Last roman

Нещата, които са болднал, за пореден път просто доказват, че за авторите в древността всичко, което пристига от степите е скитско. Те наричат скити и готите и аварите. Все едно ти в наше време да наречеш африканец или американец всеки излязъл от съответния континент, независимо от расата, езика или религията му.

Иначе нали влахите бяха келти, та и българи? И изведнъж почваш да търсих корените им в Балх /Средна Азия/ сред иранските племена, които нямат нищо общо с европейските народи?

Куманите са били тюркоезични и са имали подобна на тюркската култура, както и повечето степни племена от средновековието. Но етническия им произход вероятно е по-различен, както и този на българите. Те са описвани с външен вид твърде нетипичен за тюркските племена - едри на ръст и със светли коси.

Не съм се замислял досега, но наистина на територията на днешна България липсват открити до момента каменни скулптури с човешки изображения (ако изключим самотния и грандиозен Мадарски конник)

Куманите или половците са иранско племе, както и печенегите, между другото.

Сега да не се впуснеш да доказваш, че и италианците са българи, а наименованието им 'влахи' сред славянските племена се дължи именно на факта, че около Равена са се заселили остатъците от Алцековите българии, прогонени и поизтребени от Дагоберт I? Доста извратлива логика, макар и напълно хипотетична.

Всичко, което не е ROMAN - значи е за тук. Признавам го.

Ето част от въпросния роман на В. Щербаков, където той излага проетруските си възгледи /виждам че проявяваш интерес, затова го пускам/:

http://imperia.lirik.ru/index.php/content/view/33/10/

Извинете, но пак на въпроса с езиковите прилики - много са хлъзгави, не се подвеждайте. Mother е новоанглийска дума. На староанглийски е Mider (д-те се пише с тета, но тук няма как да го дам). Виждате ли, езиците търпят страхотно развитие, нещо, което днес звучи по един начин, в древността е звучало по друг, дори и за топонимите се отнася, а те уж са белег за присъствие на разни етноси тук и там... Лично аз избягвам лингвистичните аргументи точно по тази причина.

Язык наш — чаша бурь, както беше казал Владимир Щербаков - един писател фантаст, а понастоящем руски автохтонец, умеещ да си служи със игрословици не по-лошо от българските му колеги.

Леле-мале, ама тя тази тема здраво се е развихрила!

Ти да видиш в темата за влахите каква лудница е.

Изцепки от сътворението

„В началото бе слово"

Беля си хванах с този експеримент. Харно си мислех отначало: правя звездите и планетите да има нещо шарено вечер, та като си легна да ми блещука по небето докато заспя, но кой ме дявол караше освен дребната фауна да заселя земята и с хора, нямам представа. Някаква реклама май беше или предаване от типа на Биг-Брадърс, дето онзи мушморок - нечестивия - все ги пуска по телевизията да дразни поповете и старите моми. Смрадливо мекере. Чакай - казвам си - да го изваям тоя Адам по свой образ и подобие и да му вдъхна душа, та да има с кого да си побъбря като седна на масата да пия една ракия. Ми то материалът ли беше кофти - уж качествена кал, внос от Китай, от която китайците правят грънци и бърдуци - духът ли беше нещо издухан от махмурлука след снощния запой, така и не разбрах, но тоя Адам се оказа калпаво копеле и за нула време ми скъса нервите с разни прищевки. Рече ми по едно време: „Искам пъп! Искам, та искам!" Видял по телевизията някакво рекламно шоу за бикини ли, за монокини ли, кой знае, харесали му голите пъпове и се затръшка.

- За какво ти е този пъп, бе пич; нали си първият човек и на дискусията на светите отци от Римокатолическата църква, някои доказваха, че нямаш? Сума време се караха за някакъв си пъп.

- Майната им на светите отци, искам пъп!

- Е добре де, те ти пъп щом искаш; мирясвай сега, че ми се отщя и компанията ти и ракията!

Да, ама не миряса.

- Искам Ева - казва - дай ми сега една Ева!

- Каква Ева искаш, бе момче! Ти луд ли си да си разваляш рахата?

- Искам я, та я искам! Дай ми я!

Скучно му било, тъжно му било, че няма кой да го ядосва. Сега и сватовник трябва да му стана. Ама аз знам кой му пусна тая муха в главата. Само онзи рогатият ги върши тия работи и някой ден, ако го мярна тъдява, ще му счупя рогата. Показва му разни картинки, разни порно сайтове с голи гаджета и това младото пощръкляло. Ами сега? Е няма как, докарах си белята и сега ще я сърбам тая попара. Гледам рекламата - те все едни засукани мацки; чак на мене ми потекоха лигите, харесах едно и си викам: „Е те това е".

И се захванах да я изкусурявам, ама се бях нацепил здравата предишната вечер с някакъв ментак - сатаната откраднал технологията от един български бизнесмен - цар Киро, та цял еон после оригвах на кърлънгъч и виждах двойни образи; нещо бях предозирал или забравил и тая Ева хептен ме побърка. То другото излезе дип добре; всичко си има момичето от горе до долу, като я погледнах, ми се врътнаха чивиите, ако че съм на стотина еона, също оня перко Пигмалион, дето изваял голи грациите на собствената си фантазия и взел че се влюбил в творението си. Много харна си е тази Ева, само дето поради махмурлука съм пропуснал да и налея нещо в главата и колчем мине покрай Адам, веднага почва да се разсъблича; хич не и пука дали е зима или лете, тя е все гола. „Чакай - викам и - ма щерко, къде си хукнала посред зима с гол кръст, ще ти настинат или бъбреците, или яйчниците; язък за хубавия ти задник!"

- Ами то - казва - сега така е модерно.

И запремята кълки към Адам; докато не му пробута оная червива ябълка, не миряса и туй - то. Какво да правя; тя стана ква стана, ами чакай поне да ги оженя, та да кандисат. Отделих ги в друга квартира спокойно да си създават потомство и да не ми се мотаят наоколо я пари да искат за джинси, я да им забавлявам хлапетата, докато скитат по дискотеките. А онези празноглавци - християните - веднага ревнаха, че съм ги бил прогонил от рая, щото съм бил много сърдит, дето се изчукали без мое разрешение и други такива глупости. Хем ме изкарват много благ и всеопрощаващ, хем някакъв изверг, който непрекъснато се чуди за какво да се заяде с хората. Рай, та рай! Вятър работа. Къде го виждат тоя рай хич нямам представа, ама попът лъже бабичките като дърт циганин. Приятно било, прохладно било, нямало сълзи и страдания; имало само цветни градини, плодни градини, танцуващи ангелчета и други подобни дивотии.

Има грънци. Това да не е като едно време, когато всички ме слушаха; хич даже вече не ми цепят басма. Гледам - свети Петър надзирателят - все пиян лежи на пейката пред райските двери, ключовете му захвърлени на една страна, ореолът му на друга, грешниците си влизат и излизат спокойно като в публичен дом; няма низвергнати, няма страшен съд; градините изсъхнали, плодовете изгнили, а ангелите пушат марихуана и праскат кючеци в бара. Домъкнаха се и едни политици - разни вождове и слуги на народа; преди развяваха червени знамена, после сини, а сега май пембени или шарени; кой ги знае какви са вече; станах далтонист от тези техните знамена.

- Свети Петре, вземи поне маркуча и полей градинките, бе човек!

- Виж сега - фъфли той и ме гледа с премрежен поглед - на мен не ми е това работата. Тук всичко е строго специализирано. Аз държа ключовете и късам билетите за рая, а градинките ги полива свети Илия. Ама и той напоследък повече в бара кисне и се сеща за градинките, когато му свършат парите.

Мисля, мисля - тя умряла работа е този рай. Разни хитреци се въртят наоколо, пишат се праведници и държат проповеди пред простолюдието, докато им оскубят парите, после - право в бара; пият на поразия и потупват ангелите по дупетата.

А свети Петър хърка пиян. Няма да я бъде тая работа.

Подарих им една хубава планета в съзвездието Кентавър - Гея се казва - заселих ги там и ги благослових: „Обичайте се, размножавайте се!"

Добре, ама те само се размножават без да се обичат и плъзнаха като хлебарки наоколо. За нула време осраха цялата планета - направиха ме за резил. Още в самото начало се народиха едни тъпанари и започнаха да се колят помежду си. Дори онзи дърт изкуфялник Аврам за една бройка щеше да заколи собствения си син, щото сънувал, че аз така съм поискал. Добре че минах тогава от там, та го мярнах и се развиках. Като нищо щеше да зяноса момчето тоя загубеняк. И не само той; на всички са им празни кратуните. Ами Кайн не закла ли брат си от завист? Ами оня лудият Исус Навин не изкла ли населението на цял град, щото хората се любели и веселили. Неморално било. Тъпо копеле! Ами Мойсей не съсипа ли сума градове в Ханаан? И на всичко отгоре оня пиянгурин свети Петър да вземе да ги пусне тия разбойници в рая.

- Що бе, човек, ти имаш ли акъл!

- Ами наши хора са - кай - Християните много ги тачат; застъпи се и самият римски Папа.

Пълен въздухар. Иди му обяснявай, че и Папата е същата китка мамина. Присвоил си е моите пълномощия и ме прави за смях пред целия свят. „Бог така нареди". И онези наивници мислят, че наистина това съм наредил. Все едно аз съм виновен да обвинят сума народ в ереси и да ги хвърлят на кладата. Все с Бог се оправдават за щуротиите и маскарлъците. Ама не е удобно да сляза там и да му хвърля пет - шест майни. Току виж ме заловили и ме повели и мен към кладата. Колко му е.

Та все ми се чини, че в този рай са се намърдали най-големите хайдуци.

Затова и предпочетох да им дам планетата Гея, та белким станат хора.

Е хора не можаха да станат, но се наплодиха милиарди и сега цялата планета е заприличала на бунище. Язък, язък!

Ама аз съм виновен. Нещо не ги изкусурих както трябва; акъл ли не им налях достатъчно, що ли - не знам, но май съм объркал пропорциите и експериментът се скапа. Любете се, множете се, ама се получи нещо, дето и аз не съм го очаквал. Сега хем се мразят, хем се размножават. Чукат се със злоба като някакви печенези и раждат злобарчета - алчни, нахални, егоисти, гадняри... „Ние - казва - сме хомо сапиенс и планетата е наша." Е ваша, ваша, ама не чак толкова ваша, че да я съсипете хептен. Напоследък са започнали дори да мутират; гледам все повече изроди се раждат и пълнят природата с извержения. Не само духовни изроди, каквито е имало винаги, но и физически. Едни съвсем сбъркани мутанти - къде от радиацията, къде от наркотиците. Хомо сапиенс били...

По-добре да бях пуснал неандерталците, поне нямаше толкова да опустошат планетата, но и аз съм си малко суетен. „Нека - казвам си - тези са мой образ и подобие." На ти сега един образ и подобие. Разказаха ми играта набързо. Някои дори се оляха. Почнаха да разправят наляво и надясно, че били божествени, айде холан. Не само Буда, Мохамед и Христос, но и такива откачалки като Нерон, Калигула, та дори и Джугашвили. И като си помисля, че на последните трима бях взел предварително акъла уж, за да не правят бели, оказа се, че тъкмо затова станаха „божествени". Щото нямат акъл. Явно или аз бъркам в прогнозите си, или сатаната ми погажда мръснишки номера, или хората - тези безценни хомо сапиенс - мой образ и подобие - имат някакво инфантилно предпочитание към щураците и игнорират всеки, който е запазил някакви наченки на разум в главата си, защото дори и на парламентарни, както и на местни избори издигат най-сбърканите индивиди, а после реват, че избраниците им не ги бръснели за слива, ограбвали ги и ги избивали. Ами така ще е като ви са празни кратуните.

- Вий кои сте бре?- викам на едни пишман богомолци, дето непрекъснато клечат тъдява и врънкат за разни услуги: на един парите му не стигали, на друг кравата му умряла, на трети жена му се разгонила, четвърти иска да става кмет и т.н.

- Ами ние сме българи.

- Българи ли? Хм.

Чеша се по врата и се напъвам да си припомня нещо. Кои бяха тези българи? Мисля, мисля... Аха сетих се.

- Вие да не сте ония от племето на Христо Стоичков и нане Вуте?

- Същите сме.

- И какво ви носи насам?

- Значи, дошли сме да те уведомим, че ще внесем корекция в библията - говори един от тях, явно шеф на групата с брадичка и бирено шкембенце.

Гледам ги и им се чудя на акъла. Да коригират библията?! Абсолютна щуротия.

- Вижте какво - говоря им бащински, дано им просветне нещо в кратуните - тя тази библия така са я объркали нейните създатели, че нито аз, нито сатаната може да я оправи, та вие ли.

- Става въпрос за друго - обясни онзи - значи, никак не е вярно това, че Адам и Ева са първите хора.

- А кое е вярно?- изумявам се аз.

- Доказано е от Владимир Ц., че първите хора на тая планета са били прабългарите.

- Чакай, чакай, чакай! - шашнах се аз - Какви ги разправяш. Та аз собственоръчно създадох Адам и Ева, а преди тях нямаше никой; турих им органи за размножаване и им вдъхнах душа.

- Ц. Явно имаш перде на очите, приятелю. Още преди Адам тъдява е имало прабългари и не си забелязал. Но авторът все едно е бил там.

- Ама тя тая работа трябва да се докаже научно. Не може току така да се пускат разни легенди и да се твърди, че са истини - реагирах остро аз - Вие на мен ли ще вярвате или на разни чукундури.

- Точно така - чукундури!- обади се един брадат индивид от групата с кръвясал поглед и оръфани дънки.- Писано е. Има един почти библейски текст от Свети Радой Ралин:

„Срещнали се на полянка

прабългарин и славянка.

Вади, тури, вади, тури -

народили чукундури."

- И какво от това ?- облещих се аз.

- Как какво. Значи става въпрос за очевидни неща. Те тези чукундури, както и ти потвърди, ги е имало още по-отдавна, а по Адамово време вече са били широко разпространени. И Адам, дето излапал онази червива киселица, и синът му Кайн, дето заклал брат си от завист, и още много. Наличието на чукундури се обяснява с наличието на прабългари. Като две и две.

Спомних си за онова тъпото селянче, дето наръга брат си от глупост и злоба, ама хич си нямах представа, че може да има нещо общо с прабългарите.

- Има логика - съгласих се аз - но все пак доказателствата са недостатъчни и няма да издържат на елементарна проверка. Не може от едни чукундури да се изведе строга научна теория. Разполагате ли с достатъчно артефакти?

- Разполагаме, разбира се - потвърди онзи - барем осем милиона артефакти.

- Чакай, чакай! Тук става въпрос за археология: скелети, инструменти, строежи, надписи, архитектура, културни слоеве...

- Но то не е нужно. Библията да не е писана на базата на научни доказателства. Всеки библейски хахо си е съчинявал легенди както си иска. В случая имаме поне един непоклатим аргумент: чукундури.

- Ама стига, моля ти се, с тези чукундури! - нервирах се аз - Този вашият светия Радой Ралин е поет и си е послужил със символика. Те поетите са все такива - малко изперкали.

- Откъде знаеш, че са изперкали?

- Ами нали досиетата им са при мен - цяла камара. Гледам, гледам - няма съмнение - или са луди, или пияни. Та Радой щеше ли да си подари автомобила на държавата, ако беше в ред?

- Не на държавата, а на пансион за сираци.

- И каква е разликата? Ти да не би да си въобразяваш, че този автомобил го ползват възпитаниците на пансиона? Ползват го разни чиновници и шефове от администрацията. Това е истината. Ама той искаше да му дадем ореол на светия и се изхвърли на високо. Е, добре - дадохме му ореола и сега е в рая. Само че вече му омръзна там под дебелите сенки и налита да върви в кръчмата при неговите хора - онези откачалки: Пеньо Пенев, Добромир Тонев, Чарлз Буковски, Висоцки и другите - няма да ги изброявам всички.

- Момент, момент - възрази онзи - нека се върнем към проблема с библията и прабългарите.

- Ама ти какво искаш, бре момче! Да не би сега да вземеш да твърдиш, че библията е написана от прабългари?

- Най-малкото е преписана от по-стари прабългарски текстове. По-късно еврейските свещеници са я преиначили, редактирали и нагласили в услуга на собствения им бог Йехова. Тя затова е и толкова объркана.

- Какво, какво!?

- То е очевидно. Дори да вземем тази забележителна фраза от стария завет, веднага ще се изясни, че има прабългарски произход: „В началото бе словото". И тогава, и сега това е типично най-вече и преди всичко за българите. Те са предимно хора на словото, а не на делото. Ако се наложи да свършат някоя работа, се събират и започват да умуват как да не я свършат. И обикновено успяват. Дори самият Вуте в своята знаменателна изповед доверява: „Ако е много спешна, друг ще я свърши. Ако не я свърши, значи не е толкова спешна".

- Безспорно забележителна логика. Значи в този ред на мислене излиза, че всичко онова, което не е свършено, е дело на българите.

- Именно. И това е едно от сигурните доказателства, че те са живели тук и там; липсата на документи, артифакти, културни слоеве и други означава, че именно прабългарите са осигурили тази липса.

- Наистина съкрушителни доказателства - съгласих се аз.

- Виж сега - продължи онзи - хайде да не усложняваме нещата. Аз ти цитирам самата библия. Ето словото божие: „Тръни и бодили да ражда земята ти, при все, че твоя храна са плодовете на тази земя!" Ако не вярваш иди сега в България и погледни нивите. Само тръни и само бодили. Ако и това не е доказателство, здраве му кажи.

- Доказателство за какво?

- Как за какво? Доказателство за това, че и преди, и сега тук живеят българи и още преди Адам са сеели и жънели тръни и бодили. Ти сам го каза.

- Чакай малко! Аз не помня да съм говорил такива шантави работи, колкото и да съм бил пиян. Те евреите си ги измислят. Но дори и да съм бил ядосан за нещо, съм имал предвид конкретно Адам, а не прабългарите.

- Фактът, че тези заклинания са се стоварили не само върху Адам, но и върху всички българи означава най-малко две неща: Първо, че Адам също е от прабългарски произход и второ, че Ева му е пробутвала червиви ябълки, защото хубавите ги е давала на някой друг. Познай на кого!

- На кого?

- Естествено, на Минчо. Има там един бележит български поет.

- А стига бе!- ревнах аз разярен в своя божи гняв, че се опитват да ме изпързалят и да ми отнемат авторското право - Сега вече ви разкатах мамата! Този Адам и тази Ева съм ги създал само аз и само с тези две ръце. Имам издадени патенти лично от Римския Папа, също и от Цариградския Патриарх; платил съм си данъците на държавата и никой не може да ме барне. Айде чупка!

- Не се гневи, бе дядка!- потупа ме окуражително онзи по рамото, все едно не съм Господ Бог, а някакво сенилно старче от пансиона Свети Василий - Ти нищо не губиш; напротив, този факт доказва валидността на една нова теория, създадена от българските учени. Тя отдавна има значителен брой привърженици в България .

- Що за глупост! Каква нова теория?!

- Тази, че ти също си от прабългарски произход. Излезе указ на президента, съгласно който ти се дава българско гражданство. Честито!

- !?.

(Ради Стефанов)

От страна на самите владетели в Западна Европа също се наблюдавала съпротива срещу властта на църквата. Особено силно било противопоставянето в Италия. През 12 и 13 век се обособили т. нар. фракции на гвелфите и гибелините (guelfi и ghibellini), поддържащи съответно папата и Свещенната Римска империя. След като гвелфите окончателно победили гибелините през 1289 г. те започнали борба помежду си. През 1300 г. във Флоренция гвелфите се разделили на две - черни и бели. Черните продължавали да поддържат папската институция, докато белите подкрепили монархията.

Кралят на Англия Хенри VIII провел политика на абсолютизъм и скъсал отношенията си с папата. През 1534 г. той бил провъзгласен от парламента за глава на английската /англиканската/ църква, запазила католическите традиции, но враждебна към властта на папата.

В Германия през 1517 година започва така наречената протестантска Реформация под ръководството на Мартин Лутер. Движението било опит за преустройство на Римската Католическа църква, поради порочните й практики, особено по отношение продажбата на индулгенции /документи, опрощаващи греховете/. Друга основна причина е купуването и продаването на църковни постове /симония/, както и ужасяващите размери на корупцията по това време вихреща се сред йерархията на католическата църква, достигаща дори до позициите на папата.

Най-важната придобивка на Реформацията е свободният достъп на народа до Библията /преведена от Мартин Лутър/ и слизането на християнското учение до нивото на всеки отделен вярващ. Ударението върху личната връзка с Бог в лицето на Исус Христос и нуждата от собствено разбиране на Свещеното Писание освежава и съживява духовният живот на милиони християни. Под влияние на различните реформатори в протестанството се формират разнообразни течения с общ корен, които съставляват протестансткото Християнство. Поради различното вероучение и противопоставяне от страна на римокатолическото християнство в Европа се състоли множество религиозни войни между католици и протестанти. Също като конфликтите между праволавни, ариани и несториани преди хилядолетие, борбата на противниците на папите има за цел преразпределяне на сферите на влияние в Западна Европа и свеждането на зависимостта от Рим до минимум.

Ответната реакция на католическата църква била т. нар. Контрареформация. Тя се изразява главно в следното: за защита на папските интереси се създали нови религиозни ордени, които да ограничат протестансткото влияние /Театински, Капуцински, Урсулински, Исусовото общество и др/. Папа Павел ІІІ през 1532 г. въвел Инквизицията /основана в Испания от Торквемада още в 1480 г. като орган за изтребване на еретиците/, а през 1540 г. узаконил ордена на йезуитите. Той бил организиран по военен принцип и провеждал систематични гонения и убийства на протестанти. Също така йезуитите основали фактории и в Индия, Япония и Китай, където също налагали римокатолицизма.

От папа Павел ІІІ в гр. Тридент /Трент/ бил свикан Тридентски събор, състоял се от 1545 до 1563 г. На този събор, вместо помиряване между католици и протестанти, се превърнал в съд над последните. Забранявало се на миряните да четат Библията. В ръцете на папата била съсредоточена още по-голяма власт. Католическият символ на вярата бил обявен за единствена норма за вяра и живот на вярващия от римокатолическо изповедание.

В резултат на действията на контрареформаторите Австрия, Полша и Чехия са върнати в лоното на папската църква.

Сблъсъкът между католици и протестанти прерастнал в 'Тридесетгодишната война', която завършва с признаването на Германия, Скандинавия, Холандия и Швейцария за протестантски, а разновидностите на протестантството - Лутеранството и Калвинизмът получили религиозно признание. Във Франция протестантството не могло да пусне корени, поради жестоките войни и кланета срещу последователите му, кулминацията на което е Вартоломеевата нощ през 1572 г., когато били избити 22 000 души.

Паралелно с вътрешните борби в Християнството, широко се разпространила и експанзията му сред населението на новооткрития Американски континент. Покръстването на индианските племена се съпровождало с унищожаване на тяхната езическа култура и избиване на отказалите да приемат вярата на християнските завоеватели. Налагането на светската власт ставало паралелно с приемането на духовна такава.

В резултат на това Централна и Южна Америка приели римокатолицизма от Испания и Португалия. Северна Америка се обосновали протестантите. Колониалните империи обаче довели до засилване на светската власт, за сметка на духовната, развил се и робовладелческия строй, който по своята същност противоречи на идеите на Християнството за равенство и братство.

Религията изгубила водещата си роля и поради вътрешните борби между разновидностите й.

Протестантството - този най-нов вариант на Християнството с времето оформило своите деноминации – лутеранство, калвинизъм, баптизъм, съборни или конгрешански църкви, методисти, адвентисти, петдесетници и др.

С дробенето на църквите и създаване на нови разновидности на Християнството, започнало и западането на влиянието му върху обществата. Затова спомогнало и развитието на природните науки, въпреки че последователите им /Джордано Бруно, Галилео Галилей, Коперник/ били отлъчвани от църквата, репресирани и преследвани.

Също и народното недоволство през 17 век, изляло се в революции и бунтове, подкопавали монархическите режими, а оттам и опиращото се на тях духовенство. Такава е например революцията във Франция, съпроводена с кървави репресии срещу духовенството. Също показателна е и революцията в Русия /в началото на 20 век/, която се изживявала като наследник на Византия и чийто владетел /цар/ имал абсолютната власт, бил подкрепян безусловно от православната църква и обявен за богопомазан. Идването на власт на комунистите там довело освен до ликвидирането на монархията, и до опит за унищожаване на Християнството – избиване на свещенници, разрушаване на храмове. Новата власт виждала в религията идеологически конкурент, който пречел на новия ред да установи култа към партията и личността /един своеобразен аналог на религията/, характеризиращ се с безусловна вяра и сляпо подчинение на вожда.

Освен това се създали и учения, опиращи се на Християнството, но коренно различаващи се от него /подобно на ранното християнство, опиращо се на юдаизма, но с времето развило нова концепция/. Такъв е примерът с мормоните, които освен нарушаването на традиционните светски ценности /придържали са се към полигамия/, изповядват и коренно различни идеи от Християнството - хората могат да станат богове, а днешните богове са бивши хора /всеки човек е бил духовно същество преди зачеването си/; Светата троица се състои от Бог /Небесният отец/, Исус /най-големият духовен син на Бог/ и Светият дух, които са трима различни богове; след деня на страшния съд има три Царства и "Вечната тъмнина" /в нея попадат само, хората, които са имали знанието за Бог, и не са го приели/. По своята същност мормонизъма е нехристиянско учение и ако оцелее, с времето ще даде начало на нова религия.

В днешния високотехнологичен свят Християнството /или поне католицизмът и протестанството/ все повече се реформират, преосмисляйки концепциите си, за да могат да отговорят на променящите се условия на времето. Така след позакъснелите признания в края на миналия век от страна на Папа Йоан Павел II, че Земята е кръгла и се върти около Слънцето, идва ред и на промяна в някои основни положения на тази религия. Католиците, в борба с мюсюлманите за популяризация на Християнството в Африка, където детската смъртност е висока, обявиха за стесняването на границите на Ада /т. е. в Рая могат да отидат и починали некръстени деца/.

Но като цяло в Европа Християнството все повече се превръща в формална и уважавана традиция, което показва, че то е преживяло своя разцвет и клони към упадък /особено на фона на по-младия и агресивен ислям, който чрез арабските емигранти в западния свят печели все повече поддръжници/.

Симбиозата между религията и политиката е най-устойчивата и манипулативна форма на управление, стига масите да не са се разочаровали от религията, както стана в Европа в края на миналото хилядолетие, когато вековни монархии, опиращи се на църковната власт, бяха пометени от обезверените народи /напр. Френската и Руската революция/.

През 4 в. Християнството се разпространило и сред варварите. Германските племена на готите приели арианството, принудени от император Валент /375 г./ като условие да се заселят на римска земя. По-нататък арианското вероизповедание станало символ на идеологическо им противопоставяне на победилото в империята православие. Разликата между двете доктрини не била понятна на обикновения германец, но търсенето на идентичност и противостояние на официалната църква, подкрепяна от властта, сплотявало племената, които се заселвали в разпадащата се Западна Римска империя.

Самото Християнство все повече се отдалечавало от юдаизма и възприемало част от езическите ритуали и обичаи. Например честването на редица празници, посветени на християнски светци /отъждествявани със старите богове/, както и Рождеството /денят за зимното слънцестоене - Sol stat, посветено на соларния бог Митра/, били заемки, които така улеснявали новите последователи да свикнат по-бързо с Християнската религия. Показателен впоследствие е примерът, че когато папа Григорий /540-604 г./ изпратил св.Августин като мисионер да покръсти англосаксонска Британия, той го инструктирал, че доколкото е възможно трябва да пригоди новите, непознати християнски обичаи към езическите, с които местните жители са запознати от миналото си. За богослуженията в църквата бил възприет латинският език, а структурата й копирала римското териториално разделение на диоцези, глава на всеки от който бил избраният от паството епископ.

На изток Християнството се консолидирало с императора, който като ‘божи наместник на земята’, бил подкрепен от духовенството и закрилял всички православни в пределите на империята. Императорът назначавал или разжалвал духовниците и тук църквата била напълно подчинена на светската власт, опълчвайки й се рядко, както това станало по време на иконоборческата политика на императорите от арменската династия срещу иконите – изображенията на християския бог и светците.

В Рим патриархът /папата/, след отстраняването на последния римски император през 476 г. и липсата на силна светска власт, останал единственият авторитет, към който прибягвали за разрешаване на споровете си варварските владетели. Формално папата бил подчинен на императора, но отдалечеността му и самоопределянето му като наследник на първия глава на християнската църква – Петър, все по-често довеждало до противоречие с неговите колеги от Константинопол, Антиохия и Александрия.

Със западането на последните две патриаршии, в резултат на арабското завоевание на Близкия изток, противоречията между двата духовни центъра – Рим и Константинопол се задълбочили. Причините за това били както претенциите за върховенство между римските папи и константинополските патриарси, така и съществуващите разлики между западната и източната църква в догмите, обредите и организацията. Папата също така се противопоставял на иконоборческата политика на византийските императори.

Между Рим и Константинопол се наблюдавала и борба за сфери на влияние, изразяваща се в покръстването на околните варварски народи. Византия разпространявала Християнството по мирен път с идеята, че единоверците няма да воюват с нея. Папите редували мирните покръстителни мисии за налагането на Християнската религия сред германските и славянските племена с огън и меч, като принуждавали зависимите от тях владетели да водят агресивна политика спрямо езическите си съседи. Византия отстъпила Централна Европа на папските прелати, но се наложила сред славянските племена в Източна Европа, които станали проводници на нейната култура, религия и идеология след завладяването й от турците през 1453 г.

В опит да получи независимост от византийския император, папа Лъв III през 800-ната година короновал за император главата на Франкската държава Карл, чиято мечта е била да възроди Римската империя. Константинополската патриаршия от своя страна никога не признала претенциите на папата да е глава-примас на всички църкви. Това противопоставяне завършило с разкол - т. нар. Велика Схизма през 1054 г. и взаимно анатемосване между патриарсите на Рим и Константинопол, след което западните кралства и Византийската империя се отчуждили идеологически дотолкова, че престанали да се възприемат като единоверци.

Оттук насетне папите провеждали политика за отстояване на моралната чистота на свещенниците и борбата със светската власт, за да се наложат в Западна Европа. Връх на папския доминат бележи 1077 година, когато папа Григорий VII отлъчил германския император Хайнрих IV заради отказа на последния да се признае за негов васал. За да измоли опрощение, императорът бил принуден да чака няколко дена пред папската резиденция в Каноса. Така на Запад се налага истинско християнско управление във всички сфери на обществото и доказателство за което е организирането на кръстоностните походи за освобождаването на Йерусалим от арабите.

Кръстоносните походи по своята същност са ‘свещенни’ войни насочени срещу ‘неверниците’ /друговерци, еретици/. Те са мащабни военни кампании, предприемани в защита на интересите и идеологията на католическата църква, за разширяване или защитаване позициите на католическата религия, за превземане или защитаване на земи, намиращи се под властта на враждебни към християнството владетели или народи, както и за ликвидирането на еретически движения, за разправа с непокорни на църквата или на отделни владетели хора, включително населението на цели области и държави.

Тези войни се водят по идеологически или по-точно религиозни мотиви, и се отличават с голяма агресия, като често победеният противник бива физически унищожаван. За оправдание се обявява, че тези войни са „в името на Бога” /т. е. одобрени не само от светската, но и от духовната власт/. За първи религиозни войни може да се говори още от времето на заселването на евреите в Ханаан и последвалото унищожаване или поробване на цели племена, покланящи се на други богове. Зверствата на ‘богоизбрания’ народ са описани подробно в Стария Завет и служат за пример на последователите на юдаизма за това как Бог наказва инакомислещите.

Първата ‘свещенна’ война в Християнството била предприета от византийският император Ираклий през 622 година, който в отговор на персийските завоевания в Сирия, Палестина и Египет призовавал войниците си да освободят Божия гроб от огнепоклонниците. Кампанията му се увенчала с успех, но след 20 години арабската експанзия унищожила Персия и отнела от Византия възвърнатите с толкова усилия свещенни земи. Арабите били улеснени и от съдействието на християнското население в Близкия изток, което изповядвало ересите на Християнството: монофизитство /последователите му вярвали, че Христос има само една – божествена природа/ и несторианство /вярвали, че в Христос има две същности – човешко и божествено, но те са отделни едно от друго, а не са в едно лице, както учи православието/ и предпочитало да бъде управлявано дори от неверници, отколкото от православния Константинопол.

На запад папата се чуватвал достатъчно силен, за да обяви началото на Кръстоносните походи към Светите земи през 1095 г. произнасяйки "Dieu lo volti" /Бог го желае/. Формирали се кръстоносните ордени на тамплиерите, хоспиталиерите, тевтонците които се посветили на заветната цел.

Кръстоносците били хора от всички прослойки /рицари, монаси, простолюдие, дори и деца/, воювали предимно срещу неверниците /арабите/ включително и в Испания срещу маврите; селджукските турци в Близкия изток; различни езически народи - предимно тези от Прибалтика. Важно място в тяхната дейност заемала и борбата с еретиците – албигои и катари /чиито учения били дуалистични по своята същност и представлявали ответна реакция срещу усилващата се власт на папата/. Най-известни походи от този род се наричали Албигойските войни, провели се между 1209 и 1229 г. Кръстоносните походи задълбочили противоречията и враждата между Константинопол и Рим, което завършило с превзвемането и варварското разграбване на византийската столица през 1204 г., но опитите на кръстоносците да наложат католицизма сред православното население на Източна Европа, били дотогава във византийската културна сфера на влияние останали неуспешни.

За кръстоносни походи в най-общ смисъл могат да се приемат и отвоюването на Испания маврите /Реконкиста/, както и кампаниите, предприети за завладяването и християнизирането на езическа Америка, а също и на части от Южна Азия и Африка, от страна на католическите владетели.

Оттук насетне периодът до началото на 17 век се характеризирал с намеса и пълен контрол на църквата във всички области на обществения живот. Всичко, което не съответствало на догмите на църквата се възприемало като ерес и било богопротивно, а носителите на новаторските идеи били репресирани и избивани, ако не се откажели от идеите си. Създадената през 11 век Света Инквизиция /от лат. Inquisition, в превод “следствие”, “разследване”/ като средство за борба с ересите е била независим от цивилните съдилища съд, а инквизиторите са били назначавани от папата и са били отговорни единствено пред него. Съдопроизводството се водило тайно, като се използвали мъчения, обвинените са осъждани най-често на изгаряне на клада. Особено тежко било положението в току-що отвоюваната от маврите Испания, където кралският двор бил изцяло подвластен на волята на църквата. Тук Инквизицията от 1480 г. станала и кралска институция. През първите 18 години от въвеждането й; били изгорени на клада над 10 хиляди души, в т.ч. еретици, евреи и мюсюлмани, приели християнството. Активна дейност тази институция развивала до 1808 г., като през този период само в Мадрид били изгорени около 32 хиляди осъдени, а други 300 хиляди са понесли други тежки наказания. Последното изгаряне на клада в тази държава станало през 1826 г., а през 1834 г. Инквизицията била отменена.

С годините дейността и посоката на преследване на Инквизицията се променяло. През периода 13-15 век тя била насочена към ересите като антифеодално явление и способствала за стабилизиране на кралската институция, а през периода на Ренесанса - срещу научната мисъл. През 16-17 век Инквизицията станало и едно от средствата на Контрареформацията.

Развилият се религиозен терор спрял развитието на естествените науки, вследствие на което западната цивилизация изостанала в културно и технологическо развитие.

Естествено силният контрол от страна на папите и патриарсите довел и до ответна реакция. Простолюдието приемало еретични учения - павликянството и богомилството на изток и албигоите на запад, които били дуалистични по своята същност. Богомилството се разпространило в България, като съпротива срещу провизантийски настроената власт и църква. Албигоите /или катарите/ били противници на феодализма и папата и били ликвидирани след дълги и кръвопролитни войни.

Още от дълбока древност хората обожествявали природните стихии. Нуждата от контакт със свръхестествени сили породила потребност от гадатели и пророци. Постепенно различните суеверия били оформени в единна система от вярвания със съответните правила, табута и начин на почитане на боговете. Появило се и съсловие, което гарантирало правилното спазване на ритуалите и молело безсмъртните за благополучие и закрила. Култовите места на поклонение постепенно се застроявали с храмове, в които постъпвали пожертвования от набожни дарители, жреците били освободени от данъци и военна служба и придобивали все по-голяма власт, като оказвали влияние върху провежданата политика на градовете и държавите. Страхът от отлъчване, а оттам и от загуба на власт, карал управниците да се съобразяват с влиятелните представители на духовната власт. От друга страна подкрепата на жречеството гарантирало легитимността на владетеля, който така бил признат от боговете и можел да управлява без опасение от размирици вътре в държавата.

Така постепенно се създала най-устойчивата форма на държавно управление - симбиозата между религията и политиката. Такъв тип взаимодействие между управляващата светска и духовна власт, основана на взаимни отстъпки, с цел извличане на максимална изгода на малцинството от мнозинството е позната от дълбока древност. Като исторически примери могат да бъдат посочени Древен Египет /където фараонът е същевременно и бог/, в Персия при династията на Сасанидите /т. нар. съюз между трона и олтара/. Впоследствие Византия взаимства от тях този модел и го прилага в Християнството, оформяйки цезаропапизъм / т.е императорът е наместник на Бога на земята/. Тази форма е доста стабилно образование и се запазва през вековете при всички източни монархии, завършвайки с Руската Империя /до началото на 20 век/.

Владетелят /съсредоточил в ръцете си военната власт/ дава привилегии на жреческото съсловие /земи, роби, освобождение от налози/, а жреците от своя страна го легитимират пред суеверните маси като "богопомазан", "богоизбран", "свещен", което му гарантира абсолютно господство. Редки са случаите, когато владетелят решава да неутрализира свещенниците и обикновено в тогава конфликтът завършва или с отстраняване на монарха или очернянето му пред поколенията /след като жреците си възвръщат позициите след смъртта му/. Такъв е примерът с Ехнатон или Юлиан Апостат. Естествено по-умните и умерени владетели /напр. Константин, Теодосий/ предпочитали да действат в сътрудничество с духовенството и съответно били увековечени с заслужени или незаслужени епитети като "Велик", "Благочестив", "Божествен", "Свети" и пр., и бивали канонизирани за светци или пък обожествени след смъртта им.

В обществата с такъв тип взаимодействие между религия и държава /особено при монотеистичните религии/ войните винаги са "свещенни", защото се водят от името на владетеля - "божия наместник на земята". Оттук произтича и противопоставянето между "правоверните" /т.е. всички съгласни с режима/ и "неверниците" /т. е. всички несъгласни с него, независимо дали са свои или чужди/, което е най-силно изразено и най-безмилостно. Фанатизирането и ожесточението на воюващите "в името на Бога" достига до краен предел /независимо дали религиозната доктрина е миролюбива по своята същност или не/, дори и сред единоверците, изповядващи различни разновидности да дадена религия /например между протестанти и католици или шиити и сунити/.

Войната в общия случай е инициирана от властваща група, а религията служи за израз на основната за дадено време и място идеология допълнително обосновава действията й и влияе върху мотивацията на участниците. Разбира се имаме често и обратният вариант, когато религиозният лидер провъзгласява «Свещенна Война», която политическите водачи са длъжни да водят, за да не изгубят влиянието и популярността си /например Кръстоносните походи в Християнството или Джихадът в исляма/.

С развитието на човешката цивилизация, наред със старите религии се появявали и нови учения, чиито пророци заявявали, че действат от името на боговете, които им са се разкрили. Така те събирали нови тълпи от последователи /прозелити/. Такива са случаите с Моисей /обединил семитските юдейски племена в единна религиозна общност/, Зороастър /въвел единобожието в Иран/, Буда, Христос, Мани и пр.

От тях на-голямо значение за развитието и мирогледа на съвременната западна цивилизация има появилото се преди 2000 години Християнство в римската провинция Юдея. През първи век ситуацията там наподобявала днешната. Многобройни радикални секти на юдаизма /есеи, зилоти/ се борели срещу легитимната власт – юдейския цар и духовенството /фарисеите/, подкрепяни от римските окупатори. Народните вълнения, подклаждани от множество пророци и личности, претендиращи, че са месии /помазанници божии/ предизвиквали ответна реакция от страна на разположените в Юдея римски гарнизони, изразяващи се в репресии срещу населението и физическото унищожаване на ръководителите на бунтовете.

Един от месиите бил и Христос. След ликвидирането му от жреческото съсловие, подпомогнато от римляните, последователите му развили принципно ново учение, което се различавала от традиционния юдаизъм, по това че признавала разпънатия на кръст пророк като божи син, умрял за да изкупи греховете на човечеството. Особено помогнал за идеологическото оформяне и разпространението на зараждащата се нова религия Павел от Тарс – евреин с римско гражданство, който решил да проповядва новата религия не само сред юдеите, но и сред гърците и римляните.

В това време Римската империя била мултиетническа и мултирелигиозна по своята същност. Римският пантеон бил препълнен от всевъзможни божества, като самите римляни приемали вярванията на покорените от тях народи, за да могат последните да бъдат инкорпорирани по-лесно в многонационалната им държава. Вярата в римските богове през принципата била трансформирана в уважавана традиция, изразяване на лоялност към държавата. Заслужилите императори като Август, Клавдий, Веспасиан, Траян и останалите Антонини били обожествявани след смъртта си - като най-висша награда за техните заслуги към империята. "Божествеността" на императора обаче не бива да се приема буквално. Тя е официален култ, но не е съпроводена с безрезервна вяра, и религиозен екстаз, характерен за източните религии.

Империята била търпима към различните култове, стига почитателите им да не извършвали човешки жертвоприношения /като друидизма/ или да не се онасяли твърде фанатично към прилагането на религиозните си обичаи, поставяйки ги над римските закони /юдаизма и християнството/. Причините за тази религиозна индиферентност се кореняла в проникването на гръцката философия през 3-2 в. пр. н. е., която превръщала римляните в атеисти.

Гоненията срещу Християните през първите 150 години се провеждали или по доноси от страна на юдеите или според закона на император Траян, забраняващ обществата /християните били разглеждани като общество, наравно с това на обущарите или пожарникарите и били гонени поради тази си причина, а не заради вярата си/.

Самият Траян се отнасял с безразличие към християните, и не толерирал доносите срещу тях. Така Християнството свободно се разпространило по цялата империя, за което спомагало липсата на граници и добре развитата инфраструктура.

За консолидацията на християните и принципното им отделяне от юдаизма повлияло до голяма степен юдейското въстание на Бар-Кохба през 135 г., когато бунтовниците зверски избивали живеещите в Юдея и Палестина християни.

През 155г. християните официално започнали диспут, защитаващ религията им. Юстин Философ формулирал принципите на Християнството, различаващи се от тези на юдаизма и елинизма. Той отхвърлил вярата в древните богове и жертвоприношенията. Оттогава всеки, който се смятал за християнин трябвало да вярва единствено в Християнския бог.

Значителни гонения започнали при император Деций /250 - 251 г./. През този период империята била в криза - милитаризмът, сепаратизмът и варварските нашествия са подкопали авторитета на императорската власт. Нужно е било укрепването й. Затова Деций въвел култа към непобедимото слънце, с което се отъждествявал. "Възстановителят на света" Аврелиан, след като обединил разпокъсаната империя и отблъснал варварите продължил тази идеологическа пропаганда към личността на императора.

За римските императори религията била средство за манипулиране на масите. Затова през 3 в. те издигнали императорския култ към слънцето, за да заздравят властта си, разклатена от нескончаемите граждански войни и междуособици.

Диоклециан, другият системен гонител на християните сменил строя на държавата от принципат на доминат - неограничено господство на владетеля /подобно на изток - в Персия/. Тази система целяла да централизира властта, да предотврати сепаратизма и изисквала и формално отдаване на божествени почести на императора. Причината за спорадичните гонения на християни, които били подемани основно в големите градове - Рим, Антиохия, Александрия и др. бил именно отказът на християните да засвидетелстват формално уважението си към култа на императора и оттам към властта като цяло. Логично е, че от управниците възприемали християните като бунтовници и отцепници.

По това време в империята трите най-популярни религии били митраизмът /изповядван от императорите и обкръжението им/, култът към Изида /Великата Майка/ - широко популярен сред простолюдието и Християнството. Харектерното за последната религия било, че за последователите му всички съществуващи етнически и социални различия били без значение.

С времето, запознавайки се с доктрината на Християнството за принципите: "кесаревото - кесарю", смирение и непротивене и гарантиране, че всички земни страдания ще бъдат възнаградени с вечно блаженство след смъртта на праведника; императорите променили отношението си към него. Християнството чудесно подхождало за случая /упоменатата по-горе манипулация на масите и търсенето на принципа - един народ, една империя, един император/. То обединявалo различните народи в името на религията и ги подчинявало на императора - "божия наместник на земята".

Затова Константин с Миланския едикт през 313 г. го признал за равноправна религия и използвал за целите си - да подсигури властта си и да стабилизира империята. Църквите и християнското духовенство били освободени от данъци и им били дадени земи. Проведен бил и Никейски събор през 325 г., който да унифицира религията и да изгради стройни канони, по които различните епископи да въвеждат новопостъпилите вярващи. Дотогава във различните чести на империята тълкуването на същността на Христос и християнството било различно от различните патриарси. Така например Арий повлиян от гностицизма, отказал да признае Христос за единосъщен на Бог, а го считал за подобосъщ, отричайки триединната догма, която се наложила в Никея. Това породило противоречеие и разцепление в Църквата, оформили се различни идейни течения, наречени ереси. Такива били ересите на арианите, монофизитите, несторианите. На този събор било взето и решението Великден /възкресението на Христос/ да се празнува отделно от еврейската Пасха.

Наследниците в на Константин възприели арианското изповядване. Те започнали гонения както срещу единоверците си, защитаващи Светата Троица, така и срещу езичниците лишавайки ги от имущество и екзекутирайки ги за извършване на жертвоприношения. След 378 г. Новият император Теодосий, който изповядвал православието, започнал от своя страна да преследва арианите. През 394 г. било потушено въстанието на езичниците и забранени Олимпийските игри, а храмовете на древните богове били разрушени или превърнати в църкви.

Особено за монотеистичните религии е характерно най-голямото разделение. Между праведни и грешници, 'божии слуги' и неверници, еретици, езичници, гои и пр. Това е така, защото те са в най-голяма степен преплетени с властта. ще взема да пиша едно мое есвенце за религията и политиката, което писах навремето.

Китайци намериха най-голяното вкаменелостно находище на динозаври в света:

http://entertainment.bpost.bg/story-read-18619.php

Ускорената еволюция на човека е с непредвидим край:

http://science.actualno.com/news_138449.html

P. S. Защо трябва да изкарваме българите римляни, на мен също не ми е ясно. Някой тук, в този форум ли го прави?

Надявам се, ако спомена, че французите имат също трикольор като съвременните българи, някой няма да реши, че искам да искарам жителите на Каспичан французи.

Италианците, не французите.

Стёртые в порошок Кёльн и Гамбург - это расплата за Лондон и Ковентри.

А вот в Дрездене постарались американцы.

Собственият ти цитат опровергава това заключение.

Имам впредвид, че в Рим фестивали много. Но конят за римляните никога не е бил толкова свещен /ако можем да направим такова сравнение/, колкото е бил например вълкът или пък орелът.

Как генетиката помага да се установи родството между птиците

http://www.membrana.ru/articles/global/200.../01/203100.html

И още едно доказателство за еволюцията:

http://www.membrana.ru/lenta/?6170

Липсващото звено между голосеменни и покритосеменни:

http://www.membrana.ru/lenta/?5902

Между риби и земноводни:

http://www.membrana.ru/articles/global/200.../06/134300.html

Между гущери и змии:

http://www.membrana.ru/lenta/?5834

За островната еволюция:

http://www.membrana.ru/articles/global/200.../11/181700.html

Анализът на ДНК-то на шимпанзето показва 96 % сходство с човешкото:

http://www.membrana.ru/articles/global/200.../01/151300.html

И също как примитивните организми синтезират сложни молекули от прости съединения:

http://www.membrana.ru/lenta/?5913

как възникват бързите мутации:

http://www.membrana.ru/lenta/index.html?4142

Статиите са на руски, но има и препратки към англоезичните им аналози.

Римляните не придавали чак такова сакрално значение на конската опашка, каквото е характерно за степните народи /поне за штандарт не са я ползвали/. Иначе 'конският празник' се е казвал Equus October.

Equus October was a festival on 15 October (idus), in which the right hand horse of the winning pair of a race was sacrificed to Mars. The tail was rushed to the regia to have its blood drip on the hearth there. There was a traditional fight over its head between the inhabitants of the Subura who wanted it for the Turris Mamilia, and those of the Via Sacria who wanted it for the regia. October 15 is the 288th day of the year (289th in leap years). ... The Roman calendar changed its form several times in the time between the foundation of Rome and the fall of the Roman Empire. ... Regia in the Roman Forum The Regia is one of the oldest buildings at the Roman Forum. ... The Suburra is the modern Italian name for a neighborhood of Rome; in Antiquity, the word was usually spelled Subura, and was a red-light district. ... Regia in the Roman Forum The Regia is one of the oldest buildings at the Roman Forum. ...

На 27 февруари и на 14 Март пък отбелязвали празник в чест на Марс, наречен Equirria:

http://www.novaroma.org/nr/Equirria

Со времен существования Киевской Руси восточные славяне составляли этнически единую общность. Само наименование «Русь», первоначально обозначавшее сравнительно небольшую область Среднего Приднепровья, постепенно распространилось на все восточнославянские территории. Киев и Новгород, Галич и Суздаль, Чернигов и Полоцк, Переяслав и Смоленск, Владимир-Волынский и Владимир-на-Клязьме – все это Русская Земля, населенная единым русским народом. Это народное единство отчетливо сознавалось в разных концах Руси. Сознавалось даже тогда, когда древнерусское государство раздробилось на отдельные княжества и когда юго-западная часть бывшей Киевской державы подверглась польско-литовскому завоеванию, а на Северо-Востоке началось новое объединение русских земель вокруг Москвы. В документах и литературных памятниках того времени упоминаются Земля Русская государства Литовского и Земля Русская государства Московского. Но и та, и другая – Русская Земля с русским в ней народом.

«То, что сковали века»

Тему статьи мне подсказала дискуссия, порожденная заявлениями некоторых российских официальных лиц о том, что русские и украинцы – один народ. С данным утверждением не согласились многие. Проявилось это несогласие и в газете «2000».

Главный редактор издания Сергей Кичигин во время интервью с председателем Комитета Государственной Думы РФ по делам СНГ и связям с соотечественниками Алексеем Островским, поинтересовался мнением собеседника по указанному вопросу. И получил ответ: «Русские – это русские, а украинцы – это украинцы. Это два разных народа». Нужно признать: точка зрения, высказанная г-ном Островским, сегодня доминирует в обществе. Такого же взгляда придерживается большинство людей, как в Украине, так и в России. Именно поэтому хотелось бы напомнить читателям о некоторых исторических фактах. Фактах, ныне замалчиваемых, забытых или просто малоизвестных.

Со времен существования Киевской Руси восточные славяне составляли этнически единую общность. Само наименование «Русь», первоначально обозначавшее сравнительно небольшую область Среднего Приднепровья, постепенно распространилось на все восточнославянские территории. Киев и Новгород, Галич и Суздаль, Чернигов и Полоцк, Переяслав и Смоленск, Владимир-Волынский и Владимир-на-Клязьме – все это Русская Земля, населенная единым русским народом. Это народное единство отчетливо сознавалось в разных концах Руси. Сознавалось даже тогда, когда древнерусское государство раздробилось на отдельные княжества и когда юго-западная часть бывшей Киевской державы подверглась польско-литовскому завоеванию, а на Северо-Востоке началось новое объединение русских земель вокруг Москвы.

В документах и литературных памятниках того времени упоминаются Земля Русская государства Литовского и Земля Русская государства Московского. Но и та, и другая – Русская Земля с русским в ней народом. Для наших летописцев в Великом княжестве Литовском – Москва, Тверь, Новгород, а для летописцев в Великом княжестве Московском – Киев, Чернигов, Полоцк, оставались Русью наряду с городами и областями своих стран.

В 1561 году из Юго-Западной (Литовской) в Северо-Восточную (Московскую) Русь отправился монах Исайя Камянчанин (уроженец Камянца-Подольского). Он ехал просить в царской библиотеке рукописный экземпляр Библии, чтобы (как писал потом сам Исайя) издать ее «тиснением печатным» на пользу «нашему народу христианскому рускому литовскому да и рускому московскому да и повсюду всем православным христианом».

В 1591 году Львовское православное братство издало «Грамматику» в наставление «многоименитому российскому роду», под которым во Львове подразумевали народ и Юго-Западной, и Северо-Восточной Руси.

В «Протестации», антиуниатском произведении, составленном в 1621 году киевским митрополитом Иовом Борецким при участии других православных иерархов, отмечалось: «Естественнее было и патриаху, и нам, и казакам действовать на стороне Москвы, с которой у нас одна вера и служба Божия, один род, один язык и общие обычаи». Спустя три года тот же митрополит выступил с инициативой воссоединения Юго-Западной и Северо-Восточной Руси, разработал совместно с запорожскими казаками план такого воссоединения, направил посольство в Москву и только слабость Русского государства (еще не оправившегося от потрясений Смутного времени) не позволила намерению митрополита воплотиться в жизнь.

Любопытен и взгляд на русское единство автора Густынской летописи (составлена в первой половине XVII века в Густынском монастыре, близ Прилук). Он сообщает, что «народ славенский или руский, от своего начала даже доселе неединого нарицаешеся». Далее перечисляются разные названия народа – древние (поляне, древляне, северяне, кривичи и другие) и современные летописцу (Москва, Белая Русь, Волынь, Подолье, Украйна, Подгорье и другие). «Но, – замечает автор летописи, – обаче еще и различие есть во именовании волостям, но вестно всем, яки сим все единокровны и единорастлны, се бо суть и ныне все общеединым именем Русь нарицаются».

В свою очередь, в знаменитом «Синопсисе», первом учебнике по истории Руси, изданном в Киеве в 1674 году (его автором предположительно являлся архимандрит Киево-Печерской лавры Иннокентий Гизель) подчеркивалось, что русские расселились по многим краям. «Иные над морем Черным Понтским Евксином; иные над Танаис или Доном и Волгою реками; иные над Дунайскими, Днестровыми, Днепрвыми, Десновыми берегами». Но все это, указывает «Синопсис», «един и тойжде народ».

Того же мнения придерживались западноевропейские ученые, писатели, путешественники, дипломаты. Они также отмечали этническое единство Руси. Иногда, впрочем, зарубежные авторы употребляли для обозначения русского населения иные наименования – росы, рутены, московиты. Но эти названия являлись лишь синонимами к слову «русские». Так, Антонио Поссевино, находившийся на службе у римского папы иезуит, возглавивший в 1581–1582 годах дипломатическую миссию в Москву, сообщал затем в своем сочинении «Московия», что Русь приняла христианскую веру «500 лет назад при московитском князе Владимире». А журнал «Голландский Меркурий» опубликовал в номере за март 1656 года статью о Львове, где указывалось, что живут в этом городе поляки, евреи, армяне и московиты. И уж, конечно, прекрасно известно было о единстве русского народа в Польше и (позднее) в Австрии – странах, во владении которых оказывались земли Юго-Западной Руси.

К примеру, после начала восстания Богдана Хмельницкого воевода брацлавский Адам Кисиль (русин по происхождению, но действовавший на стороне поляков против собственного народа) 31 мая 1648 года в письме к архиепископу гнезненскому выражал опасение, что на помощь к «изменнику» (так он называл Хмельницкого) могут придти московиты. «Кто может поручиться за них? – вопрошал Кисиль. – Одна кровь, одна религия. Боже сохрани, чтоб они не замыслили чего-нибудь противного нашему отечеству».

О событиях того времени сохранились интересные мемуары еврея Натана Гановера. Он свидетельствует, что сначала против польской власти восстали «русские, жившие в Малороссии», а затем к ним на подмогу явились «русские, жившие в Московском царстве». Как известно, воссоединить с Русским государством тогда удалось лишь Левобережье, Киев и Смоленщину. Польша временно удержала за собой Белоруссию и Правобережную Украину. Однако население этих областей явно тяготело к России. И польские магнаты, боясь потерять свои владения в еще остававшейся под их контролем части Руси, разработали специальный проект уничтожения тут русских. Он предусматривал множество различных мер – от недопущения представителей коренного населения к занятию государственных должностей до неприкрыто кровожадного: «переловить русских, истребить их, а оставшийся после них край можно будет заселить народом польским и мазовецким». Проект был обнародован в Варшаве в 1717 году, встретив бурное одобрение в кругах шляхты и католического духовенства.

Нелишним будет напомнить, что к тому времени Польша не включала в себя территорий, населенных великорусами. Но украинцев (малорусов) и белорусов поляки тоже считали русскими. Уместно привести и следующий пример, территориально далекий от Украины. В XVIII веке в составе Австрии находились обширные области, населенные сербами. Императрица Мария Терезия, фанатичная католичка, мечтала обратить их в свою веру. Сербы же стойко держались Православия, видя моральную опору в России. Чтобы сломить их упорство, в Вене решили переселить к сербам несколько тысяч семей униатов из Закарпатья (Угорской Руси). «Униаты русские – этот факт, по расчетам правительства Марии Терезии, среди православных сербов должен был произвести магическое впечатление», – замечал описывавший те события историк. И хотя намеченной католическими правителями цели переселение не достигло, для нас в данном историческом эпизоде важно другое: австрийские власти считали жителей Закарпатья, как, кстати, и Галиции (Червоной или Галицкой Руси), и Буковины (Зеленой Руси), одним народом с великорусами. Между прочим, сами галичане, буковинцы, закарпатцы считали также. «Как славянин не могу в Москве не видеть русских людей, – говорил видный галицкий писатель, депутат австрийского парламента и галицкого сейма, священник Иоанн Наумович. – И хотя я малорусин, а там живут великорусы; хотя у меня выговор малорусский, а у них великорусский, но и я русский, и они русские».

В 1863 году, после разгрома в России польского мятежа, поляки Тернополя облачились в траур по погибшим повстанцам. В ответ – малорусское население города устроило «Русский бал» в честь победы своих (русских) войск. «Трехмиллионный народ наш русский, под скипетром австрийским живущий, есть одною только частью одного и того же народа русского, мало-, бело- и великорусского», – констатировалось в принятой в марте 1871 года программе «Русской Рады», общественной организации, признаваемой тогда всеми слоями коренного населения Галиции в качестве защитницы их интересов. А в 1914 году, когда началась Первая мировая война, главнокомандующий австро-венгерской армией эрцгерцог Фридрих доносил императору Францу Иосифу, что среди населения Галиции, Буковины и Закарпатья существует «уверенность в том, что оно по расе, языку и религии принадлежит России».

Таковы факты. На мой взгляд, они доказывают: украинцы имеют не меньше оснований считаться русскими, чем великорусы. Это один народ. Ветвями «нашей общей нации» называл «две русские народности» – великорусскую и малорусскую – известный украинский историк Николай Костомаров (белорусов он считал разновидностью великорусской ветви). Единым национальным организмом были Великороссия и Малороссия по мнению другого видного украинского ученого – Михаила Максимовича. Аналогичной точки зрения придерживался Пантелеймон Кулиш, написавший замечательную (и до сих пор замалчиваемую в Украине) книгу «История воссоединения Руси».

Вряд ли этих выдающихся деятелей можно упрекнуть в отсутствии украинского патриотизма. Но ведь любовь к той части Руси, которая называется теперь Украиной, совсем не исключает любви и ко всей Руси. «Опомнитесь, голубчики! Любите Украину, любите наш говор, наши песни, нашу историю, но полюбите целую Русь и не четвертуйте ее так немилосердно», – писал, обращаясь к украинским сепаратистам-русофобам, крупный общественный деятель, депутат галицкого сейма Николай Антоневич.

С ним трудно не согласиться. Вплоть до начала ХХ века отечественные и зарубежные этнографы, историки, филологи, специалисты по этнической психологии практически единодушно отмечали: малорусы и великорусы – единая нация, различий между ними гораздо меньше, чем, например, между немцами Верхней и Нижней Германии или итальянцами Северной и Южной Италии.

Иное утверждали лишь ярые враги Руси, стремившиеся к ослаблению русской нации путем ее расчленения. Из этих деятелей наиболее четко и откровенно высказался польский публицист Владзимерж Бончковский. Он призывал всеми силами внушать коренному населению Украины, что оно не русское. «Для чего и почему? – риторически восклицал Бончковский и пояснял: – Потому, чтобы на востоке не иметь дела с 90 млн. великороссов плюс 40 млн. малороссов, неразделенных между собой, единых национально». Но это была не наука. Это была политика. Причем политика, продиктованная ненавистью к Украине.

И еще одно. Признание национального единства великорусов и малорусов (русских и украинцев) вовсе не обязательно должно ставить под сомнение логику существования независимой Украины (этого сегодня остерегаются многие). Сосуществуют же Германия и Австрия, две независимые страны, населенные одной немецкой нацией. Сосуществуют Греция и Кипр. Подобные примеры можно найти и за пределами Европы. Целесообразность существования самостоятельных государств – вопрос политический. Но не политикой единой жив человек.

В заключение приведу цитату из монографии выдающегося чешского славяноведа Любора Нидерле. Монография вышла в 1924 году. Ее автор мог наблюдать гибель Российской империи, распад великого государства и все усиливающиеся попытки разъединить великорусов и малорусов, натравить их друг на друга. Как видим, аналогия с современностью напрашивается сама собой. И нет ничего удивительного в том, что слова ученого с мировым именем кажутся написанными совсем недавно. «И Белоруссия, и Украина, и Великороссия, – замечал Нидерле, – даже если каждая из них получит свою политическую самостоятельность, все же останутся частями единого народа... Слишком много общего еще и до сих пор связывает части русского народа между собой. И тот грешит против себя и славянства, кто насильно разбивает то, что сковали века». Над этим стоит задуматься.

Александр КАРЕВИН

А на Украине затащили Бендеру на роль национального героя, даже 1-ого января в его честь шествие устроили.

http://www.lenta.ru/news/2009/01/02/torch/

Хахаха смех на буци полезна темичка иначе, надявам се че нашенските автохтонци и псевдо лингвисти като прочетат това ще могат да се видят как изглеждат самите те отстрани.

Ти да ги чуеш братята турци какви ги ръсят - Троянската война се е водела между турски племена, Омир е Омар, Агамемнон е Ага Мюмюн... Естествено после лъжливите и крадливи гърци преиначили всичко.

Между другото, забелязваш ли, че на автохтонците /независимо от коя държава са/ все гърците/евреите/римляните/папите са им виновни - фалшифицирали, подменили историята и заличили славните деяния на предците им. Поне в това са единодушни, трябва да призная.

У меня, например, не возникает вопроса "А были ли жестоки турки в Болгарии?". Если братский болгарский народ восстал против турецкого ига, значит не сладко ему жилось под турками. Мы ему помогли, как могли. А братья-болгары мне пишут: не все немцы - злодеи из коммунистической пропаганды, война - штука жестокая с обеих сторон... Ну, и не все турки - злодеями были, наверное. В Болгарии национальный этнос, самосознание не уничтожили, язык, веру. Может, не всё так плохо? Может, нормально было бы сейчас в составе Турции? За что боролись-то, братья?

A ты спроси про турок - еще не такое услышишь.

Преди да стигнат до Албиона май доста време са се задържали на Балканите. Впрочем, ти така и не можа да коментираш изнесените от мен данни от "Лейбор Габала Ерен".

Както и да е - скоро ще имате отговорите.

Юеджите не са ефталити. Ефталитите са потомци на юеджи. А согдите са съвсем различен народ.

Лека вечер!

Лека вечер, иначе митове и легенди не мога да коментирам - сори, не съм спец.

Колкото до согдите или както ги наричат още китайците - юечжи, нашият приятел /днес не знам що съм на гумилевска вълна/ пише ето това:

Но был еще один народ туранского мира, известный только под китайским именем.

Оно известно - юечжи, этнос, появившийся на северо-востоке с хуннами, а на юго-востоке с царством Цинь. Согласно китайской географии того времени, во владении юечжей находились пустынные земли между Ордосом и оазисом Хами[52], но по-видимому, эту территорию они просто захватили, имея базой богатую пастбищами Западную Джунгарию [53], к которой с севера примыкает Монгольский Алтай. Во II в. до н.э. хунны вытеснили юечжей из Джунгарии и Семиречья (165 г. до н.э.). Юечжи ушли в Бактрию и поселились там на развалинах разрушенного ими Греко-Бактрийского царства (141-128 гг. до н.э.). Все это установлено с достаточной точностью, но непонятно, почему в среднеазиатских источниках название "юечжи" не только отсутствует, но даже не имеет ираноязычного аналога. Все попытки отождествить юечжи с каким-нибудь народом, известным в Средней Азии или Иране, например, тохарами, потерпели неудачу, хотя династия кушанов, основанная потомками юечжей, хорошо известна под этим самоназванием.

На эту запутанную проблему проливает свет небольшая работа Бертольда Лауфера "The Language of the Jue-chi or Indo-Scythians" [Chicago, 1917. 14 p.], изданная в виде брошюры тиражом в 500 экз. без цены и не попавшая в поле зрения европейских ориенталистов, видимо, из-за событий конца мировой войны, а позже утонувшая в библиографическом океане. Автор этой работы выписал ее фотокопию, которая ныне хранится в ГПБ им. М.Е. Салтыкова-Щедрина.

Б. Лауфер проанализировал пять юечжийский слов, сохранившихся в записях династии Хань, и пришел к выводу, что эти слова принадлежали языку североиранской группы. Шестое слово - юечжи - он восстановил с учетом особенностей древнекитайской фонетики, как sgwied-di, и сопоставил его с хорошо известным названием Sogdoi, т.е. Согд, причем приставку di истолковал как суффикс множественного числа по аналогии с осетинским, скифским, согдийским и ягнобским языками, отметив отличие этой группы от тохарского языка, более близкого к западноевропейским и, следовательно, далекою от иранских [54].

Соображения Б. Лауфера следует признать верными, потому что им соответствует все, что нам точно известно о юечжах, и становится понятным то, что вызывало недоумение. Народ, победивший бактерийских греков, потому и не назван нигде особо, что он назывался "согды", так же как и оседлое население Среднеазиатского междуречья. На границу Китая они попали вследствие того, что их экспансия дошла до Хуанхэ, а отброшенные хуннами, они вернулись на свою родину, где и навели порядок, покончив с последствиями македонского завоевания. Надо полагать, что Южный Алтай был захвачен ими еще раньше, в то время, когда Туран, почитавший древнего бога Митру, боролся с Ираном, принявшим учение Заратустры. Открытие С.И. Руденко погребения в вековой мерзлоте ныне считаются юечжийскими [55].

http://www.kulichki.com/~gumilev/MAC/mac02.htm#para14

За съжаление имам само Гумилев като източник за това твърдение. Ще ми е интересно да чуя коментари или друга информация по въпроса.

Да, вече са обединени - все и вся "ЭТИРУССКИЕ". Карайте по тая линия. Или по все латинское - даже и в Памир и Казан, както и на Албиона, като в общи линии самите римляни като народност не съществуват. Това са римски граждани, които са "шапката" на една империя - бъкаща от множество покорени народи. Е, но преди всички са ЭТРУСККИЕ. След това Латините. След това Славяните. След това идват тюрко-татарите и дават името си на бедните келти-траки-славяни-румъни /ромеи/ и го държат като народностно до към 18-19 в., а именно - българи. Добре, че форума е за алтернативна история.

В интерес на истината и твоите теми за влахи-блахи-болги-белги също плачат да бъдат преместени тук. Ама нали всеки вижда тресчицата в чуждото око...