monte christo

Преди 3 часа, vorfax said:

17 страници? Предпочитам да остана невеж

Ако трябва да направя рекапитулация на настоящата тема, мога спокойно да заявя, че нищо не ми се изясни защото сами спорите помежду си.

Е, само 17 страници са, а не 170...

Как да ти се изясни, след като не влагаш дори мъничко труд. Ами... по друг начин няма как да стане твоята работа

Преди 29 минути, bulgaroid said:

Излиза българските владетели още от Тервел имат титлата цезар, освен канове са и цезари. Чак с идването на християнството, канаса бива изместена от цезаря., и постепенно девалвира а цезаря прогресира. Ако преди това канаса е била равна на императора сега нещата се обръщат и царя излиза напред.

Еми много просто Тервел е имал титлата и явно си я е ползвал човека. А после и другите. Започва да се търси приемственност с Рим и се налага цар.Ами навязла е много ясно Юстиниан 2 помага.

Пак почнахме с фантазиите, де го тоя старовлашки? Некви думи нещо?По същата логика аз твърдя ,че идва от шумерски. Нали , айде по-сериозно. 

Излиза, че българските владетели след Тервел въобще не са цезари, понеже в Римската империя самата титла "кесар" не е наследствена. Не е наследствена дори титлата "василевс", нито преди това "август".

Атома не си фантазира с "влашкия" (романския). Титлата "цiасар" ("цясар") в славянският език навлиза от античното латинско "кайсар" и средновековно латинско "цезар". Само като погледнем ареала на Пражката култура и се вижда с какви люде на юг са имали допир славяните (склавините).

Айде - по-сериозно, т.е. да прочетем нещичко, преди да се изхвърляме, а?

Преди 19 минути, bulgaroid said:

Ма къ нема да е навлязла, ти веднага като удавник за сламка. Значи пристигат българите тука , втория им владетел си я има титлата,ама не,как ! Те естественно я взимат от власи. Те власите тогава не съществуват , ама нищо де. Те са носители на римската традиция.

След романизирането (и елинизирането) на Балканите - власите винаги са си съществували. Просто самоназванието на римляните не е влахи (власи), ами романи.

Отново да подканя Doncho Peev да се ограмоти с тази тема: 

Няма да е лошо и vorfax да я прегледа

On 23 Април 2017 г. at 17:08, Doncho Peev said:

Уважаеми приятели, Фружине и Аспандиат, целта на потребителя "monte christo"  е да оспами темата с глупостите си. Не виждам смисъл с него да се води дискусия по какъвто и да е въпрос.

По съветския академик Литаврин и неговото произведение за отношенията между Аспаруховите българи и славяните, написано през 1992 г., няма какво повече да кажа. Трудът на уважаемия академик Литаврин вероятно има стойност на художествена литература в жанра "есе", но няма историческа стойност. Защо това е така, вече написах и нямам намерение да се повтарям. Не виждам и никакви аргументи, оборващи написаното от мен. 

Парадоксално е, че Литаврин бива защитаван от хора, които иначе, само на думи, громят съветската историческа наука и нейното мракобесно влияние в България. Но изкушението в този случай за тях е голямо.  Просто глупостите на Литаврин им вършат чудесна работа в обругаването на славяните, а също и на прабългарите (последното без да го осъзнават). В действителност, есето на Литаврин е олицетворение на всичко най-нелепо в съветската историческа мисъл по дадената историческа тематика.

 В писанията на Литаврин и на тези, които го защитават, става дума за някакъв странен вид примитивна съвременна политика,  а не за наука. Защо е така? Много е простичко. Нито един исторически извор не подкрепя изводите и хипотезите на Литаврин.

Читателите преценяват най-добре кой е оспамил темата с профанията си. Потребителят "monte christo" обикновено се стреми да бъде максимално информативен. Дискусията с него не може да се получи на случайни хорица с капацитет "4-ти километър", пардон - "4-ти клас"

Ако беше чел това-онова от Литаврин - а ти не си чел нищо друго от него, освен една-едничка статия! - много (на пръв поглед) негови "нелепи" анализи и твърдения щяха да имат своите обяснения.

Да вземем пример с Плиска. За нея Литаврин твърди, че преди идването на българите тя е била център (столица) на славянския съюз в Мизия "Седемте рода"! Наистина, в първият момент на прочита звучи - някак си - нелепо. Твърдение без никакви археологически доказателства към 1984 г.! Но подхождайки критично към неговите писания, ние все пак трябва да имаме едно на ум и да не бързаме да обявяваме написаното от него за глупости: Литаврин разсъждава през славяноцентричната призма! Нищо лошо - все пак е руски учен, а повечето разсъждават точно така. И веднага всичко си идва на местата, т.е. за Литаврин има лингвистично обяснение: старославянската (староруската) дума "пльос" - "плесо" означава блато или езеро. Извод: Литаврин търси сходство на думата Плиска и я намира в "плесо". Намира я, защото явно и други руски учени преди него са я намирали. А те я намират, защото "Седемте рода" са населявали територията на денешна Североизточна България. А Шуменското плато не е на друга планета. Например в България и до ден днешен се казва за някой си "как бил пльоснал в гьола". Фактически твърдението на Литаврин (е) има(ло) резон.

Обаче.. допреди двадесест години славянски артефакти в Плиска не са били открити. Не знам как е положението към днешна дата. Трябва да питаме Маготин, защото той - така или иначе - си е в къртичата гилдия. Това му е работата. Пеев, какво ще правим, ако - не дай си, Боже! - вземе и случайно излезе нещо от пустите анти и склавини!?! Пак ли ще кълнеш Литаврин?!?

Преди 19 часа, Doncho Peev said:

Аз не съм съгласен с тази етимология. Който иска, може да си вярва в нея. От филологическа гледна точка тя е нонсенс.

Няма никакъв преход Ceasar - Цясар - Цар. Това е абсурд и въпреки напъните на разни хора, няма нормално обяснение от гледна точка на лингвистиката. В славянския превод на Библията и до днес си се употребява латинско-гръцката дума "КЕСАР" без никакви промени и "преходи".

"Цар" е оригинална българска титла, подобно на канас/княз. Омръзна ми да слушам абсурди от кого какво сме заели. Разберете най-после, че по време на Първата българска държава всички титли, без изключение, са оригинални български. Имаме оригинална държава с оригинална култура и оригинални, собствени титли.

 

Ти пък много разбираш от филология...

Призовавам те да спреш с глупостите и глуповатите анализи, и да се образоваш:

Пеев, стига вече с тази нагла профания!

Преди 10 часа, Frujin Assen said:

Здрасти Графе.

Преселението на славяните от Аспарух винаги съм смятал, че има една основна причина- няма място. След като в Мизия пристига нов народ- българите, редно е местните славяни малко да се посместят.Колкото до Аспарух и Солун според мен не си прав. Силно се съмнявам българите да не са имали данни за втория град на империята. За връзките с Куберова България... по скоро само са се знаели.

Фружине, въз основа на кое право е редно местните славяни да се посместят?!? Значи пристига някой си в дворът на къщата ти, и ти сам разголваш жена си и дъщеря си; отиваш да му колиш кокошка и да му оправяш одъра, че да може като се наплюска, оригне и изпърди, по-удобно да оноди женорята; Фружине - ами че то остава да си намажеш дупенцето с дървено масло и да му се предложиш, че може и да не се е наситил на гореспоменатите...

По въпроса за Солун. На теб ей-така някакъв вътрешен глас ли ти подсказва, че не съм прав? Например Теофан Изповедник в прав текст заявява, че Аспаруховите българи към 680-681 г. все още хал-хабер си нямат от топографията и географията на Балканите: "Като видели, че мястото е много сигурно, отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтийско море...". Като видели! За сефте! Къде е Малка Скития, къде е Солун? Но, хайде, от мен да мине (да не кажеш, че Графа е неотстъпчив) - нека само да са чували за Солун (ама чак в разрушения Томи), но без да имат и най-малката представа накъде точно трябва да се язди, за да се достигне... някога. Deal?

Преди 3 часа, Frujin Assen said:

Между славяни и ромеи има конфликт, дори и да не иска да се намесва една регионална сила рано или късно би била принудена да го направи- независимо на чия страна.

Има славяни, които не са в конфликт с римляните. Ти кои славяни визираш?

Цитирай

Doncho Peev said:

Продължаваме с дивотиите на академик Г. Г. Литаврин - почетен член на БАН. В във въпросния текст (Славяне и протоболгары: от хана Аспаруха до князя Бориса-Михаила) почти на всяка крачка се натъкваме на епитети, оценки и конотации, характерни за художествената литература. Нещо твърде нехарактерно за научния език. Разбира се, един утвърден учен би могъл да си позволи в някаква степен и своя, собствена емоционална реакция или определение. Но при академик Литаврин тези оценки доминират „научния” текст и дразнят със своята клиширана глуповатост. 
Да вземем следващото изречение:    

Цитирай

„Отношения протоболгар со славянами и в правобережье не были, по всей вероятности, идиллическими.” 

Това някакъв научен термин ли е, „идилични”? Кои отношения в историята са „идилични”? Израз на някаква ирония ли е това? Какво изобщо прави това субективно прилагателно в един строго научен текст?   
 По-нататък става ясно, че военната наука или може би научната фантастика е загубила в лицето на Литаврин един обещаващ талант. Става дума за преселението на славяните от Аспарух:

Цитирай

„Поэтому я усматриваю в действиях Аспаруха еще один мотив - разобщить славинии территориально, во всяком случае отколоть северов от объединения "Семь родов" и развести эти славинии на большое расстояние друг от друга.” 

1.    Нямаме никакви сигурни данни, че северите са част от седемте славянски племена, че да се наложи някой да ги „откъсва”! Въобще не знаем какви са отношенията на северите с останалите славянски племена. 
2.    Нямаме никаква идея за точното териториално разпределение на славяните и северите след преселението – не знаем дали е имало териториална връзка между тях, дали някой им е пречил да общуват и да си ходят на гости, колко на запад се намират останалите славяни – нищо, ама нищичко. 
Но големият учен, академик, вече е нарисувал въображаемата картина на мащабния стратегически замисъл в главата на Аспарух: „да откъсне северите”, „да раздели славяните териториално”, „да ги отдели един от друг”?! Страшно! 
Подтекстът в това писание на Литаврин е, че Аспарух не вярва на славяните, те са подозрителниии....... Затова ги разделя. И не само, че разделя тези подозрителни типове, на които им няма доверие, но, отгоре на всичкото, им доверява да пазят най-важните граници на държавата му. Поне да ги беше изселил към Днепър, а още по-добре в Сибир! Въобще, тоя Аспарух би трябвало да е бил много странна птица. 
Аспарух не вярва на северите, затова иска да ги „откъсне” от останалите славяни, но пък им поверява ключът от дома си – близката граница с Византия. Ако Вие не вярвате на някого, ще му поверите ли ключа от апартамента си? 
Вие и аз не, но пък академик Литаврин – може би! 

1.    Нямаме никакви сигурни сведения за северите, разбира се. Но не сме и специалисти по средногръцки – например на мен като на влах, трудничко ми се удаваше. Понеже Литаврин доста добре се справя със средногръцкия, така интерпретира нещата (досущ като Бешевлиев, който за разлика от Дончо Пеев, на това отгоре е специалист по средногръцки) – че северите са били автономна част от съюза „Седемте рода”, който съюз точно според Литаврин, поне към 70-те години на VII век надали вече отразява реалната числена стойност, т.е. някога може да са били 7 рода, но сега - не са. Има изследователи пък, които смятат, че племената в Мизия са само две, реално седем или пък дори осем. Чел ли си ги тези специалисти?
2.    За северите има предостатъчно данни къде са преселени след като Аспарух се установява в Мизия и Малка Скития. Публикувал съм тук в БГ Наука автореферата на Методи Даскалов за северите (който изказва хипотезата, че северите са дошли на Балканите заедно с Аспарух), а на това отгоре и Маготин се е разшетал последно време тъдява, така че ако не го домързи може и да получиш допълнителни сведения от него.

Подтекстът на Аспарух: да, точно така е – той иска да ги откъсне, да ги разедени, защото така славяните повече ще слушат – най-малкото няма да пречат на българския владетел да устрои ордата си по тукашните земи, нито пък Аспарух ще им пречи. Заради това например Славинията на северите в края на краищата запазва своята автономия (полунезависимост) с уговорката да пази източните проходи. Седемте рода са разкарани на Запад поради простата причина, че в качеството си на римски федерати част от тях са оказали съпротива на българите (да вземем пример от статията на Ангелова за Дръстър). Плюс това предците на Седемте рода открай време са врагове с аварите – къде другаде да ги пресели Аспарух, ако не да пазят границата с Авария. Пише го...
Пише го – да; но конските капаци пречат на Дончо Пеев да го проумее, понеже е дървен философ, който го мързи да чете...

Цитирай

Doncho Peev said:

Тъй като захванахме академик Литаврин и преселенията, нека малко да задълбаем в неговото есе.  Става дума за прословутото преселение на 208 000 славяни по времето на Телец. Според Теофан Изповедник, преселението не е по времето на Телец, а преди той да се възцари, но това е бял кахър. Приемаме, че годината е 763 г. (или 761 г.), както ни казва патриарх Никифор, а след него и Литаврин. Все тая. 
По-любопитното е друго. Литаврин акцентира на нещо бомбастично и невероятно, а именно: Според него всичките тези 208 000 души са преминали на лодки от българския Черноморски бряг до брега на Мала Азия! (Да не забравяме, че това се случва в същата година, когато температурите през зимата падат до непознати стойности и дори морето в крайбрежните зони на Босфора започва да замръзва и се образуват айсберги. Но  да предположим, че славяните преминават не през зимата, а да кажем през пролетта.)  

Цитирай

Так, согласно "Бревиарию" Никифора, в 761-763 гг. из Болгарии ушло до 208 тыс. славян. Они самостоятельно морским путем переправились из своих мест в Болгарии на побережье византийской провинции Вифинии на южном берегу Черного моря, в район устья реки Артана........

 
Опитах се да си го представя - 208 000 души в лодки, през морето............... с жените, децата, старците, имуществото, храна, вероятно и домашни животни................. Това на примитивни лодки през 8 век, в ледената вода на бурното море............. Е, не можах да си го представя!!! 
Мащабите на подобна операция са напълно сравними и дори надминават предизвикателствата пред съюзниците при Десанта в Нормандия през XX век. 
Не мисля, че това е възможно дори днес, имайки предвид опита на сирийските бежанци и другите мигранти от  Близкия изток, които в съвременни лодки трудно преодоляват разстоянието от 5 - 7 километра в топлото Егейско море. 
Това е истинска лудост! 
Но за академик Литаврин, подобно преминаване на 208 000 души на лодки е напълно постижимо и дори нормално. Човекът не се смущава, не се замисля. Така са академиците......... 
Да видим, поне, дали бълнуванията на Литаврин имат изворова база. Ето какво пише Теофан - ГИБИ, стр. 303: "След като се изминало не много време, славянски племена се изселили от своите земи и преминали като бежанци Евксинския понт. Техният брой бил около 208 000." 
Литаврин се хваща за споменатото преминаване на Черно море. Никъде, обаче, не става дума за лодки или десантиране на малоазийския бряг, забележете, "в устието на река Артана", както благоволява да се изрази видния академик. 
Възможно е ли е Теофан да говори за просто преминаване през Босфора при прехвърлянето на славяните от византийците в Мала Азия? Много вероятно. И именно за това индикира сведението на Патриарх Никифор ГИБИ (271 стр): "А мнозина славяни като избягали преминали при императора и той ги настанил при Артана". 
Опа! Значи избягали при императора и той ги настанил! Той, лично по негово нареждане, при Артана! 
Не в устието на реката, а "при Артана"! И никакви лодки, и никакви десанти на 208 000 души!!!  
 Как Ви се струват "постиженията" на видния византолог? Можем да продължим нататък. 

Дончо Пеев пак не е в час.  Нищо нередно при него, разбира се...
А мнозина славяни като избягали преминали към императора (а не „при” императора - бел. моя), който ги настанил при Артана. И го пише Теофан, а не патриарх Никифор.
След като се изминало немного време, славянски племена се изселили от своите земи и преминали като бежанци Евксинския понт. Техният брой бил около 208 000. Те се заселили при реката, наричана Артана. Пише го патриарх Никифор, а не Теофан.
Разбира се, умник като Дончо Пеев случайно прочел-недочел нещо от изворите, въобще не се опитва да го осмисли, а започва да... „мисли”, и то на висок глас, та да се посмеем всички с гърлен глас. Патриарх Никифор изрично му е написал, че славяните са прекосили Понта (а това става най-вече с ладии – така наречените „моноксили” – а не толкова с лодки, като посоката е ясна: Витиния); наш Доньо обаче е решил да ги прекара с римска помощ през... Босфора. Защото никъде не се говорело за лодки или десантиране на малоазийския бряг! О, свещена простота! 
И недей да манипулираш читателите – Литаврин говори за районът на устието на Артана. Според теб „устието на реката” е нещо по-различно от „при реката”, при условие, че имаме документирано морско преселение? Естествено, че славянските ладии първом са акостирали някъде при устието на Артана. Толкова ли ти е трудно да мислиш? Но не – ти искаш да прекосят Босфора, та да ги заселят „при реката”, а писанията на патриарха за Понта молци ги яли... Анализите на Дончо Пеев са по детски наивни, дори на моменти конкурирт Иванушка Глупака. Е, не е ли така!?
Патриархът изрично му е написал, че събитието станало след голямата зима, т.е. или през пролетта, или през лятото, когато се съживява съдоходенето по морето, обаче наш Доньо продължава да бъде комплексиран от ледените води на бурното море...

Относно брооят 208 000 славяни и моноксилите. 
Да започнем първо с „еднодръвките”. Както казахме, това са ладии, а не обикновени лодки, като дължината им е средно около 12 m и побират докъм 40 души. Разбира се, има и по-малки славянски корита. Например славяните още през 626 г. прекосяват Понта с най-различни по тонаж корита. Когато приближават към Константинопол, славяните не се ръгат на партиди в Босфора, където има голяма вероятност техните корита да се натъкнат на римските дромони, които ще ги изтърбушат за норматив, а слизат на брега и пренасят през сушата моноксилите, за да ги изцопат в Златния рог! Но това са подробности, за които Дончо Пеев не подозира, понеже невежите няма как да знаят какво пишат изворите и какво анализират разни изследователи, пък били тези изследователи дори и на „отчайващото ниво” на един Литаврин.
Самата цифра 208 000 буди подозрения, разбира се. Литаврин въобще не подхожда критично към този брой (въобще не му е и работа - статията му е с друг акцент) – той просто огласява, че така и така, според патриарх Никифор славяните, които прекосили морето били около 208 000. Толкоз. Тук или патриарха ни указва съвсем точни и действителни числа (предвид хипотезите, че навярно е имал достъп освен до държавни документи, но и до лица близки до ведомството с кадастрите, или пък най-общо казано – достъп до клюкари отговарящи за средновековната „жълта преса”), или цифрата 208 000 е съвсем нормална средновековна хипербола, която не заслужава коментар. В случай, че цифрата е достоверна, това преселение не е задължително да стане наведнъж, т.е. това не е еднократен акт, както по детински наивно си мисли Дончо Пеев; макар че според „заслужили” професионалисти като Камен Станев, какво им пречи – нали - на славяните да изчукат набързо към 5 200 гемии и всинцата наведнъж да прецапотят морето? Същото лице навремето не виждаше никакъв проблем римляните да имат по над 300 000 гребци по военните си коневозни кораби при Константин Копроним, при условие, че през средните векове те никога не са били повече от 34 000 души! Но всичко опира до въпрос на личен избор – Дончо Пеев съвсем спокойно може да се прехласва по Камен Станев: на едно „професионално” ниво са.
Извод: или хипербола, или славяните са се точили на партиди цяла пролет и цяло лято – няма друг вариант!

Цитирай

Doncho Peev said:

Не мисля, че разделението по времето на Телец върви по линията славяни - прабългари. Това е глупост. Разделението е по линия на: радикали - умерени в отношенията с Византия. Прабългарите също бягат във Византия с целите си родове и са толкова много, че Омуртаг настоява за отделна клауза в договора с Византия, която би му гарантирала връщането на тези прабългарски емигранти. Ромеите не се съгласяват. 
Предполагам, че още тогава в границите на България попада многобройно християнизирано население - славянско и неславянско. Оттук противопоставянето се разпространява и по линията: езичници (твърди по отношение на Византия) - християни (умерени към Византия).  Сигурен съм, че избягалите във Византия по времето на Телец са християни. 
Едновременно с това е имало предостатъчно езическо славянско население в България, което не е бягало никъде. 

Ето, драги читатели: Пеев отново върви срещу източниците. А в тях е указано, че по времето на Телец разделението върви точно по линията българи-славяни (по-точно - част от славяните).

И не Омуртаг е настоявал за подновяването на договора от 716 г., а Крум. Влизай в час, че ми е омръзнало да поучавам прощъпалници. Тогава (през 812 г.) римляните под влиянието на Теодор Студит не се съгласяват за връщането (размяната) на пленниците и политическите бегълци, понеже те вече са приобщени към християнството.

И не бъди толкова сигурен, че избягалите (преселилите се) в Римското царство по времето на Телец са били християни. В изворите се говори за политически борби сред българите, а напусналите славяни явно са били поддръжници на загубилите. За да твърдиш, че избягалите са християни, се нуждаеш не от голословни твърдения, а от солидни аргументи, а пък ей сегичка (само да го прочете) лошавият Маготин ще те препарира с доказаното тяхно езичество поне за територията на България. Във Витиния е ясно, че са станали християни.

Цитирай

Doncho Peev said:

Да попитам и аз за извор. Кой извор нарича Заберган "заклет враг на антите"?! Дори и Литаврин не говори такова нещо. Това е просто творческо доразвиване на фантазиите на г-н Литаврин от българските "професори" от СУ. 
Та кой е изворът? Питам всички. Не само лицето, което е изтропало тази глупост по-горе.  
Все още чакам да разбера в кой извор Заберган е наречен отявлен враг на антите. Вярвам, че и тук ще заблестите с познания, а не с обичайните квлификации. 
И така, Заберган..................... 
А, и пак стигаме до нещастния Заберган, нарочен от члена на "научната гилдия" за "заклет враг" на антите. Чакаме исторически извор на това твърдение, освен ако не става дума за древно предание от ухо на ухо и от уста на уста!
Демек, няма никакъв "Заберган"?! Това искам да чуя и всички да го чуят.  
Поредната простотия на "кикотещата се научна гилдия" от СУ. 
“…известният котрагир, приятелят на аварите, който бил заклет враг на антите…”
Демек, няма никакъв "Заберган"?! Това искам да чуя и всички да го чуят.  
Поредната простотия на "кикотещата се научна гилдия" от СУ.

Драги читатели, Дончо Пеев за пореден път демонстрира въпиющото си безхаберие, което в повечето случаи граничи с безумна наглост. Седнал да спори, а за първи път в живота си чува, че Заберган е наречен „заклет враг на антите”! За пръв път! Дори си мислеше, че съм си го измислил... О, свещена простота!! Сега става още по-смешен, още по-жалък, когато продължава с твърдението си, че нямало никаквъв Заберган в текста на Менандър, т.е. не за Заберган идело реч! Няма как невежеството на Пеев да му помогне – просто трябва да се чете, а думите да не изпреварват мисълта, нещо съвсем присъщо на – смея да твърдя – словоблудният Пеев. 
Откъде Дончо Пеев да знае, че посолството на Мезамир при аварите се е състояло в края на 50-те години на VI век (т.е. около 558-560 г.), когато владетел на кутригурите все още е Заберган, вече васал на аварите! Откъде един невежа да знае за тези факти!? Знание се придобива с четене.

Цитирай

Doncho Peev said:

В пространното житие на Кирил, което предполагам, че никога не сте чели, се посочва подобна вероятна връзка. Не исках да дразня потребителя "Йончев", затова преди време не реагирах на неговата забележка. 
Какво пише там? Там е написано, че самият Константин Кирил твърдял, че неговият дядо бил високопоставен служител в двореца на важен чужд (неромейски) владетел и като такъв е бил изпращан на дипломатически мисии. 
Оттук идва предположението, че става дума за българския владетел и за потомък на един от хилядите български (прабългарски) политически бежанци във Византия. 
Сега очаквам още по-голям "кикот сред научната гилдия". В това "научната гилдия" е най-добра. 

...чужд (неромейски) владетел! О, свещена простота!!! Повярвай ми, настанал е още по-голям кикот, не само сред научната гилдия, но вече и сред професионалните аматьори. Но така ще бъде, когато невежите залагат на Иван Таневото фолк-хистъри.
Няма да е лошо Дончо Пеев да се позаинтересува какво означава клишето „чужда земя” в условията на средните векове, за да не изпада в малоумни интерпретации! 

Цитирай

Doncho Peev said:

Аспарух и Тервел не са чували за своите "чичовци" и техните местообитания около Вардар, Струма, Солун?! Те, според нашия герой, са някакви папуаси, спуснати с летяща чиния в "Романия".  
А това за "легитимните претенции" изобщо не го разбрах. Изглежда авторът е на някаква друга планета. За нарушаване на мира, т. е. за нелегитимни ромейски действия, говорят самите ромеи! Не Тервел или хората му!  
За това трябва човек да има аналитичния ум на тригодишно дете. Поне. Когато някой нарушава мира срещу теб, тръгвайки на военна експедиция срещу населението Х, какво точно ти се пада населението Х? 
Това е математически въпрос с повишена трудност. За някои хора, де. 

Както написах одеве: „Към 680-681 г. Аспарух и неговите люде надали въобще са били чували за Вардар, Струма, Солун, та да имат и най-малка представа за териториите между тях, камо ли за легитимни претенции върху тях...!?” Няколко години по-късно – примерно 688-689 г. – да, вече са имали представа; но не и към 680-681 г.
Влизай в час и не дразни аудиторията с невежеството си: Кувер се настанява в Македония между 682-684 г.

Няма как да ме разбереш за „легитимните претенции”, макар да съм го написал (обяснил) на простонароден български. Трябва да положиш няколкогодишен труд, и чак тогава ще започне да ти се прояснява ситуацията.

Виждам, че си останал с аналитичния ум на тригодишно дете, след като продължаваш да смяташ, че славяните покрай Солун са Аспарухови поданици след 681 г., или пък че същият този Аспарух е установил протекторат над Куверовите българи след същата тази 681 г., при условие, че последните все още са по Аварския каганат. О, свещена простота!!! Да не говорим, че между Куверовите българи и македонските славяни съществува напрежение...

За Дончо Пеев е лесно е да пише, без да се мисли, при условие, че не е чел. Тук е всепризнат факир – не среща никакви трудности. Наистина ще си остане на нивото на Хърс Златния, Гогов, Ураган и още половин дузина крупни мислители x in 1. Като гледам развитието на други теми явно не само (прочетеният от Пеев – sic!) Литаврин е писал „скодоумни глупости”!?! Според него глупости са писали и Каждан, и Уитоу, и Гюзелев, и Тъпкова-Заимова, нищо че за първи път им чува имената, камо ли да е прочел нещо от тях...

Цитирай

Doncho Peev said:

Интересен е фактът, че през 7 век солунските славяни искат подкрепа от аварите срещу Византия и не я получават. Затова пък българите им предоставят помощ с войски през 688 г., дори без някой да им я иска (или поне не знаем за такова изрично искане).
Това ни дава основание и за друго почти сигурно обстоятелство, което вече беше коментирано и от други потребители тук. Вероятно мирният договор между Аспарух и Константин е регламентирал своеобразен протекторат на Аспарухова България по отношение на солунските славяни, а също и по отношение на неговите "чичовци" - Куберовите българи.

На какви извори се базира твърдението за исканата през VII век, но неполучена подкрепа от аварите за солунските славяни, насочена срещу Византия? Въз основа на каква база данни се достига до интерпретацията, че българите „предоставят помощ с войски през 688 г.” на славяните?
Въз основа на каква база данни се достига и до интерпретацията, че „мирният договор между Аспарух и Константин е регламентирал своеобразен протекторат на Аспарухова България по отношение на солунските славяни, а също и по отношение на неговите "чичовци" - Куберовите българи”?

Цитирай

Doncho Peev said:

Статутът на тези (Битолски) прабългари, а вероятно и на живеещите наблизо солунски славяни, намира място в мирния договор между Аспаруховите българи и император Константин от 681 г. Когато този статут, поне по отношение на солунските славяни е нарушен, Аспаруховите българи се задействат и навлизат във Византия, въпреки че походът изначално не е насочен към тях в географски план.
Императорът не закача и Куберовите българи, така че действието на Аспаруховите българи може да се изтълкува единствено като акция, насочена към защита на Солунските славяни като български поданици (или хора, които имат статут близък до този на поданици).

Интересно е да узнаем от Дончо Пеев за клаузите на договора между Константин и Аспарух, където... бил разгледан статутът на Куверовите българи? Интересно е да узнаем къде точно се споменава и за солунските славяни, като за... български поданици?
В случай, че подобни данни отсъстват от изворите, можем ли да считаме подобни интерпретации от негова страна, ако не за глупост, то най-малкото за свободен полет на фантазията?

Цитирай

Doncho Peev said:

Мадарският надпис е уникален. Както и свидетелствата на ромеите, той е индикация, че още от първия ден на пребиваването си на юг от Дунава Аспаруховите българи имат легитимни претенции за владение, т. е. де юре владеят териториите между долното и средно течение на Вардар - на запад, долното и средно течение на Струма - на изток, Солун - на юг (без самия град) и Осоговската планина - на север.

Нова интересна интерпретация, граничеща с хипофантастика... Териториите между Вардар, Струма, Солун и Осогово?!? Ако говорим за идеология и легитимизъм, единствената държава претендираща за легитимна власт по Балканите - това е Романия. Българите могат да претендират за дадена територия (че им принадлежи) само „по правото на завоюване”, т.е. обичайното право на по-силния през средните векове при настаняването в дадена провинция. Към 680-681 г. Аспарух и неговите люде надали въобще са били чували за Вардар, Струма, Солун, та да имат и най-малка представа за териториите между тях, камо ли за легитимни претенции върху тях...!?

Цитирай

Doncho Peev said:

 Литаврин Г.Г. - Славяне и протоболгары: от хана Аспаруха до князя Бориса-Михаила.
Темата изначално бе започната с идеята да се разгледат нелепостите, написани от учения Г. Г. Литаврин относно отношенията между прабългари и славяни. Според потребителя Монте Кристо, Литаврин бил всепризнат авторитет в тази област и всички български историци го изучвали с упоение.
Цитирам и после коментирам една от тези тъпотии на Литаврин (надявам се всички говорят руски):

Цитирай

„Не редкие в Византии массовые перемещения как давних, так и новых подданных империи (в частности, славян) хорошо изучены. Они были, как правило, недобровольными, производимыми властями по политическим мотивам. В Болгарии подобный исторический феномен имел свою специфику: перемещались только славяне, а все известные случаи их добровольного переселения были так или иначе обусловлены, как я надеюсь показать, их конфликтами с этнически чуждой верховной властью.”

Тук Г. Литаврин внушава някаква изначална дискриминация по етнически и расов признак в средновековната българска държава. Прабългарите го играят расисти и зверове.  Угнетени са славяните, които имали „конфликти с етнически чуждата им върховна власт”.
Т. е. славяните са местени и притеснявани именно защото са славяни. Във Византия това ставало по някакви неясни „политически причини”. Доказателства от страна на Литаврин – Йок!
Отгоре на всичкото, два абзаца по-надолу се пръква изречението:

Цитирай

„Первые два-три десятилетия славяно-протоболгарских контактов были временем становления и упрочения союза вождей и князей славян с ханом Аспарухом.”

Уж славяните бяха угнетени по линия на "етнически" конфликт, сега се оказва, че били в съюз с тези дето ги угнетявали!!!
Но да се върнем към т. нар. етнически мотивирани преселения на славяни в България, които Литаврин надълго и нашироко разглежда. Такива етнически мотивирани преселения на славяни в България, осъществени от централните власти няма и никога не е имало.
Вече уточнихме, че разместването на племена след 681 г. има военностратегически характер. Т. е. това е разпределение на функции по отбраната на общата държава. Подчертавам – отбрана.  По никакъв начин не отчитаме „конфликт с етнически чужда върховна власт”, както скудоумно се изразява „големият” учен.

Не мога да разбера, защо Дончо Пеев приписва думи на Литаврин, които никъде на са казани (написани). Литаврин никъде не споменава за „расисти”, „зверове” и  „угнетяване”. Това е измислена и предпоставена теза на Дончо Пеев, който се опитва да громи Литаврин по тази линия. Руският специалист е написал черно на бяло, че във Византия нерядко са премествани (преселвани) както стари, така и нови поданици (в частност – славяни), и че всичко това е много добре изучено. Той даже не си прави трудът да спомене (т.е. да даде примери) в кои години са преселвани славяни[1], защото откъде да знае, че осем години след смъртта си (и шестнадесет след публикуването на статията) ще се намери пълен лаик като Дончо Пеев, който ще коментира (рецензира) без нужната елементарна историческа подготовка[2], т.е. въобще няма да знае (да подозира) за преселванията на славяните, та ще му трябват „ясни” примери (доказателства) за Византия, понеже, според Дончо Пеев, причините за преселванията са „политически нясни”. Самата поредица (част от която е и самият сборник, където е публикувана статията) е със съвсем тясна академична насоченост. Тиражът е... 400 броя. То ест – колкото да ги има тези сборници по библиотеките на по-големите градове и научни центрове в Русия, та ако някой докторант се втурне да дири това-онова, да има откъде да го прочете. Това не е научно-популярна литература.

[1] Толкова много е дъвкано, дори предъвкано по историческите журнали на тема „Византия и славяните”; въобще – в историографията причините за преселванията на славяните, а също и на други народи (например арменци и сирийци) се приемат вече едва ли не за аксиома; при все, че изворите изобилстват за отношенията на централната власт със славяните, арменците, сирийците и много други по Византия, и място за аксиоми – няма, а по-скоро – има място за констатации (клишета).
[2] Навремето Хърс Златния, Ураган, Гогов (пък и други) също бяха доста зле със фактите.

Литаврин е праволинеен и ни казва: "в България подобен исторически феномен (става дума за преселванията – бел. моя) има своята специфика: премествани са само славяни, а всичките известни случаи на тяхно доброволно преселение било, така или иначе обусловено, както се надявам  да покажа, от техните конфликти с етнически чуждата върховна власт.” Т.е. славяните са местени и притеснявани не само по себе си защото са славяни, а защото при някои техни племена в Мизия се наблюдават наченки на квазидържавност, датираща поне две-три (дори няколко) десетилетия преди идването на българите и продължаваща до времената на Омуртаг.  Тази квазидържавност при някои славяни определено пречи на българите при изграждането на собствената им държава (особено през VIII – първата третина на IX век), макар един от казусите поставени от Литаврин в други негови статии да е именно следният: необходимост от разглеждане на условията, при които са възниквали славянските военно-политически обединения от втората половина на VI век, които век по-късно са имали активна роля при създаването на българската държава. Да не забравяме – според археологията има и доста славяни останали да живеят под пряк български контрол в Малка Скития и Мизия, а при тях няма как да наблюдаваме квазидържавност, т.е. интересното е това: дали тези славяни след 680-681 г.  би трябвало да са представители на Седемте рода, или иде реч за славяни, пропуснати от изворите, но засвидетелствани от археологията?

Относно съюзите между българският владетел и славянските князе и архонти: навярно Дончо Пеев ще ни упъти къде точно да четем от Бешевлиев, където той твърдеше за славянски жупан, отговарящ за подчинените славяни и тяхните князе в България пред самият хан. Ако въобще е чувал за Бешевлиев, разбира се, и за неговите тези осветляващи ни подобни реалии по българските земи...

Та да се повторим за 681 г. и разпределението на функциите по отбраната на България: ако Дончо Пеев внимаваше и четеше детайлно Литаврин, нямаше да се прави на интересен, нито да се държи съвсем целенасочено като форумен трол, а щеше да осмисли контекста. Руският византолог в статията си не акцентува само върху 681 г., а ни указва, че ще раглежда конфликтите на славяните с чуждата върховна власт до времето на Омуртаг и Борис, и в която статия проблематиката за разглеждане е хронологически разделена на три исторически периода.

Цитирай

Doncho Peev said:

Тук беше споменато за преселението по времето на Телец и дори бе уточнено, че това преселение няма връзка с никаква битка или наказателни действия. Аз лично свързвам това преселение с религиозни притеснения на изселилите се, които ОЧЕИЗВАДНО са били не толкова славяни, колкото християни.   
Преселението по времето на Омуртаг е осъществено не благодарение, а въпреки желанието на централните български власти. Славяните в този случай са съблазнени от франките и подлъгалите се имат ужасна съдба на север. И в този случай няма конфликт на етническа основа, а мотивацията за конфликта е чисто политическа – вътрешното политическо устройство на страната.
Тук няма нужда да добавям, че във Византия политически значимите бегълци са ПРАБЪЛГАРИ, а не славяни, и те са толкова много, че Омуртаг настоява за специална клауза в мирния договор с Византия. И тези ли преселници са имали конфликти с „етнически чуждата им върховна власт”?!
Наследниците на един от тези прабългарски болярски родове, избягали във Византия са дори известните на всички ни Кирил и Методи – по признанието на самия Кирил!
Споменах и за масовото изселване на наследници именно на прабългари във Византия след въстанието на Боян-Михаил срещу брат му Петър.
Толкова за „преселенията” на Литаврин. Предлагам да продължим нататък с другите му глупости. 

 
Крилатото твърдение, че по времето на Телец преселилите се славяни от България в Римското царство са християни, и че тяхното преселение е свързано с религиозни притеснения, е меко казано –  ако не истинска глупост, то най-малкото поне мисловно недоразумение. При условие, че подобни податки липсват в изворите – а както спомена и Маготин: липсват и в археологията, което никак не е маловажно – подобна тенденция може да развесели и най-заклетият фаталист и меланхолик. Но какво друго да очкаваме от Пеев, ако не различната гледна точка?!?

Относно Омуртаг, славяните по Северозпада и франките: ами ето – според Литаврин, вътрешното политическо устройство до Крум и Омуртаг все още не е устроено точно заради етническата диференциация между българи и славяни с техните подчинени и полунезависими Славинии. Не виждам защо Литаврин трябва да бъде обвиняван и наричан „скодоумен”, при условие, че рецензентът хал хабер си няма от трудовете на Литаврин.

Бегълците (пра)българи във Византия нямат абсолютно никакво отношение към темата. Литаврин въобще не засяга подобна проблема. Дончо Пеев е човекът, който прави ирелевантни добавки. Масовото изселване на „българските наследници” след въстанието на Михаил срещу Петър също няма отношение.

„Сведението” на Дончо Пеев за връзката на Кирил и Методий с прабългарски род може да предизвиква само добронамерен кикот сред научната гилдия.

Цитирай

Doncho Peev said:

Продължаваме със студията на г-н Г. Г. Литаврин за отношенията прабългари - славяни.
Ето какво пише той малко по-нататък в своето есе:

Цитирай

"Вполне вероятно, союз верхов обоих этносов не исключал трений между ними: историческая память обоих народов не могла не сохранить воспоминаний о былых (в VI - первой половине VII в.) жестоких столкновениях булгар со славянами. Например, авары, уже находясь в Паннонии, долго питали ненависть к славянскому в своей основе союзу антов [6]."

Да видим откъде г-н Литаврин черпи сведения за "жестоките стълкновения между българи и славяни в периода 6, първата половина на 7 век"? Прави се препратка към Менандър (вече цитиран тук от Дорис) и историята с неизвестния "кутрагир".
Така от постъпката на един единствен неизвестен човек, при това на чужда, аварска служба, големият руски византолог прави извод за наличието на "жестоки стълкновения между българи и славяни" и то в продължение на векове?!
Не знам. Лично на мен ми звучи не просто пресилено, а направо глупаво. Да не говорим, че научната стойност на подобен извод е .... кръгла нула.
Тук дори не коментирам нелепицата с "историческата памет" на двата народа, каквото и да значи това.

Словосъчетанието „историческа памет” не е нелепица, точно поради причината, че и авари, и българи нямат писменост. Преданията (с неизменното преескпониране) от уста на уста и от ухо на ухо за нам какви си герои или пък за злите врагове – съседите – е нещо съвсем нормално при безписмените народи. Неслучайно Заберган е наречен „заклет враг” на антите, а Литаврин прави интерполация и с други събития, където наред с аварите със 100%-ва вероятност са участвали и българите-кутригури – например тези от краят на VI век по долното течение на Дунав или пък от самото начало на VII век – 602 г. Дори можем да вметнем и за междуособиците в Аварския каганат между авари (и техните поддръжници българите) от една страна и славяните[3] от друга (особено след 626 г. и преди събитията от 631-632 г.).

[3] В Панония не са рядкост артефактите с антски произход

Сега: какво можем да сторим ние – четящите в този форум – с невежеството на Пеев, т.е. той не е чувал (чел) за тези събития!? Нищо – какво да направим?!? Вместо да напишем научна статия, правим форумна контра-рецензия...

--------------

Следва продължение...

Като чета написаното от Гербов или Пеев, направо се замислям дали нивото на аналитичност в историческия раздел на този форум не е от времената преди Спиридон Палаузов...

Преди 11 часа, Doncho Peev said:

Есето на г-н Литаврин на тема "Отношенията между славяни и прабългари", предвид вниманието, което му отделяте, заслужава обсъждане в отделна тема. 

В него изобилстват необосновани внушения и примитивни оценки. Ако отворите съответната тема, с радост ще участвам.   

Пеев, какво точно не ти арадисва при Литаврин? Къде са "необоснованите внушения" и "примитивните оценки", на кое място? Посочи да видим...

Преди 4 часа, Doncho Peev said:

Поставих плюс на горния отговор на г-н Йончев, защото ме впечатли със своята информативност и добронамереност.

Генадий Литаврин не се ли нуждае също от реабилитация? Или ще продължаваш да знаеш повече от него?!?

Преди 9 часа, Doncho Peev said:

Известно е, че през 680 г. императорът поема на поход не само срещу българите, но срещу своите уж "федерати" славяните.

Ама много странни "федерати на византийците" били тия славяни! Това, обаче, не смущава руснака Литаврин и цитиращите го в този форум.

В писанията на Литаврин се открива и друг интересен момент - изглежда въпросният господин, а и не само той!, не познава българската история достатъчно добре фактологично. Това личи от твърдението му, че изселвания от България имало само по отношение на славяните. Малко по-преди в тази тема споменах за въстанието на Боян - Михаил срещу брат му Петър. След неуспеха на въстание към Византия имаме масово изселване именно на потомци на прабългари, които са подкрепили въстанието. Литаврин дори не е чувал за това. 

Тоа пост мА карЪ да сЪ замисля сИриознУ

Известно е, че императорът предприема поход САМО срещу българите. Това са фактите от изворите. Просто в темата продължава да се чува звукът на кухо дрънчащи чайници, които продължават да игнорират изворите, понеже ги мързи да четат.

Цитиращите Литаврин в този форум не се смущават от него, защото той беше (а с оглед на написаното от него в продължение на над четири десетилетия - все още е) невероятно съдържателен и информативен.

За мен иди-доди, но да се твърди, че Литаврин не познавал българската история добре фактологично е въпиюща проява на невежество. Всеки един уважаващ себе си български историк добре знае какво представлява Литаврин в славистиката, българистиката и византинистиката.

В заключение да попитам: каква е връзката между събития от края на VII век и тези от първата третина на X век? А инак е повече от глуповато да се смята, че Литаврин "не е чувал за това", при условие, че е всепризнат специалист разглеждащ отношенията между римляни и българи през периода 680-1185 г.

Преди 6 часа, К.ГЕРБОВ said:

Славяните не са разкарани, ами са сложени да пазят границите не само на запад, където са аварите, ами и на юг – където са ромеите.

След като се обединили, българите и славяните започнали да нападат ромеите и те били принудени да плащат данък.

Спор има за думата „пактон”, която в ГИБИ неправилно е преведена като „ данък”. Златарски използва по-точното съдържание – договор, затова ви го цитирах него.

Днес думата „пакт” означава договор. Според мен обаче, става дума за сключване на съюз между дошлите и заварените.

Добре - щом не ти харесва жаргонът "разкарани", нека използваме терминът "сложени". Макар, на мен никак да не ми става ясно, как едно преселение на цял един племенен съюз (демек "Седемте рода") съде с жени, деца и скотове, можем да наречем... "сложени".

Там е работата, че не са се обединили славяните и българите. Никъде не го пише. От контекста се вижда, че става дума за нападенията [само] на българите в Тракия, веднага (или година време) след кампанията при Онгъла.

Договор, разбира се, при това договор на империята отпреди това със Седемте рода (т.е. - федерати) и към настоящият момент все още в сила (т.е. валиден към 680-681 г.). "На това ни указва причастието оvтаs в сегашно време..." (Литаврин 1995, 315).

От което излиза, че никакъв съюз не е имало между дошлите и заварените. Налице са "приемливи и за двете страни условия за сътрудничество" (Литаврин 1995, 316), като Аспарух задържа в свои ръце висшата власт.

Преди 5 часа, resavsky said:

Телец също никакъв съюз със славяни не е сключвал като просто е мобилизирал подчинениет му Славинии.А че тези Сланвнии са имали някаква автономност е  безспорно.

Пише ясно: взел като съюзници, т.е. Телец взел за съюзници северите, които са по Източния Хем. Не е мобилизирал подчинените му Славинии, защото не са му подчинени. Славинията на северите действа като самостоятелно политическо тяло дълго време и след Телец. Да не забравяме - на Крум се налага да наема славяни от околните Славинии, демек северите.

Преди 5 часа, К.ГЕРБОВ said:

Не е така. Ще цитирам какво е написал Златарски: българите са сключили договор със славяните и заедно са защитавали границите. При това положение мнението на Теофан, че българите подчинили славяните, ми изглежда некоректно. Няма основания да считаме и че българите господствали над славяните, както счита Златарски. 

Гербов, ако позволиш - не ни пробутвай остарелият романтизъм на Златарски, който е втръснал на всички Заради това си я докарал докъм кривата круша - да вярваш на интерпретациите на Златарски, а написаното от Теофан да ти изглежда... некоректно !?

Ясно е указано:

1. Българите подчиняват (покорили) Седемте рода (които според археологията са анти, а не склавини).

2. Българите разкарват Седемте рода, които били под договор [отпреди това с империята] да вардят за аварите. Защо? Аспарух запазва квазидържавността на Седемте рода (на българите не им трябват излишни конфронтации, след като не са се закрепили достатъчно) и ги праща срещу техният стар антагонист - аварите. Неслучайно Седемте рода са се домъкнали отсам Дунава (и то като федерати) след 602/626 г. (най-вероятно по времето на Ираклий или най-късно при Констант II). Това са т. нар. дакийски славяни.

Просто чети Василка Тъпкова-Заимова, Генадий Литаврин и Олга Иванова. Това са хора нищили повече от детайлно структурата и организацията, социума и икономиката на Славиниите по Балканите. Далеч надвишават Васил Златарски като база данни за славяните поради простата причина, че се занимават с проблемата половин век по-късно, следователно техните заключения (интерператации) са далеч по-меродавни за науката.

Преди 59 минути, Thorn said:

Конкретно за Силистра има спор. Иначе съм съгласен.

Стефка Ангелова е категорична: славяни в Дуросторум по времето на Константин IV, които са римски федерати.

Цитирай

Опити за стабилизиране на византийската власт се правят в края на VI и началото на VII в. Изходна база за нападение срещу славяните в 593 г. е Доростол, откъдето ръководените от Приск византийски войски преминават на левия бряг на р. Дунав. Събитията се повтарят и през 594-596 г. под предводителството на Петър. Въпреки относителната стабилност на византийската власт, редица жители на града бягат далеч на юг. Тогава са пренесени мощите на местния християнски светец Дазий в църквата на град Анкона в Италия. Трябва да се предполага, че други са избити при нашествията. При всички случаи писмената традиция за града прекъсва за няколко десетилетия. Адекватна е ситуацията при разкопките, където не е установен хоризонт от второто десетилетие на VII в. нататък. Все пак базиликалната сграда на територията на античното селище е унищожена при голям пожар, който, както показват трезорираните монети, трябва да се отнесе към годините на Константин IV. Единственото събитие, с което може да се свърже пожарът, е превземането на града от българите на Аспарух. Както личи, то не е станало по мирен начин. Оттук следва, че жителите на града са организирали някаква съпротива. Находките, които описваме по-долу, позволяват да се заключи, че поне част от тези жители са от славянски произход.
Проникване на славяни в крепостите по лимеса е известно отдавна. В една своя работа съобщаваме за находки на раннославянска керамика, работена на ръка с преобладаващи пенковски форми, открити върху руините на голяма римска баня, функционирала до IV в., а след това преустроена в опожарени през VI в. жилища. В ранновизантийския пласт до кула № 1, за който споменахме, сред ранновизантийската керамика се намериха и три фрагмента от гълъбовосиво гърне с украса от излъскани по механичен начин ивици от тип, характерен за Пастирското градище в Украйна. В Украйна и Молдова тази керамика се съпровожда от изработена на ръка славянска керамика от т. нар. пенковска група. Значението на находката от Силистра нараства от факта, че е намерена във вътрешността на крепостта с ранновизантийски материали, което отново потвърждава идеята на М. Комша за особения статут на тези славяни.

Горенаписаното е в унисон с Хронографията на Теофан, където се указва, че Аспарух покорил славяните, които били под договор с римляните. Неслучайно Склавинията на Седемте рода е... разкарана на майната си, та да варди за аварите - подчинените славяни са неблагонадеждни за българите.

Преди 49 минути, Doncho Peev said:

Без да съм адвокат на "геноцидно настроените" ни прадеди, но населението на полуострова е изтребено векове преди инвазията на славяни, българи и авари. За това са се погрижили най-вече германските племена, известни като готи. От края на 3-ти, та чак до средата на 5-ти век тези цивилизовани приятели "прочистват" из основи римските владения на Балканите.

Когато се появяват славяните и българите в през 6 и 7 век, за тях вече не е била останала почти никаква "работа". Особено в Мизия.

Пеев, доста свободно летиш из... вековете

Уверявам те - готи и хуни са жалки аматьори пред авари, българи и славяни. На науката отдавна е известно, че Балканите се възстановяват след нашествията на готи и хуни, но така и не могли да се възстановят след аварите, българите и славяните. Не знам защо на теб не са известни тези факти? Неслучайно власите (т.е. романизираните анклави) се пръкват през VI-VII век.

-----------------

Относно Карпатите и власите - археологията е уловила романизираните няколко века по-рано от разказа на Гестата, която ни указва, че са даденост през X век.

Цитирай

 

Известия на Регионален исторически музей – Велико Търново, XXVIІI–XXIX, 2013–2014, 417-428
Proceedings of the Regional Museum of History – Veliko Tarnovo, XXVIІI–XXIX, 2013–2014, 417-428

 

ДА СЕ СМЕЕШ С ЦЯЛО ГЪРЛО: НЕДЕЛЧЕВ, РАННИТЕ СЛАВЯНИ И РУМЪНСКИЯТ ЗАГОВОР

Флорин Курта

 

Когато се атакуват фалшиви идеи, онези, които ги правят достояние на по-широката публика, често пъти разпространяват лъжи за критикуваните. Рецензията на Неделчо Неделчев на моята книга за ранните славяни (Curta 2001, с превод на български, публикуван  през 2009 г. – вж. Курта 2009), напоследък получи по-широко разпространение под формата на статия в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев (Неделчев 2013). Макар и претенциите на Неделчев в тази статия да са свързани с поставянето на редица въпроси относно ранните славяни в България,  тя всъщност  изобщо не се занимава с такива проблеми. По-скоро е странна комбинация от примитивен национализъм, теория на конспирацията и чисто невежество, базирани на едно карикатурно представяне на идеите и заключенията  в моята книга. По собственото признание на Неделчев, той се е опитал да публикува тази своя статия в Старобългаристика през 2011 г., но му е било отказано с довода, че е неподходяща за профила на списанието. Две години по-късно и четири – след излизането на превода на книгата ми на български език, което ще рече дванадесет години след като бе публикувано  нейното оригинално издание на английски, Неделчев най-накрая намира някой да му предостави възможност  да изобличи тази „опасна антибългарска конспирация“.
Статията му се появява в том, посветен още и на 20-годишнината от създаването на специалността „Богословие“ в Шуменския Университет. Това, че моята книга няма нищо общо с проблемите на теологията, очевидно се е сторило съвсем несъществен факт както на Неделчев, тъй и на съставителя / съставителите на този Сборник. Авторът на статията твърди, че моята книга не само отрича славянския  характер на българския народ, но също така представлява предизвикателство за „българското  богословие“. Това, да си го кажем без заобикалки, си е жива лъжа; при това – доста грозна лъжа. Както ясно е указано в подзаглавието на моята книга, тя е за историята и археологията на долнодунавския регион в годините между 500-а и 700-а. Тя следователно не съдържа нищо, което дори да намеква за богословие, било то българско или някакво друго. Нито пък засяга отношението славянски език – християнство.
Книгата поставя акцент върху липсата на свидетелства за миграция на славяните от предполагаемата им прародина в блатистите местности около Припят,
 

край днешната граница между Украйна и Беларус, и настоява, че славянската етничност е резултат от взаимоотношения, които са се случили по Дунавската граница на Византийската империя през VI в. Никак не е лесно да се разбере как така една подобна аргументация може да се използва като отричаща славянския характер на българския народ. Всъщност, тъкмо обратното е валидното твърдение.
Неделчев отива обаче и много по-далеч: според него, моята книга определено не е никаква „наука“, а късче от про-румънската и съответно – анти- българската пропаганда. Той си представя може би нещата по следния начин: съвременните теории са замислени като средство единствено за отричането на българската християнска култура и на българския славянски език. Изглежда обаче, че авторът на статията твърде малко е разбрал от аргументацията, представена в моето изследване; някои от неговите твърдения граничат с клевета, особено там, където той изглежда готов да разпали пламъците на национализма посредством абсурдни предположения относно моите политически възгледи.
Като се спирам на някои от изкривяванията и на ненадминатите в погрешността си интерпретации на Неделчев, аз съвсем нямам намерение да полемизирам с неговите идеи относно праисторическия произход на славяните, които се основават, впрочем, на собствените му лингвистични конструкции. Не за пръв път моята теза за ранните славяни провокира раздразнение сред лингвистите (вж. например Darden 2004). Аз самият не съм езиковед; и като следствие от това никога не отговарям на такъв тип критика. Като отказвам да имам каквато и да било експертиза в това поле, аз просто отбелязвам, че лингвистите са слабо подготвени така щото да предложат някаква историческа реконструкция на историята на езика, тъй като не са в състояние да датират лингвистичните промени с онази степен на прецизност, която се изисква при една приемлива алтернатива – и точно това отбелязах преди дванадесет години в моята книга за ранните славяни. В добавка към това, повечето от моите критици, имащи подготовка в езиковедски анализи, все още не могат да разберат, че не съществува пряка (другояче казано, по необходимост) връзка между език и етничност, една идея, която е достатъчно добре и ясно демонстрирана в значителен брой изследвания, особено такива в областта на антропологията (вж. неотдавна публикуваните Fought 2006 и Ahearn 2012). Следователно е безсмислено да се спираме отново на този въпрос. Това, че някой не чете или игнорира фундаментални изследвания особено в областта, в която има претенции за експертиза, навярно е един тъжен аспект от онова, което в днешно време минава за научност.
Но нито е мое задължение, нито пък е в мой интерес да коригирам това. Ето защо, най-общо казано, ще се въздържа от това да се занимавам с претенциозната конструкция на Неделчев относно предполагаемите езици и (предположително) славянския характер на племената и народите, споменавани в
 

 

древните извори: in aere aedificare[1]. Ще оставя настрана и опитите на Неделчев да установи етимологията  на моята фамилия на базата на протобългарски думи, както и това, че правейки разграничение между българския и македонския език, съм се подписал под политиката на Коминтерна, отнасяща се до езиците и нациите на Балканския  полуостров. Вместо  да отговарям на такива евтини и вулгарни нападки, целта ми тук ще се ограничи до това да се насоча директно към атаките на Неделчев.
Първата от тях може да се резюмира по следния начин: Курта е на мнение, че славяните, вместо да са мигранти от север, се превръщат в разграничима етническа група в земите, разположени северно от долното течение на река Дунав. Това означава следното: Курта твърди, че Румъния е прародина на славяните. А като пише това, Курта всъщност става последовател на националистическата линия на Николае Йорга[2].
Дали като споменава името на Йорга той е мислел за него като референция към стогодишнината от Букурещкия  мирен договор от края на Междусъюзническата война (1913 г.), не мога да знам, но със сигурност Неделчев отправя критиките си на погрешен адрес. Това, че аз всъщност  не одобрявам идеите на Йорга за ролята на Румъния  на Балканите, било то преди или след Балканските  войни, е видно от моята критика на неговите теории, отнасящи се до ранните славяни, които бяха публикувани  преди двадесет (да, 20!) години (вж. Curta 1994a, 132 – 137; Curta 1994b, 229 – 233, препечатано в Curta 2009, 136 – 142)[3]. По онова време отделих много повече внимание, и то с детайли, на променящото се отношение спрямо славяните в следвоенните изследвания на румънски  историци и археолози, работещи в годините на комунистическо управление в Румъния. В тези си проучвания  показах, че преди 1958 г. славяните са основен обект на изучаване от страна на румънските историци
и археолози, занимаващи се с епохата на Ранното средновековие (и румънския етногенезис). След тази дата и особено при режима на Чаушеску,  както археолозите, така и историците сториха всичко  по силите си да отстранят

1    Във фантасмагоричните етимологии на Неделчев виждаме една безгрижна хумореска, ако и тя да е неволна. Според него, венетите, споменати  в античните извори (вкл. у Йордан) и будините, упоменати от Херодот, са един и същ народ. Причината е твърде проста: името на първите предположително означавало „сините“,  същевременно будините са описани като русоляви и със сини очи. Изначално е ясно тогава, че хората с руси коси и със сини очи трябва да са славяни.
2    Неделчев ме е представил като дипломирал се студент в Букурещкия  университет; веднага след това съм станал „инструктор“ в Университета във Флорида. Това, което не му е известно, е, че критикуваната  от него книга всъщност  се базира на моята докторска дисертация, защитена в Western Michigan University (1998 г.). С други думи, моята интерпретация на историята на ранните славяни е повлияна от обучението ми в САЩ, а не от годините на обучение, прекарани в Румъния.
3    Навсякъде съм обръщал внимание на политическите  причини, поради които Йорга създава Института  за изследване на Югоизточна  Европа в Букурещ, и то точно една година след Букурещкия  мирен договор (вж. Curta 2006, 3).
 

славяните от румънската  история. След 1994 г., годината, в която се появиха тези мои изследвания, проблемът за политическата  манипулация  на археологическите  свидетелства, засягащи ранните славяни, неколкократно е бил повдиган в румънската археологическа общност (вж. например Stanciu 2001 и 2005). Някои  извадиха наяве по-късната в хронологичен план „ябълка  на раздора“ между българските и румънските археолози, най-вече т. нар. култура Дриду (Madgearu 2007); други пък поставиха по-общо въпроса за отношението между румънския  национализъм и археологията (Niculescu 2004 – 2005; Dragoman, Oanţă-Marghitu 2006). С други думи, днес в Румъния се наблюдава сериозен интерес към историята на политическото манипулиране на археологията и историографията. Доколкото ми е известно, такъв целенасочен интерес и особено себекритичност  все още не е наличен в България, когато иде реч за Ранното средновековие. Единствено  чудесната книга на Стефан Дечев, появила се напоследък, постави началото на нещо като пробив в този омагьосан кръг от мълчание, или поне във връзка с проблемното дефиниране на националната идентичност през XIX в. през призмата на релацията „славяни – протобългари“  (Dechev  2010; 2013a; 2013b). Липсва  обаче цялостен и прецизен анализ на този проблем и неговото третиране в археологическата и историческата книжнина, появила се в периода между 1948 и 1989 г., и особено около 1300-годишния юбилей на българската държава на Аспарух, наченат и доразвит с благословията на тогавашния председател на Комитета за култура, Людмила Живкова, дъщерята на комунистическия  водач на България – Тодор Живков.  Един подобен анализ, мисля си, би обяснил обсесията, фикс идеята, характерна за някои изследователи при търсенето на средноазиатски (вкл. ирански) и централноазиатски корени на българската народност, толкова добре видима през последните две десетилетия. Тогава би станало ясно, че възгледите на Неделчев  не само за „българската  народност“, но и относно произхода на протобългарите и техните езикови и исторически отношения със славяните, изобщо не са уникални. Така погледнато, без един такъв анализ, ще бъде трудно да се отчлени каква част от това, което Неделчев представя в писанията си е неговият собствен национализъм и каква част е рециклиране на вече известни в българската историография от 80-те години на миналия век постановки.
Едно нещо обаче е сигурно: Неделчев изцяло игнорира промените, които се осъществиха в това именно научно поле през последните десетилетия. Освен това е видно, че не е чел нито една от имащите ключова роля по този проблем книги, и – вече като следствие – притежава много изкривена представа за историографската  ситуация към момента. По-важното е обаче, че той изобщо не е разбрал, че в румънската историография още от началото на XIX в. съществува „недолюбване“ на славяните като елемент на националната румънска история. Повечето историци, според възможностите си, пишейки за славяните, се стремяха да ограничат културното им влияние върху румънската цивилизация и език, като постоянно затъмняваха онези аспекти от сла-
 

вянската история, които не пасваха на тяхната предварително построена теза за румънската  народност / нация като имаща изцяло или предимно романски характер и, съответно, латински произход. „Нашите национални историци“, пише Йоан Богдан преди 1900 г., „систематично  игнорират или съзнателно избягват проучването  на ранните славяни“  (Bogdan  1894, 14).
Преди двадесет години показах, че въпреки натиска на комунистическия режим през 50-те години на миналия век, това отношение не се е променило в някаква значима степен и през втората половина на XX в., а дори при режима на Чаушеску  е получило нов импулс. За това, че показах съобразяването с политиката „отгоре“ на водещите румънски археолози в моята статия от 1994 г. (публикувана в Германия), аз платих съответната цена: преди да си тръгна от моята родина в посока САЩ, се принудих да напусна Археологическия  институт в Букурещ, протестирайки по този начин срещу мерките, предприети, така щото да се спре публикуването на тази моя статия (цялата история, макар и в сбит вариант, може да се прочете в Curta 2008, 467). За мнозина в Румъния аз все още съм „предател“, понеже съм критикувал видни румънски археолози и историци, както и защото съм застанал „на страната“ на славяните[4]. Двадесет години по-късно, когато някой като Неделчев мисли, че би могъл да събере около себе си националистите, като ме атакува и обвинява в заемането на про-румънска позиция, мога само шумно, с пълно гърло и от все сърце да се изсмея. Иронията в тази ситуация би трябвало да е очевидна всекиму.
Неделчев обаче не е безпомощен само в проблемите от историографско естество. Той има също така сериозни затруднения в областта на политическата история на долнодунавския регион през античността до степен, че чак да му се присмее човек. Според него Дакия е била завладяна от римляните не след края на две трудни военни кампании, предприети от император Траян (101 – 102 и 105 – 106 г.), а в самия край на II в. пр. Хр. След това, според Неделчев, римляните преминали Дунав в посока от север на юг и нахлули в земите на северните тракийци, които оказали „героична съпротива“. Четейки това, човек би срещнал затруднения да реши дали Неделчевото объркване се дължи или на тотално незнание, или пък на обсесия от историческия  прецедент от 1913 г. Ако  е второто, той си е намерил добра компания. Защото неговото очевидно недолюбване на Николае Йорга, всъщност показва, че Неделчев не е по-различен от румънския историк, за когото преминаващите през Дунав славяни в посока Тракия, през VI в., били като онези войници на Михай Храбри (1593 – 1601), които храбро плячкосвали  османските провинции на Балканите,  стигайки  чак до стените на Одрин (Iorga 1937, 314 – 316).  Когато чете статията на Неделчев, човек няма как да не се сети за една бележка на
4    Това би могло да обясни липсата на каквато и да било рецензия на румънската версия на моята книга за славяните (Curta 2006a), в ярък контраст със ситуацията в България, където до момента се появиха две рецензии върху нейната българска версия от 2009 г. (вж. Tăpkova-Zaimova 2010, както и Йончева  2010).
 

Йорга: „l’histoire  est pleine des scènes semblables, qui reviennent“ (Iorga 1937, 313). Впрочем, както отдавна отбеляза Бенедикт Андерсън, националистическото въобразяване се базира на идеята за едно „хомогенно, празно време“, в което социологически[ят]  организъм, движещ се по разписание [през него] е точен аналог на идеята за нацията, която също се мисли като стабилна общност, движеща се неотклонно назад (или напред) в историята (Anderson 1983, 26; български  превод – Андерсън 1998, 40). Две исторически събития, случили се на огромно разстояние във времето едно от друго, са възприети като сходни и едновременни, понеже националистите вярват в споделено времево измерение, в което те и техните „предци“ съ-съществуват. Също както и днес, за различия в миналото няма място в националистическото въобразяване.
Според Неделчев моето заключение, т. е. че славяните през VI в. са местно население в земите, които днес са територия на Румъния,  поставя под въпрос идеята, че „северните траки“ са „носители на румънския език“. („Авторът на тази теория не забелязва, че като обявява славяните за местно население от районите на съвременна Румъния…, обезличава, включително и езиково, историческото развитие на северните траки, които очевидно за него са населението, носител на румънски език“). Объркването в този пункт е тотално, но това, което Неделчев се опитва да каже, е, че като твърди, че (южна) Румъния  е славянска родина, Курта отрича латинския характер на румънския език (и нация). Ако моето четене на неговата изкривена логика е коректно, то тогава Неделчев приема, че в миналото, както и днес, само един език би могъл да бъде в употреба в рамките на една и съща територия. Ако е имало говорещи славянски език хора в днешните румънски земи северно от Дунав, то там е нямало място за хора, говорещи романски език (който ще се превърне в румънски). Едно такова твърдение обаче би влязло в противоречие с историческите свидетелства. Ето и примери. По някое време преди 545 г., един млад мъж от антски произход, когото Прокопий Кесарийски нарича Хилвудий (както римския magister militum per Thraciam, убит в акция в началото на 30-те години на VI в.), е взет като пленник по време на войните между склавините и антите. По-късно той е изпратен в Константинопол, за да води преговори за мир между Юстиниан Велики и антите, понеже можел да говори свободно латински и то въпреки факта, че бил от варварски произход (Прокопий Кесарийски, История на войните VII 14.32 – 35; вж. и VII 13.24 – 26). Мавър пък, сподвижник и доверено лице на Кубер, известен покрай обстоятелствата около неуспешния заговор в Солун през 80-те години на VII в., знаел, казва се в „Чудесата на св. Димитър“,  „нашия език, този на ромеите, на славяните и на протобългарите“ (Чудесата на св. Димитьр II 5.291; вж. и Grigoriou-Ioannidou 2000). Очевидно през Ранното средновековие е имало място за повече от един език върху една и съща територия, като латинският (или романски език, произлязъл от него) е сред наличните опции в конкретната ситуация.
Това, че Неделчев демонстрира само фрагментарно, дори слабо познание върху основните извори за историята на ранните славяни, идва като резултат
 

от неговото използване на свидетелството на Йордан. Според него, Бож (sic!) е бил вожд на венетите, а не на антите. В опита си да представи съществуването в ранното славянско общество на „съвет  на старейшините“ (ключов институт във „военната демокрация“), Неделчев вкарва насила своите идеи в свидетелството на Йордановия текст. „След това [Ерманарих] обаче действал храбро [срещу антите] и за да всее ужас, приковал на кръст техния владетел Бож, заедно със синовете му и 70 първенци…“ (Getica 248; курс. мой – Ф. К.; в български превод – Латински  извори за българската история 1958, 354). Думите в курсив на български са превод на латинската фраза „cum filiis eius et LXX primatibus“. Primates в съчинението на Йордан, както изобщо в латински, никога не означава „старейшини“,  „по-стар(ш)и“. Тази дума например се използва по отношение на военните вождове на скирите, които съпровождали Едика и Хунвулф срещу готите (Getica 277). Primates са също така и онези, свикани от Теодерих Велики  до смъртния му одър, заедно с „графовете на готите“ (Getica 304). И в двата случая, преводът на думата като „старейшини“ изобщо е лишен от смисъл[5]. Нещо повече, както наскоро Павел Лукин убедително показа, идеята, че вождовете в раннославянското общество били старейшини, не е нищо друго освен историографски мит (Лукин 2010).
Незнанието на Неделчев  е съизмеримо единствено с неговата арогантност. Той обръща внимание както на Курта, тъй и на преводача на книгата на български език – Цветелин Степанов, върху следния факт: когато пише на старобългарски през X в., Константин Преславски  споменава за покръстването и идването на учениците на светите братя Кирил и Методий в България чрез израза „И лети сега славянското племе“ (Куев 1974, 170 – 174). Това, предполага се, е аргумент срещу твърдението на Курта, че „the first clear statement that „we are Slavs’  comes from the twelfth-century Russian Primary  Chronicle“ (Curta 2001, 350; за българския  превод вж. Курта 2009, 390: „Първото  ясно заявяване на това, че „ние сме славяни“, идва от руската „Повест временных лет“ от XII в.“). Неделчев обаче явно не схваща, че в „Проглас към Евангелието“ Константин Преславски използва множествено число („славянски народи“), когато окуражава своята публика да слуша Словото, „което ни подготвя да познаем Бога“. Общото тук, или онова, което обединява, е свещеният език (старобългарски[6]), а не етничността!  Неделчев също така игнорира
5    Според Неделчев, латинският термин gens съществувал в английски език като „genius.“ Наистина е вярно, че коренът и на двете думи е глаголът gignere („to beget, to produce“), но „genius“ никога не е използвано в английски в смисъла на „клан“, „племе“, какъвто смисъл има глаголът в латински език. Смисълът пък на „characteristic disposition“е зас- видетелстван на английски от 80-те години на XVI в., докато този на „person of natural intelligence or talent“ се появява през 40-те години на XVII в. В английския  език не е засвидетелствана употреба на „genius“  в смисъла на „племе“, „клан“,  или пък „чужд народ“.
6    Неделчев слага знак за равенство между ‘Common Slavic’ и църковнославянски (който за него е старобългарски). Нещо повече, той цитира превода на Степанов на „Common
 

съвсем убедителния аргумент, издигнат от добре познатия в България руски учен Дмитрий Поливянни, според когото самото използване на думата „славяни“ в този контекст се асоциира исторически с класификационните методи и клишета на ромейските автори. Следователно нямаме твърдение на местните, звучащо „ние сме славяни“ (Полывянный 2008, 62).
Неделчев критикува и Цветелин Степанов, че е превел „bigman“ (антропологичен термин, елемент от цяла концепция всъщност) като „големец“, макар че българската дума „големец“ е съвсем точен еквивалент на английската фраза. Със сигурност би могло да се приеме, че българският превод не изчерпва всички нюанси, налични в английския израз, но Степанов просто се е опитал да избегне доста странно звучащото на български език „бигмен“, което нито един български читател – без познания в областта на английски и особено на антропологическата литература – не би разбрал. Независимо от това дали преводачът е избрал точната дума („големец“) при превода, той определено е внимавал, така щото да сигнализира още от самото начало, че това е конвенционална употреба, така щото да се улесни възприемането на следващите страници от книгата (Курта 2009, 348)[7]. Това, обаче, което ме изненадва, е че след като е сгълчал Степанов за това, че некоректно е превел горепосочения израз, Неделчев обяснява антропологичната концепция, използвайки точно този текст, който Степанов е превел по съответния начин (Курта 2009, 366). Със сигурност Неделчев би трябвало да знае, че Степанов преподава от две десетилетия в специалността „Културология“ на Софийския университет, където основна дисциплина е антропологията и че след като е писал доста неща в областта на теорията на историята с оглед епохата на Ранното средновековие, със сигурност е добре запознат с термините на ранната държавност и социално устройство.
По подобен начин, отново според Неделчев, авторът на книгата греши, приписвайки на Фридрих Енгелс концепцията за „военна демокрация“, тъй като тази концепция принадлежала изначално на Луис Морган[8]. Питам се, къде обаче Неделчев откри в моята книга такава информация? Там, всъщност,

Slavic“ като праславянски (език) като подриващ основите на моята теза, че не е имало славяни преди 500 г. Степанов обаче е предпочел „праславянски“ вместо „общославянски“ в контекста на една дискусия относно влиянието на „Common Slavic’ върху румънския, гръцкия и албанския. За два от тези езици, и с това изглежда и Неделчев е съгласен, нямаме свидетелства за времето преди 500 г.
7    Същата стратегия следваше и румънският преводач на книгата, който все пак предпочете да остави оригиналната английска фраза, тъй като в румънския език липсва дума, която да е дори частично подобие на българското „големец“(вж. Curta 2006a, 272, с бележката на преводача).
8    Рвението, с което Неделчев защитава научната валидност на концепцията за „военната демокрация“, ми напомня за един друг критик на моята книга (Жих 2010). И в двата случая, налице е странна носталгия по „азбучните истини“ на историческия материализъм. По подобие на Неделчев, Максим Жих вярва, че като съм отричал всяка една, по необходимост, връзка между етничност и език, аз съм лишил ранните славяни от тех-
 

изрично е посочено, че концепцията в началото е въведена в академичния дискурс от Луис Морган (Curta 2001, 312; Курта 2009, 349).
Неделчев обича да е в ролята на римския  папа и да наставлява: Курта греши, казва той, когато приема, че Маркс противопоставя германския на азиатския способ на производство. Ето какво обаче пише Карл Маркс: „Die germanische Gemeinde konzentriert sich nicht in der Stadt… die asiatische Geschichte ist eine Art indifferenter Einheit von Stadt und Land“ (Karl Marx, Formen, die der kapitalistischen Produktion vorhergehen, in Marx, Engels 1983, 390 – 391). Така че Неделчев първо нека прочете Маркс, пък след това да го защитава.
Важно е да отбележа също и факта, че Неделчев в своята статия цитира само някои части от началото (първите 30-на страници),  както и от края на българската версия на книгата (между 343-а и 390-а страница). И, забележете: единствено една страница от средата на книгата е обект на рефериране – страница 258-а! Това предполага,  и то с много голямо основание, че Неделчев е чел книгата твърде повърхностно, което пък от своя страна обяснява и някои аспекти от неговата нечувана и невиждана обърканост, на чиято основа – като следствие – той гради и своята критика. Неделчев  вижда например противоречие между възможността да се датира селището край Гарван (до Силистра) към края на VI или началото на VII в., и моето убеждение, че най-ранната фаза на Гарван не може да се фиксира преди късния VII или даже ранния VIII в. Но първото е всъщност  интерпретация на Живка Въжарова, а не моя такава, един (пореден) знак, че Неделчев не е чел изречението, което предшества онова, което той е избрал да критикува[9].
Все в същото русло и по идентичен начин, когато ме обвинява в объркване при употребата на ethnie и ethnique (дума / термин, която / който всъщност я няма в моята книга)[10],  Неделчев вярва, че за мен етничността е нещо вродено и естествено.  Такова мнение обаче е всъщност обратно на моята теза, а именно, че славянската етничност е била изобретена, изнамерена, открита от византийските автори. Със сигурност, точно както онези руски автори, които са чели моята книга в английския ѝ оригинал (вж. Иванов 2008 и Шувалов 2008), и Неделчев е схванал неправилно значението на думата invention, „изобретяване“,  „изнамиране“, като „изфабрикуване“,  „фикция“, „измислица“, т. е. измислените [славяни]. По подобие на С. Иванов и П. Шувалов, Неделчев
ните средства за самоидентификация и самоопределение.  Комбинацията от остатъчен марксизъм и краен национализъм е стряскащо еднаква и в двата случая.
9    Неделчев се оплаква, че не съм предложил никакви аргументи за тази късна датировка на Гарван. Той очевидно не познава работата на Р. Колева (Колева 1992).
10  Неделчев не разбира, че ethnie и етничност  не са едно и също нещо, което може да е индикация, че е пропуснал да прочете частта от първа глава, където съм обяснил, че използвам термина на Антъни Д. Смит ethnie, за да избегна объркването между етническата група и феномена, който тя по общо мнение представя чрез конкретен  пример – Curta 2001, 23; Курта 2009, 32. Съвсем леко разграничение между етническа идентичност и етничност напоследък направи и В. Пол - вж. Pohl 2013,2.
 

изглежда не е запознат с другото, етимологично по-старо значение на думата invention, а именно „разкриване“,  „изнамиране“  (както е в израза „изнамирането на Кръста“  от св. Елена, майката на равноапостолния Константин Велики). Английското invention произлиза от латинския глагол inuenio, – ire, със значение „да открия“, „да разкрия“, точно както в прочутата фраза на Цицерон inuenio coniurationem (която очевидно не може да означава нещо изфабрикувано, измислено). Изнамирането-като-разкриване е широко използвано в английския в такива фрази като „научна  инвенция“. Това всъщност е значението, което съм имал предвид, когато съм писал, че „Създаването  на славяните е било в по-малка степен въпрос на етногенезис, отколкото на изобретяване / въобразяване и етикетиране от страна на византийски автори“ (Curta 2001, 349; Курта 2009, 389; вж. и Curta 2008, 170 и бел. 69).
Лицето на един подобен национализъм е винаги деформирано и грозно; човек инстинктивно сякаш страни от него, и то с отвращение. Когато обаче Неделчев твърди, че се наблюдава влияние на славянските диалекти върху езика на протобългарите далеч преди тяхното преселение към днешна България, и че утигурите и кутригурите съвсем не са протобългари, а българи, човек няма как да не се разсмее с цяло гърло, най-малкото за да остане със здрав разсъдък. Идва ми на ум за една забележка на бай Ганьо по време на Световното изложение  през 1891 г. в Прага. Видимо  раздразнен, че Ян Хус, както и Кирил и Методий са споменавани твърде много пъти, бай Ганьо помолва водача на българската делегация да произнесе реч за Аспарух, така щото да има все пак някакъв баланс (Константинов 1999, 118).
Смехът с цяло гърло при някакъв  гаф прави безвредна отвратителната грозота.

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Андерсън 1998: Б. Андерсън. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма. Превод Я. Генова. С., 1998.
Жих 2010: М. Жих. К проблеме етнического самосознания ранних славян по поводу работы Флорина Курты. – Русин,  2010, 1,59 – 77.
Иванов 2008: С. А. Иванов. „В тени юстиниановых крепостей“? Ф. Курта и парадоксы раннеславянской етничности. – Studia Slavica  et Balcanica  Petropolitana, 6, 2008,
5 – 12.
Йончева 2010: K. Йончева. Освобождение от Тъмните векове. – Култура, 19, 2010 (http://www.kultura.bg / bg / article / view / 17006).
Колева 1992: Р. Колева. За датирането на славянската група „Попина-Гарван“  в Североизточна България и северна Добруджа. – Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Исторически факултет, 84 – 85, 1992, 163 – 182.
Константинов 1999: А. Константинов. Бай Ганьо. C., 1999.
Куев 1974: К. М. Куев. Азбучната молитва в славянските литератури. C., 1974.
 

 

Курта 2009: Ф. Курта. Създаването на славяните: История и археология на долнодунавския регион ок. 500 – 700 г. Превод Ц. Степанов. С. 2009.
Латински извори за българската история 1958: Латински  извори за българската история. Т. 1. С., 1958.
Лукин 2010: П. В. Лукин. „Старцы“ или „старшие“? О терминологии славянской пле- менной знати. – Cлавяноведение  2010, 2, 12 – 30.
Неделчев 2013: Н. Неделчев. Антиславянство – съвременни румънски  фалшификации между София, Кеймбридж и Флорида и проблемът за най-ранните славяни и българи. – B: Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология“ в Шуменския университет, Шумен, 2013, 124 – 138.
Полывяный 2008: Д. И. Полывянный.  Славяне и болгары в восточноримском имперском пространстве: проблемы различения. – Studia Slavica et Balcanica Petropolitana, 6, 2008, 2, 59 – 63.
Шувалов 2008: П. В. Шувалов.  Изобретение проблемы (по поводу книгу Флорина
Курты). – Studia Slavica  et Balcanica  Petropolitana, 6, 2008, 13 – 20.
Ahearn 2012: L. M. Ahearn. Living  Language. An Introduction to Linguistic Anthropology. Chichester, Malden, 2012.
Anderson 1983: B. Anderson,  Imagined  Communities.  Reflections  on the Origin  and
Spread of Nationalism. New York, 1983.
Bogdan 1894: I. Bogdan. Însemnătatea studiilor slave pentru români, Bucharest, 1894.
Curta 1994a: F. Curta. The changing image of the early Slavs in the Romanian historiography. – Revue  des études sud-est européennes,  32, 1994, 1 – 2,  129 – 142.
Curta 1994b: F. Curta. The changing image of the Early  Slavs in the Rumanian historiography and archaeological  literature. A critical survey. – Südost-Forschungen,  53, 1994, 225 – 310.
Curta 2001: F. Curta. The Making of the Slavs. History and Archaeology of the Lower
Danube Region, c. 500 – 700. Cambridge / New York, 2001.
Curta 2006a: F. Curta, Apariţia slavilor. Istorie şi arheologie la Dunărea de Jos în secolele VI – VII. Translated E. S. Teodor. Târgovişte.
Curta  2006b: F. Curta.  Southeastern Europe  in  the Middle  Ages,  500 – 1250. Cambridge / New York, 2006.
Curta 2008: F. Curta. Once again on bow fibulae of the „Pietroasele  type“ (Werner’s class I F). – Acta Archaeologica  Academiae Scientiarum  Hungaricae, 59, 2008, 465 – 492.
Curta 2008: F. Curta. The making of the Slavs between ethnogenesis, invention, and migration. – Studia Slavica  et Balcanica  Petropolitana, 6, 2008, 2, 155 – 172.
Curta 2009: F. Curta, Text, Context, History, and Archaeology. Studies in Late Antiquity and the Middle Ages. Bucharest / Brăila,  2009.
Darden 2004: B. J. Darden, Who were the Sclaveni  and where did they come from? – Byzantinische Forschungen 28, 2004, 133 – 157.
Dechev 2010: S. Dechev, Who Are Our Ancestors? „Race“,  Science and Politics in Bulgaria, 1879 – 1912. Saarbrücken, 2010.
 

 

Dechev 2013a: S. Dechev. Between Slavs and Old Bulgars: ‘ancestors’, ‘race’ and identity in late nineteenth-century Bulgaria.  – In: Manufacturing Middle Ages. Entangled History of Medievalism  in Nineteenth-Century Europe (P. J. Geary, G. Klaniczay Eds.). Leiden / Bos- ton, 2013, 347 – 376.
Dechev 2013b: S. Dechev. Who are the Bulgarians? ‘Race’,  science and politics in fin-de- siècle Bulgaria. – In: We, the People. Politics of National Peculiarities in South-East Europe (D. Mishkova  Ed.). Budapest, 2013, 3 – 29.
Dragoman,  Oanţă-Marghitu  2006: A. Dragoman, S. Oanţă-Marghitu. Archaeology  in
Communist and post-Communist Romania. – Dacia, 50, 2006, 57 – 76.
Fought  2006: C. Fought. Language and Ethnicity. Cambridge, 2006.
Grigoriou-Ioannidou 2000: M. Grigoriou-Ioannidou. The kath’emasglossa in the Mauros and Kouber episode (Miracula S. Demetrii 291). – In: Byzantine Macedonia: Identity, Im- age, and History. Papers from the Melbourne Conference, July 1995 (J. Burke, R. Scott Eds.). Melbourne,  2000, 89 – 101.
Iorga  1937: N. Iorga. Histoire des Roumains et de la romanité orientale, 2, Bucharest, 1937. Madgearu 2007: A. Madgearu, The Dridu culture and the changing position of Romania among the Communist  states. – Archaeologia  Bulgarica,  11, 2007, 2, 51 – 59.
Marx, Engels 1983: K. Marx, F. Engels. Werke, vol. 42, Berlin,  1983.
Niculescu 2004 – 2005: G. A. Niculescu. Archaeology, nationalism and the „History  of the Romanians“ (2001). – Dacia, 48 – 49, 99 – 124.
Pohl  2013: W. Pohl. Introduction – Strategies of identification: a methodological profile. – In: Strategies of Identification. Ethnicity and Religion in Early Medieval  Europe (W. Pohl, G. Heydemann Eds.).  Turnhout, 2013, 1 – 64.
Stanciu 2001: I. Stanciu. Slavii  timpurii în cercetarea arheologică românească. – Ephemeris Napocensis, 11, 2001, 105 – 143.
Stanciu  2005: I. Stanciu. Die frühen Slawen  in der rumänischen archäologischen Forschung. Kurze kritische Untersuchung. – In: Archeologia o początkach Słowian.  Materiały z konferencji, Kraków,  19 – 21 listopada 2001 (P. Kaczanowski,  M. Parczewski Eds.). Cra- cow, 2005, 567 – 582.
Tăpkova-Zaimova 2010: V. Tăpkova-Zaimova. Review of Ф. Курта, Създаването на славяните: История и археология на долнодунавския регион ок. 500 – 700 г. (C., 2009). – Etudes balkaniques, 45, 2010, 3, 217 – 222.

 

 

Цитирай

 

Блогът на Неделчо Неделчев

Блог за история, образование, политика

Критика на теориите по „патриотични“ убеждения. ІІІ.

http://nedelchev.org/?tag=флорин-курта

март 6th, 2012

/Браилски концепции от Флорида/

В България отново е достъпна книгата на румънски автор, преподавател в университет във Флорида, САЩ и издадена в Браила-Букурещ на английски език с модернистично заглавие. Първата му книга „Създаването на славяните”, преведена на български език от Цв. Степанов със спонсорството на Националния исторически музей, ръководен от Б. Димитров, е получила идейно разширение в културологичното: Curta F. „Text, Context, History, Archaeology. Bucuresti-Braila, 2009”. На около 450 страници авторът освен наблюденията си върху европейския контекст, затвърждава разбиранията си за българското присъствие на Балканите и неговата предистория. Твърде смело е очертал славянския език като lingua franca заетa от аварите някъде в Централна Европа, в Унгария, но това било вероятно. Език, наложен от аварите като средство за комуникация във владенията им, което оформило за известен период от време и славянския характер на населението на Беларус, Украйна и Русия. И ако за Ф. Курта аварите са от неиранска езикова група очевидно е пропусната тюркютската практика, комуникативен език да е собствения им тюркски, заедно с характерни признаци на облеклото. Но съществува и възможност аварите да са използвали славянски език поради разпространението му на тези територии. Възможност, която румънският автор не допуска по никъкъв начин!

Идеите на Ф. Курта за верността на езиковите остатъци със славянски характер са представени със съмнение и без научен апарат, каквато е практиката му при оценка на археологически и исторически текстове особено в заключенията.

Българските историци и археолози още не са реагирали критично. От времето на издаването на книгата на Ф. Курта за Създаването на славяните изминаха 11 години. При това в нея е отречено не само славянското етническо, но и принадлежността на утигури и кутригури към българите. Ако подобно предизвикателство не е сериозно, какво ли би могло да бъде? При това съчинението е издавано и преиздавано във водещ културен и университетски център и е представено от най-високо стоящи институции у нас: Курта Ф. Създаването на славяните. История и археология на Долнодунавския регион ок. 500-700 г. Превод от английски език Цветелин Степанов. София, 2009.

Не така обаче ще бъде в другите славянски и не само славянски страни с развита археология и медиевистика. Вече има и хърватски и британски отзиви за първата книга на флоридския автор. И тъй като очаквам, че отново, например в български издания като списание Старобългаристика, ще преценят след три-четири месечно бавене на отговори, че „рецензията не е за тях”, реших отново да предупредя колегите и основно студентите, че не всичко, което им се препоръчва като последна дума на науката, не търпи научна критика.

Отново за Ф. Курта, българската история е на високо внимание и поради славянския си характер и поради владетелската институция на българите между кана Кубрат и княз Борис. Авторът очевидно няма с кого да спори от българските историци и археолози медиевисти и насочва дискусията към англоезични изследователи, писали, че българите създават могъща и цивилизована империя, съизмерима с византийската, и че институциите на Балканите през VІІ-ІХ в. са византийско-славянски.

Ф. Курта се съмнява в имперския характер на ранната българска средновековна държава показан от Дж. Шепард със следната критика и заключения на поставеното в кавички мнение: „In the ninth century Bulgaria was a major European power…” the other Balcan “empire” /2/ и прави веднага уговорката, че това не е точно така: „that is nоt truly an empire” [Curta 2009: 393]. Разделът, в който е направено това заключение, е „Qagan, Khan, or King? Power in Early Medieval Bulgaria…”: „We think of the rulers of Bulgaria as either poor imitations of the Byzantine basileus or as within the same category as rulers of the steppe empires of early medieval Eurasia” [Сurta 2009: 393]. Очевидно е старанието на автора да не види в българите владетели и на местна традиция. И на отстъпени от империята земи. Затова те са наречени не само степни управители от ранна средновековна Евразия, но и „бедни/жалки имитации на Византийския базилевс” [Сurta 2009: 429]. Не е обърнато внимание дори на титлата „кесар”, която носи Тервел и възможна връзка с част от ромейската земя, отстъпена на българите и владетеля им. За Ф. Курта българските владетели от 7-9 век си остават степни евразийци с институциите си. А представата за степна Евразия в ранното средновековие е за хунско-тюркско-монголски завоеватели и безмилостни поробители.

Отхвърлена е и хипотезата за canasubigi на преводача на първата книга на Ф. Курта Цв. Степанов, поради „бедните подобия”.

В „Text, Context, History, Arcaeology. идеята на Ф. Курта за славянския като аварска „лингва франка” е пояснено – това бил предаварски език на местното население в днешна Унгария, който аварите разпространили като международен: „…by 700 Avars living in regions far away from the center of power within the qaganate had no problems communicating imports ideas about their religion in a language that was also used by members of Slavic community in Sicily. If the evidence of place-names in Hungary is to be trusted at all, it strongly suggests that before the collapse of qaganate the Avars became speakers of Slavic … The Slavic lingua franca of the avar qaganate could hardly explain the spread of Slavic into Poland, Ukraine, Belarus, and Russia, all Regions that produced so far almost no archaeological evidence for Avar influence. Nor could a historical argument seriously be maintained that Common Slavic was a language spoken in the early Middle Ages in any one of these regions. But for a relatively long period of the time the language that linguists reconstruct and call Common Slavic may have preserved an exceptional unity due to its use as a lingua franca during the Avar age” [Curta 2009: 390]. Остава отговорът на българските медиевисти. В тази монография вече по-определено са включени земите на древната Рус и руските, украински и белоруски области. Сериозно е предизвикана и полската, чешка и словашка наука и техният отговор ще бъде вероятно по-бърз.

Тук няма да се спирам на поредицата от неточности и неверни интерпретации, на които обърнах вече внимание в бележки върху „Създаването на славяните”.

При избрания метод на работа се търсят отсъствия на сведение за нещо или за някого, за да бъде обявено то за несъмнено несъществуващо. За съжаление вече посочих подобен пример и при български автор, в тази поредица.

Предшествениците на съвременните румънци по влашка линия не са говорили латински език преди да бъдат колонизирани от римляните! След това твърде бързо забравят родния си език и поради това, че римската колонизация на север от Дунав е осъществена с население от различни народности, включително и малоазийски, за които латинският език е комуникативният. Местното тракийско население унищожено или славянизирано. Славянизирани са и част от влашките общности. Към ХІV в. на север укрепващите влашки традиции са съчетание от българска държавност и мечти за римско наследство и намират израз в многозначителното понятие „Цара румъняска”, но практически съществуват две княжества – Влашко и Молдова, които едва през ХІХ в. с помощта на „възприелата” от някога от аварите славянски език Русия се превръщат в Румъния. Вероятно с „Цара румъняска” за първи път официално на българските владетели е оспорено правото да са царе на българи и власи [вж. Неделчев Римското политическо наследство и владетелската институция в държавата на Асеневци. В: Сб. 800 години от битката при Одрин. Шумен, 2007, с. 182]. Не случайно и ранните „влашки” владетели носят славянски имена –Раду, Мирча, Влад, Влад Дракула, Влад Калугер, Владислав (ІІ), син на Влад Дракула, Михни, Нягое, т.е. Нягол, Богдан (ІІІ) и т.н.т. Самите румънски князе се титулуват „господар”, титла, която никак не звучи латински или „древнорумънски“. И защо в България е изоставено това политическо и културно-историческо наследство?

В румънската е ясно, но защо в българската медиевистика няма изследвания за участието на наследниците на някогашните български или на по-новите български феодали, и подвластното им население в съпротивата срещу турското нашествие на Балканите и отвъд р. Дунав?

През ХІХ в. в Румъния започва усилен процес на отказ от славянското езиково наследство и от славянското участие в създаването на румъноезичните народности, и израз на тази линия са книгите на Ф. Курта – струва ми се, идея, която като че ли поостаряла, но активна поради отсъствието на научна критика от българска страна. Българските траколози също биха могли да хвърлят поглед на този проблем. За защита на българското културно-историческо наследство преди време бе създаден с участието на проф. Фол „Институт по тракология”.

В България борбата с „модернистичните” предубеждения изисква конкретност. Много лесни са у нас упреците в немодерност, остарялост на идеите и т.н. Поради това посочих и конкретни цитати, непреведени. Не е лошо българските читатели да се запознаят и с автентични текстове на прокламирания „модернизъм”.

 

On 03 Февруари 2017 г. at 13:38, resavsky said:

Странно защо в дисертацията дори хипотетично не е разгледана възможността северите са идентични със савирите - добре познато племе.

Въобще не е ясно защо се прави такава голяма разлика между "така наречените седем племена" и "северите".

В дисертацията няма място за волни интерпретации, голям фен на които се явяваш ти, драги ми Ресавски  - заради това не е разгледана хипотетичната възможност за идентичност на северите със савирите. Пък и кой те знае дали си прочел целият автореферат?

Само на теб не ти е ясно. Както винаги... Даскалов изказва предположението, че северите пристигат на Балканите едновременно с Аспарух, докато "Седемте рода" са тукашни (т.е. заварени).

Трън, тракедонистът-булгароид въобще не те разбра за Микулчич, още пък по-малко тезата на самият археолог от БЮРМ. Как да те разбере, когато яко се мята на писанките от Виденов и Тенев. 

Да му обясним накратко, па може и да вдене: Микулчич не се занимава с глупости, т.е. с антични македонски тези, генези, автогенези и антитези, а се занимава с археология. Според него, на територията на БЮРМ славяни няма (не са живели). Защо? Защото там живеят (са живели) римляни и през VII, и през VIII век. Тези римляни по време на аваро-славяно-българските нашествия са бягали на п*тка си майна по планините (а докопай ги, ако можеш), а след това се завръщат. Мързи ме да търся една карта на Милинкович, да видите с колко римски калета е била обсипана БЮРМ - на Балканите няма друга такава територия, с така нагъчкани една до друга крепости по баирите. Славяните са живели около БЮРМ (т.е. все пак вътре в историко-географската област Македония - имаме засвидетелствани македонски Славинии) и около Солун. Верзитите (може би) трябва да се търсят някъде в Косово и Южна Сърбия, а драгувитите и сагудатите са живели близо до Солун - на запад от града. Ваюнитите и велезгитите са извън географската рамка на БЮРМ.

За пореден път апелирам: нека не се спекулира/преескпонира с Куверовите българи в Македония. Те са незабележимо малко в сравнение със сермисианите (керамисийците). Българите просто са ядрото на ордата на Кувер. Изключено е да говорим за българска държава в Македония. След "Изхода" на сермисианите, това е една оредяла орда, която, макар и да е запазила боеспособност, няма перспектива пред себе си. Историята го доказва...

СПЕЦИАЛИЗИРАН НАУЧЕН СЪВЕТ ПО СТАРА И СРЕДНОВЕКОВНА ИСТОРИЯ,
АРХЕОЛОГИЯ И ЕТНОГРАФИЯ ПРИ ВАК
БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ
АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ИНСТИТУТ И МУЗЕЙ

МЕТОДИ МАНЧЕВ ДАСКАЛОВ
ПЛЕМЕТО СЕВЕРИ В СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ И УКРАЙНА

АВТОРЕФЕРАТ
НА ДИСЕРТАЦИЯ ЗА ПРИСЪЖДАНЕ НА НАУЧНАТА СТЕПЕН
"КАНДИДАТ НА ИСТОРИЧЕСКИТЕ НАУКИ"
НАУЧЕН РЪКОВОДИТЕЛ:
ДОЦ. К.И.Н. СТЕФКА АНГЕЛОВА
ОФИЦИАЛНИ РЕЦЕНЗЕНТИ:
СТ.Н.С. IСТ. Д-Р ЛЮДМИЛА ДОНЧЕВА-ПЕТКОВА
СТ.Н.С. II СТ. К.И.Н. АНИ ДАНЧЕВА-ВАСИЛЕВА
София
1995
 

Дисертационният труд си поставя за цел да очертае чрез методите на археологическою изследване характеристиките на известною от историческите извори племе на северите. Споменаването му в писмените извори в два сравнително отдалечени района - Североизточна България и земите по левия бряг на р.Днепър предполага неговото археологическо идентифициране въз основа на сравнителен анализ на конкретен кръг от паметници и материала За да бъдат очертани с по-малка или по-голяма отчетливост характерните археологически белези на летописною племе се налага да бъдат анализирани известните до този момент археологически паметници от значително по-широки територии от посочените в историческите извори. Поради тази причина обект на изследване в представения труд са и райони, за които няма сведения, че са обитавани от северите.
Хронологичните рамки на дисертационния труд се определят от начапната дата на най-ранните доказали славянски археологически паметници от териториите на днешните Молдова, Украйна и Русия. Горната хронологична граница се определя от времето, в коею летописецът на "Повесть временных лет" фиксира съществуващото разселване на източнославянските племена в обширните пространства на Източна Европа. За земите на юг от Дунав това е времето, когато християнската религия заличава съществувалите етнически и верски разлики, намерили отражение в погребалния обряд.
Методиката на изследването се основава на сравнителния анализ на паметниците от ранния /езически/ период на Първата българска държава в Североизточна България и Добруджа с цел да бъдат изведени възможни разлики в погребалния обряд на населението. Ретроспективното сравнение на археологически паметници от днешните български земи и териториите на изток от р.Днепър позволява да бъде очертан кръгът от аналогии сред археологическите материали каю цяло или в отделни райони. Трудностите в този подход са определени от огромною количество паметници в този район от периода VI-VIII век на териториите на днешните републики Молдова, Украйна и Русия. Поради тяхното еднообразие и монолитност трудно биха могли да бъдат установени строго специфични белези и възможното им обвързване със сведенията от писмените извори. Анапизът на паметниците от горскостепната и степната зона на Източна Европа е значително затруднен от липсата на големи добре проучени и публикувани некрополи от разглеждания период. Конкретният археологически материал от двата района помага да бъдат решени и някои
1

допълнителни задачи, конто възникват пред едно подобно изследване:
1.    Анализ на известния до този момент археологически материал от ранния период на Първата българска държава с цел да бъдат разграничени и обосновани различаващи се по своя погребален обряд групи население, което според историческите извори е засвидетелствано от последните две-три десетилетия на VII век.
2.    Разработена е методика на сравнение според единни критерии на резултатите от проучванията на некрополи у нас и в чужбина. В резултат на сравнителния анализ да бъдат разграничени археологически възможните групи население.
3.    Очертани са етнографските белези на различии групи население, намерили отражение в археологическите материали от Североизточна България и Добруджа, както и свързването им чрез аналогии със сходни в изходните за населението от нашите земи територии от горскостепната и степната зона на Източна Европа.
4.    Уточнени и коригирани са възприетите до сега датировки на някои отделни обекти и групи паметници и съобразяването им с новите резултати от проучвания у нас и в чужбина.
5.    Изградена е типология на т.нар. "пастирска” керамика, която е един от белезите свързващи синхронните археологически паметници от двата разглеждани района. Проследено е присъствието на "пастирската" керамика сред паметниците от VII-IX век и са очертани районите на нейното разпространение.
6.    Анализирани са археологическите материали от VI-VIII век на териториите на Молдова, Украйна и Русия с цел да бъдат разграничени различии групи паметници и възможното им обвързване с известните от летописа племена. Изяснен е характера на известните паметници от т.нар. ''контактна'' зона на границата между степната и горскостепната зона и разграничаване на ''пастирските” от салтовските.
7.    Сравнени са конкретни групи археологически паметници от Североизточна България и Добруджа от една страна и Източна Европа от друга според особеностите на погребалния обряд, керамиката и други елементи на материалната култура.
При изследването са взети под внимание проучванията на всички езически некрополи от територията на Североизточна България и Добруджа,
2

като е направен опит за тяхното сравнение по единни критерии с цел да бъде избегнат субективизма на отделните изследователи. В това отношение данните от отделните обекти далеч не са равностойни. В максимална степей са използвани достиженията на на българските и чуждите изследователи, занимавали се с тази и сродна проблематика. Привлечени са като паралели и сведения от изследвания от проучвания на синхронии археологически култури. .
В пο-малка степен са използвани резултатите от изследвания на езиковеди. Привлечени са разработки, които засягат пряко проблема за летописните севери.
Поради съществуването на голямо количество литература върху историческите извори, които пряко информират за племето севери, както и критика върху сыцествуващите мнения, в настоящата работа не им се прави пряк пълен анализ. Вниманието е насочено конкретно върху сведенията и контекста, в който се говори за тях.
Дисертационният труд съдържа 247 страници текст, в това число каталог на "пастирската” керамика от Североизточна България и Добруджа, списък на използваната литература и Приложения: 41 таблици и 4 карти.
Възприетата ретроспективна и сравнителна методика на работа обуславя структурата на труда, състоящ се от Увод, четири глави, Заключение, Каталог и Приложения.
ГЛАВА ПЪРВА
1.    Писмените извори за племето севери.
Племето севери е известно в историческите извори във връзка със събитията от 680/681 година и данните за него, съдържащи се в "Хронография" на Теофан Изповедник. Този етноним се споменава и в първата част на "Повесть временных лет", посветена на събитията, предшестващи основаването на древноруската държава. Поотделно и двата извора са използвани многократно, но до сега няма целенасочен опит да се свърже това племе с конкретен археологически материал.
В бъягарската историография са известии различии четения на текстовете на византийските хронисти. Отделните изследователи тълкуват по различен начин сведенията за броя на славянските племена в Мизия и Добруджа
3

и характера на отношенията им с аспаруховите прабългари.
В руската и украинската историческа и археологическа литература с племето на северите /северяните/ се свързват определен тип археологически паметници, но никой от изследователите в последните 40 години не е потърсил техни аналогии в районите на Североизточна България и Добруджа.
Контекстът на изворите позволява да се твърди, че племето севери е ясно различимо от византийските историци сред останалите славянски племена и за разлика от тях е сравнително точно локализирано в един ограничен район на предпланините на Източна Стара планина в края на VII и средата на VIII век. Северите се ползват с доверие и благоразположение от страна на аспаруховите прабългари и им е възложена особено отговорната за политический момент задача - охрана на леснодостьпните проходи в източния дял на Стара планина. В средата на VIII век северите имат определена стелен на вътрешна автономия /имат собствен княз/ и самостоятелност в действията си спрямо Византийската империя в Тракия.
Северите по левия бряг на р.Днепър живеят в земи, непосредствено граничещи със стелите, населявани от племена, обединени във Велика България. Вероятно в резултат на това съседство през първата част на VII век са възникнапи отношенията на доверие и благоразположение. Според летописеца на "Повесть временных лет" северите имат общ с другите славянски племена произход и език. Преживели са аварската инвазия и по-късно са били обложени с данък от хазарите. И може основателно да се предположи, че част от същите северите са поели с аспаруховите прабългари на запад. Присъствието им и в средата на IX век на изток от р.Днепър позволява да се твърди, че това е било голямо и добре организирано племе.
2.    Проблемът за северите в литературата.
В нашата историческа литература със северите се свързват няколко славянски топонима от Североизточна България: Плиска, Преслав, Варна /по В.Бешевлиев/. Д.И.Димитров свърза със северите определени археологически паметници, проучени от него в южните предпланински части на Варненски окръг. Напоследък със северите бе свързана появата и разпространението на т.нар. “пастирска" керамика. Това предположение на Ст.Ангелова и Л.Дончева-Петкова се основава на присъствието на тези изделия в керамичните комплекси на археологически обекти от Североизточна България и Добруджа и по Среден
4

Днепър, т.е. райони където е известен въпросния етноним. Според двете изследователки средата, в която се срещат "пастирските" гърнета позволява да се говори за население сьс славянски облик на материалната култура.
В Русия и Украйна със северите се свързват паметниците от волинцевски и роменски тип. Това мнение, формулирано в общи линии през 50-те години може да се смята за общоприето и днес. Не особено добре е обоснована хипотезата за произхода на северите от сыцо така известните от историческите извори анти.
В специализираната руска и украинска литература периодично се поставя въпроса за легендарното "врыцане" на славяни от поречието на р.Дунав на североизток - П.Н.Третяков и М.Ю. Брайчевский през 50-те, И.И.Ляпушкин в края на 60-те и О.М. Приходнюк - в края на 80-те години. Характерът на археологический материал от нашите земи и отсъствието на негови аналогии /най-вече на некрополи/ в съвременна Украйна лишават от археологически основания подкрепянето на такава хипотеза. Подобно становище застъпват и някои езиковеди /А.С.Стрижак и Е.Крамар/, но невъзможността езиковите данни да бъдат датирани по-прецизно от археологическите материалу го прави само илюстрация за съществуването на някакви връзки, но не и доказателство за датирането на преселване.
ВТОРА ГЛАВА
АНАЛИЗ НА РАННОСРЕДНОВЕКОВНИТЕ ПАМЕТНИЦИ ОТ СЕВЕРОИЗТОЧНА
БЪЛГАРИЯ И ДОБРУДЖА
1.    Анализ на данните от ранносредновековните некрополи от Североизточна България и Добруджа.
Некрополите от ранния период на Първата българска държава имат първостепенно значение за решаването на проблемите на произхода и етническата принадлежност на населението. Поради тази причина те винаги са били и ще бъдат в центъра на изследвания, имащи за цел да осветлят един или друг аспект от ранната история.
Определени затруднения при използването на този най-автентичен материал предизвикват отсъствието на единна методика на наблюдение,
5

описание и публикуване. За да бъде преодолян този субективен фактор се наложи нова обработка на целия натрупан материал и въвеждането на единни показатели и критерии на сравнение.
Анализът на материалите е извършен въз основа на сравнение по определени показатели, представени в. табличен, вид за да се избегне традиционния описателен подход /табл. I и II/. Сведенията са анализирани по няколко групи признаци, засягащи статистическите данни за броя, вида и типа на гробовете, характера на гробното съоръжение, положението на скелета и кремираните кости, функциите, състава и положението на намерените в гроба предмета, останки от поминални обреди и пр.
При практикуване на кремацията са различени следните типове: трупоизгаряне, при което горелите кости и инвентарът са поставени в обикновена яма с различна форма и размери, трупоизгаряне, при което костите са поставени изцяло или частично в съдурна, трупоизгаряне, при което в ямата има допълнително съоръжение - камера /изцяло или частично изградена/. В последния случай също може да бъде разграничен урнов и безурнов вариант. Особено внимание е отделено на категорията, вида и типа на използваната керамика и другите предмета.
Въз основа на количественото соотношение на различните типове трупоизгаряния могат да бъдат разграничени две групи некрополи: едната - с преобладаване на урновите гробове /Бабово, Блъсково, Гарван, Сату Ноу-1, Юпер, Полина, Гърлица, Дългопол, Търговище/. ямните гробове в тези некрополи са много по-малко в сравнение С урновите, гробовете с камери отсъстват или се срещат като изключения. При другата трупа се наблюдава значително по-голямо разнообразие на различии типове гробове. В нея се включват Разделна, Кастелу, Провадия.
Сравнявайки данните от по-големите и по-добре проучените некрополи, както и тези от отделни гробни находки и малки некрополи, тяхното териториално разпространение, могат да бъдат обособени няколко района, обитавани от население, практикувало кремацията като основен и единствен погребален обряд:
1.    Крайдунавски - включва некрополите Бабово, Гарван, Юпер, Полина, Гърлица, Канлия. В този район гробовете са преимуществено урнови.
2.    Втори, обединяваща няколко сравнително отдалечени паметника - Разделна, Кастелу, некрополите при Сату Ноу. В тези некрополи силно нараства
6

броят на ямните гробове и тези в камери.
3.    Варненски - обединява близко разположените Блъсково, двата некропола в съвременния гр. Дългопол и този до тара Провадия. От тези некрополи са известии само урнови гробове.
4.    Във вътрешността се очертава и четвърти район /Шуменско- Търговищки/ с малки некрополи и отделни гробни находки - Търговище-1, Сини вир, Преслав-VIII. С известна условност може да се приеме, че за нея са характерни урновите и ямните гробове.
Анализът на данните от двуобредните некрополи дава основание да бъдат разграничени следните групи:
1.    Едната, включваща паметници като Нови Пазар, Кюлевча, Караманите, вер. Дибич и Ножарево. Като основен погребален обряд се очертава трупополагането със северна, северозападна и североизточна ориентация. От гробовете с трупоизгаряне се срещат ямните, урновите са редки, камерите отсъстват. Като инвентар в гробовете се поставят керамични сьдове /гърнета и кани/, цяло или част от животно /агне, овца, коза, рядко птица/. Определени представители са полагани с оръжие, воинско снаряжение и кон. Тази трупа е известна като Шуменско-Новопазарска/Димитров 1974/.
2.    Друга трупа двуобредни некрополи е обособена от същия автор и е известна като Варненско-Добруджанска. В нея са включени паметници като Балчик, Варна-1, Девня-I и III, Капул Вийлор, Топола както и многото непроучвани некрополи и гробни находки източно и северно от съвременния гр. Варна. Проучванията на Балчишките некрополи и този при Топола предложиха данни, според които могат да бъдат разграничени две подгрупи - Варненска и Добруджанска /тези по добруджанското черноморско крайбрежие/. При първата трупополаганията са със северна и западна ориентация, отсъстват целите животни, широко са представени плоскодънните амфорки. При трупоизгарянията са представени всички типове като урновите са изключения. При втората са известии по-голям брой урнови трупоизгаряния, има определени различия в състава на керамичния комплекс и присъстват целите животни. С втората подгрупа определени близки черти /големия брой трупоизгаряния и техните видове/ има некропола Бдинци, който териториално е по-близък до Шуменско- Новопазарската.
3.    Третата трупа некрополи за сега е най-мапко проучена. В нея се включват двата езически некропола в Хитово /II и III/, Черна и Росеново. Една
7

част от паметниците и се разполагат на север от Дунав и имат определена връзка с некрополи като Изворул и Султана. В тази трупа трупополаганията са основно с източна ориентация и те са равни по количество или по-малко от трупоизгарянията. Гробовете с кремация са предимно ямни. Рядко се срещат цели животни. Съдовете за пиене са изключение.
Ако се проследи териториалното разпространение на различните обособени групи некрополи могат да бъдат формулирани някои изводи:
1.    По протежение на южния бряг на р.Дунав ясно може да бъде очертан район, обитаван от население с некрополи с трупоизгаряне, в конто преобладават урновите гробове. Това е районът на разпространение на паметниците Бабово, (Опер, Гарван, Канлия, Гърлица. Като урни са използвани
^ големи съдове от песъклива глина и подобии по размер от пречистена глина с излъскана сивочерна повърхност. Срещат се т.нар. "колективни" гробове /с повече от една урна/. В гробовете няма съдове за пиене. В отделни некрополи се срещат съдове изработени на ръка или примитивно колело, както и такива на усъвършенстван грънчарски кръг.
2.    С друга трупа население с ясно различими черти на погребалния обряд се свързват паметници от типа Нови Пазар- Кюлевча. Наред с трупополагането със северна и северозападна ориентация има и ямни трупоизгаряния. В гробовете с трупополагане са поставяни цели или големи части от животни, съдове за пиене /кани/ и гърненца с малки размери /вер. изпълнявали ролята на чаши/. Отделни индивиди са били погребвани с воинско снаряжение и кон. Известии черти на сходство с тези паметници показва и некрополът Бдинци, в който обаче гробовете с ямни трупоизгаряния преобладават над всички други.
3.    Трета трупа население с по-ясно различими черти на погребалния обряд: отсъствие на трупоизгаряния в камери, използване на големи гърнета за урни, липса на съдове за пиене, се локализира на запад от гр.Варна - в долините на реките Камчия и Провадийска. В нея се включват некрополите Блъсково, Дългопол I и II и вер. Провадия.
4.    На север от горната трупа, с известии уговорки поради географската отдалеченост един от друг, може да бъде обособена поради голяма близост в чертите на погребалния обряд трупа от два големи некропола с трупоизгаряне - Разделна и Кастелу. В тях са представени гробове и от трите варианта на трупоизгарянето. Керамичните им комплекси имат аналогичен състав. За
8

разлика от другите некрополи с трупоизгаряне в тях се срещат единични екземпляри паници и кани. Накитите и другите предмет, откривани в тях, имат следи от горене и могат да бъдат определени със сигурност като лични вещи на покойните.
5.    Следващата, пета трупа, некрополи с трупоизгаряне може да бъде обособена във вътрешността на Североизточна България - Шуменско и Търговищко. В нея се включват некрополите Търговище-1, Сини вир и Преслав- VIII. Те са в плътно обкръжение от паметници от типа Нови Пазар-Кюлевча. За групата некрополи с трупоизгаряне е характерно съчетаването на урнови и ямни гробове. Като особеност може да се изтькне използването на дървени ведра като урна. В некрополе Търговище-1 като гробен дар е поставена плоскодънна амфорка - единствен случай сред паметниците с трупоизгаряне.
6.    Западно от гр.Варна се очертава компактна трупа двуобредни некрополи: Девня-1 и III, Варна-I, както и голям брой непроучвани некрополи и отделни гробни находки северно и западно от града. При трупополагането се среща северната и западната ориентация. Трупоизгарянията са ямни и в камери, урновите са редки. Отличителна черта на гробния инвентар е липсата на цели животни, поставянето на птици в гроба и по-голямото количество плоскодънни амфорки като съдове за пиене в сравнение с всички други групп некрополи.
7.    В отделна трупа /Добруджанска/ се обединяват няколко големи проучени или в процес на проучване некропола: Капул Вийлор, Топола, Балчик-Ш, както и находките от околностите на Шабла. За тези некрополи определено може да се твърди, че са смесени - в тях са регистрирани черти, характерни за всички изброени тук групп паметници.
8.    В отделна трупа са обединени некрополи, проучвани в българските земи едва през последните 10-15 години - Хитово-ll и III, Черна, Росеново, както и някои, разположени на север от Дунав. При трупополагането преобладава източната ориентация, а при трупоизгарянето преобладават урновите гробове. Отсъстват жертвените животни, респ. - големи части от тях, сравнително редки са съдовете за пиене. Като цяло инвентарът им е по-беден, не са намирани гробове на воини и конници.
Направените изводи насочват към мисълта, че земите на днешна Североизточна България и Добруджа са били заселени от смесено население с различаващи се в no-малка или по-голяма стелен погребални традиции. Примерът на някои паметници /Капул Вийлор, Топола, девненските некрополи/,
9

където и при двата обряда са регистрират общи черти показва, че е налице известно унифициране на погребалните обреди, което вероятно е започнало още преди настаняването в разглежданите райони.
Наблюденията и произтичащите от тях изводи са проверени чрез математически изчисления според формула за сравняване на статистически
данни F=    , където коефициентьт на сходство /F/ е равен на отношението
между квадрата на броя съвпадащи си признаци ISI, разделен на произведението от общия брой признаци от двата обекта Ж и Li/LUep, 1970/. Броят на признаците е според отразените в таблица 1 рубрики. Резултатите от изчисленията, които са по-близки до единица показват по-голяма стелен на близост и обратното. Резултатите са представени на обр. 1 и 2 в текста.
В групата на двуобредните некрополи най-зисоки коефициенти показват некрополите Девня-I и III /0.66/ и Топола с Капул Вийлор /0.62/. Чрез мапко по-ниски стойности на сходства с тези две двойки са свързани паметници като Балчик-Ш и Бдинци. Сравнително високи коефициенти на фона на останалите ниски стойности имат по между си некрополите Нови Пазар, Караманите, Ножарево, Кюлевча/ в рамките на 0.3-0.4/. Подобии са стойностите между некрополите в Хитово и Черна, чиято близост с другите е значително ломал ка.
В групата на некрополите с трупоизгаряне най-високи са стойностите на сходство между Бабово, Блъсково, Юпер, Сату Ноу от една страна и Разделна, Кастелу и Гърлица - от друга. И двете групи имат относително високи стойности на близост с паметниците Гарван и Търговище-I. Сравнително изолиран остаза некрополът Полина. Коефициентите показват, че паметниците от Крайдунавския и Варненския район имат ясно изразени сходства.
Възможно е бъдещите проучвания на паметниците в процес на изследване и новооткрити да доведат до някои корекции в така предложените групи некрополи.
2. Относителна хронология на ранносредновековните некрополи в Североизточна България и Добруджа.
Досега в българската археологическа литература не е направен опит за единна хронологична обработка на некрополите от ранния период. До известна стелен това е породено от липсата на достатъчен брой подаващи се на тясно хронологично определяне находки. Поради това не разполагаме и с вътрешна
10

хронология на отделимте некрополи, изключвайки опита, направен от немския археолог У.Фидпер /Fiedler, 1992/.
Отсъствието на хронологична скала на находките от ранносредновековните паметници наложи да бъде предложена класификация и типология на основните датиращи метални изделия от некрополите.
Най-често срещаните накити са обеците. Типологията им е изградена по възходящ по сложност ред, свързан с техниката на изработване и елементите на украса. Известните обеци са разделени на девет типа и съответните им варианти /табл.4./.
Други накити, познати от ранните некрополи са наушниците, торквите и пръстените. Техкият брой не е голям, но и при тях е направен опит за типология и са подбрани точно датирани парапели. Определена роля в облеклото /вероятно и в погребалния обряд/ имат различните типове полусферични розети, звънчетата, три и четирилистни подобии на детелина мъниста. Тяхната типология и местонамиране са отразени в таблица 4.
Свързани с мъжкия костюм са токите, коланните краища и различните типове апликации. Техният брой в езическите некрополи е значително по-малък от разпространените на североизток и северозапад археологически култури - аварската и саптовската. Известните находки са разделени по формални признаци на четири типа и съответните варианти /табл. 4/. Определянето на хронологията им е според най-добре датираните комплекси от Украйна, Русия, Унгария и Словакия.
Някои предмета, свързани с тоалета - пинсети и огледала също са използвани при изграждането на хронологията на отделните некрополи, Обърнато е внимание на присъствието на различии типове огнива.
Разпространението на отделните видове и типове находки в различните групи некрополи позволява да бъдат формулирани някои изводи:
• Обеците от I и IX тип, както и две от трите известии торкви се срещат преди всичко в некрополите с трупоизгаряне. В тях се откриват и осем и дванайсетолистни полусферични розети.
-    Обеците от V и VIII тип са характерни в еднаква степей за двуобредните и некрополите с трупоизгаряне.
-    Обеците от II-IV и VI-VII тип са представени предимно в двуобредните некрополи. За тях също са характерни токите и елементите на колана. Звънчетата и предметите, свързани с тоалета също се намират по-често сред
11

инвентаре на двуобредните некрополи.
Резултатите от прецизираната хронология на дребните находки показват, че некрополите с трупоизгаряне от крайдунавския район и западно от гр.Варна са възникнали в края на Vll/самото начало на VIII век. Тяхното функциониране е продължило през целия VIII и вероятно през първите десетилетия на IX век. Некрополите с трупоизгаряне от вътрешността на Североизточна България могат да бъдат датирани единствено според намерената в некропола Търговище-1 обеца със звездовидна висулка. Тяхното възникване може да бъде поставено най-късно в първата половина на VIII век.
Анализът на датиращите находки показва, че некрополът Нови Пазар е започнал да функционира в края на VII век. Същата начална дата показва и Кюлевча. Известно по-късно начало може да бъде предложено за Ножарево и Караманите /първата половина на VIII век/ поради липсата на датиращи находки, характерни за VII век. Продължителността на използване е различна при отделните некрополи.
Некрополите в и около гр.Варна вероятно са сыцествували от края на Vll/началото на VIII век. Основание за това дават някои находки от Девня-Ш /луницата с ухо, обеците със звездовидна и спираловидна висулка/. Краят на тяхното използване е в зависимост от промените в погребалния обряд, наложени от навлизането на християнството.
През целия ранен период на Първата българска държава вероятно са били използвани големите некрополи по добруджанското черноморско крайбрежие: Капул Вийлор и Топола.
Паметници като втория варненски некропол /в кв.Трошево/, Преслав-П и този до селището при Дуранкулак са били използвани основно след възприемането на християнството, но началото на функционирането им може да се постави в последните десетилетия на езическия период.
3.    Анализ на ранносредновековните селища в Североизточна България и Добруджа.
Проучванията на селищата от ранния период не са разпределени равномерно на територията на Североизточна България и Добруджа. Данните, които са известии до сега показват, че гъста селищна мрежа има в няколко района на разглежданата територия. Първият обхваща 30-40 километрова ивица по десния бряг на р.Дунав източно от устието на р.янтра. Друг се
12

набелязва в Плисковскопреславския район, където вкопаните жилища с пещи са известии преди периода на монументално строителство. Трети район на концентрация от селища от ранния период обхваща течението на реките Девня, Провадийска, Камчия и Батова. Проучванията край с.Топола, Каварненско, Балчик и сведенията за езически некрополи по добруджанското черноморско крайбрежие /Селце, Шабла и др./ напагат мнението за гьсто заселване на района.
Възникването на селищата в Добруджа е съпроводено с използването на no-ранни селища и укрепени места, което е обусловено от конкретните географски особености на района. Друга специфика в тази част е широкото използване на камъка в жилищното строителство.
В крайдунавския район като основен тип жилища се очертават полуземлянките с каменни или изрязани в стените на изкопа пещи. Този тип жилища носят белезите на славянската строителна традиция.
Твърде малко са жилищата, имащи белезите на подвижен /номадски/ бит. Малкото находки на жилища с белезите на юрта /Гарван, Нова Черна, Кладенци, Девня и др /могат да се разглеждат като реминисценция на номадския бит. Вероятно населението заселило се в днешна Североизточна България и Добруджа е водело уседнал живот като само малка част от него е залазило традициите на номадизма.
Находките от двукамерни пещи за изпичане на битова керамика показват сравнително високо ниво на грънчарско производство и налага извода за изградена и устойчива керамична традиция. Констатациите, направени за състава на керамичните комплекси от некрополите и селищата потвърждава мнението, че при определени групи население погребалният обряд е бил съпроводен с пиене и преливане.
Анализът на данните от некрополите и селищата налага извода за две компактни групи население, практикувало кремацията като основен погребален обряд. Те са населявали два основни района: ивицата по десния бряг на р.Дунав и долините на реките Провадийска, Девня и Камчия. Третата група, намираща се във вътрешността на Североизточна България /Шуменско-Търговищката/ засега може да бъде само набелязана. При разпространението на двуобредните некрополи се очертават също ясно различими групи: едната е във вътрешността на Североизточна България /Шуменско- Новопазарска/, другата е разположена между нея и крайдунавската ивица и е известна само по некрополи, третата се
13

локализира по черноморского крайбрежие от Стара планина на север и има силно смесен характер.
ГЛАВА ТРЕТА
ТИПОЛОГИЯ НА "ПАСТИРСКАТА" КЕРАМИКА ОТ СЕВЕРОИЗТОЧНА
БЪЛГАРИЯ И ДОБРУДЖА
До този момент т.нар. "пастирска" керамика не е била обект на самостоятелно детайлно проучване, като се изключи работата на Ст.Ангелова и Л.Дончева-Петкова /1992/. Отделни представители на тази керамика са включени в общата типология на средновековната битова керамика на Л.Дончева-Петкова /1977/.
Към т.нар. "пастирска" керамика са включени съдове, които формално, технически и по начин на украса имат паралели в изходната територия /за нашите земи/ по средното течение на р.Днепър. В тези райони и на запад /Молдова/ гьрнетата "пастирски" тип се появяват още във втората половина на VI век в комплекси със съдове, изработени на ръка - тип Пенковка и Корчак.
Типологията е разработена въз основа на ок. 150 съда от археологически обекти в Североизточна България и Добруджа. При създаването на типологията са използвани категориите "тип”, "подтип” и “вариант". Съдовете са разделени на шест типа и съответните подтипове според формата на тялото, която е определена чрез съотношенията на основни формообразуващи параметри: Н - височина на съда, Н1 - височина на максималното разширение на тялото, D1 - диаметър на устието, D2 - диаметър на шийката, 03 - максимално разширение, D4 - диаметър на дъното. Определянето на типа е в зависимост от стойностите при отношенията H : 03 и D3 : Н1. Получените резултати са нанесени на координатна система и чрез групиране на близки стойности са разграничени споменатите шест типа /табл. 6/.
Чрез въвеждането на понятието "подтип" се цели доуточняване на формата на съда и мястото на раменете. Това е направено чрез съотношението на параметрите: D3 : D1 и D1 :04. Резултатите сыцо са нанесени на координатна система и определянето на съответните подтипове е според групирэнето /табл. 7,10,14,18, 23.26/.
Разделянето на варианти е според начина на обработване на външната
14

повърхност на всеки съд.
Разпространението на отделимте типове и подтипове в различимте обекти показва, че сьдовете от I-IV тип са представени преди всичко и предимно в некрополите с трупоизгаряне. ясно се забелязва тенденцията на разпространение на I и II тип в некрополите по дунавското крайбрежие, докато III и IV тип са по- широко представени в некрополите във Варненско и вътрешността на Североизточна България. В двуобредните некрополи I и II тип се срещат рядко и главно в паметниците по добруджанското черноморско крайбрежие - Капул Вийлор и Топола. При останалите са представени сьдовете от III и IV тип.
В двуобредните некрополи най-често срещаните сиволъскави гърнета се отнасят към IV-VI тип.
Друга закономерност е разпределението според размера на гьрнетата. В категорията на големите попадат преди всичко съдове от I и II тип. При средните са представени тези от III и IV тип и по-малко от II и V. В групата на малките попадат съдчета от IV-VI тип. Големите съдове от I и II тип са използвани като урни в некрополите с трупоизгаряне по дунавското крайбрежие, Капул Вийлор и Топола. Сьдовете от III и IV тип с големи и главно със средни размери са употребявани също значително по-често като урни в некрополите с трупоизгаряне и съответните гробове на двуобредните некрополи. Малките по размер съдове от IV-VI тип се срещат най-вече в двуобредните некрополи. Те много рядко са използвани като урни. Тяхната употреба е преди всичко като гробен дар или тризни. Размерите позволяват да се твърди, че те са имали функцията на чаши. Характерна находка за двуобредните некрополи е комбинацията от съд за пиене /кана или плоскодънна амфорка/ и чаша. Место чашата се открива разбита в насипа на гроба или на тогавашната повърхност.
Други наблюдения са направени при разпространението на отделимте типове "пастирски" гърнета в съчетание с други категории и типове керамика според класификацията на Л.Дончева-Петкова. "Пастирските" съдове от I и II тип сьвсем устойчиво се сьчетават с гърнета от песьклива глина с врязана украса от тип I, варианти А1-АЗ и Б. Този комплекс е характерен за крайдунавския район. Големите и средни "пастирски" съдове се срещат заедно с гърнета от тип I, варианти А1-АЗ, Б и В, и тип II, варианти А1-АЗ и Б. Такава комбинация е характерна за некрополите с трупоизгаряне на запад от град Варна. Съчетаването на "пастирски" гърнета и съдове от песьклива глина от II тип е характерно за некропола в Търговище и могила XXXIII в Плиска.
15

Устойчивою съчетаване на "пастирски“ съдове, използвани като урни в некрополите с трупоизгаряне и съответните гробове на двуобредните некрополи с гьрнета, характерни за славянската керамична традиция /типове Ι-Ill по Л.Дончева-Петкова/ насочва към подобии комплекси в изходните за славянскою заселване на нашите земи територии по поречието на р.Днепър.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
СЕВЕРИТЕ В УКРАИНА И РУСИЯ. ОПИТ ЗА АРХЕОЛОГИЧЕСКА
ХАРАКТЕРИСТИКА
1.    История на проучванията върху северите в Русия и Украйна.
Опитите да се свържат летописните племена, локализирани на
териториите на днешните републики Молдова, Украйна и Русия с конкретни археологически паметници и находки започват още в края на миналия и началою на нашия век. Археологически обекти /надгробии могили, селища, градища/, разположени по левите притоци на р.Днепър в очертания от леюписеца район и датирани в периода на ранною средновековие са идентифицирани априорно като принадлежащи на летописните севери /северяни/. Тази методика на изследвания е продължена и в следвоенните години. Пръв Д.Т. Березовец свързва с юва племе конкретни, различаващи се със своята специфика паметници тип Волинцево /според мястото на първия проучен некропол/. В следващите години интересът е насочен към проучването на селища и градища от периода VI-IX век, обединени във "Волинцевска" и "роменска" култури. Напоследък /Сухобоков 1991/ надделява мнението на И.ИЛяпушкин /1968/ за обединяването на тези две култури.
Особено място в проучванията заемат паметниците от типа на Пастирското градище. Широко разпространено сред украинските и руските изследователи е мнението, че те са оставени от смесено "славяно-степно" население. Значително се различава формулираната от М.И.Артамонов хипотеза за отделянето на особена "пастирска" култура и свързването с българите- кутригури.
2.    Характеристика на селищните структури и жилищата.
В резултат на дългогодишните проучвания на териториите на днешните
16

републики Молдова, Украйна и Русия е натрупано огромно количество материал, датиран в граничите на VI-IX век и определен като раннославянски. Върху него липсва цялостно обобщение. Вниманието е насочено към отделни проблеми и региони, което води до загуба на цялостна представа върху обширната територия и отделянето на самостоятелни "култури", които на практика са тъждествени в основата си. Това налага да бъде направен цялостен преглед върху известните паметници за да бъдат изтькнати възможните специфични белези на отделните групи.
На сегашния етап на проучванията като сигурно славянски се идентифицират т.нар. "Пражко-корчакска“, "Пенковска" и "Колочинска“ култури. Те са известии преди всичко по селища и в много по-малка степей по некрополи и погребален обряд. Отсъствието на големи проучвани некрополи поставя под сьмнение правомерността на отделяне на самостоятелни археологически култури. Затова в работата те са обособени като отделни типове паметници на раннославянската култура.
Проучваните паметници са разгледани по териториални групи, според утвърденото в съвременната литература географско деление: эемите между реките Днестър и Серет, басейнът на р.Южен Буг, земите по десния бряг и десните притоци в средното течение на р.Днепър, земите по левия бряг и левите притоци на Днепър, басейнът на р.Десна, северната чест от басейна на р.Северски Донец. Тези райони попадат в лесостепната и граничната част със степната зона.
Данните от селищата са представени в табличен вид по споменатите райони /табл. 31/. По подобен начин са анализирани и сведенията от некрополите /габл. 37-39/.
Наблюденията върху особеностите на разположението на селищата по- казва, че те се намират на малки групи /гнезда/ в непосредствена близост до помадки или по-големи реки. В първия случай те заемат същинската долина на реката, във втория - най- често първата незаливна тераса. Като правило те не са укрепявани. Укрепяването с ров и вал /вероятно и дървена ограда/ започва след началото на VIII век и то по границата със степната зона. Това е регистрирано от междуречието Серет-Днестър до горното течение на р.Северски Донец.
Като основен тип жилище се налага четириъгьлната в план полуземлянка с пещ в един от ъглите или огнище в средата. Рядко, и то в големите селища се откриват наземни /невкопани/ съоръжения, които имат
17

вероятно столанско-производствен характер. Разпространението на овалните в план жилища с огнище в средата, идентифицирани като юрти е в граничната със степта зона. Те имат следи от конструкция с колове по периферията и огнище в средата. Тези жилища, свързвани с номадско население, също носят белезите на по-дълъг живот на едно място: всички известии юрти са вкопани. В отделните райони се набелязват специфични особености на жилищното строителство. В селищата по р.Ю.Буг широко са разпространени полуземлянките с централен спорен стълб и огнище в средата. Вероятно от там те се появяват и в южната част на Молдова. По левия бряг на р.Днепър полуземлянките със стени от колове и плет с глинена замазка са специфичен тип, който е изклкзчение в другите райони. По десния бряг на р.Днепър и басейна на р.Десна господстващ тип са полуземлянките с конструкция от колове по периферията на изкопа и облицовка от талпи.
Особености се регистрират и при разпространението на различките типове отоплителни съоръжения: каменни пещи, каменно- глинени, глинени, изрязани в блок и засводени и огнища. По течението на р.Ю.Буг масово масово се срещат жилищата с централен стълб, които са с огнища. Те са известии в Молдова и рядко по левите притоци на Днепър. За този район са характерни глинените пещи, които са рядкост в останалите. Отделни изследсватели разглеждат отоплителните съоръжения като хронологични показатели за конкретните райони: западно от Днепър за по-ранни се приемат жилищата с огнища, а между Серет и Днестьр като по-ранни се датират тези с каменни пещи.
3.    Характеристика на керамичния комплекс.
Във всички изследвания върху раннославянската култура най- голямо място се отделя на керамиката като най-често срещани находки от обектите. При голяма част от тях керамиката е и единственият археологически материал. В резултат на досегашните проучвания са разграничени три керамични типа, датирани в VI-VII век; пражко-корчакски, пенковски и колочински. С периода VIII- IX век се свързва разпространението на лукарайковецкия, сахнивския, волинцевския и роменския тип.
До сега не е правей опит за единна типология и синхронизация на раннославянската керамика от териториите на днешните Молдова, Украйна и Русия. В работата се предлага класификационна схема, изградена според начина на изработване, формата и украсата на керамичните изделия. Според начина на
18

изработване /на ръка или колело/ те са разделени на групи. В групите са обособени типове според формата на сьдовете. Вътре в типовете са отделени варианта според оформянето на устието и украсата.
В първата трупа са обединени изделията, изработвани на ръка. В I тип са обособени съдове с максимално разширение в горната трета, заоблени рамене, право или леко извито навън устие. Тези гьрнета отговарят на т. нар. пражко-корчакски тип. При втория тип максималното разширение е в средната част на тялото. Като цяло сьдовете имат биконична форма или преходът в средната част е заоблен. Те са известии като пенковски тип. При третия тип гърнетата имат цилиндроконична форма, прави и леко извити навън устия. Те са известии като тип Колонии. Като особеност на разпространението на тези типове може да се посочи, че пенковският заема райони непосредствено по границата на степната и горскостепната зона. Териториите на разпространение на корчакския тип са разположени северно от нея. Колочинският тип се среща по лееите приточи на Днепьр и басейна на Десна. Неговият произход, както и на пенковския вече със сигурност се свързва с постзарубинецките паметници "киевски” тип, чието развитие се поставя до втората половина на V век. Данните от последните проучвания по десния бряг на Днестьр дават известно основание началната дата на корчакския тип да се отнесе към последните десетилетия на V век.
Бъв втората трупа типовете вече имат по-забележими различия. Те са известни по епонимни наименования: Хлинча, Лука- Райковецкая, Сахнивка, Волинцево, Ромни. При керамиката от втора трупа се наблюдава по-голяма териториална обособеност при разпространението на отделните типове. За междуречието Серет-Днестьр са характерни типовете Хлинча /западната част/ и Лука- Райковецкая, западно от река Днепър - Лука-Райковецкая и Сахнивка, за земите. по р.Ю.Буг - Сахнивка и в no-малка степей Лука-Райковецкая, по левите приточи на р.Днепър и басейна на Десна - волинцевски и роменски. Появата на тези типове се свързва с разпространението сред славянското население на леко грънчарско колело. Датировката им може да се определи в рамките на втората половина на Vll-началото на IX век. Що се отнася до произхода на тези типове, то при някои генетичната връзка с по-ранните не буди съмнение /Корчак - Лука- Райковецкая/, а при други - пенковски и сахнивски, колочински и волинцевскороменски, се нуждае от нови проучвания и публикации.
Особената и рязко различаваща се от типично славянски съдове
19

"пастирска" керамика досега не е била обект на слециално изследване в Русия и Украйна. Няма пълна яснота за териториите на нейното разпространение и произхода и. Место тя е определяла като "салтоидна". Още на времето М.И. Артамонов категорично я разграничава от изработваната по подобна технология чернолъскава керамика на салтовската култура. Сред видовия и асортимент отсьстват гърнета със сивочерна повърхност, украсени чрез излъскване. Сред комплексите от отделните паметници "пастирската" керамика се среща в различно количество: от отделни фрагменти до значителен процент от керамичния материал /над 30% на епонимния обект/. Както не веднъж бе споменато тя няма аналози сред керамичното производство със собствено славянски традиции. Нейните корени би трябвало да се търсят в късноримските занаятчийски произведения на северночерноморските центрове и по Среден Днепър и да се свържат с традициите на черняховската култура. Според М.И. Артамонов между "пастирската" керамика и занаятчийските "волинцевски" произведения съществува съвсем близко родство и несъмнена връзка. Това негово мнение по същество до този момент не е опровергано от никой. "Пастирските" съдове са разпространени по границата между горскостепната и степната зона от Серет до Днепър и се откриват в комплекси с ранните представители на корчакския и пенковския тип, което е сигурно указание за датиране във втората половина на VI век. Краят на разпространението и се свързва с гибелта на Пастирското градище в края на Vll/началото на VIII век /според датировката на част от украикските изследователи/. Занаятчийските "волинцевски" изделия се разпространяват заедно със съответните, изработени на примитивно колено съдове и се датират във втората половина на Vll/първата половина на VIII век. Огрубяването на занаятчийската "волинцевска" керамика и разпространението на екземпляри, изработвани на ръка и имитиращи занаятчийските изделия карат М.И. Артамонов да предположи, че става дума за "деградиране” на собствено "пастирските" съдове.
Анализът на керамичните комплекси от раннославянските паметници дава основание за следните изводи:
1.    Съчетаването в отделни комплекси на корчакския и лука- райковецки, пенковски и сахнивски, колочински и волинцевско-роменски типове показва, че възприемането на леко грънчарско колено и преминаването към по-развито керамично производство е станало почти едновременно във всички разглеждани райони и началото му може да се постави в рам ките на VII век.
20

2.    В по-късните развити керамични типове могат да бъдат открити чертите на типовете от VI-VII век. Териториалното разпространение на двата основни типа, корчакски и пенковски, позволява да се възприеме традиционного им свързване с двете славянски групи, известии от изворите: склавини и анти.
3.    Разпространението на занаятчийските изделия "пастирски" и "волинцевски" тип в сигурна славянска среда още от втората половина на VI век показва запазването на късноантични, провинциалноримски по своя характер производствени традиции, свързани с остатьчни групи "черняховско" население.
4.    Изработените на грънчарско колело гьрнета с тьмна излъскана по- върхност вероятно са продукция на отделни производствени центрове. Единият от тях е епонимният паметник • Пастирското градище на р.Тясмин. Краят на производствената им дейност може да се свърже с политически събития, предизвикали тяхното унищожаване. Необходимостта /или навикът/ от такива съдове е довел до появата на техни подражания /"деградация” по М.И.Артамонов/.
4.    Некрополи и погребален обряд
Некрополите и погребалният обряд са от един малка позлатите белези на раннославянската култура от VI-VIII век в земите от Серет до левия бряг на Днепър. До сега не са проучвани големи некрополи, които могат да дадат изчерпателни данни за обичаите на населението. Достьпните материали от некрополите са обобщени в таблици 37-39 според обряда на погребването.
Макар и откъслечни, непълни и без крайни резултати от някои проучени в последното десетилетие некрополи, сведенията позволяват да бъдат формулирани /със съответната степей на условност/ някои изводи:
1.    В района между реките Серет и Днестър и в земите по левия бряг на р.Днепър са известии гробове, рязко различаващи се от традиционната представа за раннославянския погребален обряд. Това са трупополагания с ориентация западизток и чифтове лъчеви фибули върху горната част на тялото. В някои случаи в тях се откриват съдове, носещи чертите на пенковския тип керамика. Дали става дума за чуждо етническо присъствие или за заимствания от други народи на отделни елементи на облеклото не може да се твърди със сигурност.
2.    Присъствието на гробове с трупополагане в характерна славянска среда и с еднакъв инвентар /керамика/, дори в некрополи с кремация подсказва
21

възможността отделим групп да са практикували едновременно и двата обряда. Въпреки изключенията като основен и преобладаващ погребален обряд се налага трупоизгарянето в двата му варианта - ямен и урнов.
3.    На левия бряг на р.Днепър може да бъде обособена трупа некрополи с ред специфични черти: преобладаващи урнови гробове, "ритуална" излъскана керамика, поставяне на повече от една урна в яма. Тези некрополи /Волинцево, Сосница, Лебяже-Ill/ са разположени в района, определен като зона на разселване на летописните севери.
4.    В земите по горното течение на р.Северски Донец се оформя коренно различна трупа некрополи със специфични черти: големи издължени ями, изсипване на останките от кладата заедно с пепелта и въглените, богат съпровождащ инвентар и "тайници” - комплекси от предмети, характерни за воиниконници /стремена и други части от конска амуниция, саби, катарами, груби ковани фибули, останки от облодънни железни котли и др./.
5.    Елементи на костюма. Проблемът за хронологията на раннославянските паметници.
Данните за такава етнографска черта като костюма могат да бъдат изведени от находките от некрополите и състава на широко известните съкровища от накити, т.нар. "антски древности”. Ако с много големи резерви се приеме, че гробовете с трупополагания с фибули и други накити могат да се свържат със славянско население, то може да се твърди, че тази носия е възприета от племена с германски произход. Съставът на съкроьищата е разнообразен и съдържа различии видове и типове накити, характерни за жени и мъже: обеци и наушници, елементи от огърлици, торкви, гривни, фибули, токи и части от парадни колани, набузници от шлем, различии висулки и апликации за облекло. Несъмнено съставът на тези съкровища е твърде разнообразен и произходът на отделимте предмети издава различии по характер влияния. Като цяло съкровищата могат да се разделят на две групи според състава и предназначението на отделимте накити и предмети /Щеглова, 1990/. Едната е условно определена като тип Мартиновка и втората като тип Хариевка. Основната разлика между тях е че в първата присъстват токи и елементи на колана, чиято мода не надхвърля средата/началото на втората половина на VII век. Във втората се съдържат комплекта женски накити за’ глава и тяло, които могат да бъдат датирани най-късно в началото на VIII век. Заравянето на
22

съкровищата от двете групи вероятно е станало по едно и сьщо време и във връзка с едно и също историческо събитие - краят на Велика България, хазаро- българската война и изтеглянето на аспаруховите прабългари на запад. Със същото събитие видният немски изследовател Йоахим Вернер свърза и "заравянето" на съкровища от типа Малая Перещепина, чието разпространение е в степната зона.
Характеры на металните находки от доказани раннославянски паметници след началото на VIII век е вече друг и голяма част от тях са сходни с накити от салтовската култура. Изчезването на определени типове украси, характерни за VI-VII век, както и определени типове керамични занаятчийски изделия показват, че производствените им центрове са унищожени, а част от населението се е изтеглило.
Ярка отличителна черта на селищата по границата със степната зона е промяната на характера им те се преместват на високи естествено защитени места /високи Носове по бреговете на големи реки/, поява на допълнителни укрепления /ров и вал/. Това е красноречив белег, че съседното население се е променило и отношенията с него са повече или по-мапко враждебни. Укрепването на селищата в граничната зона е една от специфичните характеристики на "северянската волинцевскороменска култура", отбелязани още през 60-те години и потвърдена от новите проучвания /Сухобоков 1992/. Друга специфична черта са занаятчийските изделия "пастирски" и “волинцевски" тип и техните подражания.Тези съдове са имали и особена "ритуална" функция при използването им в погребалния обряд. Освен това, погребалният обряд на населението по левия бряг на р.Днепър се отличава и с други особености, отбелязани по-горе.
Изтъкнатите особености на погребалния обряд и специфичният керамичен комплекс, съдовете "пастирски" тип, могат да бъдат определени като основни отличителни черти на северите /северяни/ в ранния период от развитието на славянската археологическа култура.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Точно датираните сведения от "Хронографията" на Теофан Изповедник със сигурност локализират местата на живеене на племето севери в
23

предпланините на Източна Стара планина. Северите са заселени в тези места веднага след завэемането на Североизточна България от хан Аспарух със строго определена цел. Те живеят в тези райони в средата на VIII век като продължават да изпълняват договорните отношение с хановете в Плиска. За византийските хронисти те са ясно различими сред останалите племена и вероятно те не са сред славяните, извършвали нападения над земите на империята през втората половина на Vl/началото на VII век.
Според сведенията на "Повесть временных лет" украинските севери /северяни/ имат общ с другите славянски племена корен, говорят един език и са пришълци в земите, които обитават по времето на създаване на извора или неговия първоизточник. Заселването на левия бряг на Днепър вероятно е станало в годините на аварската инвазия. По време на хазарското господство са обложени с данък и се намират в конфликтни, ако не и враждебни отношения със съседите си, за което определено говорят новите укрепени селища.
И двата района, посочени в изворите като обитавани от северите се намират на граничната със степта зона. И в двата случая те са сьседи със степни племена, определени от изворите като ''прабългарски". Тази закономерност не е случайна и косвено подсказва за нещо повече от добри съседски отношения, а като се добави и отговорната задача за охрана на проходите, то няма да бъде пресилено ако се предположат дори сьюзни отношения. Вероятно за това те са се преселили едновременно с аспаруховите прабългари.
В руската и украинската археологическа и историческа литература с летописните севери /северяни/ се свързват волинцевския и роменския тип паметници /волинцевско-роменски според Ляпушкин и Сухобоков/. Като тяхна специфична черта могат да се изтъкнат некрополите с урнови трупоизгаряния, използването за урни на занаятчийските “пастирски" и "волинцевски" гьрнета, гробовете с повече от една урна /до шест/, поставяне на съд- гробен дар. Малкото количество на излъскани гьрнета в селищата /изключение е Пастирското градище/ и сравнително категоричните данни от некрополите позволяват да се предположи, че тези гьрнета са имали особен, ''ритуален" характер. С известна условност към характерните специфични белези могат да бъдат поставени и летите обеци със звездовидна висулка от т.нар. “днепърски" кръг. Рязкото прекратяване на употребата на тези и други накити и заменянето им с коренно различии подсказва за ликвидиране дейността на производствените центрове и отсъствието на специализирали се занаятчии. Към сыцото заключение навежда
24

и появата на огрубени подражания на висококачествените “пастирски” съдове. Единственото събитие от втората половина на VII век, с което могат да бъдат обяснени промените е хазаро-българската война и изтеглянето на аспаруховите прабългари на запад.
Съвременното проучване на раннославянската култура у нас налага промяна на установеното мнение за трайно присъствие на славяни още от втората половина на VI век. Голямото количество раннославянски паметници /от типа Попина-Гарван/ имат своите точни аналогии сред паметниците в Молдова /тип Хлинча/ и Украйна /тип Лука-Райковецкая/, които се датират във втората половина на VII век. Откриват се иотделни черти, характерни за третата и четвъртата фаза на паметниците от типа Ипотещи-Къндещи-Чурел /отново в рамките на VII век - !/ във Влашката низина и Мунтения. Следователно масовото славянско заселване може да се постави след средата на VII век. То би могло да бъде предизвикано от преселването на прабългарите на юг от Дунав и след падането на последните големи административни и военни центрове на Византия на Долен Дунав.
Съпоставителният анализ на паметниците със славянски облик на юг от Дунав и тези от Украйна показва аналогичен в основата си и в детайли погребален обряд, сходен керамичен комплекс, обща характеристика на селищата и някои общи типове накити. Специфичната "пастирска" керамика е допълнителен силен аргумент в полза на мнението за "днепърски" произход на това население. Отдавна изказаното мнение за "връщането" на славяни от дунавските райони на изток е лишено от археологически основания поради отсъствието на паметници с характера на тези от Североизточна България и Добруджа в териториите по течението на Днепър.
Свързването на "пастирската" керамика с керамичната традиция на прабългарите е неприемливо поради факта, че тя се открива в паметници, най- вече некрополи със славянски черти и в много по-малко количество в паметници със смесени черти. Най-типичните, "класически" представители на "пастирската" керамика липсват в характерните некрополи от типа Нови Пазар, свързвани еднозначно с прабългари. Наличието на голямо количество паметници със смесени черти /от типа на варненските и добруджанските некрополи/ и регистрирането на унифициращи погребалния обряд черти показва един напреднал процес на смесване на коренно различии традиции. Началото му би трябвало да се постави във всички случаи преди установяването на това
25

население на юг от Дунав.
Анализы на археологическите паметници и тяхното териториално разлространение показва няколко района, в конто присъстват белези, съвпадащи с изведените като характерни за северите:
1.    Единият заема около 30-40 километрова ивица по десния бряг на р. Дунав на изток от днешния гр.Русе до езерата Олтина и Гърлица. В този район е известна голяма концентрация от селища и некрополи, чиято начална дата според аналогии не е по-ранна от средата на VII век и напълно съвпада с белезите на раннославянската култура.
2.    Другият заема предпланините на Източна Стара планина западно от гр.Варна и най-вече долините на реките Провадийска, Девня, Камчия. Тук също са известии паметници с черти на раннославянската култура.
3.    Има известни основания да се предположи трети район, разположен на запад от втория - южно от днешния гр.Шумен и около гр.Търговище, където са известни некрополи и гробни находки, подобии на тези от предишните два, както и стари славянски топоним и, конто датират според изследователите от времето на славянского заселване.
Белези на погребалния обряд, известен от некрополите в трите очертани района се регистрират и в двуобредните некрополи по добруджанското черноморско крайбрежие. В тези паметници има черти, конто показват унифициране на различии езически погребални обреди.
С голяма степей на сигурност данните от археологическите паметници налагат мнението за два основни района, обитавани от племето севери: единият е по десния бряг на р.Дунав и другият - на запад от Варна по долините на реките Провадийска, Девня и Камчия. С по-голяма или по-малка сигурност отделни черти на тези паметници се проследяват в материалите от добруджанското черноморско крайбрежие и във вътрешността на Североизточна България - около Търговище и южно от Шумен. Това географско положение показва разселването на сравнително многобройно население и намира подкрепа в изказаното от Г.Цанкова-Петкова мнение за двете обединения в Мизия и Добруджа: северите и "Седемте рода", които начело с прабългарите на хан Аспарух са в центьра на събитията през 680/681 година.
26

АВТОСПРАВКА
на научните приноси в дисертационния труд
1.    С методите на комплексния археологически анализ са обработени по единни показатели всички достъпни данни от некрополи, отнесени към ранния /езически/ период на Първата българска държава. Направените наблюдения са проверени чрез статистико-математически метод, с което се цели максимално намаляване на субективизма при формулиране на изводите. Тази методика се прилага за първи път при обработване на материали от ранното българско средновековие.
2.    В резултат на комплексния анализ на данните от некрополите са разграничени групи население със специфични белези на погребалния обряд. Резултатите показват, че в края на VII век територията на днешна Североизточна България и Добруджа е била заселена от няколко групи население.
3.    За първи пъ г е разработена типология на "пастирската" керамика от ранносредновековните паметници. Тя се основава на математически подход и резултатите са формулирани след проследяване на разпространението на отделимте типове в различимте некрополи. Направен е опит за изясняване на функциите на керамичните видове и типове в погребалния обряд.
4.    Направен е пълен анализ на достъпните раннославянски паметници от териториите на Молдова, Украйна и Русия. В резултат са изтъкнати общите черти на раннославянската култура в отделимте райони и са конкретизирани специфични белези. Набелязани са "външните” влияния при формирането на различимте групи паметници. Изведени са етнографски белези на материалната култура на летописните севери в земите по левия бряг на р.Днепър през VII- VIII век.
5.    В резултат на сравнителния анализ на археологическите материали от Североизточна България и Добруджа са изяснени специфични черти на известното от хрониките племе на северите. Въз основа на териториалното разпространение на паметници със специфични белези са очертани районите на обитаване на въпросното племе на територията на Първата българска държава. Потърсени са основания на археологическата ситуация в писмените извори.
27

СПИСЪК
на публикациите по темата на дисертацията
1.    Елементи на "волинцевската" култура в ранносредновековните паметници от Североизточна България и Добруджа. - В: Сборник изследвания в памет на д-р П. Торбанов. т.Н /под печат/.
2.    За някои особености на кремацията като погребален обряд в Североизточна България и земите по левия бряг на р.Днепър. - В: Българите по Северното Причерноморие. Изследвания и материали. τ.Ι. В.Търново. 1992.
3.    Керамиката от ранносредновековния некропол край с.Бабово, Русенско. - В: Приноси към българската археология. т.Н. С. 1993/в съавторство с Румяна Колева/.
4.    За един тип ранносредновековни обеци. - В: Приноси към българската археология. т.Ш /под печат/.
5.    За летописното племе севери. - сп.История, кн.б, 1994.
6.    Към хронологията на ранносредновековните некрополи в Североизточна България и Добруджа. - Сб. Добруджа, т.ХН /под печат/.
7.    Керамиката в раннобългарските некрополи от Североизточна България. - Годишник на Националния археологически музей /ГНАМ/, т.Х /под печат/.
28

Преди 2 часа, Aspandiat said:

Това сведение показва, че за славяните двете Мизии са били транзитно място в посока на разселването им на юг.

Само едната Мизия - Горна - е транзит при разселването. Или тя е сигурна 100%. От друга страна, славяни се срещат в средата на VII век и в Източна Тракия (Виза), така че може и Долната Мизия също да е транзит. Освен да са проникнали по Диагонала?

Цитирай

Aspandiat said:

Същото личи от споменатия по-напред в темата "Страбонов Епитоматор" от втората половина на X век: "А сега прочее скитите славяни обитават целия Епир, почти [цяла] Елада, Пелопонес и Македония".

Остава обаче въпросът защо авторът използва термина "скити славяни". Във византийските източници поне от същия X век с името "скити" се назовават българите. Например Йоан Камениат като описва търговията на Верея и Солун, отчетливо прави разлика между обитаващите в близост до Верея и Солун славянски племена Другувити и Сагудати и "съседния скитски народ, който се намира наблизо", тоест на българите.

Следователно използвания от Страбоновия Епитоматор термин "скити славяни" указва, че тези славяни са били свързани с българите. Тъй като славяните в Епир, Елада и Пелопонес никога не са имали българско съзнание и не са били под българска власт, единственото обяснение за наличието на такива "български славяни" (скити славяни) е те по-рано да са били под българска власт. Това е възможно единствено преди 763 г., когато от България са били изгонени 208 000 славяни. Изглежда, че повечето са били настанени в днешна Гърция, а не в Мала Азия при река Артана, както твърди патриарх Никифор (или Теофан, не ми се проверява сега).

 

Иван Дуйчев има една статия "Славяни-скити"  в своят сборник Българско Средновековие. София, 1972. Защо не я погледнеш за асоциации? Кратичка е...  По въпросите относно архаизацията, в същата статия Дуйчев пише следното:

Цитирай

Както е известно, византийският "псевдокласицизъм" се изразява между другото в употребата на заети от класическата древност местни и етнически имена за обозначване на страни и народи от съвременността. Изтъква се, че при тези отъждествявания обикновено решаваща роля играе еднаквостта на местонахождението и на географското положение, после подобието на имената и т. н.

Цитирай

Aspandiat said:

Отделно почти никой историк не смее да анализира какво значи България да олекне с 208 000 славяни през 763 г. Ами че през VII-VIII век е дъното на европейското население. Колко народ е живял в съсипаната още между 580-680 г. Мизия (и Влашко), че Телец да си позволи да изгони 208 000 славяни? Колко са били при това положение българите в България допреди експанзията при Пресиян? И ако българите са били много малко, с какви човешки и материални ефективи България все пак успява да устои на Константин V, че и да мине постепенно в настъпление при наследниците му и през първата половина на IX век. Все въпроси, на които университетските историци не дават отговори.

Ако пък се посегне към един ломбардски кодекс за периода 568-774 г., научаваме, че славяните между Хемус и Карпатите са били групирани в 13 племена. Едно племе не е надхвърляло 20 000 души, тоест броят им не е бил повече от 260 000. Това е броят преди Телец да прогони 208 000 души. А ако е след това... остават 50 000 славяни на територията на България към 780 г.

 

Фактически подавящото болшинство славяни напуска България. Щом по-късно Телериг праща войска с цел да оплени Верзития и да замъкне жителите в България!? Явно след 761 г. остават само северите, които ще дадат онези 20 000 съюзници на Телец за Анхиало 763 г.

Преди 7 часа, Frujin Assen said:

Едно мое наблюдение. Следете за ръцете, дет се вика. Ранните славяни условно се делят на две групи Панонски (подчинени на аварите) и Дакийски (свободни и живеещи във Влашко). Тяхната история е различна. Панонските славяни са роби на аварите и историята им е тясно свързана с тази на Аварския хаганат. След отслабването на хаганата в началото на 7 век те се заселват в западната част на балканите. Всъщност панонски славяни са Солунските и Пелопонеските славяни. Предполагам, че славянското население от Солун до Белград са също панонски славяни.

Това "твое" наблюдение от Ольга Иванова и Генадий Литаврин ли го зае, или от Василка Тъпкова-Заимова?

Цитирай

Причината е ясна, славяните предават Телец в най важната битка.

  Само дето тези 208 000 славяни са натирени (се преселват) по Римското царство преди най-важната битка на Телец...

Преди 2 часа, bulgaroid said:

Защото има разлика межди словене, склавини и славяни.

Би ли ни обяснил разликата?!?