Отиди на
Форум "Наука"

ОВЧАРСКОТО КУЧЕ НА АЗИЯ


cynology

Recommended Posts

  • Потребител

В почти всяка статия или книга, третираща произхода и породоформирането на кучета – пазачи на стадата, се пише че са потомци на древните бойни кучета на Вавилон и Тибетския Дог (Мастиф).

В деветтомната си “История” Херодот (р. около 490-480, ум. 425 г. преди Р. Хр.) пише за военните походи и бойните кучета на Вавилон: “…самият Тританхем, освен бойните коне имал 800 жребеца, които покривали кобилите му, а те били на брой 16 000 (всеки жребец покривал 20 кобили). Той отглеждал и много кучета от индийската порода. За тези кучета четири големи селища от равнината били длъжни да осигуряват храна, поради което били освободени от всякакви други задължения. Толкова богат беше управителя на Вавилон.”

Древният произход на кучетата пазачи от Тибет не се оспорва от нито един изследовател на породите. Районът е високопланински, труднодостъпен, със специфичен климат и особен начин на социален живот. Именно този начин на живот изисквал едри кучета, способни да вземат самостоятелно решения, правилно да преценяват обстановката, способни да преживяват в тази изключително тежка среда. Една легенда разказва: “На тези кучета поверяваха жените и децата, когато мъжете ходеха в градовете на разменна търговия. Те се отглеждаха отвързани. На собствената си територия бяха много злобни.”

Александър Македонски имал в армията си кучета, но когато цар Сопиф му подарил 150 от своите и демонстрирал техните способности, великият завоевател ги оценил по достойнство.

Гръцкият историк Диодор Сицилийски (ІІ половина на І в. пр. Р. Хр.) в една от книгите на своята 40 томна “Библиотека” пише: “… в желанието си да покаже достойнствата на своите кучета Сопиф накара да доведат един лъв и да пуснат срещу него две от кучетата му. Те не можеха да се справят с хищника и Сопиф заповяда да пуснат още две кучета. Четирите кучета започнаха да надделяват над лъва. Тогава Сопиф заповяда да отсекат дясната лапа на едно от кучетата. Александър се разкрещя, притичаха телохранителите му и хванаха индуса за ръката. Сопиф каза, че вместо това куче ще даде други три. През това време осакатеното куче не издаде никакъв звук, а стоеше здраво впито в лъва, докато не умря от загуба на кръвта.”

Ако изходим от теорията, че всички мастифоподобни произхождат единствено от Тибетските кучета, ще се сблъскаме с противоречия, обуславящи се от специфичните географски условия. Пребиваването във високопланинските райони в състояние на хипоксия (недостатък на кислород) способства за повишаване на неспецифичната устойчивост на организма. Белият дроб поема въздух с пълна сила, което води до по-пълно снабдяване на мускулите с хранителни вещества. Движенията са плавни и по-забавени. Преминавайки в райони, където атмосферното налягане е нормално, такива кучета показват по-голяма издръжливост и работоспособност, но за кратък период от време. Тази физиологична особеност е една от причините да поставя под въпрос теорията за директен произход на овчарските кучета от Тибетския Мастиф.

В монографията си “Тибетското куче” (“Der Tibethund”) Макс Зибер (1897) пише, че кучетата от хималайските области наподобяват кучетата на Асирия и Вавилон.

В историята на световната култура пустинните райони се оказват едно от местата, където се зараждат древните цивилизации. И това съвсем не е случайно. Пустинята дава на хората храна, дрехи и жилище. Но от тези блага може да се възползва само този, който умее да проникне в нейните тайни, да разгадае механизма на нейните ресурси. В пустините растенията не образуват единни големи тревни пространства, а се обособяват като храстова растителност. Растат на групи, често – на големи разстояния една от друга. За да си доставят храна овцете трябва постоянно да се придвижват Това от своя страна налага чергарски (номадски или още скитнически) начин на живот. Овцете следват находищата на растителност, хората следват овцете.

На лице са и други причини, изискващи чергарски начин на живот. От най-древни времена Средна Азия е завладявана от различни владетели. Това са персите под предводителството на Кир (6 в. до Р. Хр.), гърците, начело с Александър Македонски (4 в. до Р. Хр.), арабите (7-9 век от новата ера), монголските орди на Чингиз Хан (13 век), Тимур (14 век), последващите войни на Надир Шах, Узбек Хан и много други. Завоевателите са преминали по различни пътища. Но основно се придържат по течението на реките. Унищожават оазисите в предпланинските райони на Копетдаг, в низините на Мургаб (древния Мерв) и Амударя (древния Хорезм), по средното течение на Зеравшан (Согд със столица Мараканд) и редица други области. Пустинните, безводни, незаселени райони остават встрани от главните пътища. На този, на когото се отдава възможността да придвижи овцете си на безопасно място, спасява живота си, а така също и кучетата си.

Тежкият начин на живот, недостигът на вода и паша, не позволява в пустините да се обособят големи държавни структури. В пустините чергарстват родово-племенни групи, някои от които (според размера на водоизточниците, които имат) обособяват по-големи или по-малки постоянни селища. Други са принудени постоянно да живеят и да скитат от едно пасище на друго.

Животът в пустинята създава особен ред на взаимоотношения между родово-племенните групи със свои традиции, специфичен бит и духовност. Земята е собственост на всички, но кладенците и дъждовните ями – на тези, които са ги изкопали. Тъй като без водопой да се пасат животни е невъзможно, на практика пасището принадлежи на собственика на кладенеца (бей). Дребните собственици на животни се принуждават да станат наемни пастири на бея. Тази икономическа експлоатация се усложнява от факта, че бедни и богати често са от едно племе и се намират в някаква степен на родство помежду си.

За да пази своето богатство – овцете, пастирът се нуждае от голямо, работоспособно и непретенциозно куче. Чергарството, а впоследствие и уседналото овцевъдство довеждат до появата на голямото куче – пазач на стадото.

От 6 век преди Р. Хр. до 7 век от новата ера държавното вероизповедание на трите велики Ирански империи (династиите на Ахменидите, на Селевкидите и на Сасанидите) е зароастризма – една от най-древните световни религии. Основател е Заратуштра (Зароастър), живял около 12 – 10 век преди Р. Хр. В неговата религия кучето е второто по святост живо същество след човека. В книгата на религиозните закони “Авеста” има цяла глава посветена на кучето. Те се разделят на две големи групи – овчарски и ловни и най-голямо наказание се налагало на човек, причинил вреда на овчарско куче. Това предполага, че култовото отношение към кучето се явява благоприятна основа за водене на една сполучлива и прецизна народна селекция.

През 1913 г. К. Келер в “Произход на нашите домашни животни” пише: “тъй като домашните животни принадлежат към живия инвентар на човека и представляват извънредно важна част на неговото културно достояние, то е ясно, без допълнителни разсъждения, че техният път на странстване съвпада с пътя на човешкото странстване.”

Според Херодот доставените от Индия кучета били обучавани да пазят стопаните си от врагове, което ги определя като злобни по отношение на човека.

Пустинните кучета са обучавани да пазят животните от хищници, което ги определя като злобни по отношение на дивите зверове.

Професор А. Калантар (1927) в статията си “Закономерност в окраската на животните и термическа теория на пигментацията” изследва цвета на космената покривка на животните като резултат на приспособяването им към климата. Така, за пустинните условия това е светлата окраска. За кучетата с произход от високопланинския тибетски мастиф типичен се явява черния цвят с различни цветни петна. Калантар отбелязва, че в преходните райони, където зимата е сурова, а лятото – горещо, са предпочитани кучетата със смесена бяло-черна окраска.

Теорията за окраската на животните е застъпвана още в древността. В соя труд “Произход и преобразуване на домашните животни” С. Боголюбски (1959) цитира откъси от книгата на Варон “За селското стопанство”. По отношение на говедото Варон пише: “Най добрия цвят е черния, после червения, на трето място светложълтия и на четвърто белия. Говедото с последния цвят е най-нежно, а първото е най-издръжливо. От двата средни цвята първия се среща по-често, отколкото следващия, а двата – по-често отколкото черния и белия.”

При развъждането на двата типа кучета (планински и пустинни) особено в техните погранични райони явно се е стигало до тяхното смесване. Освен това природата отбира тези, които са най-приспособими, а овчарят – тези, които са му най-полезни.

В Средна Азия се обособяват два типа кучета: месопотамско бойно куче и туркменски алабай.

Месопотамското бойно куче и дългокрако, с къса космена покривка, дълга глава, злобно към човека. Понастоящем тази порода не съществува.

Туркменският алабай е едър, петнист, с широк череп и суха муцуна. Той е типично овчарско куче, злобно към хищниците.

Съществуващите понастоящем кучета са потомци от кръстосването на тези две изходни породи. Обособяват се в няколко групи: военни – селекционирани по злоба към човека, ловни – селекционирани по злоба към хищниците и овчарски-пазачи – селекционирани по злоба предимно към хищниците, но също така и към човека, ако той се явява реална заплаха за стадото, овчаря, неговото семейство или имущество.

В “Ръководство по служебно кучевъдство в селското стопанство” А. Немцов (1933) пише за няколко отродия кучета в района между р. Аму-Даря и Каспийско море, които имат изразени фенотипни и поведенчески различия.

Някои от тези кучета без да лаят, смело и открито се нахвърлят върху врага, независимо дали той е животно или човек.

Други нападат, прокрадвайки се “изотзад”.

Третият тип кучета са надарени с перфектен слух и обоняние, отдалеч усещат доближаването на врага, със силен застрашителен лай се спускат към него, но нападат само ако той премине границата им на териториална собственост.

За туркменското овчарско куче Немцов пише, че когато е със стадото върху хищника се нахвърля мълчаливо. Когато е в овчарника, при евентуална заплаха започва да лае и се хвърля в нападение.

В определени райони съществуват традиции да се режат ушите и част от опашката на кучетата. Тези традиции също носят в себе си информация за региона на породоформиране по пътя на народната селекция. Опашката не се реже на Тибетското овчарско куче, Монголското овчарско куче, Кавказкото овчарско куче, Турския Кангал. Не се режат опашките и на мастифовия тип кучетата, ловуващи на хищници.

При кучетата, на които се режат ушите и част от опашката се наблюдават съществени морфологични различия от тибетските мастифи. Това са кучетата на полупустинните и пустинни райони където основните фактори са сушата, горещината, вятърът и пастирската работа. Рязането на ушите и на опашката има чисто практическо значение. Те са уязвими по време на схватка с хищно животно. За разлика от ушите, които могат да се отрежат от основата, рязането на опашката би трябвало да е в някакви разумни граници, запазвайки нейните основни функции.

Рязането на опашката и ушите трудно може да се свърже със зароастрийската религия. Както вече отбелязах, едни от най-строгите наказания над човека са, ако причини нараняване на кучето. По всяка вероятност рязането на опашката и ушите започва с нахлуването на арабите. Те измъчвали кучетата, демонстрирайки по този начин отношението си към религията на местното иранско население.

В същото време, по земите на разпространения зароастризъм са намерени статуетки на кучета с отрязани опашки, датирани преди появата на арабите по тези земи. Това още повече ме навежда на мисълта, че тези кучета са с друг произход, резултат на целенасочен подбор и навярно дошли по тези земи с идващите от север ариани.

По археологични и лингвистични източници носителите на индоевропейската култура се локализират около 4-3 хилядолетие преди Р. Хр. в южноруските степи, югоизточна Европа, североизточна Мала Азия. В стопанството на индоевропейците преобладава животновъдството пред земеделието. Водещо и култово животно е конят, благодарение на който се извършва интензивното преселение към Европа, а през Кавказ – в Централна Азия до Индостан.

В хода на многовековната миграция древноиранските животновъдни племена заселват през 1 хилядолетие преди Р. Хр. Средна Азия (Хорезм, Бактрия, Согд), Иран (Мидия), Афганистан.

Неминуемо гореспоменатите преселения спомагат не само за разпространение на азиатските овчарски кучета, но и по-нататъшното им примесване с вече установени по съответните земи.

В този материал не засягам проблема с появата, миграцията и усядането на тюрките, в земите на днешна Турция, чието население също развива своя собствена, специфична култура и народностно обособена животновъдна селекция.

Встрани оставям и проблема за големите миграционни процеси на българите, които също внасят нов облик не само в общо-цивилизационното развитие на Азия (впоследствие и на Европа), но и в типа животновъдство и в частност – отношение към кучето и коня.

Идеята на тази публикация е да покаже, макар и бегло, че произхода, породоформирането и специфичните особености на съвременните овчарски кучета е доста сложна и комплицирана тема. Тя не може да бъде разглеждана едностранно и схематично, уповавайки се единствено на досега наложилите се постулати, които се базират предимно на емоционални състояния или научно необосновани заключения.

Историята дава богата информация по темата, която е предмет на част от моите проучвания. За жалост тя предлага твърденията си предимно в условно наклонение.

Палеонтологията и по-специално предоставените от нея частични костни остатъци от кучета, отдавна е подложена на все по-голямо игнориране в сферата на доказателствеността за еволюирането и породообособяването на вида Canis familiaris.

През последните 5 до 7 години кинологията все повече се ползва от постигнатото в молекулярната генетика, ДНК-анализите и разчитането на геномната карта на кучето. Резултатите, които съвременната генетика предоставя на кинологията не само че оборват редица стари, превърнали се в догма теории, но ще доведат до глобално преосмисляне на твърденията на лаиците, разбира се, ако те имат прогресивното мислене да направят това.

40990_730.JPG

40991_734.JPG

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...