Last roman

'Ми3ийската империя' звучи свежо.

Деденце, вместо да напишеш нещо конкретно по темата, си се заел моя професионализъм да нищиш. Поласкан съм, че явно ти бъркам в спокойствието и вместо да си пиеш ракийката и да мислиш за великобългарската фалшифицирана история, се опитваш да си търсиш виртуални противници из форумите, беседата с които да внася смисъл в скучноватото ти ежедневие. Еми сори, ама от ДС ме пренасочиха по други задачи, така че те оставям да изнасяш фантасмагориите си на по-неизкушени в историята потребители.

Аз на твое място бих действал по-активно. Тоя спам-бот Генади се е отчел навсякъде. Чудя се как още не е налазил еволюционната тематика, да доказва, че славяните са живяли по времето на динозаврите.

Дедо помак, нещо се пообърка - раздел фантастика е по-надолу.

Раз нумизматичные доказательства опровергнуть не можешь, нечего наперед чепуху плести.

Въпрос на избор. Павликянство Павликянството е християнско религиозно движение, появило се през 7 век в Армения. За негов създател се смята Константин Мананали, създал първата арменска павликянска общност около 660 година и осъден на смърт като еретик от византийския император Константин IV Погонат. Въпреки гоненията, движението укрепва позициите си сред широки кръгове от населението и достига апогея си през 844 година с основаването на Павликянската държава с център Тефрика - днешен Дивриги в област Сивас, Турция, благодарение на съюза си с арабите и образуването на общ фронт срещу Византийската империя. Връзка с други ереси, име и същност Павликянството е често свързвано от днешните изследователи с манихейството и богомилството и характеризирано, в сравнение с по-умерената доктрина на последното, като изповядващо "краен дуализъм". Според някои, павликяните извеждат доктрината си, както и своето име, от антиохийския патриарх Павел от Самосата и неговото учение. За пръв път е споменато на синода в Dowin през 718 г. Според Петър Сикелиот (Petros Sikeliotes) и патриарх Фотий (9 в.) павликянството представлявало дуалистична секта, която не признавала Стария Завет, части от Новия Завет, религиозните и църковните култове и служби, почитанието на икони и реликви и църковните отци. Те отричали кръста като християнски символ, смятайки го за езически смъртоносен инструмент за мъчение. ----Представата им за Исус Христос носела черти на гностицизма. Смятат се, заедно с богомилите, за родоначалници на катарите, които във Франция през 12 и 13 в. често са наричани с производни имена от павликянин (paulician) и българин (bougre). Тондракититe от 10 век също са повлияни от павликянството. Основни положения на доктрината Известната византоложка Нина Гарсоян, на базата на арменски източници, сочи че ранната павликянска доктрина не е дуалистична и се развива във византийските среди от форма на консервативното християнство. Основните положения на павликянската доктрина, изложени тук, са залегнали във втория етап на развитието на движението.Съгласно павликяните има две дадености: Злото и Доброто. Злото е създало материята и материалния свят с неговите закони, а доброто е господар на небето, на душевния свят. Трябва да се почита доброто, душевното. Павликяните са противници на злото и затова са противници на създадената от злото материя, богатства, закони и управление и се борят за отстраняването им от света. Тази борба в много случаи се свежда до въстания срещу феодалните владетели и църковни власти с оглед да се премахнат всички закони и насилия. Павликяните вярват, че всеки човек трябва пряко и свободно да се сношава с Бога и да стигне до него. Поради това, те са против всички символи и обряди на църквата: кръст, кръщене и др. Считат ги за неща, създадени от злото и атрибути на идолопоклоничеството. Владетелите на материалното, създадено от злото, се считат служители на злото. Поради това, че властвуващите и църковните дейци владеят материалното, то те се считат за врагове и се води борба срещу тях. Хората се раждат равни и следователно жената и мъжът са равностойни създания. Тъй като по рождение хората са равни, то неравенството, бедността, богаташите и управляващите са последващ резултат. Поради това, трябва да се води борба срещу неравенството. Преселвания и изселвания :Според византийският историк Теофан, павликяните са преселени от Армения в Тракия през 747 г. По-късно, по времето на император Лъв V Арменец, императрица Теодора и император Василий I, се извършват нови преселвания на павликяни. Последното голямо преселване е през 970 г., когато в района на Филипополис (днешен Пловдив) се заселват 200 000 арменци - тондракити (вж. В. Джурас в препратките). Според американската византоложка Н. Гарсоян, тези арменци са потомци на павликяни, които са били преселени в Сирия след падането на Павликянската държава през 871 г., а тондракитите са последователите на павликянството в Армения (вж. в препратките Paulicians). Някои изследователи смятат, че Рипсиме (типично арменско име) или на латиница Hripsime, майката на цар Самуил, е от виден павликянски род. Допълнително по-масово заселване на павликяни в Родопите се извършва след въстанието им в Пловдивско (1084 г. - 1086 г.) , така и след смъртта на Калоян пред стените на Солун през 1207 г. и последвалото оттегляне на българите от Тракия към гр. Търново, когато гр. Пловдив престава да бъде гостоприемен за павликяните и те се преселват към Родопите в околността на Рупчос (западно от Чепеларе), а други – по течението на река Осъм. По това време, павликяните от селището Алексиополис-Неокаструм-Калъчлий-Генерал Николаево (днес част от гр. Раковски) също се преселват по тези места, както и в близките села: Калаброво, Хаджиево, Габарево и Караманово. Византийските власти са преселвали павликяни не само на Балканите. В Историята на християнската църква се отбелязва тяхното преселване в Италия и Сицилия. Акад. Йордан Иванов отбелязва наличието на павликянски общности през 885 г. в различни части на Италия, а Джон Кристиан установява, че в Италия и Франция павликяните и албигойците ( наричани също катари) се срещат на една и съща територия и нямат съществени различия в доктрините и практиката си. По данни на М. Йовков, първите сведения за павликянски селища от 16 век в католическите архиви сa на Якомо ди Лукари и Николо ди Марини – дубровнишки търговци в Силистра, които на 5 декември 1580 г. съобщават на папския визитор в Цариград, че между Никопол и Русе има 12 селища на “павлини” (павликяни), като посочват имената на четири от тях: Ореш, Петокладенци, Маринополци и Белене. През 1601 г. Мавро Орбини отбелязва, че павликяните се установили около Дунава, недалеко от Никопол и образуват 14 села. През 1611 г. католическият архиепископ Марино Бици уточнява, че павликяните обитават 17 селища и около 1330 къщи. По-подробен е Петър Солинат, който в доклада си до Рим от 1622 г. посочва 33 селища, населени с павликяни, между които 24 са в Централна Северна България. От тях 16 са типично павликянски: Петокладенци, Трънчовица, Брестовец, Белене, Ореш, Кочатово, Барносово, Варена, Долно Лъжане, Скравена, Капитанци, Горно Лъжане, Тележане, Бъсцево, Калугерица и Маринополци, а в 8 селища съвместно съжителствуват павликяни с православни, католици и мюсюлмани: Деков, Сокиево, Татари, Стежерово, Търново, Ловеч, Свищов, Провадия. Солинат посочва и 4 павликянски селища в Северозападна България, населени с католици и правослвани: Чипровци, Железна, Клисура и Славоно, 2 селища във Влашко: Катанево и Орехово, 3 в Южна България: Калаброво, Давуджево и Хаджиево. През 1672 г., когато турците завладяват земите на Каменец - Подолск (Подолие) - част от Полско-литовската държава (Жечпосполита), преселват тамошни павликяни в Родопите. Покатоличени павликяни от Северна България, по време на турското владичество, се изселват в историческата област Банат . Ислямизирани павликяни, след Руско-турската война от 1877/8 г. и след репресии на българските управляващи среди срещу идентичността им през 1882 г., 1912/3 г., 1942 г., 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век, се преселват предимно в Турция. Сътрудничество с българските царе Павликяните са били добри бойци и сила, с която са се съобразявали. Заедно с българите, във войните срещу Източната Римска империя се включват и живеещите по българските земи арменци-павликяни, което личи от т. нар. Хамбарлийски надпис, в който се споменават арменски имена на военачалници на служба при канасубиги Крум (803-814 г.). Българските павликяни подпомагат Калоян през 1205 г. да превземе град Пловдив, който бил под византийско управление и сключват с него договор за защита на града от кръстоносците. Сътрудничеството им с Калоян спомага за по-нататъшното им териториално разпръскване . Названия и самоназвания В различно време и различни държави павликяните имат различни обозначения: В някой османски документи от 15 - 16 век изписват павликяните с “павличканин” , “бавлижан”, “павличкан” - име давано на павликяните в с. Устина (днес в община Родопи, област Пловдив). В историческата област Банат, разположена в Югозападна Румъния, в Североизточна Сърбия и в Южна Унгария околните ги наричат “южноунгарски българи”, а самите те се наричат помежду си "павликяни" или на местното наречие "павликене", "палкене", "паулкене", “палченци” и “палученци”. След Освобождението някои от банатските павликяни се завръщат в България и тук околното население ги нарича "баначани". Ислямизираните павликяни околното население нарича "помаци" или "торбеши". Смяна на религията През 17-18 век една част от павликяните приемат католицизма. Днес тяхни потомци живеят основно в Пловдивско и Никополско, както и в Банат. На местната павликянска общност е наречен българския град Павликени. В портала на община Хисар са дадени подробни данни за покатоличването на павликяните от квартал Миромир (бившето село Даваджово). Някой от покатоличените павликяни, като тези от с. Яна (Софийска област), в последствие приемат православието. Освен католицизма голяма част от павликяните приемат исляма. Това се доказва с доклада на епископ Филип Станиславов (родом от с.Ореш, Свищовско) от 1659 г. В него се съобщава за павликянските села от Свищовско, Плевенско и Ловешко; за броя на семействата и колко от тях са приели исляма. За родното си село Ореш Станиславов споменава, че е имало 60 павликянски къщи и 30 семейства павликяни, приели исляма. Мюсюлманите имали вече и джамия. От доклада става ясно, че павликяните в село Ореш приели исляма между 1625 – 1630 г. Приели исляма павликяни имало и в селата Петикладенци, Брестовец, Козаково. И в трите от тях имало по 10 мюсюлмански къщи. В Долно Лъжене мюсюлманските къщи са били 30, а християнските — 17 . По време на Руско-турската война 1877-1878 г. по-голямата част от тях се изселват трайно в териториите на днешните Турция и Република Македония. Част от арменците-павликяни са се ислямизирали още в родните си земи и са се преселили в Египет и други арабски държави. На Балканския полуостров и в Родопите павликяните масово се ислямизират през 1370 г. Ислямизираните павликяни и до ден днешен съхраняват гробовете на предците си (вж Интернет страницата на село Галата, община Тетевен) или имената им (вж с. Торос, което на арменски означава "Божи дар"). Някои арменци-павликяни с идването си на Балканите през 8 век , под влияние на византийските власти, са принудени да приемат православието. Други павликяни приемат православието след 1086 г., през 1114 г. и по-късно. Така например, павликяните от с. Горно Павликене след 18 век постепенно са приели православната вяра под въздействието на манастира, намиращ се в земите на селото. Територията между гр. Пловдив и гр. Карлово, независимо от настъпилите верски различия на бившите павликяни, до Освобождението, се е наричала Павликянска кааза (област) и е дала много видни и будни синове на България. Антропология Академик Константин Иречек и професор Марин Дринов смятат, че антропологическият тип на павликяните е “армено-азиатски”. Професор Любомир Милетич отхвърля твърденията им като изхожда от личните си наблюдения при посещенията на някой павликянски села в Северна и Южна България, а освен това привежда езикови данни за връзката на павликянските говори с говорите на Родопите и подтвърждава историческия факт, че католиците и помаците имат общ произход, намерил отражение в диалекта на езика, с който се различават от околните. Според него, диалектът им стои много по-близко до старобългарския език, отколкото останалите български диалекти, като причината за това са затворените общности, в които живеят павликяните и помаците по време на турското владичество. Според ръкопис No 5305 на Ватиканската апостолическа библиотека от 17 век , павликяните антропологически се различават от околните. В него, наред с другите националности, населяващи българските земи, се споменава и за павликяните като отделна нация (Natione Paulianista) и народ (Popoli Paolianiati). Турците, до Освобождението, също различават павликяните от околните и областта между гр. Пловдив и гр. Карлово, населена с павликяни се нарича "Павликянска каза", така както и районът между гр. Свищов и гр. Никопол. Павликянски фолклор Устното творчество на селищата, свързани с павликянството, е богато на интересни разкази, легенди, поговорки, суеверия, песни и обреди. Някой от тях са събрани, записани, подредени и издадени в няколко тома като съставна част на Банатския български фолклор. Песните, посветени на павликяните, днес - в началото на 21-и век, се пеят от млади и възрастни банатчани с чувство на голяма гордост. Към тези песни се отнасят: “Paluenska muma”, “Paluens;i biuleta”, “Palensku veslji” и др. Павликянска диалектна група Павликяните, които били преселени на Балканите, са говорили на арменски език. Смята се, че приобщаването на павликяните към езика на мнозинството на територията на днешна България и на територията на днешна Република Македония е в различно време. Изследователят П. Голийски, на базата на редица езикови факти, твърди че окончателното деарменизиране и съответно българизиране на павликяните настъпва някъде около самия край на 15 век и непосредственото начало на 16 век, а на територията на днешна Македония към средата на 17 век. Има изключения в бившата Павликянската област между Пловдив и Карлово, където този процес е приключил към втората половина на 19 век, когато е прекъснато католическото богослужение на арменски език (вж. Й. Пердахджеан), забраняват се старите павликянски традиции, курбаните, сватбите, годежите, имената, даже и носиите (вместо пищимала се въвежда сукмана) (вж. Н. Неделчев). Това е резултат от активизирането на католическите мисионери, които са се възползвали от стремежа на турското правителство в средата на 19 век да търси пътища за сближение със западноевропейските страни. Известно е също, че Васил Левски, който е родом от тази област, владее арменски език (вж. Ст. Заимов). Към средата на 19 век, арменци са ръководили църковни настоятелства на покатоличените павликяни в областта, а в началото на 20 век местните жители са съхранявали литература на арменски език (вж. Й. Пердахджеан). В музея на Васил Левски в Ловеч също се съхраняват стари арменски книги. Езиковедите след Освобождението и през миналия век установяват, че павликяните говорят български език на особен диалект. Наред с общите закономерности на този павликянски диалект, те отбелязават редица особености, които са свързани с локалните павликянски говори. През втората половина на 20 век, следи от арменския език в павликянския диалект, се установяват от специалиста по арменски език в Софийския университет - доц., д-р Едуард Селян. Малко по-късно, друг специалист по арменски език от същия университет - гл.ас., д-р Петър Голийски разглежда арменското етническо присъствие в българските земи през средновековието на основата на допълнителни данни от българските говори и заключава, че антропонимите от арменски произход припокриват районите, населени с павликяни през 15 – 18 век. Павликяните и тяхните последователи са били преселвани в европейската част на Византия в продължение на 2 века. Езикът, на дошлите по-рано и на дошлите по-късно преселници, безспорно се е различавал, особено като се има предвид, че са ползвали не един западноарменски диалект. Вероятно различията в тяхния български език, са отчасти отражение и на тази изходна езикова база, която са имали. В българската литературата се говори за павликянско наречие, павликянски диалект и павликянски говор. Според езиковеда Нено Неделчев в българския език съществува днес цяла павликянска диалектна група, а не един павликянски говор. Тази павликянска диалектна група си има своя история и свое диалектно и говорно членение, което е резултат на продължителната разпокъсаност на павликянското население. Проблемите около установяването на общи черти и различия са много, още повече, ако в системата на проучванията, освен католическите селища, които са били предмет на внимание до сега, трябва да се включат и православните и ислямизираните селища, а и тези, за които съществуват само догадки относно павликянското им потекло. Ж. Назърска препредава констатацията на Б. Лори за ловчанските помаци: „Те не спазват стриктно шериатските догми: отглеждат и консумират свине, предпочитат задругата като тип брачност пред полигамията, не приемат като религиозен дълг военната служба, живеят в хармония с околните християни, не правят масивни джамии и честват някои християнски религиозни празници.”

Доста успешен каламбур за каламбура, който се опитват да си правят с историята някои 'неохронисти'.

павликяне, как исповедующие дуалистическую ересь, были глубоко враждебные православному Константинополю. Так что их переселения были скорее всего с целью поставить их во безвыходную ситуацию и вынудить их пойти на сотрудничество с властями. Но как правило павликяне предпочитали перебежать к болгарам, содейсвовав к появлению богумиства /когда Борис принял крещение от ромеев/. Точто поэтому после прихода турок большинство из них приняли ислам.

Ти къде го чукаш, то къде се пука. Разбрахме, че си специалист по всичко и че не се кефиш на Тацит.

Все правильно - ромей по гречески - римлянин.

Когда пишут о войнах Ритма с фраками, гетами, галатами, то это война Рима на Босфоре с этими народами! Поэтому римские кесари свои монеты на древнегреческом чеканили, тот же Нерон и Тиверий. Да и Нума Помпилий в Риме во Тракии царствовал (см. Малалу). Гена, то что ты повторяешь как попугай одно и тоже, оно реальней не станет. Доказательств никаких не приводишь. Про 'древнегреческие' монеты римских императоров - смотри на сайт: http://www.dirtyoldcoins.com/natto/indexb.htm Монеты Тиберия: http://www.dirtyoldcoins.com/natto/id/tiberius.htm Монеты Нерона: http://www.dirtyoldcoins.com/natto/id/nero.htm На латыни написано. Нумизмат тоже из тебя не выйдет. А то, что тебе не верится, что Римская империя стала такой обширной и дала вклад в европейскую цивилизацию - выбор конечно твой и проистекающие от этого проблеммы с неприятием твоих абсурдных гиппротез - тоже. Я лично предпочитаю довериться Йюсифу Флавию: Разве не нелепо, из-за одного человека бороться со многими и из-за ничтожных причин — воевать с такой великой державой, которая вдобавок не знает о наших претензиях. Возможно же, что мы вскоре избавимся от наших тягостей; ведь не вечно же будет у нас оставаться один и тот же правитель, а его пре­емники будут, вероятно, люди более милостивые. Но раз война начата, то без несчастий не легко будет ни прекратить, ни продолжать ее. Что же касается свободы, то в высшей степени несвоевременно теперь гнаться за нею. Прежде нужно было бороться, чтобы не потерять ее, ибо первое ощущение рабства, действительно, больно, и всякая борьба против него в начале справедлива. Если же кто, будучи раз покорен, опять отпадет, то он не больше, как возмечтавший о себе раб, но не любящий сво­боду человек. Да, тогда нужно было напрягать все усилия, чтобы не впустить римлян,—тогда, когда Помпей впервые вступил в страну. Но и наши предки и их цари, которые далеко превосходили вас и деньгами, и силами, и мужеством, — все-таки не могли устоять против незначительной части римского войска; а вы, которые зависимость от римлян получили уже в наследство, которые во всех отношениях так далеко уступаете вашим предкам, впервые пришедшим в сопри­косновение с римлянами и мало еще знавшим о них,—вы теперь хотите поме­ряться со всем римским государством![98] Афиняне, которые однажды за свободу эллинов сами предали свой город огню, которые высокомерного Ксеркса, ехавшего на суше в кораблях и пешком перешагавшего моря— море не могло обнять его флоты, а вся Европа была слишком тесна для его войска—этого Ксеркса они как беглеца преследовали на челноке и у маленького Саламина сломили ту великую азиатскую державу—они теперь подданные римлян, и город, некогда стоявший во главе Эллады, управ­ляется теперь приказаниями, исходящими из Италии. Лакедемоняне, имевшие свои Фермопилы, Платею и Агезилая, открывшего недра Азии, должны были подчиниться тому же господству. Македоняне, которые все еще бредят Филиппом и видят его вместе с Александром, сеющими семена всемирного македонского царства,—мирятся с превратностью судьбы и почитают тех, которым счастье теперь улыбается. И бесчисленные другие народности, воодушевленные еще большим влечением к свободе, смиряются; одни только вы считаете стыдом быть подвластными тому, у ног которого лежит весь мир. Какое войско, какое оружие вселяет в вас такую уверенность? Где ваш флот, который должен занять римские моря? Где те сокровища, которыми вы должны поддержать ваше пред­приятие? Не воображаете ли вы, что подымаете оружие против каких-нибудь египтян или арабов? Не знаете ли вы разве, что значит рим­ское государство? Или вы не имеете масштаба для собственной своей сла­бости? Разве вы не бывали уже часто побеждаемы вашими соседями? А мощь римлян, напротив, на всей обитаемой земле непобедима. Но им всего этого еще мало было и их желания шли дальше; весь Евфрат на востоке, Дунай на севере, на юге Ливия[99], которую они прорезали до пустынь, и Гадес[100] на западе — все это их не удовлетворило: они отыскали себе по той стороне океана новый свет и перенесли свое оружие к дотоле никому неизвестным британцам. А вы что? Вы богаче галлов, храбрее германцев, умнее эллинов и много­численнее всех народов на земле? Что вам внушает самоуве­ренность восстать против римлян? Вы говорите, что рабское иго слишком тяжело. На сколько же тяжелее оно должно быть для эллинов, слывущих за самую благородную нацию под солнцем и населяющих такую великую страну! Однако же они сгибаются пред шестью прутьями[101] римлян; точно также и македоняне, которые бы имели больше прав, чем вы, стремиться к независимости. И, наконец, пятьсот азиатских городов—не покоряются ли они даже без гарнизонов одному властелину и консульским прутьям. Не говоря уже о гениохах[102], колхи­дянах[103] и народе тавридском[104], об обитателях Босфора и племенах на Понте[105] и Меотийского моря[106], которые раньше не имели понятия даже о туземной власти, а теперь их обуздывают три тысячи тяжеловооруженных, и сорок военных кораблей удерживают мир на бурном и прежде непроезжем море. Сколь много могли сделать для достижения своей цели Вифиния[107], Каппадокия[108], Памфилия[109], Ликия[110] и Киликия[111]! Все же таки они платят дань, не будучи даже принуждены к этому оружием. Взгляните на фракийцев[112]! Их страна имеет пять дней езды ширины и семь—длины, гораздо более дика и защищена, чем ваша, их жестокие холода служат страшилищем для неприятеля—не пови­нуются ли они, однако, гарнизону из 2000 римлян? А их соседи иллирийцы[113], владения которых простираются до Далмации и Дуная— не покоряются ли они двум легионам, которые еще помогают им отражать нападения дакийцев[114]? Дальше, далматы[115], так часто пы­тавшиеся сбросить с себя иго рабства и после каждой неудачи собирав­шие новые силы для отпадения—как спокойно они теперь живут под охраной одного римского легиона! Если есть нация, которая в действи­тельности имела бы возможность к восстанию, так это именно галлы, которые так прекрасно защищены самой природой; на востоке Альпами, на севере Рейном, на юге—Пиренейскими горами и океанам на западе. Но несмотря на то, что они окружены такими крепостями, считают в своей среде триста пять народностей, владеют внутри своей страны всеми, так сказать, источниками благосостояния и своими продуктами наводнят почти весь мир, тем не менее они мирятся с положением данников города Рима, которому они предоставляют распоряжаться как угодно богатствами своей собственной страны. И это они терпят не из трусости или по врожденному им рабскому чувству — ведь они восемьдесят лет вели войну за свою независимость—а потому, что рядом с могуществом Рима их страшит и его счастье, которому он обязан больше, чем своему оружию. Так их держат в повиновении 1200 солдат в то время, когда у них почти больше городов, чем эта горсть людей. Иберийцам[116] в их войне за свободу не по­могло ни золото, добываемое из родной почвы, ни страшная отда­ленность от римлян, как на суше, так и на море, ни воинственные пле­мена лузитанцев[117] и кантабров[118], ни близкий океан с его бурным прибрежным течением, страшным даже для коренных жите­лей. Неся свое оружие чрез Геркулесовы столбы[119] и прокладывая себе дорогу чрез облака по вершинам Пиренеев, римляне покорили также и тех, и гарнизона из одного легиона достаточно для этих столь отдаленных и труднопоборимых народностей. Кто из вас еще не слышал о многочисленной нации германцев? Их телесную силу и гигантский рост вы уже часто имели случай наблюдать, так как римляне повсюду имеют пленников из этой нации. Они обитают огромные страны; выше их роста их гордость; они обладают презирающим смерть мужеством, а нравом своим они свирепее самых диких зверей. И ныне, однако, Рейн составляет предел их наступлений; покоренные восемью легионами римлян, их пленники были обращены в рабство, а народные массы ищут спасения в бегстве. Взгляните на стены британцев, вы, возлага­ющие надежды на стены Иерусалима! Они защищены океаном и населяют остров, не меньший нашей страны: римляне приплыли к ним и покорили их; четыре легиона охраняют весь этот большой остров. Нужно ли еще больше примеров, когда даже парфяне—это сильнейшее воинственное племя, покорители столь многих народов, обладающие такими огромными силами—когда и они посылают римлянам заложников, и в Италии мы видим, как знать Востока, желая показаться миролюбивой, исполняет рабскую службу. В то время, когда почти все народы под солнцем преклоняются пред оружием римлян, вы одни хотите вести с ними войну, не подумав об участи карфагенян, которые могли хвалиться своим великим Ганнибалом и благородным своим происхождением от финикиян и которые, однако, пали под ударами Сцнпиона! Ни кирене­яне[120], производившие свое происхождение от лакедемонян, ни мармариды[121], племя которых углубляется в безводные пустыни, ни сиртяне[122], наса­моны[123] и мавры[124], одно имя которых возбуждает уже страх, ни много­численный народ нумидийский[125],—не могли противостоять храбрости римлян. И всю третью часть света[126], народности которой не легко даже исчислить, окруженную Атлантическим океаном и Геркулесовыми столбами, достав­ляющую приют бесчисленным эфиопам до Красного моря, подчинили себе римляне. http://www.vehi.net/istoriya/israil/flavii/voina/02.html Или Вегецию: 1. Мы видим, что римский народ подчинил себе всю вселенную только благодаря военным упражнениям, благодаря искусству хорошо устраивать лагерь и своей военной выучке. В чем другом могла проявить свою силу горсть римлян против массы галлов? На что другое могли опереться низкорослые римляне в своей смелой борьбе против рослых германцев? Совершенно очевидно, что и испанцы превосходили наших не только численностью, но и телесной силой. Мы никогда не были равны африканцам ни хитростью, ни богатствами. Никто не станет оспаривать, что в военном искусстве и теоретическом знании мы уступали грекам. Зато мы всегда выигрывали тем, что умели искусно выбирать новобранцев, учить их, так сказать, законам оружия, закалять ежедневным упражнением, предварительно предвидеть во время упражнений в течение лагерной жизни все то, что может случиться в строю и во время сражения, и, наконец, сурово наказывать бездельников. 3нание военного дела питает смелость в бою: ведь никто не боится действовать, если он уверен, что хорошо знает свое дело. В самом деле, во время военных действий, малочисленный, но обученный отряд всегда гораздо скорее добьется победы, тогда как сырая и необученная масса всегда обречена на гибель. http://www.xlegio.ru/sources/vegetii/vegetii2.htm Или какому захочу древнему автору слова которого прекрасно потверждены современной археологией и наукой.

Йосиф Флавий. А легиони и помощни войски е имало колко щеш в Мизия. В Тракия обаче са открити следи от два военни лагера, което се припокрива със сведенията на Йосиф за малоброен римски гарнизон там.

И това го има. Но стига за Раковски. Ето и мнението на бай Гумилев: Установленная княгиней Ольгой дружба Киева с Константинополем была полезна для обеих сторон. Еще в 949 г. 600 русских воинов участвовали в десанте на Крит, а в 962 г. русы сражались в греческих войсках в Сирии против арабов. Там с ними сдружился Калокир, служивший в войсках своей страны; и там же он выучил русский язык у своих боевых товарищей[38]. Жители Херсонеса издавна славились свободолюбием, что выражалось в вечных ссорах с начальством. Ругать константинопольское правительство было у них признаком хорошего тона и, пожалуй, вошло в стереотип поведения. Но ни Херсонес не мог жить без метрополии, ни Константинополь - без своего крымского форпоста, откуда в столицу везли зерно, вяленую рыбу, мед, воск и другие колониальные товары. Жители обоих городов привыкли друг к другу и на мелочи внимания не обращали. Поэтому, когда Никифору Фоке понадобился толковый дипломат со знанием русского языка, он дал Калокиру достоинство патриция и отправил его в Киев. Эта надобность возникла из-за того, что в 966 г. Никифор Фока решил перестать платить дань болгарам, которую Византия обязалась выплачивать по договору 927 г., и вместо этого потребовал, чтобы болгары не пропускали венгров через Дунай грабить провинции империи. Болгарский царь Петр возразил, что с венграми он заключил мир и не может его нарушить. Никифор счел это вызовом и отправил Калокира в Киев, дав ему 15 кентинарий золота, чтобы он побудил русов сделать набег на Болгарию и тем принудить ее к уступчивости. В Киеве предложение было как нельзя более кстати. Святослав со своими языческими сподвижниками только что вернулся из похода на вятичей. Вот опять появилась возможность его на время сплавить. Правительство Ольги было в восторге. Был доволен и князь Святослав, ибо у власти в Киеве находились христиане, отнюдь ему не симпатичные. В походе он чувствовал себя гораздо лучше. Поэтому весной 968 г. русские ладьи приплыли в устье Дуная и разбили не ожидавших нападения болгар. Русских воинов было немного - около 8-10 тыс.[39], но им на помощь пришла печенежская конница. В августе того же года русы разбили болгар около Доростола. Царь Петр умер, и Святослав оккупировал Болгарию вплоть до Филипполя. Это совершилось при полном одобрении греков, торговавших с Русью. Еще в июле 968 г. русские корабли стояли в гавани Константинополя. За зиму 968/969 г. все изменилось. Калокир уговорил Святослава, поселившегося в Переяславце, или Малой Преславе, на берегу р. Враны[40], посадить его на престол Византии. Шансы для этого были: Никифора Фоку не любили, русы были храбры, а главные силы регулярной армии находились далеко, в Сирии, и были связаны напряженной войной с арабами. Ведь сумели же болгары в 703 г. ввести во Влахернский дворец безносого Юстиниана II в менее благоприятной ситуации! Так почему же не рискнуть? [41] А Святослав думал о бессмысленности возвращения в Киев, где его христианские недруги в лучшем случае отправили бы его еще куда-нибудь. Болгария примыкала к Русской земле - территории уличей. Присоединение к Руси Восточной Болгарии, выходившей к Черному морю, давало языческому князю территорию, где он мог быть независим от своей матери и ее советников. http://www.kulichki.com/~gumilev/ARGS/args310.htm

Като цяло патологичната му русофобия пречи доста на обективната му преценка. Хипотезата на авторите в линка е съвсем логична и според мен - обоснована. Чакам мнението на Гената.

Май в Италия бяха открили в запечатани амфори на някакъв потънал кораб вино. Оказало се бяло.

Сувенир от Египет.

Може и благовония да са..

Раковски е доста необектовен и пристрастен историк /ако може да бъде наречен историк изобщо/. А ето и друга версия: http://bibliotekar.ru/polk-14/17.htm

Уникален златен венец открит в „Китова могила“ 16 август 2009 / News.dir.bg Изключително богат римски гроб разкри археоложката Диана Димитрова в сливенското село Крушаре. Открит е уникален златен венец в безименна могила, която ще се казва „Китова могила“ в чест на големия български учен и археолог професор Георги Китов, предаде БГНЕС. До този момент са се показали уникален бронзов свещник, стъклен ритон, бронзова амфора с внушителни размери, златни предмети, златна гривна, стъкленици с течност. Разкоптике продължават и се очакват още находки. На разкопките пристигна и кметът на Сливен Йордан Лечков. Екипът на археолога Диана Димитрова, съпруга на покойния знаменит учен д-р Георги Китов, участва в разкопките археологическо лято „Сливен 2009“, които започнаха на 9 юни. В плановете на екипа на Диана Димитрова бяха набелязани за изследване 3-4 тракийски могили. За трета година община Сливен подкрепя финансово експедиция "ТЕМП" на покойния археолог Георги Китов. Основната задача на експедицията е да продължи изследванията на д-р Георги Китов, който искаше да представи научни доказателства и факти, че Долината на тракийските царе продължава до големия ръкав на река Тунджа край Сливен. http://dnes.dir.bg/2009/08/16/news4931885.html

Ты с этой ролей справляешься вполне успешно. Пиши еще.

Багатур нямат нищо общо с историческите възстановки. Целта им не е автентичност, както сами го декларират.

Едно забавно и абсурдно четиво от нашия приятел Генадий: http://www.newparadigma.ru/engines/npforum...=0&m=290280

Да, логика у тебя ошеломляющая. И периоды путаешь. Крым попал в зависимость от римлян после митридатовых войн /1 в. до н.э./. С тех пор императоры начали назначать вассальных династов и Фракии. Во времена Нерона за период 5-6 лет Боспорское царство превратилось в провинцию. Но уже Гальба возвел на престол наследника из фракийской династии. Но тут надо немного историю Фракии знать, иначе получается чепуха вроде твоей. Чичото на Реметалк III и Котис IX - Полемон II е понтиец, от 38 г. до 62 г. управлявал васалните на Рим области Понт, Колхида, а след превръщането им в провинции - до 74 г. останал управител на Киликия. Неговият брат Зенон или Арташес III е също е бил римски васал - управител на Армения до 35 г. Неговата по-млада сестра Антония се сгодила за Котис VIII, управлявал до 14 г. половината от Тракийското царство. Братът на предишният цар Реметалк I - Раскупорис II управлявал другата половина, но след смъртта на Август обединил царството и хвърлил Котис в затвора, където той умрял. Тиберий през 18 г. провел разследване, изпратил на заточение Раскупорис II, който при опит за бягство бил убит от римските войници. Цар на тракийското царство станал синът на Антония и Котис - Реметалк III, управлявал до 38 г. Брат му Котис IX получил малка Армения - област югоизточно от Понта. Същинската Армения в това време /37-47 г./, след смъртта на Арташес III е била управлявана от сина на партския цар Артабан II, т. е. както казах, е била окупирана от партите. През 48 г. Котис бил накаран от император Клавдий да абдикира трона на малка Армения в полза на Митридат Арменски. Нататък не е ясно какво е станало с него. Тук трябва да споменем още две дъщери на Котис VIII и Антония: Гепепирис - сгодена за васалния управител на Боспорското царство Тиберий Юлий Аспруг. От брака им се родили двама сина - Тиберий Юлий Митридат VIII и Тиберий Юлий Котис I, управлявали Боспорското царство след смъртта на Аспруг през 38 г. Император Клавдий обаче предпочел Котис I да управлява и изпратил наместника на Мизия Дидий Гал да го качи на престола. След гражданска война между Котис и Митридат VIII през 45 г., последният бил детрониран и завършил дните си в Рим. Котис управлявал до 63 г. Тогава бил свален от Нерон и от 63 до 68 г. Боспор също станал римска провинция. Император Галба през 68 г. качил на престола сина на Котис I - Раскупорис I, който управлявал до 90-та година. Питодорис II - след смъртта на Реметалк III тя била омъжена за Реметалк II /негов братовчед/ - последният тракийски владетел, управлявал до 46 г., когато бил убит от бунтовници, а Тракия станала римска провинция. http://en.wikipedia.org/wiki/Cotys_VIII

Ох, Гена, снова веселые вещи пишешь. Север /суровый, жестокий/ Понтий - морской, но не обязательно с Черного моря. Может с пропонтиды . Это все клички. Так называемые агномены. Часто указывает не столько происход, но на характер или особености их носителя. А Септимий Север из Карфагена и к северным народам никакого отношения не имеет. Тем более к славянам, которых тогда еще у границ империи не было. Про монеты боспорских царей - да их чеканили, когда вассалами римлян были. А про веру - верь себе, хотя без доказательств все твои теорийки - aqua nuda.

Логично что боспорские цари /или точнее одрисские династы поставленные римлянами в Крыму/, являлись вассалами империи и имея римское гражданство получали так же и имя. Напр. Тиберий Юлий Раскупорид.