Чочо, когото познавах. Статия от сайта lentata.com

[Monarh]

Спомням си го като Джими. В „Дунав мост”. Никога не съм имала вселенския късмет да познавам човека Петър Попйорданов. Но и това е лъжа. Познавам го. Познавам го от собственото си детство. Той е Каракочев, изумително смешен, в клуб НЛО. Спомням си скечовете и песните, които правеха с другите Големи – искрен, истински хумор. Честен. Такъв, какъвто не се среща изобщо днес. И ще ви кажа – телевизията не лъже. Колкото и да ми казвате, че тя манипулира… дори телевизията не може да скрие Големия Човек.

Всичко се вижда в очите. Камерата се доближава и по лицето на Чочо си личи светлината. Много пъти съм си казвала – абе, как го правят тези хора....тези войни на светлината, които някой ни изпраща, за да не се лутаме твърде дълго в тъмницата.
В главата ми прехвърчат десетки изказвания от 5-ти май насам. Денят, в който Чочо си е отишъл. Чух какво казаха негови колеги – и Христо Мутафчиев, и Валентин Танев, и братята Ангелови (Дарин и Деян), за които Чочо е отпечатък и Ласкин, който отказа да каже и дума... И дори Иво Сиромахов си беше постнал във фейсбук гневен пост, че някакви журналистки му звъняли да го питат какво си спомня за Чочо. А Сиромахов им е бесен, че ровят там, където не трябва да има думи.
Няма да се съглася. Стотици, хиляди, милиони думи трябват за Чочо. Така всяка любов става историческа. Може да не съм познавала Петър Попйорданов, но имам правото да страдам… Не ме интересува, че жълтата помия на безсърцатите вестници ще пише от сутрин до вечер за 2-та метра, от които е паднал. И за „алкохолната му зависимост”. И долнопробно ще опитват да подменят смисъла, да хвърлят подозрения, че има нещо повече от това, което знаем.

Няма.

Знаем, всичко, което трябва, а то е, че Чочо е човекът, който сте гледали във „Вчера”. Гледали сте го в „Сезона на канарчетата”, в „Любовното лято на един льохман”. Той е в „Граница”, в „Хайка за вълци”. Той е Македонски в „Хъшове”. Той е човекът от телевизора, с бързия поглед и още по-бързото говорене.

Ясно си спомням как казва в ефир - „Да бъдеш влюбен и да обичаш няма възраст. Аз не мога да спра да обичам.... Животът е едно дълго и красиво изречение с много правописни грешки.”

Той е онзи Джими, споменах ви го, заради когото всеки път щом чуех песента на финала в „Дунав мост” и ми се доплакваше. А в края на всеки епизод имаше един път. Този път вървеше нанякъде. И се пееше – „И отново стоя на брега на реката и загледал водата, замислен мълча... Тишина и мъгла, бавно скапват душата, младостта отминава, както всяка мечта... И макар че от кал, сме направени Господи, аз не искам в кал да прекарам живота си”...
А има хора, като Чочо Попйорданов, които не са направени от кал. Защото не могат да се стопят току така, от дъжд или друго обикновено нещо.
От какво са направени такива хора? – ние това не знаем.
Знаем обаче най-важното - че можеш да наречеш на галено, с прякор - Чочо, само онзи, с когото никога не си се запознавал, но винаги е бил част от живота ти.

Поклон.

Автор : Ева Истаткова

Източник : http://www.lentata.com/page_5357.html

Редактирано Юли 24, 2013 от Петър Петров