Elemag

Това с форумното проклятие много ме развесели, до там ли се е стигнало, пропуснал съм го явно.

Taз тема май излиза от контрол!. Присвоявам си функцийте на глобален модер, но не съвсем!Я по спокойно, и в все пак,формулирйте, кой за к'во се бори!

Не че ми пука, амаааа, все пак формолировката е важна!

Това е то форумната анархия - свиквай

... който не вярва в Бог - имам един познат вегетарианец човека, нищо че нагъва пържоли и суджуци. И интересни съображения - от къде на къде трябва да си изхвърлен от обществото, ако не си християнин? Значи всички не-християни в тази държава, са отхвърлени от обществото, като безотечествени сираци?! Доколкото виждам в анкетата има отговори: 6. Друго.... 7. Нямам 8. Не се самоопределям. Хората с тези три отговора значи какво .... са изхвърлени от обществото? А всъщност и хората с всички останали отговори различни от "източноправославно" са безотечествени сираци - честно човече, съвсем не ти завиждам на мисленето и светогледа, страшно ограничени са.

п.п. разбери, че просто не намирам смисъл да говоря с теб - няма какво да дискутирам с хора с подобно мислене, ти дори не наричаш нещата с истинските им имена, че като си невярващ, значи си невярващ, такива извъртания тип фурнаджийска лопата са твърде евтин трик за хора, които претендират за логично разсъждение и рационално отношение, невъзможно ми е да водя диалог при положение, че си непоследователен, ти няма как да не ми противоречиш, при положение, че умишлено противоречиш първо на самия себе си. Не ме разбирай погрешно, не че искам да те спирам от църква, ходи си - може пък и да ти просветне някой ден, знае ли се ....... но ни си християнин, ни атеист.

От друга страна ако всички мислят като теб това също би било ограничение.

След като има вярвящи, но има и невярващи, както и такива които не могат да се определят (колебаещи се или объркани и пр.), то това означава, че така трябва. За вярващите и едните и другите би следвало да са божии творения, а щом е така значи има причина за това и всеки си има свой собствен път.

Ако някой вярващ се гневи твърде много на невярващите, означава, че се гневи срещу божествения замисъл, а това означава, че вярата му е слаба.

Малко вероятно е, обаче, чуждото неверие, обърканост и пр. да укрепят нечия слаба вяра.

Да почете кое, да почете лъжата - страшна почит и кой освен лакомите за власт имат нужда от такава почит? Кои е изгонил Исус от храма - "не съм дошъл да призова праведните, а грешните на покаяние". Църквата не е туристическа атракция, в църквата не се ходи на екскурзия- църквата е светилище, а не циркова арена. Както наскоро чух един свещеник да казва:в църквата не се ходи, като в клуб или за зрелища, като по футболните стадиони, за да убиваш безделието си, такава църква не е нищо друго освен варосана гробница с позлатена табелка "църква", чийто смрад се облагоухайва с много тамянен дим и звън на голямата кадилница, Бог няма нужда от такъв панаирджилък. Да - точно фалшификатите разсипвате религиите.

Значи твоя проблем ще се реши като се монтира "детектор на вярата" на входа на всяка църква

Иначе горният ми пост беше провокативен (като изказ, а не като съдържание), но ти се хващаш на всяка кукичка, даже налапващ цялата плувка. Очаквано.

Чудно защо някои вярващи толкова гневят, нали и без това всичко е в божиите ръце

Българин съавтор на статия в списание NATURE

A functional role of the sky’s polarization pattern for orientation in the greater mouse-eared bat

Не вярва, ала ходи на църква - ето как са разсипани религиите: от фалшификати.

Значи един атеист влезнал в църква (за сега няма забрана на атеисти да влизат в църква) за да почете религията било то като културен феномен било то като традиция - и това разсипвало религиите.

Ето как се лъже нагло.

Религиите ги разсипват фанатици и психопати, самовнушили си че са божествено просветлени.

Тук става въпрос за т.нар. зоонози - заразни заболявания предавани от животни на човек, но може и обратно. Патогените на зоонозите могат за бъдат вируси, бактери, гъбички и др.

Ебола е вирус или по-точно група от вируси, които са много смъртоносни. Това, че един от тези вируси е известен още от 70-те г. означава само,че той е бил идентифициран като нов вирус и толкова. Изследването на подобни смъртоносни вируси и много трудно. Поведението на вируса е много своеобразно и трудно за предсказаване - появява се изведнъж в отдалечен район с труден достъп, заразява не чак токова много на брой хора и след това бързо затихва и привидно изчезва. Вирусът се появява най-често в покрайнините на екваториалните гори където човекът навлиза по-активно и има някакъв контакт с животни които го пренасят или предават. Някои от тези животни са маймуми, но поради това, че те имат висока смъртност животното което се търси като т.нар. природен резервоар (пренася вируса, но не боледува от него) се търси сред други видове. Най-често такива природни резервоари са бозайници като гризачи или насекомоядни, прилепи, но също така може и да са птици или др. За най-ефективно противодействие на вируса е важно да се установи точния природен резервоар и начина по който се предава. До сега са изследвани десетки хиляди животни, но не е устоновен със сигурност кой е природният резевроар. С най-голяма вероятност се предполага, че са някои прилепи.За прилепите по-принцип е установено, че са резервоари на доста болести, поради това, че са летящи и много подвижни, както и поради това, че живеят на колонии - въобще фактори които ги правят подходящи за приносители.

Културните особености на местните хора, лошото образование, лошото състояние на здравните грижи и пр. не са причина за поява на вируса, те само могат да подпомогнат неговото разпространение, но такива вируси в природата има и на много други места и могат да се появят изненадващо - причината е навлизането на човека и цивилизацията все по-дълбоко в природните местообитания на дивите животни, които са природни резервоари на подобни заболявания.

Хронология на последните наводнения.

Наводнения, срутени мостове и жертва след пороите у нас 1 август 2014

МВР предупреждава за ново покачване на водите във Врачанско 01 авг 2014

Заради падналите големи количества валежи на територията на област Враца и повишеното ниво на река Огоста както и поради оттичането на водите се очаква повишаване на водните количества в района на селата Търнава, Алтимир, Галиче, Липница, Хърлец и град Мизия, предупредиха от МВР.

На отделни места в резултат на локални поройни валежи и повишената почвена влага, има вероятност за рязко повишаване на речните нива и внезапни наводнения, както и за активизиране на свлачищни зони.

Умоляват се жителите в посочените райони да бъдат с повишено внимание, да изпълняват разпорежданията на органите на реда и изпълнителната власт. При необходимост от евакуация и от извършване на спасителни дейности, да подават сигнали на телефон 112, призовават от ведомството.

Река Скът причини наводнения в Бяла Слатина 02.08.14

Наводнение в Бяла Слатина заради обилните дъждове 02.08.2014

Водната стихия в град Мизия взе първа жертва 03.08.2014

Зелените: Не язовирите са причина за наводнението в Мизия, а дигите при земеделските земи 04.08.2014

Човекът, който спаси изчезващите каракачански породи

17 Март 2014

Иван Бакалов, Невена Борисова

Сидер Седефчев и неговият брат Атила, и двамата художници, влязоха в ролята на Ной от XXI век

Сидер Седефчев и неговите животни. Снимка: Иван Бакалов

България си има своя Ной в XXI век, който е натоварил в своя кораб някои редки животни, за да оцелеят. Кой е той?

Казва се Сидер Седефчев и е художник. Живее в пиринското село Влахи, като отшелник, със стада от изчезващи породи овце, кучета, кози, коне, които сам е развъдил. Впрочем, не сам. Балканският Ной на нашето време има обща мисия със своя брат Атила. Той седи повече в София и се занимава с административната част от бизнеса. Защото това е и мисия, и бизнес. При това нелек.

И двамата са дипломирани художници, завършили Художествената академия. По някакво стечение на обстоятелствата в началото на 90-те решават да издирят истински каракачански кучета. И покрай кучетата съживяват цяло изгубено животинско царство. Днес Сидер живее в пиринското село, гледа стадо от 500 чистокръвни каракачански овце, 50 каракачански кучета, 230 калоферски кози – също древна порода, аналог на каракачанската овца. И 20 каракачански коня, които пасат високо в планината като свободно стадо.

Каракачански кучета край стадото. Снимка: Атила Седефчев

„Омир е писал, че

при траките се раждат черни агнета”,

казва Сидер и се опитва да обясни що е то каракачанска овца и откъде идва. То се вижда и с просто око, че не е овца като другите. Ражда се черно агне и до първата година остава черно към тъмнокафяво на цвят. После започва да изсветлява към тъмносивокафяво, тъмносиво, сиво. Някои остават кафеникави, други съвсем сиви. Като се подреди стадото, се виждат едни пастелни тонове, преливащи през тези няколко цвята, все едно ги е рисувал художник. Само лицата им остават черни. Смешно е да се говори за лице на овца, но тези са някак одухотворени. И с една характерна вълна, която не е като на другите овце. Прилича на украса на кукерска маска. По твърда, космите се оформят като фитили на два слоя, така че като вали дъжд, той се стича по горния слой, а отдолу овцата остава суха. Връхна дреха от такава вълна също може да опази човек сух, не подгизва. Чорапи от такава вълна нямат скъсване. Но засега няма интерес към вълната от тези овце и Сидер трупа купчини от нея все още без приложение.

Тези овцете гледат и някак различно от другите…

В една кошара Сидер е отбил около 30 коча с едри навити рога. Иначе те са по-дребни от кочовете на други породи. Но са по-жилави, по-издържливи и …по-потентни. Обяснява, че ги отбива от овцете, за да не раждат те непрекъснато, трябва да има някаква сезонност през годината. Кочовете са още по-живописни от овцете и гледат като хора. Чак започваш да се притесняваш, все едно те наблюдава нещо от отвъдното, от някакъв стар свят, който вече не съществува.

Сидер Седефчев. Снимка: Иван Бакалов

Породата се е запазила високо в планините. Каракачаните са наследили тези овце от древни времена. Овчарите на древността са ги гледали направо под открито небе по планините, където има много паша и е безопасно – войските и войните минават долу през градовете, низините и проходите.

Каракачанските овце раждат на високото по поляните, а зимно време – направо върху снега. Малките агънца веднага след раждане стават и тръгват. По-издържливи на студ, на сурови планински условия. Такава овца дава по-малко мляко и месо, но с по-различен вкус и качество. Във фермата на Сидер правят сирене от тяхното мляко, което е по-гъсто и по-маслено.

За сиренето се използват само естествени продукти,

по стара технология – морска сол и сирище вместо мая. Нищо купешко или масово използвани изкуствени съставки. Сидер прави т. нар. сирище, като взима за подкваса от стомах на агнета.

Продукцията му се появява на изложения на международната организация „Слоу фууд”. Там много ценят двамата братя, като един от редките примери в България за хора, които имат ясни идеи с какво са се захванали и са го приели като смисъл на живота си.

Каракачански агнета - черни, както ги е описал Омир. Снимка: Иван Бакалов

В последните десетилетия в някои животновъдни бази в България към земеделски институти са поддържани групи от по няколко каракачански овце, колкото да се поддържа породата. Отначало в Тутракан, Шуменско, Костинброд, Троян, но накрая останали отделни бройки тук-там. Отдавна, още по времето на ТКЗС, каракачанската порода е заменена с по-млекодайни и месодайни породи. А с ликвидацията на ТКЗС в началото на 90-те, съвсем изчезва. Сидер отбелязва, че каракачанската порода в тия животновъдни бази се е изродила, овцете там са с обичайната вълна и физиономии като на масовите породи овце. Брат му Атила се смее – това, което е пазено като образец за каракачанска овца, е нещо друго. И с просто око човек без никакви познания може да се убеди. Атила казва, че е достатъчно да се качиш в музея на животновъдството в София, където има препарирани още преди десетилетия каракачански овце, за да видиш, че те са различни от всичко друго тук и там из България. Точно това са спасили той и брат му. Тяхното стадо изглежда като онези образци в музея и отговаря на историческите описания и стари фотографии. И сега животновъди идват при Сидер да си вземат чиста порода за развъждане.

Сидер разказва, че с брат му Атила винаги са имали интерес към животните. И двамата им дядовци са били овчари. Баща им е бил художник, който от малки ги заразил с преклонение към природата и животинския свят.

Сидер е уморен и недоспал, но не му личи много. Точно сега се раждат агнета. Сидер спи по няколко часа на ден, грижите са денонощни. Вечерта стадото се връща от паша и чака край оградата да го пуснат. 500 овце започват да блеят застрашително. От другата страна блеят 300 агнета. Все едно си край необичаен симфоничен оркестър.

До момента са се родили 300 агнета, повечето са на двуседмична възраст. Само 10 от тях са бели. В породата по правило се появява и по някоя овца с бял цвят, но вълната и формата на главата, тялото, е като на другите.

От 500 овце 20 са бели

По тях овчарите се ориентират дали някоя група от стадото не липсва.

Поколение след поколение породата все повече се връща към корените си. За това причината е и в подхода на Сидер и брат му. Тяхната идея е овцете, козите, конете да се гледат високо в планината. Така някогашният ген се развива в подходяща среда и се изявяват най-добрите качества – издържливост, качество на месото и млякото.

Каракачанските овце пасат на самия хребет, на билото на Пирин. Снимка: Атила Седефчев

Лятно време стадото на Сидер и Атила се качва за около 3 месеца високо в Пирин, над 2000 метра надморско равнище. Денем пъпли по баирите нагоре и пасе дори на самия хребет на Пирин, на 2700 метра височина, недалеч от връх Вихрен. Това е най-високопланинското стадо в страната. През тези летни месеци овцете нощуват там на открито, само зад една ограда от пръти, но охранявани от прочутите каракачнски кучета. Няма по-работни и по-отговорни кучета от тях. „Разчитам повече на кучетата, не на овчари”, казва Сидер. Досега са удавили два вълка. Като усетят вълк сами се организират две или три от тях да го преследват, правят му засади, докато той не хукне да спасява кожата.

Двамата братя

започнали да издирват каракачански кучета

през 1990 г. Почти 10 години обиколки високо в планините, в обезлюдяващи села, тук и там останало по някое куче. През годините на соца последна грижа била за каракачанското куче. А след ликвидацията на ТКЗС и стадата в началото на 90-те години, останалите кучета, които били избити. Породата се е запазила само тук-там в дворовете на частни стопани във високопланински села. Но стопаните не продават кучетата си. Сидер си спомня, че на няколко пъти прекарал общо повече от 6 седмици в едно родопско село, за да чифтоса доведена от него каракачанка с един типичен чист мъжкар, чийто стопанин си го гледал вкъщи, с овцете. И каракачанецът бди за овцете денем и нощем, ляга да спи през деня, каракачанката го ухажва, а той уморен я пъди. Докато накрая все пак дали поколение.

Каракачански овце се връщат от паша. Снимка: Иван Бакалов

И така години наред, тук и там, главно из Родопите, успели да завъдят поколения каракачански кучета, второ, трето, пето… И накрая с огромен труд

регистрирали породата

в Земеделското министерство, по всички правила и закони.

„Каракачанското куче е дисциплинирано, достатъчно едро, силно, мъдро, спокойно, без нервност; саможиво и самоинициативно”; изрежда Сидер. Изключително привързано към стадото. Кучето може да лежи 2 часа, после изведнъж да стане звяр и после пак да стане спокойно; пести си енергията; не лае без причина.

Не е за вярване, но кучетата почти не ядат месо. Цяла седмица може да изкара с една паница качамак на ден – царевично брашно, разбъркано с гореща вода. Така са ги хранели в миналото, икономично.

За 14 години откак е в това село, досега 10 от кучетата на Сидер са отровени или са убити от ловци. Той се чуди защо ги убиват. Те не нападат хората. Само лекомислени туристи в Пирин като срещнат стадото, и тръгнат да погалят овцете и агнетата, могат да изпитат гнева на каракачанските кучета, които се нахвърлят да ги лаят, но не ги хапят, ако не бъдат предизвикани с нещо повече.

Кучета, развъдени от Сидер и Атила, са купувани или подарявани в САЩ. Вече в няколко щата има каракачански кучета, главно със стада. Там избухнал интерес към породата. При Атила, който се занимава с документацията, идват възторжени писма от Америка. Никога не са виждали толкова интелигентно куче, никога не са имали толкова работни кучета. Описват конкретни случаи, как куче носи изгубено от стадото новородено агне, как куче спасило от пожар стопаните на къщата и др.

„В Западна Европа хората нямат нужда от кучета пазачи”, обяснява Сидер. Там овцевъдството излиза по-евтино - няма вълци, няма и крадци. Стадото просто се пуска да пасе. Затова само от Балканите на Изток можеш да намериш истинско куче, допълва той. И цитира разни исторически хроники, как Агуш Ага имал 100 каракачански кучета и 12 000 овце.

Някъде през 2000 година двамата братя се заемат да развъждат породата каракачанска овца, след като вече знаят пътеките към високопланинските села, къде какво има. За няколко години събрали оттук-оттам по една овца, коч, и се получило стадо с около 40 глави, което почнало да дава поколение - първо, второ, трето, пето…

Каракачански коч. Гледа като човек. Снимка: Иван Бакалов

Търсили място да развъдят високопланинско стадо. Към 2000 година намерили една къща в село Влахи, на 10-ина километра от Кресна нагоре в полите на Пирин. Пътят до там има асфалт само в първите 2-3 километра. После е нещо като коларски път, а при порои се срутват камъни и земна маса и го затрупват. В селото официално има само двама жители, които са на преклонна възраст, а целогодишно живеят общо трима, освен Сидер. Има няколко къщи, поддържани като вили от хора от градовете, които се мяркат тук през лятото. Сидер оживил селото. Наел трима работници от околността. При него тук идват да помагат майка му, вуйчо му, брат му. Жена му и двете му деца са в София, но пристигат всеки почивен ден.

Сега има едно стадо от овце, едно от кози, за които е построил различни кошари, с малка мандра за производство на сирене към тях. И няколко къщи. Долният етаж на една от тях е пригоден за кучкарник.

Козите са нещо подобно на каракачанската овца.

Породата се казва

калоферска коза, също изчезващ вид,

с който двамата братя се захванали, след като видели от него отделни екземпляри в зоологическа градина в Германия, представени като българска виторога планинска порода. Образци от него взели германски специалисти още преди войната. И двамата братя тръгнали да обикалят да издирват кози, по същите пътеки из планините.

Последно Сидер и брат му се захващат и с каракачанския кон. Намерили екземпляри от дивопасящи коне високо по ливадите край Белмекен и язовир Батак. Те са поддържани преди години от местни селяни, но вече са изчезнали, селата са обезлюдени. Сега двамата братя имат стадо от 20-ина коне, които са пуснати по същия начин да пасат свободно и да живеят на открито високо в Пирин. Колкото да се поддържа породата. Използват част от тях през лятото като товарни животни, когато местят стадата нависоко.

Кошара на открито над 2000 метра височина, където нощуват овцете лятно време, пазени само от кучетата. Снимка: Атила Седефчев

Атила обяснява, че расовите състезателни коне са много нежни същества. Всяка травма, рана, ухапване може да ги убие. Веднага трябва да им се бие ваксина против тетанус и т. н. А каракачанският кон е полудиво издържливо животно, което носи на травми, студ, ухапване. Имали една кобила, чийто бут бил жестоко наяден от вълк. Стадото я спасило, прогонили го, но кобилата останала с тежки рани. Въпреки това оцеляла.

Жената на Сидер е биолог, с нейна помощ в селото направили образователен център за животни, през лятото идват училищни групи. Сидер гледа и два вълка и две мечки в нещо като зоопарк.

Селото Влахи е родното място на Яне Сандански

Ако не се е появил тук по случайност Сидер с животните си, селото е щяло да запустее до няколко години. Съдбата се опитала да изпита волята на Сидер. Преди 2 години построил нова кошара за стадото от кози и постройка за мандра край нея. При една буря паднал гръм и избухнал пожар в току що построеното. Няколко души тичали безпомощно да спасяват каквото може. Успели да отворят кошарата и повече кози избягали, но загинали 4 кучета и десетина кози. Всичко изгоряло до камък. Сидер бил на границата да се откаже. Но построил всичко наново върху опожарените каменни зидове. При това срещнал неочаквана съпротива от зам.-кмета на община Кресна, който не му издавал разрешителни да строи. После кандисал, поискал допълнително и нови проекти, което му оскъпило с 9000 лева строежа. Да се чудиш как срещу всеки у нас, който прояви инициатива за добро, се изправя някой да му пречи.

От сп. „Биограф” със съкращения

Какво обаче се случва с форум БГН докато нашите държавни мъже от екипа „оправят” държавата. Форумът е оставен на произвола и ето какво става:

В историческия раздел д-р Войников си регистрира 5-6 профила и започва кръстосан огън срещу проф. Добрев за произхода на прабългарите, до момента в който във форума не цъфва Спароток, който превръща раздела в собствен блог и доказва, че българите са потомци на неолитното население на Балканите на възраст 6 хил. г. Тези претенции обаче предизвикват възмущението на бюрмовците, които твърдят, че македонците са най-стария народ на Балканите, започва остро противоборство последвало от дипломатически скандал.

Раздел Археология се превръща в интернет клуб на иманяри, които търгуват с антики, а в раздел Нумизматика се организират покупко-продажби на монети.

В раздел Физика се доказва, че Айнщайн е най-глупавият човек във Вселената, а в раздел Астономия Люмиер прави хороскопи.

Раздел Химия е окупиран от клон на Ал-Кайда който публикува рецепти за правене на бомби.

В раздел Биология еволюционната теория е разгромена от креационистите, в раздел Медицина е царството на лекуването от разстояние и на хомеопатията, в раздел Гъбно Царство се продават халюценогенни гъби, а в раздел Сексология се публикуват обяви за масажи.

В раздел Религии нови пророци поставят началото на няколко нови религии.

Александр Дугин лидер Международного Евразийского движения. С марта 2008 года является неофициальным идеологом партии «Единая Россия»

Новото евразийството има своя идеологическа обосновка и тя трябва да се познава. В основата му са философските и геополитическите трудове на Александър Дугин.

Синтезирано какви са някои от основните концепции на новото евразийство.

На първо място - Русия не е просто отделна държава, не е просто империя – тя е самостоятелна цивилизация.

Руският народ е наследник на хиперборейците, които имат своя тайна (езотерична) история.

Всички които отричат цивилизационната самостойност на руския народ все едно му обявавят война. Всички братя на руският народ трябва да уважават неговата мощ и мащаб, ако не го правят това е равносилно на обявяване на война.

Руският народ е народ месия – „авангарда на Изтока”, в неговото противопоставяне срещу Запада.

Материята независимо колко префинена е и независимо каква форма има, винаги може да се измери, контролира, експлоатира, манипулира, тя е подвластна на човешкото намерение или казано накратко, можеш да я притежаваш, можеш да я уловиш. От една страна този възглед е хубав, защото дава увереност на човека в собствените му възможности, но от друга страна човек лесно може да се подхлъзне по наклонената повърхност на духовния материализъм - а ако говорим за лоши неща, това е най-голямото бедствие, което може да ти се случи, виждал съм не един или два такива случаи.

Виждали сме и обратното - подхлъзвания и истински бедствия по пътя на религията и духовността. Защо едното да е по-лошо от другото?

Науката, като цяло остава непреклонна, продължава да твърди, че няма мистерия и е само въпрос на време и тайните на вселената ще бъдат разкрити. Затова усилията на науката е да демистифицира вселената.

Няма такова нещо! Нито науката твърди това, нито целта и е това. Науката просто се развива в търсене на познание без да търси мистични обяснения, а до къде ще стигне това развитие, това зависи от границите на рационалното познание, но това е тема на съвсем друг разговор.

Различните религии и философии си представят различни богове - някои трансцендентни, други не. Не-трансцендентните мога да въздействат на материята, и по тази логика те са материални.

Такъв бог се нарича иманентен.

Да, така трябва да бъде, но по независещи от мен причини мога да отговоря само за капацитета. от 60 до 100.

Но другите въпроси си заслужават вниманието! Вярно няма отговори .

2. Зависи от потреблението, но то се увеличава, а ако се шкартира (това дето не се споменава, щото е лична територия на Романа).

3. На кого!? За БГ д-вата ли? На кого му пука, нали Расията ще го строи .

4. върни се на точка 4.

Дискусия може обче да иа стиг да има прозрачност.

Дори само 1 и 2 съвсем не са толкова очевидни колкото изглеждат, защото капацитета е едно, а запълняемост е друго. Северен поток за 2013 г. е с 43% запълняемост, а това означава по-малка печелба, от там по дълъг период за изплащане на инвестицията. Всичко това не е в полза на Южен поток, и дава сериозни аргументи в полза на това де се даде и достъп до тръбата на евентуални други доставчици.

Щом темата е в раздел икономика, то за да има дискусия първо следва да се даде отговор на някои ключови въпроса:

Без информация по тези въпроси изразяваща се в числа, разчети и пр. не може да има дискусия.

Унищожителна градушка в София и Монтана!

Изпълнителна Агенция „Борба с градушките”

Hail Suppression Web Site

Защо Агенция "Борба с градушките" не можа да спаси София

Уникално

Мечките в Аляска ловуват на живо

Четворката вече е ясна, остава само да си разпределят местата.

Феновете и тези дето пускат разни комплексарски картинки може да се видяли едно, но тези които гледаха мача по-безпристрастно видяха друго - по-големият опит на Германия беше решаващ, плюс шанса да отбележат ранен гол от статично положение, след това мача беше повече тактическо надиграване, а статистиката е даже в полза на Франция. Отсъствието на Рибери тук вече натежа, а разликата между двата отбора я направи Хумелс, който освен, че вкара гол, заедно с Нойер успяха да неутрализират набезите на Бензема. Хумелс определено е един от най-добрите защитници на това световно, малко ми напомня на Замер.

Колумбия очаквано измъчи Бразилия, а Хамес Родригес е голям талант. Мача беше много груб за което вина носи и съдията, който направи грешка като пусна по-свободна игра и така успяха да контузят Неймар - жалко защото той беше единствения нападател който придаваше "бразилски" вид на бразилците. Очаквам Германия да се възползва от това. Единия финалист изглежда по-ясен.

Коста Рика отново изненадаха, и успяха за втори път да стигнат до продължения - много добра отборна игра и дух показаха. Ван Перси след като тръгна добре на световното отново попадна в традиционата за него "дупка" в която попада на големи първенства и цял мач правеше пропуски, чудно е защо точно той е капитан на отбора. Класата на Холандия при дузпите си каза думата, включително на треньора и резервния вратар. Не помня да съм гледал преди това някъде подобна смяна на вратар в последния момент специално за дузпи.

Аржентина победи младия и неопитен отбор на Белгия, но в атака играта на аржентинците е доста стихийна и плод на моментни проблясъци на отделни играчи.

Тема май върви към затваряне. Ще сподели съдбата и на други такива теми - без значение атеисти, вяращи (християни или други) - всички показват еднаква доза заядливост, озлобление и пр.

Неезиковост и синкретизъм

Мариана Георгиева

(Институт за български език, Българска академия на науките)

Резюме

В работата се представя неезиковата природа на тези експликати на емоциите, които присъстват в речта по аналогия на езиковите средства въз основа на фонирането като медиатор.

Abstract

This research is focused on representing the non-linguistic nature of the emotive interjections and explicating their communicative functionality along with language as its main instrument.

Преди всичко трябва да се подчертае, че междуметията са специфични езикови експликати, които се различават от предлозите, съюзите и частиците, където се придобива значение вследствие на позиционния контакт с други думи. Междуметията нямат никакви признаци за валентност, нито потенциална, да речем, която да припознае нечия друга такава като при съюзи и предлози – чисто схематично макар. Междуметията нямат езиково обкръжение. Този факт би следвало да ни води в търсене на гносеологическата специфика тук. За коректност ще отбележим, че се държи сметка за единствения „съпровод” на обръщението, но синтаксисът изключва словесно-смислов контакт. Несъвместимостта с езикови експликации, първо, и достатъчността им да представят предикация, да имат информативен статус, второ, отделя този комуникативноналичен формат в особеност на човешката потребност от знание. Битността на този модел в комуникативната ресурсност на аз-а е основание за изследователски срез от гледна точка на гносиса, естествено. Защо аз-ът експлицира по този начин и дали отсъствието на субектно-предикатна структура не е по-точно непосилно за аз-а? При това положение изглежда експликатът не е на аз-а, а е за него. Точно така и толкова, колкото и за всеки друг. Ох, ах, ех, у-у и прочие са емотивни експликати. Струва ни се, че тяхната материализация не е даже чисто езикова, а просто буквена конфигурация, зад която стои душевна рефлексия. Нерационалният контакт оправдава дефинитивната референция на междуметията, сама по себе си заредена с противоречивост, от която произтича известно съмнение относно езиковия характер по принцип на този клас експликати. На първо място, звукоподражателната им природа съвсем не им придава каквато и да е словесност, според нас. Още повече подражателността като сочен им феномен недвусмислено ги отделя от homo sapiens и по този начин и от априорната им принадлежност към езика като единствено притежаван от него феномен. Освен този маркер може да се има предвид и делението им, пак по дефиниция, и на емотивни. Емотивността обаче също е различна от менталността като характеристика, въпреки че е, този път, принадлежност и на самия homo sapiens. Емотивността няма препокриване със съзнанието, чиято технология на познанието обслужва езикът. Неслучайно експликатите на емотивността се дефинират на равнище звук, чиято буквена материализация не е аналог на дума. Дотук диалектиката нито е нарушена, нито даже изместена. Без да се забравя, че езикът също обслужва и емотивността в широк спектър (например конотацията като маркер въобще; или думи, чиято семантика изразява чувства – радвам се, радост, радостен, радостно и пр.), още повече се налага спецификата и нейното възможно анализиране на неезиковото (ангажираме се с този термин) изразяване на емоции, първо, и не на второ място, а по-скоро паралелно някак си, подражание на нечия звукова палитра – фауна или природа най-общо. Тази алтернатива на езика, притежавана от човека, е феномен, който ни повече, ни по-малко си е лингвистичен контрапункт. Нашето внимание се ангажира с опит да се анализира този контрапункт, колкото и условност да се налага или пък произтича при едно подобно разграничение. Защо човекът потребява подобен феномен или пък защо подобен феномен обслужва субекта на езика все пак? Дали този феномен поставя субекта на езика в някаква зависимост и дали тази зависимост не е и зависимост на езика едновременно? Ако е така, може ли да се подозира езикова недостатъчност и коя е причината за нея или пък каква е резултативността от подобен дефицит? Какви са допирните точки, ако има такива, между езика и неезиковия феномен на или за компенсаторна „словесност“, т.е. компенсаторна буквена експликативност?

Както вече се посочи, първата група на езикови експликати за означаване на звукове на фауната и природата (бау-бау, мяу-мяу, грух-грух или туп, бух, пляс, цамбур, тра-та-та-а, фиу-у, у-у и пр.) имат подражателен характер, който ги отграничава от състава на езика, чрез който субектът познава. Не може да се пропусне, че езикът си има собствено свои ресурси за изразяване на този сегмент от познанието. Например кучето лае, котето мяука, прасето грухти, топката падна (тупна), камъкът падна във водата, инструментът свири (звучи), вятърът духа (вее) и прочие. Предвид на това звукоподражателните буквени експликати не са езиков ресурс. Те са част от неезикова семиотика, която субектът на езика заимства. Заимстването е доказателство, че те не са резултат на рефлексия, преработена от съзнанието като технология на познанието. Те са резултат на подражанието, каквото всъщност е и дефинирането им в лингвистичната литература. Затова и не са смислово осигурени. И не може да не е така, тъй като, както вече по-горе се каза, са друга семиотика, не на субекта на езика, т.е. неезикова. Припознаването им като някакъв ресурс от човека не ги включва в строго езиковата система. По-скоро изглежда би било коректно да се положат в системата на паралингвистиката, например в парадигмата на мимиката и жеста, но с фонична характеристика. Звукоподражателните буквени експликати не могат да бъдат средство за комуникация. Те не могат да представят изречения дори и в компромисния, синкретичния вид на предикацията.

Предикацията означава процес на съзнанието, основан на рефлексията, при който по пътя на процесуалността най-общо се презентира времева проекция на отношението между два обекта от действителността. В основата обаче на подобно взаимодействие е единица рефлексия на субекта на езика, презентирана езиково, мисловно. Нито подражанието, нито адресатът му могат да покрият тази технология.

Сама по себе си пък фониката на каквото и да е вън от субекта на езика не може да презентира или реферира процедура на съзнание по принцип. Това е основното, за да има впоследствие интонационна и граматична характеристика. Т.е. интонационната облицовка е нещо минимум паралелно, ако не и вторично, на предикацията като процес на съзнанието. Звукоподражанието е репродукция на несъзнание от субекта на езика и не може да се разположи в полето на предикацията. Според нас звукоподражанието е заимствана семиотика с конотативна ориентация, която се родее с паралингвистиката. Звукоподражанието не е и ресурс с компенсаторен механизъм, защото вече се каза, че езикът притежава собствени средства за номиниране и за предициране на този сегмент от действителността: лай, кучето лае; падане, топката (камъкът) падна (тупна) и т.н.

Преди да завършим, трябва да споделим, че ако се налага да се търси позиция, или по-точно да се квалифицира позицията на звукоподражанията в структурата на езика и по-специално в синтаксиса, в комуникативната структура, то те единствено могат да се припознаят като приложения в предикативни структури, чийто субект и предикат се препокриват с продуцирането им: кучето излая „бау-бау“ или „бау“ – излая кучето. Във втория вариант, държим да се отбележи, възклицателният знак не е предикативноструктуриращ или облицоващ елемент, а графика на фониката и нищо повече.

Ако приемем компромисно, че приложени в синтаксиса, па макар и в уговорените по-горе изречения със субектно-предикатна структура, аналогова на продуцента им, те, извадени точно от състава на единствено този вид изречения, може би влизат опосредствано в конкуренция, да речем, с думите – изречения, пак компромисно и все пак по аналогия като метод, или екстраполирано, не може да се защити подобна допустимост. Думите изречения от типа Къща., Пролет., Момиче. и др. имат за работен синоним класическата предикативност по модела: Това е къща или Виждам къща и Навън е пролет, Пролет е, Искам да е пролет, Любимият ми сезон е пролетта и прочие хипотези. Във всички случаи въпросната дума е или предикатив, или допълнение. Дори в по-отдалечения от субектно-предикатната структура случай на допълнение предикатът пак е продукт на собствена на субекта на езика дейност и е известната дясна, права интенция на предиката. Звукоподражанията не биха могли да издържат нито в единия, нито във втория случай на хипотезите, които предлагаме по аналогия, или като допустимост на екстраполиране.

В заключение, намираме дотук изложените основания за достатъчни в подкрепа на тезата ни, че:

• първо, те нямат комуникабелност;
• второ, не са езиков контрапункт;
• трето, са единствено и само конотативен маркер;
• четвърто, наличието им в езика с придружаващ ги интонационен маркер (!, .) не е интонационно приключена предикативна единица, защото не са продукт на субекта на езика, а е графично изразена или осигурена конотативност или фоничност с различен от homo sapiens продуцент.

Различна от звукоподражателната експликация е експликативността на емотивност: ох, ах, их, ех, у-у-у, уф, е-е-е, а-а-а, тюх, тц-тц-тц, о-о-о, и-и-и и пр. Тук е налице собствено продуцирана фоничност, с която се маркира душевно състояние по директен път, без трансмисията на съзнанието. По тази причина фоничността е на извънезиково равнище. Неналичието на смисъл за отделните звукови комплекси при безспорното наличие на имплантирано състояние на субекта на езика е израз на особена рефлексия. И понеже става въпрос за рефлексия все пак, значи в известна степен е налице познавателна стойност. Тя обаче е по-висша от обичайната, тъй като се отнася до „интериора“, условно казано, на себе-то. Авторефлексията е не само различна от рефлексията, но и по-усложнена като процедура в сравнение с нея. А когато диференцирането продължава по отношение на ментална и емотивна основа, се проявява известна вариативност и на равнище експликативност.

Менталната, да я наречем, авторефлексия се реферира, разбираемо, от модусните структури (вж. Георгиева 2000). Емотивната авторефлексия е може би по-дълбинно разположена като процедура. Безспорното деление на съзнание и психика обуславя не само и не просто вида авторефлексия, но и предпоставя равнищата на референта. Впрочем философията отдавна познава и признава подобно специфициране. В древността мистицизмът разполага три степени на познание – рационално, емотивно и интуитивно (Смирнов 1993). По-късно феноменологията изследва точно познанието като по-висше знание, или отвъд рационалното знание. Всъщност никой не може да отрече, че ни е еднакво необходимо или достъпно както радвам се, тъгувам, тежко ми е, хубаво ми е, така също и спонтанното и непретенциозно ах, ех, ох. Но едва ли, ако се ангажираме с прецизност, бихме могли да приемем за безусловна синонимия например между някои от тях или пък да не приемем също така, че точно и приемливата на пръв поглед синонимичност съвсем не снема релевантността на различимостите.

Първо. Вече неколкократно се каза, че ох, ах, ех са неезикови звукови комплекси, експлициращи директно емотивността на homo sapiens-а. Тези звукови комплекси са неезикови и заради това, че всепризнато в дефинициите на граматиката, както това бе проследено вече, нямат семантика. Само че някак трябва да се ревизира квалификацията несамостойни думи. Неслучайно в настоящото изследване последователно се номинират като неезикови комплекси. Не е точно да се наричат думи. Никаква допълнително привнесена квалификативност и класификация не може да направи устоима употребата дума, когато се имат предвид тези експликати на човешката фоника. Просто защото твърде сериозно лексикологията изследва думата като обект и за нас е неприемливо което и да е езиково равнище или по-скоро равнище в граматиката да презентира компромис като дума без собствено значение (несамостойна дума). Ние считаме, че тези експликати са достатъчно различни не единствено от класическите, самостойни думи маса, приятел, книга, хубав, но и от несамостойните и, за да, не, ли. Докато и и за, както и да и ли все пак имат функционалност, функция на окръжаващото ги езиково наличие: аз и ти, книга за тебе, да ходя, то ох, ах, ех нямат подобно поведение или не могат да се държат така, по подобен модел. Да, за, и са в контакт все пак с други думи. Т.е. въпреки че не притежават значение, имат функционалност, която им придава значение. Контактът на за, и, да с думи е възможен и резултативен. Вследствие на контакта те самите придобиват значимост. Всичко дотук може да се превърне в доказателство, че след като имат не само позиционен контакт, но и функционален и функциониращ, който репродуцира вторично значимостта им в конфигурацията, те са наистина думи. Подобно ситуиране не е приложимо за ох, ах, ех. Тези комплекси не са съвместими с думите по аналогов на гореописания начин, освен че нямат значение. И преди всичко – освен че и изразяват емоция, която не е продукт на съзнанието с референт феномена език. Няма никакъв компромисен подход към легитимирането им като думи, или не са езикова принадлежност, казано по-категорично.

Ох и ах, ех и пфу обаче имат битност в човешката комуникативност така, както комуникативността ни се ползва от вдигането на ръка за поздрав или махане за сбогом; или кимането на глава за съгласие или не. Но никой не казва, че това е езиково средство, а че мимиката и жестът са нашата паралингвистика. Значи на този етап може да се изрази категоричност, че ох, ах, ех не са класически лингвистични ресурси. По-късно ще се ангажираме да прецизираме позиционирането им спрямо лингвистиката.

Ох и ах, за разлика от кимането с глава или махането с ръка, са фоника. Докато паралингвистиката е екстравертна семиотичност за комуникативността, то тези експликати все пак са част от нашата фоника. Интровертността им като продукт ги доближава до лингвистичните ресурси, които също имат фонична характеристика. Разликата е, че нямат значение. Но пък изразяват емотивност. Естествено, стои въпросът какво е това. Разбирането за отсъстващо или неналично значение, първо, но за израз на емотивност, второ, и статут на комуникативност, трето, оправдава амбицията ни да се ангажираме с анализ, който да ни приближи до едно прецизиране, доколкото ни е по силите, на естеството или статута на тези звукови реалии.

Аз произнасям ох и също чувам ох. И понеже комуникацията е обмен на информация и е двупосочен, двустранен процес, ще се подходи и към двете възможности. Моето ох е адресант. Адресатът реципиира това ох и го натоварва многопосочно или полифункционално донякъде. Ох може да се разгърне като: иска ми се да споделя нещо, но не мога; боли ме нещо; не мога да се справя, нещо ме притеснява; просто нещо не ми е добре и пр. (Затова теорията за пресупозициите не е релевантна при тези експликации. Първо, дори контекстът и реконструираната контекстна семантика не преодоляват гносеологическата недостатъчност. Второ, дори да приемем тези реконструкти с видимо ограничителна семантика, то и този факт също е своеобразно доказателство за тезата ни за гносеологическата недостатъчност на изначалната езикова експликативност – необходимостта от помощта на контекста.)

Ох, ах, ех са фонични експликати на емотивното знание, което е достъпно на чувствата и сензорите, но не на съзнанието, и затова отсъства езиков аналог. Този сегмент от познанието е авторефлексия. Интровертността на прототипите, отнасяща се към чувствата и емоциите или просто към сетивата (сензорността), предопределя дистантността от мисленето. Това от една страна. От друга страна, налице е безусловна спонтанност, която е вид рефлексия, но не на съзнанието. По-скоро е налице рефлексия на психическо и физиологическо равнище, близка повече до проявата на сензорността. Няма как да не се признае, че ох е и озвучената съпротива на допира например до горещо. Обаче ох може и да е стон на душата. Би могло, струва ни се, да приемем, че след като в езика има и лексеми за това, ох е една контаминирана словесност или синкретизъм на езика, да речем. Тази хипотеза допуска опит за анализ на синкретизма на ох .

Езиковите експликати ох, ах, ех, и-и и пр. нямат значение, съгласно граматиката. Така обаче не се обяснява коректно наличието им в езика. Освен това присъствието им в комуникацията е достатъчно условие за тяхната стойност. Дали дефинирането им, че не са със значение, но са все пак думи, е изчерпателно в този си вид? Струва ни се, че може да се продължи, и то предвид на триъгълника на Фреге от семантиката, където се разграничават вътрешната форма на думата (денотатът), значението (десигнатът) и понятието, смисълът (сигнификатът). Т.е. ох, ах, ех, и-и и пр. нямат значение, но притежават проективност в останалите позиции в съответствие с разбирането на Фреге за денотат и сигнификат. Тези два пласта са достъпни за феноменологичния подход с оглед на познанието или комуникативната себестойност на разглежданите езикови експликати. Колкото и претенциозно или даже неуместно да звучи това название, предлагано от нас като по-коректно назоваване, вместо общоприетото думи с несамостойно значение (междуметия), може да се приведат аргументи в защита на тази претенция.

Тезата на Мерло-Понти за съпътстващия или заместващия мисълта език (Merleau-Ponty 1965: 85) и необлечените в думи мисловни схеми, според Джемс (Джемс 1991: 58; 72), обясняват и оправдават изключителното поведение на ох, ах, ех, их и пр., що се отнася до това, че те битуват единствено като артикулация или графика. Ние не мислим със или във ох, ах, ех. Никой от нас не може да произведе в мислите си ох, ах, ех. Наум не охкаме и не ахкаме, нито ехкаме или пр. Само на глас. Или пък го изписваме. Значи тези експликати не са аналози на мисленето, но са факт на знанието. Осъзнаване на собствената емотивност като авторефлексия или рефлексия, без да е ангажирано мисленето, е сигнификатът на този комплект от езиково експлициране. Денотатът се свързва с емотивния свят на човека. Аз-ът като езиков продуцент и носител на съзнание материализира авторефлексията неизбежно. Съ-знаването на емоцията е безспорно. Феноменът се разполага в нементалния сегмент на съзнанието, чийто фокус е субектът на езика. Тъй като артикулацията и фонирането са негови физиологични параметри или по-скоро параметри на езика с физиологична характеристика, то материализирането по този начин на съзнанието води до наличието на конфигурациите ох, ах, ех и пр., по аналогия на материализираното съзнание, което се постига по мисловен път. Невъзможността да разположим в мисълта си ох и ах и аксиоматичната им фонична характеристика доказват принадлежността им към друг тип знание, нерационално обаче. Като се има предвид Хайдегер, може да се търси разполагането на това знание при емотивното и на границата му с мистичното. Евентуалната граничност би произтекла в случаите на недефинирана емоция или на безспорна концентрация на емоциите, наподобяваща усилена синкретичност. Т.е. преливащата емотивност, за която съзнанието не е в състояние да приложи поетапно деконструкцията или я прилага крайно – до мълчание, се приравнява на своеобразна мистичност. Затова сигнификатът на тези езикови експликати не притежава категоричен аналог. Смисълът в тези случаи се ангажира интонационно. Точно тези два компонента осигуряват комуникативността на експлицираната емотивност, а пък комуникативността им придава значимостта от гледна точка на познанието.

След като това е безусловно така, няма как да не заслужава внимание предикацията в тези случаи. Ясно е, че субектът на езика рефлектира и познава, като предицира. Тук обаче субектно-предикатната формула не може да се разположи. Ето го втория аргумент за непринадлежност към мисленето и за некласическата езиковост на формата им. Непреминаващата през мисълта емоция има и друга стойност, освен комуникативна. Бидейки знание, тази емотивност е аргумент за гносеологическата недостатъчност на мисленето и, оттам естествено, и на езика като негов аналог. Защото в действителност емоцията може да бъде осъзната през мисленето. Ние безспорно материализираме в език емоционалния си свят: радвам се, боли ме, страдам, за съжаление и т.н. И въпреки това има още нещо в душата и сърцето, което мисълта не може да овладее и да репрезентира в класически модел и форма. В тези случаи съзнанието се обслужва и самото то пък обслужва нерационалността на homo sapiens-а, а приведената в негов режим физиология като глас „изнемогва“ до о-о или ох, а-а или ах, е-е или ех и пр. вариации.

По-горе посоченият синкретизъм като емоционален спектър е последователно проявяван и, тъй като се отнася едновременно и до денотативната, и до сигнификативната природа на формите, няма как да се неутрализира дори когато се атакува комуникативната битност. Значимостта като информативна единица е релевантна за съзнанието. Познавателната им стойност обаче не се постига мисловно и точно затова няма субектно-предикатна структура. Смислово-интонационната характеристика ги легитимира като комуникативни модели, но аналогията свършва дотук. Единственият компромис може да се изрази само като уговаряне на синкретична предикация и синкретична предикативност. Това може и да е точно така и да не бива да се подминава. Важно е може би да се опита дали подобен факт – на синкретичната предикация, е редундант, или обратното – е феномен. Сигурно второто е по-вероятно. Обосновката е, струва ни се, ясна и затова много достъпна. Ако се допусне, че е редундант, би трябвало денотативната природа да е подвластна на мисленето и оттам аналогията да я подчини на класическото езиково моделиране. Прецедентите са налице в изобилие. Това първо. Второ, нищо не подсказва за вторичност тук, при тези синкретични предикативни аналози. Трето, тази синкретичност не е продукт на съзнанието, а е негов прототип, което също отвежда в посока на първенстващото, или предхождащото, като държим сметка за мисленето като маркирана позиция, след което емоцията и мистиката се градират по-високо от рациото. Градацията е възходяща, защото познанието е висша цел и гравитира нагоре или пък навътре и надолу. Пето, след като не се вмества в мисленето, значи е по-висше от него знание, което е съзнавано, но изглежда не е осъзнато, щом е в онази негова част, която е различна от доминанта мислене като класика. Ако точно този сегмент съзнание, различният от мисленето, е по-нисш, той ще е обозначен от мисленето по правило. Недостъпността е, пак по правило, по-високо и висше.

От всичко казано дотук следва да се приеме, че:

• това знание не е осъзнато в класически смисъл;
• то е по-висше знание; синкретичната предикация е по-висок клас на информационно моделиране;
• аналогията е постижима до звук и интонация;
• това е предел преди мълчанието, което е знакът на висшето знание, на нелимитираното знание, на абсолютното познание.

В синкретичната предикация субектът на езика влага усилие за езикова експликация в минимализирана форма, като че ли за да придаде условен знак за продуцентството си на иначе недокрай подчинена на съзнанието рефлексивност, някаква неосъзната съвсем познаваемост. Достъпът на органиката е дотолкова, доколкото да се маркира адресант – пестеливо до минимум като форма и затова точно неограничено като смисъл. Този звуково-интонационен изреченски феномен е еквивалент и доказателство за гносеологическа недостатъчност на езика като експликат на мисленето и същевременно присъствие в езика на паралелното на рациото знание като по-висша форма на познание, една своеобразна езикова толерантност в името на познанието.

Синкретичната предикация и тезата ни, че е феномен на познанието, по-висш модел на рефлексия, се доказва и от това, че тези експликати са етимони на класически проекции на предикатите охкам, ахкам и пр. Само че словообразуването с нищо не подпомага семантичния прочит и тук. Охкам означава, че казвам ох. Още веднъж се потвърждава езиковото „безсилие“ като израз на ментална недостатъчност. Охкам или казвам „ох“ е просто метаезик, но не е език. Т.е. словоформите охкам и ахкам са формално доказателство на предикацията в ох, привеждане в разпознаваем за мисленето и езика модел на предикат, без да се прониква в семантиката. Подобно форматиране на предикативността и продължаващата заедно с него недостъпност за разгръщане на смисъла потвърждават тезата ни за висша степен познание по отношение на рациото.

Субектът на езика знае, но не разбира, защото разбирането е ментален феномен. Концентрираното знание не може да се разположи в технологичната матрица на мисленето. Ако се опитаме да разтваряме този „концентрат“, всичко ще се сведе до метаезикови употреби: мисля, че ме боли ; искам да кажа нещо, но не мога или не зная какво е точно то; боли ме нещо; иска ми се да... и пр. все хипотези за хипотези. Просто безсилие на езика заради непосилност на мисленето, защото е извън неговия периметър.

Заслужава да се отбележи, че тук не присъства и съм. Аз-ът също се е синкретизирал, условно казано. Отсъствието на съм дори, което означава отсъствие на времето на аз-а, е още едно доказателство за по-високата степен на познание, аксиоматична във времето и въпреки него; гранична за и с него; някак си константна и неброима, като се има предвид тезата ни за броимостта на тук и сега като проекция на аз-а в съм. Субект, предикат, време и пространство се сливат и заличават до синкретичното ох като звук на душата, която е далече и високо или дълбоко, за да се проектира и разгърне в материя. Материята я обслужва, както в случая и съзнанието, донякъде и някак само, като нейна алюзия.

За нас ох, ах, ех, и-и, а-а и пр. не са думи с несамостойно значение, защото, както по-горе стана ясно, те са с особено самостоен смисъл. Т.е. това са езикови експликати или комуникативни конструкти с крайно самостоен смисъл, защото са емотивно-мистично знание, но не рационално. Присъствието им в комуникативния ресурс на субекта на езика е категоричен израз на гносеологическа недостатъчност на езика заради неподвластността им и невместимостта им в мисленето и неговите модели.

Предикацията тук е висш модел, феномен на друго равнище на моделиране на знанието. Освен предикатния модел, и смисълът е феноменален със своята непрекъсната синкретичност.

Цитирана литератира

• Георгиева, Мариана. 2000. Ментална репрезентация. Велико Търново: Фабер.
• Джемс, У. 1991. Психология. Москва: Педагогика.
• Смирнов, А. В. 1993. Великий шейх суфизма (опыт парадигмального анализа философии Ибн Араби). Москва: Наука.

• Merleau-Ponti, Maurice. 1965. Eloge de la philosophie et autre essais. Paris: Gallimard

За авторката

Д.ф.н. Мариана Георгиева е професор по синтаксис в ИБЕ - БАН. Чете лекции по езикова култура, език и стил в медиите и политическа лингвистика в УНИБИТ. Научните интереси на проф. д.ф.н. Мариана Георгиева са в областта на когнитивния синтаксис и на философията на езика, по-специално ̶ на граматиката на менталността. Има изследвания по проблемите на предикативността на сложното изречение и предикацията като феномен на познанието на Аз-а.

Източник: http://www.slav.uni-sofia.bg/naum/node/1865#Georgieva2000

Човек може да е роден музикант, да е талантлив виртуозен изпълнител, но ако никога не види и не пипне пиано, никога няма да разбере за потенциала си - и Айнщайн е роден физик, но ако избягваше споровете, ако не се опитваше да си обяснява света, то нямаше и да състави теорията на относителността, така че противоречието е само привидно. Не е във възможностите на човека да си обясни всичко, а и няма нужда, на всеки му е присъщ определен интерес, определен набор от интереси, останалото поради липса на интерес е просто без значение за него, да се занимаваш с нещо, което не те вълнува е загуба на време, по същия начин някои се раждат с вътрешно присъща вяра, интересувайки се от религията, те въвличат цялото си същество в религията, онези които вярата не им е присъща, участват като зрители, най- много като странични наблюдатели и поради това не успяват да вникнат в дълбочина, за това за неверника е обичайно да възприема убежденията на вярващия, като невежество и глупост, защото не може да си обясни тези убеждения, не може да разбере самата им вяра, а разковничето е там, че фактически вярата не може да се обясни, вярата е разбиране, но не на обясненията, а на преживяването, на наблюдателността, на бдителното качество. За това казвам, че на всекиму според даденото - ако ми е дадено примерно ..... да съм моряк, но вместо това поради някакви други причини се опитвам да стана художник без да ми е присъщо, тогава мога да насиля себе си и да се науча да рисувам, но никога няма да успея да нарисувам моите слънчогледи, никога няма да нарисувам картините на Ван Гог и Реноар, ще си губя времето с неща, които не са за мен, в картините ми ще липсва дълбочина, защото просто не ми е дадено да съм художник, за мен ще остане загадка, какво толкова му харесват на рисуването, какъв толкова смисъл намират в това да рисуват картини, но това не пречи да се наслаждавам на чуждото творчество, просто ще бъде от позицията на зрител, а не на художник. Така, че не поставяш нещата коректно - "дарба" е фалшификат в случая или трябва да напишеш, че както вярата е дарба, така и липсата на вяра е дарба, а не липса на дарба.

Това ясно. Ставаше въпрос за друго, защо след като вярата е дарба и определя разбирането, обясняваш и оспорваш в контакт с хора които са декларирали, че нямат вяра - следователно ти имаш ясното съзнание, че те не биха могли да разберат?

Чудесно, след като се счита, че вярата е въпрос на дарба, а съответно липсата на вяра на липса на дарба, тогава изниква въпросът какво и защо въобще спорите, обяснявате и пр.

Усещате ли противоречието или за това трябва "дарба" - самокритичност

По-принцип Еньовден се свързва с вярванията в магичните енергии на природата, и това, че тази енергии може да се ползват от човека (на "принципа подобието ражда подобие"), особено когато се счита, че тези енергии са най-силни - тъй като в умерените ширини актвиността на живата природа се свързва с хода на слънцето, това е и причината подобни празници да гравитират около деня на лятното слънцестоене.

Да се търси някаква вързка с модерния Джулай няма особен смисъл, просто нещата са толкова очевидни, че няма какво толкова да се обсъжда. Джулай е просто повод на млади хора да се събират и да купонясват. Търсили са повод и са го намерили, защото както е казано, който търси намира

Това, че има някакви сходства, близки дата, посрещане на изгрева, прескачане на огън напр., няма чак такова значение. Ако се търси научен термин от гледна точка на антропологията, това е конвергенция - външни сходства, резултат съвсем отделно развитие на две явления.

Това последното го казвам като дървен философ първа степен

Сред четвъртфиналистите няма изненади, отборите сочени за фаворити продължиха, но развоят на доста от мачовете беше изненадващ.

Мисля, че се получава едно доста добро световно.

Твърдението, че на осминафиналите почти всички отбори са пестяли сили е доста несериозно - нали не очаквате футболистите да почнат да летят Според мен отборите играха на върха на моментните си възможности и се видя, че при такава игра силите се изравняват, така се получиха доста оспорвани мачове.

Ако колумбийците повторят силната си игра, а бразилците се представят все така слабо, проблемите им ще бъдат големи.

Германия - Франция ще бъде голяма битка, интересно, е че немците играят доста комбинативно, което не е много характерно за тях, докато французите практикуват по-директен футбол по-типичен за традиционния стил на игра на немците. Франция може би има по-големи шансове, но ще видим.