БЪЛГАРСКО ОВЧАРСКО КУЧЕ

[cynology]

Не само за овчарските кучета, но за всяка порода, за да се реализира пълноценно отглеждане и правилно възпитание, е необходимо да се притежават познания за нейния произход, специфика на работното направление и вродените поведенчески реакции.

Българското овчарско куче (за улеснение по-нататък в текста ще го наричам “овчарско куче”) се отнася към групата на лупо-молосоидите. Носител е на такива качества като упоритост, самостоятелност при вземане на решения, увереност в собствените сили. Има силно развито чувство за териториална неприкосновеност. Под това определение се включват не само животните, за които се грижи, но също така – фермата, стопанина, неговото семейство и покъщнина.

Извън “своята” територия овчарското куче е безразлично към чужди хора, дотолкова, доколкото не прецени, че те се явяват реална заплаха за него или за стадото, което охранява. Не е изключена проявата на нападение, ако бъде провокирано чрез викове, силен шум или предизвикващи движения.

Малките и подрастващи кучета са дружелюбни и контактни. В процеса на израстване се стремят да заемат съответни рангови позиции спрямо събратята и сестрите си, което е причина за евентуални прояви на вътреполова и териториална агресия. Младото куче лесно запомня определен кръг от хора, които са близки на неговия стопанин. Поведенческите му реакции към тях се различават от тези, които демонстрира спрямо напълно непознати.

За да израсне овчарското куче като социализирано и в същото време, запазило автентичността си животно, собственикът от най-ранна възраст трябва да заеме доминираща роля, с умение да коригира евентуалните поведенчески отклонения и най-важното да не позволява на кучето да своеволничи. Всяка подадена команда трябва задължително да бъде изпълнена, независимо колко труд и упорство ще изисква това.

Спрямо малките кученца адекватни взаимоотношения се установяват по-лесно, отколкото с животно, което вече е преминало пубертета Често пъти подрастващите правят опит да не се подчинят на подадената команда. Характеризиращи се като упорити кучета, този им стремеж за неподчинение се запазва дълго. Ако не бъде проявена твърдост и настоятелност, те ще формират поведение на своеволност и несъобразяване с поставените към тях изисквания.

В процеса на израстване кучето може да започне да демонстрира неподчинение като елемент на формиране на неговата йерархическа позиция. То не изпълнява подадените му команди или реагира мудно, изчаквайки да разбере каква ще бъде съответната реакция от страна на неговия стопанин.

Затвърдяването на такъв вид поведение почти не подлежи на корекция. Това още веднъж потвърждава твърдението, че от най-ранна възраст кученцето трябва да разбере “кой командва” и поведението му да бъде модулирано по начин, позволяващ неговото бъдещо нормално използване.

Съществен пункт, на който искам да наблегна, това е агресивността спрямо други кучета. Овчарското куче трябва безпроблемно да общува с представителите на всички останали породи, разбира се ако те не представляват реална заплаха към него.

Боят между овчарските кучета (или с участието на други породи) не е критерий за неговите охранителни способности като пазач на стадото от хищници. Този вид междукучешки битки, освен че задоволява низките и извратени страсти на собствениците, не допринася с нищо за затвърждаване или доказване на утвърдени охранителни способности. Природата на овчарското куче не е да се бие с кучета. То трябва да бъде твърдо и готово на саможертва в борбата с чакали, вълци, мечки, а не със събратя от своя биологически вид.

По отношение териториалното поведение на кучето, също са необходими корекции от страна на собственика. Често се разсъждава, което е вярно, че овчарското куче е силно териториално животно и с израстването ще започне само да охранява. Това е така дотолкова, че наистина с израстването кучето започва да приема всичко като своя собственост и не може да прецени докъде са границите на неговата територия. Ако то е на пасището заедно със стадото, започва да приема като свои не само поверените му животни, но и целия район, върху който те се намират. При евентуална поява на човек или други животни, то се нахвърля върху тях, приемайки ги като реална опасност за “собствените му” овце. Ако е в животновъдната част на двора, всеки който доближи, макар и да не навлиза в частта, където са овцете, ще бъде възприеман като заплаха и ще бъде атакуван.

Ако в кучето не е формирана твърда представа за разрешено и забранено то ще предприема самостоятелни решения, често разминаващи се с изискванията. Вместо помощник на овчаря, то се превръща в негов проблем.

Овчарското куче, макар и къснозряло в полово отношение, физически расте бързо. Още през първите шест месеца след раждането натрупва значителна телесна маса. Наблюдава се явна непропорционалност в екстериорните параметри. То може да е късо и високо, с голяма глава, несиметрична спрямо тялото, видимо по-дълги задни крайници и т. н. Всичко това е напълно нормално, ако не е резултат на заболяване или генетическа обремененост. От своя страна асиметричността в израстването и диспропорционалността могат да се запазят, ако кучето не се храни или отглежда адекватно на породните особености и изисквания.

През целия период на активно израстване, от раждането до 20-24 месечна възраст, овчарското куче трябва да бъде хранено пълноценно и същевременно – да не бъде прекалено натоварвано физически. То не трябва да бъде принуждавано да бяга със скорост, която да го кара да преминава от ускорен тръс в галоп. Добър вариант за пълноценно физическо натоварване е плуването в чисти и спокойни водоеми.

За разлика от много други молосоиди българското овчарско куче не е особено претенциозно към качеството и количеството на храната. Задоволява потребностите си при консумация на кости с остатъци от месо, сухожилия, хрущялна тъкан, вътрешни органи.

Специфична породна особеност е високият дял на въглехидрати в дажбата. Много кучета възприемат с добър апетит хляб примесен с отпадъци от храната на човека, каша от ярма и други подобни. Голяма част с удоволствие ядат различни плодове и зеленчуци. Естествено, това съвсем не означава, че можем да храним овчарското куче, като преживно животно или прасе за угояване.

Овчарското куче усвоява пълноценно енергията от хранителните вещества. Това е предпоставка за лесно и бързо затлъстяване. Макар и да е доста оспорвана теорията за “гладния ден”, при кучетата след 18 месечна възраст той спокойно може да бъде приложен. В един от дните на седмицата на кучето не се предоставя никаква храна. Тази форма на балансираност на дажбата не е в разрез с неговите биологични особености на хищник. По този начин се постига поддържане на добра физическа форма, особено при склонните към затлъстяване кучета. Независимо дали кучето се храни или е на диета, то винаги трябва да има постоянен достъп до чиста, питейна вода.

Към особеностите в храненето на овчарските кученца спада и факта, че много от тях прекалено рано спират да усвояват прясно мляко. Киселомлечните продукти, особено различните закваски, съдържащи бифидо- и лакто- бактерии се усвояват напълно и са особено подходящи при храносмилателни разстройства и стрес.

Оптималните грижи по отношение на възпитанието и отглеждането на овчарското куче са предпоставка не само за създаване на надежден помощник, но също така – на забавен компаньон и верен приятел.

[cynology]