Last roman

Да вметна и аз няколко думи за отношенията на германските племена с Римската империя:

Първият сблъсък на Рим с германците започва с миграцията на племената кимври и тевтони в края на 2 в. пр. н. е. В състава на последните влизали и доста келти. Римляните не правели особена разлика между гали и германи до войната между Цезар и германският вожд Ариовист през 58 г. пр. н. е. Прославеният пълководец отбелязал, че жреците на германските племена са жени, а и войниците им превъзхождат по свирепост и сила келтите. Намесата на Цезар предотвратила мащабното преселие на германците в Галия, които изтласкали келтите от Бохемия и колонизирали левия бряг на р. Рейн. След разгрома на Ариовист и покоряването на галите, Цезар предприел няколко показни демонстрации на римското оръжие отвъд р. Рейн, но не се задържал там.

Конфликтите между римляни и германци зачестили по време на управлението на Август, когато легионите покорили земите по протежението на р. Рейн. Талантливият пълководец Друз предприел походи отвъд реката и подчинил племената, живеещи между р. Везер и Елба. След поражението на Вар и унищожението на три римски легиона в Тевтобургската гора /9г./, Рим се отказал от отвъдрейнските си владения. От време на време римляните предприемали наказателни експедиции в Германия, каквато е например широкомащабната кампания на Германик /сина на Друз/ през 15 - 17 г., целяща да върне загубените орли и да отмъсти за поруганата римска чест.

По времето на императорите Клавдий и Нерон, политиката на империята се свеждала до подклаждането на раздори между германските племена, тъй като "животът на един римлянин струвал повече от 1000 германски такива" /според Германик/. Умело разпалвайки междуособни войни, империята осигурила мир и спокойствие на рейнската си граница.

През управлението на император Адриан /117 - 138г./ бил изграден т. нар. рейнски лимес - система от укрепления и фортове, имаща за цел да държи варварите далеч от благата на цивилизования свят.

Първото голямо раздвижване на германските племена започнало през 160 г. когато обединените сили на маркомани и квади нахлули в Панония и дори застрашили Италия. В проточилата се 20 години "Маркоманска война" императорът Марк Аврелий успял да разбие нашествениците и да стабилизира североизточната граница на империята.

От 3 - 4 в. запонала консолидацията на германските племена. В Германия имало глад за земя и липсвало "жизнено пространство". Различията между старите племена били забравени и се оформили военно-племенните съюзи - франки /свободни/, сакси /ножари/, алемани /сган/, шваби /скитници/... Предимството на тези племенни съюзи била силната централизирана власт /както при ордата/, съсредоточена в ръцете на крал /конунг/. Използвайки кризата, която настъпила в Римската империя тези съюзи извършвали все по-чести и успешни набези /рейдовете на готите опустошили Балканите и Мала Азия, алеманите и франките тормозели Галия и Панония/.

Войнишките императори, управлявали Рим след династията на Северите прекарвали повечето време в походи срещу германските племена. През 251 г. готите разбили римляните при Абритус. В сражението загинал и император Деций.

Причината за успеха на германците се кореняла в слабостта на римляните. В империята царял сепаратизъм и децентрализация на властта, а изоставянето на традиционната римска тактика и въоръжение, поради варваризацията на армията, също бил значителен фактор за честите поражения на легионите.

Достатъчна била обаче силна личност с необходимите тактически умения и римското оръжие отново надделявало.

Така през 269 г. Клавдий II разгромил готите при Наисус и преустановил за близо век нашествията им на Балканите. Наследникът му Аврелиан пък се разправил с алеманите и възстановил рейнско-дунавската граница на империята, за сметка на изтеглянето на римляните от Дакия. През 4 в. Юлиан Август, назначен за Цезар на Галия, с ограничени ресурси и войски пак успял да разбие нахлулите в Галия алемани. При Аргенторат /Страсбург/ през 357 г. той им нанесъл значително поражение и пленил вожда им Хнодомар.

Тъй като населението на империята отказвало да служи в армията, императорите използвали германците за наемници. Все по-често римляните, позволявали на варварите да се заселят на територията на империята в качеството си на федерати /съюзници/ и да изпълняват воинска повинност. Това имало плачевни последствия през 378 г., когато възстаналите готски федерати унищожили римската армия при Адрианопол и убили императора на Източната Римска империя - Валент. В следващите десетиления те вилняли необезпокоявани из Балканския полуостров и се прехвърлили в Италия, където оплячкосали Рим през 410 г. Рейнският лимес също се пропукал и вандали, бургунди и франки опустошили западните провинции. Римляните даже изтеглили контингентите си от Британия и я оставили на произвола на скотите, саксите, ютите и фризите.

В крайна сметка римляните, безсилни да спрат варварските орди, позволили на последните да се заселят на територията на империята. Така възникнали варварските кралства на готите - в Мизия и Тракия, Панония, а по-късно и в Аквитания; швабите - в Испания; вандалите - в Африка; франките - в Галия; лангобардите - в Северна Италия...

С времето германците проникнали във всички слоеве на късноримското общество. Особено тежко било положението в Западната Римска империя, където императорите фактически се издигали и детронирали по волята на варварските вождове. Така херулът Одоакър свалил последния император Ромул Августул през 476 г. и изпратил инсигниите му на "източния колега" император Зенон, с което сложил край на Западната Римска империя.

Представите за политиката на Рим като низ от нескончаеми завоевания са доста погрешни. Поначало римляните се стараели да живеят в мир със съседите си, поднасяйки им подаръци и привличайки ги на служба. От тях се формирали помощни войски, командвани от местните вождове. Покровителствайки "приятелите си" Рим започвал да играе ролята на арбитър в споровете им, намесвайки се във взаимоотношенията между племената, а също и във вътрешните им работи. Граничните царства и племена постепенно попадали под все по-голяма зависимост от Рим. Римските търговци, наблюдатели и съветници прониквали във всички сфери и на определен етап държавиците били лишавани от остатъците на суверинитета си и превръщани в римски провинции. От друга страна - усилването на съседите на империята винаги предизвиквало негативна римска реакция. В такива случаи последните нанасяли превантивен удар, ръководейки се от правилото, че е по-добре да унищожиш еди враг когато е слаб, отколкото да го чакаш да укрепне и пръв да те нападне.

От време на време римляните се опирали и на силата на съседите си. Така при избухналата гражданска война между Август и Антоний и двамата се опитали да привлекат за съюзник царя на укрепналото царство на даките - Котис.

Даже Август стигнал дотам, че да предложи на Котис брак с петгодишната си дъщеря Юлия. Царят обаче избрал съюз с Антоний. И настойчиво съветвал на повелителя на Изтока да пренесе бойните действия от Епир в Македония, осланяйки се на помощта на дакските войски. Антоний, обвързан любовно с Клеопарта, предпочел да се придържа към морето и египетската флота. Заради което и бил разгромен.

Август, победил опонента си, възнамерявал да почне война с даките. До това не се стигнало - в царството им започнали междуособици, след което в него нахлули сарматите и бастарните. В крайна голямата държава, основана от Буребиста се разпаднала на 5 части. Въпреки това, обстановката на Балканите останала напрегната. Властта на Рим свършвала до Родопите, нататък почвали дребните тракийски царства, които не винаги се държали приятелски към новите господари на света. Лоялни оставали най-вече одрисите. Бесите от друга страна, въпреки че формално се считали за подчинени, неведнъж опустошавали провинция Македония и Ахая, предизвиквайки наказателни експедиции от страна на Рим. По същия начин се държали трибалите, сердите и дентелените. Скоро на балканите се появили и нови "гости". Бастарните, победили даките, преминали Дунав и се разположили в Дунавската равнина.

Срещу тях бил изпратен Марк Лициний Крас /внукът на едноименния триумвир/. Той сключил съюз с даките и разгромил бастарните, убивайки собственоръчно вожда им Делдо. Част от бастарните била избита, а тези, които не били пленени, избягали отвъд Дунав. След това римляните се заели с усмиряването на непокорните тракийци. Най-сериозния опонент - бесите били победени през 28 г. пр. н. е. и тяхното светилище в Родопите било дадено на одрисите. Така последните символически получили върховната власт в Тракия и се превърнали във васали на Рим и правото да събират данъци от негово име.

Въпреки че в Тракия нямало нито римски чиновници, нито римски легиони, променената ситуация никак не се харесала на тракийските племена. През 12 г. пр. н. е. бесите начело с Вологес /жрец на Дионис/, вдигнали въстание срещу одриския цар Реметалк. В боевете загинал братът на Царя - Котис, а пратената римска армия, под командването на Пизон също претърпяла поражение. Пизон успял да реорганизира силите си и да отблъсне племената от провинция Македония. След това в тракия пристигнали легионите под командването на бъдещия император Тиберий. На него му потрябвали три похода, за да разгроми траките и да сломи съпротивата им. Римските граници били разширени до Дунав, част от територията на покорените племена била включена в новосъздадената провинция Мизия, а останалите - присъединени към одриското царство на Реметалк.

В това време Август разпространил римската експанзия до естествените водни препятствия - реките Дунав и Рейн. В хода на няколко широкомащабни кампании от 16 - 9 г. пр. н. е. братът на Тиберий - Друз покорил келтските племена в Панония, Ретия, кралствата Норика и Винделиция.

Започнало и широкомащабната експанзия на Рим в Германия. През 9 - 6 г. пр. н. е. Друз покорил племената между Рейн и Везер и достигнал до Елба. Римляните обаче не се задържали дълго тук.

Освен това римляните били обезпокоени от създалото се силно маркоманско кралство в Бохемия, под предводителството на Маробод. Макар че последния нямал враждебни намерения спрямо Рим, било решено държавата му да бъде унищожена. Били събрани около 12 легиона. Част от тях трябвало да нанесат удар от Германия - по река Майнц, командвани от Гай Септий Сатурнин, а другите войски трябвало да настъпят от Норика под ръководството на Тиберий.

Но принудителните набори за войската, които римляните направили сред населението в Далмация и Илирия през 6 г., довели до въстание в тези провинции, оглавено от Бато. Бунтът обхванал и Панония. Възстанниците събрали огромна армия от 200 000 пехотинци и 70 хиляди конници. Легатът на Мизия Авъл Цецина Целер успял да удържи позициите си, благодарение на помощта на цар Реметалк. Тиберий побързал да сключи мир с Маробод, който проявил редко срещана лоялност и не се възползвал от напрегнатата ситуация. Легионите от маркоманския фронт били прехвърлени срещу бунтовниците. След три години и тежки битки въстанието било потушено през 9 г., когато римляните успяли да изпокарат ръководителите на панонците и илирийците помежду си.

Даките се опитали да се възползват от създалата се ситуация и започнали набези на римска територия. Но легионите на Август унищожили грабителските отряди и убили трима техни вожда. Пълководецът Гай Лентул минал Дунава и нанесъл удар по варварите, като хванал в плен 50 000 от тях. Те били заселени в Тракия.

През есента на 9 г. римските успехи били парализирани от възстанието на германските племена херуски, хауци и фризи, ръководени от бившия германски васал Ариминий. Три легиона /17, 18 и 19/ под командването на Вар били подмамени и изклани в Тевтобургската гора. Легионните орли били пленени, което било голям позор. Всички отвъдрейнски територии на империята били изгубени. В Рим било обявено извънредно положение и започнал принудителен набор на войници, които да защитят галските провинции от евентуални германски набези и да върнат изгубените знаци.

Маробод отново заел неутрална позиция. Тиберий не бързал да напада германците, оправдавайки се с неопитността на новоформираните легиони.

След смъртта на Август през 14 г. Тиберий станал император и изпратил срещу Ариминий сина на брат си Друз - Германик. В няколко кампании през 15 - 17 г. Германик смазал съпротивата на обединените племена, печелейки победа след победа. Всички германски села между Рейн и Везер били опожарени, а населението избивано без оглед и пол. Два от орлите били върнати /орелът на 17 легион бил върнат по времето на Клавдий/. Римляните събрали и погребали костите на унищожените варови легиони и вдигнали им паметник /естествено веднага разрушен, след като си тръгнали/.

Общите резултати обаче се оказали съмнителни. В кампаниите римляните претърпели загуби колкото два легиона, а местните племена не били покорени. Тиберий решил да се откаже от завладяването на Германия, заявявайки, че животът на един римски войник струва повече от хиляда германски такива. За граница на империята бил обявен Рейн, а политиката на Тиберий и приемниците му се свеждала до това да насъсква отделните племена едни срещу други.

Ариминий и роднината му Ингвиомар решили да нападнат Маробод, обвинявайки го в това, че не помогнал на германците в борбата им срещу Рим.

Предводителите на Херуските обаче се изпокарали помежду си и войната бързо приключила. Царството на Маробод също започнало да се разпада. Васалните му племена били недоволни от лоялната към Рим политика на вожда и се отцепили, преминавайки на страната на Ариминий. Маробод помолил Тиберий за помощ, но императорът отказал, обвинявайки Маробод, че не помогнал на римляните във войната им срещу херуските. През 18 г. след поредното възстание срещу него, Маробод избягал в Рим, където завършил живота си като частно лице. Местото на злощастния владетел било заето от вожда на свебите - Катуалд. След една година и Ариминий бил убит от роднините си, а царството му също се разпаднало.

Примерно по същото време починал тракийският цар Реметалк. Римляните разделили царството му на две - северната част дали на брат му - Раскупорис, а южната - на сина на царя - Котис. Раскупорис обаче искал цялата страна за себе си и през 18 г. започнал война срещу Котис, когото успял да убие по време на пир. Римляните извикали Раскупорис на преговори и го екзекутирали.

Разделението на държавата било запазено. Северната му част била присъдена на сина на Раскупорис - Реметалк II, а югът на сина на Котис, също носещ името Реметалк. Понеже последният бил малолетен, за попечител бил изпратен римски намествник. През 21 г. одрисите вдигнали въстание срещу новия ред. Боевете продължили до 25 — 26 г., когато военачалникът Попей Сабин успял да обкръжи бунтовниците в планините и да ги принуди да капитулират. Последният тракийски цар Реметалк III живял далеч от родината си в Рим и бил приближен на Калигула. Императорът му върнал трона, но царят предпочел да се забавлява в Рим, а от негово име страната била управлявана от римски наместници. След убийството на Калигула в Тракия настъпили размирици и римляните разположили легиони там. Тракия се превърнала в римска провинция през 46 г. по времето на император Клавдий.

При Тиберий римляните започнали да укрепват северо-източните си граници.

През 20-те години в Панония започнали да проникват язигите /сарматски племена/. На тях римляните им разрешили да се заселят между Тиса и Дунав, за да ги ползват както срещу германците в Бохемия, така и срещу Дакия.

Били създадени и няколко флотилии - Панонски /на Дунав/, Мизийски /базиран в Томи/, Тракийски - в Перинт, Понтийски - в Синопа и Трапезунд.

Това се правело и за да се улесни предстоящата кампания срещу Партия и Армения. Тези държави били в съюз помежду си, арменския престол заемал Аршак, син на партския цар Артабан. По време на междуособиците в тези страни, в Рим избягали принцовете Фраат и Тиридат. Тях искал да използва Тиберий, за да установи влиянието си на Изток.

Освен легионите, под командването на Луций Вителий, римляните привлекли за съюзници вождовете на албаните и царя на иберите - Митридат. За да противостоят на партската бронирана конница, били наети роксолански кавалеристи. Сарматите и легионерите разгромили арменските войски и Аршак загинал. Артабан изпратил войска под командването на другия си син Ород, но и тя била разбита. Тогава партския цар оглавил сам похода.

Тиберий обаче ударил по тила на противника. Римляните организирали въстание на гръцките градове в Месопотамия. Един от васалите на Артабан също му изменил. В започналите безредици Артабан /по произход даг/ избягал при роднините си в средна Азия. На патрския престол бил качен Тиридат, подкрепян от римляните. Това обаче не се харесало на партите и те се разбунтували срещу новия цар. В това време се завърнал и Артабан със скитски наемници. След нови боеве през 36 г. бил сключен мир между Рим и Партия. Тиридат бил качен на арменския престол и страната била призната за васал на Рим.

Събитията, случващи се по Северното Черноморие също започнали да интересуват римляните. Боспорското царство, управлявано от съюзника на римляните Асандър изгубило контрола си над Танаис /в Делата на р. Дон/, чиито жители признали за покровители роксоланите. В избухналата война Боспор изгубил властта си над приазовските градове. В последвалия период царството било управлявано от потомци на Митридат Евпатор /или за самопровъзгласилите се за такива/. По-сериозно внимание на тези земи било обърнато по времето на император Клавдий. След като през 46 г. той окончателно превърнал Тракия в римска провинция, била предприета експедиция в Крим. Римляните дебаркирали в Пантикапей и сложили за цар Котис I - потомък на одриската династия. За да закрепят положението му и да възстановят авторитета на Боспор римската войска и флота предприели поход срещу Танаис и подчинили отпадналите приазовски градове.

Римляните дарили автономия на Херсонес, а Олбия, Тирас и другите западночерноморски градове, васали на сарматите не били закачани. Явно Клавдий и военачалниците му не искали усложнения с тези племена.

Благодарение на военната и икономическа подкрепа от страна на Рим, през това време започнал новият разцвет на Боспорското царство. То се превърнало във важен работърговски център. Освен на роби, Боспор се превърнал в доставчик на зърно. Отглеждано в Приазовието то отивало за снабдяването на източните легиони на империята.

Скоро нов проблем за римляните изникнал отново на Балканите. Към средата на 1 век отново се обединила и започнала да се усилва Дакия.

На територията на днешна Румъния се формирала доста мощно и развита държава. В Дакия съществували няколко големи града, секли се монети, развита била художествената живопис. Даките започнали активна експанзия на север. Към 50 г. те нападнали язигите. Според Дион Златоуст те също така разграбили градовете по черноморското крайбрежие от Дунав до Южен Буг. Олвия /съвр. Одеса/ била също разрушена до основи. Частично възстановен градът така и не се оправил напълно от този погром.

В отговор на това язигите и роксоланите започнали война срещу даките /Олвия принадлежала на сарматите и даже секла монети с имената на сарматските царе - Фарзой, Инисмей/. Даките били победени. Те били отблъснати обратно към Карпатите. Римляните се срещнали с роксоланите и язигите и сключили съюз с тях. Но дружбата не траела дълго. Роксоланите се отметнали от римския съюз и започнали военни действия срещу Херсонес. На молбата му за помощ, наместникът на Мизия - Тиберий Плавт Силван Елиан изпратил легионерите. Те окупирали Херсонес и цялото южно крайбрежие на Крим. След това Плавт Силван предприел и поход отвъд р. Дунав. През 56 г. той достигнал до р. Днестър и присъединил към римските владения град Тирас.

А около 100 хил. варвари от Приднестровието, заедно с «князете и царете» им, той заселил в Мизия. След това през 58 г. започнала война със сарматите и бастарните, на който действията на наместника не се харесали.

В Рим управлявал склонният към мегаломания Нерон, който решил да завладее целия регион между Кавказ и Азовско море и да образува нова провинция - Сарматия. През 68 г. започнали приготовленията за грандиозния източен поход. Роксоланите обаче ударили първи, използвайки смъртта на императора и последвалата гражданска война. През зимата деветхилядната им конница нахлула в Мизия по замръзналия Дунав. Тези катафракти и конете им били заковани в броня и за удар използвали дългите си копия. Две римски кохорти били пометени и варварите оплячкосали провинцията. В боевете срещу тях през 69 г. загинал Луций Фонтей Агрипа - легатът на Мизия. На връщане обаче ги пресрещнал III легион. Роксоланите били обременени от плячката, а и времето било благоприятно за римляните - топял се снегът и валял дъжд. Роксоланите били разбити и се оттеглили отвъд Дунав с големи загуби. На следващата година сарматите нахлули пак. Започнали и набезите на съюзните преди това язиги. Аланите започнали набези срещу Иберия. В Боспорското царство също се извършил преврат - властта преминала у Митридат VIII, който в съюз с роксоланите започнал война с Рим, но бил бързо победен и екзекутиран. През 71 г. година новият император Веспасиан качил на Боспорския престол Раскупорис I /пак от одриската династия/. Веспасиан отхвърлил Нероновия план за поход на север, а на римските войски в Грузия заповядал да завардят Кавказките проходи, за да спрат аланските набези.

Положението по Дунав оставало напрегнато. Решителни военни действия започнали при Домициан, като първи атакували не римляните, а даките. Техният престарял цар Диурпанеус отстъпил властта си на племенника си Децебал, който се оказал не само прекрасен пълководец, но и забележителен политик. Той въвел във войската си римска дисциплина, привлякъл за инструктори дезертьори от римската армия. Завързал контакти с роксоланите, квадите, карпите и язигите. Дори се опитал да сключи съюз с Партите за водене на съвместни действия срещу империята.

През 85 г. даките нахлули в Мизия и разбили римските гарнизони там. Наместникът на провинцията Опий Сабин загинал в боевете с тях. Плиний Млади писал за даките, че те "вече се опитват да се бият с нас не заради собствената си свобода, а за поработяването ни, и сключват примирие с нас като с равни, и вместо да приемат нашите закони ни натрапват своите".

Император Домициан оглавил сам армията, за да отблъсне даките. Непосредственото командване той поръчил на преторианския префект Корнелий Фускус. След кръвопролитни битки даките били отхвърлени отвъд Дунав и императорът отпразнувал триумф през 86 г. Мизия била разделена на Горна и Долна.

Домициан отхвърлил предложението на Децебал за мир и заповядал на легионите да се прехвърлят в Дакия. Фускус построил понтонен мост през Дунав и настъпил на север, но попаднал в засада и бил напълно разбит и загинал. В ръцете на Децебал попаднали легионните знамена, много оръжие и пленници. Приемникът за злощастния Фускус - Тетий Юлиан започнал настъплението от Горна Мизия. Даките се опитали да го спрат отвъд Дунав при дн. Железни Врата. Римляните спечелили битката, но поради големите загуби били принудени да спрат настъплението си.

Дипломацията на Децебал също дала резултат. Маркоманите, свесите и язигите, формално римски съюзници не оказали никаква помощ на легионите. Домициан счел това за измяна и наредил да се екзекутират посланниците на язигите и свевите, с което привлякъл тези племена на страната на даките. Германците и язигите победили подразделенията изпратени срещу тях и заплашвали западния фланг на римския фронт. Диоклециан бил принуден да сключи позорен мир с Децебал. Той обещал на даките изплащането на трибут, техническа помощ и специалисти, върнали им пленните. Децебал обещал да не напада римските укрепления по Дунав. За да запази реномето си Диоклециан се изхитрил и по време на преговорите сложил диадема на главата на царя на даките. После обявил, че Децебал, приемайки короната от ръцете му, се е признал за римски васал и не се притеснил да отпразнува по този повод втори триумф.

През 92 г. императорът решил да реабилитира накърнената си репутация и нападнал дакските съюзници - свесите, маркоманите, квадите и язигите. Язигите обаче обкръжили и напълно унищожили XXI легион. Диоклециан се ограничил с поднасянето на венец по случай "победата" на Юпитер Капитолийски.

Действията на римляните срещу даките се възобновили при император Траян - талантлив военачалник и политик. По дипломатически път той отслабил антиримската коалиция, сключвайки съюз с язигите. През 101 г. той започнал война с Децебал. Целият римски контингент от 12 легиона, помощни части, Мизийската и Панонска флота, както и племената федерати - наброявал 250 000 души. Римляните изградили двойка от плавателни понтонни мостове при Железни Врата. Армията била прехвърлена по тях в две колони, които се съединили при Тибискум. При Тапа Траян нанесъл поражение на даките, които се оттеглили в планините.

Използвайки факта, че всички римски войски са ангажирани в настъплението от юго-запад, даките в съюз с карпите и роксоланите преминали устието на Дунав и нахлули в Долна Мизия. Траян прехвърлил бързо част от войските си и при дн. град Адамклизи /Южна Добруджа/ победил враговете в кръвопролитна битка. В последствие през 109 г. тук бил издигнат грандиозен монумент /a после и град/ Tropaeum Traiani, ознаменуващ победата на императора над даките.

През 102 г. боевете се възобновили. Римляните изтеглили дори подразделенията от Тирас и Херсонес и ги прехвърлили на дакийския фронт. Траян превземал една след друга планинските крепости, отбранявани от даките с крайно ожесточение. Язигите също успешно действали срещу даките, а наместникът на Долна Мизия Лабрий Максим успял да плени сестрата на Децебал. Даките били изтощена и замолили за мир. На Децебал били поставени сурови условия - да не води самостоятелна външна политика, да разруши крепостите си, да преотстъпи на римляните заетите от тях земи, да предаде оръжието и дезертьорите. Децебал приел.

И двете страни прекрасно разбирали, че това е само временен компромис. И веднага започнали подготовката за нови бойни действия. Римляните строяли пътища ииздигнали голям каменно-дървен мост през Дунав при крепостта Дробета /дн. Турну Северин/. Даките, укрили част от оръжието, предназначено за конфискация, ковали ново и отново подготвяли армия.

През 105 г. когато Рим започнал да се заяжда по повод ощетяването на съюзните язиги от даките, Децебал заявил, че се търси повод за война и отново ударил пръв. Целта му била да изгони римляните от заетите територии в Западна Дакия и да установи контрола над Железни Врата. Римляните обаче бързо прехвърлили по новоизградените пътища 9 легиона. Дипломацията на Траян също свършила работа - даките останали без съюзници. Част от дакийската аристокрация също преминала на страната на римляните. Останалата част от съпротивляващите се даки била разгромена през 106 г. Те се биели до смърт, населението на превзетите селища било избивано от римляните. Оцелелите били продавани или депортирани. Жителите на столицата на Дакия - Сармизегетуса, след отчаяна съпротива - подпалили града си и се самоубили колективно. Децебал също се самоубил, а отсечената му глава била доставена в Рим и хвърлена в калта на форума. Плячката на римляните била грандиозна - милиони килограми злато и сребро, половин милион пленници. Тържествата по случай победата продължавали 117 дни. На организираните зрелища се биели 20 хиляди гладиатора и били убити 11 хиляди животни.

Населението на Дакия намаляло драстично и в новата провинция били заселени колонисти от Мала Азия.

Римляните изградили защитни валове между реките Прут и Днестър, за да държат сарматите и славяните извън завладените територии.

При император Траян Римската империя достигнала максималната си територия. Римляните строили крепости по крайбрежието на Колхида, римски колонисти били пращани във Фазис и Диоскуриада. Римски васали станали кавказките народи. Римски контингент се разполагал и недалеч от Арменската столица Артаксата.

След Дакия Траян покорил и Партия /115 - 117 г./, правейки от нея васално царство. Набатея, Армения, Асирия и Вавилония станали римски провинции. Тези завоевания обаче се оказали нетрайни. Избухнали вълнения и императорът не успял да ги усмири. Легионите били изтеглени отвъд Ефрат. Траян се разборял и умрял в Киликия, при завръщането си в Рим.

Адриан се отказал от нова кампания в Месопотамия.

По северната граница също не била спокойно. В Дакия останали 3 легиона, които трябвало да отбиват сарматските, германските и славянските набези. Все по-често римляните прибягвали до купуване на мира с варварите, изплащайки им субсидии и подаръци.

Когато през 117 г. избухнала война с роксоланите, Адриан сключил мир с царя им и потвърдил изплащането на определената сума.

А после в Европа започнало "Великото преселение на народите", макар че подобно определение не е особено точно. Преселението на племената през 3-1 в. пр. н. е. също било не по-малко грандиозно, но не засегнало главните културни центрове на Средиземноморието, а преминало главно по "варварските покрайнини".

Къде има повече за тези земи?

Малко линкове на руски /нормално е братушките да проявяват най-голям интерес към единственото полуелинистическо царство, намирало се на територията им/:

http://worldhistory.ru/countries_about/2229.html

http://worldhistory.ru/countries_about/2230.html

http://www.chersonesos.org/?p=museum_coll_ep1

За това отдалечено от средиземноморието и доста често игнорирано царство малко е известно.

Оставени в периферията на елинистическия, а и на римския свят в последствие, градовете на Кримския полуостров сами са се борили векове наред срещу степняците. Непрекъсната опасност довела до обединяването им.

Повечето градове по Кримското крайбрежие били основани по времето на Великата гръцка колонизация през 7-6 век пр. н. е. Пантикапей, Нимфей, Херсонес и др. са били първоначално милетски колонии.

Градовете в Крим процъфтявали основно от търговия със зърно и риба.

С времето, Херсонес се е превърнал в свободен град, на Пантикапей от 479 г. пр. н. е. започнал да се управлява от градоначалници /архонти/, чиято длъжност се предавала по наследствен път. Известни са династиите на Архианактиди /479 - 438 г. пр. н. е./, Спартокиди /438 - 107 г. пр. н. е./ и Персиади.

След няколко войни покорени от Пантикапей били източната част на Крим с град Теодосия, както и град Фанагория лежащ на отсрещния бряг.

Пантикапей оглавил междуполисния съюз от 42 града, в който влизали Нимфей, Мирмикей, Фанагория и др. Градът създал силна флота и дори наложил господството си над степните народи, живеещи покрай Азовско море. Приемниците на Архиакантидите - Спартокидите обединили всички градове в Крим и започнали да се наричат боспорски царе.

След като Атика била покорена от римляните, а Синопа и Родос западнали, северночерноморските колонии останали в изолация.

Политиката на S.P.Q.R. през 2-1 в. пр. н. е. не включвала Боспорските градове изобщо в сферата на интересите си. На фона на активизиралите се варварски нашествия положението на градовете в Крим през този период било направо трагично. Гражданите трябвало да плащат ежегоден данък на племенните вождове /не само на върховните, но и на второстепенните такива/, както и да се откупуват от случайно нахлуващи групи варвари. Това довело колониите почти до фалит - даже жителите били принудени да заложат скъпоценностите, принадлежащи на храмовете. Във вътрешността на полуострова господствали таврите, земеделието и търговията замряли.

Такова положение заварили пълководците на Митридат VI - Неоптолем и Диофант, които след покоряването на Колхида, с фалангите си достигнали и до Крим през 108 г. пр. н. е. Последният владетел на Пантикапей Персиад V се отказал от наследствената си власт, а Херсонес от тъй дълго отстояваната си свобода, само и само кападокийските наемници да ги защитят от напиращите скити и сармати. Неоптолем разбил таврите при Пантикапея, крепостите им във вътрешността на страната били разрушени. Диофант разгромил въстаналия Савмак, победил роксоланите и достигнал бреговете на Днепър.

Така Митридат VI Евпатор завладял целия Крим и си осигурил добрър източник на зърно, дървесина за флотата и поток от наемници за бъдещата война с Рим. Крим се превърнал в неделима част от Понтийското царство. След това понтийският цар подчилил Пафлагония и Кападокия. Градовете по черноморското ни крайбрежие също признали властта му.

В последвалата Първа Митридатова война с Рим /88 - 84 г. пр. н. е./, царят претърпял неуспех. Въпреки орязаната му територия в Мала Азия, северното черноморие останало под властта на Митридат и престолонаследникът му Махар бил изпратен да го управлява.

В избухналата Трета Митридатова война / 74 - 65 г. пр. н. е./ понтийският цар бил окончателно победен от Лукул и Помпей. В края на 65 г. пр. н. е. Митридат напуснал Понт и потърсил убежище в последната област, останала извън римската сфера на влияние - Боспорското царство. Тук той с оцелялата част от съкровищата си започнал да събира нова войска и да крои планове за нова война с Рим. Репресиите му срещу населението на страната довели до въстания срещу понтиеца във Фанагория, Теодосия и Херсонес. В крайна сметка любимият син на Митридат - Фарнак също му изменил. Изоставен от всички, Митридат се самоубил през 63 г. пр. н. е. Фарнак бил оставен от Помпей да управлява Боспорското царство, което станало пряко зависимо от Републиката.

По време на гражданската война между Цезар и Помпей, използвайки въстанието в Александрия и близо годишната изолация на диктатора от останалия свят /48 - 47 г. пр. н. е./, Фарнак предприел опит да си възвърне бащиното наследство - Понтийското царство. Използвайки претекста, че се бие срещу галатските съюзници на Помпей и подкрепя Цезар, боспорският владетел завладял Понт и Малка Армения.

Пристигайки в Мала Азия Цезар незабавно поискал от Фарнак да върне всички територии на Републиката и да се изтегли обратно в Крим. Фарнак, знаейки за неотложните дела на Цезар на запад, не бързал да изпълни изискването. Но той не знаел, че Цезар винаги довеждал нещата до край. Последвалата битка при Зиела /47 г. пр. н. е./ довела до разгромна победа над пълчищата на Фарнак. Войната била завършена за 5 дни, което било повод Цезар да напише прословутото си "Veni, vidi, vici" до Сената. За да отслаби позициите на Фарнак, Цезар дарувал на Херсонес независимост от Боспорското царство.

Преследването на Фарнак било поръчано на доведения му брат Митридат Пергамски. Наместникът на Фарнак - Асандър обаче разбил и двамата и завзел трона. Неговото 30-годишно управление е свързано със строежа на отбранителни съоръжения срещу варварите - т. нар. Асандров вал, отделил Керченския полуостров от оснаталата част на Крим.

В последвалите граждански войни Боспорските царе продължили да се подчиняват на империята и запазили относителна автономия. Синът на Асандър - Аспруг стабилизирал царството, присъединил Херсонес. С управлението му се свързва началото на нов период на разцвет на царството. През 14 г. той получил от римляните титлата "приятел на римския народ". Боспор станал ценен източник на хляб и суровини за империята, както и важен стратегически пункт.

По време на ранния принципат, в назряващия конфликт с Партия, Август и приемниците му предпочитали да поддържат система от васални царства като буферна зона между тях и наследниците на Персия.

В Мала Азия, по границата с Армения, на територията на бившето Понтийско царство имало няколко малки царства подчинени на Рим - Малка армения, Понт, Комагена и Софена. Боспорските владетели също получили части от крайбрежието на северна Мала азия. При управлението на Клавдий и Нерон тези малки царства били присъединени към провинциите Понт и Кападокия.

Наследникът на Аспруг - Митридат водил война с Рим през 64 г., опирайки се на помощта на сарматите. След свалянето на метежния династ, малоазиатските части на Боспор били присъединени към провинция Понт, а брат му Котис I заздравил връзките с Рим.

Значението на Боспорското царство като форпост на Рим срещу варварите нарастнало по време на войните срещу сармати и даки в края на 1 в. При Раскупурис II и Савромат I се строяли отбранителни съоръжения, укрепвала се армията и флотата. Части от мизийските легиони /I Италийски, V Македонски и XI Клавдиев/ били настанени в Херсонес и Боспорските градове. При Савромат II /174 - 210 г./ боспорската флота действала успешно срещу пиратите в Черно море. Крим се превърнал в база за мизийската флота.

Със нашествието на готите през средата на 3 в. започнал и упадъкът на Боспорското царство. Варварите разграбили градовете Гогрипа и Танаис. За да се спасят от унищожение, боспорците предоставили на готите флотата си, с която последните извършвали рейдовете си в Гърция и Мала Азия.

Естествено след подобно предателство римските симпатии към Крим угаснали и царството било оставено само на себе си. След смъртта на Раскупорис V през 276 г., започнали междуособици и борби за престола.

През 4 век Боспорското царство се обърнало с молба за помощ към римляните, но империята с мъка отбивала ударите на варварите и не обърнала внимание на бедственото положение на царството.

Финален удар нанесли хуните, които във войната си срещу аланите и готите през 70-те години на 4 век разрушили градовете на полуостова. Това бил и краят на Боспорското царство.

Дам, препоръчвам трудовете на Кравчук при запознаването с биографиите на Цезар и Нерон /така се казват и едноименните му книги/ - наистина качествени четива. Особено за Нерон.

Тук няма да е лошо да се спомене и конфликтът на Аеций с Бонифаций. Интригите на "последния римлянин" подкопали доверието на Гала Плацидия към наместника на Африка и довели до бунта му. Бонифаций поканил през 429 г. вандалите за съюзници, но както се очаквало варварите завзели провинцията за себе си.

Както и да е - Бонифаций се върнал и успял да се оправдае - Гала Плацидия го назначила даже за върховен главнокомандващ, в противовес на Аеций. Между двамата генерали избухнала война, завършила през 433 година със смъртта на Бонифаций и тържеството на Аеций, който получил неограничена власт и в продължение на 20 години твърдо управлявал Рим и подчинил варварите в Галия.

Дотогова Рим не се е прекланял дотолкова пред никого, т.е. такова издигане като Цезаровото предизвиква реакция

Май забравихме за Луций Корнелий Сулла /Felix/.

Който постигнал неограничена власт и умрял от естествена смърт.

Битката на Каталаунските полета /сев. Галия/ е последното голямо сражение в Античния свят, в което римляните спряли ордите на хуна Атила и предотвратили културната гибел на Европа.

През 451 г. хунския съюз, воден от Атила нахлул в римските провинции Германия и Галия и разорил редица градове. При град Аврелиан /Орлеан/, предводителят на хуно-германската войска внезапно вдигнал обсадата и се отправил на север. Това било предизвикано от приближаването на римската коалиция от съюзнически войски, водени от "последния римлянин" Флавий Аеций, към река Марна. Срещата на двете армии се състояла на Каталаунските полета /област, обитавана от някогашните белгийски племена катулани/, просторащи се на двеста километра от запад на изток и на сто и петдесет километра от юг на север. Изборът на мястото на битката бил предоставен на Атила, който избрал Мариaкската равнина, близо до съвременния град Труа, удобна за действие на конницата му.

През юни 451 г. двете войски били готови. Числеността на армиите наброявала 150 - 200 хиляди от двете страни. Атила за пръв път се заколебал, тъй като гаданията за изхода на битката, били неясни. Но хуните не отстъпили. Атила разположил своя лагер с гръб към единия от притоците на р. Сена - Об. Настрани от посторените войски се намирал хълм. Армията на Атила се намирала наляво от него, а армията на Атила - отдясно. Съюзната коалиция на римските войски лагерували в различни лагери, обособени по етнически признак.

На 15 юни 451 г. Атила разделил силите си на три части - център и две крила. Той застанал начело на центъра, където се намирала хунската тежка кавалерия; остготската конница и пехота, оглавявана от Валамир /от рода на Амалите/, Теодемир и Видемар заела левия фланг; гепидите, под ръководството на Ардарих и другите педимно пеши съюзници - скири, бастарни, херули, руги, анти, алемани, тюринги, бургунди и част от франкската пехота се разположили на десния фланг. Така центърът на войската бил съставен от хунската конница, левият фланг бил предимно конен, а десният - съставен главно от пешаци.

Аеций подредил съюзниците си по подобен начин, вземайки предвид главно етническата принадлежност на войниците си. Десният фланг на войската му, противостоящ на остготите на Валамир бил съставен от визиготи, водени от крал Теодорих и сина му Теодеред от рода на Балтите. Тук била съсредоточена и цялата тежка визиготска конница. Аеций лично оглавил левия фланг, разположен на пресечена хълмиста местност. Тук били разположени гало-римските му легиони, военните колонисти от Арморика /п-в. Бретан/ - летициани, олибриони, рипарии; отряд визиготи, водени от другия син на Теодорих - Торисмунд; сакско и бургундско опълчение, франкска пехота, оглавявана от Меровей. Визиготите на левия фланг играли по-скоро ролята на заложници, тъй като Аеций се съмнявал в лоялността им. В центъра на съюзническата коалиция била разположена аланската конница на Сангибан - заклети врагове на хуните. За да подсигури тила им, римският патриций поместил зад аланите римска тежка пехота и франкско опълчение.

Силите на противниците били толкова големи, че Атила дълго отлагал началото на битката. Започнали я римляните. Сражението стартирало към 15.00 часа с престрелка, подета от конните стрелци. Римляните изпратили напред аланската стрелкова конница. Хуните им отговорили със същото. Хиляди стрели полетели над равнината. Тежката конница от левия хунски фланг се сблъскала фронтално с конния десен римски фланг. И от двете страни етническият състав бил предимно от готи. На левия римски фланг франките на Меровей атакували десния хунски фланг, където се намирали гепидите на Ардарих. Завързала се ожесточена битка. Аеций нанесъл основния удар с войските по левия си фланг. Визиготите на Торисмунд били пратени да завземат хълма отляво. Атила отговорил с обща атака по целия фронт, но главният му удар бил насочен в центъра на съюзническите сили. В завързалото се конно сражение, ожесточено съпротивляващите се алани били отблъснати и отстъпили. Центърът издържал благодарение на упоритата отбрана на римската и франкска пехота. Контаатаката на Теодорих срещу остготите на десния фланг била успешна, макар че в завързалата се сеч той бил убит. Визиготите на десния фланг обаче не отстъпили. На левия фланг визиготите на Торисмунд на левия фланг заели хълма и отбили хунската контраатака. В това време самият Аеций оглавил настъплението срещу гепидите и славяните. Така въпреки, че центърът на войските му бил отблъснат, фланговете на войската на римския пълководец започнали да обхващат хунските такива. Последните започнали да се колебаят. С настъпването на нощта победата вече клоняла все повече към Аеций. Визиготите на Торисмунд с спуснали от хълма и атакували укрепения хунски лагер. Визиготите от десния фланг на Аеций окончателно разбили остготите. Нощта не позволявала битката да продължи и Атила наредил всеобщо отстъпление. Отделни яростни схватки продължили през цялата нощ. Противниковите войски се омесили и настъпил хаос. Връщащите се в лагера хуни постоянно се сблъсквали с визиготски, франкски и алански отряди. Аеций се опитал да реорганизира доста пооределия си център, но се натъкнал на хунски части и сам се отреглил във визиготския лагер, оставайки там до утрото.

Загубите на двете войски били огромни. Приблизително 165 хиляди човека били убити. На другия ден Атила, обкръжен от съюзните войски, очаквал щурма на лагера си, готов да се бие докрай. Той заповядал да не направи клада и възнамерявал да се хвърли в него, за да не попадне в ръцете на врага.

Визиготите, които били основната цел на хунската инвазия в Галия, с нетърпение чакали сигнала за атака. В това време Аеций се съветвал с военачалниците си и вождовете на съюзните племена. Израстнал сред готи и хуни, той считал вторите за по-малко опасни за Империята. Хуните не възприемали римския начин на живот. Отблъснати те щяли да се завърнат обратно в степите си. Победителите готи, опознали благата на цивилизацията, след унищожението на хуните щели да станат непреодолима сила, заплашваща Империята.

Така че Аеций не атакувал, той даже не блокирал лагера и така позволил на хуните да се оттеглят зад Рейн. Той все още се надявал да ги използва като противовес на готската заплаха.

Но очакванията на последния римлянин не се сбъднали...

Та мормоните християни ли са?

не.

легенди и митове, а "доказателствата" са доста съмнителни.

това си е изцяло проблем на християните. Невежеството е сила.

Въпросът е за взаимстването и произхода, на писанията в библията и това, че част от тях идват от древноегипетската религия, а също така и от древношумерската - от там например е взаимстван митът за Гилгамеш, преобразен в Библията като всемирен потоп и Ноевия ковчег.

По-скоро митът за Ут-напищи /шумерския еквивалент на Ной/. Религиите си взаимстват една от друга, така че абсолютно новаторски религии няма. Просто от нищо - нищо не произлиза.

http://www.middleeast.org.ua/history/avesta07.htm

а ето и химна, посветен на Митра.

Христовото : "Аз съм пътят, истината, светлината, живота и др.",

намираме в една молитва към Бог Хор отпреди 6000 години :

"О, Бог на Истината и Правдата,

разрушавай злото в мене,

заличи злодейството и моите деяния престъпни,

помети злото без остатък от сърцето ми,

за да остана с тебе в мир !

/с.53/

Към Ра /Светлината, Зората, Слънцето/ :

"О, Ра !

Ти - създателят на всичко съществуващо !

В Зората на времената

ти извая езика на йерархиите божествени,

изтръгна съществата от океана първичен

и ги спаси на острова сред езерото на Хор.

Да бъде името ти възхвалявано,

създателю на удивителни творения !

С лъчите си тялото ми освети,

за да почива то в земята на вечността !

/с.55/

- учудващо е сродно с : "Отче наш, да се свети името ти ..."

т. нар. трансмутация - копиране на символи и вярвания на едни религии от други. Както знаем от древните - "нищо ново под слънцето" и от "нищо нищо не произлиза".

Заемките на исляма от християнството, на християнството от юдаизма и митраизма, дори и взаимстването от страна на юдеите на един отхвърлен монотеистичен египетски култ. На това последното искам да наблегна.

Тук възникнаха няколко интересни размисли, които искам да споделя.

1. Евреите пристигат е Египет по време на хиксоското господство. Последните завладяват и управляват Египет в периода 1640-1552 пр. н. е. Те са били семити - номади. На египетски "хиксос" - «хека-шасу» - означава ‘другоземен правител’ или ‘цар на пастирите'.

2. Избухва египетската революция и се основава Новото Царство. Така завоевателите и вчерашните господари на страната се превръщат в роби. Е, на който не му изнася - бяга обратно в пустинята.

3. Въпросът е кога на евреите им "писва" и те напускат делтата на Нил. Имаме косвен ориентир дори и в Библията - огнени стълбове, непрогледен мрак, природни бедствия - които най-вероятно са следствие от мощното вулканично изригване на о-в. Тера /сегашен Санторин/, което е станало приблизително през 1450 г. пр. н.е. и довело до унищожението на минойската цивилизация. Приливните вълни и облаците прах са стигнали до Египет.

4. Фараонът-еретик Аменхотеп IV,нарекъл себе си Ехнатон - т. е. "угоден на Атон". Управлява Египет до 1358 г. пр. н. е. Той провежда коренна религиозна реформа в Египет и отхвърля старите египетски божества, установявайки култа към бога слънце - Атон. Интересен е и въпросът за произхода на жена му - Нефертити. Тя е чуждоземка - или хетка, но пък може да е и... семитка. Във всички случаи Нефертити му е повлияла доста и е изпълнявала обредите към новия бог редом с Ехнатон.

5. През това време евреите си седят под египетското господство и попиват каквото могат. След смъртта на Ехнатон, религията му е отхвърлена и култът към старите божества се възстановява. Евреите търсят противопоставяне спрямо египтяните, затова монотеистичната религия им пасва добре - тя ги разграничава от политеистичното египетско население и така ги предпазва от асимилация. Всъщност даже има съвпадение в името на еврейският бог Яхве и Ехнатон.

6. Чудя се кога точно става изходът на евреите от Египет - след тържеството на старата египетска религия /тогава природните катаклизми описани в Библията са събития век преди изселването им, нагодени за случая/.

Интригуващ е въпросът и кой е бил Моисей и дали пък той не е бил жрец на Атон /а може би човек от обкръжението на Нефертити/ и решил да нагоди египетския култ към Слънцето към еврейските изисквания?

7. Бягайки от Египет евреите попадат в Синай. Там Моисей се качва в планините и получава плочите с 10-те божи заповеди, с които еврейския бог се легитимира пред народа си. Всички знаем прословутата заповед - да нямаш друг бог освен мене. Значи допреди това евреите са се кланяли и на други богове. Златният Телец е пример. Така със стройно изградени закони възниква юдеизмът, който се противопоставя на всички останали религии.

Та въпросът ми е според вас кое от кое е възникнало първо /и кое от кое произтича/ - монотеистичната реформа на Ехнатон или юдаизмът на Моше? Според мен евреите далеч не са били монотеисти, преди да се заселят в Египет. Имат женско начало - Шехина, има Сет/Сатана/Шайтан и т.н. Монотеизмът е по-скоро късна редакция.

Книга на мъртвите на древните египтяни :

Изрази използвани от "християнството", но писани преди 5000-6000 год. :

с.95 - "Аз съм вчера, днес и утре." /Ра/ ;

с.53 - "Аз съм на вечния живот владетел." /Озирис/ ;

с.70 - "Аз живея чрез силата на моето Слова." /Хор/ ;

с.51 - "Стани ти Хор, възкръснал за живот !" /Озирис/ ;

с.84 - "Този съм, който Съм, и който никой не познава." /Хор/ ;

с.83 -

"Аз съществувам и живея. Аз Хор съм, който милионите години извървява. Мълчание и Слово в устата ми се съчетават в равновесие. На трона седнал заповеди давам." /Хор/

с.83 -

Аз вчерашното съм.

Аз днешното съм

на поколенията неизброими.

И през всички дни на вашия живот ще ви закрилям ! /Хор/

с.84 -

"С тройно було съм закрит.

когато беше времето далечно,

когато беше за мен небето сътворено,

когато бе земята от небето отделена,

когато всички същества,

родени от земята и родени от небето,

разпределени бяха.

Знайте !

Чуждо е името ми за мръсотията на злото ! /Хор/

с.105 - "Да бъде царството ти ! Да бъде волятата ти !" /Озирис/ ;

с.108 -

"О господарю на порядъка на светове, поздрав !

Освободен от злото и греха,

ти остани във вечността на траенето безконечно !" /Озирис/

ппс :

Това много ми харесва :

И през всички дни на вашия живот ще ви закрилям ! /Хор/

Хайде поздрав с по-мощните "батковци":

Богомилите са дуалисти, както и манихеите, както и катарите, както и албигоите.

Какво е мнението ви за такава интерпретация на религията ни?

ако имаш проблем с хормоните, запиши се при мормоните...

Тук обаче не ми стана ясно какъв е отговорът на простичкия въпрос, който ти зададох - къде са отивали душите на праведните /езичници, атеисти, даже и неандерталци/, преди появата на месията на земята, който да изкупи всички грехове на човечеството. На този въпрос всички религиозни люде /независимо християни, мюсулмани или юдаисти/ удрят на камък, така че е логично и ти да се зачудиш. Просто различните религии се противопоставят една на друга в борбата за душите на хората и са взаимноизключващи се.

Виждаш, че това не става с подписването на една брошурка - "Вече си спасен" или "Ела при нас и си спасен" или "Ти повярва и вече си спасен".

А средновековните индулгенции какво са? Ако те не отървават платежоспособния грешник от Божието възмездие, значи църквата най-нагло е лъгала хората и им е прибирала парите с цел облагодетелстване.

Хайде сега бъди обективен и кажи за кой пътя към "нравствеността" е най-тесен, най-труден за изпълнение, най-продължителен като доказване и наистина заслужаващ похвала при изпълнение?

Пътят на самоосмисляне и самоусъвършенстване. Ако човек няма вътрешни спирачки - никакви религиозни канони и табута няма да го разубедят да извърши едно богунеугодно дело.

Защо според теб един човек би станал лицемерно религиозен?Каква е целта му?

Визирайки посочения по-горе пример с индулгенциите, целта на лицемерните вярващи е да извлекат изгода от ситуацията - най-вече материално облагодетелстване на гърба на истински вярващите. Конфликтът в БПС между Пименовия и Максимовия Синод е достатъчно показателен пример, че "за парата - човек като няма що да прави - продава си и душата". Освен че политизираха православието в България, "светите отци" показаха и на целия народ, че заради лакомата хапка - църковните имоти, са готови да погазят собствените си църковни канони. Логично е българите, които винаги са били песимисти, да се настроят отрицателно към Църквата като институция, представляваща Бога.

ако използваме езика на цветовете бих казал, че няма чисто черно и бяло. Всичко е сиво, с преплитащи се нюанси...

"наставник" е доста грубо казано, но в онези времена не са чували за авторски права.

А истината откога се възприема като заяждане?

"Авицена лекар бил,

с билки тайнствени церил..."

Но доколко откритията му са наистина негови?

Все пак човекът докато е ходил насам натам, лекувал ХИЛЯДИ болни, изпробвал всички достъпни комбинации на лечебни растения, правил дисекции, изучавал задълбочено човешкото устройство, гостувал на изявени велможи... и просто ей-така между другото от скука е написал собственоръчно над 450 книги... Стивън Кинг и наследниците му до трето коляно да се пукнат от завист...

Но, някои подробности удобно се премълчават... Например, че Авицена е отказал да върне на византийския император някогашния му учител и наставник Кириос Сарет (заловен при пиратско нападение), дори срещу обещано възнаграждение от собственото му тегло в злато... Счита се за маловажно, че Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн Сина е имал над осемдесет начетени християнски (византийски) роби, които старателно били подбирани и доставяни след всяка малко или много успешна военна кампания срещу Византия. Тези роби Авицена е влачел навсякъде със себе си и ги използвал като писари... Колко са били начетени тези роби може да се съди дори по факта, че са пишели и говорели, най-малко по три езика...

Смътно подозирам, че в повечето си трудове Авицена не е участвал дори и като редактор,... Но, кой знае току виж човекът наистина да е успял да напише четиристотин и петдесет книги (някои от които надминават обем от триста хиляди думи.)... Това е приблизително по осем книги на всяка година от живота си... и то ако се е хванал за перото и мастилото още от утробата на майка си...

Напълно е възможно. И другите кадри говорят за ядрен взрив, но те биха могли да са и монтаж. Само че блясъкът след взрива при това положение на топа няма какво друго да е.

"гъбката", която изниква след взрива, също е много характерна, както и изпаряващата се боя от камионите...

А тея красавци дали са се запътили към гибелта си?

http://www.youtube.com/watch?v=Ha7Gi3rrDgc

Но това не е нищо с чудовището "Цар Бомба":

малко дългичко, но си заслужава... Тея руснаци направо създадоха второ слънце...

Дори неандерталците имали религиозни символи и рисунки. Погребвали мъртвите, значи и при тях имаме зачатъци на религия /интересно къде ли отишли душите им? В неандерталския рай?/

Освен страха от природата имаме преклонение и пред всички необясними процеси - дали ще е пред жената майка, която по тайнствен начин раждала нов представител на племето, или към някакъв зооморфен митичен прародител, с който племената са се отъждествявали.

По въпросите ти - ако си мислиш, че от кражба ще се въздържат единствено хората, изповядващи някаква религия, дълбоко грешиш. Вече споменах за лицемерно вярващите. От кражба и други престъпления човек го спират единствено морално-етичните норми, които има и възпитанието, което е получил. Спазването на законите на държавата и това дали човекът е примерен гражданин също е от значение. И преди да кажеш, че в Библията пише - "не кради", ще ти припомня, че и в Законника на Хамурапи има постановление срещу кражби. т. е. идеята не е отвчера.

Или да обобщя - може да си съвестен гражданин и да спазваш законите на държавата, а може да си лицемерно вярващ - нарушаващ и гражданските и библейски канони, което обаче да не ти пречи всяка вечер да коленичиш пред олтара и горещо да се молиш на Бог да прости греховете ти. Религията не играе особено значение в случая става дума за въпрос на възпитание и нравственост.

За папата - имах в предвид разширяването на границата на Рая и възможността на некръстените бебета, умряли при раждането да попадат директно там. Това е взаимствано от Исляма, в който малките деца отиват направо в Рая. А идеята на римокатолическата църква е по този начин да придобие популярност в страните от Третия Свят, където имаме висока детска смъртност.