проф. Добрев

Цитираният тук автор написа и издаде цяла книга по въпроса и там той "доказва", че българският език не е славянски език!? Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Огромно е нашето изумление от подобна “научна” наглост и неграмотност, затова нека да забележим по същество, че и според нас никак и изобщо не е “издържано” въпросното твърдение, че “суфиксът “чии” е еднакъв с турския суфикс “джи”, защото очевидно-безспорно не е формулирано от лингвисти, дори и с най-ниска квалификация, а единствено от модно-модерните български “историци”, казано малко условно чрез кавичките, спектърът от “лингвистични” прозрения и бълнувания на които през последно време се движи от произхода на суф. -чи, до като че ли вече напълно “доказаното и всеобщо прието”, но независимо от това, също много срамно-смехотворното не единствено за българския лингвист, заключение и твърдение, че съвременният български език изобщо и въобще не е никакъв славянски език. Само много малка част от изходните точки и водещите нишки и на това недомислие на полето на родната прабългаристика, които се налага да реферираме тук пределно сбито, не единствено, за да се “насладят” на тях по-голям брой читатели, са неспособността на автора историко-педагог, да схване историческите разлики в семантиката и употребите на етнм българин; различието и несъвпадението между изконно-първичен и основен от една страна и вторично-допълнително внесен, зает речников фонд на езиците с абсолютната ирелевантност на заетата лексика спрямо лингво-етногенезата; да проумее дълбоко същностната и съществена връзка между класификацията, генеалогията и структурната типология на езиците, в произволно-неграмотната интерпретация на които връзката между отделните елементи не е в езиковата онтология, а в индивидуално-девиативната психология; да усвои и да приложи сравнително-историческия метод не само с неговите “ефективи”, но и с неговите ограничения; предумишлената злоупотреба с името, долната лъжа и клеветата по адрес на тюрколозите в лицето на французина проф. Ж. Дени, който “онези думи” не ги казва за прабългарския език изобщо, а конкретно-специално за текста на Преславския надпис, който текст френският езиковед откъм средата на миналия век, бидейки основно и главно турколог граматик, така и не го е разбрал и не е успял да схване и осмисли неговата морфологична структура и още по-малко пък лексикалната му такава. След това вече идват и пределно налудничавата мегалиидея, че “прабългарският е уралоалтайски език под силно индоевропейско влияние”; аналитизмът и падежите в славянските езици, членуването в българския език, “откриването” на балканизмите; дълбокомистичното, но и определено параноичното прозрение “дали славянските езици и българският могат да бъдат безрезервно определяни като индоевропейски”; забележимо количество славянски и съответно български думи произлизат от корени, които принадлежат както на индоевропейското, така и на уралоалтайското семейство; съществено количество български думи като бисер, белег, бъбрек, тояга и др. нямат нито славянски, нито индоевропейски успоредици, но тяхното родство със съответните алтайски форми е отдавна вече доказано; вокалната хармония като основно фонетично различие между индоевропейските и уралоалтайските езици; между прабългарския и новобългарския има генетична връзка; “-тур- в “мижитурка” присъства и в средновековната българска титла “богатур” (вероятно от “Бог”) и има своите успоредици в персийското -dar в “hissedar” (“акционер”) от “hisse” (“дял”)”; прабългарският е имал падежи по същия начин, както и всички индоевропейски и уралоалтайски езици в миналото”; “новобъларските местоимена произлизат от корени, които са общи за двете езикови семейства”; “промяната на гласната в българското “аз” е настъпила, когато говорителите на един уралоалтайски език са го заели от някой индоевропейски говор”; “аз” би могло да е било прабългарска форма на едно индоевропейско лично местоиме”;... ...“Личното местоиме “он” е много по-близо до турските “о” (“той, тя”) и узбекското “у” (“той, тя”), независимо че “тюркското “о” идва от по-старо “оl”, но както посочва В. Стоянов, то може на свой ред да произлиза от още по-старо *оn подобно нa “dana” от *tala” (“теле”)”; “вмъкнатото -в- в “твой” би могло също да има урало-алтайско потекло, тъй като епентичното -в-, -v- се употребява нашироко в редица алтайски езици, включително в чувашкия и турския, например чувашкото “тывар” (“сол”) срещу татарското “tu'ar” или турското “tuvalet” от френското “toilette”; “Притежателната енклитика “й” е налице и в прабългарски изрази като “ДУГЕТОIГН” (“стъкмих й”) от “ДУГЕТ” (“тъкми”); енклитичната успоредица “си” на българското възвратно притежателно местоиме “свой” е еднаква или най-малкото твърде близка със съответните уралоалтайски притежателни завършеци или местоимена като турското -si в “caddesi” (“пътя си, пътя му, пътя й”) от “cadde” (“път”), което “си” е налице и в прабългарски изрази като “ΚΟYΠΕΣΙ” (“ризницата си, ризницата му”) от ΚΟΥΠΕ (“ризница”), което се е запазило в един новобългарски говор под формата “кепе” (“ямурлук”); “Конструкции, подобни на “хубавата си книга”, се срещат и в прабългарските надписи, например “ΑΛΧΑΣΗ ΚΥΠΕ” (“ризницата си от халки”) наместо *“ΑΛΧΑ ΚΥΠΕΣΗ”; “въз-вратното местоимение “се” е много по-близо до уралоалтайските си успоредици като узбекското -ш- в “боришмок” (“отива си”) от “бормок” (“отива”), турското -ş- в “sevişmek” (“обича се”) от “sevmek” (“обича”); българското сегашно и минало несвършено време от свършен вид (например “побегне” и “побегнеше”) с точност отговарят на турското сегашно-бъдеще време (например “bakariz” - “[ние да] погледнем” от “bakmak” – “гледа”) и на турското минало сегашно-бъдеще време (например “işlerdim” – “поработех” от “işlemek” – “работи”)” и т.н. и т.н. [Цветков 1995, 31-45]. Цветков Пл., Езикът на българите. – Авитохол, кн. 2, 1995.

Ами вашият "проф. Петър Добрев" ги докара до тук децата! Защо им се карате, когато те не са виновни?!

Благодаря! Според дребнобълхаристите тюрките са монголоиди, а татарите са тюрки от къпчашката група, само че тук аз не видях нито един по-изявен монголоид. Истината е, че в етногенезата на татарите има силен прабългарски/болгарски субстрат, затова и повечето от тях са тураноиди, а тураноидът е специфично българска разновидност на европеида.

ЕТНОЛИНГВИСТИЧЕСКА ПРИНАДЛЕЖНОСТ И ПРОИЗХОД НА ПРАБЪЛГАРИТЕ Според мене етническата атрибуция на дадена общност или както вие се изразявате – нейната идентификация като народност, се прави на основата и с помощта на вътрешно свързан и единен комплекс от неимоверно голям брой признаци, съдържанието на които отразява съществените черти и белези на нейния произход, прародина, разпространение, антропология, език, социално-политическа организация, материална и духовна култура. =============================================== ПОЯСНИТЕЛНО ДОПИСВАНЕ (4.06.07): От вътрешно-научна гледна точка и вън или независимо от функцията им на идентификационно-диференциращи, въпросните признаци не са нищо повече от научни факти, в съдържателната страна на които са синтезирани и закрепени, прекараните многократно през горещата реторта на научния анализ-синтез на прабългаристичното научно познание всички без изключение достъпно-налични исторически, лингвистически, епиграфски, палеографски, археологически, антропологически, етнографски, етногеографски и други сведения и данни. =============================================== Науката е единствената форма на натрупване, съществуване и функциониране на този комплекс и понеже вие очевидно ме питате за прабългарите, трябва съвсем отговорно да заявя, че у нас Науката Прабългаристика е вече достатъчно развита, нейният комплекс включва и съдържа, ако не неимоверно голям, то поне достатъчен брой от признаци, за да се осъществи тяхната етническа атрибуция, което всъщност е и направено много отдавна. =============================================== ГАТАНКА ГОЛЯМА ЗАГАДКА САМО ЗА УМНИ ДРЕВНОБЪЛГАРИСТИ (13.06.07): Етно-лингвистическата принадлежност и произход на прабългарите се характеризира с различни диагностико-оперативни стойности за отделните дялове или научни дисциплини на Прабългаристиката - по-големи примерно за лингвистиката и по-малки, да кажем, за етнографията, като за всяка една от дисциплините тези стойности се повишават с приближаването към изходната точка на етно-лингвогенезата и обратното. ===============================================

Унгарците не са тюрки, а угрофини.

Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=1720&gopid=128911& - #1728 - проф. Добрев

Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 В общонаучен план обаче не може да не се забележи, че съвременната българска медиевистика и малко по-точно най-новата прабългаристика се “развива и напредва”, като се противопоставя и опонира на една много непочтена и грозна фикция, родена в болното съзнание на няколко души, защото поне от сто години насам не само у нас, но и по целия Свят няма нито един сериозно-задълбочен учен, който да започва и да изгражда проучванията си върху прабългарите с презумпцията, че те са “дива, некултурна и малобройна тюркска орда”, но ако не беше тази уродлива фикция, какво щяха да пишат петърдобревци, божидардимитровци и останалите с техните епигоно-адепти и как щяха да хвърлят прах в очите на хората, за да могат да им приберат париците?! Както и да е и все пак, ето и нещо особено важно и изцяло вътре в тук разглежданата проблематика – едно от “последните открития в областта на древнобългаристиката” са и Силистренските надписи, нека да ги наречем така, които, разбира се, са открити и известни не от вчера и напълно естествено са намерили място в по-следващите, след това от 1934 г., издания на прабългарските надписи от акад. В. Бешевлиев [1992] и то специално под особено показателното за високия научен морал и етика на автора, напълно категоричното, ясно и определено кратко заглавие “Неясни надписи”, където Той, под №№ 91-94, описва и представя общо 6 надписа, сред които, под № 92-a,b,с, са и трите силистренски надписа. Тук акад. В. Бешевлиев представя палеографските черти и особености на Надписите; направените върху тях първи публикации, повечето от които, разбира се, са пак от него, и общо за трите надписа отбелязва, “че се касае за цялостни надписи”; излиза с предположението за евентуална гръцка основа на едно от съчетанията, обаче думите като цяло не са гръцки, само думата ζερα може да се свърже с първобългарското ζερα ταρκανος от Надпис № 60; за друга дума допуска връзка с две тюркски думи – üč “три” или uč “връх”, евентуалното съотнасяне с първата от които, поради това че “гръцката буква Υ е имала все още звуковата стойност ü”, датира Надписа преди Х в.; “Езикът на тези три надписа е очевидно не гръцки. Той може да бъде тюркски, евентуално първобългарски. Произходът на надписите от Силистра не противоречи на такова заключение.” [254-257, подчерт. – И.Д.]. Велики са скромността и почтеността пред Науката, на големия ни епиграф прабългарист, както са велики и неговите трудове и приноси за прабългаристиката, но наистина много странно, именно те са повод в прабългаристичната ни литература да се появят някои крайно несправедливи упреци и претенции, според които тъкмо за Силистренските надписи, тогава не академик, а чл.кор. В. Бешевлиев “се е ограничил само да отбележи, че те са най-вероятно прабългарски (защото съдържат прабългарски дворцови титли), но не е бил в състояние да ги преведе”, когато тези надписи са “най-меродавните свидетелства за езика на прабългарите”, защото “Доста изненадващо и в пълен разрез с тюркската теория за прабългарите, те започнаха да ни изпращат следи, че са били не тюркски, а по-скоро бактрийски народ”; “техният неразтълкуван все още език може да ни помогне да намерим ключа към трудната и все още нерешена прабългарска загадка”; тези “погребални надписи” “са били написани върху неголеми каменни блокове и са били предназначени да бъдат поставени върху урни с праха на погребаните”, “които представляват най-често големи делви или амфоровидни стомни. Открити са стотици прабългарски погребения от този тип.”; досега тези погребения “оставаха една голяма загадка”; специално въпросният надпис “е стоял върху урната с праха на някой прабългарски велможа, чиито тленни останки са били изгорени и след това е погребан по добре известния ритуал, изразяващ се в погребване не на тялото, а на пепелта”; “самите надписи са написани на един явно бактрийски говор от типа на онези, които и до днес звучат в Памир и Хиндукуш сред далечните потомци на древните бактрийци” и какво ли не още. Първият от Силистренските надписи има вида ΖΕΝΤΙ ΑΣΟ Ε, до превода на който “с помощта на индоиранските езици като: “На Зента прахът е това”, се достига с цената на такива, историколингвистически особено груби фактически грешки, недоглеждания и противоречия като това, че “Думата “зенти” е най-вероятно бактрийското собствено име Зента (знаещ), поставено в характерния за памирските езици косвен падеж, изразен чрез суфикса “и”, когато всъщност в Надписа името не е Зента, което с този си завършек, според нас, не може да има значението “знаещ” на неясно как образуващото се в онзи “индоирански” и “бактрийски” едновременно(!?) език, действително причастие, а по-скоро значението “познат” на съответното страдателно причастие, срв. согд. kəte “сделанный” от иран. *kŗta-ka-; изходната форма на второто съществително име, така представено, не е неясно откъде взетата “дума “аси”, която означава “пепел, гробен прах”, а най-вероятно източноиранското по-общо и аланското в частност *аше, срв. согд. āše “зола” от иран. *āθraka- и вероятно пак от същия корен пушт. āс “пепелище; родной дом”, обаче пак там ايره [ира] “зола; пепел”, но все пак и въпреки всичко, в съвременния алански език думата със значението “зола” е фæнык, а има още и æртхутæг “пепел”, сыгъдуат “пепелище”, докато във ваханския език думата със значение “зола; пепел” е pārg, като при това в иранските езици има и фонетически много близка и номинативносемантически особено подходяща за случая, лексема със значение “кость” като стперс. ast, авест. ast-, осет. стæг, пушт. اس [āс] “пепелище; родной дом”, всички от иран. *ast-, но лично за нас много неясно защо пушт. هد [had] “кость”, което като цяло и във всички случаи изисква и налага цялостно-подробен етимологичен анализ, на какъвто ние поне засега не сме готови, а и нямаме време и място, заради необходимостта от редица справки и позовавания на иранистите [вж. Основы иранского языкознания 1981, 22,344,376,392; РАфгСл, 227,285,481; РОсСл, 185,222,346; СлВхЯз, 232-233]; “суфиксът “и” тук е “косвен падеж”, но в другия надпис той е “типичен памирски притежателен суфикс “и”; от това, че в германските езици има подобна дума, съвсем не следва, че тя има индоирански произход, но пък особеностите на Надписа “загатват, че той е написан на някакъв бактрийски говор”, което съчетание от липсата на елементарна езикова грамотност в съставянето на изречението и логическото противоречие в рамките на общото, особеното и частното, в никакъв случай не е предпоставката достатъчно условие за още по-неграмотно-смешното и неясно все пак от къде или какво “подсказано” изречение “Тази именно особеност подсказва, че надписът е най-вероятно надгробен”, защото това последното изобщо не се подсказва, а проличава и дори е повече от очевидно и за най-чуждия на лингвистиката и археологията читател, както от съдържанието на самия надпис, така и от мястото на неговото нанасяне, стига човек много отрано да не е лишен от присъщата по начало на всички простосмъртни и впоследствие развита и усъвършенствувана до определена степен и ниво природно-социална дарба способност да “произвежда” елементарни умозаключения [срв. Добрев П. 1991, 102-108, подчерт. – И.Д.]. Пропуските на “Учителя” ги отстранява “Ученикът”, който го и частично оневинява, защото наред с не особено коректната добавка около “иранския определителен член”, където въпросният зв. о в действителност е именителен падеж, единствено число [вж. Основы иранского языкознания 1981, 342], и някои други, индоевропеистически банално-елементарни уточнения, той, независимо че цитира съответните страници, все пак и въпреки всичко, очевидно разчитайки на късата памет на читателя, твърди, че неговият, на “Учителя” превод има вида “На Зент прахът е”, при което така и ще си останат докрай пълна загадка за нас ролята и целта тъкмо на това място, на такива широко известни и лингвистически, определено тривиални “факти”, както и на някои чисто и просто неверни твърдения като причисляването от страна на Гази Барадж, на “арменците към индоиранската общност”; отъждествяването от страна на Хронографа, на арменците с аланите; по-голямата близост на Армения, не до гръко-римския, а до иранския свят; партският произход на някои арменски царски династии; изобилието от персийски думи в арменския език; “откритието”, че “арменският език се определя като самостоятелен в семейството на индоевропейските езици”, и особено напълно излишно-неуместният превод и съотнасянията на въпросния надпис с арменския език, наличието при който на някои тъждествени съставки на нивото на морфологията и синтаксиса едновременно на славянския български, арменския и иранските езици надали трябва да изненадва, когато предварително е много добре известно, че става въпрос за три достатъчно близки, генетико-типологически тъждествени до определен етап, степен и ниво, индоевропейски езика [срв. Голийски 2003, 328-329]. В действителност, нещата изобщо не стоят така и са пределно прости и ясни, особено и единствено в рамките на Тюрко-Алтайската теория за прабългарите, защото българите тюрки от състава най-напред на западните хуни от началото на V в., при своето движение още от Алтай на запад, начело на Великото преселение на народите, а така също и достигащите пак тази област, по-късни Аспарухови българи навлизат и преминават преди това през земите на немалко ирански племена и народи, включително на етапа и по време на своето достигане и пребиваване на Кавказ и в дн. Южна Русия, където се сблъскват, покоряват и увличат със себе си и алански родове и племена, етнолингвистичният контакт с които протича на различни нива и с различна степен на интензивност, пределът на което е тюркизацията, но задължително още по-точно - българизацията на самите алани, именно поради което в литературата може да се попадне и на изследвания, според които аланите са тюркоезични и дори и тюрки [напр. Закиев 2003, 1-16; ~*~2003а, 19]. Независимо от това последното, Силистренските надписи очевидно-безспорно са написани на някакъв ирански език, който обаче не е согдийски или пуштунски например, а най-вероятно алански, който пък от своя страна в качеството си на източноирански език притежава и се характеризира с редица тъждествено-общи черти с някои от иранските памирски езици, повечето от които са също така източноирански, единствено закономерно-правомерният извод от което като цяло е, че през определен период, на територията на дн. гр. Силистра са се установили, не особено много на брой, щом като са намерени само три надгробни надписа, и алани, в светлината на което сега и тук сме повече принудени да забележим, че нищо повече от откровена лъжа не е твърдението “Открити са стотици прабългарски погребения от този тип”, защото ако това наистина беше така, щеше да има и стотици такива надписи и те, повече от сигурно, щяха да намерят място под горецитираното заглавие на уникалния труд на акад. В. Бешевлиев. Въпросните алани, може и да са достигнали тези места още преди Аспаруховите българи, но доколкото, както забелязва много преди нас акад. В. Бешевлиев, във втория надпис се среща и известната от други, определено прабългарски надписи, собствено прабългарската титл. ζερα, към което ние допълнително прибавяме и нашите много дълбоки съмнения и резерви, че мъжките лични имена като Οχσι, Ανζι, Υτζη от втория и третия надпис, при които човек трябва да е много силно предубеден или пределно некомпетентен лингвистически, за да не забележи не само еднотипно-типичното тюркско словообразуване, но и трите собствено тюркски по принцип и тюркобългарски в частност лексеми, се тълкуват достатъчно пълно и убедително именно на иранска, а не примерно на тюркска почва, защото дори само един поглед е достатъчен, за да се убеди човек, че в тях няма нищо иранско като звуков и морфологичен строеж. От всичко това пък като цяло следва, че тези, малко на брой “силистренски алани”, които според горепосочената пак от акад. В. Бешевлиев палеографска особеност са пребивавали тук преди Х в., но във всички случаи, както по безспорен начин проличава от наличието на току-що цитираната прабългарска титла, те пристигат на това място след края на VІІ в. и то вече доста напреднали в своята тюркизация, но по-точно болгаризация, свидетелство и доказателство за което са не толкова въпросната прабългарска титла, колкото току-що цитираните мъжки лични имена от втория и третия силистренски надпис, защото титлите общо взето се заемат и преминават от език в език по-лесно и по-бързо от имената. Ето защо като че ли вече никак не е лишен от основание и нашият предварителен извод, че всички тези източноирански надписи са оставени, примерно не от появилите се около Новата ера в Добруджа, широко известните скити на Атей или от язигите сармати по време на тяхната миграция доста преди това по посока на Среден Дунав, но никак не е изключено и от аланите авангард на хуните при тяхното придвижване на запад или пък от връщащите се на изток и установяващи се в Малка Скития алани и българи след разпадането на Западнохунската империя [ЛтИзв-1, 358], а най-вероятно, главно заради въпросната прабългарска титла, от алани, които са достигнали до тук едновременно и заедно, напълно възможно с Аспаруховите българи и които поради тесния си и достатъчно интензивен етнолингвистичен контакт с тях са били освен това и на някакъв етап на етнолингвистична трансформация и модификация, т.е. преобразуване, видоизменение и друго превръщане по пътя на тяхната българизация и нищо повече. Това последното, разбира се, изобщо и в никакъв случай не означава, посредством и по силата на изключително грубата и недопустима тук логико-методологическа грешка екстраполация, че щом като тези надгробни надписи в основата си и като цяло са източноирански, то и езикът на преминалите оттук прабългари е, все по-неточно, бактрийски, източноирански или индоирански, а оттук по същия низходящ ред на пределно неграмотната и логико-психологически направо девиативната умозаключителна верига, че и самите те са бактрийци, памирци или индоиранци. Арогантно-агресивното лансиране и налагане на тази “хипотеза”, съвсем условно казано, особено в нейния десен край, вече издава много ниско, и дори първобитно-примитивно ниво на “научно” мислене, мултипликацията и масовизацията на псевдонаучните продукти на което у нас, за жалост, станаха възможни едва през последните двадесетина години, да не говорим за това, че въпросното лансиране и налагане, винаги и навсякъде, задължително се съпровождат от анонимните (!?) изобилно-груби и несправедливо-обидни ругатни и клевети по адрес на българските езиковеди тюрколози, което изобщо не прави чест не само на никой възпитано-почтен човек, но и на българските учени като цяло, още по-малко пък на онези измежду тях, които дължат нелигитимно-натрапеното си присъствие в Българската Наука, благодарение на ловко-умело, но и безскрупулно-цинично скалъпените и изфабрикувани от тях манипулативни фалшификати, нахвърляни и струпани под заглавието “Древнобългарски език”. При това положение вече няма как да отговарят на истината и голословните твърдения, че тук има “стотици прабългарски погребения”, “нерешена прабългарска загадка”, “неразтълкуван все още език”, надписи, които са “най-меродавните свидетелства за езика на прабългарите”, когато тези надписи изобщо не са на прабългарски език, а на генеалого-типологически много различния и дори далечен от него източноирански алански език, именно поради което Силистренските надписи в никакъв случай не са в “разрез с тюркската теория за прабългарите”, а точно обратното – те са поредното и неоспоримо нейно доказателство, защото тъкмо тя, единствено вярната и обектно адекватната Тюркско-Алтайска теория за прабългарите е в състояние да ги идентифицира и определи тях, Надписите, като нетюркски изобщо и небългарски в частност и същевременно да покаже и обясни собствено тюркските по произход лексико-ономастични съставки в техния източноирански алански език. Прабългарите никога не са били и няма да бъдат “бактрийски народ”, независимо от чувствителния ирански етнолингвистичен слой или пласт, който те имат и носят в себе си, наличието на който позволява да се говори за тях само като за частично, до някаква степен иранизирани тюрки, но доколкото тази иранизация е под и преди мярата за етнолингвистическа трансформация, преобразуване на дадена народност, едва след която се стига и до новото качество под формата вече на друг и напълно различен етнолингвистичен обект, то и след частичната иранизация на прабългарите, те съхраняват и продължават да носят своите първично-изконни, собствено тюркски етноидентифициращи и диференциращи черти и особености на техния език, материална и духовна култура и расово-антропологичен тип или което е същото – те и след тази частична иранизация си остават и продължават да бъдат все тюрки или тюркски етнос. Пълното и нормално осмисляне и разбиране тъкмо на тази научна материя с органично произтичащото от тук задължително усвояване и възприемане и на съответния начин и стил на научно мислене и поведение досежно прабългарите, очевидно-безспорно не е по силите на най-новото поколение български медиевисти, видно специално за нас от грубо-безпардонното отхвърляне и отказ за отпечатване от страна на съответните организатори и ръководители, на нашия доклад пред научната конференция за “древните българи”, проведена в Софийския университет, а така също и от невъзпитано-невежата реакция още тогава на някои от по-младите участници в Конференцията към същия този доклад [Добрев 1998]. Конкретно-индивидуално погледнато обаче, добре е тук да се разбере още и това, че никой измежду нас и най-малкото специалистите по стопанска история на прабългарите не са изправени пред задачата да решават “големите загадки” на прабългарския език, защото най-напред, в гносеолого-методологически план, загадки, гатанки или приказки в науката по принцип и в прабългарското езикознание в частност, изобщо и реално няма, а има само достатъчно компетентно формулирани и сравнително ясно очертани и поставени, повечето решени, но някои пък засега все още нерешени научни проблеми, и ако въпреки това някой-си вижда, но не само вижда, но и пише и печата загадки, гатанки или приказки, толкова по-зле за самия него. А в чисто гносеолого-онтологически план, прабългарският език си е достатъчно известен и познат на специалистите, главно на по-квалифицираните езиковеди тюрколози, в съществено-главното, като генезис, историко-географско разпространение и развитие и лексико-граматична структура, така че изобщо неподплатената с необходимата и достатъчна, но още по-точно и ясно, изцяло лишената от всякаква общо- и частнолингвистична компетентност и ерудиция и не само вътрешно-национално, но дори и общопланетарно прокламираната и популяризирана болна амбиция приоритет за някакво си откриване и възстановяване на фонетиката, лексиката и граматиката на прабългарския език, въобще не говори за нормално и дори за що-годе добро психично здраве и морал.

На основата на гръц. ратай го обяснява това име Менгес. Според мене името е прабългарско в частност, но тюркско по принцип, защото и двете съставки са общотюркски.

ό Ηραταης ό βοηλα καυχανος А къде аз казвам, че този суфикс е собствено тюркски и не е примерно гръцки, както и при кавхан?! С подобна презумпция го "етимологизува" и Менгес, без обаче да си прави труда да го обосновава!? Но откъде-накъде пък един прабългарски кавхан трябва да получи лично име на основата на думата ратай?

Мисля, че този текст аз го пуснах в постинг за това, че книжовниците от Преславската Книжовна Школа са главно прабългари по произход, в това число и св. Климент, като за доказателство привеждам този абзац от житието му. Ако не го намерите в мой постинг, тогава ще пусна въпросните абзаци от книгата ми.

Тук няма никакви пропуски, защото за соноризация на беззвучната съгласна като собствено прабългарски, а и тюркски фонетичен закон изобщо аз говоря, имайки предвид прибавянето към беззвучно-изгласната основа на думата, на суфикс с вокален преглас - дугетойги от дугетойк, както турското минало причастие на -дък, и притеж. оконч. 3 л. ед.ч. -и, именно което и озвучава предната беззвучна съгласна. Титлата таркан е заемка чуждица и тя се запазва във формата си, с която е преминала в прабългарския език. А след като в този език тя се в включи в дадена именна парадигма, то от този момент нататък вече имаме подчиняване от нейна страна на прабългарския фонетичен закон и затова е налице и мн.ч. таргът.

В действителност това име е собствено тюркско по принцип и прабългарско по произход в частност: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=1720&gopid=128547& - #1724 - проф. Добрев

Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. В действителност това име е собствено тюркско по принцип и прабългарско по произход в частност: Така определеното и описано по своя произход, въпросното мли Атакам се повтаря освен това по линията на една от съставките си и при южнодунавските българи от началото на ІХ в., при които и по специално при хан Крум, командуващ лявото, източното крило на войските по време на войната с Византия от пролетта на 813 г., е боила кавхан Ирата – ό Ηραταης ό βοηλα καυχανος [Бешевлиев 1992, 186-193]. Тъкмо за това прабългарско по произход име K. Menges [1951], твърди, че “е невъзможно да се етимологизува това име”, доколкото все още няма публикуван “алтайски ономастичен материал”, който аргумент на нас ни изглежда много несериозен и дори смешен и издава единствено и само научната безпомощност на своя автор. Въпреки това K. Menges все пак допуска, че “изобщо изглежда съмнително то да е алтайско”, но предполага Името да има за основа слав. ратаи с протетична гласна поради нетипичния за тюркските езици преглас [114], по повод на който много глупаво-смехотворен начин на разсъждение и като цяло сме принудени да забележим, че е много странно, именно една точно такава и по-точно с такава семантика, и то тъкмо в мн.ч., общославянска по разпространение дума [БЕР-6, 189-190] да послужи за генетична основа на мъжко лично име при прабългарите, което предполага и изисква най-малкото заемането и преминаването на тази дума от някой от славянските езици и диалекти към прабългарските езици и диалекти в едно чувствително по-ранно време. Именно, но не само поради това, според нас мли Ηραταης, тюркологически повече от очевидно, е образувано на основата на апозитивното субстантивно-субстантивно словосъчетание *äр ата “баща мъж; баща герой”, без да е изключено, разбира се, при всички тези имена лекс. ата да е не в постулираните от Y. Memmedli [1996] функция на “дума, която изразява роднинство” или на титла [98], а в своята служебно-стилистична функция и значение на изразяване на почит и уважение към носителя на Името (ЭСТЯз-а) и в такъв случай, преводът на неговата генетична основа трябва да се ограничи единствено и само до знач. “човек; мъж; юнак, герой”.

В този текст аз казвам единствено и само това, че в тази школа е бил преподавател и св. Кирил, докато Симеон е изпратен да учи там през 879 г. и нищо повече, т.е. никъде не казвам, че Симеон е учил при него!

Горен!

Етнонимът влах/волох със значението “българин” е резултат от по-късно специфично развитие само по звуков строеж съответно на южнославянска и източнославянска езикова почва на първично-основната форма на прабългарското народностно название болк: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&pid=125086&st=1600&#entry125086 - - #1616 - проф. Добрев

Етнонимът влах/волох със значението “българин” е резултат от по-късно специфично развитие само по звуков строеж съответно на южнославянска и източнославянска езикова почва на първично-основната форма на прабългарското народностно название болк: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура БЪЛГАРИТЕ ОТ ИЗТОЧНА ЕВРОПА ЗА РУСКИЯ НАРОД, ДЪРЖАВА И КУЛТУРА Дунавските българи от Първото Българско ЦарствоОт тук нататък вече прабългарското народностно название се употребява и реално се среща в изворите и с двете си основни форми – болк и болгар, и то като се започне още от севернокитайската граница няколко века преди Новата Ера и се стигне чак до Западна Европа през Ранното Средновековие: Тъкмо измежду тези народи се издигнал Zuatapolug –“Зватаполуг, син на Морот”, с варианти Zwatepalug, Zwepalg, Svatopluk и др., който Zuatapolug според нас не е “властвал над българи и месияни”, както е преведено тук, а над “мизийски българи”, защото на четири реда по-горе в латинския оригинал е съществителното име Messianis... ...още и етнм *полг/болг със същото значение, каквото има и в корена на етнм болгар и който етноним като че ли е генетична основа на севернодунавското праб. мли Болуг на отново споменатия по-долу български бан или жупан в Отвъддунавска България (ЛтИзв-5.1), така също и на по-горе приведеното мли Болг от староирландските саги и възрожденската българска историческа литература, но във вторично-производното си значение и употреба на антропоним е налице също така и в мли Bolgyán (1009) на управителя на маджарска област в Сирмия, което лично име пък от своя страна, безспорно лежи в основата на мадж. ойкнм Bolgyán... С течение на времето специално първично-основната форма на българското народностно название болк се развива и прераства в най-различно-разнообразни фонетико-семантични варианти. Видът и характерът на тези варианти се задава и определя или от степента и насоката на развитие на фонетичната структура на съответния прабългарски диалект или език, или пък от фонетико-морфологичната структура и фонетичните закони на чуждия език, в който даденият вариант преминава, заема се и започва да се употребява. Ето защо през Средновековието в Европа са засвидетелствани и други национално-езикови варинти на тази форма на българския етноним като например лат. valah, vlah, гръц. Βλαχος, нем. Wlachen, струс. волох и др., за последното от които между впрочем много отдавна е изказано предположението, че има връзка с дунавските българи: Hæmi montis accolæ… qui olim Mysi, nunc Blachi nominantur. Das findet man wohl nicht anstöfsig; аber dafs er die überwältigenden Feinde der Donau-Slawen – Wolochen nennt, mufs den Verdacht erzeugen, er irre hier entweder übrehaupt, oder deute auf eine andere historische Thatsache, die der von den Griechen erzählten nur zufällig ähnlich sey. Es läfst sich jedoch der scheinbare Widerspruch leicht aufklären, wenn man glauben darf, dafs der Name jener Wolochen ein slawisches Appellativum ist, welches Bulgaren, vorzugsweise als Nomaden, bezeichnet. Eine sehr natürliche Ableitung des Wortes, durch historiche Gründe unterstützt, rechtfertigt dieses (G. Ewers). По-кратката, но първично-изходната форма на прабългарското народностно название, етнонимът болк преминава и се заема също така и в староруския език и съответно се употребява и от страна на древноруските летописци, само че в случая той вече се променя и видоизменя най-напред съгласно фонетичните закони на ранносредновековните източноевропейски прабългарски диалекти и езици, а така също и на местните източнославянски диалекти, по силата на което съответно и приема вида волх/волъх/волох: Въ лЂто 6406 [898]. Идоша угри мимо Киевъ горою, еже ся зоветь нынЂ Угорьское, пришедъше къ ДнЂпру и сташа вежами; бЂша бо ходяще, аки се половци. Пришедше от въстока и устремишася чересъ горы великия, уже прозвашася горы Угорьскиа, и почаша воевати на живущая ту волохи и словЂни. СЂдяху бо ту преже словЂни, и волохове прияша землю словеньску. Посемъ же угри прогнаша волъхи, и наслЂдиша землю ту, и сЂдоша съ словЂны, покоривше я подъ ся, и оттоле прозвася земля Угорьска. As for Niestor's Volohs, Anonymus noted the similarity between their name and that of the Vlach-Romanian elite in the Bulgar-Romanian empire; and since he believed that there had been indigenous Slavs in Transylvania, he conveniently identified their masters with the Volohs who, according to Niestor, had ruled over Slavs and been expelled by the Hungarians [5]. Всъщност и Anonymus не греши и си е много прав, когато посочва, че тези Blaks са войници от областта на прабългарския жупан княз Гиляд [вж. Добрев 2005, 116-117]. Тук няма изобщо никакви спекулации, защото този Turkic people, който обитава земите на изток от Карпатите наистина са прабългари/болгари. България е освободена от византийско иго от самите българи, предвождани от българите Асен и Петър, които са от кумански произход и нищо повече. Тези двама братя довеждат отвъд Дунав не някакви си Vlach-Romanian warriors, каквито чистите власи никога не са били и не могат да бъдат, а кумани. Тези кумани обаче отдавна вече са примесени с местните прабългари и по тази причина са приели и името им болк, видоизменено в местните югоизточни балкано-карпатски славянски диалекти най-напред до балак/валак, а след това, под влияние действието на типично южнославянската ликвидна метатеза и до блак/влак/х, мн.ч. власи: Между тем валахи, привыкши постоянно побеждать римлян и, благодаря доставшейся от римлян добычи, разбогатевши как денежными средствами, так вместе всякого рода оружием, начали наконец неудержимо нападать, и во время своих набегов не только опустошали села и деревни, но вооружались даже на укрепленные города. Так они разграбили Анхиал, покорили Варну, разрушили значительнейшую часть Триадицы, - города, который в древности назывался Сардикою, не оставили ни одного человека в Стубье, проникли даже в Нис и захватили там немалую добычу людьми и скотом. В следующий год валахи вместе с команами опять произвели нашествие на римские владения и, опустошив самые лучшие области, возвратились обратно, не встретив нигде сопротивления (Хониат). Специално промяната на кореновата гласна а в о е в рамките и съгласно специфично южнославянския фонетичен закон за отваряне на сричката и съпроводената от това делабиализация с по-следващо изпадане непосредствено след това и на неудареното о, подобно на случая с развитието на слав. *город-град. С течение на времето, но във всички случаи не по-рано от началото на ХIII в., етнм блак/влак/х, мн.ч. власи се ресемантизира, променя етническото си съдържание и от наименование главно на македонските прабългари се превръща също така и в наименование и на романизованите етнически групи от скотовъди номади. Културно-историческите условия предпоставка за тази семантико-функционална промяна са не само сходният бит и поминък и съседното географско разположение на двете генетико-исторически отделно-самостоятелни общности, но така също и съвместната им сезонна миграция към Трансилвания през лятото и завръщането им към Беломорието през зимата: Алексей еще раньше в письме поручил Мелиссину собрать как можно большее число воинов, причем призвать на службу не ветеранов (их он прежде распределил по западным городам для охраны наиболее важных крепостей), а новобранцев из числа болгар и кочевников (их в просторечии называют влахами) и тех, кто пешие и конные явятся к нему из всех других областей (АнКомн).

Моля да ме извините, но в съвременната Прабългаристика никой вече не мисли толкова примитивно-ограничено! През Късната Античност и Ранното Средновековие прабългарските племена наброяват към тридесетина и те се разпростират по огромната територия от Байкал до Рейн, вкл. Мала Азия и Балканите. Според Л. Гумилев само малко след Н.Е. прабългарите на територията и около днешен Китай, наречени от него хуни, наброяват близо 1.5 млн.

Езиковата аргументация е най-сигурната, а в случая с прабългарите тя е и единствено-меродавната, стига човек да не е лингвистически неграмотен!

Не хипотеза, а теория! Можеш ли да цитираш научната публикация, в която е направена нейната проверка, за да преценим пък ние нейната основателност и меродавност!?

Ще трябва да запишете да следвате тюркология или пък да организирате някъде в София най-малко тримесечен спецкурс по Произход, език и култура на прабългарите с водещ наша милост, а вие ще трябва само редовно да присъствате, защото това не е като да си купиш халва от бакалията в махлата!

На основата на кои сведения и данни се прави този извод и защо и как тук се намесва още и китайската форма на името на хан Багатур от 3-ти в. пр.н.е. от земите на дн. Монголия? Изобщо не е, защото всеки един от прабългарските диалекти си има специфични лексикосемантични и фонетико-морфологични черти и особености.

В не толкова прегледно-синтезиран вид тази информация е във всичките мои книги и статии за прабългарите и нито е възможно, нито пък необходимо да се повтарям сега и тук. Етнонимъм болгар е засвидетелстван в древнокитайските летописи около началото на Н.Е. и достатъчно се писа по този въпрос в темата Произход, език и култура на прабългарите. Кубрат/Курт е от рода Дуло от племето на оногурите, а не на кутригурите. Въпросната титла наистина е носена и от Кубрат, но тя е звучала като илитуер, а не балтавар, която форма е от волжскобългарския език.

Благодаря, че ми обръщате внимание върху тази неточност, дължаща се на напрежението и липсата на достатъчен "историографски" опит преди 7-8 год., когато писах тази книга. Сега не мога да направя справка, но ако не се лъжа, К.Б. умира някъде около 60-те, следователно годините са тридесетина. По въпроса за "середина моей земли" на Светослав, мисля че преди 3-4 мес. пуснах доста обширна извадка в другата тема!? Ако не я намерите, ще пусна извадката и ще го обсъдим и този въпрос, но там.

Скопяват Роман, а не Борис.2.