Smordo

Знаете ли какво пише преди 70 години историкът Николай Адонц за Василий ІІ? Че като военни способности той е посрественост. Най-големите ромейски успехи са постигнати не от него, а от способни пълководци като Никифор Уран и Никифор Ксифий - първият например разбива Самуил при Сперхей, а вторият отново превзема Мизия. В Италия против арабите успешно действа пак не Василий ІІ, а българинът Василий Боян. Като администратор Василий го е бивало, на като военен - явно не особено.

Чета, чета и ето какво излиза от споровете. Ако кажеш нещо, което не е негативно за германците, или пък нещо лошо за руската армия, веднага те обвиняват от Русия, че си фашист или последовател на Хитлер. Истината е една, а не руска, немска или българска. Но по-дразнещ е традиционният поучителен руски тон на нашият събеседник Иван от Таганрог. Той като русин има право да се възмущава, защото руският народ изстрада много през войната, но нека не внушава идеи от рода на: "и ти ли, Бруте, нали сте славяни като нас". Аз поздравявам Иван от Таганрог, че е решил в български сайт, където е сам против всички (поне езиково), да защити своята родина. Но нека да престане да разиграва картата за вечната задълженост на България към Русия за това, че ни е освободила от турците, защото тогава просто ще пусна нова тема със заглавие "Безкористно ли ни освободи Русия в 1878 г?" Убеден съм, че ще има много постове Що се отнася до вечната ни задълженост (която Русия разбира в смисъл, че трябва да се оставяме да прави с нас каквото иска, без да се противопоставяме), ще отбележа, че в 1878 г. Русия изчисти дълга си (и позора си) от 969-971 г., когато удари подло в гърба сражаващата се против Византийската империя България. Приключвам само с едно изречение. Трогателното "нали сте славяни като нас" (или нещо от сорта) при мен не върви. Аз съм българин, а не славянин. Няма значение дали от сарматски, хунски, кимерийски, тохарски или друг произход. Предполагам, че повечето във форума се чувстват като мен.... Поздрави на всички!

ИМПЕРАТОРЕ, Гадло нищо не е решил, той греши хронологията на арменските царе и оттам му се издънва цялата схема. Той твърди, че въпросният Аршак на Хоренаци е Аршак ІІІ (378–389). Гадло го прави съвременник на хонското/хунското нашествие от 395 г., но Аршак ІІІ няма как да е видял нещо, станало 6 години след смъртта му!!! Оттам всичките обяснения на Гадло, че хората на Вунд са дошли в 395 г. в Армения пропадат напълно.

Има карти. Виж Хронологична енциклопедия на света, том 3. Страница не помня

Живко, има ли общоиранска дума *avi "прародител"? Защото не могат произволно да се комбинира тохарско *awe с иранско *toχm. Макар и индоевроп. езици, те са от различна група. Тази схема противоречи на всички правила на езикознанието. Все едно аз да кръстя Авитохол по латино-български модел "Патер роду" ПП. Не знам колко езиковеди има във форума, обясни на хората, че със * се означават праформи, които обикновено са реконструирани Ще чакам догодина нещо от работилницата Тангра ТанНакРа, осведомиха ме Нещо от порядъка на 1400 стр.

Ресавски, тук грешиш. Има една група франки точно в VІ-VІІ век, които са обитавали Източните Карпати. А оттам до Днепър е един хвърлей място.

Това, че някакъв печен юначага (ако наистина е франкски търговец) е оглавил някое и друго племе за 10,20 или 30 години, не значи, че е създал държава. Държавата значи институции и инфраструктура. "Държава на Само" - такова нещо няма. Чисто хайдушка работа в хубавия смисъл на думата "хайдутин". Нали си спомняте как в "Смело сърце" Уилям Уолъс почна да коли англичани - защото убиха жена му. Сигурно и в 623 г. е станало нещо подобно. Това обаче не пречи на страдащите от комплекс за малоценност поради липса на история отпреди ІХ век източни, западни и южни славяни да тръбят, че Само е имал държава.

Единственото, което смятам, че трябва да се направи, е да се разграничи редовия войник и офицер от Вермахта от жестокостите на СС Тотенкопф. Освен това за въпросните 20 милиона жертви на СССР (или 25 милиона), публикувано ли е или правено ли е изобщо изследване колко от тях са цивилни, колко са загинали в бой срещу силите на Оста и колко са убити от Сталиновия репресивен апарат. Защото ако Червената армия е понесла огромни загуби в хора, това се дължи основно на 2 причини - тежкия удар, нанесен от Вермахта и традиционния начин на воюване на на руснаците - смело напред, пехота срещу картечници, танкове или артилерия, без оглед на загубите.

Охо, я раздуй малко повече за този Амеде Тиери. Чувам го за първи път, а пък много е интригуващо. Особено за тази група белгарум. Имат ли нещо общо с Фир Болг (народът Болг) от ирландските саги?

Ресавски, много грешиш в твърдението си, че българите получили името си едва след преселението си в Европа. Поствам два откъса от "Ашхарацуйц" ("Светопоказател") на писалия през ХІІІ век арменски енциклопедист Вардан Аревелци (Вардан Велики). Както и коментар. Вардан имитира едноименната география на Ширакаци, но добавя неща, почерпани от други източници, някои от които не са достигнали до днес и най-вероятно не са били известни на Ширакаци. Ще отбележа, че българите са представлявали Специален интерес за Аревелци. ЕТО ПЪРВИЯТ ОТКЪС: “АШХАРАЦУЙЦ” НА ВАРДАПЕТА ВАРДАН” ОСТАНАЛИТЕ СТРАНИ IV б. Пространна компилация “Скития, която наричат Турк, започва от река Атл чак до планината Мур. В нея са страните Тухарик, Хепталк и други варварски народи”. .................... “А на североизток страната Чинумачин граничи с [страната на] булгхарите, откъдето излязъл татарският род – Хогта-хан, син на Чанкзхан, Хулаву-хан, син на Хогтагха-хан, Абагха-хан, син на Хулаву-хан, който (Абагха-хан) седеше на полето Нпатакан, където храбрият арменски спарапет Мушел (които били двама братя от ченския народ на име Мамик и Конак, които дошли при арменския цар Арташес, след като избягали от Ченбакур и били наречени Мамиконеан), който благодарение на молитвите на светия Нерсес изтребил войската на ариите, целия вражески полк, на полето Нпатакан, което сега се нарича полето Апагхани”. От този пасаж разбираме единствено, че страната на българите се намира на североизток от загадъчната страна Чунимачин (Чин и Мачин). Тази страна не е Китай. Един друг откъс от “Ашхарацуйц” на Вардан хвърля повече светлина върху въпроса: “А на изток от страната на персите първо е страната Чинумачин и градът Хата, където се стичат богатства от целия свят. Те са православни християни, имат царство и църковно устройство, справедлив и безпристрастен съд, който не разплаква сирака и не лишава човека от живот. Като свещено писание имат само една глава от евангелието на Матей. Страната е благодатна и благоденстваща, сеят веднъж, а [след това] четири години имат хляб, понеже са близо до рая. Оттук идва голямо количество полезни благоуханни цветя, лекуващи различни болести. След това е страната на кушаните, а после страната на чените...” (вж. целият пасаж цитиран в раздела за произхода на рода Мамиконеан). От тези два откъса със сигурност разбираме следното: българските владения не са в Китай (Ченк), не са и на територията на Кушанската империя, нито на територията на Персия. От друга страна от описанието личи, че страната на българите е западно от Китай, но на североизток от Чинумачин, която пък е на изток от Иран. Чинумачин, съдейки по оставените сведения, се е намирала между Кушанската империя и Персия и е била християнска страна, изпълнена с богатства и справедливост. Не само при Вардан Аревелци Чинумачин не е Китай, въпреки формалната звукова прилика с Цин (Чин). През 1259/1260 г. писателят ал-Джузджани пише следното: “Берка-хан, син на Туши, син на Чингиз-хан. Заслужаващи доверие хора разправят, че Берка-хан, син на Туши-хан, син на Чингиз-хан, се е родил в земята Чин или Кипчак, или Туркестан, по времето, когато баща му Туши-хан превзел Хорезм и войската му се намирала в земите на саксините, булгарите и саклабите” (Ал-Джузджани. Табакат-и-Насири. Перев. В.Г. Тизенгаузен. – Сборник материалов, относящихся к истории Золотой Орды. М., 1941. В интернет на адрес: www.vostlit.narod.ru). В описанието на Чинумачин на Вардан се преплита действителността и легендата. Сведенията за нея са отглас от витаещите през средновековието в Западна Европа легенди за царството на първосвещеника Йоан. През XII век в манастирите и замъците в Европа се носи легендата, че някъде на изток съществува могъщо християнско царство, а повелителят му – първосвещеникът Йоан, бил най-могъщият и правоверен християнин. Подчинявали му се седемдесет и двама крале и шестдесет херцози. В земите му живеели всякакви змейове, лешояди, харпии, риби, раждащи пурпур, огромни мравки, които строят мравянуците си от злато. Първосвещеникът бил облечен в огнеупорни дрехи (отзвук от използвания от китайците азбест). Имал вълшебно огледало, с чиято помощ виждал всичко, случващо се в царството му. В тази легенда се преплитат надеждите на европейците, че на изток имат мощен съюзник срещу мюсюлманите, откъслеци от християнски предания за дейността на апостол Павел в Индия, отзвуци от сведения за същестуването на манихейската Уйгурска империя и на несторианските държави на найманите и кераитите в Монголия и на християнското коптско царство в Етиопия. През 1145 г. един сирийски странстващ из Европа монах разказва, че първосвещеникът Йоан нанесъл решително поражение на мюсюлманите и само липсата на кораби му попречила да пресече река Тигър и да удари селджуците в Мала Азия (Кунин, К. Васко да Гама. С.,1974, с. 21–22). Сведенията на Вардан за приказната страна Чинумачин са от същия характер, като тези за царството на първосвещеника Йоан. То очевидно се е намирало някъде в Средна Азия след като липсата на кораби му попречила да се прехвърли през река Тигър. Друга прилика с легендата за царството на Йоан, който бил най-правоверният християнски владетел, и Чинумачин, е твърдението на Вардан, че “те са православни християни”. Географски също не е невъзможно да се уточни местоположението на Чинумачин. От края на III век в Средна Азия започва да си пробива път манихейството. Мар Аммо бил един от главните проповедници на това учение на изток. Той минава през Абаршахр (Партия), откъдето продължава към Мерв, който постепенно се превръща в един от главните центрове на манихейството в Средна Азия. След смъртта на Мани в 274 или 277 г. новият водач на манихейците се установява в Мерв. Той изпраща своя ученик Зурвандад да проповядва в града Замб (Замм на река Аму Даря). В Средна Азия под влиянието на будизма се появяват и манихейски манастири. Известно е също така, че множество манихейски текстове са записани на партски език. Според арабина Ибн ал-Надим през X век манихеи имало в Самарканд, Согдиана и особено в Тункат (в района на Ташкент). Наред с това през XIII век Марко Поло пише следното: “Град Самаркан. Самаркан е голям и красив град, населен с мюсюлмани и християни, все поданици на великия хан. Искам да ви разкажа една необикновена история, случила се по тези места. Неотдавна Чагатай, брат на Великия хан и владетел на тази страна, приел християнството. Когато християните от града научили, че техният цар се е покръстил, много се зарадвали и решили да построят голяма църква в чест на свети Йоан Кръстител, която и до днес стои...” (Harmatta, J., Litvinsky, B.A. Tokharistan and Gandhara under Western Türk Rule (650–750). – History and Civilizations of Central Asia. Vol. 3. The Crossroads of Civilizations: AD 250 to 750. Unesco Publishing, 1996, р. 412, 417–419; Марко Поло. Милионът. С., 1986, с. 47). Изглежда, че описаните от Марко Поло самаркандски християни са били манихеи. Съчетавайки всички тези сведения, страната Чинумачин (царството на първосвещеника Йоан) следва да се локализира между Мерв и Самарканд в Средна Азия, където някога имало множество манихейски общини. Оттук нататък установяването на местоположението на страната на българите вече е лесна задача. От двата откъса от “Ашхарацуйц” на Вардан Аревелци личи, както стана дума, че страната на българите се намира на североизток от Самарканд, западно от Китай и извън границите на Кушанската империя, тоест северно от Согдиана и Тохаристан. Единственото място, ограничено от тези параметри, е районът на старите средноазиатски държави Чач, Тараз и Илак с градовете Фараб и Исфиджаб в района на Ташкент в днешен Източен Узбекистан. Освен тях Вардан може и да е имал предвид и района около река Зеравшан, разположен малко по-южно от Чач и Илак. За тези райони съществуват значителен брой топонимични податки за някогашно българско население. Непосредствено западно от Ташкент, в Калинински район и сега се намира селището Бурджар, бивш център на кишлачни съвети от времето на СССР. Бурджар е разположено в непосредствена близост до Ташкент и през него минава околовръстното шосе (Сындарьинская и Ташкентская области. 1985 – карта). Формата Бурджар без съмнение е дериват от по-старо и непалатализирано Бургар (Таджикская ССР. 1975 – карта). Според Ибн Хаукал градовете Фараб и Исфиджаб влизали в състава на Тараз и Илак, а те на свой ред спадали към Чач, като всеки от споменатите градове имал свой владетел. На една стара карта на Азиатска Русия от 1914 г. северозападно от стария Исфиджаб и на около 20 км от Чимкент е означено още едно селище на име Бурджар, тоест Бургар (Атласъ Азiатской Россiи. СПб., 1914, карта № 14.). Всички тези топонимични податки са явно доказателство, че някога в района на Чач (Ташкент) и Илак и дори на север от тях е имало българско население. Според арабски средновековни данни река Зеравшан извирала от планината Буттем или Бутман в местността Бургар около границата на Чаганиан. През ранното средновековие Бургар е бил рустак от държавицата Усрушана. В същия район имало и селище Бургар, при което в Зеравшан се вливала рекичка, извираща от областта Месиха или Месча, а днес известна като Матча. Малко по-надолу се намирал град Бунджикат/Пенджикент (Бартольд, Василий. Сочинения. Том 1. Туркестан в эпоху монгольского нашествия. М., 1963, с. 133; Дитрих, Г.Г. Топонимы бассейна р. Арг в Фанских горах Таджикистана. – Ономастика Средней Азии. М., 1978, с. 134). Пак по арабски данни изворите на река Зеравшан в местността Бургар били в планината Бутман или Буттем в същия район (Бартольд, Василий. Сочинения. Том 1. Туркестан в эпоху монгольского нашествия. М., 1963, с. 133). Последният топоним е много сходен с името на село Бутим, северозападно от Драма, район, в който някога е имало компактно древнобългарско население. Селото е фиксирано в документ още в XV век и се намира в дълбокия Бутимски дол. Заличено от картата след 1913 г. Дори самото име Чач е пренесено от българи в Европа – негови проекции виждаме лицето на днешна Чечня, населявана някога от Дучи-булкар, както и в лицето на южнородопската област Чеч. Споменатите от Вардан Аревелци “булгхари” в Средна Азия не са “народът булх” от “Ашхарацуйц” на Ананиа Ширакаци, а споменатият от арменския географ “народ бушх, който се е разпрострял в онази земя”, който се установил по тези места в интервала 390 – 420 г. Тоест Вардан Аревелци ни оставя сведение за българите, играли значителна роля в Хефталитската империя между първата половина на V век и 587 г., когато районът на Чач, Илак и Тараз е обезбългарен поради силния тюркски натиск. Това масово преселение е описано от Михаил Сирийски. А ЕТО И ВТОРИЯТ. Датировката може да се отнесе към 185-186 г. сл.Хр.: “Всеобща история с тълкувание на вардапета Вардан” “Той (цар Тиран) умрял по пътя за Йекелик, когато го застигнала снежна буря; престолът поел неговият брат Тигран Последни за 22 години. Мястото [след това] заел синът му Валарш във 32-та година [от управлението] на съименника му, персийския цар. Той построил Валаршаван в гавара Басен, където го родила майка му и обградил със стена авана Вардгес на река Касах, който бил издигнат от Вардгес, зет на Йеруанд Кратковечни от рода на Хайк. Него той оградил със стени и го нарекъл Валаршапат, който е [известен и като] Нор-калак. В неговите дни, като се обединили, народите на булгхарите и хазирите начело с царя си Внасеп Сурхап, стигнали до реката Кура с безбройна войска, която, като я сразил в бой, Валарш преследвал отвъд вратата Чорай, обаче внезапно умрял, ударен от стрела, след като царувал 20 години. Престолът поел неговият син Хосров през втората година [от управлението] на персийския цар Артаван и веднага преминал отвъд планината Кавказ, за да отмъсти за баща си. Смазал с меча си двата народа и като взел отбрани заложници по един на всеки сто, се върнал, издигайки като знак за властта си колона с елински надпис. По негово време Арташир Стахрски убил Артаван и като чул това, Хосров уведомил император Пилиппос и като взел египетските войски, превзел пустошта чак до брега на Понтос, опустошавал персийската страна [цели] 10 години и прогонил Арташир до Индия, чак до идването на Анак, който убил подло храбреца, както и самият той загинал”.

Ох, и за 1500 пр.Хр. пак ще е трудно. По-насам може и да се намери нещо

Тодоре, много си изписал, няма да смогна на всичко да отговоря. Само ще се спра на сведението на Йоан Малала, който отъждествява мирмидонците на Ахил с хуни и българи. Предполагам, че ще има разочаровани хора, но асоциацията е направена изцяло на базата на античната география. В устието на Дунав някога е имало остров, наричан от гърците Белия остров, както и острова на Ахил. Днес е изчезнал. Като си има предвид, че през VІ век, когато пише Йоан Малала, там е имало наистина поселища на хуни и българи, както и отсам Дунава в Добруджа, не трябва да се изненадваме, че авторът съвсем механично в духа на византийската традиция по географски признак отъждествява хуни и българи с Ахил и хората му, тъй като те обитавали по онова време острова на Ахил и околните райони. Уви, и това сведение не върши работа. За Витинския Олипм и тамошните мизи - уви, и тук говорим за същата работа. Още повече, че някога е имало 2 провинции Мизия - северно от Балкана и в Мала Азия, в съседство с Витиния. Поздрави.

РИЦАР, не ме разбирай погрешно. Аз не се боя като дявол от тамян от някаква връзка с траките и въобще с коренното балканско население. Обаче смятам, че е теоретично МНОГО ТРУДНО ДОКАЗУЕМА е постановката, че преди 4000-4500 години българи вече оформени като етнос са тръгнали от Балканите, стигнали са до Средна Азия и после са се върнали. Ами че те покрай това напред-назад запазили ли са нещо от изходните си характеристики? Има и още една подробност - преди 4000-4500 години обособени народи почти няма - има етнически масиви: трако-илиро-гетски, семито-акадски, етносите, населявали Египет, индо-иранци, хето-армено-фриго-лувийци. Но да говорим да българи като КОНКРЕТЕН НАРОД преди 4000-4500 г., обособен от останалите.....!?!? Положете усилия това да докажете, после другото ше ви е много лесно.

Съвсем от скоро съм регистиран във форума и ми прави впечатление, че перманентно тлее спорът между привържениците на автохтонната (тракийската) теория за произхода на българите (на Ганчо Ценов) и привържениците на всички останали теории. Чел съм само една книга от Г.Ценов, но не видях в нея никъде позоваване на конкретен извор или конкретно сведение, които да защитят тезите му. Затова искам да попитам и помоля привържениците на тезите на Г.Ценов да поместят поне 1 откъс, от който недвусмислено (без опасността от интерполации, замяна на имена на стари с нови народи и т.н.) да личи, че (пра)българите са траки. Благодаря предварително.

Някой има ли представа какъв е бил съставът на тази експедиция. Имало ли е езиковед, антрополог, етнограф, който на място да може да прави преценка и изводи.

Ето откъса от Ластивертци в превод от староарменски “Събитията в Арменската страна” “А самият цар се отправил към западните краища, за да се справи с трудностите, тъй като овладял страната на булгхарите, техните области и градове. От началото на царуването си в течение на много време въпреки непрестанни войни не успял да я покори, а сега се появил сгоден случай [да стори това]. Този, който владеел страната и бил победител във войните, умрял от собствената си смърт, а синовете му, за да не се подчинят един на друг, отишли и се предали на царя, защото “ако някое царство се раздели на части една против друга, това царство не може устоя”. По същия начин била превзета земята на булгхарите. Царят, като насилствено лишил от наследство над техните родове и народ синовете на булгхарския самодържец, дал им места в страната на ромеите. А войските на страната с измама събрал на едно място уж да им раздаде награди, но като ги преброили и записали, ги изпратил на изток, без да могат да се завърнат. Като дошли, те превърнали страната в развалини. Ох, [какво причини] тяхното идване на изток, ох [какво] причини тяхното шетане – народ зъл и безмилостен, коравосърдечен и убийствен. Уместно е да отнесем към тях пророческия плач: “Пред него земята е като градина Едемска, а зад него ще бъде опустошена”. За това толкова, но ще се върнем [върху събитията] отново в хода на повествованието”.

Пропусна чесъна. Теофилакт Охридски в едно от писмата си се оплаква, че изпращането му в Охридската епархия било нещо като заточение: "Пристигам аз, цариградчанинът, и какво заварвам - прост народ, смърдящ на пърчевина и чесън"- цитирам по памет. Напоследък се установи, че традиционното българско меню (това от ХVІІІ-ХІХ век) е много близко до т.нар. средиземноморска диета, известна със здравословния си характер. Едно от големите предимства на българската кулинария (което напоследък западни диетолози "откриха") е, че месо и зеленчуци се готвят заедно на бавен огън, което максимално запазва качестватата им.

Мисля, че има. Със сигурност прочутата фраза "тежко на победените" я е изрекъл за първи път келтският вожд Брен, когато Рим плащал откупа в 80-те години на ІV век пр.Хр. за да не бъде опожарен от келтите. Тогава Брен сложил на везната, с която мерели златото и меча си. На протестите на римляните, той отвърнал "тежко на победените". А за комбинацията Брен и Болг, ако не ме лъже паметта, в 271 г. пр.Хр. като келтите нахлуват в Тракия и създават келткското царство, тяхната 20 000 армия се води от Брен и Болг. Мога и да греша, но със сигурност и двете имена са засвидетелствани като келтски.

А ето нещичко и от мен

БРАВО!!!!

Същите впечатления за разликата между руски и немски войници съм чувал от дядо си и от майка си, на която нейната баба е разказвала. Та прабаба ми Мария е разправяла за "онези спретнати немски момчета" и за пияните руснаци с ватенки. Но нека не съдим толкова руснаците - голямо тегло са теглили хората и преди, и по време, и след войната. Руският народ май не е имал щастливи дни от 1913 г. досега.

Много яки снимки, браво!!!

Ц-ц-ц-ц. Помниш от мен по-добре какви към ги писал преди еди-колко си време. Добре, следва автоцитат, хахахахахаха. “Зографска българска история” е преписана от монаха Яков в 1785 г. и публикувана в целия си текст от проф. Йордан Иванов през 1931 г. в книгата му “Български старини из Македония”. Тази история в немалка част е базирана на второто издание на “Razgovor ugodni naroda slovinskoga” на далматинеца Андрея Качич Миошич. При Миошич царете Илирик, Брадилий, Болг, Брем са представени като прадревни илирийски царе, докато в “Зографска българска история” те стават български. Андрея Качич Миошич е роден в 1704 г. в род със славно минало и с много юнашки предания, на някои от които той направил поетическа преработка. В 1720 г. Миошич се замонашил и в 1721 г. бил изпратен в град Будим, Унгария, където завършил философия и богословие. От 1730 до 1736 г. преподавал в Заострожкия манастир. В 1737 г. бил назначен като учител по богословие в град Шибеник, който по това време бил един от главните средища на францисканския орден. Преподавал 10 години, като се движел и сред обикновения народ. В хода на общуването си с хората Миошич разбрал, че на народа му трябва вяра и народностно съзнание. Почнал да събира песни, предания за юнаци и юнашки подвизи. Починал в 1760 г. През 1759 г. излиза второ издание на “Razgovor ugodni naroda slovinskoga” (първото е от 1756 г.), което вече включва не 41, а 137 песни. Главната цел на съчинението била да се възпеят и припомнят славните дела и подвизите на “славинския народ” – сърби, хървати, българи, словенци. Първата четвърт от книгата съдържа баснословни далматински крале отпреди Христа и списък на римски и византийски императори и папи от славянски произход. Тези списъци липсват в първото издание на “Razgovor ugodni naroda slovinskoga”. Това дава основание на Юрдан Трифонов да счита, че “Зографска българска история” е съставена в края на 1761 г. В “Razgovor ugodni naroda slovinskoga” са включени също така и разкази и песни за далматински, сръбски, български и хърватски владетели отпреди да дойдат турците. Останалите ¾ от книгата съдържат песни и разкази за Скендербег и Янко Сибинянин, за защитниците на Константинопол и за различни далматински, маджарски, венециански и дубровнишки юнаци, борили се срещу турците. Юрдан Трифонов помества срещу откъсите от “Зографска българска история” съответните им прототипи от “Razgovor ugodni naroda slovinskoga”. Срещу сведението за българския цар Илирик имаме: “Prvi kralj ilirički zvaše se imenom Ilirik, od koga se slovinjani Ilirici prozvaše”. Срещу сведението за българския цар Владилий имаме: “Na 3522 po stvaranju svita Hvarani Dalmatini naseliše otok Vis. Na 3606 po stvaranju svita vladaše slovinskim državam kralj Bradilio slovinac, koji imale žestok rat s Filipom, kraljem od Macedonie, koga Bradilio dobi i pod harač podloži”. Срещу българските царе Брем и Болг имаме: “Na 3685. Vladahu slavinskim državam Brem i Bolg, Ercezi eliti duke slovinci, i ovi porobiše Grčku zemlju”. Юрдан Трифонов е установил общо 28 заемания на сведения в “Зографска българска история” от “Razgovor ugodni naroda slovinskoga” на Андрея Миошич. Наред с това Ю. Трифонов е установил с по-голяма или по-малка сигурност още 7 второстепенни книжовни източници, ползвани от неизвестния автор на “Зографска българска история”, част от които са старобългарски. Някои извори обаче остават неясни за Ю. Трифонов. За тях той пише: “Тези книжовни извори, които и Паисий е имал под ръка, засега остават неизвестни”( Трифонов, Юрдан. Зографската българска история. – Списание на Българската академия на науките и изкуствата. Клон историко-филологичен и философско-обществен. Кн. LX. С., 1940, с. 4–7,8, 32–40). И така, въпросните царе Илирик, Владилий, Брем и Болг не са всъщност български, а “илирийско-славянски”. Авторът на “Зографска българска история” с лека ръка ги е побългарил. Наред с това в оригинала на Миошич имаме името Брадилий, а в българската история – Владилий. Промяната явно е направена по звукова прилика със славянския глагол “владея”. Анализът, направен от Ю. Трифонов, не само елиминира възможността сведенията за въпросните “български царе” да са от наш произход, но и подсказва нещо много по-лошо – фалшификация, резултат на модното през ХVІІ–ХVІІІ век сред хърватите и дубровничаните историческо течение илиризъм, търсещо корените на южните славяни далеч преди нашата ера.

Ще трябва да атачвам много голям текст Тъжното при почти всички критици на Джагфар, е че дори не са го чели като хората. А го отричат, защото ги мързи да седнат и да се заемат сериозно с него на ниво не откъси, а на изречение и думи.