братът на българския цар Шишман деспот Георги, видински цар” не е Георги Бранкович, а друга личност. Този въпрос предстои да бъде изясняван. Интересно е и следното твърдение на Спиридон: “И така тръгна султан Мусия срещу сърбите, взимайки със себе си и българските князе, които турците държаха под властта си, добруджанския Вълко и евхитския Лазар в лето 6917 (1409).” От него се разбира не само, че в 1409 г. български феодали са били васали на сина на Баязид І Муса, но и че Добруджанското деспотство не е унищожено априорно около 1393 г., както се твърди в том 3 на академичната “История на България”, без на страниците й да се посочи нито един източник или сведение, потвърждаващи тази теза. Вълко всъщност е сръбският деспот Стефан Лазаревич (1403–1427), което е грешка на Спиридон, но сведението му за добруджански княз не е недостоверно, защото турският автор Евлия Челеби споменава нещо много интересно: “...властващият в Одрин самодържец Иса Челеби, син на Баязид хан Светкавицата, завладял този град Хаджиоглу (Добрич) от ръцете на краля на Добруджа и изравнил укрепленията със земята”. Следователно поне още едни източник потвърждава, че Добруджанското деспотство, в чийто предели е бил и Добрич, не е покорено в 1393 г. Най-вероятно Добрич е бил окупиран от войските на Иса в 1404–1405 г., което не значи, че това е бил краят на Добруджанското деспоство.
Още по-интересен е вторият откъс, където сръбският деспот Георги Бранкович направо е наречен български цар и в който се казва, че “деспот Георгий изгони всички турци от Сърбия и стигна до София”. Приемането на сръбския деспот Георги за български владетел е в рамките на средновековната историографска концепция, според която щом един чужд владетел притежава част от дадена държава или тя изцяло е под негово върховенство, той автоматично влиза в списъка на царете (кралете) й. Типичен пример е историята на Блазиус Клайнер от 1761 г., в която като български царе са определен всички византийски императори от Василий ІІ (976–1025) до Исак ІІ Ангел (1185–1195), унгарските влазетели крал Лудвиг Анжуйски (1342–1382), който временно превзема Видин, кралица Мария Анжуйска (1382–1383), Карл ІІ Маджарски (1383–1385), Сигизмунд Маджарски и Бохемски (1387–1437). Към поредицата български владетели Клайнер прибавя и турските султани Баязид І (1389–1402), синовете на Баязид Сюлейман (при Спиридон Йозум Мусулман), Муса (Муса Кеседжи от нашия фоклор, при Спиридон Муса или Мусиа), Мехмед І (1413–1421), Мурад ІІ (1421–1451) и Мехмед ІІ (1451–1481). Всички те по един или друг начин са владели България или части от нея – било пряко, било по васално споразумение или като лична уния. Това вече изисква да бъдем по-внимателни дали чрез побългаряването на сръбския деспот йеросхимонах Спиридон не е имал предвид, че част от българските земи в един момент са били под властта на Георги.
Спиридон споменава, че Георги бил стигнал до София. Именно София обаче е представена като временно сръбско владение в един по-късен източник от ХVІ век. Става дума за пътеписа на италианеца Филипо Лоникоро от 1583 г. В него Лоникоро описва възцаряването на Мурад ІІ и трудностите, с които е трябвало да се справя. Към 1430 г. Мурад вече бил укрепил властта си и преминал в настъпление против християните:
“Тогава той (Мурад ІІ) изпратил цялата войска срещу гърците, с пристъп превзел и напълно разрушил Тесалоника, гръцки град, прославен по древност, големина, прочутост, красота, приятност, набожност, богатство и добро местопожение, както откъм суша, така и откъм морето, град, знаменит по прославеност на народа, по личност и достойнство. След това с непрестанни победи, с невероятна бързина покори и Фокида и Атика, Бойотия, Айтолия, Акарнания и цялата област от тази страна на Пелопонес до Коринтския канал, на дело опустоши и на дело покори Илирик, Албания и Босна и се насочи срещу българите, власите и сърбите с намерение да завземе Панония. Развали мира, който беше потвърдил с женитбата с дъщерята на деспот Георги, нападна деспота на Сърбия и го прогони от владенията му, отнемайки му градовете Скопие, Новомонт и София и като зароби двамата му сина, с варварски свирепост го лиши от зрение, доближавайки нажежено желязо до зениците му”.
Още по-интересни са данните на Лоникоро за клаузите на мирния договор между Мурад ІІ и Владислав Варненчик, сключен в 1443 г. след успешния поход на християнските сили против османците:
“Това принуди Амурат да проводи пратеници при Ладислав да искат мир при тези условия, които определи победителят. Мирът бил сключен за 10 години и потвърден с клетва при тези условия: Амурат да напусне Сърбия и да изтегли гарнизоните си от онези крепости и градове, които все още държал; да върне владенията на деспот Георги и занапред да се въздържа от насилия; да не иска обратно Молдовия и изгубената част от България, да откупи Карамбей за 50 000 жълтици. Амурат се съгласи с това, но искаше да му се остави цяла България. Мирът не трая дълго. Наруши го Ладислав, подтикван от папа Евгений и от пагубните съвети на кардинал Юлиан, който твърдеше, че папата има право да разтурва клетвите, особено когато са дадени на врагове на християнското име”.
В първия откъс се казва в прав текст, че към 1430 г. София е под сръбска власт. Във втория се споменава за “изгубената част от България”, която, с оглед на направлението на настъплението на кръстоносните войски най-вероятно е София и Софийско. Притежанието им обаче според Лоникоро били предмет на остър спор между страните, без авторът да уточнява съдбата им. Обаче фактът, че към 1430 г. София и Софийско са в сръбски ръце е напълно основателна причина йеросхимонах Спиридон да нарече деспот Георги български цар.
Освен Филипо Лоникоро Бертрандон де ла Брокиер също намеква, че към 1430 г. София не е окончателно в османски ръце и е предмет на дипломатически преговори между унгарците и Мурад ІІ. Ето какво съобщава той:
“Казаха ми, че на посланика (на Миланския дук) било поръчано да предаде на Турчина молбата на брат му, Миланския дук, щото от обич към него султанът да оставел на Сигизмунд, император на Свещената римска империя, Унгарското кралство, Влахия и България до София, а също и Босненското кралство, заедно с онази част от Албания, която държал и която зависела от Склавония… Посланикът [на Миланския дук] ми разказа, как последния път, когато Турчинът разбил императора, който обсаждал Голубац, господин Адвис, полски рицар, бил убит с 6000 власи. Тогава той, споменатият посланик, идвал от Турция, та се явил преди поражението. Той ми каза как се случило всичко и как Жан Висконти бил предупреден, че султанът наближава, как преди това бил преговарял с българите, за да се подчини на императора цяла България до София и да избият всички турци, намиращи се там, нещо, което императорът не желаел да предприеме”.
Съществува още едно сведение, което загатва, че жителите на София се ориентират към сърбите още към 1385 г., тъй като явно са разчитали на западните се съседи повече да се опазят от османската заплаха, отколкото на помощта на търновското правителство.
Бистра Цветкова се спира на някои данни от турския пътешественик Евлия Челеби, които по-рано не са били взимани под внимание, но които, съчетавайки се с някои нови археологически податки, хвърлят допълнителна светлина около превземането на София от османците през 1385 г. Според Евлия Челеби Индже Балабан обсажда града 70 дни и го заставя в края на краищата да се предаде. Капитулацията е резултат от поражението, нанесено на изпратената в помощ на обсадените християнска войска, вероятно българска. Докато трае битката с тази помощна армия, “латините”, вероятно дубровнишките и западните търговци, излизат от крепостта и се предават, като поискват от Индже Балабан да останат в града. И други народности тогава капитулират и предали ключовете на голямата крепост. Османският военачалник определя българите да останат да живеят в София, а гърците и “лазите” да бъдат преселени в Плевен. Неочаквано обаче в тила на османците пристига сръбска войска, която се укрепява в 27 крепостни кули, което е сигнал за подновяване на съпротивата. Обсадителите успяват през 11 места от полусрутените крепостни стени да влязат в града. Недоволни от това, че не са оставени да живеят в София, наред със сърбите и българите решителен отпор с оръжие в ръка оказват и “лазите”. Скоро обаче защитниците са избити и крепостта окончателно пада в турски ръце.
Бистра Цветкова смята, че разказът на Евлия Челеби заслужава доверие, тъй като на север от западната порта на крепостта на София са открити следи от пробив в основите на стената и опити той да бъде запушен с подръчни средства чрез вграждане на части от колони и материали, довлечени набързо от други сгради. Находката датира от последната четвърт на ХІV век.
И така, наличните сведения позволяват да се смята, че към началото на 30-те години на ХV век София временно е била под властта на сръбския деспот Георги, който по тази причина у йеросхимонах Спиридон е превърнат в български цар. Най-вероятно в смутните години след разгрома на османците от Тимур ленк при Анкара в 1402 г., когато турската власт на Балканите е била силно разклатена и дори разнебитена, парализираните от страх местни владетели и феодали са организирали съвместни акции против мохамеданските нашественици и са успели да отвоюват редица област – София и Софийско са минали временно под сръбска власт, Видинското царство е укрепило позициите си и е оцеляло поне докъм 1422 г., Ловеч и Свищов също са получили статут на васални на османците градове, но със самоуправление. Същото би могло да се предположи и за Добруджанското деспотство с оглед на някои съображения на Свилен Станимиров, на които ще се спрем по-нататък. Фактически за един доста голям период след 1402 г. повечето от земите северно от Стара планина са били формално подчинени на османците.
Този ред е бил нарушен с възстановяването на мощта на Османското султанство по времето на Мурад ІІ и особено след разгрома на християнските сили при Варна в 1444 г. Възможно е тогава сърбите да е трябвало да отстъпят на османците София и Софийско. Вероятно Мурад ІІ е бил утвърдил властта си във Видинско още в 1422 г., но властта на османците в част от Централна Северна България все още не била изцяло установена, защото съществува обаче поне едно сведение, което позволява да се смята, че земите на Никополския санджак окончателно са били включени в рамките на Османската империя чак по времето на султан Мехмед ІІ (1451–1481). То е оставено от родения в 1457 г. полски автор Мачей Меховски в неговия труд “Трактат за двете Сарматии”, публикуван за пръв път през 1517 г.:
“Като умрял, той (султан Мурад II) оставил сина си Мохамет като осми крал. Този в 1453 г., в последния ден на май, превзел Константинопол след 54-дневна обсада, напрягайки всички сили в последния пристъп. Също тогава му се предал богатият град Пера и стените му били разрушени.
Като овладял България и Расция (Сърбия), той завзел Смидеров, великолепния замък на Расция над Дунава. Нападайки оттам, той обърнал в пустиня Далмация и Кроация, проникнал в Щирия и в Австрия”.
Съдейки по сведенията на Хугас Инджеджян и Хаджи Калфа, вероятно Ловеч е бил превзет от Мехмед ІІ в 1462–1463 г., макар че, съдейки по данните на Мачей Меховски и на факта, че османският дефтер, споменаващ Ловеч като част от Никополския санджак, се датира към средата на ХV век, по-скоро Ловеч ще да е бил завоюван непосредствено след 1453 г., но преди 1459 г., когато пада Смедерево. Тази дата влиза в синхрон с факта, че овладявайки Константинопол, явяващ се християнска крепост в сърцето и едновременно в тила на османските владения в Европа и Азия, Мехмед ІІ се е почувствал обезопасен и е предприел политика на унищожаване на независимостта на владенията на балканските си васали. Така между 1453 и 1479 г. последователно са превзети оцелелите християнски държавици в континентална Гърция, повечето от егейските острови, Сърбия, Албания, Босна, Херцеговина, последните български крепости като Ловеч и Свищов, а Влашко, Молдова и Кримското ханство стават османски васали. В Мала Азия Мехмед ІІ ликвидира Караманския бейлик и Трапезундската империя.
Що се отнася до земите на Добруджанското деспотство, интерес представлява хипотезата на Свилен Станимиров, че най-вероятно то е оцеляло на политическата карта чак докъм 1482–1484 г., когато османците превземат приднестровските крепости Килия и Акерман, които дълго време са били в рамките на Българското царство. Своето предположение Свилен Станимиров основава на факта, че от ХVІ век на картите на европейските картографи България все по-упорито се поставя около делтата на река Дунав. В добавка Свилен Станимиров сочи, че в мирния договор между чешко-унгарския крал Лудвиг и султан Селим І от 1 април 1519 г. са споменати “земите на цар Шишман” с крепостите Дръстор (Силистра), Хърсово и Килия. Друг аргумент на автора е едно писмо на марцианополския католически епископ Петър Парчевич до папския нунций във Виена Марио Алберичи от 1669 г., в което Парчевич казва, че “са изтекли 180 години и повече откакто османската мощ е завладяла царство България и околните страни”. Това дава приблизително датата 1480–1485 г. В контекста на това предположение на Свилен Станимиров си струва също така да се отбележи, че последният “български” владетел, записан от Блазиус Клайнер, е турският султан Мехмед ІІ, умрял в 1481 г., като по този начин католическият монах-историк сякаш е искал по свой косвен начин да отбележи края на сетните остатъци от българската средновековна държавност.
Приятно четене. Дано ви свърши работа този текст
