Потресаващи примери от Западна Европа за двойните стандарти на джендъра
Темата за Истанбулската конвенция е може би вече твърде изчерпана, но тъй като засега живея и работя в чужбина и съм се сблъсквала с определени случаи както лично, така и чрез медиите тук, ми се стори полезно да обобщя някои неща, които може би не са съвсем познати в България и са свързани с проблема около приемането й, пише Таня Жекова в Лентата.бг Защо някой би бил против конвенция, която твърди, че се бори срещу насилието над жени и защо понятията „джендър“ и „социална конструкция“ будят такива притеснения?
„Джендър“ проблематиката, която вече години тресе западните постмодерни общества, в България беше просто екзотичен термин, споменаван помпозно от носители на експертиза и от цветната палитра НПО-та, борещи се за равенство и социална справедливост.
Дебатът около конвенцията обаче сблъска и обикновените граждани с непознати досега философии и понятия.
Те произлизат от течения, чужди на българското общество, които предизвикват известни страхове и притеснения за бъдещата насока на страната.
Затова нека видим какво се случва в държавите, в които тези движения са в разцвета си.
Постмодерен феминизъм.
Участничките в това движение се борят по цяла гама от много важни въпроси, като например начина, по който мъжете седят в метрото и носенето на бурка като символ на женска еманципация.
Въпреки че представляват малък процент от населението, най-радикалните между тях изглежда оказват огромно влияние върху основните медии и дори законодателство в много западни страни.
През ноември миналата година в Швеция мъж бе осъден на 10 г. затвор за изнасилване, въпреки че никога не се е срещал с жертвите си на живо.
Самото шведско законодателство използва феминистката идея за revoking consent, т.е. "отмяна на съгласието“.
Според феминистки групи съгласието може да бъде отменено по всяко време, дори и по време на самия акт или след приключването му.
През декември 2017 г. Швеция внесе проектозакон, който разширява още повече дефиницията за съгласие, изисквайки то да е „изрично“.
Самата Истанбулска конвенция изброява множество проявления на насилие, невключващи физически контакт и без ясна дефиниция (чл.33, 34, 36b и 40 – „нежелано вербално или невербално поведение“), и подписалите страни се задължават да ги криминализират.
Съответно множество наглед невинни действия могат да бъдат възприети като насилие.
Конвенцията още във въведението си твърди, че жените са „исторически принудени да бъдат в подчинена позиция“ и са масово жертви на насилие, включително принудителни бракове, осакатяване на гениталиите и „престъпления на честта“.
Да припомним, че тя се предлага от Съвета на Европа и се подписва от европейски държави, където подобни традиции не съществуват.
Истина е, че с имигрантските и бежански вълни към Западна Европа и в частност Германия, жестоки обичаи като осакатяване на гениталиите на жените действително са привнесени и се практикуват все по-масово.
Но каква е практическата реалност при борбата с подобни престъпления в имигрантските общности?
Двойни стандарти.
През 2014 г. серия репортажи на Андрю Норфолк разкриват, че в британския град Ротерхам са изнасилени повече от 1400 момичета на възраст между 11 и 16 години.
Престъпленията са извършени в период от 15 години и местната власт и полиция са били наясно със случаите, но умишлено са потулвали и игнорирали оплакванията, тъй като извършителите са от пакистански произход и е имало страх от обвинения в расизъм.
Упорството на Норфолк дава резултат и националните власти организират допитвания, които довеждат до присъди за извършителите.
Това обаче изглежда не променя атмосферата на страх и войнствена политическа коректност.
Случаят не получава подобаващо внимание от страна на медиите (със сигурност много по-малко от скорошните недоказани обвинения в Холивуд) и либералните издания упорито отричат ролята на страха от расизъм.
В същото време депутатката от лейбъристката партия Наз Шах пише в Туитър: „Тези момичета от Ротерхам и всички други места трябва да си затворят устите. В името на многообразието (diversity)”.
След публичното възмущение и искания за оставка, тя изтрива поста си.
BBC пък пита зрителите си в Туитър дали репортажът им за Ротерхам е бил „расистки“.
Всеки, който е живял в Западна Европа, е наясно със специалните протекции на които се радват имигрантски и малцинствени групи, особено що се отнася до „културни различия“.
Тези въпроси естествено не са споменати в конвенцията и не е ясно как точно тя ще се съчетае с политиките на мултикултурни протекции и дали действително важи еднакво за всички.
От нестереотипни роли до „джендър“ флуидност.
Мнозина споделиха страховете си, че конвенцията ще нормализира и институционализира нова категория пол, т.нар. „трети пол“, а други заклеймиха тези безпокойства като назадничави и несъстоятелни, тъй като официално предмет на текста е борбата с насилието.
В текста уверено се твърди, че изкореняването на „закостенели“ възприятия и стереотипи, касаещи ролите на пола е адекватна стъпка към намаляване на проявите на насилие към жени.
Така например, член 14 от конвенцията задължава включването на учебни материали по „нестереотипни полови роли“ в „задължителната училищна програма и всички нива на образование в страната“; Член 3 определя пола като „социално конструирани роли“; Член 12, т.1 предвижда мерки за изкореняването на нрави, традиции и „стереотипните роли на мъжете и жените в обществото“.
„Джендър“ образователни методики, съчетани с иновативно сексуално образование, от години се прилагат в някои западни общества.
Така например в Швеция съществуват детски заведения като Егалия, където възпитатели и деца вместо „тя” и „той” трябва да използват неутралното в шведския език местоимение „hen“.
Неотдавна Vice показаха ежедневието на едно полово неутрално семейство, където социалните роли на пола и вкъщи, и в детската градина варират независимо от биологичния пол.
Мика например е дете, чийто биологичен пол е мъжки, но чиято социална роля може да бъде различна всеки ден.
Единият от родителите на Мика е Дейл – той е интерсексуален и бива наричан Mapa (съчетание от Mum /мама/и Papa /татко/).
Дейл насърчава децата си всекидневно да експериментират със своя „джендър“ и счита, че несигурността и безпокойството, произтичащи от това, са незначителна цена за постигането на истински социален прогрес.
Нещо повече – той твърди, че дори този метод на възпитание да нарани психическото здраве на детето, то си го „заслужава“, тъй като е родено с привилегии – бяла кожа, в богата държава с висок стандарт.
Джендър мейнстриймингът в страни в Европа се осъществява също и посредством включващо сексуално образование – например съгласно препоръките на немския Федерален Център за Здравно Образование.
От години в сила в Германия, документът насърчава методи, които разкриват на деца до четири години „правото им да изследват половата си идентичност“, а при тези до 12 години - „полова ориентация, разновидностите при сексуалното поведение, разлики между полова идентичност и биологичен пол“, и „удоволствие, мастурбация и оргазъм“.
Подобни „образователни“ инициативи са довели до бум на т. нар. състояние на gender dysphoria сред тинейджъри и малки деца (на български може да се преведе като обърканост или неопределеност по отношение на пола).
Извършват се операции на деца в много ранна възраст – наскоро в Австралия има случай с операция на четиригодишно дете.
Във Великобритания и САЩ масово се основават клиники за смяна на пола за непълнолетни.
Към момента в Кралството има 8 такива.
В периода 2016-2017 повече от 2000 деца са посетили тези клиники – или около 50 всяка седмица.
В сравнение с данните от 2009 г. има увеличение от 2500 процента.
Британското правителство е обявило, че от 2019 г. ще има задължителни часове по сексуално образование, включващи транссексуалност и полова идентичност във всички основни и средни училища.
Родителите няма да имат право да откажат участие на децата си в тези часове.
Тези, които са против транссексуални идеологии, рискуват децата им да бъдат отнети от социалните служби.
Норвежката служба Barnevernet е известна с честото отнемане на деца от семействата им.
Най-фрапантният случай е от 2015 г., когато румънското семейство Бонариу губи петте си деца (най-малкото от които е бебе на три месеца) заради „християнска индоктринация“.
Това не е първият подобен случай.
Университетско проучване в самата Швеция показва ясно, че хората, претърпели операция за смяна на пола, са в много по-висок риск от опити за самоубийство и психични проблеми.
Друго проучване от Университета в Калифорния пък установява, че няма съществена разлика между претърпели и не претърпели операция по отношение на опитите за самоубийства и психични проблеми – всички са в много висок риск, достигащ 90% и повече.
Т.е. всички полово неориентирани хора страдат в много по-голяма степен от психични проблеми и имат суицидни мисли.
Може би някой ще каже, че примерите, дадени тук са твърде крайни.
За съжаление обаче, това не са единични случаи и тенденцията е проблемите да се задълбочават.
Национални и транснационални организации лобират за все по-агресивното налагане на „джендър“ идеологии и повечето се замаскират зад идеята за човешки права и защита на дадени групи.
Усиленият обществен дебат по темата е положителен знак, защото българското общество ще трябва да се сблъсква все по-често с този въпрос.
Добре е да помислим не само дали искаме да подпишем тази конвенция, но и какво следва след нея.
Основната причина да напиша този текст е следното видео:
https://youtu.be/4sPj8HhbwHs
https://www.flagman.bg/article/181774
На канала в YouTube на Streetcap1, който търси различни аномалии на снимки, НЛО и други необичайни феномени, на 16 ноември е публикуван нов видеоклип. Изследователят е открил стара снимка на НАСА от Луната, направена през 1972 г. по време на кацането на мисията „Aполо 17″. В отражението на стъклото на скафандъра на астронавта, заснет на лунната повърхност, ясно се вижда фигура на човек, облечен в някакъв костюм, който определено не прилича на скафандър. Някои дори твърдят, че той е облечен в сако и панталони с маратонки. Критиците казват, че на снимката просто се вижда другият астронавт, но човекът в отражението със сигурност няма на гърба си раницата, която е задължителна част от лунните скафандри на „Аполо“ 15-17, и в която се намира обемиста система за дишане, пише сайтът energetika-bg.com. Според авторите на видеото, на снимката се вижда един от сътрудниците на снимачната сцена, на която е заснето „кацането на Луната“ – тоест снимката показва, че полетът на „Аполо 17“ (и евентуално другите Аполо) е бил фалшив и е заснет на Земята. Привържениците на така наречената „лунна теория на конспирацията“ смятат, че американският президент Джон Ф. Кенеди отчаяно търсил начин да изпревари Съветския съюз в космическата надпревара, и за това е било необходимо САЩ първи да кацнат на Луната. Тъй като технически това дори и сега е много трудно да се направи, а в онези дни се е считало за почти невъзможно, Кенеди наредил да се произведе серия от филми за „кацане на Луната“ в свръхсекретните филмови студия. И когато Кенеди решава да каже истината (съвестта му се обажда?), той е застрелян. Критиците на тази теория обаче доказват, че има следи от астронавтите, които са кацали на Луната.
