Всичко това... и за какво?

[Zara Thustra]

Всичко това… и за какво?

Автор: Джон Уеър

Година: 2019

 

Червената армия разполага тайна полиция, обучена в Москва, във всяка една окупирана от съветите страна, поставя властта на държавните медии в ръцете на местни комунисти и разпуска младежки групи и други граждански организации. Съветите също така брутално арестуват, убиват и депортират хора, които за смятали за антисъветски елементи, и налагат политика на етническо прочистване.^[1]

На 5 март 1946 г., по-малко от 10 месеца след победата над Германия, Уинстън Чърчил отправя своята драматична реч за „Желязната завеса“ във Фултън, Мисури. В тази реч Чърчил заявява: „Една сянка се спусна над сцените, така късно осветени от съюзническата победа. […] Комунистическите партии, които преди това бяха толкова незначителни във всички тези източноевропейски държави, бяха издигнати до позиция на доминация и власт, несъответстваща на числеността им, и сега навсякъде се стремят да получат тоталитарен контрол.“^[2] По този начин Чърчил признава, че Съветският съюз получава контрол над Източна Европа. Една война, която уж се е водила за демокрация и свобода, накрая се превръща в един постоянен кошмар за народите от източноевропейските държави.

 

Историческото наследство на Втората световна война

Краят на Втората световна война неминуемо води до началото на Студената война. Заклетият враг на Германия по време на войната—Съветският съюз—скоро се превръща в скрития или открития враг на всяка една некомунистическа страна в Европа и Северна Америка. Въпреки това обаче, дори след разобличаването на злата същност на Съветския съюз, историците продължават да пишат, че единствено Германия носи отговорност за започването на Втората световна война в Европа. Историята се пише от победителите и победителите правят всичко възможно да представят действията си като добри. Или, според крилатите думи на Уинстън Чърчил, изречени към края на 1940 г.:^[3]

„Историята ще бъде благосклонна към мен, защото аз възнамерявам да я напиша.“

 

Влиятелни решени и непоклатими интереси организират изкривяването и потулването на истината относно първопричините за Втората световна война. Методите, които най-различни групи, имащи интерес да скрият историческата истина, следват, попадат в четири основни категории: 1) отказването на ревизионистичните историци достъпа им до публични документи, които пък за сметка на това са били свободно достъпни за естаблишмънт историците; 2) заплашването на издатели заради тяхното публикуване на ревизионистични книги и статии; 3) пренебрегването или затъмняването на ревизионистични публикации; и 4) осмиването на ревизионистични автори и техните книги. В резултат на това историята става основната интелектуална жертва на Втората световна война.^[4]

Западните архиви са ползувани по такъв начин, че да представят една версия на историята, която да е приемлива за установената власт. Документи и снимки, уронващи Съюзниците, удобно изчезват от архивите. Или, както един американски професор заявява:

„През моите 30 години като преподавател по американска история, не знам да има друг такъв случай, в който архивите да се използват толкова много като политическо средство на изпълнителната власт, както в момента. Имаше време, когато архивистите в Съединените щати се смятаха за професионални академици. Сега те са просто хора, които изпълняват политически поръчки.“

 

Това потулване продължава и до ден днешен.^[5]

Историците, подлагащи под съмнение официалната версия за произхода на Втората световна война, рискуват както своята професионална репутация, така и препитанието си. В тази връзка Хари Елмър Барнс пише следното:^[6]

„По всички есенциални показатели Съединените щати вече преминаха към начин на интелектуален живот в стил ‚1984‘. Тук обаче има една съществена и отчайваща разлика. В ‚1984‘ Оруел намеква, че историците трябва да бъдат назначавани от държавата, бидейки принуждавани да фалшифицират факти. Днес в тази страна обаче, като същото може да се каже и за повечето други държави, професионалните историци с удоволствие фалшифицират историята, и то напълно доброволно, без преки последици за държавата. Разбира се, крайната и пряка цена може да се окаже ефективното допринасяне за една невъобразима катастрофа.

[…]

Сред мнозинството професионални американски историци, чиито възгледи съвпадат с фактите по отношение на отговорността за Втората световна война, витае състояние на окаян ужас и уплаха. Авторът на това ревю има издадена кратка брошура за ‚Борбата срещу историческото потулване‘, имаща за цел да изведе на преден план няколко от очевидните факти относно опитите истината да бъде заглушена по този начин. Няколко водещи публицисти, които са водили кореспонденция с автора, заявяват, че въз основа на техния личен опит, тези факти дори са подценени. И все пак мнозинството историци, на които това бе пратено и които лично споделят едни и същи възгледи с тези на автора, се страхуват дори да признаят, че са получили или че притежават брошурата. Само неколцина се бяха осмелили да изразят своето съгласие и подкрепа. Без преувеличение може да се каже, че Американската партия по Очернянето, действаща чрез вестникарски колумнисти, радиоводещи, конформистка интрига и шпионаж, както и чрез академичен натиск и страх, успя по отношение на сплашването на честни интелектуалци в тази страна да постигне това, което Хитлер, Гьобелс, Химлер, Гестапо и концентрационните лагери успяха да постигнат в Нацистка Германия.“

 

Хари Елмър Барнс пише, че догмата около едноличната отговорност на Хитлер за започването на Втората световна война е без прецедент в съвременната история. Барнс казва:^[7]

„Малко вероятно е да е имало друг такъв голям интерес в сферата на догмата, мнението и политиката около обвинението, че единствено Хитлер е отговорен за избухването на войната през 1939 г., какъвто се е наблюдавал още от времето на раждането, смъртта и възкресението на Иисус Христос.“

 

Съюзническите зверства, свързани с Втората световна война, също се превръщат в опасна тема за прекалено детайлно разглеждане. Единствено извършените от немците зверства са подложени да щателно изследване, получавайки гласност по целия свят. Историците обаче отричат или пренебрегват множество зверства, извършени от Съюзниците по време на и след Втората световна война.^[8]

Традиционните историци например отхвърлят изследователската работа на Джеймс Бак, документираща как близо 1 милион германски военнопленници са убити в американски и френски военнопленнически лагери. Един историк, който оспорва труда на Бак, казва следното:^[9]

„Той поставя отговорността за тези предполагаеми жертви изцяло върху американското ръководство, което той обвинява в следването на умишлена политика по отмъщаване, както и в скриването на ‚истината‘ зад изобретателно многопластово счетоводство. Твърденията на Бак не само поставят под съмнение утвърдената американска позиция, че те са водили морална война, но и като цяло обвиняват американските лидери в престъпления срещу човечеството.“

 

Въпреки това обаче има преобладаващи доказателства за убийството на стотици хиляди германски военнопленници от страна на Западните Съюзници. Американските лидери носят вина за извършването на огромни престъпления срещу германския народ след Втората световна война. Съединените щати също така не водят морална война срещу Германия. Президентът Рузвелт успява да подведе американската общественост да подкрепи войната и да удължи войната със своята политика на безусловна капитулация. Айзенхауер и други американски военачалници също така умишлено позволяват на Съветския съюз да превземе Източна Европа, по този начин подлагайки народите й на ужасна тирания в лицето на съветската власт.

Като че ли няма как да стане по-абсурдно, в момента се строи паметник на Дуайт Айзенхауер на стойност 120 милиона долара, платени от джоба на американските данъкоплатци. Самият факт, че Айзенхауер се превръща в национален герой, е доказателство за силата на внимателно подбраната историческа пропаганда. Айзенхауер лично ръководи умишленото масово убийство на стотици хиляди германски военнопленници, които са оставени да умрат от глад или които умират вследствие на болести и тежки условия на подслон. Той трябва да бъде запомнен като един голям военнопрестъпник, а не като американски герой.^[10]

 

Историческото затъмнение се разраства

Хари Елмър Барнс, който умира през 1968 г., не успява да предвиди, че историческото затъмнение ще стане още по-лошо във връзка с историята за Холокоста. Първоначално много малко се е писало за предполагаемия геноцид над европейското еврейство. Три от най-известните трудове за историята на Втората световна война например са книгата от 559 страници „Кръстоносният поход в Европа“ на ген. Айзенхауер, 6-томната „Втората световна война“ (общо 4,448 страници) на Уинстън Чърчил и 3-томните „Военни мемоари“ на дьо Гол (общо 2,054 страници). Публикувани между 1948 г. и 1959 г., в тези книги от общо 7,061 страници не се споменава нищо свързано с „Холокоста“.^[11]

Повечето от това, което се е писало за историята за Холокоста, се базира на свидетелските показания на евреи, за които се предполага, че са оцелели немските лагери. Силите на историческото затъмнение се стремят да сплашат германските свидетели да не пишат за техните наблюдения в немските концентрационни лагери. Когато Тийс Кристоферсен издава „Лъжата Аушвиц“ през 1973 г., той е обвинен в „обществено подбуждане“, „уронване на държавата“ и оклеветяване на евреите. Кристоферсен прекарва година в затвора, въпреки че обвинението за обществено подбуждане е впоследствие свалено. Единственото, което Кристоферсен прави, е, че е писал за своите преживявания, докато е работил в Аушвиц през 1944 г.^[12]

По-късно германският съдия Вилхелм Щеглих публикува разказ за своите наблюдения в Аушвиц в октомврийското издание на сп. „Nation Europa” през 1973 г. Публичното предизвикване на Щеглих спрямо официалната версия за живота в Аушвиц води до няколко ответни действия от страна на германското правителство. Щеглих е принуден да се оттегли от длъжността си като съдия в Хамбург поради влошеното му здравословно състояние, причинено от кампания по тормоз, насочена срещу него. Немските власти също така се опитват да спрат пенсията на Щеглих, накрая решавайки да намалят пенсията му с 20% за период от пет години. И накрая, като за абсурден капак, Щеглих е лишен от докторската си степен, която той получава още през 1951 г. в Гьотингенския университет.^[13]

Преждевременно пенсиониран, Щеглих работи в продължение на няколко години върху изчерпателното изследване на доказателствата, уж подкрепящи систематичното убийство чрез обгазяване в Аушвиц. Книгата му „Der Auschwitz Mythos“, в които са събрани изследванията му, оспорва най-различните „доказателства“, представени за мита за Аушвиц, бивайки показателен анализ на следвоенните процеси, организирани от Съюзниците. Издаването на „Der Auschwitz Mythos“ в Западна Германия през 1979 г. кара застъпниците за историята за Холокоста да цензурират книгата на Щеглих. И все пак, само седем от общо 10-те хиляди копия на първото издание на „Der Auschwitz Mythos“ не успяват да бъдат продадени към момента, в който германското правителство нарежда книгата да бъде изтеглена.^[14]

През 1984 г. Вилхелм Щеглих пише следното по отношение на интелектуалната покорност и вина, с които повечето германци са индоктринирани след края на Втората световна война:^[15]

„Ние, германците, въпреки многократните противоположни твърдения на марионетните ни политици, от загубата ни през Втората световна война насам вече не сме политически и интелектуално суверенна нация. Като последствие на политическото ни покорство, което е видно от факта, че Райхът ни бе раздробен и съставните му части придадени към съществуващите сили на Изтока и Запада, възникна едно друго подобно покорство. Бягството от това интелектуално покорство е възпирано основно от комплекса за вина, вменяван у повечето германци чрез въведеното през 1945 г. ‚превъзпитание‘. Комплексът за вина се базира най-вече на Легендата за Холокоста. Следователно за нас, германците, борбата срещу това, което аз наричам ‚Митът за Аушвиц‘, е така ужасно важна.“

 

Скоро след издаването на книгата на Щеглих Германия приема закони, които превръщат оспорването на какъвто и да е аспект от историята за Холокоста в престъпление. Подобни закони впоследствие са приети и в следните държави: Австрия, Белгия, Босна и Херцеговина, Чехия, Франция, Гърция, Унгария, Израел, Лихтенщайн, Люксембург, Нидерландия, Полша, Португалия, Румъния, Русия, Испания, Швейцария и Европейския съюз.^[16] Очеизвадният въпрос обаче остава: Що за историческа истина се нуждае от законови наказания, които да я защитават? Историята за Холокоста не би следвало да се нуждае от предпазващи я законови преследвания, ако тя е исторически вярна.

Европейските академици, които поставят под въпрос историята за Холокоста, преминават през огромни изпитания. През 1991 г. френският ревизионист д-р Робер Форисон например губи професорската си титла, бива жестоко пребит от бандити, които така и не са хванати или преследвани, и е обвиняем по множество дела. Форисон смята, че историческите ревизионисти са изправени срещу една религия. Форисон казва:^[17]

„Вярата в Холокоста е една религия. Ние трябва да се борим срещу тази религия, което обаче лично аз не знам как ще стане. Въпреки че ревизионистите могат да си служат с демографските статистики, историческите документи, съдебномедицинските доказателства и т.н., в историята няма случай, в който разумът да унищожи една религия.“

 

Ревизионистите също така са преследвани и в държави, където поставянето под въпрос на историята за Холокоста все още е законно. Канадският ревизионист Ернст Цундел е осъден през 1985 г. и през 1988 г. в Торонто, Канада за предполагаемото престъпление, че съзнателно е публикувал „фалшиви новини“. Единственото, което Цундел обаче прави, е, че публично е оспорил историята за Холокоста. Макар че Цундел печели и двете дела след обжалване, той продължава да е нападан и преследван в Канада. През 1995 г. неговият дом в Торонто е запален, като в резултат на това щетите възлизат на над 400 хиляди долара. Цундел също така получава колетна бомба, която сапьорите към местната полиция в Торонто се налага да обезвредят.

По-късно Цундел отива да живее в околностите на Тенеси с жена си Ингрид Римланд. През февруари 2003 г. обаче Цундел е арестуван в Тенеси за предполагаеми имиграционни нарушения и е депортиран обратно в Канада. Цундел е принуден да прекара над две години зад решетките в малка килия в затвор в Торонто, въпреки че той никога не получава обвинение. През март 2005 г. Цундел е депортиран в Германия, където е обвинен и осъден за подбуждане на омраза на расова основа и за поругаване на паметта на мъртвите. Цундел прекарва пет години в затвор в Германия и от тук нататък му е забранено да се връща в Съединените щати, дори и само за да посети жена си в Тенеси.

Преследването на Цундел ясно демонстрира влиянието на силите на историческото затъмнение. От своята килия в Торонто Цундел пише следното:^[18]

„Медиите и образователната система направиха хората толкова глупави, че такова нещо никога досега не е било виждано в цивилизования свят. Това са съвременни зомбирани населения, водени за носа—така умствено манипулирани, че да не могат да размишляват правилно, камо ли да действат спрямо собствените си интереси, независимо дали като индивиди, или като общества и държави. Както духом, така и телом те са превърнати в данъчни дойни крави и играчки на една чуждоземна олигархия.“

 

Някои хора в Съединените щати са принудени да се откажат от ревизионистичната си дейност, въпреки че американските граждани се радват на правото на Първата поправка за свобода на словото. Дейвид Коул например, чиито родители са евреи, успява много ефективно да разпространи ревизионистичните си гледни точки през 1990-те. Той го прави с такъв успех, че Еврейската защитна лига го заплашва, за да се отрече от възгледите си. През януари 1998 г. Коул сменя името си на Дейвид Щайн, за да се предпази, придобивайки публичната известност на десничарски холивудски републиканец. През май 2013 г. Коул е разкрит от негов бивш приятел и сега отново използва истинското си име. Дано правото му на свобода на словото да бъде уважавано за в бъдеще.

Всички традиционни историци и академици са принудени да поддържат историята за Холокоста, ако искат да запазят работата си. Повечето историци пишат така, сякаш всички неща от историята за Холокоста са добре документирани и неопровержими. Един историк например, който не е доволен от обявяването на ревизионизма спрямо Холокоста за незаконен, казва:^[19]

„Холокостът е неоспорим факт.“

 

И все пак, основни аспекти от историята за Холокоста могат лесно да бъдат оспорени. В много европейски страни поставянето под въпрос на историята за Холокоста се счита за престъпление, тъй като основни аспекти от историята за Холокоста са лесни за опровергаване.

Застъпниците за историята за Холокоста също така предприемат крайни мерки в преследването на извършители на предполагаемите престъпления. Джон Демянджук например не е намерен за виновен от Върховния съд на Израел през 1993 г. за това, че е бил „Иван Грозни“ в Треблинка. Демянджук се завръща обратно у дома в Кливланд, Охайо, надявайки се на спокоен старчески живот, след като прекарва години в очакване на смъртна присъда в Израел. За жалост обаче през 2001 г. на Демянджук отново са му повдигнати обвинения на основанието, че уж е бил пазач на име Иван Демянджук в лагера Собибор в Полша.

На 11 май 2009 г. Демянджук е депортиран от Кливланд в Германия, където да бъде осъден. На 12 май 2011 г. германски наказателен съд осъжда Демянджук на пет години лишаване от свобода за съучастничество в убийството на 27,900 души в Собибор. Никакви доказателства обаче не са представени по делото на Демянджук, които да го свързват с конкретни престъпления. Вместо това Демянджук е осъден по нов модел германска правна рамка, според която човек, който е служил в предполагаем лагер на смъртта, може да бъде обвинен като съучастник в убийство, тъй като единствената функция на лагера е била да умъртвява хора. За това не се изискват никакви доказателства за участието в дадено престъпление. Демянджук умира в Германия преди обжалването му да бъде разгледано от германски апелативен съд.^[20]

Тази нова линия на германски правни стандарти е абсурдно несправедлива. Тя неправилно предполага, че някои германски концентрационни лагери са били използвани единствено като място, където да бъдат избивани хора, когато в действителност никой от тях не е бил такъв. Освен това този предложен германски закон намира човек за виновен само и единствено защото той се е намирал в даден лагер. Хората могат да бъдат намирани за виновни дори когато не са представени никакви доказателства за тяхното деяние. Центърът „Симон Визентал“ продължава да помага в преследването на други германски възрастни пазачи под тази нова рамка на германското право след осъждането на Демянджук.^[21]

Историята за Холокоста се използва за налагането на все повече рестрикции върху свободата на словото. На 27 януари 2012 г. Моше Кантор, президентът на Европейския еврейски конгрес, изнася реч на Международния ден на паметта за Холокоста на церемония в Европейския парламент в Брюксел. Кантор отхвърля аргументите за свободата на словото в полза на това, което той нарича световен наплив на антисемитизма. Антисемитизмът „не е мнение—това е престъпление“, казва той. Кантор явно иска да криминализира всякаква реч, символи или жестове, които евреите смятат за антисемитски.^[22]

 

Успешна кампания по вменяване на вина в Германия

След безусловната капитулация на Германия през май 1945 г., Съюзниците дават началото на една изключително успешна кампания, която да промие умовете на германците и която да ги накара да поемат вината за много от действията им преди и по време на Втората световна война. Неспиращата съюзническа кампания на негативна публичност пречи на обективното анализиране на участието на Германия във войната. Фактът, че Съюзниците налагат Втората световна война върху Германия е почти напълно заличен от обществения дискурс.

На Фридрих Грим, реномиран германски авторитет на международното право, са му показани екземпляри на нови позиви, отпечатани на немски непосредствено след войната, които е следвало да бъдат разпространени от Съюзниците в цяла Германия. Описвайки немските военни престъпления, позивите са първата стъпка от превъзпитателната програма, предназначена за Германия. Тъй като войната е приключила, Грим предлага на един съюзнически офицер, че е време да се спре с клеветите. Съюзническият офицер обаче отвръща следното:^[23]

„Как ли пък не, та ние едва започваме. Ние ще продължим с тази зверствена пропаганда, ще я увеличим, докато никой повече няма да иска да чуе нито една добра дума за германците, докато каквато останала съпричастност другите държави все още таят към вас не бъде напълно заличена, и докато самите германци не станат толкова объркани, че да не знаят какви ги вършат!“

 

Германия е пропита с вина в резултат на съюзническата пропагандна кампания. Германската вина е толкова силна, че тя кара немското правителство да извършва огромни репарационни плащания и покорно да се извинява на Съюзниците, докато пренебрегва зверствата, извършени от Съюзниците срещу германския народ. Милиони немски изгнаници плащат репарации на хора, оцелели немските концентрационни лагери, въпреки че на самите тези изгнаници са им отнети земята и личните вещи, без да бъдат компенсирани за това. Германските ученици постоянно учат за престъпления, извършени от Националсоциалистическа Германия, без обаче да научават почти нищо за трагичните страдания на предците им.^[24]

Германските деца са научавани още от най-ранна детска възраст да възприемат Третия райх само и единствено като нещо лошо, грешно, престъпно и презрително. През пролетта на 2001 г. една германска телевизия интервюира Ана Рау, 17-годишната дъщеря на германския президент Йоханес Рау. По време на интервюто Ана Рау обсъжда какво се преподава в часовете по история:^[25]

„Относно това на какво ни учат в училище в часовете по история, мога само да отговоря с думата ‘националсоциализъм’. Нищо друго изглежда не е от значение. Всички свързано с Втората световна война започва наистина да ми лази по нервите. Все едни и същи неща. Започва се с Хитлер, след това се говори за Ане Франк, а в дните, когато трябва да сме на излет в гората, трябва вместо това непременно да гледаме ‘Списъкът на Шиндлер’. Всичко това продължава дори когато ходим на църква, където, вместо да научаваме религиозните ни задължения, продължава да ни се говори за ‘Холокоста’. Крайният резултат очевидно е, че повече не искаме да слушаме за тези неща. Това ни изтощава емоционално, което накрая води и до безразличие.“

 

Повечето хора са чували за националсоциалистическото горене на книги. То се случва на 10 май 1933 г., когато основно порнографска литература, считана за антигерманска, е публично изгорена. Малцина обаче осъзнават, че Съюзниците премахват и след това унищожават не по-малко от 34,645 заглавия на книги и брошури от германските библиотеки и книжарници, след като превземат Германия. Това са в пъти повече книги от онези, унищожени от Националсоциалистическа Германия. Дори и днес притежанието на книги, подлагащи под съмнение наратива за Холокоста, може да доведе до претърсване на дома и конфискация на инкриминиращата литература, със съпътстващи глоби и лишаване от свобода за притежателя на книгите.^[26]

Унищожението на огромен дял от немската литература е част от съюзническата превъзпитателна програма на Германия. Ханс Шмидт разказва за опита си със съюзническото отношение спрямо германците след Втората световна война:^[27]

„Що се касаеше до германския народ, победителите искаха само и единствено една податлива маса от обезверени, бедни, гладни, овчедушни и беззащитни тевтонци, за които единственият начин да оцелеят физически бе като задоволяват всяка една прищявка на победителите. Един все още горд германец биваше моментално (и винаги!) дамгосван като […] нацист; по-лошо и от престъпник. […]

Все още помня много добре как непосредствено след капитулацията ни победителите се заеха да унищожат всички традиции и институции, представляващи Германия. Те извършиха това под фалшивата концепция, вместена под едни още по-фалшиви закони, ‚за освобождението на германския народ от милитаризма и националсоциализма‘. На абсолютно нито една организация, с изключение на Католическата църква, не й беше позволено да продължи да функционира: нито дори на Червения кръст, нито на която и да било друга благотворителна организация, на нито едно обществено или частно ръководство, на нито една банка, вестник или списание или радиостанция—и списъкът продължава. […]

Лично за мен също така беше смущаващо да видя как добре познати традиционни публикации (вестници и списания) биваха насилствено затваряни, след което на хоризонта се появяваха нови фирми с нови имена. В допълнение на това всичко, което смятаме като част от историческата традиция на една нация, биваше умишлено унищожавано, заличавано или забранявано в Германия, обикновено под фасадата на предполагаема демилитаризация. Мемориали на наши паднали войници от отдавнашни войни изчезнаха, а паметниците на кайзери и крале бяха премахнати от пиедесталите им и разтопявани, като впоследствие честваните паметни дни започнаха да липсват в новите календари. Вместо това много от настоящите паметни дни на Бундесрепубликата са дни, в които германците трябва да демонстрират покорството си към победителите. Към днешна дата човек рядко може да попадне на мемориали на паднали герои от Първата и Втората световни войни на немска почва. Вместо това предатели, дезертьори и антигермански германци и други… са на почит. Когато германците искат да видят и да се възхитят на смяната на почетния караул на някакъв гроб на незнайния войник, или да отдадат почит на загиналите във войната, за тази цел те трябва да отидат до Париж, Лондон, Варшава, Москва или Вашингтон.“

 

Днес в Германия възхвалата на Третия райх под всякаква форма е противозаконна. Показването на свастика се смята за престъпление в Германия. Германските националсоциалисти, които са действали доблестно през Втората световна война, не могат да бъдат възхвалявани, като на много почтени германци гробовете им дори са осквернени.^[28]

На тялото на Рудолф Хес например му е забранено да остане погребано в избраното от него баварско градче Вунзидел. Хес, който на 17 август 1987 г. умира в затвора „Шпандау“, през 1940 г. предприема риска да отлети до Шотландия, за да преговаря за мир с Великобритания. Градчето Вунзидел се превръща в място на преклонение за хора, които искат да отдадат почит на Хес заради смелия му опит. На 20 юли 2011 г. гробът на Хес е отворен и останките му са ексхумирани и след това кремирани. Прахът му е разпръснат в морето, а надгробната му плоча, върху която е изписана епитафията „Поех риска“, е унищожена.^[29] Очевидно има хора, които се надяват, че смелата постъпка на Хес да преговаря за мир с Великобритания ще бъде забравена.

Има множество други случаи, в които гробовете на германски герои от войната са официално осквернени или унищожени. През лятото на 2003 г. останките на майор Валтер Новотни са премахнати от гробището на честта в Централното виенско гробище, където са били поместени непосредствено след като 24-годишният пилот се разбива със самолета си през ноември 1944 г. В една статия в изданието от 13 юли 2003 г. на британския в. „Sunday Telegraph“ се споменава как тленните останки на героя са били преместени от почетно място на гробищно землище за сиромаси.^[30]

Съюзническото обвинение за войнствеността на германския народ, оправдаващо подобно оскверняване, не съответства с фактите. В своята книга „Социални и културни динамики“ Питирим Сорокин показва, че от 12-ти век до 1925 г. процентът години, през които европейските сили са воювали, са следните: Испания, 67%; Полша и Литва, 58%; Гърция, 57%; Англия, 56%; Франция, 50%; Русия, 46%; Холандия, 44%; Австрия, 40%; Италия, 36%; и Германия, 28%. Сорокин стига до извода, че Германия има най-малкия дял години на воюване сред водещите европейски държави.^[31]

 

Германия все още под военна окупация

На 20 юли 1945 г. американският президент Хари Труман се присъединява към генералите Дуайт Айзенхауер и Омар Брадли в официалната церемония по издигането на американското знаме над американския сектор в Берлин. Говорейки непринудено, Труман казва на американските войници следното:^[32]

„Ние не воюваме за завоевание. Няма нито едно парче земя или нито една финансова изгода, която да искаме от тази война.“

 

Възможно е към момента на изричането им президентът Труман да е вярвал в тези думи. И все пак, милиарди долари в злато, сребро, валута, безценни картини и произведения на изкуството са задигнати от Германия и откарани в Съединените щати. Не само това, но и германски патенти и търговски марки, готови схеми на немски технологични пробиви, както и тонове секретни документи са откраднати от Съюзниците. Стотици немски учени са накарани да емигрират в Съединените щати. Или, както една американска правителствена агенция признава, Операция „Кламер“ е първият случай в историята, в който завоевателите се опитват да изсмучат изобретателната сила на цяла една нация.^[33]

Съединените щати наистина предоставят финансова помощ на Германия посредством Плана „Маршал“: Въпреки това обаче подкрепата по Плана „Маршал“ в по-голямата си част представлява заем, който в последвалите години е изплатен изцяло с всичките му лихви. Според едно изчисление Съединените щати конфискуват 10 пъти повече германско държавно богатство от цялата себестойност на помощта по Плана „Маршал“.^[34] Друг автор изчислява, че американците взимат от Германия поне 20 пъти повече от стойността, която германците получават по Плана „Маршал“.^[35]

В допълнение на това Съюзниците запазват контрола си над немското правителство. Малцина американци знаят, че между Германия и Съюзниците няма подписано никакво мирно споразумение за края на Втората световна война. Още от края на Втората световна война до днес германското правителство винаги е било васално правителство на Съединените щати. Германия също така все още продължава да бъде под военната окупация на Съединените щати. Десетки хиляди американски войници са разположени в Германия не толкова заради стратегическите нужди на НАТО, а защото влиятелни интереси искат да бъдат сигурни, че Германия няма да тръгне „да действа самостоятелно“. Американските войски ще продължат да стоят в Германия колкото време е необходимо, за да поддържат контрола над Германия.^[36]

Въпреки че Германия твърди, че е демокрация, в която волята на народа е от значение, реално няма никакъв шанс една истински независима партия да вземе властта чрез избирателен процес в Германия. Настоящата германска конституция, наложена върху Германия през 1949 г. от победните Съюзници, прави така, че една искрено патриотична партия, взимаща насериозно истинските интереси на германския народ, никога да не дойде на власт. Последвалите договори, наложени над Германия от Съюзниците, също така изискват Германия да приема дори и най-потресаващите окупационни закони като все още действащи. Дори и да иска, германското правителство не може да изгони американските войски.^[37]

Промиването на мозъци и превъзпитанието на германците вероятно няма да спре, докато и последният американски войник и агент на ЦРУ не си тръгне от немска земя. Те не са разположени в Германия, за да гарантират интересите на гражданите на Съединените щати или на Германия. Вместо това те са там, за да потискат свободата на изразяване относно важни теми в Германия. Крайната цел е унищожението на великата културна немска нация чрез фалшифицирането на историята и чрез умишленото отчуждаване на германците от тяхната идентичност в една контролирана псевдодемократична система.^[38]

 

 

Бележки:

1. Applebaum, Anne, Iron Curtain: The Crushing of Eastern Europe, New York: Doubleday, 2012, pp. 192-193.

2. Ibid.

3. Davies, Norman, No Simple Victory: World War II in Europe, 1939-1945, New York: Viking Penguin, 2007, p. 487.

4. Barnes, Harry Elmer, Barnes against the Blackout, Costa Mesa, Cal.: The Institute for Historical Review, 1991, pp. 11, 198.

5. Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, p. 179.

6. Barnes, Harry Elmer, Barnes against the Blackout, Costa Mesa, Cal: The Institute for Historical Review, 1991, pp. 198-199.

7. Ibid., p. 254.

8. Ibid., p. 130.

9. Lowe, Keith, Savage Continent: Europe in the Aftermath of World War II, New York: St. Martin’s Press, 2012, p. 121.

10. Piper, Michael Collins, “Genocidal General Venerated with $120 Million Memorial,” The Barnes Review, Vol. XIX, No. 5, Sept. /Oct. 2013, pp. 58-59.

11. Faurisson, Robert, “The Detail,” The Journal of Historical Review, Vol. 17, No. 2, March/April 1998, p. 19. See http://www.ihr.org/jhr/v17/v17n2p19_Faurisson.html

12. Christophersen, Thies, “Reflections on Auschwitz and West German Justice,” The Journal of Historical Review, Vol. 6, No. 1, Spring 1985, p. 117. See http://www.ihr.org/jhr/v06/v06p117_Christophersen.html

13. Stäglich, Wilhelm, Auschwitz: A Judge Looks at the Evidence, Institute for Historical Review, 1990, pp. vii-viii, 292.

14. Ibid., p. viii.

15. Stäglich, Wilhelm, “Der Auschwitz Mythos: A Book and Its Fate in the German Federal Republic,” The Journal of Historical Review, Vol. 5, No. 1, Spring 1984, p. 65. See http://www.ihr.org/jhr/v05/v05p-47_Staglich.html

16. Thorn, Victor, The Holocaust Hoax Exposed: Debunking the 20th Century’s Biggest Lie, Washington, D.C.: The Barnes Review, 2012, p. 2 of Foreword.

17. Speech at the 1992 11th International Revisionist Conference in Irvine, Cal., October 10-12. Quoted in Weintraub, Ben, The Holocaust Dogma of Judaism: Keystone of the New World Order, Robert L. Brock, Publisher, 1995, p. xiii.

18. Zündel, Ernst, Setting the Record Straight: Letters from Cell #7, Pigeon Forge, Tenn: Soaring Eagles Gallery, 2004, pp. 80-81.

19. Davies, Norman, No Simple Victory: World War II in Europe, 1939-1945, New York: Viking Penguin, 2006, p. 489.

20. The Dallas Morning News, May 7, 2013, p. 9A.

21. Ibid.

22. The Dallas Morning News, Jan. 28, 2014, p. 2A.

23. Tedor, Richard, Hitler’s Revolution, Chicago: 2013, p. 263.

24. Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, pp. 175-177.

25. Schmidt, Hans, Hitler Boys in America: Re-Education Exposed, Pensacola, Fla.: Hans Schmidt Publications, 2003, pp. 261-262.

26. Ibid., pp. 47-48.

27. Ibid., pp. 20-21.

28. Ibid., p. 261.

29. BBC News Europe, July 21, 2011.

30. Schmidt, Hans, Hitler Boys in America: Re-Education Exposed, Pensacola, Fla.: Hans Schmidt Publications, 2003, pp. 268-269.

31. Sorokin, Pitirim, Social and Cultural Dynamics, New Brunswick, N.J.: Transaction Books, 1985, pp. 548, 558-559.

32. Beschloss, Michael R., The Conquerors: Roosevelt, Truman and the Destruction of Hitler’s Germany, 1941-1945, New York: Simon & Schuster, 2002, p. 257.

33. Goodrich, Thomas, Hellstorm: The Death of Nazi Germany 1944-1947, Sheridan, Colo.: Aberdeen Books, 2010, p. 282.

34. Schmidt, Hans, Hitler Boys in America: Re-Education Exposed, Pensacola, Fla.: Hans Schmidt Publications, 2003, pp. 266-267.

35. Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, p. 167.

36. Schmidt, Hans, Hitler Boys in America: Re-Education Exposed, Pensacola, Fla.: Hans Schmidt Publications, 2003, pp. 6, 237.

37. Ibid., pp. 6-7.

38. Ibid., pp. 277, 310.

 

 

Източник:

https://codoh.com/library/document/all-that-for-this