Просвещението

[mnogoznaiko]

Културна история на XVIII век: новата форма на истината, култът към разума, критиката на авторитети и предразсъдъци. Парадигми, места, агенти на знанието. Индивидуални и публични употреби на разума. Каква е връзката между идеите на Просвещението и революциите?

 

Европейското Просвещение е естествено продължение на революционните идеи на хуманизма и Ренесанса, възникнали няколко века по-рано. Благодарение на тях, феодалният строй започва да залязва и постепенно се формират нов вид обществени отношения. Обособява се и нова социална категория, носител на просвещенските идеи и двигател на настъпващите коренни промени – буржоазията. Всички тези неща довеждат до трансформации във всички сфери на обществения живот, включително и на модела на човешкото познание и истината.

Преди настъпилите промени истината винаги се е основавала на някакви авторитети (най-често религиозни). Коренната промяна, определяща настъпването на Просвещението, е именно загърбването на тези авторитети и доверието в собствените преценки. Оттук идва и идеята на Кант, че Просвещението е настъпването на пълнолетието на разума. Разпространява се идеята, че светът е създаден по механистичен модел и че цялото човешко знание може да бъде подредено механично. Именно от това разбиране произлиза и идеята за енциклопедичното, т.е. демократично, достъпно за всеки знание. Енциклопедията е опит знанието да бъде подредено механично.

В следствие на идеите на хуманизма и Реформацията и постепенното загърбване на Библията като неоспорим авторитет, започват да се обособяват нови места и модели на знание. Причина за това е и голямата консервативност на университетите по това време – учените с иновативни и секуларни идеи просто нямат място там. Поради тази причина научните занимания и открития постепенно се изместват в отделени от университета места и основават свои институции – академии и дружества. Те не са място за учене и възприемане на готови модели за света, а са места за обмяна на идеи. Великите научни открития по това време се правят именно в академиите и дружествата, а не в университетите. С нарастването авторитета на тези институции, дори се появяват академии и дружества, създадени чрез покровителството на властта (например на някой крал, който иска да се обгради с философи и други учени хора, за да изглежда ерудиран).

Друго важно място на което ще се обсъждат истинност е новата публичност. Първо възниква в салони, ордени, кафенета и чайни, голяма роля има и вестника. Новата публичност е въображаема сцена, тъй като модерните колективи са огромни и хората не могат да имат комуникация лице в лице, те имат дистанцирана комуникация. Новата публичност е извън сферата на политиката и изпълнителната власт (за разлика от античната публичност). Тя отхвърля традиционните авторитети, защото е публична употреба на собствения разум за обществено благо. Във всяка една конкретна дискусия и спор има една колективна дискусия, която обединява всички. Това е модерната публичност, която е извън сферата на политиката. Но тя представлява алтернативен авторитет, който оказва натиск на другите авторитети.

 

Преходът на философски идеи в публични ги медиализира, превръщат се в дискурси. Дискурсът е употреба на езика в силова страна, тогава някой го използва, има контекстуално властови отношения. Тези масови реторики биват монополизирани от определени говорители, оратори, трибуни, партийни централи. Тези монополизирани реторики се превръщат в идеологически доктрини и документи.

Културните агенти са журналисти, литератори, философи, които дълго време са underground, публичните интелектуалци, разнообразни водачи, фанатици, учените-експерти и каква е тяхната роля. Дебатите и реакциите, породени от Френската революция довеждат до промени в публичността на Европа, както и до промени в културните и образователни институции в Европа.    

 

Новият, безавторитетен модел на знанието постепенно се пренася върху всички науки, а индукцията (стремеж от отделните факти да бъдат формулирани закони) е смятана за универсален метод за постигане на познание. Разпространява се идеята, че Бог не е неразбираем, а е дал разум на човека, именно за да бъде разбран от него, т.е. новият модел на знанието не противопоставя науката и религията, а напротив – обосновава едното с другото. Просветителите твърдят, че няма никакво противоречие в това да си вярващ и разумен едновременно.

Появява се и идеята за толерантност между църквата и държавата, т.е. те да не се месят в делата си. Това е революционна идея, тъй като поставя основите на секуларизацията – разделянето на светската и духовната власт. Критиката към идеята за толерантността обаче се състои в това, че тя няма емоционален заряд, т.е. толерантността не е признаване, а просто изтърпяване.

Още през Ренесанса се разпространява и т. нар. деизъм – религиозно-философско учение, което отрича съществуването на Бог в библейския смисъл. Според деистите Бог съществува, но е абстрактен и непостижим за човека. Те признават, че той е създал света, но отричат неговата по-нататъшна намеса в него. Деистите пренебрегват християнството като авторитет. Според тях то е пълно с предразсъдъци и измами и е разказ за простия народ, който трябва да бъде контролиран чрез страх от наказание (ад).

Постепенно библейският модел за сътворението и развитието на света е загърбен. Появява се теологическа и филологическа критика на самата Библия, в която се установяват различни пластове и възникват съмнения за авторството й. Правят се опити и за изчисление на библейската хронология, от които става ясно, че светът е много по-стар и по-голям от описаното в нея – природните науки застават в опозиция на църквата. Религиозният модел и сляпата вяра в него се разпадат, за да отстъпят мястото си на рационалността и вярата в собствените съждения и заключения. Появява се идеята за проверяването и доказването на факти чрез експерименти, което пък довежда и до появата на лабораторията като място за правене на наука. Учените стават своеобразни „проводници на фактите”.

Появява се идеята за равенство между хората и правото им на имущество и свобода. Държавата започва да бъде приемана като обединение на хора, целящо постигането на общо благо. Тази идея е развита доста подробно то Жан-Жак Русо в книгата му „За обществения договор”. Според него естественото състояние на всеки човек е да бъде свободен и равен с другите хора, а съсловното общество и феодалният строй лишават хората от тези техни изначални права. Според Русо обаче съществуват някакви сили, които не позволяват на човека да остане в своето естествено състояние и той доброволно се отказва от част от свободата си и се подчинява на обществения строй, в който живее. Именно в това се състои и Общественият договор – властови отношения по общо съгласие. Общественият договор обаче не трябва да е договор за подчинение, а договор за равенство. Той не се сключва между силни и слаби, а между всички членове на обществото поотделно.

Всички просветителски  идеи и разбирания довеждат до крайна нетърпимост към феодалната система и стремеж към окончателното и изкореняване и създаване на нов, либерален обществен строй, кореспондиращ с новите разбирания за идеални порядки.

Известни просветители: Френсис Бейкън, Галилео Галилей, Джон Лок, Спиноза, Исак Нютон, Лайбниц, Шарл дьо Монтескьо, Волтер, Дени Дидро, Имануил Кант.

Голяма част от хората смятат, че големите автори са породили революцията. Според Брисо революцията не е плод на метежи, а дело на половин век Просветители. Това са положения, които фактически не са верни, но с течение на времето се оказват такива, защото много хора ги употребяват. Друго мнение на Даниел Морне е, че интелектът е това, което предначертава и организира революцията. Тук направо се говори за интелектуален проект. Това е идеалистичен тип обяснение, т.е., че идеите се превръщат в история, в нещо материално.

Има и радикални възражения: Според Роже Шартие може Просвещение никога да не е имало. Може самата революция ретроспективно да е измислила корени. Френската революция иска да се самолегитимира чрез благороден философски произход – това е теорията на Шартие за обърнатата каузалност. Допълнителен аргумент е, че френската революция продължава древните републикански традиции на антична Атина и републикански Рим.

 

Все пак има недостатъчност на тази критика: не обяснява защо все пак просвещенските идеи имат социална сила, нито защо книгите на просветителите са били преследвани от цензурата на европейските династии и монархии. Освен това има идеи, които притежават силен нормативен статут, който често се превръща в юридически, а понякога и в институционален статут.

 

Идеите минават от социална в социална група, от една култура към субкултура, те преминават през различни контексти и се претълкуват: променят се. Франсоа Фюре смята, че не само идеите от сферата на високата култура са важни за Френската революция, а и от новите социални практики, които пораждат нова семантика. Когато възникват салоните, за пръв път мъже и жени, елити и неелити, хора на политиката и други започват да си говорят. Зараждат се микродемократични практики.

От казаното до тук следва, че философските идеи на Просвещение не предизвикват френската революция, но са част от факторите, довели до нея. Те са част от езика, с който якобинския разказ тълкува сам себе си. В употребата си тези идеи се приспособяват, променят и хибридизират по различни начини, те пораждат мощни контра-идеи. Трябва да се изследва и семантиката на всекидневните практики. Революцията придава на тези идеи ореола на грандиозната промяна, налага представата за “идеи, способни да променят света”.