Отиди на
Форум "Наука"

Мотивът за тъгуващия еничарин в българските народни песни


Recommended Posts

  • Потребител

В българските народни песни е във вечен преход над бездната между два свята - този, който е откъснат, и този, на когото е принуден да служи

Най-трогателните български народни песни са посветени на еничарството.

И действително, в различни източници до нас са достигнали около 15-20 песни, които засягат темата за еничарството.

Фактът, че те са регистрирани в различни точки на българското етническо пространство - от Македония до Бесарабия, свидетелства за тяхното широко разпространение и популярност.

В официалната българската историческа наука еничарството се възприема като «истински бич», «нов Минотавър» , като «вартоломеево шествие» , нанесло «чувствителна генетична увреда» на балканските народи

В противес на речниците, в които преносното значение на думата «еничарин» се обяснява като «жесток човек, насилник» , в народните песни той е обрисуван по съвсем друг начин.

Тук бихме могли да си позволим несъгласие с мнението на акад. Иван Снегаров, че в «народните песни ясно е изобразен еничаринът като страшен злодей».

В интересуващите ни песни еничарството като социална практика и институция безусловно и тотално се отрича и осъжда, но отделният еничарин е показан не като «страшен злодей» или кръвожаден насилник, а като жертва на безмилостна съдба, като нещастник, почти всекидневно изправен пред десетки изпитания и най-различни опасности, една от най-страшните от които е инцестът.

Макар и да представляват механизма, осъществяващ на практика насилието, във фолклорното съзнание те не са отчуждени, народът не може да ги откъсне и отхвърли от себе си.

Както и еничаринът не е в състояние да забрави своето минало.

С «промиването на мозъка нещата не свършват, те не могат да забравят своето детство и родните си огнища».

И в историческите песни еничарите се показват като хора, които изпитват носталгия към близките си, тъгуват и плачат.

Народът никога не забравя, че те са прекършени от неговата снага и открито ги разграничава от турците.

В българските народни песни физическите или характеристичните черти на турците/татарите, почти във всички случаи се изразяват посредством черния цвят.

Например, «Размирила се е влашката земя, / та повървеха черни татаре, / по коня карат, по роба носат» ; «…че са татаре торнали, / татаре, чорни манафе».

Но когато става въпрос за еничарите, неотменно се използва белият цвят.

Например, «Личели са личели / се бели еничари».

Това ни навежда на мисълта, че народът продължава да ги смята за «свои», не желае или не може да ги изкорени от паметта си.

Една от песните, в които е заложен мотивът за тъгуващия еничарин, носи емблематичното заглавие «Еничарин тъгува за дома си» и е позната в няколко свои варианта.

Регистрираният в Бесарабия вариант се открива с един не толкова често срещан похват в народните песни - отрицателното сравнение:

Еничарин тъгува за дома си

Що ми се белее,

белее-люлее,

белее-люлее отвъд

през бял Дунав?

Дали са лебеде,

или са снегове,

дали са снегове,

или са дъждове?

Да биха лебеде,

прехвъркнали биха;

да биха снегове,

стопили се биха;

да биха дъждове,

оттекли се биха

за два, за три деня,

за неделя, за две.

Не бяха лебеде,

не бяха снегове,

не бяха ледове,

не бяха дъждове,

най ми цар кондисал,

цар с голяма войска -

бели еничари.

Тук войската не е оприличена на облак «хем тьован, хем страшен» (както в песента «Какъв се облак зададе» ), защото тя се състои от «бели еничари».

Любопитно е и обстоятелството, че те са настанени в «чадъри - бели и червени, сини и зелени».

Наблягайки върху тази пъстрота, народният творец като че ли ни внушава неунифицираността на еничарите.

В следващите строфи на песента ни се предлага почти документална картина от всекидневието и заниманията им: «та седат, та ядат, та пият, и с кавали свират, и борба се борат, и бял камък мятат».

На фона на тази всеобща живост контрастно изпъква фигурата на «едно еничарче младо и зелено», което «не яде, не пие, не се борба бори, ни бял камък мята», а моли царя си - «изпиши ми книга дома да си ида, при моята майка и при моя баща», които от девет години жив го жалеят.

Тъгата на еничарина към близки и домашно огнище по-великолепен начин е изразена и в една песен, записана в Средните Родопи - «Еничарче моли царя да пише на близките му».

В определен план тя е близка с предходната и е изградена върху диалог между възрастна майка и дъщеря й.

В началните строфи на народната творба се отразява пристигането на една «голема войска - врют са еничаре», които слизат от конете си и сядат на столчета.

Всеобща тайна е, че еничарите са пехотинци. Но в българските народни песни почти винаги те се обрисуват на коне.

Например, в песента «Зачуло се еничарство» Димо заминава еничарин, възсядайки «врано конче хранено».

Смятаме, че използването на коня не е случайно, защото една от функциите му в българската народна митология е «ролята му на посредник между два свята».

По такъв начин като че ли ни се подсказва, че еничарите - които в душата си не са били ни турци, ни християни - винаги извършват преход от един свят в друг, не можейки нито да забравят стария, нито да се приспособят към новия.

Еот еничарите не слиза от коня си и не сяда на столчето. Той моли царя си да напише «книга левтерия» до близките му, които от девет години го жалеят и след изпълнението на желанието му, слиза от коня и с дълбок поклон изразява своята благодарност.

Едно от най-силните проявления на изследвания мотив е в песента, в която пак на кон еничаринът заедно с пашата си се спира в двора на Калинка. Запитан защо не слиза от коня, той безмълвно повдига главата си към небето и сълзи се стичат по лицето му.

Това е една от най-покъртителните картини в българския фолклор.

Еничаринът пролива сълзи, защото вчера е минал през родното си село и е видял как близките му скърбят за него.

В тази песен за първи и последен път се появява образът на тъгуващ баща - «с брада до пояса».

Приведените примери показват, че мотивът за тъгуващия еничарин е много често срещан в българските исторически народни песни.

Тъгата на еничарина произтича от постоянния и вечен преход, който е принуден да извършва над бездната между двата свята - този, от който произхожда, и този, на който е принуден да служи.

В-к Нов Живот, януари, 2007

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Много добре. Смятам това за добър пример, как трябва да се изучават такива проблеми. Особено пък от южната ни съседка, макар че автора е роден в България и си е от нашенците. Така рационално, хладнокръвно и спокойно трябва да се разглеждат общите проблеми в балканската история.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Много добре. Смятам това за добър пример, как трябва да се изучават такива проблеми. Особено пък от южната ни съседка, макар че автора е роден в България и си е от нашенците. Така рационално, хладнокръвно и спокойно трябва да се разглеждат общите проблеми в балканската история.

Днес започват да ни учат да се отнасяме със уважение към еничарите.

Утре в танцовите състави с настоятеллства доминирани от хора явно или тайно работещи за идеите на ДПС ще започнат да влагат елементи от еничарските униформи в носиите на танцовите състави, в други ден ...

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

В текста няма намеци за насаждане на любов към еничарския институт, а точно обратното. Показана е страната на обикновените християнски семейства и деца, която страна е трагична от духовно и физическо естество.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Българското народно творчество е много разнообразно. Българският фолклор и традиции са живата памет на народа.  В българския фолклар има няколко вида песни. Те биват исторически, митически, обредни, юнашки, хайдушки, социално-битови. Съществуват детски и хумуристични песни.

Народната песен е отражение на живота на обикновените българи.

Споменатата в статията народна песен, чийто главен герой е еничарин действително принадлежи към историческите песни.

В тази песен и другите подобни на нея са залегнали реални исторически събития.

Исторически факт е кръвния данък девширме. Естествено този данък е засегнал най-много християнските семейства. Напълно естествено родителите да скърбят за своя първороден син. Не виждам нищо странно от това. Това е нормална човешка реакция.

Макар да са взети като деца,  не всички еничари забравят своя край. В крайна сметка и те са хора, и те имат чуства.

Така, че възникването на тези песни не е случайно.

Ако искаш повече информация за тях препоръчвам ти сборниците на Васил Стоин. Те са придружени и с нотопис.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...