Войната в спорта - има ли я още?

[Стефан Атанасов]

ВОЙНАТА В СПОРТА – ИМА ЛИ Я ОЩЕ?

 

     Тогава спортът беше важен елемент от световната политика. Беше утвърждаване на едната система, доказване на приоритета ѝ пред другата, натриване на носове. Смело мога да кажа, че ние, спортистите от онова време приличахме на легендарните гладиатори от миналото. Загубата не съществуваше като понятие. Не се броеше нито сребърен, нито бронзов медал. Съществуваше само едно – златната победа! И то с цената на всичко, без подбор на средствата. Водеше се война!

 

     Цитатът е от автобиографичната книга на Бианка Панова (2012). По-нататък тя продължава: И пътят към победата беше постлан с много болка, страдания и лишения. Но кой определяше целта? Кой слагаше рамките? Къде беше границата? Границата на универсалния закон – да не се нарушава правото на избор. Човек трябва да има правото на личен избор. Друг е въпросът как и дали ще го използва! Но тогава ние нямахме алтернатива. Това беше лудостта на времето. Достоен за уважение героизъм, граничещ с краен фанатизъм и идиотизъм. И въпросът, който напира в мене и не ми дава покой (защото все още не намирам отговор) е: Струваше ли си?

     Специално в художествената гимнастика България беше въвлечена в единствената разрешена война срещу бившия Съветски съюз. И Бианка Панова, и останалите гимнастички, преди и след нея, не се конкурираха с американки, германки и каквито и да е други, а единствено с рускини. Но войната там се водеше с други средства. Ако на едно световно първенство българка и рускиня изиграеха всичко без грешка, златният медал най-често го получаваше рускинята, а на българката се присъждаше сребърен.

     При други спортове ситуацията беше различна. Между 1944 и 1989 година имаме само една победа срещу СССР в официален футболен мач (1959) и една в приятелски (1973). Задължаваха ни да губим срещу руснаците, а треньори като Васил Методиев ги уволняваха за неподчинение.

     Истинската война се водеше на друг фронт и между други противници. Най-много се следеше коя от двете суперсили (СССР и САЩ) ще вземе повече медали на олимпийските игри. Преди Втората световна война превъзходството на американците е тотално, с изключение на игрите в Берлин (1936) – 33 златни медала за Германия, срещу 24 за САЩ. През 1940 и 1944 олимпиади не се провеждат, а през 1948 година СССР отказва участие. За пръв път се явява през 1952г. и то като достоен подгласник на американците – 40 златни медала за САЩ и 22 за СССР. Същата година България печели първия си бронзов медал по бокс.

     Въпреки привидната си хегемония американците вече са обречени. Те не можаха да наложат идеята си за професионализма и това твърде скоро щеше да даде резултат. На Запад тогава имаше ясен регламент кои спортисти са аматьори и кои професионалисти. У нас беше точно обратното. Аматьорски състезания имаше само за ученици и студенти, а всички останали се занимаваха с професионален спорт. Но официално това се отричаше, а МОК си затваряше очите. Получаваше се една крещяща несправедливост и това пролича още през 1956 година – 37 златни медала за СССР и 32 за САЩ. България спечели един златен, три сребърни и един бронзов медал. През 2008г. тя отново падна на същото ниво.

     През 1960г. превъзходството на руснаците получи потвърждение – 43 златни медала за фаворитите, срещу 34 за основния им противник. 18-годишният Касиус Клей (Мохамед Али) спечели първия си златен медал и веднага след това получи доживотна забрана да се явява на олимпийски състезания. Американците вече се очертаваха като вечните втори, а на следващите две олимпиади постигнаха само временно отлагане на това, което се очертаваше като неизбежно: 1964 (36 медала за САЩ и 30 за СССР), 1968 (САЩ – 45 златни медала, СССР – 29). На двете състезания България спечели общо пет златни, девет сребърни и пет бронзови медала. Успех, който с почти същата еквивалентност ще се повтори и през 90-те години.

     70-те години донесоха на западните демокрации най-големите разочарования. В Мюнхен домакинът Западна Германия беше изместен от източния си съсед – 20 златни медала за ГДР, срещу 13 за ФРГ. На върха съветската хегемония стана още по-убедителна – 50 за СССР и 33 за САЩ. На собствения си континент в Монреал (1976) Америка за пръв път беше изместена и от втората си позиция – от ГДР. Колко фалшиво и нереално е било всичко това, си личи едва днес, погледнато от дистанцията на времето.

     Олимпиадата в Москва (1980) беше бойкотирана от 65 държави. Точно тогава България постигна най-големия си успех – трета след СССР и ГДР, с осем златни, шестнайсет сребърни и седемнайсет бронзови медала. В САЩ (1984) втора беше Румъния, която единствена от социалистическия лагер не се подчини на нашето решение за бойкот.

     Дойде ред на Сеул (1988). Америка отново не можа да задържи втората си позиция, изместена от ГДР. Първи с 55 златни медала си остана СССР. По това време се прилагаше така наречената „точкова система“. Крайното класиране ставаше не по медали, а по точки, като за златен се присъждаха седем точки, четири за сребърен и три за бронзов медал. Със своите 37 златни, 35 сребърни и 30 бронзови медала ГДР получаваше 486 точки, а САЩ  457 точки (36-31-27). Дори точковата система не можа да ги придвижи по-нагоре от третата позиция. И след като МОК упорито отказваше да разреши професионалния спорт, единствената надежда за Запада оставаше да се разпадне социалистическия лагер.

     В Барселона (1992) това беше факт. Социалистическият лагер вече не съществуваше, професионалният спорт беше разрешен, а бившият Съветски съюз за последен път взе участие със свой обединен отбор. Но набраната инерция беше твърде силна, за да промени съществено крайното класиране. Обединеният отбор взе 45 медала, а САЩ – 37. Обединена Германия остана трета, с 33 златни медала.

     През 1996г. Русия за пръв път взе участие под това име, а САЩ за пръв път я изместиха след 28-годишно прекъсване (САЩ – 44 медала, Русия – 26). Повториха успеха си и през 2000 година (САЩ – 39, Русия – 32). На последните два турнира България имаше осем златни, тринайсет сребърни и седем бронзови медала. Върнахме се на положението от 60-те години, а сега сме на това от 50-те. Ще се въздържа от мнение дали най-големите ни успехи са били реални, но във всичко случващо се има и нещо закономерно.

     През 2004 година китайците станаха втори, а руснаците трети. В качеството си на домакини (2008) Китай измести Америка само веднъж. А на последните две състезания руснаците вече са четвърти, изпреварени от китайците и англичаните. В Бразилия (2016) класирането изглеждаше така: САЩ – 46 златни медала, Великобритания – 27, Китай – 26 и Русия – 19. Така нашият разказ може да продължи до безкрайност, но тенденциите са ясни.

     В сегашните допинг-афери може да се търси и известна доза отмъщение срещу руснаците за стари грехове. Но по-важно е друго. С приключването на Студената война, дойде краят и на войната в спорта. Дори спортната надпревара да не е станала по-благородна, при всички положения е по-реална.