Last roman

Вярата изключва доказателствата. Точно затова е вяра.

Партите възприемат и елинизма, затова империята им е унищожена от по-традиционно настроените кръгове.

Библията не ви ли стига като доказателство, че е съществувал Иисус Христос? Защо изобщо изпитвате съмнение? Защо не се съмнявате в съществуването на Мохамед примерно, или пък Буда и т.н.?

Не Библията, а Евангелията. Освен това от Исус нямаме никакви оставени артефакти. Нет документа - нет человека, както се казва.

Те в Древен Рим и такива прецеденти е имало със сенатори младоци. Иначе ео ме и мен във военно облекло:

Помощните войски не са носели пилуми. Това е gaesum или hasta. Типично варварско копие.

Весели Сатурналии на всички:

Много се надявам да има повече ентусиасти на тема Рим, които да дойдат догодина на това мероприятие.

Започвам изложението си с благодарност към Евгени Козлов – ръководителят на руския клуб за исторически възстановки Cohors II Mattiacorum Equitata за поканата му, която ми даде възможност да предприема това вълнуващо и незабравимо пътешествие, потопило ме в неподправената атмосфера на един древен празник, организиран с много ентусиазъм и желание.

Всичко стартира преди три месеца, когато разбрах, че в Русия за втори път ще се проведе възстановка на Сатурналиите. Този празник в чест на бог Сатурн, който римляните отбелязвали от 17 до 22 декември е доста сходен с християнската Коледа: на него се раздавали подаръци, палели се свещи, домовете се украсявали, пекли са се сладкиши и погачи, имало маскарад, дори се е колело прасе. Нищо ново под слънцето, както се казва. Та Евгени ми писа, че ако проявявам интерес към това събитие, ще бъда добре дошъл на празненството. Естествено, че не чаках да ме канят втори път, затова се захванах веднага с подготовката. Тъй като съм реенактор и се занимавам предимно с реконструкцията на римски легионер, веднага си представих усложненията и разправиите с нашите и руски власти, ако помъкна цялата си бойна екипировка със самолет, така че реших да си направя гражданско облекло, което лесно може да се побере в голям сак, а транспортирането му не представлява проблем и не изисква допълнителни разрешителни. За целта първо си избрах вълнен плат, който да ме пази от суровата руска зима, проучих точните размери и кройки на интересуващото ме облекло и поръчах на едни симпатични шивачки да ми ушият тога и туника – римският официален костюм, подходящ за тържественото мероприятие на което бях поканен. Изкарах си и туристическа виза от фирма, която се занимава с екскурзии в Русия, за да не карам Евгени да се мотае по разни бюрократични инстанции и да ми праща покани.

Сатурналиите ежегодно се провеждат в “Солнечное” - една почивна станция до град Зеленогорск, на брега на Финския залив. Зеленогорск пък се намира близо до Санкт Петербург /откъдето е и клубът домакин, който организира мероприятието – Legio V Macedonica/, иначе самата кохорта в която членуват Евгени и още двадесет ентусиаста е от Москва. Така че покрай участието в празника имах възможност да разгледам набързо и двете столици на Русия.

Месец преди мероприятието екипировката ми вече беше готова и с интерес следях метеорологичните прогнози за Североизточна Европа. В края на краищата щях да дефилирам по туника и тога, а при минусови температури това изобщо не е приятно. Както и да е – съдбата бе благосклонна към мен и при визитата си при братушките определено имах повече късмет от Наполеон или Паулус.

Единственият минус при подготовката за заминаването бяха самолетните билети. Low Cost компаниите не летят до Москва, или поне от България директни полети няма, а перспективата да висиш по летищата и да сменяш няколко самолета хич не ме блазнеше. Така че се ориентирах към „Аерофлот“, който пък действа в комбина с „Bulgarian Air“ и поддържа цени от около 300 евро за двупосочен билет. Самият полет отнема около два часа и половина, а като се има в предвид и едночасовата разлика между София и Москва, ставаш направо traweller in time. Пристигнах към 16,30 местно време и вече беше тъмно като в рог, което пък ми даде чудесна възможност да се наслаждавам на ширналия се океан от огньове, наречен Москва, докато кацахме.

Ето как, зареден с ентусиазъм, се озовах на летище „Шереметиево 2“. Писах предварителен sms на Евгени с точния час на пристигането ми и той ме чакаше на летището. Отпътувахме към дома му и въпреки задръстванията успяхме да стигнем само за час. По пътя обсъждахме развитието на клуба му, както и идеята на Евгени около Москва да бъде изграден постоянен римски лагер, който да пресъздава „Жива история“ или както е популярно на запад - Living History. В това отношение руснаците са доста сериозни и педантични и обикновено като се захванат с нещо, го правят докрай. Така че слушах с възхищение и малко завист как клубът му вече наброява 20 легионера, както и 4 матрони. След като си оставих багажа у Евгени, му помогнах да натовари екипировката си, както и допълнително снаряжение в джипа на един негов приятел и отидохме да вземем крепежа за центурионския му шлем. Проблемът с него беше следният. Както и всички римски клубове и руските ми приятели си поръчват част от оборудването от популярната индийска фирма „Deepeka“, която се е специализирала да изготвя римски реплики – шлемове, брони, колани, калиги, дори и фибули. Понеже Евгени бил избран единодушно за центурион, т. е. ръководител на клуба, естествено си поръчал центурионски шлем с гребен и крепеж, който го държи напречно /това всъщност е и едно от основните отличия на центуриона на бойното поле/. Само че индийците объркали детайла и вместо центурионски му пратили обикновен крепеж за легионерски шлем. Опитът да се изкриви детайла напречно обаче довел до счупването му, тъй като бил направен от някаква съмнителна сплав, която само на външен вид наподобявала бронз. Заваряването също не дало резултат, защото металът просто се разпрашил. Та Евгени се видял в чудо и най-накрая поръчал копие на крепежа на руски ковачи, та сега в последния момент преди заминаването за фестивала детайлът бил най-накрая готов. Отиването до ковачите пък ми даде възможност да пътешествам в Московското метро, което наистина е най-добре развитата подземна мрежа, която съм виждал /Парижкото ряпа да яде/, но вътре по неволя те хваща клаустрофобия от напиращите да се качат или слязат тълпи, затова не го препоръчвам на хора със слаби нерви. Метрото е основният транспорт на московчани, тъй като задръстванията по улиците са ужасяващи. Москва, както и всяка друга европейска столица страда от пренаселеност. По неофициални данни в града живеят около 18 милиона жители.

Иначе метрото е удобен и бърз транспорт и през него минават около 7 милиона пътници на ден, така че потокът наистина е внушителен и трябва доста да се потрудиш с лакти, за да не те отнесе тълпата в посока, която не желаеш. Тунелите са разположени доста дълбоко – в центъра са на 60 метра дълбочина, което означава, че поне половин минута ескалаторът те спуска под ъгъл от 45 градуса в подземието. Мотрисите минават са през две минути и карат наистина бързо. Въпреки това пътуването от квартала на Евгени до центъра на града отнема поне 40 минути. Детайлът е готов и пасва към шлема, така че и този проблем е отстранен. Доволни от резултата, с моя домакин отидохме в едно заведение, където междувременно се е събрал целият клуб на разбор преди мероприятието. Запознах се с тези весели и симпатични млади хора и бързо влязох в тон с дискусията. Бирата се лееше щедро, за новаците в групата бяха подготвени медальони с отличия и специални встъпителни тестове на тема Рим. Като цяло в Русия обичат много бирата и има достатъчно местни и вносни марки. Московчани обаче не са фенове на руската бира, поради по-лошите вкусови качества на водата. Иначе цените по заведенията са доста по-високи от София, което се обяснява и с по-високия жизнен стандарт в Москва. Но горе-долу в нормално заведение едно ядене от менюто ти излиза около 350-600 рубли /10-20 евро/. А ако си решил да пиеш и няколко бири /която е около 200 рубли половинката/, сметката ти може да отиде и над 1000 рубли, заедно с бакшишите /тук е прието да се оставят доста пари на келнерите, но обслужването е на ниво/.

След срещата Евгени ми показа на компютъра си любителските филмчета, които прави. Освен че е фен на Рим, той участва и в други два клуба – Навара /от епохата на религиозните борби в Европа/, също така и в един уестърн клуб. На всичкото отгоре се занимава и със Strike ball. Въобще човекът е сериозен. Жалко че в България такива са малцинство.

На другия ден Евгени реши да ме разведе из центъра на Москва, тъй щяхме да пътуваме до Петербург чак с нощния влак от 21.00 часа. Първо обаче попълнихме един формуляр до бюрото за емиграция, за да регистрирам пребиваването си в Руската Федерация и го пуснахме в близката поща. След това започнахме разходката от Красивия Площад /да, руското “Красная Площадь” означава именно красив, а не червен, както неправилно го превеждат по света/, където с удоволствие снимах кулите на Кремъл, мемориала на Незнайния воин,

паметника на Жуков, 

мавзолеят на Ленин, 

изключително красивият събор на Василий Блажени и други архитектурни шедьоври. 

Продължихме по крайбрежната улица към храма на Христос Спасител /взривен от болшевиките след революцията, но напълно възстановен преди десетина години/. Наистина храмът е внушителна постройка в типично православен стил.

Стигнахме и до музея на Пушкин, посветен на изобразително изкуство. Тук са поместени репликите на най-известните антични и ренесансови творби, но с интерес видях и антични оригинали - част от троянското съкровище на Шлиман, което руснаците изнесли от Германия след 1945 г. /един вид отмъщение заради Кехлибарена стая/. Зарадвах се и на залата с гръко-римски експонати от Крим, които представляваха голям интерес за мен.

Излязохме от музея и се насочихме към най-емблематичната руска улица – “Арбат”, където хапнахме в приятно ‚етно‘ заведение. Аз си поръчвах традиционния руски борщ с черен хляб и сметана, котлети с пържени картофи и квас /който се прави от ферментирал хляб/ - питие, което не съм пил отдавна. След това се разходихме по улицата и разгледахме своеобразната архитектура за сградите. След като се стъмни, отпрашихме да стягаме багажа за мероприятието. Пътьом купихме и провизии за влака, за да не ни е скучно пътуването. На гарата вече се беше събрала компанията реенактори и не след дълго се настанихме във вагона. Влакът се носеше в нощта, а огньовете на селищата се стрелкаха покрай нас. С напредването на нощта съдържанието в бутилките значително намаля, а разговорите станаха все по-оживени и сърдечни. Накрая си легнах към 3 часа, което се оказа недостатъчно за почивка, защото влакът пристигна в Санкт-Петербург в 5.

В леко махмурливо състояние довлачих багажа си към електричката, която щеше ни откара в Зеленогорск. В Питер /така галено го наричат руснаците/, за разлика от Москва, вече е натрупал сняг, но температурите са по-меки - 1 градуса. Във влака пробвах и “Невское” – местна бира, която наистина е по-хубава от московската “Балтика”. От гарата в Зеленогорск след половин часово чакане и пиене на студа взехме автобус и към 8 сутринта пристигнахме в почивната станция. Тук, в „страната на хипербореите“ е тъмно като в рог и започва да съмва след 9,30. След импровизираната закуска, която си направихме /с неизменното кондензирано мляко, пастет, бекон и типичния ‚докторски‘ салам/ тъкмо смятах да се оттегля на заслужена почивка, но домакините ме пратиха да помагам с приготовленията на кухнята за вечерята, а Евгени и кохортата му отидоха да секат дърва за празничния огън. Унило стържех цвекло, месо, яйца и пр. и си мислех за робските неволи в Древен Рим, когато Евгени дойде да ме изтегли за парадния марш на кохортата към брега на Финския залив. С радост нахлузих туниката, тогата и калигите и даже помогнах на дамите да надиплят своите пали /връхна женска наметка/. Евгени поведе шествието и дефилираше най-отпред с красиви бронзови фалери върху бронята си /римският аналог на ордените/, колоритен субармалис /кожена дреха, слагана под бронята/ и изглеждаше доста внушително с центурионския си шлем.

Братята ауксиларии /римски помощни войски/ с овалните плоски щитове, тежки копия, както и ризници, загърнати в червени плащове и изглеждаха много колоритно на фона на побелялата гора. На всичкото отгоре започна да вали снежец. Всички се чудеха как ще се оправя без топли панталони в руската зима, но аз заявих, че един истински сенатор не може да носи варварско облекло и тръгнахме марширувайки към брега на залива. По пътя снимах марша на кохортата през заснежения пейзаж.

На брега Евгени направи преглед на войниците си, строи ги и раздаде награди на заслужилите.

В това време аз се любувах на замръзналото море и позирах с матроните и легионерите за спомен.

Духащият на брега зимен ветрец обаче ме накара да почервенея като рак и ръцете държащи фотоапарата започнаха да се тресат. И на другите не им беше особено комфортно и след общи снимки се отправихме към базата, където се стоплихме с ром и други загряващи питиета.

Домакините от Legio V Macedonica вече ни чакаха да започнем ритуала по очистване на дома, който след поднасянето на дарове на домашните богове завърши с прескачане на разпален огън. После продължихме шествието към олтара където легатът на клуба отправи молитва към Сатурн и му направи жертвоприношение – вино, зехтин и зърно, за да бъде годината плодородна.

По време на молитвата всички стояхме с покрити глави /аз се наметнах с края на тогата/. Постепенно се вечери и ние се настанихме в залата на пиршеството, където на входа ни раздоха курабийки във формата на човечета и червени или сребристи картончета. След като всички седнаха започва изборът на цар на Сатурналиите. Всеки участник разчупи човечето и късметлията, който намери боб в него бе избран за цар. Сложиха му лавров венец, и той застана с гръб към залата, а зад него се наредиха прекрасните матрони.

За всяка ние се надпреварвахме да изреждаме суперлативи и царят, без да вижда девойката, трябваше да прецени коя да избере. След като изборът бе направен, царят и царицата откриха официално тържеството.

Отправиха се поздрави към гостите, затова че са уважили мероприятието /в това число и към моя милост, че съм пристигнал чак от България/, размениха се подаръци. Виното се лееше, ястията, сготвени по римски рецепти се изчерпваха с потресаваща бързина.

След това дойде и по-интелектуалната част на празненството– “Ерудитката”, игра с 10 тестови въпроса от писмата на Цицерон. Естествено всички играеха на тото и победителите имаха в актива си не повече от 4 верни отговора.

Празненството премина към втората си част – “Отвличането на Сабинянките”. Мъжете се разделиха на два отбора в зависимост от това, дали цветът на картончето им е червен /римляни/ или сребрист /сабини/. Жените естествено бяха сабинянките, заради които е избухнала разпрата в древността. Излязохме на снега и започнахме веселбата.

Естествено основната идея на играта се състоеше в това римляните да отмъкнат сабинянките, а сабините да им попречат. В скоро време всичко прерасна в масов бой със снежни топки.

Не мина и без ранени – в суматохата нечия фибула /римска закопчалка тип безопасна игла/ ми раздра кожата на ръката, но след импровизираната превръзка, наложена ми от центуриона на легиона купонът продължи. Разгорещени, влязохме обратно в залата, за да поиграем на латрункули /римска дама/. Вместо пионки разполагахме с чаши червено и бяло вино. Всеки човек от отбора на римляните и сабините изиграваше по един ход, а ако му се падаше да вземе противниковата пионка, трябваше да изпие виното в чашата.

Сабините имаха късмет и печелившият им отбор се напи бързо. Следваше театър за отрезвяване. Представени бяха три пиеси, като артистите изпълняваха пантомима и ролите се изтегляха на жребиен принцип, съответно не беше рядкост ролята на жената да се падне на мъж /в Древна Гърция и Рим женските роли също са се изпълнявали от мъже/. Скъсах си корема от смях, когато например мустакатият вексиларий /знаменосец/ на кохортата се превъплъти в ролята на Ниоба. След веселия театър забавлението бе във вихъра си, подпийнали се опитвахме да пееме хорово "In Taberna" /"В Механата"/ на латински и всички си прекараха чудесно. Истински Сатурналии!

 

От театъра се прехвърлихме пак на двора, където отново двата отбора – римляни и сабини изиграха по туники в снега  'харпастум' – римският аналог на футбола.

Тоя път римляните /към чийто отбор бях и аз/ бихме с 2:1 и поизмръзнали отидохме да правим лари /домашни богове/ от пластилин и да гадаем по тях за късмета, който ни чака през идната година.

Късно вечерта, заредени със солидно количество вино отидохме към залива, където бе накладен огън. До късни доби пяхме руски песни на популярните групи “Чиж и Ко”, “ДДТ”, “Кино”, дори и Химна на Съветския съюз. Въобще атмосферата бе задушевна, въпреки студа. След като зимата все пак си каза думата, се върнахме в базата пиейки бира и споделяйки незабравимите впечатления от тази вечер.

На другата сутрин всички станахме късно – към 12. Хапнахме, помогнахме на любезните ни домакини да разтребят, сбогувахме се с тях с най-топли чувства и към 15 часа поехме обратно към Санкт-Петербург. Оставихме багажа си при познати и решихме да се разходим по красивите му улици. Вече се беше свечерило и целият град бе обсипан от разноцветни светлини.

Потопихме се в една незабравима феерия от цветове. Наистина сега е трудно да опиша великолепните сгради и храмове, които се редуваха пред смаяния ми взор. Не случайно наричат с пълно право Петербург - “Северната Венеция”. Уникална архитектура, красиви мостове над замръзналите канали и правилна европейска планировка. Всичко това превръща творението на Петър I в духовната столица на Русия. Особено ми харесаха Казанския събор,

изпълнен в класически стил и разбира се Зимният Дворец – където си направихме групова снимка за спомен.

На връщане минахме и през новогодишния панаир. Преди да отпътуваме с нощния влак към Москва отседнахме в един приятен пъб, за да похапнем и пийнем заключително. Моите руски приятели ми подариха оловна фигурка на ауксиларий – детайлно копие едно към едно.

В нощния влак си разменихме контакти /телефони, Skype, Facebook/ и аз ги пoканих да ми гостуват в България. Всички бяхме на мнение, че това няма да е последното ни съвместно мероприятие и се надявахме отново на подобни римски фестивали.

На сутринта, след кратка почивка, аз Евгени и още няколко ранобудни ентусиаста отидохме в Кремъл. Пропускането вътре е доста стриктно, минаването през детектори е задължително. Въобще сигурността на обществените места при руснаците е доста завишена, за да се предотвратят възможни терористични актове. Като любители на историята и въоръжението, решихме да разгледаме Оръжейната палата. В нея са събрани всички артефакти на руските монарси – техни дрехи, корони, тронове, дори карети. От разкоша и изяществото с което са направени експонатите направо ме засърбяха очите. На втория етаж имаше още по-главозамайващи предмети от бита на руските императори и дворянство от последните три века: оръжия, икони, евангелия и библии, чаши, прибори и сервизи /инкрустирани със злато, сребро и скъпоценни камъни/ – наистина великолепно наследство на един велик народ. Това богатство нещо трябва да се види, защото с думи просто не може да се опише разнообразието и красотата му.

След това се снимахме за спомен до емблемите на Кремъл – „Цар Топ“ и „Цар Камбана“.

А също и красивите събори, които ми се изпречиха пред погледа.

Времето обаче напредна и преди да отпътувам, отидохме да обядваме в един мол на “Красивия Площад”. За да не закрива гледката той е направен на 3 нива под земята и прилича на подземен град с безбройните му бутици и заведения. Хапнах традиционните палачинки с бекон и гъби, и пих за последен път любимия си квас. Следваше пътуване до дома на Евгени, стягането на багажа, сбогуване с приятелите /най-тъжната част от едно пътешествие/ и заминаването към летището, където уморен, но доволен се натоварих на самолета и без особени приключения се прибрах в родната София.

http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board...p;sb=5&vc=1

Toй Исус може да е съществувал, но това дали е правел чудеса или не - е друг въпрос. Месии преди и след него в Палестина много. Но заслугата за разпространението на Християнството в империята е изцяло на Павел, който решил, че може да проповядва новата религия и сред неюдеи /гърци и римляни/.

http://romart.wordpress.com/2008/07/26/a-lost-civilisation/

уважение всекиму, доверие - никому.

Съмнявам се, че скитите са разполагали със каквато и да било писменост, при това да са я разпространили по времето на митологичния си поход до Египет.

Табарените и мушките /мушките май бяха мизийски или сходни фригийски племена/ са упоменати в асирийските летописи като жители на Мала Азия /предполагаемо в днешна Кападокия/. През 836 г. пр. н. е. срещу тях кампанията си води асирийския цар Салманасар III с цел да ги подчини покрай Урарту.

http://www.jewishencyclopedia.com/view.jsp...mp;letter=R#135

http://www.bookrags.com/wiki/Tabal

Ето и къде се намира Табал:

Прилича на южноарабски:

или Савски:

В палмира се е ползвала подобна писменост /може да е имало преселници оттам/.

въпросът е доколко може да се вярва, че упоменанията за Христос в книгата на Йосиф Флавий не са по-късни вмъквания.

Имаше подобна дискусия в един руски форум /за който знае съответния език/:

http://www.roman-glory.com/forum/index.php...ic=2272&hl=

Много ми е интересно как така Цицерон говори за статуя, която по негово време още не е съществувала?

Явно по негово време е имало друга статуя.

Археолози откриха пещерата, където са бозали Ромул и Рем

Пещерата, в която според легендата вълчица е кърмила бъдещите основатели на Рим Ромул и Рем, беше открита на хълма Палатин в сърцето на италианската столица, съобщи днес министърът на културата Франческо Рутели.

"Италия и Рим никога не са преставали да изумяват света с археологически и артистични открития и е нещо невероятно, като си помислим, че най-после е открито място, смятано за митологично, но станало реалност", подчерта Рутели.

Пещерата, наречена Луперкале, е била мястото, край което в древния Рим населението е организирало голям ежегоден празник в чест на бога на плодородието, пасищата и стадата Фаун Луперк.

Както гласи легендата, вълчица кърмила в тази пещера близнаците Ромул и Рум, които основали Рим през 753 г. преди Христа.

Пещерата се простира на дълбочина от 16 метра. Тя е била открита от италианските археолози по време на реставрационни работи на руините на двореца на император Август на Палатинския хълм. Данните са получени с помощта на ендоскоп и лазерен скенер, съобщи Асошиейтед прес. Стените са украсени с морски раковини и мозайки, а в центъра на помещението е разположена скулптура на орел.

Според проф. Андреа Карандини от римския университет "Сапиенца" почти сигурно е, че става дума за "Луперкале". Шансът пещерата да не е същата е много малък, твърди ученият.

Пещерата "Луперкале" е била мястото, край което в античния Рим населението е организирало голям ежегоден празник в чест на бога на стадата Фаунус Луперкус, припомня АФП. Както гласи легендата, в тази пещера вълчица кърмила близнаците Ромул и Рум, които са основали Рим през 753 г. пр. Хр. Пещерата е била затрупана под неколкометров пласт почва.

Находката привлече вниманието на властите. Министърът на културното наследство на Италия Франческо Рутели заяви, че пещерата може да стане свидетелство за истинността на мита за чудодейното спасение на легендарните основатели на Вечния град.

Нека припомним, че император Август построява на Палатинския хълм новия си дворец, защото е искал да живее на същото място, където е живял и Ромул. Идеята харесва и на следващите императори, които построяват на хълма великолепни и грандиозни резиденции. Палатинският хълм постепенно става един цял, огромен дворец.

http://news.netinfo.bg/?tid=40&oid=1127112

Втората Дакийска война на Траян /105 – 106 г./
На Децебал бил нанесен тежък, но не и смъртоносен удар. Веднага след сключването на мира, той започнал нова подготовка за продължението на войната. Опитал се да поправи разрушените крепости и да формира нова армия. Той подновил приема на дезертьори и отново сключил антиримска коалиция с околните племена, като даже се опитал да привлече за съюзници партите. За тази цел за преговори с партския цар Пакор бил изпратен Калидром - бившият роб на Лаберий Максим, пленен от роксоланите през 101 – 102 г. Обаче партите заети с решаването на вътрешните си проблеми и не оказали помощ на даките.
Другата цел на Децебал била да лиши римляните от съюзници по поречието на Дунав. За целта през 104 г. той нападнал язигите, които подкрепили Рим, разбил ги и заграбил част от земите им.
Активизирането на разбития противник не останало незабелязано от Траян. Разбирайки, че решаващия сблъсък е неизбежен, той планомерно започнал подготовка за нова война. Били прехвърлени нови легиони от Рейн – Legio XI Claudia, I Minervia и наскоро формираният II Traiana. Количеството участващи в кампанията легиони достигнало 16, а общата численост на войските – около 200 000. За по-бързо прехвърляне на войските при Дробета бил построен каменно-дървен мост, проектиран от прочутия архитект Аполодор от Дамаск. Дължината на съоръжението, поддържано на 12 каменни стълба, достигала 1,2 км.

Използвайки за повод нападението на даките срещу язигите, Траян накарал Сената да обяви война на Децебал. Римляните преминали към активни военни действия през 105 г. Първоначално Децебал имал късмет – той си възвърнал Сармизегетуза, унищожавайки оставеният там гарнизон. Опитът му да щурмува укрепленията пазещи моста при Дробета се провалил. Траян, имайки зад гърба си опита от първата война, решил да не открива втори фронт, а да напредне концентрирано.
Огромната армия форсирала Дунав в три колони и настъпила към Сармизегетуза във формата на подкова, прдотвратявайки по този начин евентуална контраатака. Левият фланг, оглавяван от императора, се насочил по познатия път през Тапа. Централната група напреднала по долината на река Жиу. Десният фланг, командван от Лаберим Максим преминал покрай река Олт през Турну Рошу, за да затвори в клещи подстъпите към столицата на даките.

Релефите по колоната на Траян свидетелстват за упорити битки и обсади. Разбирайки, че не може да спре напредването на армията на Траян, Децебал разработил нова тактика. Той се опитал да извърши покушение срещу императора, като за целта използвал римски дезертьори. Но атентатът не успял, дезертьорите били хванати и всичко си признали. Децебал поканил на преговори и пленил един от приближените военни съветници на Траян - Гай Касий Лонгин. След това предложил на императора замяна на пленника за териториите заети от римляните. Лонгин обаче спасил Траян от тежкото за него решение. Успявайки да намери отрова от освобожденеца си, той се самоубил. От своя страна римляните пленили внуците на Децебал. Независимо от отчаяната съпротива на даките, през есента на 106 г. клещите около Сармизегетуза се затворили. Започнала обсадата. Столицата на даките била добре укрепена, а защитниците й я отбранявали с крайно ожесточение и отчаяние. Въпреки това силите били неравни. Накрая легионерите щурмували крепостта през нощта. В мрака започнало безмилостно клане. Разбирайки, че милост няма да има, даките подпалили къщите си.

Най-заклетите римски враговe, а също и хиляди жители се събрали на акропола и предпочели да се самоубият, изпивайки отрова. На сутринта под победните звуци на римските тръби, Траян тържествено влязъл в опустошения град.
Но с падането на Сармизегетуза войната на свършила. Децебал избягал в източната част на Дакия, където се опитал да реорганизира съпротивата. Но надеждите му били напразни. Дакийската аристокрация масово му изменила. Неговият приближен Бицилис издал на римляните местоположението на царската хазна, която била толкова богата, че римляните превозили скъпоценностите на мулета. Скоро паднала и северната столица на даките – Апулум. Децебал бил обкръжен. Не желаейки да попадне в плен, той се самоубил пробождайки се с меч.

отрязаната му глава била доставена на победоносния император, който я изложил на общ показ, а след това я пратил в Рим.
Последните военни действия на римляните протичали в Северна Дакия срещу костобоките. В началото на 107 г. последните огнища на съпротива били потушени. Завършила втората Дакийска война, но симптоматични въстания избухвали през цялото римско господство.

Резултати от дакийските войни
Причините за поражението на Децебал се коренят в нетрайния военноплеменен съюз, който създал и измяната на родовата аристокрация, предала царя в решаващия момент. Независимо от героизма народното опълчение на могло да противостои на по-добре въоръжената и дисциплинирана професионалната римска войска. В резултат на двете ожесточени и кървари войни Траян успял да разгроми най-опасния си противник на североизток. Легионите отново доказали на варварите, че римската чест не може да се оскърбява безнаказано. Тази кампания обаче не протекла светкавично както повечето войни на Рим и за осъществяването й бил необходим около половината от военния потенциал на империята. През 107 г. Марк Улпий Траян обявил за създаването на нова провинция – Дакия. Страната обаче бил опустошена, а голяма част от мирното население загинало по време на военните действия. Хиляди даки напуснали завоюваните земи. Около половин милион варвари били поробени, градовете били разрушени, а реколтата унищожена. В Апулум били настанени части на Legio XIII Gemina, а помощните войски се разполагали в граничните територии.

Завоюването на Дакия обаче имало важно значение за Рим. За две столетия оградената от планини страна се превърнала във форпост на римската отбрана срещу отвъддунавските варвари. Територията на новата провинция изобилствала от полезни изкопаеми, предимно злато, което се използвало за стабилизиране на римската икономика и финанси. Плячката била огромна – заграбени били 1500 тона злато и два пъти повече сребро. Това позволило на Траян да започне грандиозно строителство на форума си в Рим, да изплати подаръци на войската и да формира нови части за похода срещу Партия, да раздаде дарения на римския народ и храмовете, да организира пищни тържества и зрелища по повод победата си. Празниците продължили 123 дни, в Колизея били убити 11 000 животни, сражавали се 4941 гладиаторски двойки. Всички тези мероприятия били насочени за увековечаването на знаменателната победа на римското оръжие над отвъддунавските варвари.
Форумът на Таян:

Колоната на Траян:

Първата Дакийска война на Траян /101 – 103 г./

Първата кампания /пролет – есен 101 г./
Към началото на 101 г. последните приготовления за войната с даките приключили. Императорът потеглил от Италия начело с 1/3 от армията и се съединил с другия войскови корпус, движещ се от Западните провинции на империята. Към края на април основните римските сили се концентрирани в Горна Мизия. Били принесени очистителни жерви и армията, разделена на два корпуса, форсирала Дунав по два понтонни моста от товарни кораби. Императорът преминал реката при Ледерата /съвр. Паланка, Сърбия/ заедно със помощните части и преторианската гвардия. Наместникът на Долна Мизия - Маний Лаберий Максим, командващ другата половина на войската, пресякъл Дунав при крепостта Понтес /съвр. Кладово/.
Римляните форсират Дунав по понтонни мостове /релеф от колоната на Траян/:

Преминаването на реката минало без инциденти, а варварите се оттеглили във вътрешността на страната. Това накарало Траян да действа с по-голяма предпазливост. На военния съвет, свикан в кастела Апус /на едноименната река Апа/ императорът изказал плана си, че настъплението на двете армии трябва да се проведе планомерно и координирано, без излишно форсиране на събитията, наблягайки на разузнаването, а на завладяваната площ да се изграждат укрепления, с цел да пазят комуникациооните линии от внезапна контраатака на противника.
Легионери строят укрепления на завладяната територия /релеф от колоната на Траян/:

На корпуса, командван от Траян, се възлагало да завладее Арцидава /съвр. Вередия/, Берзобис /съвр. Берзовия/, Аизис /съвр. Фирлуг/ и да се придвижи до Тибискум, където да се съедини с втория корпус на Лаберий Максим настъпващ по долината на р. Черна при Тибискум. След това двете армии трябвали да форсират р. Бистра и да излязат към прохода Тапа /съвр. Железни Врата/, водещ до подстъпите на дакийската столица Сармизегетуза.

Преди започването на похода, Траян лично оглавил религиозната церемония – ‘лустрацио’ – пречистване на войската. Жреците запалили огън пред изнесените орли и щандарти, под звука на туби и буцини били заклани жертвените бикове и овци и полято вино. В назначения за тръгване ден Траян произнесъл пред готовата армия реч /адлокуцио/. Тя не е запазена, но най-вероятно императорът хвалел войската си и я призовавал да отмъсти за поруганата римска чест през предишните кампании, както и обещания за щедри награди, когато наглите варвари бъдат разгромени. Настъплението на римляните по долината на р. Апа започнало бавно – отчасти заради опасенията за засади в непознатата местност, отчасти и поради факта, че легионерите били заети със строене на укрепления на стратегическите места. Варварите изоставяли селищата си и се оттегляли в горите. Така, старателно закрепвайки зад себе си завладяните територии, армията стигнала до Арцидава. Крепостта се оказала изоставена, а римляните построили тук кастел, наречен ‘сто кладенеца” /Centum putea/. Към средата на лятото римляните достигнали до Берзобис, който също бил пуст. Ясна станала стратегията на Децебал, който избягвайки сражения се стараел да подмами римската войска във вътрешността на царството си и там да нанесе удар. Тук римляните посторили две крепости, съединени с мост през река Берзовия, и започнали изграждането на каменен път. След кратко забавяне, чиято причина била изчакването на пристигането на допълнители панонски и галски кавалерийски али, в средата на август корпусът на Траян поел към Аизис.
В това време Лаберий Максим настъпвал по южните склонове на Карпатите, сражавайки се подобно на Траян със суровите условия на местността по долината на р. Черна, а не с бързоотстъпващия враг. Минавайки покрай опразнения от даките Аизис, Траян излязъл на подстъпите към Тибискум в полите на Карпатите. Тук той основал поредния стратегически важен кастел Caput Bubali /Бикова глава/. Скоро на мястото пристигнала и армията на Лаберий Максим и двата корпуса влязли в изоставения Тибискум, където стояли до края на август. Пътят към Тапа обаче се оказал много труднопроходим заради гъстите гори и придвижването се забавило. Достигайки прохода, Траян заварил пред него армията на Децебал и решил да изчака, строейки през това време укрепление, което нарекъл Pons Augusti /Мостът на Август/. Битката се разразила в началото на септември, като първи атакували даките. Воят на бойните им тръби се съпровождал със звън на оръжие и викове. Критските и британските стрелци засипали безпорядъчните варварски тълпи, спускащи се в долината със смъртоносен дъжд от стрели. Опасявайки се, че спускането по хълмовете ще наруши бойния порядък на легионите, Траян ги оставил в резерв и пуснал първо помощните части от германски симахиарии, британски, галски и алпийски кохорти, които забавили настъплението на врага. На левия фланг, където наклонът бил по-малък, даките пробили фронта на оксилариите и само намесата на панонските и галски али спряло придвижването им. Даките упорито продължавали да настъпват, въпреки че загубите им били огромни. В разгара на сражението се разразила буря с град, който допълнително влошил положението на варварите. Вкараните свежи помощни кохорти от испанци и италийци решили изхода на сражението. Даките започнали организирано отстъпление, прикривайки оттеглянето със стрелба с лъкове. Загубите на римляните били най-вече сред панонските и галски конни части, германците и испанските кохорти, които поели основния удар.
За рождения ден на императора /18 септември/ римляните обкръжили добре укрепената крепост Тапа. Оставяйки тук половината от армията си оглавявана от Лаберий Максим, Траян започнал придвижването към столицата на Децебал – Сармизегетуза. Времето обаче се влошило и започнали дъждове. Траян достигнал до долината на река Стрея, където стоял до средата на ноември. Започналият снеговалеж прекратил по-нататъчното римско настъпленние. Траян започнал оттеглянето на корпуса си. В това време дошли посланниците на племето салдени от Тапа, които молели за милост. Траян приел само безусловна капитулация. Крепостта била опожарена и срината, римляните пленили намиращата се в нея сестра на Децебал и двамата му племенника. Населението било откарано в робство. Оттеглящата се да зимува римска войска опожарявала изоставените селища на даките, убивала домашните животни и водела тълпи от пленници. Траян се завърнал в Ледерата към началото на декември. Макар че не успял този път да достигне до дакийската столица, кампанията била успешна. Страната до Тапа била покорена, били изградени многобройни фортове, които щели да улеснят настъплението идната година.

Втората кампания на Траян /зима 101 –102 г./.
Рано настъпилата зима дала на Децебал възможност да прегрупира силите си. Разбирайки, че сам не може да устои на превъзхождащата го военна мощ, той се надявал да сплоти срещу Рим всички отвъддунавски варвари. За преговори той събрал в столицата си сарматите аорси, бастарните и гетите, живеещи по левия бряг на Дунав. След дълги спорове било решено да се нападнат малочислените гарнизони в Долна Мизия през януари, когато реката замръзне и може да издържи тежките сарматски катафракти. Планирало се дакийската пехота, подкрепена от сака Сардоний ще нападне лагерите на помощните войски, а вождовете на аорсите Сусаг и Инисмей, подкрепени от въстаналите гети, да нападнат щаб квартирата на наместника на провинцията в Томи. Тогава бастарните, чиято цел била да намерят нови земи за заселвали ще нахлуят дълбоко в провинцията.
Офанзивата била започната към средата на януари, но ледът бил още лек и преминаването на дакската и сакската конница било осуетено, като част от кавалеристите се издавили. За разликаот катафрактите, дакийската и бастарнската пехота минала по леда успешно и обсадила римските крепости от Нове до Ескус, но не разполагайки с обсадна техника, не могла да ги овладее, ограничавайки се с блокада. Цяла Долна Мизия била наводнена от варварските пълчища. Бастарните настъпвали заедно със семействата и имуществото си, сарматите на Сусаг и Инисмей закъсняли за първоначалния пробив и форсирали Дунав при Дуросторум /дн . гр. Силистра/. Пред напиращите тежковъоръжени катафракти Лаберий Максим с малочислените си отряди отстъпил към Абритус /дн. гр. Разград/. В това време император Траян се намирал в Дробета /дн. Турну-Северин/. Едва в началото на февруати, когато реката станала частично плавателна, той получил сведенията за широкомащабното варварско нахлуване в Долна Мизия. Опасност грозяла и съседната провинция – Тракия, практически не разполагаща с гарнизони. Императорът не губил време и с наличните при него помощни, смесени кохори и али, натоварени на корабите на мизийската ескадра, дебаркирал при Рациария /съвр. с. Арчар/ и бързо потеглил срещу аорсите на Сусаг и Инисмей. Част от легионите също се спуснали по поречието на Дунав, освобождавайки блокираните крепости и отрязвайки на даките пътя към отстъпление. В Тракия били прехвърлени няколко кохорти от сирийските легиони: Legio XII Fulminata и Legio XVI Flavia Firma. Траян формирал и специални конни /Conttarii/ отряди въоръжени по подобие на сарматските катафрактарии. Освен тях той водел два корпуса тракийски копиеносци, галски и дардански али, четири смесени кохорти от киликийци, испанци, гали и алпийци, и две ala miliaria /хилядни али/. Общият брой на задействаните части бил около 15 000. Сарматите били се установили в долините между р. Ятрус /Янтра/ и р. Асамус /Осъм/. Не очаквайки противника, те мародерствали и разорявали местността. Траян веднага атакувал, надявайки се на фактора внезапност. Изненаданите аорси не оказали организирана съпротива и били напълно разбити. Конницата на Траян гонела отстъпващия враг до Дунав, избивайки обрменените от плячка катафракти.

Римски конници преследват сарматите /релеф от колоната на Траян/
Загинал и един от вождовете им – Инисмей. Красивата долина, в която се провела битката навела Траян на мисълта да основе град, наречен в чест на победата Никополис Ад Иструм. Първо обаче провинцията трябвало да бъде очистена от бастарните, докато последните не са разбрали за разгрома на съюзниците им. Конницата била заета да преследва сарматите, и за главнокомандващ Траян назначил опитния ветеран Марк Сентий Прокул, който разполагайки с 1 000 конника и около 4 000 пехотинеца трябвало да нанесе внезапен удар. Прокул решил да атакува бастарните през нощта. Той обрадил лагера на нищо неподозиращите варвари и атакувал към сутринта. Клането продължавало няколко часа и завършило към обяд. В резултат на напълно съгласуваните действия между пехота и конница римските загуби били малко, а плячката и робите - огромни. Били пленени и три бастарнски вожда. По-късно Траян провел съд над тях, по жалба на жителите на провинцията, чието имущество било унищожено и наредил да ги екзекутират.
Разбирайки за пораженията на съюзниците – даките, гетите и част от бастарните изоставили опитите си да превземат римските крепости и започнали да се оттеглят към делатата на Дунав. Траян също се насочил натам, за да унищожи окончателно варварската заплаха. С дошлите през това време легиони от Горна Мизия, той настигнал врага при дн. румънски град Адамклизи. В равнината римляните се построили в класически боен ред – легионите в центъра, по фланговете пехотни помощни части, а фланговете на последните прикрити от смесени кавалерийски али. В тила се разполагала походната артилерия - т. нар. ‘каробалисти’, транспортирани на мулета.

За резерв били оставени преторианците и шест кохорти от Legio V Macedonica. Авангардът бил съставен от комагенски сагитарии и прашкари. Противниковата войска се състояла от въоръжени с тракийски махайри /ромфеи/ бастарни, гети и даки. Варварите атакували първи. Челните редици на нападащите били покосени първо от камъните на балистите, после от стрелите, а накрая и от хвърлените пилуми на легионерите. После върху варварите се стоварила железната легионерска лавина.
Римски легионер поразява дакийски войник:

Съдейки по барелефите сражението било дълго и упорито и продължавало цял ден. Загубите били тежки и от двете страни. Бастарните и даките започнали да отстъпват едва когато от юг се задали кохортите на Legio XII Fulminata и Legio XVI Flavia Firma. Тогава в действие била пусната и кавалерията, подкрепена и от смесените кохорти. Тя връхлетяла върху оттеглящите се варвари, които започнали безпорядъчно бегство и били посечени от конниците. Римляните заловили много пленници, между които и знатни вождове. На заслужилите части и командващи били раздадени награди, а на мястото на битката щастливият император наредил да се издигне паметник – Tropaeum Traiani в чест на голямата победа.

След като Долна Мизия била очистена от врага, Траян побързал към Дробета, където му предстояло да оглави новия поход към Дакия.

Третата кампания на Траян /пролет 102 г./ и краят на първата Дакийска война /103 г./.
През пролетта на 102 г. римляните отново започнали настъпление срещу Сармизегетуза в две колони. Първата част на армията на Траян напредвала през създадените опорни пунктове и бази през Тапа, а втората – по поречието на р. Олт през прохода Турну Рошу /Червената Кула/. Децебал се придържал към отработената тактика на задържане на придвижването на римските легиони. Той изпртил на Траян нова делегация за преговори, съставна от знатни вождове, дори предложил сам да се срещне с императора, но в уреченото време така и не се появил. Победомносната кампанията на Траян продължавала – редица варварски племена били покорени и независимо на упоритата съпротива, на която се натъквали римляните, те неумолимо напредвали към столицата на Дакия. Някъде между Апулум и Сармизегетуза станало решаващото сражение, което Децебал загубил. След битката той бил приет в лагера на Траян, койо лично му продиктувал тежките условия, за които ни съобщава Дион Кассий: дакийският цар се превръщал в римски съюзник, задължен да има общи приятели и врагове с империята. Всички условия по договора от 89 г. се анулирали. Децебал трябвало да върне римските дезертьори и военните специалисти, изпратени от Домициан. Той трябало да предаде и цялото трофейно римско оръжие и метателните машини. Крепостите се разрушавали, а в Сармизегетуза се настанявал римски гарнизон. Населението тябвало да напусне завладяната от римляните дакийска територия. Децебал приел суровите условия. Първата Дакийска война завършила.
Траян настанил армията си да зимува в Южна Дакия и Мизия и през 103 г. отпътувал за Италия. Там той отпразнувал дакийския си триумф и приел титлата “Велик Дакийски” /OPTIMUS DACIUS/.

Армията на Децебал
За разлика от римската войска тя нямала ясно обособена организация. Това било по-скоро опълчение на няколко отделни племена. Сплотявала ги общата ненавист към римските завоеватели и личността на Децебал. Дакийският цар се стремял да организира армията си по римски образец, за което многобройните дезертьори от римските помощни части. Имал лична свита от отбранни войни и аристократи. Обособени били отрядите от стрелци и прашкари, създавали се дружини от лека кавалерия. За тежка конница Децебал използвал костобоките и роксоланите. Организирано било и разузнаването, като дори била сформирана група от римски дезертьори, които трябвало да проникнат в римския лагер и да убият Траян. През този период даките се появили първите национални знаци, подобно на римските, които представлявали дракони с вълча муцуна, олицетворяващи битката, смъртта и войната:

Този штандарт се среща и при партите и сарматите, а от 3 век драконариите се появяват и в римските части. Използвали се и знамена, изготвени по подобие на вексилума от четириъгълно парче плат. С тях се подавали сигнали като нападение и отстъпление. Също така за звуков сигнал се ползвали и дълги извити тръби, украсени с глави на чудовища и издаващи звуци подобни на вълчи вой:

дакийско оръжие: сика и фалкс, бойна брадва, вексилум и бойни тръби
Военната структура на даките била едва в процес на зараждане. Бойните знаци деляли подразделенията повече по етнически, отколкото по тактически признак. Отсъствала тежка пехота. С изключение на благородниците, които имали средства да си купят качествена броня и оръжия, повечето даки били без защитно облекло /широки вълнени панталони, риза, сандали и лисича шапка/, въоръжени с лък /особено разпространен сред гетите/, двуръчен сърповидно извит меч /както го наричали римляните “фалката”/, също така извит нож /махайра/, бойна брадва /удобна за мятане от близко разстояние/, голям щит с изпъкналост /umbo/ по средата.
Даките били запознати и с обсадната техника от предоставените по мирния договор от 89 г. римски специалисти. На въоръжение при тях имало балисти, а за щурм на укрепленията се използвал таран.

Даките дори се опитвали да правят от щитовете си прочутата римска костенурка. От колоната на Траян личи и сходството във фортификациите на дакийските укрепления с римските. Цитаделата на Сармизегетуса била изградена от добре подредени каменни блокове.
По-заможните даки /най-често конниците/ носели люспеста ризница, богато украсен с орнаменти шлем от фригийски тип с конична форма или с извит напред гребен, снабдени с люспести задтилници.

Дакийски воини:

За нападателно оръжие използвали дълги мечове и копия.
Въоръжението на съюзниците също имало национални отличия. Костобоките носели броня от костни пластини /възможно оттам да идва и името им/, получени от разрязани копита на коне, зашити към кожена основа. Бастарните се сражавали без каквато и била броня, голи до кръста въоръжени единствено с фалката:

В бой често конникът бил съпровождан от пехотинец, каквато била и тактиката на германските племена.
Сериозен противник за римляните била сарматската конница. “Едва ли съществува войска, способна да противостои на натиска на конните им орди” – пише Тацит. Сарматските благородници носели ламеларна или люспеста броня, съставена от метални пластини, зашити към кожена основа. Такава броня била абсолютно непроницаема за стрели и камъни, но сковавала движенията на конника и тежала толкова, че паднал, последният не можел да се изправи без чужда помощ. Конете на сарматите също били покрити с люспести наметала. Сарматският шлем бил коничен, съставен от няколко пластини и с тесни набузници. Катафрактариите не носели щит, а били въоръжени с дълга пика /contus/, дълъг меч /акинак/ и композитен лък.

Командването на даките също не било сплотено. Разногласия имало както във военния съвет на Децебал, така и сред съюзниците му. Племенната аристокрация се противопоставяла на засилващото се влияние на царя. Някои вождове предпочели да заемат страната на римляните, в резултат на споровете между командващите липсвала съгласованост във военните действия и обща стратеия за отбрана. Отделните отряди действали самостоятелно и разединено, без понятие от стратегия и тактика, разработвани от столетия в римската армия. Съюзниците на даките също преследвали различни цели. Сарматите се интересували главно от грабеж, бастарните търсели нови земи за заселване, гетите се стремили да си върнат загубените територии по левия бряг на Дунав.

Император Траян и подготовката за войната
След убийството на Домициан и непродължителното царуване на Кокцей Нерва /96 – 98 г./ на власт дошъл вторият император от новата династия на Антонините – Марк Улпий Траян.

Бъдещият завоевател на Дакия е роден на 18 септември 53 г. в испанския град Италика. Още на младини, бъдейки обикновен легионер в армията на баща си, Траян проявил всички качества на бъдещ пълководец. Бил силен и издръжлив с добро телосложение, споделящ всички несгоди на войната редом с войниците си. Той храбро се сражавал в Юдея и Партия, ставайки през 91 г. консул разбил германците на Рейн. През 97 г. Нерва го удостоил с титлата “Германски” и го осиновил като свой приемник. На 28 януари 98 г. престарелият Нерва умрял и войниците на рейнските легиони провъзгласили пълководеца си за император. Римската общественост в лицето на Плиний Млади също с възторг приела новия принцепс. Практически цялото си управление Траян прекарал в походи и сражения, рядко връщайки се в столицата. Въпреки това Рим процъфтявал. Очистен от многобройните доносници от времето на Домициан , редовно снабдяван с хляб, украсен с нови форуми и постройки, градът наистина се превърнал в столица на световна империя. Траян се грижел и за благосъстоянието на провинциите, водейки непрекъсната кореспонденция с управителите им и грижейки се за безопасността на границите на държавата.
Заставайки начело на държавата, Траян веднага започнал подготовка за решаваща война с даките. От една страна той искал да отмъсти за унизителния мир от 89 г. От друга страна разклатените финанси на империята имали нужда от роби и злато в изобилие срещащи се отвъд Дунав. За плацдарм за бъдещата кампания била избрана Горна Мизия. От Панония и Долна Мизия също щели да тръгнат военни корпуси и обози с припаси. За да се обазопасят от удар по комуникациите римляните спешно започнали да укрепват отбранителните крепости по Долен и Среден Дунав. Строили се и нови крепости: Тигра /с. Мартен/, Трансмариска /гр. Тутракан/, Нигрианис /с. Малък Преслав/, Дуросторум /гр. Силистра/. Опасявайки се от германско нашествие Траян разделил Панония на Горна и Долна, и я снабдил с нови крепости, най-значителната от които била Интерциза. За следене на действията на противника по десният бряг на Дунава били построени многобройни стражеви кули - бурги /снабдени със стена/ и при опасност подаващи димен сигнал. За по-бързо прехвърляне на подкрепления покрай реката бил доизграден нов римски път /започнат още при Тиберий/, свързал двете Мизии. За улесняване на действията на Панонската и Мизийска флота близо до Катаракта /съвр. Краташ/ бил прокопан трикилометров плавателен канал, по който бързо могли да бъдат транспортирани провизии и войски.
За широкомащабната инвазия императорът съсредоточил по десния бряг на Дунав до 150 000 човека. Гръбнакът на армията оформяли римските легиони. От Рейн били прехвърлени Legio I Minervina, VI Victrix, VIII Augusta, XI Claudia, I Adiutrix, X, XIII, XIV Gemina, XV Apollinaris и специално формираният за войната Legio XXX Ulpia Victrix. Допълнително били задействани кохорти от XII Fulminata, XVI Flavia Firma, и XX Valeria Victrix и преторианската гвардия на императора. Основната тежест на войната обаче била поета от легионите на гарнизонната служба в Мизия: IV Flavia Felix - дислоциран в Сингидунум /дн. Белград/, VII Claudia – в Виминаций /дн. Костолац/, V Macedonica в Ескус /дн. с. Гиген/ и I Italica в Нове /дн. Свищов/. Въоръжението на войниците било характерно за класическия римски легионер от 1-2 в.: шлем /Императорско-италийски или Императорско-галски тип/, сегментна броня, тежък пилум, правоъгълен щит, 45 см. гладиус. Общото число на легионите, участващи във войните с даките било около 14.. За защита от фалкатите на дакийците, римският легионер бил снабден с протектори за ръце – arm manica, съставена от съчленени метални пластини и наколенници, предпазващи подбедрицата.

В кампанията активно участвали и многобройни кохорти и али от спомагателни войски, които съставлявали първата линия във всяка една битка, прикривали фланговете на легионите, преследвали разбития противник и разузнавали местността. Това били кохорти от балеарски прашкохвъргачи, критски, киликийски и сирийски стрелци; лека нумидийска конница, тежка галска, панонска и боспорска кавалерия и оформени по източен образец али от катафракти; пехотни и смесени испански, галски, британски, панонски, ретийски, батавски и тракийски кохорти; и нерегулярни части – германски симмахиарии, гетулски, сирийски и британски конни стрелци. Също така имало и доброволни кохорти – съставени от римски граждани. Или общо около 88 помощни части /от които 19 али, 64 пехотни и смесени кохорти и 5 нерегулярни отряда/. Панонската и Мизийска римска флота се грижила за патрулирането на бреговете на реката, транспорта на войските и снабдяването им с припаси.

Даките
Според изследователите терминът “дак” е с късен произход от началото на I в пр. н. е., когато няколко тракийски племена се обединяват под това име. С течение на времето вличнието им се разпростряло върху околните облсати и оттогава цялата страна получила това име. Поселенията на даките се разполагали по южните Карпати и Трансилвания. Това била гориста местност, изобилстваща от дивеч, а в планините имало значителни залежи на злато, сребро , желязо, олово и каменна сол.

Територите на древна Дакия приблизително съвпадат с границите на днешна Румъния. Дакия била населена от различни племена – на запад било силно келтското влияние. С такъв произход били племената на анарти, тевриски и салдени. На североизток живяли костобоките, които не са с установен произход, тъй като битът и културата им са преплетени със заобикалящите ги народи – гети, бастарни и сармати. Дори и след завладяването на Дакия те продължили да заплашват Дунавския лимес и нееднократно нахлували в Мизия и Тракия. Между реките Днестър и Тиса живеели бастарните. Произходът им будел разногласия даже сред античните автори. Страбон и Тацит ги считали за германци, докато Ливий, Апиан и Плутарх говорели за тях като за келти. В резултат от многото скитания те възприели обичаите на съседите си – сармати и даки. През цялата си история /за последно ги споменава Аммиан Марцеллин/ те участвали в разнообразни антиримски коалиции или самостоятелно разграбвали крайдунавските области. На териториите на съвременна Влахия и Олтения живяли племената на бурите и саките. Техни столици били съответно Буридава и Суцидава по поречието на р. Олт. От средата на 1 в. пр. н. е. част от даките попаднали под властта на племенния съюз на гетския цар Буребиста, а в източните части на Дакия започнали да нахлуват сарматите. Най-далеч от тях стигнали язигите, които се заселили по поречието на Среден Дунав. Аорсите, пристигайки към 60-те години на 1 век уседнали между р. Днестър и Дунавската делта. Отношенията между даките и сарматите не винаги били миролюбиви. Създавали се временни обединения с цел грабеж на римските провинции, но често съюзниците воювали помежду си, което било от полза на римляните.
В тази сложна обстановка при даките от средата на 1 век пр. н. е. започнал процес на имуществено и социално разслоение. Обособила се племенна аристокрация, живееща в добре укрепени цитадели. Античните автори ги наричат ‘пилеати’ /носещи шапки/ за разлика от простолюдието /капилати/, на които им било забранено да носят шапки. Селяните и занаятчиите живели в неголями селища в дървени изби, измазани с глина или землянки, занимавайки се със земеделие и скотовъдство. Бързо развиващите се обществено-икономически отношения довели до зараждането на царска власт. Първи опит за сплотяване на разпръснатите гето-дакийски племена предприел синът на Буребиста – Котисон. След половин век по-голям успех имал представителят на един от знатните дакийски родове Скорлио, който поставил началото на Дакийската държава с цетър в Южните Карпати. През 70-те години го сменил брат му Диурпанеус, който след доброволна абдикация предал властта на сина на Скорлио –Децебал.

Така в края на 1 в. племената по долното течение на Дунав били все още силно разединени и отслабени от вътрешни междуособици, което давало на римляните удобна възможност за инвазия.

Римо-дакийските взаимоотношения през 1 в.
Според античните автори сблъсъците на римляните с даките започнали веднага след завладяването на десния бряг на Дунав от легионите на Красс през 27 г. пр. н. е. Флор пише, че през Августовото управление дакийският цар Котисон, имал навика да преминава замръзналия през зимата Дунав и да граби земите, включени по-късно в състава на провинция Мизия. Литературните източници по това време са пълни с упоменания за дакийската опасност, особено красноречив е Овидий, заточен в Томи и описващ в своите “Epistolae ex Ponto" /“Писма от Понт”/ за непрекъснатите набези на гетите. Римляните разбира се предприемали ответни мерки. През 10 г. пр. н. е., когато даките нахлули в Панония, изпратеният срещу тях бъдещ император Тиберий ги отблъснал и дори гонил варварите до Апулум /съвр. Алба-Юлия в Румъния/. Успешни били действията и на илирийския наместник Марк Виниций. Той разбил обединените сили на даките и бастарните, подчинил тевриските и салдените, достигайки областите на съвременна Словакия. В плановете му обаче не влизало покорението на отвъддунавските племена, така че след края на експедицията, той се върнал обратно.
Даките обаче използвали и най-малката нестабилност на римската власт в новозавоюваните територии в Панония и Мизия, за да подновят набезите си. През 6 г., когато в Илирия и Далмация избухнало широкомащабно антиримско въстания, даките, подкрепени от сармати нахлули в Тракия. Въпреки критичното положение и ангажираността на римската армия в Панония, командващият войските Цецина Север отблъснал нашествениците. След потушаването на илирийското въстание, през 10-11 г. легатът на Панония Гней Корнелий Лентул предприел операция по дясното крайбрежие на Дунав, където изградил наблюдателни постове и укрепления. Друг римски пълководец Елий Кат преселил 50 000 пленени варвари в опустошените от войната земи на трибалите и мизите. След смъртта на Август, при Тиберий и Клавдий, обстановката по долното течение на р. Дунав била относително стабилна. Римляните учредили провинция Мизия /15 г./ и присъединили васалното Тракийско царство /46 г./.
При управлението на Нерон обстановката отново се изострила. През 55-61 г. за войната с партия той преместил разквартируваните в Мизия VI Скитски и V Македонски легион. Това веднага предизвиква раздвижване сред отвъддунавските племена. Скитите обсаждат Херсонес и само енергичната намеса на наместника на Мизия Плавтий Силван Елиан предотвратява завладяването на Крим от варварите. Не разполагайки със значителни контингенти, но умело използвайки раздорите между сармати, даки и бастарни, той успява да ги умиротвори и дори преселва 100 000 варвари на левия бряг на Дунав. Мирът обаче не траял дълго. Към края на управлението на Нерон през зимата на 67/68 г. роксоланите извършват набег и разбиват две римски кохорти. През следващата зима 68/69 г. конницата им от 9 000 човека отново нахлува по замръзналия Дунав в Мизия, но е разбита от помощните войски в провинцията. Използвайки борбата за власт в Рим през 69 г. провинцията отново била подложена на нашествия. Първо нахлули даките, които завладяли лагерите на помощните войски. Но наместникът на Сирия Лициний Муциан с VI Железен легион ги отблъснал отвъд Дунава. По-серизоно било нахлуването на сарматите, които дори убили наместника на Мизия Фонтей Агрипа и опустошили провинцията.
Победителят гражданската война в Рим Веспасиан изпратил Рубрий Гал в Мизия, но действията му са слабо отразени от римските хронисти. Йосиф Флавий казва, че мероприятията му били успешни. След края на военните действия срещу сарматите, гарнизоните по долното течение на Дунав били подсилени с легиони, участвали на страната на петендента за престола – Вителий /I Италийски и V Жеравен/. През 71 г. към тях се присъединил и върнатият от Сирия V Македонски и така заедно с намиращия се в провинцията VII Клавдиев, количеството легиони в Мизия станало 4. Техни подразделения били разсредоточени по крайречните крепости. Също били прехвърлени значителни количества помощни войски от германци и гали и сирийци. Броят на войниците в този участък на реката достигнал 40 – 45 000. Тези мерки запазили мира до управлението на Домициан. Тогава избухнала тежка война с даките, предвождани от Диурпанеус. Причината бил отказът на Домициан да плаща на варварите субсидии, обещани от баща му. Сключил съюз с язигите, маркоманите и квадите през зимата на 85/86 г. Диурпанеус нападнал Мизия. Наместникът на провинцията Гай Опий Сабин бил разбит и сам загинал в битка. Положението било сериозно и преустановило римското настъпление в Германия и Британия. Дори Домициан пристигнал в Наисус да наблюдава развоя на събитията. По военно-стратегиски съображения Мизия била разделена на Горна и Долна. Воденето на военни действия било възложено на преторианския префект Корнелий Фускус, който според Тацит ил склонен на необмислени рискове. Той отблъснал даките отвъд Дунав и през 86 г. форсирал реката. Римляните, натъквайки се на упорита съпротива се придвижвали по устието на река Олт в сърцето на Дакия. Времето обаче се влошило, започнали дъждове и реките придошли. Сред войниците избухнало недоволство. Фускус обаче не се съобразил със създалото се положение и продължил настъплението. Даките му устроили засада при Турну Рошу и разбили римската армия. Загинали 15 000 човека заедно с префекта, напълно бил унищожен V Жеравен легион. След тази катастрофа римланите и даките сключили примирие, което не се харесало на варварите и те избрали на мястото на стария Диурпанеус младия и енергичен Децебал. Той поискал висок данък от всеки жител на провинцията и войната продължила. През 88 г. Домициан назначил за командващ новия преториански префект Тетий Юлиан, който с 5 легиона и около 50 подразделения от помощни войски предприел атака от Горна Мизия. Форсирайки Дунав при Виминация /дн. Костолац, Сърбия/ той се отправил към Тапа – проход в Южните Карпати, откъдето се откривал пътят към дакийската столица – Сармизегетуза. Точни сведения за войната няма. Известно е, че при Тапа римляните разбили дакийската армия. Обаче явно и те понесли значителни загуби, защото настъплението спряло. За това спомогнали и дакийските съюзници – квади, маркомани и язигите, като последните унищожили напълно XXI легион, наречен “Хищник”. Широкомащабните действия не влизали в плановете на Домициан и той предложил на Децебал мир. Условията му обаче не били изгодни за римляните. Формално даките се превръщали в клиентно царство, но Децебал не върнал военопленните и оръжието. Римляните трябвало да плащат на даките ежегоден трибут, да предоставят строители и военни специалисти и консултанти, които да реорганизират варварската армия по римски образец.

Ираклий отива да освободи въпросните земи просто защото доскоро са си били негови, а не са организирани свиквания на войски на религиозен принцип, също така отсреща не са стояли мюсюлмани и тн.

Всъщност това е първият кръстоносен поход, защото Ираклий вдъхновявал войниците си да освободят божия гроб. Иначе зороастрийците /огнепоклонниците/ за ромеите били направо слуги на дявола.

Май наистина трябва да отворим отделна тема за късния легион. Иначе Вегеций също е далеч от обективността, хулейки "леко облечените" легионери. Само че причината за променената екипировка на последните се крие не само във варваризацията на армията, но и различния начин на водене на бойните действия, какъвто започва да се налага от края на 3 век. През 4-5 в. главната роля на бойното поле играе вече не пехотата, а конницата /тежките катафракти и леките конни стрелкови отряди/. Оттам и отпадналата нужда от тежко екипиран легионер. Макар че на запад имаме и елитни пеши отряди - т. нар. Аuxilia palatina, comitatenses, на изток виждаме все по-голямо преориентиране към конните части - каквито имат в изобилие и враговете на империята - персите и хуните.

А причината за упадъка на Рим е доста комплексна и се крие не само в гражданските войни и сепаратизма. Една империя функционира добре при здраво общество. Когато обществото е "болно" - империята загнива и умира. Работата не е само в милитаризма, корупцията в администрацията, варварските нашествия, кризата на робовладелския строй или разпространението на Християнството. Става дума за момента, в който обикновеният гражданин престава да вижда в лицето на държавата, в която живее - защитник на неговите интереси и желания. Такава държава е обречена, защото няма бъдеще. Гражданите на късната римска империя предпочитат да живеят под управлението на варварите, а не да бъдат тормозени от корумпирания бюрократичен апарат на империята.

Колкото до идеалния републикански воин, сражаващ се за родината си, въплътен в образа на Цинцинат - спомни си войните с Пир и Ханибал, когато гражданинът жертвал абсолютно всичко, което имал и с цената дори на живота си обръщал хода на войната /как патриотично го дадох само/.

Римляните не са били фанатици и не пропилявали живота на войниците си напразно. Децимацията се е прилагала изключително рядко, най-често като дисциплинарна мярка при поделение, което е опозорявало себе си - бягало пред лицето на врага, губило бойния си символ или се бунтувало срещу властта. Такива случаи в Римската история наистина се броят на пръсти и не може да се твърди, че в главите на легионерите, които отивали на бой се е въртяло предимно това тежко наказание.

Колкото до мотивацията - през периода на Републиката легионерът се е сражавал най-вече за родината си, това е бил неговия стимул. Опълчението и народът били едно и също, а оттам бойният дух и моралът били високи. След като армията станала наемна - основен мотив били военните награди - плячка, премии, както и раздаване на земи във завладените територии.

За късните легиони трябва да се отвори отделна тема, защото те се различават напълно от класическите и по структура и по функции. При добра организацияте печелили битки срещу варварите без проблем, но бедата се състояла в това, че държавата вече загивала и липсвала силна централизирана власт, пък и никой не го интересувало какво ще стане с Вечния Град.