Доц.д-р Стоян Танев

Към историческото минало и съвременното състояние на мюсюлманските религиозни общности в България проявяват подчертан истерес освен български учени  и изследователи от Република Турция. Научната литература за турците и за българите мохамедани в България, отпечатана в Република Турция, обаче е лишена от оригинална българска архивно-документална информация. Това е най-голямата й слабост. Поради тази съществена причина във всички трудове за българските турци и за другите мюсюлмани се забелязват непълноти, пропуски, неточности, недостатъчно научнообосновани анализи, изводи и заключения или текстове с преобладаващи тенденциозни антибългарски твърдения и внушения.. В книгите за турците и за другите  мюсюлмани в нашата обща държава, публикувани от турски издателства в Анкара, Истанбул и в други подобни големи градове на Република Турция, се прокарват явно или завоалирано стратегическите цели на външната политика и пропаганда на съвременната турска държава спрямо Балканите и по-конкретно към България. Тези цели за изолиране и откъсване на турците, българите мохамедани и останалите мюсюлмани (цигани, татари, черкези и др.) от българската държава, от преобладаващата българска национална общност и приобщаването им към турската нация и държава, се обслужват с най-голям успех от онези турски автори, които в своите книги фалшифицират с цинична наглост политиката на българската държава по отношение на турското население и на всички мюсюлмани в България.

Авторът на тази статия разкрива въз основа на документални източници, научни аргументи и конкретни факти безцеремонните лъжи, измислици и клевети на турските автори професор д-р Илкер Алп и професор д-р Хюсеин Мемишоглу, опровергава техните фалшификации на актуални проблеми на българската история и ги разобличава като псевдоучени  манипулатори на българските мюсюлмани, чиято родина е България.

Турският учен д-р Илкер Алп е професор в Тракийския университет в Одрин. През 1988 г. той публикува сборник със заглавие: "Bulgarian Atrocities. Documents and Photographs" ("Българските зверства. Документи и снимки"), отпечатан на английски език в издателство "Rustem" - Лондон. Същата година тази книга и публикувана в Никозия и Истанбул. През 1990 г. в Анкара е издадена още една негова книга на турски език, озаглавена: "Belge ve Fotograflarla Bilgar mezalimi" (1878-1989), "Документи и снимки за българските зверства" (1878-1989).

Фалшификациите на Илкер Алп започват още в предговора на книгата с обявяването на българите мохамедани (т.нар. помаци) за турци и продължават с лъжите за "избити турци" през 70-те години на ХХ век при смяната на имената, подкрепени с измислени от него "документи" и "фотографии". Да конкретизираме тези лъжи на съответните страници.

                 > На с.140 има карта с текст: "Български самолети са разпръснали отровен газ над оградените със знак + райони, убивайки от 8 до 10 хиляди турци в периода 18-20 юни 1972 г.".

             >  На с.149. Текст под снимка: "Избити деца до язовир "Доспат" на 18 март 1972 г. Поименно Низаметин Хафиз, Реджеп Тахир, Абдула Начь, Мехмет Молла Али, Шукри Абрахим, Халил Черкез, Решид Картаоглу, Салих Чафер и Хасан Дервишоглу от Доспат".

              > На с. 152. Текст под снимка: "През март 1972 г. са избити турски деца от началното училище в с. Надарча, Смоленско от 21 полк".

              >  На  с. 153. Текст под снимка: "Барутин, историческо турско село, преди да бъде разрушено от червените варвари 85 % от населението е изклано в продължение на 4-5 дни в периода 14-18 март 1972 г.".

              >  На с. 156. Текст под снимка:  "Трупове на хиляди турци, избити с отровен газ от Банско, Разлог, Белица, Якоруда, Самоков, Чепен и Бабяк".

              >  На с.159. Текст под снимка: "с. Мугла, Смолянско, атакувано от 21 пехотен полк на 14 март 1972 г., разгромено, а жителите избити без разлика на пол."

              >  На с. 160. Текст под снимка: "1850 трупа (на турци) са поединично избити и хвърлени в язовир Доспат".

               >  На с. 163. Текст под снимка на с. Годешево: " Атакувано от 39 пехотен полк от Неврокоп на 15 март 1972 г. и отново през май и юни, стотици турци са избити."

В цитираните и в други текстове от книгата на Илкер Алп цялото население в Родопите и в други големи региони на България е обявено за турско. Освен българите мохамедани, представени от него за родопски турци, наричайки ги "турски народ", "турско население", а техните села "турски села", той защитава фалшивата теза за наличието на турско "национално" малцинство в България. Този турски автор пише за "турски национален и ислямски регион в Пиринска Македония, Делиормана, Добруджа и Видин", включвайки в тази голяма българска територия българите мохамедани и другите мюсюлмански групи без българите, защото според него в тези големи региони няма българи. Истината е, че в България няма турско национално малцинство, няма и други национални малцинства, тъй като българската държава от 1879 г. до ден днешен никога не е завладявала нито е присъединявала чужда територия с инородно население от съседните балкански национални държави, включително и от Турция, към своята държавна територия. Истината е, че в посочените от Илкер Алп региони освен турци живеят от векове българи и българи мохамедани като тяхна еднородна етническа съставка, а също гагаузи, цигани, евреи, арменци, власи и други етнически групи. Неговите лъжи се допълват и със злостни клевети към българските власти, обвинявайки ги за извършени "зверства" над турците в Родопите чрез държавна политика на "расизъм", "тероризъм" и "геноцид" в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век.(1)  Тези клеветнически обвинения са абсолютна злонамерена измислица, тъй като през периода 1968-1972 г. не е сменено името на нито един турчин в България.  Истината е, че тогава продължава смяната на арабско-османските имена на българите мохамедани с български имена.

Споменатият турски автор подминава истината за положените специални грижи на българската дъжава за турското население, за българите мохамедани, за всички мюсюлмани в Родопите и в другите региони на България. Тяхното икономическо положение и материално състояние значително се подобрява тъкмо през 60-те и 70-те години на ХХ век. Те преживяват социален, образователен и културен подем. (2).

Няколко години по-късно друг турски поръчков "изследовател" - доцент д-р Хюсеин Мемишоглу възприема, повтаря, подсилва и отново разпространява лъжите и клеветите на Илкер Алп.

Доцент д-р Хюсеин Мемишоглу е турчин, роден през 1937 г. в с. Каялоба, Кърджалийски окръг. Завършва висше образование в Софийския университет. Кандидатска дисертация защитава в Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ) към ЦК на БКП. От 1971 г. е преподавател по история на БКП към Центъра по идеологически дисциплини във ВМЕИ "В.И.Ленин" - София. Той се хабилитира като доцент с научна монография за участието на българските турци в изграждането на социализма в Народна република България. В нея авторът Юсеин Мемишев дава твърде суперлативни оценки за политиката на българската социалистическа държава  по отношение на българските турци, включително и към българите мохамедани. През 1984 г. публикува книгата "Задружно в социалистическото строителство на Родината. Приобщаването на българските турци към изграждането на социализма." През 1988 г. емигрира в Република Турция и става преподавател в университета "Хаджеттепе" в Анкара. Тук става и професор.

През 1991 г. Хюсеин Мемишоглу публикува в Анкара на български и на английски език книгата "Страници от историческото минало на помаците." За написването на своята претенциозна, с текст от 47 страници "научна" книга, той използва брошура на български език, издадена в Истанбул през 1972 г. от Асоциация за култура и солидарност с родопските турци. Брошурата е с подзаглавие "Същност на последните кланета в Родопите". В нея изобилства фалшифицирана информация за смяната на имената на българите мохамедани през март 1972 г. Твърди се, че са извършени масови "убийства" на "десетки хиляди помаци-турци" от българските въоръжени сили - милиция и войска в Родопите. С тази брошура се прави внушението, че "помаците-турци са чистокръвен турски елемент" и винаги са били верни на турската държава и нация. (3) Това преплитане, допълване и съгласуване на лъжи, псевдонаука, политика, идеология, пропаганда и религия в Република Турция и тяхното въздействие върху българите мохамедани е с цел да бъдат моделирани отвън като "родопски турци", откъсвани от България, присъединявани към българските турци и приобщанани към Турция. 

Как Хюсеин Мемишоглу отразява "насилственото побългаряване" на "помашкото население"? Ето няколко примера:

              >  с.43-45. "...Например между 14 и 18 март 1972 година поради отказа да сменят турските си имена с български в Доспат са били убити 278 души, в Боротин (точното име е Барутин) - 315 души, в Триград 194 души. Поради извършените от 14 до 18 март 1972 година масови зверства и убийства, хиляди представители на помашкото население в Родопите са принудени да се укрият в гористите райони на планината. След като настойчиното преследване на Българските въоръжени сили и милиция не дава желания резултат, по инструкция на ръководители на Държавна сигурност, в горите е хвърлен отровен газ. В резултат на това са отровени хиляди помаци.(4) След тези нечовешки действия само в планинските долини около Самоков са открити труповете на 131 души. Изследванията, направени върху труповете, показват, че преди да бъдат убити, жертвите са подложени на физически изтезания. В. околностите на Юндолския балкан са открити трупове на много мъже и жени, които дори не са заровени в земята. Докато една част от труповете са оставени на различни места, друга част са изхвърлени в реките и язовирите на района. Например в язовира на град Доспат са изхвърлени приблизително 1850 трупа на помаци. За да бъде предотвратено тяхното изплуване на повърхността на водата, за тях са връзвани различни тежести." И по-нататък следва: "... По време на операцията от 18 май 1972 година в Якоруда 30 помашки младежи са убити под претекст, че отказват да подпишат декларациите за "доброволна" смяна на турските имена..." През септември 1972 г. командирите на 39-ти пехотен полк в Гоце Делчев, на 7-ми артилерийски батальон в град Разлог и милицията "отново са приведени в действие и те извършват масови зверства и убийства в помашките села около Гоце Делчев." "...На същите нечовешки действия са подложени помаците в Дьовлен, Смолян, Мадан, Еридере (Ардино) и Пещера". (5)

Каква е българската научно-документална истина за тези събития?

Истината: При преименуването на българите мохамедани в Якорудския район и в селата Рибново, Брезница и Корница - Благоевградски окръг, са дадени общо 11 човешки жертви - девет българи мохамедани и двама представители на българските партийно-държавни органи. Тези данни са документирани в оригинални архивни източници и са установени  и отбелязани в научните изследвания на професионални български историци.(6). По повод посочената книга на Хюсеин Мемишоглу и по инициатива на неправителствената организация Сдружение Дружба "Родина", наследник на Българомохамеданската културно-просветна и благотворителна Дружба "Родина" (1937-1947 г.), е извършена проверка и авторитетни държавни институции дават официално становище. (7)

В отговор от Върховната касационна прокуратура с дата 7 март 2014 г. категорично е подчертано, че твърденията на Хюсеин Мемишоглу са лишени от всякакво основание: "Окончателното становище след извършената проверка е, че твърденията на Мемишоглу за 278 бр. жертви в Доспат, 315 бр. жертви в с. Барутин, 194 бр. в гр. Триград, 131 бр. в района на гр. Самоков, 30 в гр. Якоруда и 1850 трупа, изхвърлени в язовир "Доспат" и т.н. не отговарят на истината". (8). В Постановление на Военно-апелативна прокуратура - София от 15 август 2014 г. са изяснени много подробно източниците, които  използва Хюсеин Мемишоглу и, най-важното, че при извършената проверка са снети обяснения от десетки "различни длъжностни лица в съответните региони по онова време и от пострадали и наследници на загинали по време на преименуването през 1972 г." Ето и резултатите от проверката на Софийската градска прокуратура, приведени в Постановлението:

              >  "От обясненията е видно, че във връзка с тези събития има общо 11 жертви: област Кърджали - Казим Ибрахим Паша от с. Диамандово, общ. Кирково - прострелян при оказана физическа съпротива на 30.04.1972 г. починал в болницата в гр. Ардино; област Смолян - Неджибе Келосманова от с. Барутин, общ. Доспат - при акция на милицията на 16-18.03.1972 г. е нападнала служители - получила е наранявания и след 10 дни е починала в гр. Девин; Емине Ибрахимова от с. Барутин, общ. Доспат - не е ясно дали е жертва на насилие - била е лежаща болна в дома си, където е починала /подробности относно смъртта на двете жени има също така в справка рег. № Т-5782/24.08.2012 г. по пр. пр. № 496/2012 г., по описа на СГП; областБлагоевград - Алиш (Сафедин Ибрахим Осенски от гр. Якоруда -  участвик в групата на около 400 човека, които на 10.05.1972 г. предприели поход от района на с.Якоруда към град София за изразяване на протест срещу смяната на имената / групата преминала пеш през Рила, но е спряна от органи на реда в землището на гр. Самоков - наследниците на Осенски сочат, че там върху него е упражнено насилие, вследсвие на което, на 13.05.1972 г. по време на обратния път към родното си място той е починал/; Емин Мехмедов Црънков от гр. Якоруда. Наследниците му твърдят, че поради нанесен побой, на 24.07.1972 г. е починал в болницатна в Разлог;  Георги Неофитов Цинцев от гр. Якоруда - длъжностно лице - твърди се, че е убит по повод водена от него пропаганда за смяна на турско-арабските имена на българските мюсюлмани; Хюсеин Караалил от с. Корница, общ. Гоце Делчев, Мухарем Барган от с. Корница, общ. Г. Делчев, Салих Амидеин от с. Корница, общ. Г. Делчев, Тефик Хаджи от с. Брезница, общ. Г. Делчев и Имаил Кальор от с. Брезница, общ  Г. Делчев - жертви на събития, свързани с преименуването и случили се в с. Корница на 29.03.1973 г. и които не са споменати в книгат на Мемишоглу. Всички загинали са били погребани от близките си в присъствие на други жители на съответните населени места.  Освен тях, не са били установени други жертви, свързани с кампанията за смяна на имената  на българите с ислямско вероизповедание за периода 1972-1973 г. Гражданите, от които са били снети обяснения, категорично опровергават твърденията на Хюсеин Мемишоглу за броя на жертвите, както и за мащабите и формите на упражнявано насилие, описано в книгата му "Страници от историческото минало на помаците". Видно от приложените смъртни актове е, че в посочените в книгата периоди и райони, в които живеят преобладаващо българи мюсюлмани всички регистрирани смъртни случаи са били съизмерими с нормалната смъртност на населението и не кореспондират по никакъв начин с твърденията на Мемишоглу. По отношение на гражданите, несъгласни с тази политика, е предприета мярка "Принудително разселване", а други са осъдени на различни срокове лишаване от свобода заради убийства, опити за убийства и др. престъпления, извършени по повод съпротивата им при смяна на имената. Имало пострадали от физическо насилие, но липсват данни за разрушаване на къщи и/или увреждане на каквато и да е собственост". (9) 

Поклон пред  паметта на загиналите! Противопоставянето поражда насилие и непрежалими загуби за въвлечените в него. Но трагедията на жертвите и техните близки стават обект на спекулации и манипулации в псевдонаучни публикации на турски и други чужди историци. Затова е необходимо да разобличаваме онези, които злоупотребяват с родовата и националната ни памет. Лъжите на Илкер Алп и на Хюсеин Мемишоглу са от времената на непреставащите злостни атаки на турските пропагандни центрове срещу българската държава. Пропаганда, която и днес трови съзнанието както на мюсюлманите българи, така и на турците  в България. Жителите на посочените в документите села и градове,  а също и в другите родопски селища, би трябвало да знаят доказаната от нас истина и абсурдността на твърденията на посочените турски автори. Техните книги обаче са реален факт. Разпространявани и четени от българите мохамедани и от турците в България те създават абсолютно погрешна представа за коментираните тревожни събития у читателите им.. Понастоящем тези книги се цитират като източници на "знание" и се използват за тенденциозна политическа пропаганда и при отбелязване на годишнини от споменатите събития. Затова лъжливите текстове на техните автори би следвало да бъдат опровергавани и отречени от позициите на истинската наука  в съвместно изявление на съответните компетентни органи в Република България и в Република Турция и то да бъде огласено, че информацията в тях е недостоверна.  

Днес, когато информацията става все по-общодостъпна, отговорността за истинностата  на историческите факти е изключително голяма. Критичното отношение към публикуваните фалшифицирани факти също е задължително. А когато целта на авторите на публикациите е да предизвикват недоверие и омраза между българските граждани с лъжи и клевети, това не е свобода на словото, а словесен призив за терористични действия, към които държавата, обшеството и представителите на научната и хуманитарната мисъл  не бива да остават безразлични.

Турските "приноси" към българската история се допълват с подобни "приноси" и на западноевропейски учени в чиито публикации откриваме освен недостатъчна научна прецизност и някои лъжи с категорична антибългарска насоченост. Не може да не споменем "заслугите" на холандския османист професор Махиел Кийл, който пренебрегва установени научни истини за далечното или близкото историческо минало на българския народ. В неговата  книга "Хора и селища в България през османския период. Събрани съчинения," преведена на български език, той твърди, че българите приемат исляма само доброволно поради икономически съображения и върху тях не е оказван какъвто и да било натиск или прилагано  насилие от османската власт. В друга негова книга "Изкуство и общество в България през турския период", също преведена и издадена на български език (2002 г.) той обижда  българите с недопустими за един учен вулгаризми. В книгата той пише: "Ах тези лоши и неблагодарни българи, които неизвестно защо са вечно недоволни от така добре уредения си живот по време на чуждото владичество, спретнато им от невероятно благородните и толерантни османлии, вместо да им се чувстват задължени за това. Но какво може да се очаква от балкански аборигени, сред които пък българите са най-скапания народ, след като за едно адекватно отношение към османското минало и останалите от него културни паметници се изискват човешки качества, каквито не се поощряват на Балканите". Според  професор Мария Тодорова може да се постави въпроса доколко този негов труд не е политическа поръчка. Немалка част от написаното от М. Кийл, по думите на професор Елена Грозданова, "представлява по същество класическа смесица от истини, полуистини и откровени фалшификации, присъщи по-скоро на публицистиката с пропагандна цел и поднесени при това с един нетърпящ възражение менторски тон". Направените констатации на М. Кийл са пристрастни, едностранчиви и лишени от научно оснавание. (10)

Не бива да отминаваме и друг негов "принос" към османистиката и българската история, който се изразява в преиначаването на една измислена журналистическа сензация и я превръща в "научна" истина. През 1879 г. в английски вестник се появява публикация за 30 тона кости на османски войници, загинали в сраженията при Плевен, купени от английска фирма и превозени със знанието и съгласието на османските власти от пристанището Родосто в Мраморно море до Бристолското пристанище на Англия. През 1890 г. в своите мемоари "Camp and Studio" Ървин Монтагю, военен кореспондент и художник, непосредствен свидетел на боевете при Плевен, с доловима ирония преразказва тази история  като анекдот, свързан с Руско-турската война (1877-1878 г.). Британският специалист по история на журналистиката Рупърт Фурно включва този куриозен анекдот - разказ без претенции за достоверност - в своята книга за битката при Плевен и нейното отразяване в тогавашния британски печат. Книгата е издадена в Лондон и Ню Йорк през 1958 г.

Ървин Монтагю и Рупърт Фурно се отнасят с недоверие към историята с костите на османските войници поради известната практика на журналистите да пускат фиктивни сензационни известия във вестниците, за да привлекат читателското внимание и предизвикат по-голям интерес в британското общество. Но включената в техните книги "история" остава и доста по-късно, през 1995 г. холандският османист проф. Махиел Кийл я предава като факт в своята статия за Плевен, публикувана в многотомната Encyclopedia of Islam.(11)  По такъв начин сензационната измислица, но вече като "научен факт" попада в това авторитетно издание с много висок тираж за мюсюлманите в ислямския свят. Десет години по-късно, в 2005 г., същата статия с "научната " и зловеща информация за мнимата съдба на османските кости е преведена и отпечатана на български език в сборника със съчинения на М. Кийл, посветени на България. (12)

През 2012 г. излиза от печат сборникът "Турците в България. История, традиции, култура" под редакцията на Антони Георгиев. В това луксозно и впечатляващо двуезично издание, предназначено за световната научна и културна общественост, измислицата се тиражира вече като особено скандален текст, свързан с панорамната експозиция "Плевенската епопея" и сраженията при Плевен, който завършва по следния начин: "Но къде са турците, загинали при Плевен? Малко известен факт е, че повечето от десетките хиляди мъртви били погребани в масови гробове. По-късно те били изкопани и предадени на английска фирма, която ги използвала като тор в британското земеделие"(13)  С включването на цитираната измислица в това българско издание журналистическата сензация отново вече за трети път се ллигитимира като безспорен научен факт.

Споменатият "малко известен факт" е разобличен с надеждни аргументи като публицистична мистификация в статията на професор д.ист.н. Илия Тодев "И на Шипка не всичко е спокойно"(14) Срещу тази лъжа има протестна подписка от плевенската общественост до Президента, Министър-председателя и Председателя на Народното събрание, до посланиците на Република Турция, на Руската федерация, на САЩ, до посланиците на държавите - членки на Европейския съюз в София и други. (Подписката в Приложения). Ръководството на Института за исторически изследвания към БАН също изпраща писмо до редакторите на българското издателство "Vagabond: media Ltd" в което е отпечатана книгата "Турците в България. История, традиции, култура" с настояване за публично опровержение на  посочения скандален текст в книгата. (Писмото в Приложенията).

Заглавието на книгата сборник "Турците в България. История, традиции, култура" с научно-популярно изложение и с много илюстрации задължава авторите български учени и журналисти да предложат на читателите турци и българи текст само за турската етническа общност в нашата страна. Съзнателно и провокационно предизвикателство към българската научна и културна общественост, а също и към българските официални власти, е включването на текст и цветни фотоси за българите мохамедани, за другите мюсюлмански общности и за турскоезичните българи с християнско вероизповедание - гагаузите, които не са турци. Мястото на тези различни от турците етнически групи, без гагаузите, в спомената книга-сборник е обяснимо и оправдано само ако тази книга има заглавие "Мюсюлманите в България". Това разминаване между заглавието на книгата и нейното тематично съдържание е доказателство за липсата на концептуално-методологическо научно мислене у авторския колектив, за недостатъчната му историческа и етноложка култура. Другото обяснение е: съзнателно формулирано тенденциозно заглавие и публикуван текст с антинаучно съдържание във вреда на българската историческа наука, за манипулиране на историческата памет на българите мохамедани и на другите нетурски мюсюлмански общности с цел тяхното приобщаване към турците в България и в Република Турция.

БЕЛЕЖКИ:    

             1. Аlp. I. Bulgarian Atrocities. Documents and Photographs. London, 1988, p.137,245.

             2. Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С., 1998, с.118-124,124,127; Ялъмов, Иб. История на турската общност в България. С., 2002, с.319,320,322,380; Цокова, П. Начало на регионалната политика в Южна България (60-те и 70-те години на ХХ век). - История, година ХХ, 2012, кн.3, с.247-256.

            3. Архив на МВР, НОХД № 84/1973. Т.І, л.20,23,213,233,241; № ІІ 508. Т.ІІІ, л.6,7,43,51,78,88,106,210,219; ЦДА, ф.117, оп.47, а.е.1015, л.3,7-22;  Тракия, година LXXXІV, бр.17, 14 септември 2006.

            4. Мемишоглу, Х. Страници от историческото минало на помаците. Анкара, 1991, с.43. Срв. Alp. I. Belge ve fotograflarla Bulgar mezamili (1878-1989), Ankara, 1990, s. 192.

            5. Мемишоглу, Х. Цит. съч., с.43-45.

            6. Архив на МВР. Дело № 176/1972. Т.І, л.1-6, 8-13, 2000-206; НОХД, № ?%№/1972, ІІ съд, л.1-29,73-97; Дело 84/1973, № 508. Т.ІІІ, л.1-173,195-219,250,323,324; Гочева, П. През Босфора към възродителния процес. С., 1994, с.96; Стоянов, В. Цит. съч., с.144,145; Ялъмов, Иб. Цит. съч., с.383; Танев, Ст. Българите мохамедани - вечни мъченици на чужда държава и на своята родина. - Родопи (Смолян), 2008, кн.3-4, с.35; Минало, 2008, кн.4, с.91; Груев, М. От "Пролетарски интернационализъм" към "Единна социалистическа нация": политики към българските мюсюлмани. - В: Груев, М., Ал. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. С., 2008, с.84.

           7. Текущ архив на Сдружение Дружба "Родина". Писмо № , 161/ 11 февруари 2013 г.

           8. Пак там. Писмо на Върховната касационна прокуратура, № 2015/2013 от 7 март 2014, с.2.

           9. Пак там. Писмо от Военно-апелативната прокуратура, № 269/2014 от 15 август 2014, с.2,3.

          10. Стокхолмският синдром в османистиката или търсене на верен подход към историята. Интервю с професор д.ист.н  Елена Грозданова. - Път, бр.9, ноември 2008, с.8; http//lib.sudigital.org/record/18919/files/SUDGTL-MAGAZ-2012-002.pdf.

          11. Kiel, M. Plevna. - In: Encyclopedia of Islam, vol.VIII, London-Leiden-Paris. E.U. Brillg, 1995, p.319.

          12. Кийл, М. Хора и селища в България през османския период. Събрани съчинения. С., 2005, с.9,473.

          13. Георгиев, Ан., Б. Алексиев, Г. Лозанова, Д. Трънкова, Д. Добрева, Ив. Влаева, Й. Бибина, Ор. Събев, Р. Попов. Турците в България. История, традиции, култура. С., 2012, с.20.

          14. Тодев, Ил. И на Шипка не всичко е спокойно. - Наука, 2013, № 5, с.33-36.

http://www.haskovo.net/news/201413/Turski-istorici-falshificirat-balgarskata-istoriya

"България, моя земя" - турският филм на "Ал Джазира" (видео)

„Оръжията прогърмяха във Видин, джамията беше унищожена по време на сутрешната молитва, църквата беше построена по време на следобедната молитва. Неверниците се заселиха в църквата. Всяка сутрин невинни младенци бяха завеждани в църквата и ги караха да почитат Бога. О, султане мой, спаси ни от непознатия. Знай това, няма друга религия освен исляма."

С тази песен започва документалният филм на Йелда Янат Багджи "България, моята земя", излъчен по телевизия "Ал Джазира" на 16 декември. За последните няколко дни видеото провокира множество дискусии в родното интернет пространство, тъй като много от българите, които го изгледаха, се възмутиха от твърденията, изказани там. 

Според коментиращи в социалните мрежи, в него е пълно с лъжовни и манипулативни твърдения относно мюсюлманите в България и на Балканите, тяхната история и отношението към тях, очерняйки християнските балкански народи - и по-точно България - и представяйки турците като мъченици за своята вяра, култура и етнос.

„Балканите са били много турско място преди Балканските войни от 1912-1913 г. Малко над половината от населението на Балканите е било мюсюлманско. В Западните Балкани е имало албанци, а в Източните – турци. Те са били мнозинство. До края на войната, която създава България през 1877-78 г., около 17% от турците са избити. По време на Балканските войни е дори по-страшно, тогава 27% от турците са убити или умират от глад и болести. Това, което се случва на турците на Балканите, е едно от най-лошите неща, случвали се на човешки същества в цялата история. Това е една от най-големите катастрофи, за които никой не знае“, казва във филма Джъстин Макарти, историк от университета в Луизвил.

Според гласа зад кадър по време на Балканските войни умират 2,5 милиона мюсюлмани, а още 1 милион емигрират. "Въпреки това мястото с най-голяма концентрация на турско население е държавата, която днес наричаме България".

Друг цитиран е историкът от университета в Уисконсин Кемал Карпат:

„През 19 век по-голямата част от населението на България е било от турци мюсюлмани. Така наречените българи са били малцинство. За да стане България зависима от Русия и да подкрепя политиката ѝ, е трябвало българите да станат мнозинство. Така руската армия и български банди (бел.ред. - „gangs”) избиват и изселват турци от Видин към Тракия и Анадола. Когато не могли да постигнат това, те се опитали да асимилират турците“.

Филмът посочва, че през комунизма се провежда целенасочена политика на асимилация на турското малцинство, а противниците на това са пращани в лагери, по затвори и са били потискани по всякакви начини.

След това дават историята на Кадир Ахмед Осман, роден през 1937 г. в България и представен като учител по турски, френски и физика. Той разказва как комунистическата партия е затворила турските училища, забранила е турският език и е заменила техните мюсюлмански традиции с християнски. Стигнало се дотам, че надгробните плочи от турско време са премахнати, за да се заличи историята. Името на Осман също било сменено.

"Аз съм български гражданин, не турски, но съм турчин. Да си смениш името от Айше на Фатма е зле, но да го смениш на Ангелина от Фатма е много по-лошо", казва той.

"Някои български приятели идваха по домовете ни, за да проверят дали говорим турски. Ти ги каниш, приготвяш им вечеря, сервираш кафе и те после доносничат за теб“, казва друг, също учител.

Трето интервюиран, отново учител, изтъква, че за мюсюлманите обрязването било задължително, но правителството „стигнало твърде далеч“, като обявило, че то било вредно за децата. И така турците започнали да го правят тайно. Според филма, през юни 1989 г. се стигнало до протести и масова депортация на български турци в Турция - 300 000 напуснали страната ни. Южната ни съседка обаче затворила границите си след 2 месеца и върнала много от тях обратно.

Според Кадир Ахмет Осман през 1989 г. интелектуалците и учителите на турците били изгонени от България, "за да няма кой да ги води". Разказът продължава с идването на демокрацията и създаването на „Движението за права и свободи“ през януари 1990 г., водено от Ахмед Доган.

„Българите бяха шокирани, стотици години турците никога не се противопоставиха на българските власти. Първоначално го помислиха за бунт, много хора ме заплашиха", разказва Кадир Осман за гладната стачка на турците в протест срещу отношението на страната към тях. 

Бахри Юмер, пети пореден мандат кмет на Джебел и един от основателите на ДПС, казва, че на Балканите винаги е имало жестокост спрямо турците, но потисничеството в България винаги е било най-голямо - „Сто пъти повече“.

Според мюфтията на Кърджали Бейхан Мехмет в България има около 1,5 милиона мюсюлмани официално, неофициално са близо 2 милиона. 1,2 милиона от тях говорят турски. Във филма се посочва, че на българите им пречи викането от джамиите за молитва, тъй като им било силно. На много места даже било забранено.

Гласът зад кадър споделя, че МОН дало позволение да се изучават различни религии в училище, но директорите на училищата намирали различни начини да спират преподаването на ислям.

Споменава се и за "расистки партии" като „Атака“, които били против мюсюлманите и исляма.

„На 20 май 2011 г. имаше неприятен инцидент, който ясно показва нетолерантността на България към други религии“, коментира Шабан Али Ахмед, представен във видеото като председател на Висшия ислямски съвет на България (High Islamic Council of Bulgaria).

Той визира нападението на джамията край ЦУМ от симпатизанти на „Атака“ и Сидеров. Според него между 150 и 200 души са нападнали молещите се в петък, като твърдели, че джамията ражда терористи и питали защо се молят на улицата и защо високоговорителите са толкова силни. Даже изгорили килимчетата, върху които мюсюлманите се молели. „Много е тъжно, че подобно нещо се случи в столицата на страна член на ЕС“, допълва той.

Отец Петър Гарена, свещеник на Кърджали и преподавател по история в Пловдивския университет, казва, че проблемът не е в религиите, но властимащите постоянно искат да ни разделят. Той изтъква, че църквите бият камбаните, а от джамиите викат, което е същото и не пречи никому.

„Това е политическата игра, политиците искат да имат проблем и хората да не се разбират, а те да се явяват като спасители“, смята православният отец.

Друга интервюирана жена изтъква, че през 1958 г. в родното ѝ селище закрили турската паралелка и забранили да се говори на турски. Когато синът ѝ бил на 9-10 годинки, тя поискала от директора на училището да започне да се изучава отново турски език. Той отвърнал, че ще го позволи, ако има поне 5 деца турчета, които да искат да учат езика. Имало обаче само 2. Така тя поискала от мъжа си да се преселят в Кърджали, където синът им да учи турски. Когато пристигнала там и чула да се говори навсякъде свободно турска реч - се просълзила. Училищата там обаче също не преподавали родния ѝ език.

Документалната лента завършва с прочувствена реч на Лютви Местан на турски език, където той се жалва от лошото отношение на българската държава към турското малцинство и език. Политикът заявява пред множеството, че ще настоява в училище да се изучава 4 часа седмично турски език.

^{Йелда Янат Багджи, авторката на "България, моята земя".}

В сайта на "Ал Джазира" се посочва, че филмът е започнал като проект през 2012 г., когато се навършват 100 години от началото на Балканските войни.

"По време на проучването си открих колко малко знаем за истинските събития в България през войните. Открих, че проблемът е много по-голям от първоначално смятаното. През ноември 2012 г. пропътувах 12 000 километра из цяла България и говорих с над 100 турски семейства, страдали от българската политика против турците", пише авторката Йелда Янат Багджи, която е прекарала 3 седмици в страната ни в разговори с политици, историци и обикновени хора.

"Второто нещо, което дълбоко ме изненада, бяха реакциите на хората, когато научаваха, че съм от Турция. Възрастните хора се разплакваха в момента, в който чуеха думата "Турция" и обикновено започваха да ме прегръщат силно и да викат "Добре дошли", допълва авторката.

"През по-голямата част от времето на интервютата ми с българските турци не можех да спра да плача и се опитвах да гледам встрани, за да спра, но тогава виждах, че операторът и звуковият оператор също плачат. Мисля, че това беше една от най-искрените, емоционални и тъжни истории, които съм снимала. И по-важното - беше скрита история, която се е случила толкова близо до нас. Като разказват, аз се чувствам горда, че представих този безценен разказ, който ми бе доверен", завършва Йелда Янат Багджи.

http://offnews.bg/news/Komentari_65/Balgariia-moia-zemia-turskiiat-film-na-Al-Dzhazira-video_611155.html#