проф. Добрев

Отдавам случилото се недоразумение на грешен прочит от моя страна на вашето съобщение по-горе, поради което ви поднасям и извиненията си!

Моралното право да ми отправяш подобни препоръки ще добиеш едва, след като се научиш да пишеш на български език! А след това вече може и да ти обясня какво точно е общото и частното между волжските и дунавските българи и особено пък между техните езици. Бел. мод. Глишев Я по кротко, никой не е длъжен да ти чете обидите. Човекът се е обърнал съвсем нормално към теб. При следващо нарушение ще ти наложа десет дни почивка.

Каквато е разликата между "езиково семейство" и "езиков съюз", който въпрос се третира достатъчно нашироко и надълбоко в специализираната литература!

Благодаря ви за толкова милия комплимент! Той очевидно е формулиран на основата на други конкретни проучвания по въпроса, най-вероятно на лично вашите?! Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако ми съобщите в кое точно научно издание са публикувани, за да се запозная с тях незабавно. Не ви обещавам подобна реплика, чисто и просто защото тя би била под достойнството ми!

Повече от непосилна задача, дори и за най-големия педагог, Песталоци, ако не се лъжа, след като така и не можа да схванеш каква точно е разликата мужду тюрки (1), тюрки (2) и тюрки (3), с която материя преспокойно се справят дори и децата от 11-ти клас.

Няма "Алтайско Езиково Семейство", а има Алтайски Езиков Съюз! Непоправими щети върху отечествената Прабългаристика нанесоха езотерико-паранормалните счетоводителски фантасмагории, а не изцяло и докрай обективно-адекватната и теоретико-методологически вътрешно непротиворечивата и последователна Тюрко-Алтайска Теория за прабългарите и техния език. В нито един от трудовете на нашите изявени прабългаристи, като се започне от проф. Шишманов и проф. Златарски и се стигне до тези от най-ново време, няма каквото и да е механично-еклектическо "безразборно прехвърляне" на основни положения от останалите тюрки към прабългарите, чисто и просто защото прабългарите от всяка една гледна точка стоят много по-високо от тях и изобщо не се нуждаят от подобна екстраполация! Безизразно-глупавото вторачване в титл. хан издава единствено и само огромното контактолингвистично невежество на българския историк медиевист!

Редуването е-и е преход от протоболгарски към южнодунавско-болгарски език и се наблюдава още и при мъжките лични имена Ирник, Иратаис и Избул: Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Така определеното и описано по своя произход, въпросното мли Атакам се повтаря освен това по линията на една от съставките си и при южнодунавските българи от началото на ІХ в., при които и по специално при хан Крум, командуващ лявото, източното крило на войските по време на войната с Византия от пролетта на 813 г., е боила кавхан Ирата – ό Ηραταης ό βοηλα καυχανος [Бешевлиев 1992, 186-193], за което K. Menges [1951], твърди, че “е невъзможно да се етимологизува това име”, доколкото все още няма публикуван “алтайски ономастичен материал”, който аргумент на нас ни изглежда много несериозен и дори смешен. Въпреки това K. Menges все пак допуска, че “изобщо изглежда съмнително то да е алтайско”, но предполага Името да има за основа слав. ратаи с протетична гласна поради нетипичния за тюркските езици преглас [114], по повод на който много глупаво-смехотворен начин на разсъждение и като цяло сме принудени да забележим, че е много странно, именно една точно такава и по-точно с такава семантика, и то тъкмо в мн.ч., общославянска по разпространение дума [БЕР-6, 189-190] да послужи за генетична основа на мъжко лично име при прабългарите, което предполага и изисква най-малкото заемането и преминаването на тази дума от някой от славянските езици и диалекти към прабългарските езици и диалекти в едно чувствително по-ранно време. Именно, но не само поради това, според нас мли Ηραταης, тюркологически повече от очевидно, е образувано на основата на апозитивното субстантивно-субстантивно словосъчетание *äр ата “баща мъж; баща герой”, без да е изключено, разбира се, при всички тези имена лекс. ата да е не в постулираните от Y. Memmedli [1996] функция на “дума, която изразява роднинство” или на титла [98], а в своята служебно-стилистична функция и значение на изразяване на почит и уважение към носителя на Името (ЭСТЯз-а) и в такъв случай, преводът на неговата генетична основа трябва да се ограничи единствено и само до знач. “човек; мъж; юнак, герой”. А мли Ηραταης пък от друга страна и по линията на първата си съставка повтаря името на най-малкия от синовете на хан Атила, в гръцка транскрипция от Прискус – Ήρνάχ, в латинска транскрипция от Йорданес – Hernaс [ЛтИзв-1, 358], в Именника на българските ханове – Èðíèêú, за което име в литературата общо взето се твърди, че е с неясен произход [Maenchen-Helfen 1973, 415], но пък се и предлага “алтайска етимология” на тази “тюркска дума” в рамките на която Името е резултат от прибавянето на умалителния суф. -gäk или -äk, към “неправилното множествено число” erän на er “мъж” – er+än+gäk > erŋäk > ernäk, така че резултативното значение на лексемата генетична основа на Името едновременно е “истински мъж; герой”, но и “малък мъж” [Pritsak 1982, 447]. Към всичко това трябва непременно да се забележи, че “неправилното множествено число” erän на er “мъж” всъщност и в действителност не е собствено тюркско, а иранско по произход, както и това, че умалителният суфикс в тюркските езици по принцип се прибавя преди множественото число, поради което така съставената словообразувателна верига е направо нереалистична, от една страна, а от друга страна, никак не е ясно как семантиката на Думата съвместява едновременно две толкова различни и дори противоположни значения, изходът от което като цяло е в допускането, че Името се образува на основата само на болгарската умалителна форма *ernäk на сщи er “мъж”, към което е прибавен пак болгарският умалителен суф. *-näk, гласната на който в старобългарския език напълно закономерно се редуцира до зв. è, но пък в гръцкия и латинския език се субституира последователно чрез зв. а, докато умалителното резултативно значение се получава “мъжле, малък мъж”, тъкмо с оглед на което значение не може да не се обърне внимание и на съвременното бълг. фми Мъжлеков (ВТн) [ЛНБ], словообразуването на което като че ли заслужава по-особено внимание.

Синурът е границата между две съседни ниви. Думата идва от гръцки, в турски е сънър "граница".

Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура (под печат) На основата и с помощта на този направо плачевен резултат в най-новата ни историография не само не може да се обясни, оправдае, обоснове или докаже абсолютно нищичко от тази проблематика, но така също и не може да се види и разбере какво точно е ставало тогава, кой го е вършил, защо и с каква именно цел, а това същевременно означава, че във всичко това ние българите никога не сме били, а и няма и да бъдем. Що се отнася пък до нихилистично-ренегатските и определено българофобски изрази “угасваща Охридска България”, “агонизиращата и умалена западна българска държава”(Ем. Михайлов) и тям подобни, макар и вече напълно излишно, нека все пак да припомним на нейния автор, че Западна България има не пет, а повече от тридесетгодишна история, защото Комитопулите въстават и се отцепват още преди падането на Източна България под византийско иго през 971 г. По времето на цар Самуил България изобщо и въобще не е угасваща, агонизираща или умалена, защото наред с териториалното си разширение, дължащо се на победите на равния сред великите ни ханове и царе Самуил на бойното поле, Тя продължава да живее пълнокръвно и пълноценно, да твори книги и икони, да гради църкви и манастири. И всичко това под непосредственото ръководство и най-топли грижи на Светата Българска Православна Църква, а Самуил пък, това е новият ни Симеон, който макар и да разполага с по-малки възможности, все пак прави не по-малко от него специално в областта на църковното строителство: В самодържавния град Воден, аз, Самоил в Христа верен цар на българите и римляните, от Бога издигнат за самодържец на всички области от Долна Рашка до Македония, Тесалия и Елада, внук на Шишман Стари, кавган на Търново, сътворих тук Дом на Спасението, който бе започнат при Йеремия, най-видния християнин от Мелник. Направи се това заради греховете и за спасението на българите от Сатаната проклет, който от Цариград произлиза. Завърши се този храм в четиринайстата година на моето царуване с помощта на Гаврил, Пастир на Черноризците наричан. Написа се в годината 6497 от Сътворението на Света, Индикт Пети [по Калоянов 2009, 1]. Самуилъ, правившiй до 1014 г., - человекъ чрезвыйчайно мужественный, неутомимо и успешно боровшiйся съ греками, оставившiй по себе память как государь знаменитый [Голубинский 2010, 19]. При слабата просвета, естествено, и нравственото състояние на народа въ Западното българско царство не можело да бъде високо. Макаръ и да се водила люта борба противъ Византия, византийската обредна религиозность е продължавала да гнети духовния животъ. Старите езически инстинкти, привички, дори и вярвания не са били ослабнали. Въ висшите кръгове се срещали дори демонични натури. Царь Самуилъ билъ човекъ съ неудържими пориви. Мраченъ, властолюбивъ, гордъ съ буйна енергия, той не се спиралъ предъ никакви нравственни веления, за да осъществи поставената си жизнена цель. ...ни дава основание да мислимъ, че въ личностьта на Самуила е имало някои мрачни черти и че въ своята дейность Самуилъ не всякога е избиралъ средствата. При все това по някои данни може да се мисли, че Самуилъ не билъ лишенъ отъ известно благородство, свойствено на всеки храбъръ и праволинеенъ човекъ. Обладавайки силенъ и широкъ умъ (някои историци считатъ Самуила най-умния отъ българските владетели), той билъ човекъ съ естетиченъ вкусъ. За това достатъчно свидетелствува фактътъ, че той е устройвалъ своите столици на най-красивите места въ Македония, като ги украсявалъ съ изящни дворци, обществени здания, църкви и монастири. Не се вижда Самуилъ да е билъ мъстителенъ. Може да се каже, че тoй е считалъ за врагове само идейните си противници, а не лично неразположените къмъ него. Всредъ безспирните си вихрени боеве, той не е забравялъ да бъде хуманенъ. Не е известно. той да е ослепилъ или да забилъ на колъ някого отъ военнитъ пленици, както безъ смуть на съвестьта си е вършелъ противникътъ му Василий Българоубиецъ. Самуилъ билъ нежно любещъ баща. Трогнатъ отъ любовьта на дъщеря си Косара къмъ затворника княза Ивана Владимира, и на другата дъщеря Мирослава къмъ пленения арменецъ Ашоть, той е освободилъ двамата, като назначилъ Ашота за управитель на Драчъ и имъ далъ дъщерите си за жени. “Може да ни трогне - казва Новаковичъ - чертата на родителска нежность, достойна и за много прогресивни векове, която се вижда въ царь Самуила къмъ неговата дъщеря”. За чувствителното му сърдце говори също неговата бърза смърть, когато той е видялъ 15 хиляди свои обезобразени войници [Снегаров 2010, 48-51]. Как бы то ни было, в первой половине Х в. и в начале ХI-го западной Болгарии в литературе, а быть может и в культуре вообще, принадлежала выдающаяся роль среди других славянских народностей полуострова: если в этом отношении она не может быть поставлена выше восточной Болгарии (на это у нас данных нет), то все же она по своему влиянию должна быть поставлена рядом с нею даже в эпоху царя Симеона [Сперанский 1928, 528]. Обединени от едни и същи национални стремежи, Църквата и държавата са били въ пълно взаимообщение. Църквата е служила на държавата като мораленъ помощенъ факторъ, а държавата е покровителствувала Църквата. Отъ всичките западни царе Самуилъ е ималъ най-силно влияние върху нейния животъ. Никого отъ предишните български царе националната идея не е вълнувала тъй дълбоко, както Самуила. Царъ Самуилъ, изпълненъ съ непотушима омраза към всичко гръцко, билъ българскиятъ Анибалъ, който е живеелъ само с една мисъль – да разруши Византия... Затова при Самуила националните стремежи на Българската Църква изпъкнали още по-рязко: нейниятъ патриархъ за всякога е утвърдилъ своя престолъ въ свещения за българите градъ Охридъ. Напълно схващайки това велико значение на гр. Охрид, и патриарсите, и царъ Самуилъ се стремили да въздигнатъ новата си столица надъ всичките други югославянски градове и да я уподобятъ на Цариградъ по красота и религиозно значение. ...Самуилъ изсушилъ околните блата при р. Дримъ съ цяла система отъ канали, по които водата се стичала въ реката. На каналите построилъ сто мостове. Той съградилъ за себе си и патриарха великолепни палати, възобновилъ храмове и монастири и пренесълъ въ Охридъ много мощи на светии отъ покоренит градове съ особена почетъ и благоговение. Също и другата си столица Преспа Самуилъ е украсилъ, освенъ съ дворци, още и съ храмове и монастири. Споредъ народното предание, въ Преспа е имало 40 църкви и монастири [Снегаров 1995, 32-36]. И все пак и въпреки всичко като неин изключително важен и съществен дял и принос не толкова в националната, колкото в общочовешката история ще останат безпримерните дела и помощ, които тогавашна България оказва на току-що родилата се, прогледнала и проходила руска държава и народ. Не малко, а изобщо по Света няма други такива държави като Охридската Самуилова България, няма друг такъв народ като нейния, няма други такива царе като Самуил, защото всички те, съзирайки току пред себе си чудовищно-зейналата паст на Края, независимо и от това и въпреки всичко намират време, сили и средства да протегнат десница и да помогнат на братския славянски народ да излезе от Небитието! Далновидността и прозорливостта е неописуема, саможертвата е превелика!

Благодаря за въпроса, но не съм работил в тази насока и нямам мнение.

Бог, вина, писати, ради и още някои думи са лексикални заемки от езика на протоиранците в езика на протославяните. Тази контрааргументация много напомня казуса за въртенето на Земята.

Основната част от прабългарските титли са китайски по произход: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=2580#entry166510 - п.2595

Основната част от прабългарските титли са китайски по произход. Пряко от китайския или пък с посредничеството на прабългарските диалекти и езици те са преминали и в останалите, съседни тогава тюркски езици. Именно поради това трябва да се приеме и твърди, че по принадлежност, форма, значение и употреба прабългарските титли са и общотюркски: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура (под печат) За отбелязване тук още е и това, че и тази титла, подобно на титл. бан, бик (от сю-биги), жупан, кавхан, тархан, тигин (от канар-тигин), тиун, хан, ювиги, е заемка от китайския в прабългарския език: 22. тюркск. qaγan 'каган, государь' < кит. Ke-xan' /27/ 'великий хан' (Чэнь Чан-Хао, 1953); < кит. ke-kuan /28/ 'великий государь' > qaγan (Ramstedt, 1951, 62) (Н. Баскаков; Е. Pulleyblank).

НАДПИС № 21 ОТ БЪЛГАРСКОТО ЗЛАТНО СЪКРОВИЩЕ “НАДЬ СЕНТ-МИКЛОШ”(п ъ р в а ч а с т) - http://bolgnames.com/ Транскрибирането на мли Βουηλα в латинска, но по-точно в тук възприетата и вече използувана, латинографичната по основа езиковедска транскрипция, започва, разбира се, от първата гръцка букв. Β, - съвременната буква вита, но средногръцката бета, относно която малко по-подробно и допълнително към много кратката бележка по-горе, трябва да се посочи още, че тъкмо тази буква, много вероятно доста преди началото на ІХ в. започва да променя своята фонетична стойност, вследствие на което в действителност се променя самият зв. б, който към средата на същия век вече окончателно се е превърнал в зв. в, именно поради което и с цел да се избегне евентуалната фонетична двойственост и объркване при записването и четенето на думи и имена, които съдържат този звук, се прибягва до нейното, на буквата подчертаване, което същевременно означава и показва, че в този писмен паметник, буквата, за разлика и дори противно на съществуващата говорна практика, все още съхранява и носи старата си фонетична стойност във вида на зв. б. Тези думи нямат нищо общо, защото ювиги е собствено прабългарското развитие на общотюркското ябгу/джабгу, докато втората дума очевидно-безспорно е производно от къпчашкия глагол öw-"хваля".

Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура (под печат) БЪЛГАРСКАТА КНЯГИНЯ ЕЛЕНА-ОЛГА НАЧЕЛО НА РУСИЯ Наполовина българинът княз Светослав В лýто s҃ у҃ о҃в [6472 (964)] Кнѧзю Ст҃ославу възрастьшю и възмужавшю нача воӕ съвокуплѧти многы и храбры бѣ бо и самъ хоробръ и легокъ ходѧ акы пардусъ воины многы творѧше возъ бо по себѣ не возѧше ни котла ни мѧсъ варѧ но по тонку изрѣзавъ конину или звѣрину или говѧдину на оугълехъ испекь ӕдѧшє ни шатра имѧше но подъкла̑дъ постилаше а сѣдло въ головах̑ тако же и прочии вои єг̑ вси бѧху и посылашє къ странам гл҃ѧ хочю на вы ити [ИпатСп, 37]. Сей Князь, возмужав, думал единственно о подвигах великодушной храбрости, пылал ревностию отличить себя делами и возобновить славу оружия Российского, столь счастливого при Олеге; собрал войско многочисленное и с нетерпением юного Героя летел в поле. Там суровою жизнию он укрепил себя для трудов воинских, не имел ни станов, ни обоза; питался кониною, мясом диких зверей и сам жарил его на углях; презирал хлад и ненастье северного климата; не знал шатра и спал под сводом неба: войлок подседельный служил ему вместо мягкого ложа, седло изголовьем. Каков был Военачальник, таковы и воины. - Древняя летопись сохранила для потомства еще прекрасную черту характера его: он не хотел пользоваться выгодами нечаянного нападения, но всегда заранее объявлял войну народам, повелевая сказать им: иду на вас! В сии времена общего варварства гордый Святослав соблюдал правила истинно Рыцарской чести [Карамзин 2009, 5].

Най-вероятно от иран. джихангир "завоевател на Света".

А преди да се преведе и изпише този текст, на какъв език е бил? Кой и какъв е езикът, в който е била и се е употребявала титлата преди съставянето на текста на надписа?

Титлата е олгу-таркан и тя няма нищо общо с тур. оглу "негов син". Съставката олгу е славянизираната форма на тюркското изобщо и собствено-изконно прабългарското в частност прил. улуг "голям, велик", т.е. "велик таркан".

Толкова много проучватели у нас и по Света са писали за Симеон и никой от тях не е забелязал подобно нещо! Единствено и най-много, Симеон е бил обладан от мисълта да седне на цариградския престол, защото много ясно е виждал, че няма друг християнски владетел, който може по-добре от него да изпълнява многобройно-сложните задачи, които стоят пред него, и следователно да го заслужава повече от него. С българин на цариградския престол и с една могъща балкано-малоазийска империя, етногеографията на този регион нямаше да е такава, каквато е сега! Всичко това са твоите лични халюцинации насън и наяве!!! Никак няма да е зле да вземеш по-сериозни мерки за собственото си психическо здраве! Бел. мод. Глишев. Няма да пишеш по два постинга наведнъж, няма да обиждаш другите потребители, особено на празник. Следващия път ще ти дам десет дни ограничаване на писането.

Моралното право за подобна негативно-мизерна квалификация ти може да имаш едва, след като цитираш тук собствените си научни изследвания по въпроса! Случайно да имаш такива? Не и не!!! Тогава нека читателите да си съставят сами мнение за твоя личен морал, докато за тебе лично е прекалено късно да се направи каквото и да е за измъкването ти от тази необратимо-невъзвратима и уродливо-грозна морална деградация!

Титлата е “василевс на българи и ромеи”, като втората съставка визира намиращите се в границите на България ромеи: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=6955&st=380&gopid=165419&

Титлата е “василевс на българи и ромеи”, като втората съставка визира намиращите се в границите на България ромеи. Тази титла Симеон я иска и се бори за нея не току-така, а защото тя е поредната стъпка към признаването и утвърждаването върху тази земя на народа и държавата му, но особено и най-вече – на самостоятелността на Българската Православна Църква: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура (под печат) След това вече Симеон обсажда Цариград, а през 913 г. и започва преговори с регентите на малолетния Константин VII, начело с патриарх Николай Мистик. В резултат на тези преговори Симеон получава царска титла чрез символично кръщение, извършено от патриарха, а така също и обещание за брак на неговата дъщеря с Константин (КМЕц). Но още по-конкретно и в действителност през 913 г. в Цариград Симеон несъмнено се сдобива от ромеите с царска титла, макар и с половин уста: Патриарх Николай пристъпи към Симеон и Симеон приведе глава към него. Патриархът пък каза молитва, полагайки патрахила си на главата му наместо корона [Оболенскiй 2010, 70]. 5. В августе месяце архонт Болгарии Симеон с огромным воинством двинулся в поход на ромеев и подошел к Константинополю. Он окружил город валом от Влахерн до Золотых ворот и возмечтал без труда взять столицу. Когда же увидел, как крепки стены, как неприступен город благодаря множеству гоплитов, камнеметных и стрелометных машин, заколебался в надеждах, отошел к Евдому и запросил мира. А когда опекуны с радостью согласились, посылает Симеон магистра Феодора для переговоров о мире. Патриарх же Николай, Стефании магистр Иоанн, захватив с собой царя, пришли во Влахерны, привели туда двух сыновей Симеона и стали трапезничать с царем во дворце. Патриарх же Николай отправился к Симеону, и Симеон склонил перед ним голову. Как рассказывают, патриарх, сотворив молитву, вместо венца водрузил на его голову свою накидку. Ублаженные бесчисленными и богатейшими дарами Симеон с сыновьями, хотя и не было меж ними согласия по поводу упомянутого мира, вернулись в свою землю [ПродФеоф, 271]. Ако съпоставим тоя обред с действията, извършени от патриарх Николай пред и над Симеон, не е мъчно да се разбере, че на устроения на българския владетел официален прием - може би първоначално във влахернската църква “Св. Богородица”, където най-първо бил отведен Симеон, според обичая и както може да се разбере от думите на Симеон Логотет, и след това бил устроен обед във влахернския дворец - патриархът възвел Симеон, ако не в императорско, то навярно в кесарско достойнство [Златарски 2009а, 245]. Веднага след завръщането си във Велики Преслав Симеон чисто и просто се провъзгласява за цар, което между впрочем си е напълно в неговия, симеоновски стил и маниер. А впоследствие и съгласно отдавна утвърдената вече при православните християни практика монархът да има правото да избира патриарха, Симеон интронизира презвитер Григорий за първи български патриарх. Не след дълго време пък първият български патриарх и преславски митрополит Негово Светейшество владиката дядо Григорий извършва тържествено-официална коронация на княз Лабас-Симеон за първи български цар. Това състояние на нещата се узаконява и легитимира окончателно на проведения към 919 г. църковно-народен събор, където на специална церемония патриархът се посвещава от епископите. По този начин и официално се провъзгласява и църковната автокефалия на Българската Православна Църква: Туй, що князъ Борисъ не успялъ да стори за пълното административно освобождение на Българската църква, е направилъ неговиятъ великъ синъ Симеонъ. Тази титанска натура, която, въпреки своето високо византийско образование, е оставала неизменна носителка на чистия славянобългарски духъ, била обхваната отъ три главни, органично свързани по между си, идеи: 1) идеята за пълна национализация на духовния животъ на българския народъ и на Българската църква; 2) идеята за обединение на всичките славянски племена на Балканския полуостровъ въ една национално-културна сила чрезъ общъ църковенъ езикъ и обща литература и 3) идеята за пославянчването на Босфора и Византийската империя изобщо. По силата на тези си стремежи, Симеонъ е очистилъ България отъ гръцкото духовенство и, наместо него, отъ день на день почнало да се засилва народното духовенство, отъ което съ излезнали първите народни писатели, като Св. Климентъ Велички, Иоанъ Екзархъ, епископъ Константинъ. Едновременно съ това крупно политическо събитие, Българската църква напълно се освободила отъ властьта на цариградския патриархъ, и българския архиепископъ, по силата на византийския възгледъ, че царство или империя не може да има безъ патриаршия, билъ провъзгласенъ за патриархъ. Съвремении известия за този фактъ няма. Въ Византия не признавали тази църковна промяна. Византийските писатели и цариградския патриархъ Николай Мистикъ продължавали да наричатъ българския духовенъ началникъ архиепископъ. За възвеждането на Преславската архиепископия въ патриаршия при Симеона намираме указания само въ преписката между Калояна и папа Инокентия III отъ 1199 година до 1204 год. Своята молба за императорска корона и за патриаршеско достойнство на търновския архиепископъ Калоянъ е мотивиралъ съ туй, че тези атрибути съ имали старите български царе Петръ, Самуилъ и техните предшественици, както това било написано въ българскитѣ летописи. Възъ основа на тези официални, макаръ и сетнешни, сведения ние можемъ да признаемъ, че Българската архиепископия била провъзгласена за патриаршия отъ царь Симеона безъ съгласието на цариградския патриархъ. По такъвъ начинъ приблизително отъ 919 год. Българската църква е почнала да живее напълно независимо (Ив. Снегаров). След успешната битка при река Ахелой (20 август 917 г.) княз Симеон се провъзгласява за “цар на българи и ромеи”. Според тогавашните разбирания положението на Църквата трябва да отговаря на високото достойнство на българската държава. В самата Византия е създадена теорията за тясна връзка между царство и патриаршия (“Imperium sine patriarcha non staret” - “Царство без патриарх не бива”). По силата на това правило, отразено в много паметници от Средновековието, към 919 г. на Църковно-народен събор официално е провъзгласена църковната автокефалия и българският архиепископ получава титлата патриарх (Православието в България). Приняв титул василевса, Симеон, следуя принципу «нет царства без патриарха», на поместном соборе 919 г. утвердил главу болгарской церкви в ранге патриарха. Имена первых патриархов Болгарии – предмет научной дискусии. Среди них, кроме Димитрия, от времени Симеона известны Сергий и Григорий (Г. Литаврин). При това положение вече само най-дълбоко недоумение може да буди отвсякъде неподплатеното и изобщо съвсем невярното и неточно мнение по въпроса на В. Тъпкова-Заимова [2000], според която Охридската Архиескопия не е автокефална по силата на това, че е правоприемница на преславската Българска Патриаршия до 971 г., а тя се създава като такава единствено и само от страна на Василий Българоубиец чак след 1018 г. [21-35]. Наистина да се чуди човек, кое толкова ни тласка нас българите към този най-долнопробен национален нихилизъм и ренегатщина, че се налага дори и чужденците да ни просвещават и да ни показват къде точно е не само Истината, но и нашият национален интерес, както в случая това го прави големият приятел на България акад. Геннадий Литаврин с току-що цитираните си редове [Христианство 2002, 141, вж. и срв. Ангелов 1980, 145; Православието в България 2010, 6-7; Симеон Велики 2010, 6-10; Снегаров 1947, 3-46; ~*~1995, 4-7; КМЕц-1, 290; ~*~-2, 92, срв. Николова 1977, 42-43]. И след всичко това цар Симеон Велики се споминава скоропостижно, без капка съжаление, че не е успял да направи нещо, което е трябвало приживе да направи, и без изобщо да се интересува от това дали някой си там папа ще му признае и утвърди царското достойнство или не. Чисто и просто, той винаги е стоял над тези неща и се е стремял и вършил само онези дела, чрез и във които ще бъде полезен на българите и България и едва след това, заради които ще се сподобие и с напълно заслуженото си безсмъртие и слава: На предвечерието може би на своето тържество той се поминал скоропостижно на 27 май 927 г., без да се наслади от плодовете на многогодишните си трудове и да дочака момента на своята слава и величие. Не дочакал той така също да тури на главата си обещаната и призната от папата царска корона (В. Златарски). Лъжейки и лукавейки най-безсрамно-нагло, че най-после българите са паднали на колене, ромеят пък бърза да ликува и пирува над пресния му гроб, преди още да са изстинали костите му в него, и да приписва заслугата за мира на себе си, въпреки че Симеон много преди това е сложил точка на всичките си и всякакви войни. Тези войни обаче в никакъв случай не са заради и за него самия, а за признаването и утвърждаването на тази свещена земя на българския народ и българската държава. Благодарение на цар Симеон Велики нас българите, ромеите най-после са принудени да ни признаят и приемат, но на много висока цена и за двете страни.

От самия извор: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=6955&pid=165219&st=380&#entry165219

От самия извор! Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура (под печат) Но не по-малко чудно и странно, Светослав е войн аскет и рицар, а такъв е и неговият дядо Симеон, който според думите на патриарх Николай Мистик даже и вино не вкусва: И кой пък, преди това да се случи можеше да предполага, че Симеон, който със своя велик ум и благочестие е довел българския народ до голяма слава, който най-много мрази порока, почита справедливостта и чувствува отвращение към несправедливостта, който побеждава страстите, недостъпен е за чревоугодие не по-малко от ония, които се подвизават в планините, който не сръбва вино и с нищо не се отличава от ония, които са дали обещание да живеят вън от тоя свят, освен с дадената нему от бога власт да управлява - и тъй, кой може да предположи, че такъв велик и благочестив мъж подложи ромеи и българи на такива ужасни бедствия, на безкрайно кръвопролитие и на такова опустошение [по Златарски 2009а, 268].