Пандора

Преди 14 часа, dora said:

Това внушаване на чувство за принадлежност задължително минава през потискане на обичайте, особеностите, диалектите, считани за "невписващи се", и при формулиране на националната идея на етнически принцип - с потискане или дискриминиране на етническите малцинства.

Няма как да няма "потискане" на някои обичаи и особености, особено ако са в противоречие на законността, която се формулира с конституцията и законите. Но унищожението на  диалектите действително и мен ме ужасява. За съжаление институциите не допускат прилагане в дейността си 4-5 езика и повече.

Преди 14 часа, КГ125 said:

Айде ся, молим, я съм 1/2 шоп ))))) . Впрочем що па сърбоман, с тях също се разбира човек идеално. Културни близости, ко да праиш. 

Както я подкарахте, да разваляме нацията и да създадем нови - шопска, тракийска, македонска....Във всички европейски държави съществува подобно "културно" разнообразие. Например саксонци и прусаци, и дори не се долюбват много.

Преди 15 часа, caress… said:

За това смятам, че глобализацията е възможна единствено по отношение на нещо още по-голямо - например, интерпланетарни взаимоотношения. Докато обитаваме една и съща планета, ще продължаваме да се делим на "дребно" и мислене от по-глобален тип ще ни се отдава доста трудно.

Опит за глобализация на принцип "нещо по-голямо" правят религиите - основно християнство и мюсюлманство. При религиите има точно определена конструкция, която свързва хората в общността - културен модел, етични и морални принципи.

Принципът на европейската глобализация е може би донякъде териториален, но очевидно за сега не му се удава много да сплоти хората. Ако става въпрос за общ интерес, според мен досега се следва интереса на крупния капитал, но той е представен от малка група, а основната група европейци, ако я наречем средна класа, вероятно смята , че нейните интереси са нарушени. Оттам и отдръпването от идеята за единна общност. Другият въпрос е културният и моралният модел. Това което се поднася на хората чрез идеята за толерантност в някои случаи противоречи на религиозните догми и влиза в противоречие с други, вече състояли се глобални общности - тези на двете религии. Отделно, те също помежду си си противоречат по някои етични въпроси. Така, че на европейските глобализатори на териториален принцип ще им се наложи да решават тези въпроси. И така европеецът от средната класа веднъж защитава своя икономически интерес, и още веднъж морални ценности, които вече е приел.

On 9/15/2017 at 8:09, bulgaroid said:

И, къде точно пише за търсенето на помощ ? Точно Ботев никога не е чакал на никой! 

"отидоха на помощ на своите въстанали братия българи, които отдавна се борят със своите петвековни тирани за своята човешка свобода и народни права. Тие вярват, че европейските образовани народи и правителства ще да им подадат братска ръка."

On 9/15/2017 at 9:28, boilad said:

Ей, за тва Ботев е велик, щото е непреходен и винаги актуален!

Аз си харесах това: " и ако не обърнат внимание на естествените права и граници на интересующите се племена, т.е. ако оставят Сърбия да осъществи своите патриотически мечтания за Душановото царство, Гърция да усвои Албания и Македония, а Румъния да търси Траянови потомци даже и в габровските колиби, то се разбира, че Возточният вопрос ще да се реши неправилно"

On 9/15/2017 at 2:48, БатеВаньо said:

Южняк, така като те чета, на прима виста ми се набива на очи вметката за славяните или по - точно, трудноста да се индикират в общата картина. До колкото си спомням славяни не беше преди етноним, а пт сравнително скоро се заговори за етнос славяни. Може и да бъркам.. Във връзка с това, според мен не би трябвало да е проблем ако точно славянски гени?! не могат да се открият или са пренебрежително малко, като вземем предвид славяните като продукт на лингвистиката, например.

Проблемите са много. Първо няма все още точно установени - тези субгрупи са български, тези -славянски, и т.н. Търсят се прародините на езиците, но езикът също се развива и движи. Ако приемем че етноса славяни или иранските народи са свързани с конкретна територия, то лингвистично може би трябва да очертаваме по-широки връзки от вида кентум-сатем.

Преди 10 часа, dora said:

Затова и не считам, че се изисква хората да бъдат приучавани на всяка една европейска практика поотделно, а да пожелаят да приемат и следват няколко основни положения.

Все пак не става дума за това да усвоим примерно корейските ценности, с които никога през историята си не сме имали взимане-даване. А европейските.

Ако го няма желанието обаче, това няма как да се осъществи.

И не защото европейските ценности са неприложими. Както се вижда, работят си прилично добре у тези, които се опитваме да догоним. Ако се опитваме, макар това при мен да остава под въпрос.

Мога да разбера вашият оптимизъм. Моят жизнен опит ми подсказва, че когато една огромна администрация започне да поставя основни положения, особено пък и ги направи  задължителни, чак тогава става ясно, че за едни важното е едно, за други - друго.

Пример 2.

"Данный документ декларирует право коренных народов на достойную жизнь, на сохранение и развитие собственной культуры и собственных институтов, а также право на развитие народа в том направлении, которое сам народ считает наиболее соответствующим его потребностям и стремлениям.
В документе подтверждается право коренных народов на самоопределение и, как следствие этого права, говорится о свободе установления коренными народами своего политического статуса и свободе осуществления своего экономического, социального и культурного развития.
Проект этого документа находился в работе на протяжении 20 лет. Наиболее интенсивные обсуждения касались вопросов земли, ресурсов, групповых и индивидуальных прав.
Рабочая группа по коренным народам была создана в 1982 году решением Экономического и Социального Совета ООН, перед ней была поставлена цель выработать стандарты в области прав человека применительно к коренным народам. Рабочая группа в 1985 году начала готовить проект декларации о правах коренных народов. Через 8 лет, в 1993 году, Рабочая группа завершила работу над текстом проекта декларации. Подкомиссии ООН по предотвращению дискриминации и защите меньшинств утвердила текст проекта в 1994 году и передала его на рассмотрение в Комиссию ООН по правам человека. Доработкой проекта декларации занималась Рабочая группа, учреждённая при этой Комиссии. С 1995 года в разработке Декларации активное участие принимал Меджлис крымскотатарского народа.
В июне 2006 года Декларацию принял Совет ООН, а в сентябре 2007 года Декларация была утверждена Генеральной Ассамблеей ООН. 
За принятие Декларации проголосовали 143 государства. Четыре — против (США, Канада, Австралия и Новая Зеландия. 11 стран воздержались — Азербайджан, Бангладеш, Бутан, Бурунди, Грузия, Кения, Колумбия, Нигерия, Российская Федерация, Самоа, Украина.
Украина присоединилась к Декларации ООН по правам коренных народов в 2014 году. В 2015 году был подготовлен официальный перевод Декларации на украинский язык.
Декларация о правах коренных народов является заявлением всеобъемлющего характера относительно прав коренных народов."

Пример 1. "

Эксперты, занимающиеся изучением общества, говорят о том, что единая нация формируется в гражданском обществе через дискуссии, а сверху законом ее создать невозможно, пишет журнал «Власть». Они предполагают, что вместо закона о российской нации появится закон с менее броским названием — «о правовых основах реализации государственной национальной политики в России».

Их поддерживает вице-премьер Александр Хлопонин. Он считает, что нужен не закон о единой российской нации, а «какая-то другая законодательная база», которая исключала бы упреки в ассимиляции меньшинств и способствовала снижению роста межэтнической напряженности."

http://www.gumilev-center.ru/v-strane-vystupayut-protiv-zakona-putina-o-edinojj-rossijjskojj-nacii/

Въпросът е кой път смятате за правилен /реален, възможен, невъзможен, неправилен/:

1.Бързо намаляване на значимостта на отделните народи вътре в съюза, издигане значението на Център, който да изгради общо съзнание, общи цели, принципи и култура.

2. Запазване на национални държави и с тях и отделно национално съзнание, а изграждането на общо съзнание се приема , че ще продължи по-дълго време.

On 9/15/2017 at 1:42, dora said:

Ако не иска някога да изгради обществени институции и взаимоотношения от европейски тип (което не е обезателно лошо), а да следва някакъв си собствен път, то може да продължи да залага силно на националната история с мисловна рамка, застинала в 19 век (изолационистки, защото тя често е формулирана в конфронтационен дух дори със съседите), както и на връзките с държави извън Европа. Но тогава няма смисъл да е член на ЕС.

Този избор според мен и до ден днешен не е направен. Но без институции и обществени взаимоотношения от европейски тип България рискува да продължава да бъде считана за второразрядна - или недотам европейска -  държава. Първото - заради сравнението (когато човек бяга с професионални спринтьори, той се сравнява с тях, както и те го сравняват със себе си, неминуемо. Ако не иска да бъде сравняван, не участва в състезанието). Второто - заради наличността или отсъствието на вече споменатите институции.

Въпросът е какво искаме.

Моята теза и въпрос беше не да напуснем ЕС, а доколко едни универсални модели могат да "прилегнат" на всеки член в общността. Тоест допуска ли се все пак някакъв собствен прочит на основните модели и свобода на интерпретация. Не мога да разбера защо всяка критическа забележка трябва непремено да се разглежда като отхвърляща европейското развитие. Европейското развитие не даденост и факт, то е процес. Въпросът ми е отправен по какъв път то ще върви, а не да го напуснем при първата трудност.

Специално за науката история. При разглеждането и неизбежно се намесва политиката. Преди време четох една статия на руски език , която се отнася за положението в РФ и която констатира, че в час където се изучава общата история на Русия може да са спестени факти или с едно тълкувание, но в час в който народите на Русия изучават своята собствена история тези факти се появяват или тълкуват различно. Това положение беше определено като "история на центъра и история на провинцията".

On 9/14/2017 at 3:45, Южняк said:

Ако приемем прабългари и хазари за прототюрки, акълът ми не побира как така тюркският език е възникнал едновременно или дори първо в прикавказието а *по-късно* се е появил в алтай. Не е възможно, това е език от тунгусо-монголската група, или алтайската, сроден е тунгуския и монголския, а значи трябва да търсим изходната му точка някъде там, не в прикавказието.  В същото време е безспорно, че военната титулатура и други думи у прабългарите изглежда са прототюркски - за мен е безсмислено да спорим за това, те са прото-тюркски. Мъглата е толкова голяма, че вече си мисля, че и археогенетикатая няма да е в състояние да я разсее.

Според мен не трябва да се изхожда от съвременното разположение на народите и "езиците" За 4 хил. години вероятно то е претърпяло много промени. Освен това Сибир е огромен и се простира от Урал до Алтай и океана. Обикновено си представяме, че само европеидите се движат, но това не е така /хаплогрупа N в Европа/. Според мен вероятно генезисът е наистина по-сложен, състои се от смесване на няколко популации и възможно на няколко етапа. Тоест: една популация се движи, среща друга, смесват се, част от нея след време се движи, среща трета, смесват се, после отново се движи, срещат четвърта и т.н.  

Преди 10 часа, Б. Киров said:

Светът не е само Европа, какво да кажем за конфуцианството в Китай, което сега лежи в основата на националната им идеология, въпреки покривалото на комунизма? Африканските нации или Южна Америка, те нямат Просвещение и Ренесанс, но имат право на самоопределение и бъдеще, не само право, но и реална възможност и много добри перспективи. Въпросът е в какви рамки разсъждаваме в тази тема.

И още по-важното какво искаме да възпитаме в утрешните европейци.

Преди 10 часа, Б. Киров said:

Аз пък си мислех, че темата е "Историята на нациите в епохата на глобализацията", явно съм се заблудил, но ОК, конкретно на вашия постинг – необходимо е, според мен, защото иначе образованието ни ще фабрикува социални инфантили с капаци през интелектуалния им хоризонт, а когато такива индивиди се сблъскат с глобалния свят имаме сюжет за "Бай ганьо пътува из света", една много добра книга на Щастливеца.

Да, заглавието е общо, макар, че после беше зададен въпрос за европейската история, защото вероятно повече ни е позната или близка. И наистина ние все повече ще се превръщаме в граждани на света и смятам, че точно идеалите на Просвещението - познание чрез наука са много важни. Обаче дали винаги ги следваме, или ги жертваме понякога заради поредната идеология?

Преди 10 часа, dora said:

САЩ не са европейска държава, все пак

Не я включвам изобщо поради естеството на темата - въпросът дали е необходимо да се изучава европейска история. Необходимо е, ако европейските граждани искат да са наясно какво е направило континента им това, което е днес. И то в голяма степен е Просвещението.

Може би това е просто един пример, че всяка епоха има своя логика. По време на Просвещението Европа може да се приеме в някаква степен като изпреварваща в културно отношение останалия свят. Въпросът и сега дали е така. Действително Просвещението започва в определени страни, там се развива най-силно. Но то не е чак толкова изолирано и до 19 може би в различна степен достига до всички европейски народи. Може би , самият 19 век , като процеси е резултат от Просвещението. Това обаче, дава ли ни право да пренебрегнем евентуални бъдещи постижения на всички европейски народи, или ще трябва да разчитаме само на два-три народа, само защото Просвещението е започнало там?

Димитър /Доситей/ Обрадович

Цитирай

 

Роден е ок. 1739 или 1742 г. в Чаково,(в Банат) дн. Румъния. Приема монашеството през 1757 г. Посещава много страни наБалканите и Мала Азия, Италия, Германия, Франция, Англия, Австрия и Русия. Ходил е във Видин и Букурещ. В Хале, Германия се записва студент и захвърля расото.

В края на 18 век обявява, че ще пише на простонароден език, който да бъде разбиран не само от образовани хора, но и от необразованите селяни и пастири. Въпреки това езикът на Обрадович представлява славяносръбска смесица, но не и народен език. Печата като свое второ книжовно дело автобиографията си – "Живот и приключения на Димитри Обрадович, наречен в калугерство Доситей".

През 1808 г. основава гимназия в Белград, която по-късно се преобразува в първия сръбски университет. Обрадович основава ибогословска семинария.

 

Михаил Щербатов:

Цитирай

 

Щербатов был историком и публицистом, экономистом и политиком, философом и моралистом, человеком поистине энциклопедических познаний. В «Истории Российской от древнейших времён» (доведена до 1610 года) подчеркивал роль феодальной аристократии, сводя исторический прогресс к уровню знаний, наук и разума отдельных личностей. В то же время труд Щербатова насыщен большим количеством актовых, летописных и др. источников. Щербатовым были найдены и опубликованы некоторые ценные памятники, в том числе «Царственная книга», «Летопись о многих мятежах», «Журнал Петра Великого» и др. По мнению С. М. Соловьёва, недостатки трудов Щербатова были результатом того, что «он стал изучать русскую историю, когда начал писать её», а писать её он очень торопился. До самой смерти Щербатов продолжал интересоваться политическими, философскими и экономическими вопросами, излагая свои взгляды в ряде статей......

В обработке летописи Щербатов, несмотря на массу промахов, в которых его упрекали, сделал шаг вперёд сравнительно с Татищевым в двух отношениях. Во-первых, ввел в учёное пользование новые и очень важные списки, как синодальный список Новгородской летописи (XIII и XIV вв.), Воскресенский свод и др. Во-вторых, он первый правильно обращался с летописями, не сливая показания разных списков в сводный текст и различая свой текст от текста источников, на которые он делал точные ссылки, хотя, как замечает Бестужев-Рюмин, его способ цитировать по № отнимает возможность проверки. Как и другие русские историки XVIII века, Щербатов ещё не различает вполне источника от его учёной обработки и потому предпочитает, например, Синопсис — летописи. Не по силам ещё Щербатова выбор данных; послушно следуя за источниками, он загромождает свой труд мелочами. Много добра русской истории Щербатов принёс обработкой и изданием актов. Благодаря его истории и «Вивлиофике»Новикова наука овладела первостепенной важности источниками, как духовными, договорными грамотами князей, памятниками дипломатических сношений и статейными списками посольств; произошла, так сказать, эмансипация истории от летописей, и указана была возможность изучения более позднего периода истории, где показания летописи оскудевают или совсем прекращаются. Наконец, Миллер и Щербатов издали, а частью приготовили к изданию много архивного материала, особенно времён Петра Великого. Полученный из летописей и актов материал Щербатов связывает прагматически, но его прагматизм особого рода — рационалистический или рационалистически-индивидуалистический: творцом истории является личность. Ход событий объясняется воздействием героя на волю массы или отдельного лица, причём герой руководствуется своекорыстными побуждениями своей натуры, одинаковыми для всех людей в разные эпохи, а масса подчиняется ему по глупости или по суеверию и т. п. Так, например, Щербатов не пытается отбросить летописный рассказ о сватовстве византийского императора (уже женатого) — на 70-летней Ольге, но даёт ему своё объяснение: император хотел жениться на Ольге с целью заключить союз с Россией

 

Иван Шувалов:

Цитирай

 

Иван Шувалов е руски държавен деятел, основател на Императорската художествена академия. Той е първият министър на образованието в Русия.

Роден е на 1 ноември 1727 г. в Москва. Баща му умира, когато той е на 10-годишна възраст. През 1741 г. Елисавета Петровна се възкачва на руския престол благодарение на братовчедите му Петър и Александър, което сближава семейството му с императорския двор. След няколко месеца започва и неговата любовна връзка с императрицата. След тази връзка той никога не се жени и няма деца.

През 1757 г. неговият проект за Имперска академия на изкуствата е приет. Тя е построена в Санкт Петербург на мястото на неговия дворец. Целта на академията е да обучи множество млади момчета от всички социални кръгове на Русия. Година по-късно дарява своята колекция от творби на изкуството (картини, портрети). Първият превод на Илиада на руски език е направен от поета Костров именно в тази академия.

 

Цитирай

Шувалов содействовал развитию русской науки и искусства, оказывал покровительство учёным, писателям и художникам. В числе прочего он поддерживал многие начинания М. В. Ломоносова. Под его покровительством в 1755 году был основан Московский университет (Шувалов стал его первым куратором), а в 1757 году создана Академия художеств (Шувалов был её президентом до 1763 г.). 21 сентября 1757 года был произведён в генерал-поручики. Во второй половине 1750-х гг. был членом петербургской масонской ложи, работавшей по французской рыцарской системе и которую возглавлял Р.И. Воронцов.

Александър Сумароков

Цитирай

 

Роден в дворянско семейство, Сумароков получава образование в Кадетското училище в Петербург. Там отблизо се запознава с френските маниери за общуване. Александър е първият човек в Русия избрал професията на писател, което му е спечелило и неофициалното прозвище Баща на руската литература. Изборът му да стане писател по никакъв начин не променя позицията му в семейната йерархия; неговият внук става граф и дори век след измирането на фамилията Сумароков принц Феликс Юсуповизбира да се нарича граф Сумароков-Елстон.

Сумароков пише редовно и по много, главно в онези литературни жанрове, пренебрегвани от Ломоносов. Най-важната част от творчеството му и досега остават пиесите му, сред които Корев (1749), която е считана за първата оригинална руска драма. 

Александър Сумароков е известен и като страстен почитател на Волтер, като по неговите собствени думи двамата известно време поддържали кореспонденция чрез писма. Суетен и стеснителен, Сумароков считал себе си за смесица между Жан Расин и самия Волтер. 

 

Цитирай

По мнению Б. А. Успенского, начиная с «Эпистолы о русском языке» Сумароков ориентировал русский литературный язык на разговорное употребление, выступая как противник славянизмов^[141]. Однако его языковая практика, как и ряд деклараций, указывают на то, что литературный язык Сумарокова объединял церковнославянские и русские грамматические и лексические конструкции, а специфические разговорные формы не являлись нормативными, а употреблялись по контексту как допустимые варианты. Критики, включая Тредиаковского, именовали их «подлыми» или «простонародными»^[142]. Приведённый во врезке пример показывает, что Сумароков в 1740-е годы утверждал единство церковнославянского и русского языков. Заключительные строки прямо утверждают, что взятые из церковных книг слова могут использоваться в литературном русском языке, а их исключение приведёт лишь к катастрофическому обеднению языка. Не должны использоваться только те церковнославянские слова, которые «обычай истребил», то есть архаизмы^[143].

Цитирай

Противостояние Сумарокова и Ломоносова было многоплановым. В основе их литературного конфликта лежало неприятие Сумароковым ломоносовской эстетики, которая противоречила его рационалистической установке. В полемике Сумароков ссылался на трактат Лонгина «О высоком» (в переводе Буало), используя пассажи, в которых осуждаются «надутость», стремление «превзойти великость», «всегда сказать нечто чрезвычайное и сияющее», осуждается «жар не во время», излишняя «фигурность» речи, метафоризм и т. д. — во имя «естественности»^[132]. В статье «О разности между пылким и острым разумом» Сумароков объявляет, что «острый разум состоит в проницании». Этим он противостоял Ломоносову, который остроумием называл способность быстро охватывать воображением целые ряды представлений, вольный полёт фантазии, дополненный «рассуждением». По Сумарокову это не что иное, как «пылкий разум», при котором и без «острого разума» поэт «набредит» и «бредом своим себе и несмысленным читателям поругание сделает». Ещё более резок Александр Петрович был в частных письмах, в которых прямо именовал данные пассажи ломоносовской «Риторики» доказательством сумасшествия Михаила Васильевича^[133].

On 9/14/2017 at 10:14, dora said:

По силата на историческите си събития и вътрешни процеси известен брой държави, вкл. Русия, пропускат този етап на развитие. Ерго в тяхната културна и цивилизационна рамка това, което определя Европа днес, отсъства или не е застъпено по същия начин.

"В живота си съвременното човечество се ръководи от две идеи: идеята „за права на човека“ и идеята „за права на народа“, за народността, за независимото политическо битие на народността. Началото на съвременния въпрос за народността като двигател на политическия живот се поставя от свободомислещите принципи на XVIII век, принципи, които откриха пътя към новите понятия само с това, че унищожиха старите принципи, които никак не бяха полезни за човечеството. Сърбия и Гърция са първите, които вдигнаха знамето на народността, след тях идва 1848 година в Австрия, италианската война и шлезвиг-холщайнският въпрос.
 
Подчинените народи се борят да се освободят, да станат самостоятелни, а народите, които са разделени на части, се стремят да се обединят политически. Сърбия, Германия и други страни се стремят към политическо и обществено обединение. Италия вече стигна до това обединение; Германия се приближава към него, а между сърбите възкръсна идеята да се заличи всеки дребнав провинциален патриотизъм и историческото право, което никого не ползува, а само вреди на народния прогрес. Хърватите вече започват да разбират, че са също така сърби, както и хората в Банат и Черна гора. Важността на религията изчезва пред успехите на цивилизацията и нейното място се заема от общия възглед за народност и свобода."

https://bg.wikisource.org/wiki/Какво_ни_трябва%3F

Цитирай

 

Просвещението се развива в много страни, но често с конкретни местни черти. Така например във Франция, то започва да се свързва с антиправителствения и антицърковния радикализъм, докато в Германия достига до средната класа и се развива в духовен и националистичен тон, без да застрашава правителствата или църквата.^[2] Отговорите на правителствата варират в широки граници. Във Франция правителството е враждебно, и философите воюват срещу наложената им цензура, като понякога дори са хвърляни в затвора или изпращани в изгнание. Британското правителство обикновено игнорира водачите на Просвещението в Англия и Шотландия, макар че дава на Исак Нютон рицарско звание и доходна правителствена служба.

В някои държави с т.нар. просветен абсолютизъм, могъщи владетели – наричани просветени деспоти от историците, приветстват водачите на Просвещението в двора си и им помагат за въвеждането на закони и програми, насочени към реформиране на системата, обикновено с цел да изградят по-силна национална държава.^[3] Най-известни от тези владетели са Фридрих Велики в Прусия, Екатерина Велика, императрица на Русия (1762 – 1796) и Йозеф II, император на Австрия (1780 – 1790). Йозеф е толкова ентусиазиран и обявява толкова много реформи, които имат твърде малко подкрепа, че избухват бунтове и почти всички програми са отменени.^[4] Високопоставени министри, като Себастиао Жозе де Помбал в Португалия и Йохан Фридрих Щрунзее в Дания, управляват според просветителските идеали.

 

Цитирай

 

По-долу са изброени някои от дейците на Гръцкото възраждане (просвещение): учители, преводачи, автори на учебници и на трудове по философия и история. Те допринасят твърде много за преустройството на образователната система на Балканите и за разпространението на идеите на Европейското Просвещение:

• Просветители в Смирна – Григориос Сарафис (Григорий Сарафа), Естатиос Петру (Евстатий), Вениамен Лесбоски (Вениамин), Теофилос Каирис (Каири) (учител наКонстантин Фотинов )
• Просветители на о-в Хиос – Константинос Икономос (Константин Иконому), Константинос Кумас (Кума), Стефанос Икономос (Стефан Иконому)
• Неофитос Вамвас, Константинос Вардалахос

 

За съдбата на народите в чужда държава:

"Ние сме в състояние да докажеме фактически, че ни една народност не е успяла да претопи такова голямо количество българи, колкото ги е претопила Ромъния. Ние видиме пред очите си цели села и цели градове, които преди едно столетие са били населени само с българи и в които сега-засега не съществуват нито десет лица, които да познават своят език и които да се не отказват от своето българско произхождение. Да земем за пример Бъзоу, Александрия, Плоещ, Гюргево, Крайово и пр. Който мисли да намери в тия няколко града българи, той лъже и себе си, и другите. Между ромънските българи (из това правило се изключават само браилчани и бесарабските колонисти) съществува убеждение, че който се е родил в Ромъния, той няма вече право да бъде българин. Ние сме слушали подобни принципи не само от простите и от неразвитите сиромаси, но и от образованите личности, за които народността и националната гордост не са нищо друго освен личен интерес. Единствените личности, които се признават за българи и които се радват на българското възрождение, са ония български преселенци, които са дошли в Ромъния в последните десет години по своята търговия или които са побягнали из отечеството си по политически причини. Но щат ли и тия българи да увардят своята народност? — Ние не вярваме."

https://bg.wikisource.org/wiki/Българските_проценти_в_Румъния_се_умаляват

"Преди няколко време ние казахме, че българите не търсят чуждото, но не дават и своето; че там, дека живеят българи, то и земята тряба да принадлежи на българите, а дека живеят гърци — на гърците. В нашият XIX век изгуби значението си и историческото, и каноническото право и секи народ тряба да бъде свободен, както и секи човек, а сяка народност има пълно право да живее сама за себе си и да развива това наследие, което е останало от нейните деди и прадеди. Гърците, и то най-безпристрастните гърци, според гръцките вестници, желаят за себе си свобода, желаят самостоятелност и търсят своите права, но в това също време тия искат да живеят на шията на другиго, желаят да бъдат господари и да владеят над чуждите народи. Гърците не гледат с какъв народ е населена такава и такава земя, да речем Македония, но казват, че тая земя е била някога си гръцка, т.е. византийска, и затова и днес принадлежи тям. По историческото право това е така, но и самата Гърция и Византийската империя принадлежат на Рим или на Римската империя, по същото историческо право, а ние видим, че днешните италианци и не мислят да търсят своите исторически права на Балканският полуостров, ..."

"Това е истина смешно, защото кога един народ плаща на някое правителство 50 години данок и дава солдати, то тоя народ има право над тая земя, която той населява, и короната на св. Стефан губи своето значение. Правилно ли е сега да се смеем на другите, а ние сами да подпадаме под същата категория?"

"От друга страна, ние, българите, имаме право и като народ, и като християни, а най-после, ако е потребно, и историческо право за Тракия и Македония. Ако захванем по-натънко да разглеждаме своята статистика, то ние ще намерим повече българи в Тесалия и Епир, нежели гърци в Македония и в Тракия; но ние не търсим гръцките провинции, защото повечето от жителите в тия провинции са гърци (заедно с цънцарите, които днес се гърчеят), но за това нямаме воля да дадем в гръцките ръце Тракия и Македония, че в Пловдив, Серес и в Едрене имало по пет гръка, по три цънцарина и по десет гръкомана. Ние поместяваме из Цариград една дописка, из която нашите читатели щат си съставят понятие, какво проповедуват най-безпристрастните гръцки вестници. „Неологос“, който някога си доказваше, че българите нямат право да се отделят от цариградските фанариоти, говори днес, че българите са пристрастни и търсят това, което „Неологос“ не може да им даде. „Българите нямат право да съставляват отделна йерархия, така също да търсят Тракия и Македония“, говорят гръцките вестници, говореше някога си и „Неологос“. Колкото за Тракия и Македония, ние казахме по-горе, че тия тряба да бъдат български, защото ги населяват българи, а Византийската империя тряба да остане само в историята: „Без юнак и невеста сватба не бива“, а без гръцки народ — гръцка империя."

  https://bg.wikisource.org/wiki/Българите_не_търсят_чуждото,_но_не_дават_и_своето

"В продължението на 8 години аз видях всичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими конкили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата! Наистина, ние сички сме напразни с велики идеи, но ти, Ботйов, ако си пигмей, то сляз от тия конкили и потъни в калта на ничтожеството, а ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възсядал своя Буцефал. . . Пейов, не се смей! Аз не съм способен да тропам по портите и да пея балдевските песни на патриотически маниер. Нека правят това други. Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще да дам съдържание и на своите глупости."

http://litclub.bg/library/bg/botev/pisma/peev.htm

" Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме кара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене! 
          Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а ако оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичл най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те."

http://litclub.bg/library/bg/botev/pisma/vdi.htm

"Двеста души български юнаци под предводителството на Христа Ботйов, редактор на в. „Знаме”, орган на революционната партия, днес заробиха австрийският параход „Радецки”, който насилствено накараха да ги прекара през Дунавът. Излязоха на десният бряг между градовете Ряхово и Лом паланка, отвориха знаме „Свобода или смърт” и отидоха на помощ на своите въстанали братия българи, които отдавна се борят със своите петвековни тирани за своята човешка свобода и народни права. Тие вярват, че европейските образовани народи и правителства ще да им подадат братска ръка."

http://litclub.bg/library/bg/botev/pisma/evropa.htm

" Българският народ е показал през сичкият свой робски живот, че в него има доста жизнени сили, за да води постоянна и упорита борба против своите притеснители, а от 1867 г. и досега революционният дух е покрил, като-речи, сичкото наше прекрасно Отечество. У нас не достигаше само едно: организация, която да свърже революционните сили на народът, да им даде направление и да им определи времето за избухвание; но и на това е вече турнато доста добро и здраво основание. Следователно, народът е готов, обстоятелствата са благоприятни и по-добра помощ от тая, която ни оказа Херцеговина и която ще ни окажат Черна гора и Сърбия, е невъзможна и немислима. Ние не трябва да чакаме. Ако изпуснеме и тоя случай, то сме изгубени. Или сичкият товар на турското иго ще да се стовари на нашите гърбове, или ние ще да промениме тоя самар на друг, още по-срашен и още по-унизителен. Ние трябва да въстанеме и да дадеме край на нашите гнуснави и безчовечни теглила, ние трябва да си видиме сметките с тиранинът, да помогнеме на Херцеговина и на себе си и да покажеме на дипломацията, че ние не сме скотове, не сме стока, а сме народ, способен да живее, да се развива. "

http://litclub.bg/library/bg/botev/publ/rev_nez.htm

"И наистина, в последньото време Возточният вопрос е влязъл вече в пълната своя сила и чака само първият сигнал на революцията, за да дойде на дневни ред. Даже и нещо повече: и без тоя сигнал ние виждаме, че Европа е захванала да прекарва географически линии през нашите земи и, като-речи, определя границите на сяко едно от интересующите се племена. Почти сичкият европейски печат е съгласен в предположенията си, че Русия, Прусия и Австрия са се споразумели вече помежду си да съставят тритейски съд и да разделят имането на умирающият между отдавна вече пълнолетните наследници. Разбира се, че ако от една страна съдиите не пожелаят да приемат рушвети (а това е твърде съмнително), т.е. ако се не полакомят за Босна, или за Херцеговина, за Цариград или за устието на Дунавът, и ако не обърнат внимание на естествените права и граници на интересующите се племена, т.е. ако оставят Сърбия да осъществи своите патриотически мечтания за Душановото царство, Гърция да усвои Албания и Македония, а Румъния да търси Траянови потомци даже и в габровските колиби, то се разбира, че Возточният вопрос ще да се реши неправилно и това решение ще бъде второ начало на оная страшна, безумна и вредителна историческа борба, която доведе турците в Европа и която твърде лесно може да доведе на Балканският полуостров други някои незвани гости, или по-право да кажем, друга някоя цивилизована орда откъм север или откъм возток. "Завещанието на Петър I" и немското "Drang nach Osten" имат в това отношение голям смисъл за назе. Но види се, че на историческите уроци държавните мъже на Сърбия, на Гърция и на Румъния не обръщат почти никакво внимание. Сърбия със своята идиотическа пропаганда в северозападните страни на нашето отечество - която пропаганда за срам и укор за сръбският народ се продължава и до днес - в продължението на десет години ни е уверила, че под булото на южнославянското единство тя иска да оплете своята собствена кошница и не иска да знае за съществованието на българският народ. Гърция, тая традиционна неприятелка на сичко, щото е славянско, при сичката своя неспособност за държавен живот, употреблява твърде низки средства, за да простре своята народност чак до Балканът, и прави в това отношение доста успешна конкуренция на сръбските патриоти. А Румъния, която в продължението на сичкото свое съществование е хранила и подкрепяла своята народност чрез румънизацията (на) чуждите елементи, а особено българският, днес с още по-голяма енергия извършва това свое "назначение на Возток". Тя гони и преследва българската народност в Бесарабия, препятствува на нашата емиграция да помогне на своето потъпкано и поробено отечество и систематически прелива сичко, щото е чуждо (освен немско), в гърнето на своята дако-ромейска цивилизация. Колкото за последните две държавици, тяхното поведение относително "робовете в Турция" е простително донейде, ако земем във внимание това, че тие и досега още се боят от панславизмът;..."

http://litclub.bg/library/bg/botev/publ/razdorite.htm