Р. Теодосиев

Може да дадете предложения за статии, които смятате, че трябва да влязат, ние ще ги разгледаме и решим Няма да дадем списък, за да бъде изненада за всички )) Изпращам на всички желаещи

Моля, помогнете да реализираме този филм! http://www.gofundme.com/yf7f7f7g Нека всеки разпространи този линк по всички форуми, сайтове, социални мрежи! Навсякъде където може да се намерят хора, които да дадат дори и малък принос за идеята! СПОДЕЛЯЙТЕ! http://www.gofundme.com/yf7f7f7g

Здравейте, както всички виждате стигнахме до 80-ти брой на нашето списание. Както знаете всичко при нас се случва на доброволни начела и се опитваме да направим сайта, форума и списанието все по-добро за вас читателите Тъй като тези 80 статии са колосално количество текст, се обръщаме към вас за помощ. За този юбилеен брой сме подготвили 80 статии от всички броеве до момента, но за целта искаме да се прегледат отново преди да бъдат публикувани. Трябват ни доброволци, които знаят добре български език и имат желанието да ни помогнат в това начинание. Нека всеки желаещ да пише в темата, да напише колко статии би могъл да прегледа. Може да пише и на имейл admin@nauka.bg където му е удобно. Материалите ги изпращаме в doc формат и след това очакваме по същия начин да се върнат. Без промяна в съдържанието на текста, а само коректорска работа. Всички пълни, кратки членове, запетая, точка и там каквото има да се оправя в правописа. Благодарим Ви много за подкрепата!!!

Кога ще се оправят нещата или всички трябва да умрат (Пътешествие второ) Николай К. Витанов Институт по механика, БАН У-у-у, дю-ю-ю, лошият Витанов пак нахока добрите политици, които продължават да морят с глад и нищета истинските български учени Наистина интересни неща се случват в нашата татковина. Разказът за първото пътешествие на тайния съветник предизвика любопитни реакции. Едни много го харесаха, други пък бяха силно разлютени. Поради една болезнено възприемана от някои подробност – Урко е генерал от планетата на маймуните (което си е вярно). И като се почна – ама защо имало за генерала, а за Станишев и за Орешарски нямало нищо. Де го чукаш, де се пука – така е рекъл народът. Я да попитам - нима вие си мислите, че Урко въплътява конкретен български политик? И защо така си мислите? Да не би тоя конкретен политик да консумира миски или пък да кара хората да си пребоядисват задниците? Я си помислете пак! Не мога да разбера и друго нещо. В първото пътешествие има писано много за български министри и там всеки е с името си и с това, до което министерстването му е довело. Не виждам тези, които ме критикуват, да са написали подобно нещо. Лесно е да псуваш пред телевизора или във Фейсбук. Вземете, та напишете и вие нещо. Похвалете ги тези министри. Напишете за политика-генерал и за другите двама. И не се бойте – те няма да ви се разсърдят. Няма и да ви обърнат внимание, между нас казано. Но давайте – покажете ми кои са добри и кои са лоши. Нека и аз да науча нещо ново. И ще съм ви благодарен. А за тези, които се вълнуват от това, че на средния български учен заплатата му е такава, че за 10 години не му стигат към 40 000 лева, за да покрие елементарните си потребности (позорен факт нали) – за тях са тези пътешествия. И между редовете с фантастика са казани доста неща. Но стига за това и да караме нататък. По пътя към Остероса Септември е доста претрупан месец. Лятната идилия почва да свършва, хората се прибират по навъсените градове и след няколко дни живота ги завърта така, че и те стават навъсени. Та в една такава вечер, на всичкото отгоре и дъждовна, си седях и пишех поредната рецензия за една статия, произведена на десетина хиляди километра от София. Както винаги, беше вече късно и както можете да се досетите, по едно време усетих, че освен мен в стаята има още някой. Като погледнах – на земята пред бюрото седеше тихичко вежливото зелено човече за което времето нямаше значение и чакаше да му обърна внимание. -Здравей друже – казах му. -Здрасти, здрасти – отвърна човечето (явно преводаческите микроби работеха безотказно дори и месец, след като бях изпил червеното хапче). -Доволен ли е Урко?-попитах аз -Доволен е, но се е размислил – отвърна човечето – то той им затвори устата на учените маймуняци, но тез юнаци, дето сложи да управляват науката, такива каши направиха, че сега Урко се размисля дали да реши проблема, като изпрати две роти горили да ги избият или пък да вземе да те вика пак, за да му кажеш как да си намали кахърите. -Е-е-е – казах аз – каквото Урко поиска, това и получи. Надявам се да не ходя пак до планетата на маймуните. Банановите републики трудно се превръщат в технологични държави. -А, не-не – каза човечето – този път имам друга задача за тебе. Ще отидем на една дива планета, където ще гледаш смъртта в очите по сто пъти на ден. Там има едно момиченце от добро семейство, което трябва тайно да стигне от един град до един манастир, където ще бъде обучено да се оправя с тежестите и задълженията на властта. Ти трябва да я придружиш по пътя. И като я придружаваш, трябва да я научиш как да използва силата на науката, за да побеждава враговете си. -Добре, де – рекох аз – не съм особено добър в това да се пазя от смъртта, може още при първата среща да гушна китката. -А, не се притеснявай – каза човечето – тука на помощ идват моите технологии. Пийни това жълто хапче и ще си въоръжен с чудесни оръжия. А ето и инструкцията за експлоатация. И човечето насочи нещо като бластер към главата ми и натисна спусъка. За половин секунда ми причерня пред очите. Но после... -Всичкото това... – втрещено се разхождах из новото знание в главата ми. -О, да – каза човечето – пий хапчето и всичките тези чудесни способности са на твое разположение. -Ама завинаги ли? – възрадвах се аз. -Не-е-е – захили се човечето - Но мога да ти ги оставя два-три дни след като приключиш със задачата, та ако имаш зъб на някого, да ги поупотребиш. -Добре – казах аз и изпих хапчето. Не почувствах нищо особено в следващите десетина минути – А действа ли? – реших да попитам. -Ами опитай – каза човечето. Погледнах към съседния покрив. Там една гугутка се бореше с парче кифла. „ А сега тази кифла отива половин метър наляво” – помислих си аз. И кифлата се отмести! Гугутката почна да се оглежда насам-натам, но кифла нямаше. -Да щракам ли? – каза човечето – Както винаги - кривим времето и все едно те е нямало 3 минути, колкото и да ти се наложи да прекараш на планетата. -Как и е името на тази планета? – попитах аз -Остероса – каза човечето. И щракна с пръст. След миг бяхме там. Жестокият див свят на Остероса Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0-%D1%89%D0%B5-%D1%81%D0%B5-%D0%BE%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%B8-%D1%82%D1%80%D1%8F%D0%B1%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D1%83%D0%BC%D1%80%D0%B0%D1%82

Тайните на слънчевия вятър И. С. Веселовски Превод: Н. Ахабабян Източник: „Тайны солнечного ветра“, Природа №10 (1142) 2010 Статията е публикувана в бр. 2, 2014 г. от списание "Светът на физиката" (WOP.COINTECH.NET), което се издава от Съюза на физиците в България. Вероятно всеки от нас някога с увлечение е рисувал руменото лъчисто лице на Слънцето. Наивната детска рисунка правилно предава общото впечатление от това „как духа Слънцето“. Обаче много от детайлите на тази картина и до днес все още не са нарисувани, скрити са от наблюдателите и са неизвестни не само на децата, но и на възрастните. Нашето светило постоянно „диша“, а понякога и „киха“, сякаш е живо. А неговото обкръжение, в това число Земята и животът върху нея, тънко усеща причудливото дихание на Слънцето, забелязвайки го понякога, а понякога – не. Това слънчево дишане определя „космическото време“1. Интересното е, че сегашното Слънце „умее“ да прави упражнения по „издишане“ с различна продължителност – от часове до много години. Обаче то сякаш не може нито за минута „да задържи напълно дишането си“ или да „вдишва“. Някога, много много отдавна, всичко е било иначе – младото и растящо Слънце още се е изграждало и активно е вдишвало междузвездния газ заедно с праха. Какво е било това дишане – сега можем само да гадаем. А какво имаме днес? Удивителното „дишане“ на Слънцето Преминавайки от образните аналогии към по-строги научни категории, да напомним, че цялата Слънчева система на разстояние до около 100 AЕ от центъра е запълнена с плазма, непрекъснато изтичаща от Слънцето – това, което наричаме слънчев вятър. Той е съставен главно от протони и електрони, но се срещат и йони на хелия, и високойонизирани йони на кислорода, силиция, сярата, желязото и на други елементи. Средната скорост на слънчевия вятър при земната орбита е около 400 km/s, плътността на протоните е 5-7 cm–3 , температурата е ~ 105 К. При такава скорост разстоянието от Слънцето до Земята се преодолява за четири дни. От обширните коронални дупки винаги духа по-бърз, по-разреден и по-горещ слънчев вятър с типична скорост 700800 km/s, който покрива това разстояние за по-кратко време. От Слънцето постоянно изтичат потоци вещество във вид на напълно йонизирана водородно-хелиева плазма с примеси от други йони, които постепенно се разсейват в междупланетното пространство. Там те съществуват месеци и години в рамките на много околоосни обороти на Слънцето, образувайки причудливо изменяща се спираловидна рисунка, напомняща струи вода, изтичащи от въртящ се маркуч. Само че в този случай струите са значително по-широки. Слънчевият вятър и неговата променливост свидетелстват за отсъствието на механично и термодинамично равновесие на Слънцето. Понякога бърз вятър може да възникне и на други места на Слънцето – при мощните коронални масови изригвания той се движи даже с още по-голяма скорост и се усилва няколко пъти само за няколко часа. Тези нараствания стават толкова силни и резки, че възникват и се разпространяват ударни вълни, пробягващи цялата хелиосфера2. До Земята такъв удар достига за денонощие, в много редки случаи даже за 12 часа, а до границата на хелиосферата – за няколко месеца. Основен двигател на бързия вятър, ускоряващ движението на плазмата и изхвърлящ го срещу силата на тежестта във външните слоеве на слънчевата атмосфера, са магнитните сили, макар доскоро изследователите да мислеха, че главна роля играе нагряването на короната и газовото налягане подобно на процесите в обикновен реактивен двигател. Оказа се обаче, че газовото налягане в слънчевата корона като цяло е по-слабо от магнитното напрежение. При тези условия силата на Ампер ускорява движението на плазмата значително по-ефективно от газодинамичното налягане. Как и защо духа слънчевият вятър са увлекателни и важни въпроси на съвременната астрофизика и на космическата физика. Доколко сме успели да напреднем в решаването им? Загадки без отгатване Че Слънцето от време на време „киха“ хората са разбрали много преди да се досетят за неговото непрестанно, бавно и плавно „дишане“. Доскоро този процес въобще не е бил забелязван или не му се е обръщало внимание. Най-първите „улики“ за забележимо присъствие на постоянен поток от слънчева плазма са установени от Л. Бирман и неговите колеги през 40-те години при изучаването на плазмените опашки на кометите. Пак тогава немските изследователи въвеждат и словосъчетанието „слънчев вятър“3. А днес по целия свят учените изучават как са устроени „дихателните органи“ на Слънцето и как работят те. Произходът на бавния слънчев вятър и до днес не е установен. При орбитата на Земята неговата скорост практически никога не пада под 200-300 km/s, оставайки повисока от скоростта на звука и от алфвеновата скорост4, всяка от които обикновено е от порядъка на няколко десетки километра в секунда. Не е напълно ясна тази долна граница на скоростта на слънчевия вятър, както и самият факт, че постоянно съществува поток навън без възвратни течения в хелиосферата. Също така не е известно кога въобще той е възникнал в еволюционната скала на времето, сменяйки процеса на натрупване на вещество при образуването на нашата звезда с изхвърляне на вещество обратно в междузвездното пространство, и как е станало това. За нашето Слънце загубата на маса, обусловена от слънчевия вятър, е много по-малка от загубите на неговата маса на покой заедно с излъчваната бяла светлина (т.е. непрекъснатото излъчване във видимия спектър – бел. ред.). Обаче потоците на импулсите са сравними. Случайно ли е това съвпадение? Има и друг неясен въпрос: каква е ролята на подфотосферните процеси при дълговременните изменения на параметрите на слънчевия вятър? Слънчевият вятър е силно променлив, но се наблюдава навсякъде и винаги в хелиосферата като свръхмагнитозвуков поток поне до срещата му с някакво забавящо го препятствие – било то планета, комета, астероид или междузвездна среда. Потоците слънчев вятър са насочени приблизително радиално настрани от нашето светило. Ние вече сме привикнали с тези основни характеристики на слънчевия вятър и с представите за изтичането на плазма, натрупани главно през космическата ера. Почти половин век преки измервания в космоса са дали огромно количество информация с добре изучени статистически свойства, създадени са теории и модели, но и до днес не си даваме докрай сметка защо нещата стават именно така, а не иначе. Физичните представи за слънчевия вятър и неговата променливост напоследък забележимо се разшириха и трансформираха [1-3]. Нека разгледаме няколко исторически и съвременни епизода от борбата на идеи при разкриването на тези тайни на природата. В търсене на истината Историята на изследванията в областта на слънчевия вятър и слънчево-земната физика е пълна със забавни куриози. Първите в света непосредствени наблюдения на плазмата от слънчевия вятър в междупланетното пространство са получени от К.И. Грингхауз и сътрудници с първите съветски ракети, изстреляни към Луната през 1959 г. Известният съветски астрофизик И.С. Шкловски, поканен от Грингхауз за интерпретация на тези резултати, рязко критикува в своята книга [4] теоретичните представи за перманентно свръхзвуково разширение на слънчевата корона, като ги счита за следствие от теоретични грешки. Но се заблуждава не само той. Големият английски геофизик С.Чапмън, който въвежда в научна употреба термина „геомагнетизъм“, още през 20те години на миналия век схваща правилно и пръв пресмята спиралната картина на потоците вещество от въртящото се Слънце, но същевременно настоява, че слънчевата корона като цяло е статична. Към тази гледна точка се придържат и много други видни специалисти, които развиват теоретични модели на статичната корона, като ги екстраполират доста далеч от Слънцето – чак до земната орбита и след нея. Това била сериозна физична грешка, която задържа развитието на правилните представи, макар че „истината“ е била вече известна на някои не толкова видни учени. Научните спорове не затихват още много години, даже когато вече огромно количество факти (преди всичко наблюденията на кометните опашки, на вариациите на галактичните космически лъчи, на геомагнитните смущения и преките измервания в междупланетното пространство) свидетелстваха за обратното – за перманентния и динамичен характер на движенията във външната корона и в междупланетната плазма, която се явява нейно продължение във вид на слънчев вятър. Основната маса учени повярваха в постоянното съществуване на слънчевия вятър и в отсъствието на статичен газ в междупланетното пространство едва в началото на 60-те години – след като американската космическа сонда „Mariner-2“ измерваше в продължение на няколко месеца по пътя си от Земята към Венера скоростта, плътността и температурата на плазмата, както и магнитното поле. Превратът в масовото съзнание настъпи практически мигновено, след година-две изведнъж всички заговориха за „слънчевия вятър“. Но и тук не мина без куриози. В своята първа публикация в престижно физично списание американските изследователи заявиха, че те са регистрирали с „Mariner-2“ галактическото магнитно поле. Днес знаем, че измереното от тях магнитно поле съвсем не е галактическо, а се създава от електричните токове в хелиосферата и зависи силно от връзките със Слънцето, променяйки се с неговата активност. Това поле се нарича междупланетно. При орбитата на Земята то е средно няколко нанотесла. Главният и най-мощен хелиосферен електричен ток, създаващ това поле, е съсредоточен в тънък токов слой, чиято повърхност има сложна форма на двойна спирала, въртяща се заедно със Слънцето около оста му, и обръщащо се перпендикулярно към тази ос заедно с общото магнитно поле. Магнитните метаморфози на хелиосферата На фиг.1 са представени кадри от кинофилм, илюстриращ общата картина на въртене и изменение на наклона на хелиосферния токов слой така, както си го представяме днес. Слънцето заедно с наклонения токов слой се върти равномерно около оста си с период около 27 дни. „Прекатурването“ на диполното поле на Слънцето и цялата картина в перпендикулярно направление протича за 22 години – това е т.нар. магнитен цикъл на Хейл. Процесът на смяна на полюсите на общото поле протича бавно в годините на минимална и ниска активност, когато магнитната ос на Слънцето е близка до оста на неговото въртене. След това отклонението се увеличава и променя все по-бързо, магнитната ос флуктуира силно, преминавайки през равнината на слънчевия екватор по време на максимума на активност, и наново заема по-устойчиво положение за няколко години, но с противоположна ориентация на полето през следващия минимум на активност. Пълният магнитен цикъл на Слънцето трае 22 години и обхваща два 11-годишни цикъла на слънчева активност по брой на слънчеви петна (11-годишните цикли на Швабе – бел.ред.). Магнитната структура в областта на формиране на слънчевия вятър оставя своя отпечатък във вид на квазистационарни и транзиентни (преходни) потоци в хелиосферата. Едни от тях преобладават при спокойно Слънце, други – при активно. Фиг. 1. Форма на хелиосферния токов слой в модела на бърза смяна на полюсите [5]. Вляво и вдясно е показан видът му съответно отстрани и отгоре. Хелио с ферният токов слой разделя цялото околослънчево пространство на положителни и отрицателни сектори според знака на радиалното магнитно поле в тях. Той „подрежда и организира“ тримерната картина на течението и магнитните полета в несмутено състояние. Електричните токове текат по тази повърхност отначало подобно на тънък кръгов ток по хиперболична спирала, извършваща многобройни обороти около Слънцето, а след това на големи разстояния зад орбитата на Земята стават радиални. Нека подчертаем още веднъж, че околослънчевото и междупланетното пространство съвсем не е празно. Високоскоростни потоци от слънчев вятър винаги съществуват около магнитните полюси на Слънцето, чиято мощност и положение се менят с активността на Слънцето, а бавният вятър е съсредоточен близо до екватора. Благодарение на това ние виждаме 27-дневната и 11-годишната периодичност на слънчевия вятър в хелиосферата, а през 1999 г. при последната смяна на полюсите отчетливо се забеляза мощен поток от единствената обширна околополярна коронална дупка, обхващаща единия от магнитните полюси, който по това време се намираше около слънчевия екватор. Другият магнитен полюс на Слънцето изобщо липсваше поради големия квадруполен момент по това време. Много в тази картина и в тримерната структура на хелиосферата изясниха измерванията, проведени извън плоскостта на еклиптиката с космическия апарат „Ulysses“ (Одисей). А за галактичното магнитно поле в близката околност на Слънцето засега съществуват само хипотетични и косвени сведения, въпреки че бяха проведени измервания с няколко космически сонди на огромни разстояния – от порядъка на стотици астрономически единици от Слънцето5. Тези сведения се уточняват постоянно при изследванията на външните области на хелиосферата, която първи „усещат“ влиянието на Галактиката. Мимоходом нека отбележим още един интересен исторически парадокс. Магнитосферата на Земята6, представата за която първи въведоха С.Чапмън и Ю.Бартел в средата на 30-те години на миналия век като за транзиентно образувание, обясняващо геомагнитните бури, се оказа, както сега разбираме, перманентен феномен, както и самите корпускулярни потоци от Слънцето. Размисляйки за постиженията и грешките на изследователите, можем да достигнем до по-задълбочено разбиране на природните явления и на нашата способност да не се отнасяме толкова строго към смяната на „непримиримите“ парадигми и образи в науката, а защо не и в живота. Взривове и гъбовидни облаци Още от древността човек се е интересувал от влиянието на Слънцето върху земните процеси. Днес изследователите се опитват да опознаят природата на бързо движещите се облаци в атмосферата на най-близката до нас звезда. Тези облаци възникват при взривни процеси и могат да се разпространяват в хелиосферата. Ерупционните процеси при силни слънчеви изригвания и коронални изхвърляния на маса често са съпроводени с навлизането на това вещество в междупланетното пространство. В този случай скоростта на слънчевия вятър може да надхвърли 2 000 km/s, затова изхвърленото вещество заедно с носените от нея доста силни магнитни полета достига до Земята понякога за половин денонощие и причинява редица смущения в околоземното космично пространство и на самата повърхност на Земята. Най-добре изучените последствия са йоносферните и геомагнитни бури. За първи път слънчево изригване е било описано в научната литература след наблюдение на уникални по своята сила събития на Слънцето на 1 септември 1859 г., когато то е било забелязано независимо един от друг от английските наблюдатели Р.Керингтън и П.Ходжсън на изображения на Слънцето в бяла светлина7. По това време обаче все още не е имало достатъчно пълни и точни представи за слънчевия вятър, които се формират едва след столетие. Не е била ясна и връзката на появилата близо 12 часа след това силна геомагнитна буря с въпросното изригване. Затова в своето съобщение английският наблюдател Керингтън много внимателно отбелязва по този повод: „една лястовица пролет не прави“. Известният английски физик лорд Келвин категорично отхвърля изобщо възможността за съществуване на причинно-следствена връзка между събитията на Слънцето и геомагнитните бури. Той се основавал на грешни оценки и на тогавашните представи, че около Слънцето е празно, и че всички електрични токове не могат да излизат извън неговите предели. Днес знаем, че това не така. Образуването на гъбовиден облак след силен взрив в земната атмосфера е добре известно и всестранно изучено изкуствено явление. Нещо подобно става и в естествени условия, когато бързо издигащ се и нарастващ буреносен облак или облак от вулканичен взрив приема формата на наковалня. Независимо от произхода на облака в атмосферата, такава сплесната отгоре форма възниква по много проста причина: поради силното забавящо действие на околния газ. Сходни явления се наблюдават и на Слънцето. Фиг.2. Коронални изхвърляния на маса във вид на разширяващи се гъбовни облаци. Кадри от филми, заснети с коронографите LASCO С2 и C3 на космическия апарат SOHO. Важната разлика тук е в това, че движещите сили на такива взривове на Слънцето имат съвсем друга физична природа, а забавянето или ускоряването на плазмените облаци в движещия се слънчев вятър не могат да се забележат толкова лесно. Това стана възможно едва през последните години. Сложният произход на съответните явления, тяхната магнитохидродинамична и кинетична природа сега щателно се изучават. Без съмнение, най-мощните взривове и най-силните коронални изхвърляния на маса се пораждат от процеси, протичащи в самите недра, т.е. под видимата повърхност на Слънцето. Затова тяхната подготвителна фаза и началното им развитие са скрити за преки наблюдения, а проследяването им е възможно само с методите на хелиосеизмологията8, която едва сега започва успешно да се развива. На слънчевата повърхност, в неговата фотосфера и хромосфера, както и в преходния слой към короната, се наблюдават сложни и разнообразни съпътстващи явления-предвестници. Може би скоро ще се научим да ги използваме по-добре за прогнозиране. Короналните изхвърляния на маса в зрителното поле на коронографите или радиохелиографите се появяват на някаква височина в короната като че ли от нищото. Но това е само илюзия. Те бързо нарастват, разширяват се на всички страни, техните куполообразни или дъгообразни върхове се издигат в зрителното поле на коронографите и се разнасят в междупланетното пространство заедно с потоците слънчев вятър, понякога изпреварвайки ги, а друг път изоставайки от тях. Масата на такъв облак може да надхвърли 10 15 g. Скоростта му може да достигне (а понякога и да надхвърли) 1-2 хиляди km/s и затова движението му често е съпроводено с ударни вълни и ускоряване на частиците. Температурата в облака е нееднородна, някои от участъците му са нагрети до коронална температура, измервана с милиони градуси, а други могат да съдържат и 100 пъти по-хладното и плътно вещество на слънчевите протуберанси. Такива хладни „уплътнения“ не успяват да се загреят и да достигнат термодинамично равновесие при бързото си движение през короналната среда с температура от милиони градуси. По състава си това е същата плазма като в слънчевия вятър. При това хелият, който се среща по-често, отколкото другите елементи (без да броим водорода), може да йонизиран двукратно или еднократно, давайки прекрасен „термометър“ в ръцете на изследователите. Постоянното наблюдение от космоса на линиите на ултравиолетовото излъчване на Слънцето и с коронографи в бяла светлина позволи да се създаде огромен архив кинофилми и да се осмислят по съвършено нов начин физичните процеси по време на слънчевите изригвания и короналните изхвърляния на маса. Ако по-рано течаха дискусии за „първичността“ или „вторичността“ на едното или другото от тези явления, то сега стана ясно, че и двете са просто „паралелни“ канали за отделяне на свободната енергия във вид на електромагнитно излъчване и чрез движение на плазмата. Относителната част на едното или другото се характеризира с определен безразмерен параметър, който може да има съответно по-малка или по-голяма стойност в различните случаи. Другият важен извод е, че разглеждането на короналните изхвърляния на маса и слънчевия вятър поотделно има само ограничен смисъл и не винаги е оправдано. Важно постижение бе установяването на глобални изхвърляния на вещество, обхващащи в мястото на своето развитие в слънчевата корона не само една активна област, а няколко такива, понякога намиращи се в различни полусфери, та чак до целия видим диск. Ето как изглеждат най-мощните и обширни явления на Слънцето, обхващащи целия диск (вж. фиг.3, горе вляво) в сравнение с по-слабите и компактни (долу вдясно). Фиг.3. Коронални изхвърляния на маса. Те се виждат добре като тъмни образувания в разликата между рентгеновите и ултравиолетовите изображения както на лимба, така и на диска. При мощни събития те могат да имат глобален характер, обхващащ едновременно две-три активни области или повече от половината на Слънцето [6]. Стереоскопичен поглед в бъдещето На 25 октомври 2006 г. в рамките на космическата мисия STEREO на NASA бяха изведени в орбита два спътника с идентично оборудване, в това число коронографи и телескопи. Тяхната задача беше да се провеждат наблюдения на Слънцето и на обкръжаващата го вътрешна хелиосфера едновременно от две различни точки на земната орбита (фиг.4). Ние гледаме света с двете си очи по подобен начин – под различни зрителни ъгли и пресъздаваме тримерния образ на околното обемно пространство. Найдобре това ни се отдава за обекти на разстояние 25 cm от нашия нос, а в останалите случаи ние не винаги имаме 100 % увереност, а понякога даже грешим със своите изводи за геометричната форма на разглежданите предмети, особено ако не ги познаваме добре или въобще не сме ги виждали преди това. Понякога, даже и когато сме ги срещали, все пак могат да възникнат лъжливи илюзии и неверни картини. Впрочем, това умело е било използвано от някои изтъкнати художници на Средновековието. При изпълнението на мисията STEREO за пръв път бяха получени стереоскопични изображения и кинофилми на движението на облаци в Слънцето и в слънчевия вятър, които позволиха да уточним представите си за голямото разнообразие на геометричните им форми. Фиг.4. Разположение на космическите апарати STEREO A и B спрямо Слънцето и Земята, каквото е било на 25 октомври 2009 г., т.е. три години след тяхното извеждане в орбита. С времето ъгълът на зрение към Слънцето ще продължава да се увеличава (вж. http://stereo-ssc.nascom. nasa.gov/where/). X,Y са осите на слънчево-земната еклиптична координатна система (HEE). Слънчевият вятър и короналните изхърляня на маса не могат да бъдат достатъчно добре разбрани отделно от другите прояви на слънчевата активност. Сега продължават успешно да работят слънчевата и хелиосферна обсерватория SOHO и ред други космически апарати и спътници, създадени за по-детайлното изследване на слънчевата и хелиосферната активност. Много интересни резултати в това отношение дадоха руските изкуствени спътници на Земята от серията „Коронас“. Последният от тях беше изстрелян през 2009 г. и е насочен за детайлното изследване на найбързо протичащите процеси. Тази година се оказа уникална по отношение на спокойствието на Слънцето и в хелиосферата, което позволи получаването на ценна научна информация за найслабите избухвания (тя сега се обработва). На 11 февруари 2010 г. в САЩ беше изведена в орбита около Земята новата „Динамична слънчева обсерватория“ SDO (Solar Dynamics Observatory) с усъвършенствана апаратура за изследване влиянието на Слънцето върху Земята и околоземното пространство. Събирането на нови данни продължава. Тук не успяхме да се докоснем до множество интересни и важни въпроси. Само ще споменем някои от тях. Преди всичко, защо днешното Слънце преимуществено отдава своето вещество, а не го получава от междузвездния газ? „Помпите“ и двигателите на веществото биха могли да работят и в обратна посока, продължавайки да всмукват вещество от междузвездната среда към Слънцето. Такава възможност не противоречи на никакви закони на физиката. Нещо повече, имаме основание да предполагаме, че в природата тя се реализира за други звездни обекти. Това, че теорията не изключва подобни варианти, беше за пръв път показано през 1952 г. от английския астрофизик Х.Бонди, развиващ предсказанията на Ф.Хойл за акреция на вещество върху звезди от типа на Слънцето. Тогава даже се мислеше, че с този механизъм може да се обясни и нагряването на слънчевата корона. Наистина, скоростта на свободното падане на повърхността на Слънцето е 617.7 km/s, което е напълно достатъчно за това. Но в действителност, вместо да пада върху Слънцето, плазмата във външната корона на разстояние няколко слънчеви радиуса излита от него приблизително със същата скорост. Особено внимание на възможността за свръхзвуково изтичане в чисто теоретичен план обръща през 1957 г. младият тогава американски астрофизик Ю.Паркър в рамките на същия идеализиран математичен модел, явно без да съзнава, че това е същият политропен модел, създаден от Бонди. Решението за скоростта и в двата модела се различава само по знак, както в добре известното от гимназиалния курс квадратно уравнение. Въпросът кое решение да се вземе – това със знак плюс или минус, решава физиката (природата), а не математиката. Неслучайно „физика“ или „природа“ в гръцкия език са думи с един и същи корен. Каква е в крайна сметка тази природа? Достатъчно пълен отговор на този главен въпрос засега няма. Той може да бъде получен само след нови изследвания. Природата е щедра и разнообразна. Не е изключено да бъдат открити единични звезди от типа на Слънцето „със знак плюс или минус“ чрез наблюдения на доплеровото отместване в линиите на йони в ултравиолетовия диапазон. Напълно допустими са и по-сложни обекти с променлив знак на скоростта над различни участъци от повърхността им или във времето. Понастоящем има само някои първи измервания в крилата на линията Лайман-алфа на атомарния водород, предстои те да се осмислят и интерпретират правилно в моделните представи, които от своя страна не са напълно изчерпателни и еднозначни за всички видове звезди. Тогава в отговор на традиционния за специалистите въпрос защо духа слънчевият вятър, се налага да си спомним забравени разсъждения. Не само за необходимите гранични условия за стационарно изтичане – високо налягане на горещия газ в короната и ниско налягане на хладния разреден междузвезден газ в близката до нас междузвездна околност (т.е. за мигновените стойности), но и за принципно нестационарната и еволюционно обусловена природа на изтичането на слънчевия вятър. Да изброим още няколко проблема, които чакат решение. Какво е съотношението между правите и обратни каскади на енергията от големите нееднородности и свързаните с тях продължителни процеси към малките и бързи пространствено-времеви събития на Слънцето и в хелиосферата? Как протича взаимодействието на слънчевия вятър с междузвездната среда? Каква роля играе законът за запазване на ъгловия момент в еволюцията на слънчевия вятър? Как все пак се нагрява слънчевата корона „като цяло“ и как се ускорява слънчевият вятър, толкова разнообразен в свойствата си? Кои от многобройните предложени механизми за нагряване и ускоряване на слънчевата плазма са главните? И накрая, защо в слънчевия вятър при многогодишните измервания на неговия състав с уреди на космически апарати никога не е наблюдавано обогатяване с хелий повече от 30-40% спрямо протоните при средно съдържание от 4-5%? Кое пречи това да се случва? Явно този факт е свързан с някакво регулиращо действие и преобладаване на процесите на турбулентно смесване над процесите на електромагнитна, дифузионна или гравитационна сепарация по състав. Наложителността от построяване на нови, по-адекватни модели на формиране на слънчевия вятър и неговия йонен състав в турбосферата9 около Слънцето днес е очевидна. Не по-малко очевидна е и необходимостта от допълнителни експериментални данни. По-близо до Слънцето Фиг.5. Принципна схема на тородиалния електростатичен анализатор на йони. 1 – входен прозорец на йонния анализатор; 2 – първично огледало; 3 – врата; 4 – диафрагма; 5 – йонен електростатичен анализатор; 6 – диафрагма; 7 – огледало; 8 – детектор на йони (микроканална пластина). Показани са траекториите на три снопа йони, влизащи в уреда под различни полярни ъгли: 0°, 45° и 90°. Ширината на енергетичния интервал на йоните е ~ 10%. Мечтата да се изпрати космическа сонда в короната на Слънцето за изследване на протичащите там физични процеси се появи преди близо половин век. Обсъждаха се няколко варианта за облитане на Слънцето по полярна, наклонена или екваториална орбита около Слънцето на разстояние поне 10 слънчеви радиуса. Това би позволило разгадаването на много от тайните, споменати в предните абзаци на този текст, както и за пръв път да се изпълнят множество други интересни изследвания в близост до нашата звезда (впрочем, на разстояние 4 слънчеви радиуса всички материали биха се превърнали в пара). Такъв престижен, но технически много сложен и скъпоструващ проект и до ден днешен не е осъществен. Понастоящем в NASA той е известен под името „Solar Probe Plus“. За него засега е избрана схемата за многократни, но кратковременни сближавания със Слънцето по сложна траектория на полета с последователно заобикаляне на Венера в продължение на няколко години. Ключов за успеха на мисията ще бъде изборът на сложната апаратура със съответните характеристики. В дадения случай една от най-важните характеристики е бързото провеждане на измерванията, защото най-интересните участъци при наближаването ще могат да се наблюдават само няколко десетки часа поради огромната скорост на движение на апарата близо до Слънцето. Ако измервателните уреди работят бавно, всички данни ще се размият. Руските учени и инженери биха могли да внесат забележим принос при реализацията на този проект, о сновавайки с е на своя богат теоретичен и практически опит. В Института за космически изследвания при Руската академия на науките съществуват разработки за провеждане на сигурни и бързи плазмени измервания в космоса и са постигнати съществени успехи при тяхното осъществяване. Под ръководството на професор О.Л.Вайсберг е създаден прототип на електростатичен анализатор на йони, приложим за дадения случай (фиг. 5). Най-привлекателната и оригинална особеност, отличаваща я от други чуждестранни аналози, е възможността за едновременен панорамен обзор на потока от плазмени частици с различни енергии в широк пространствен ъгъл, и не по-бавното им сканиране чрез превключване. Фиг.6. Руският проект „Интергелиозонд“. Апаратът ще се движи около Слънцето чрез множество гравитационни маневри около Венера за излизане от равнината на еклиптиката и постепенно увеличаване на наклона на орбитата. Максималното приближаване до Слънцето е до хелиосинхронната зона на около 30 слънчеви радиуса. Планират се и се разработват и други интересни проекти, свързани с проникването по-близо до Слънцето за изследване на онези участъци от вътрешната хелиосфера, които не са били посещавани от космически апарати. В Русия това е „Интергелиозонд“ (ръководители на проекта са акад. Л.М.Зельони, ИКИ РАН, и д.ф.м.н. В.Д.Кузнецов, ИЗМИ-РАН – фиг.6), а в Европа – „Solar Orbiter“, има и други. Тези проекти са по-евтини, но могат също да дадат уникална информация благодарение на наклона на орбитите, другия състав на апаратурата и по-благоприятните условия за работа, понеже става дума за области, не толкова близки до Слънцето като при „Solar Probe“, а за района на хелиосинхронната зона (около 30 слънчеви радиуса). Засега най-близките до Слънцето участъци от хелиосферата са посещавани от двата специално създадени за тази цел европейски космически апарата „Helios“ в средата на 70-те години само до разстояние ~ 0.3 AU (около 60 слънчеви радиуса) [1]. Светът в хелиосинхронния пояс Хелиосинхронният пояс представлява сферична обвивка около Слънцето, разположена на разстояние около 30 негови радиуса, с дебелина няколко такива радиуса. Тук и още по-близо до Слънцето се намира много интересна област, за която засега не знаем толкова, колкото бихме искали и колкото се изисква за по-доброто разбиране на слънчево-земната физика. Космическите тела, движещи се по кръгова орбита около Слънцето в хелиосинхронния пояс, могат дълго да „висят“ над една и съща точка от слънчевата повърхност. Това поведение е аналогично на по-известното на публиката геосинхронно движение, което умело се използва на Земята. Спътник на Земята, намиращ се на разстояние около 36 хиляди km, се върти заедно с нея със същата ъглова скорост и „вижда“ под себе си едни и същи участъци от повърхността на планетата. Сега геосинхронната орбита е плътно населена със спътници за връзка, ретранслатори на телевизионни програми за определени региони и пр. Хелиосинхранното движение по кръгова орбита също е привлекателно за дълговременни и непрекъснати наблюдения на едни и същи обекти на Слънцето. Това би било много интересно и полезно за изследване на раждането и еволюцията на активните области, короналните дупки, протуберансите, различните вълни и движения. От такива наблюдения се нуждае и хелиосеизмологията. Засега обаче учените са лишени от такава възможност. Да се реализира подобна схема в пълните си размери е трудно поради голямата техническа сложност, но приближаването към желаното е възможно. Една от разликите между Слънцето и Земята е, че то не е твърдо, а газообразно. Екваториалните участъци от повърхността му се въртят около слънчевата ос по-бързо, отколкото полярните. Един оборот трае на екватора около 25 денонощия, а на високите хелиографски ширини е с няколко денонощия по-дълъг. Именно затова говорим за хелиосинхронен пояс около Слънцето, а не само за една орбита, какъвто е случаят с геосинхронната орбита около твърдата Земя. При излизането на космическия апарат от хелиосинхронна орбита може да се случи много интересно явление: двойно пресичане на един и същ коронален лъч, въртящ се заедно със Слънцето. Отначало апаратът ще „догони“ и пресече този лъч на малко разстояние от Слънцето вътре в зоната, а след това самият въртящ се лъч ще „догони“ апарата и ще имаме второ пресичане – извън зоната и в обратна посока. Възможно е по такъв начин „два пъти да влезем в една и съща вода“ и така да проследим радиалните движения и другите промени на плазмата в пространството и времето. Не е изключено радиалните лъчи в короната на Слънцето, видими на коронографските изображения, да губят своята цялост именно в хелиосинхронния пояс, а може би някъде извън неговите предели – поради съвместното действие на въртенето, магнитните сили и други фактори. Сега не знаем как става това, както не знаем и откъде се вземат резките скокове в плътността на слънчевия вятър при земната орбита. Те или идват от самото Слънце, или пък възникват някъде по пътя. Тези въпроси станаха особено актуални след измерванията със спътника „Интербол“. Дебелината на наблюдаваните плазмени фронтове се оказа много малка и съизмерима с ларморовия радиус на йоните, надвишавайки го само няколко пъти. При орбитата на Земята ларморовият радиус на топлинното движение на протоните в слънчевия вятър е от порядъка на няколко десетки километра. За да може подробно да се изследват такива фини детайли трябват много бързи плазмени измервания с рекордна скорост. В короната на Слънцето тези мащаби са значително по-малки поради по-високата напрегнатост на магнитното поле. Когато се реализират подготвяните понастоящем космически мисии, ние веро- ятно ще имаме нови открития и ще изградим нови теории. По-подробни сведения за съвременните постижения и проблеми при изследвания на слънчевия вятър може да се намерят в книгите [2,3] и от огромното количество текущи научни публикации и съобщения. Бележки 1. Терминът „космическо време“ (space weather) се появява през 1990 г. и обхваща най-важните практически аспекти на слънчево-земните връзки, т.е. съвкупността от всички възможни взаимодействия между слънчевите и геофизичните явления. – бел.ред. 2. Хелиосфера се нарича тази област от околослънчевото пространство, в която слънчевият вятър се движи със свръхзвукова скорост спрямо Слънцето. Понякога под хелиосфера се подразбира и по-обширната област, заета от потоците вещество, изтичащо от Слънцето, независимо от това, че те вече са силно забавени от взаимодействието им с междузвездната среда. – бел.авт. 3. Всъщност терминът се появява през 50-те години на миналия век. Може би първият, който предсказва съществуването на слънчевия вятър, е норвежецът Кристиан Биркеланд (Kristian Birkeland) през 1916 г. През 30-те години станало ясно, че температурата на слънчевата корона достига милиони градуси. В средата на 50-те години британският учен Сидни Чапмън (Sydney Chapman) определя свойствата на газа при такива температури и се изяснило, че газът става великолепен проводник на топлина, която той трябва да разсее в пространството зад орбитата на Земята. По същото време немският учен Лудвиг Бирман (Ludwig Biermann) обяснява защо кометните опашки винаги са насочени противоположно на Слънцето, постулирайки, че Слънцето изпуска постоянен поток частици, създаващи налягане върху газа около кометата, което води до появата на съответно насочена опашка. Малко след това американецът Юджийн Паркър (Eugene Parker) осъзнава, че топлината, изтичаща от Слънцето в модела на Чапмън, и кометните опашки, отвявани навън от Слънцето в хипотезата на Бирман, са резултат от едно и също явление, което той нарича „слънчев вятър“. Той разработва теорията за свръхзвуковия слънчев вятър и предсказва това, което сега наричаме паркерова спирална картина на слънчевото магнитно поле (спирала на Паркер). За тази картина стана дума и по-напред в текста. Тя е известна и като „ефект на градинския маркуч“, защото подобна картина описва водната струя, ако местим маркуча нагоре-надолу, въртейки се едновременно с това около оста си. При Слънцето ролята на водна струя играе слънчевият вятър.– бел.ред. 4. Алфвеновата скорост се определя от магнитната индукция В и плътността на плазмата ρ. Скоростта на звука зависи от температурата Т. – бел.авт. 5. Такива разстояния още не с достигани от нито една космическа сонда. Най-отдалеченият космически апарат, построен от човек, е „Voyager 1“. В момента е на 126 AЕ от Земята. Той, заедно с „Voyager 2“, намиращ се на 103 AU от нас, сега пресича т.нар. хелиосферна мантия (heliosheath). Това е най-външният слой на хелиосферата, намиращ се зад граничната ударна вълна, където слънчевият вятър силно е намалил скоростта си заради налягането на междузвездния газ. Очаква се „скоро“ двете сонди да пресекат хелиопаузата и да се озоват в междузвездното пространство. – бел.ред. 6. Магнитосфера – кухина в корпускулярния поток от Слънцето, в която не могат да проникнат частиците от слънчевия вятър, защото им пречи магнитното поле на Земята. – бел.авт. 7. Това първо изригване е и най-мощното, наблюдавано досега. То носи името „Слънчевата свръхбуря от 1859 г.“ или „събитието на Карингтън“ (Carrington Event). Това избухване е било видимо с невъоръжено око и съпровождащата го геомагнитна буря, също най-силната в историята, поражда полярни сияния на юг чак до Карибите и Хавай, и прекъсва работата на тогавашните телеграфни системи в Европа и Америка. Ако такова „свръхизбухване“ се случи сега, последствията за нашата силно електронизирана цивилизация ще са много по-тежки, а намиращите се в този момент в орбита космонавти рискуват да загубят живота си. – бел.ред. 8. Хелиосеизмологията е част от по-широкото понятие „астросеизмология“. Това е нова област от астрофизиката, в която се изследват структурата, състава и динамиката на слънчевите (звездните) недра чрез анализ на осцилациите, наблюдавани на повърхността на Слънцето (звездата). Много от доплеровите отмествания на фотосферните спектрални линии или от колебанията на блясъка се дължат на колебания в недрата на Слънцето (звездата). Формата и периодът на тези колебания зависят от температурата, плътността, химсъстава и движенията на веществото вътре в Слънцето (звездата) и са чувствителни индикатори за вътрешния стоеж. Амплитудата на тези колебания е крайно малка: напр. съответните промени в радиуса и яркостта на Слънцето не превишават 0.001 %. При все това се регистрира широк спектър от колебания, които позволяват да надникнем във вътрешния строеж на Слънцето (звездите). – бел.ред. 9. В областта на образуване на слънчевия вятър до една условна граница, наричана „турбопауза“, преобладават хаотичните конвективни и вълнови движения на плазмата, а извън нея съществува сравнително подреден и регулярен плазмен поток, изтичащ навън от Слънцето. Тази област от слънчевата атмосфера (с не много ясни, доста променливи граници), ограничена отвън от турбопаузата, наричаме сфера на турбулентност или „турбосфера“ – бел. ред. Литература [1] Physics of the Inner Heliosphere. 1. Large Scale Phenomena. 2. Partices. Waves and Turbulence, Eds. R. Schewenn, E. Marsch, Berlin, 1990. [2] Плазменная гелиогеофизика, том 1,2, под ред. Л. М. Зеленого и И. С. Веселовского, Москва, 2008. [3] Модель космоса: Научно информационное издание, том 1: Физические условия в космическом пространстве, под ред. М.И.Панасюка и Л.С.Новикова, Москва, 2007. [4] Шкловский И.С., Физика солнечной короны, Москва, 1962. [5] Веселовский И.С., Жуков А.Н., Панасенко О.А., Астpономический вестник 2002, том 36, №1, 88-92. [6] Zhukov A.N., Veselovsky I.S., Astrophysical Journal 2007, vol.664, №2, L131-L134. Източник: Англ: Veselovsky I.S., Secrets of Solar Wind

Цветът на очите може да бъде свързан с алкохолната зависимост Хората със сини очи имат по-голям шанс да станат алкохолици, според ново генетично изследване в Университета на Върмонт. Работата по изследването е водена от Арвис Суловари, докторант по клетъчните, молекулярни и биологични науки и доцентът по микробиология и молекулярна генетика Ph.D Давей Ли. Те са първите, които правят пряка връзка между цвета на очите на човек и алкохолната зависимост. Резултатите от изследването са публикувани в новия брой на американското списание по медицинска генетика Neuropsychiatric Genetics. Учените се надяват да намерят корените не само на алкохолизма, но и на много други психични заболявания. Арвис Суловари обяснява, че това проучване може да бъде полезно за лечение на пациенти от алкохолизъм в клиниките за алкохолно зависими. Цялята статия: http://nauka.bg/a/%D1%86%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D1%87%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5-%D0%B4%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D1%81%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B7%D0%B0%D0%BD-%D1%81-%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D1%85%D0%BE%D0%BB%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%BE%D1%81%D1%82

Не мога да повярвам! Да си прост и да искаш и децата ти да са прости...няма такива!

8 медала поставиха българския отбор по информатика на челно място в класирането на Балканската олимпиада 2 златни, 2 сребърни и 4 бронзови отличия удостоиха българските умове сред 11 държави от региона С високи постижения на българския национален отбор по информатика завърши Балканската олимпиада в Русе, която събра в сериозната надпревара 11 държави от региона (България, Гърция, Кипър, Босна и Херцеговина, Македония, Молдова, Черна гора, Румъния, Сърбия, Турция). От Сдружението на ръководителите на олимпийските отбори по природни науки съобщиха, че първият отбор се е класирал убедително, заемайки първо място в отборното класиране 2 златни, 1 сребърен и 1 бронзов медал. Съставът на медалистите е следният: Повече: http://nauka.bg/a/8-%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D1%82%D0%B1%D0%BE%D1%80-%D0%BF%D0%BE-%D0%B8%D0%BD%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B8%D0%B0%D0%B4%D0%B0

Сещам се докато пътувахме преди няколко години в Германия с брат ми, в един влак до нас бяха седнали един срещу друг германец и китаец. Видимо китаеца беше турист, а германеца местен. Германега отговаряше точно на описанието на Романа горе, като започна да обяснява как правителството му дава 800 евро всеки месец, но той трябва да си плаща интернета и кабелната телевизия...беше изключително недоволен от това. Очевидно другите режийни някой друг му ги плащаше, щом не се оплакваше за тях. След това подробно обясни на китаеца колко велик е Мао и колко е зле Меркел...китаеца мълчаливо го слушаше и се опитваше... Не знам какво целят с тая работа...

Олимпийският отбор по математика донесе 6 медала от Младежката балканска олимпиада С два златни медала отборът се нарежда в челните места на класирането С общо шест медала се завърна олимпийският отбор по математика след първокласно представяне в Младежката балканска олимпиада съобщиха от СРООПН. Тази година олимпиадата беше проведена в Сърбия от 24 до 29 юни. Иван-Александър Мавров и Евгени Кайряков се завърнаха с най-високото отличие – два златни медала. След тях се нареждат Борислав Антов със сребърен медал и Кирил Бангачев, Борис Барбов и Кристиян Василев, които спечелиха бронз в голямото състезание. http://nauka.bg/a/%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BE%D1%82%D0%B1%D0%BE%D1%80-%D0%BF%D0%BE-%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D1%81%D0%B5-6-%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D0%BC%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B8%D0%B0%D0%B4%D0%B0

Малко да възродим темата за Плутон, след малко повече от две седмици се очаква близко облитане на автоматичната станция "Ню Хърайзънс". Ще използвам два текста на Светослав Александров от неговият сайт http://www.cosmos.1.bg/ Планета ли е Плутон? Когато през 2006 година Международният астрономически съюз реши, че Плутон вече няма да се нарича планета, голяма част от хората реагираха изключително остро и гневно. Сякаш Слънчевата система осиротя. Сякаш загубихме един от световете, които приемахме за близки, за даденост. От този момент до ден днешен, близо 9 години по-късно, дебатът дали Плутон е планета или не, периодично се разгаря. Много учени са против решението на Международния астрономически съюз. Ръководителят на мисия "Ню Хърайзънс" Алън Стърн също не е съгласен и счита Плутон за планета. Но откъде идва проблемът? Защо изобщо се води този спор? Какво е планета? http://nauka.bg/a/%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BB%D0%B8-%D0%B5-%D0%BF%D0%BB%D1%83%D1%82%D0%BE%D0%BD-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BD%D0%B5 Около две седмици до Плутон - какво да очакваме? Натиснете тук, за да разгледате симулацията в пълен размер. Тя е направена на базата на снимки на луни на Юпитер и Сатурн, които са използвани само за сравнение и целта е да илюстрират как ще изглежда Плутон от борда на "Ню Хърайзънс" през следващите дни. Цветовете показват какви данни през кои дни ще бъдат получени. Със синьо са показани навигационните снимки - такива снимки ще бъдат свалени до неделя, 12-ти юли. Със зелено са показани снимки, които ще бъдат свалени в последния момент преди облитането - на 13-ти юли, т.нар. "фейлсейф" снимки, в случай, че "Ню Хърайзънс" не успее да облети Плутон. С жълто са показани снимки, които ще бъдат свалени на 16 юли - това е първи поглед към повърхността на Плутон с голяма разделителна способност. С пурпурен цвят са обозначени високо приоритетни снимки - такъв тип снимки ще бъдат свалени до 20-ти юли. Остават малко повече от две седмици до голямото събитие - близкото облитане на автоматичната станция "Ню Хърайзънс" на малката планета Плутон. Какво да очакваме? Накратко: 1. "Ню Хърайзънс" ще прелети най-близко до Плутон на 14 юли в 14:49 ч. българско време. 2. Всеки ден "Ню Хърайзънс" се приближава с цели 1.2 милиона километра към Плутон. 3. Ню Хърайзънс има две камери: Камера LORRI, която има зрително поле от 0.29 градуса и мащаб в пиксели от 4.94 микрорадиана. Тя е в състояние да прави монохромни (черно-бели снимки) Камера MVIC, която има зрително поле от 5.7 градуса и мащаб в пиксели от 19.77 микрорадиана. Тя може да прави цветни снимки. 4. Екипът на мисията е обещал публикуване на всички снимки от LORRI в реално време (които са с висока разделителна способност и черно-бели), но не и на снимките от MVIC (с ниска резолюция, цветни). 5. На 24 юни за последен път "Ню Хърайзънс" успя да заснеме всички луни - Плутон, Харон, Никс и Хидра в рамките на една снимка. Всички снимки оттук насетне няма да показват всички обекти в рамките на една снимка. 6. В периода до 12-ти юли "Ню Хърайзънс" ще прави редовни снимки на Плутон, Харон, Никс и Хидра. Те се използват за навигация. 7. Плутон ще бъде по-голям от зрителното поле на камера LORRI в рамките на по-малко от 24 часа, около периода на най-близкото сближение на 14-ти юли. 8. Тъй като Плутон и Харон се въртят бавно, веднъж на всеки 6.4 дни, всички от най-добре осветените снимки с висока резолюция, с които ще разполагаме, ще показват само едното полукълбо. Другото полукълбо на Плутон ще бъде заснето при резолюция от 38 километра/пиксел около три дни преди голямото сближаване. 9. Наклонът на оста на Плутон е голям, подобно на Уран, така че в северното полукълбо е лято. Всички снимки от голямото сближение ще показват осветения от Слънцето северен полюс. 10. Само около 1% от научните данни ще бъдат изпратени към Земята в периода около най-голямото сближение. Тук ще има и снимки, които са подбрани от учените поради високата им научна стойност и високия обществен интерес към тях. 11. Свалянето на останалите данни и снимки ще започне през септември септември. До 12-ти юли "Ню Хърайзънс" ще прави редовно снимки на Плутон, които ще бъдат публикувани в реално време на този сайт: http://pluto.jhuapl.edu/soc/Pluto-Encounter/index.php . Тези снимки се използват основно за навигация. Но след 12-ти юли трябва да бъде направена още една процедура. Тъй като ние посещаваме Плутон за пръв път, съществува реален риск "Ню Хърайзънс" да се сблъска с някаква неоткрита луна или частички от неоткрити пръстени. Достатъчен е обект с размер на песъчинка, който да се сблъска с пътуващия с висока скорост "Ню Хърайзънс", за да го разруши и провали мисията. Затова на 12-ти и 13-ти юли "Ню Хърайзънс" ще насочи антените си към Земята и ще изпрати научни данни от всички инструменти - в случай, че не успее да прелети успешно на Плутон. Броени часове преди голямото облитане, на 13-ти юли, ще има последно свързване на "Ню Хърайзънс" със Земята, при което ще бъде изпратена снимка (виж диаграмата в началото на статията - снимка, обозначена със зелено). Така дори и при кошмарния сценарий ако "Ню Хърайзънс" не успее да облети Плутон, пак ще имаме снимка от него с известни детайли на повърхността. Тогава през следващите 24 часа (на 14-ти юли) "Ню Хърайзънс" ще се концентрира върху наблюдаването на Плутон, ще събира научни данни и ще прави снимки с висока разделителна способност. През това време той няма да комуникира със Земята. Едва късно вечерта на 14-ти юли или през нощта срещу 15-ти ще получим (ако всичко е успешно) дългоочаквания сигнал, че "Ню Хърайзънс" успешно е посетил Плутон и се отдалечава от него. След това, на 15-ти и 16-ти юли, в сряда и четвъртък, ще бъдат изпратени част от направените снимки и основни научни данни. Друг пакет данни и снимки ще бъде свален между 17-ти и 20-ти юли. След 20-ти юли, в продължение на близо два месеца, "Ню Хърайзънс" ще започне да изпраща към Земята данни от т.нар. нискоскоростни инструменти - SWAP, PEPSSI и SDC. Чувствителните данни ще бъдат свалени до 14-ти септември и дотогава няма да постъпват нови снимки. Всички останали снимки ще бъдат свалени след 14-ти септември, при това в режим на компресия тип lossless - без да имат артефакти, които често възникват при другия тип компресия - lossily. Всички първоначални снимки, които ще получим, ще са от втория тип компресия - lossily и биха могли да имат артефакти, но ще отнеме година за свалянето на всички снимки и данни в режим lossless. Източник: Planetary.org

Пътешествие първо: Съсипването на научно-технологичната система на Планетата на маймуните Николай К. Витанов Институт по механика, БАН Вежливото зелено човече Този път няма да ви разказвам за някое от посещенията си в чужбина. Ще ви разкажа обаче за нещо, което се случи докато си седях кротко в къщи и дописвах със съавторите си книгата „Динамика на науката и научна продуктивност” – фиг 1. Фигура 1. Книгата, заради която се случи всичко. Колко ли „експерти” по управление на научни системи у нас знаят за тази книга? И да знаят, си траят. Защото тази книга трябваше да се появи като резултат от един проект, който бе триумфално отхвърлен като некадърен на прочутата сесия на фонда за научни изследвания през 2012 г. И докато у нас се раздаваха пари за изследване на долните женски гащи, но не и за изследвания на научно-технологичната система, германците се заинтересуваха. И ето ви я и книгата. Пълна с математически модели. Защото науката е сложна система и управлението и е още по-сложна задача. Която изисква доста поназнайване на математика. Но я ми кажете – сус, бре! И четете надолу. Беше късно вечерта и съавторите ги нямаше вече при мен в стаята. Бяха заспали. Вече се приготвях да привършвам, че ми се и спеше и на мен. И както се бях вторачил в екрана на компютъра, усетих, че някой ме гледа. Погледнах към вратата на стаята и що да видя – там кротко седеше едно зелено човече. Откъде се бе появило и как – не знам. Но във всеки случай нямаше нито виене на вятър, нито гръмотевици, нито светлинни ефекти, както си му е реда по блокбастърите. Та вместо гръм, трясък и мирис на сяра – едно кротко зелено човече, към метър и трийсет сантиметра високо. Което вместо да ме гръмне с бластер или да ме заръфа с отровни зъби, протегна напред двете си ръце (с по 4 пръста всяка). Та в дясната му ръка имаше 2 хапчета – едното синьо, а другото – червено. В лявата ръка имаше един лист (стори ми се формат А4) и на него пишеше (на български език!): „Избирай. Синьото хапче – заспиваш и забравяш, че съм бил тук. Червеното хапче – и ще ти покажа нещо много по-интересно от дупката на заека.” Почесах се по тила. От какъв зор туй зелено човече с голямата глава е било толкоз път, че и на български по лист е писало – запита се моето вътрешно аз. Вероятно зорът ще да е голям и ще да му трябвам за нещо, щом ме пита, а не ме отвлича направо. И преди да направя нещо, устата ми каза – „Давай червеното хапче”. След две минути със зеленото човече седяхме в кухнята, пиехме хубава чешка бира и си говорехме – то на неговия си език, аз на български, ама се разбихме. - А защо те разбирам какво ми приказваш – попитах го аз. - Преводачески микроби – отговори човечето – пиеш червеното хапче и почваш да разбираш галактическите езици. - Да взема да резна една салата към бирата – поокопитих се аз, като продължавах да се чудя, какво ли иска туй същество от мене. - А, остави – рече човечето – работа имаме да вършим. „Пак ли някой гледа да ме хване за работа и то безплатно” – помислих си, но ми стана интересно – „каква ли пък ще е тази работа, заради която туй човече е било цяла галактика път”. Преглътнах и попитах - Та, каква е тая работа? И човечето почна да разказва. А от разказа разбрах следното. Човечето било нещо като посредник при наемане на квалифицирани умове. Нейде значи из Галактиката имало една планета, наричана Планета на маймуните. Там имало някакви научни организации, дето правили проблеми на клиента му – някой си генерал Урко. Та Урко решил да се отърве от тая напаст учените, обаче му писнало да избива, решил да действа по-така. Наел нашият посредник и той открил, че на Земята има една държава България, където научно-технологичната система е успешно разбита за няма и 20 години. Открил още, че пиша книга по въпроса как трябва да функционира една научно-технологична система. И решил, че щом зная как трябва да функционира системата, пък съм видял и как се разбива, съм подходящият човек за неговия клиент. С две думи – генерал Урко ме кани на планетата на маймуните за съветник. - Ами ако откажа – реших да попитам. - Сакън, недей – разтревожи се човечето – пък и наградата е добра – ако свършиш работа, ти предлагам 200 години пътуване напред във времето на Земята с 10 спирки, х 9 от които в години по твой избор. Всичко е предплатено. А на Планетата на маймуните – пълен пансион в двореца на Урко. Има и екстри. „Хм, рекох, си – няма да е лошо да видя бъдещето. Пък и май моя зелен приятел вече е прибрал комисионната”. И след малко усукване от тактически характер, взех, че приех. - Добре – рече човечето – нека да тръгваме тогава. Не се притеснявай. Ще поизкривим малко времето, та колкото и да прекараш на Планетата на маймуните, да се върнеш тук след три минути. А, да – имам и две системи за пътуване. Едната е старомодна – през тунели в пространството с панорамен изглед на околността. Но понеже на доста клиенти им прилошаваше и повръщаха из тунелите на времето, имаме и нова система – щракаме с пръсти и сме там където трябва. Разбира се, всички предохранителни мерки са включени, ние не сме търсачи на силни усещания, че да се появим на планети с разтопени повърхности, без да сме наясно с условията. - Щракай – рекох му. И човечето щракна. Планетата на маймуните И се озовахме на Планетата на маймуните. Пак ей така, без никакви ефекти. Опасно нещо са новите технологии. Всичко безшумно и невидимо, няма какво да изплакне очите. На Планетата на маймуните беше като на Планетата на маймуните. Маймунска работа до маймунска работа. Няма да влизам в подробности. С моя зелен спътник се придвижихме до един голям и с маймунски вкус обзаведен палат. Пред него – мръсотия и разбити улици, кал до ушите и разсипан боклук. И весело квичащо прасе, ровещо със зурла в боклука. Вътре обаче – кожи от най-различни зверове, чикчирикащи птичета и дебели женски горили, играещи нещо като кючек и крякащи местната чалга. И за капак на всичко: - Генерал Урко, по чието желание сме тук – учтиво каза зеленото човече. Мислех си, че Урко е някакво стройно страшилище, високо 4 метра и натъпкано с мускули. Насреща ме обаче седеше плешив тумбаклия, малко уморен от дългия ден. - Сядай професоре – рече Урко и се почеса по маймунски зад ухото – имам тука един проблем който ще ми решиш. Брей, помислих си, откъде пък е толкова сигурен, че ще му реша проблема. Но си замълчах. - Глей сега – небрежно каза Урко – проблемът ми е, че има тука едни учени маймуни, дето са по-умни от мене. Пречат ми значи да си въртя бизнеса, акъл искат да ми дават как държавата да управлявам. Аз акъл неща, ти на мене пари ми дай. Та трябва да ги навра тези учени в някоя малка хралупа. Обаче не искам направо да им пратя стотина от мойте горили. Ще ми се развали имиджа на баща на народа и съзидател. Трябва по-така, някак. И тоя зеления, казва да си намеря чуждестранен съветник от място, дето тия работи вече са ги правили. И търсихме, търсихме и намерихме тебе. Зеления каза, че ти можеш както да разбиваш, тъй и да строиш. Сега ша ми ги разбииш тия учени, дето много приказват, пък после, ако реша, пак ша та викам, да ми ги наредиш наука да правят, ама без да си врат носовете маймунски дето не им е работа. Утре почваш – рече Урко – и почваш да ми пееш, как полека, полека да им намаля силиците и да им сецна гласеца учен маймунски. И разговорът свърши. А аз съжалих, че се съгласих да тръгна с вежливото зелено човече. И сега съм в нещо като арест, от който ще се измъкна само ако угодя на Урко. Е, какво пък, рекох си, ще му угодя. Не ме е докарал бадева от другия край на галактиката. Как научих Урко да мори учените си с глад, мизерия и лоши условия за работа. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D1%81%D1%8A%D1%81%D0%B8%D0%BF%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%BD%D0%BE-%D1%82%D0%B5%D1%85%D0%BD%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D0%BC%D1%83%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5

Един от най-често задаваните ми въпроси от потребителите, като обучител за Scopus. e за разликата между цитиране, рецензиране и индексиране на списание. Ето накратко разликите: Цитирането е процеса на предоставяне на библиографски сведения за използван източник в документ, които го идентифицират. Цитират се различни източници: статия, книга, материал от конференция и т. н. Цитатите на едно списание - това са всички получени цитати (независимо къде и кога) на статиите в това списание. В Скопус има опция, на страницата на списанието, за броя получени цитати със и без самоцитиране и за определен хронологичен период. Рецензиране (рефериране) или peer review - това е процесa на предварителна редакционна оценка на материалите за допускане за публикуване или рецензиране от специалисти в съответната област. Проверяват се фактите, методите на изследването, научен принос и др., за да бъде допусната съответната статия за публикуване в списанието. Научните списания в които се прилага такъв процес се наричат рецензирани (реферирани) или peer review списания. (Не трябва да се бърка с реферат – сбито изложение на публикация). В Скопус са включени само рецензирани списания. Индексиране на списание – отнася се за включване в бази данни, масиви от данни, репозиториуми на списания и т. н. Покриват се определени критерии за качество и формат за включване – примерно в Scopus се индексират само научни списания и материали от научни конференции. Критериите се определят от съответната база данни. Същинският процес включва определянето на ключови думи и предметизиране на всеки документ в списанието и синхронизирането му с речник/тезаурус по съответната дисциплина за по-лесно откриване. Автор: Тошка Борисова Източник: Научни ресурси

Смятам, че няма да чакаме много дълго докато отново не изпратим човек на Луната. Не се притеснявай, има хора които печелят от науката има и такива, които въпреки това я развиват за прогрес, а не за печалба

HST е открил странен космически квартет: http://www.spacetelescope.org/news/heic1514/

Днес в 9.00 часа в 65-та аудитория на Ректората на СУ Емона Дамянова от София изтегли двете теми, от които ще избират явилите се на изпита по история на България. От подготвените от изпитната комисия 17 теми бяха изтеглени: „Залезът на ранносредновековното Българско царство (927-1018)“ и „Възстановяване на българската държава“ (1878-1879). Кандидат-студентите, които са подали заявления за явяване на изпита днес, са 965. Доц. Милена Стефанова, заместник-ректор на Софийския университет, поздрави кандидат-студентите, пожела им успех и наесен да се поздравят като първокурсници на най-старото висше училище. Писменият изпит по история на България се състои в развиване на тема по даден исторически проблем. Времетраенето на изпита е 4 астрономически часа. Изпитната програма е съставена въз основа на учебното съдържание по история на България за XI клас на СОУ - задължителна подготовка. В нея са включени основни проблеми, които са обединени в тематични кръгове и се отнасят до развитието на българската държава и на българското общество във времето от края на VII до средата на XX в. Изпитната комисия формулира темите в деня на изпита, така че те да покриват цялото учебно съдържание, заложено в програмата по история на България. При започване на изпита се изтеглят две теми, като всеки кандидат-студент има право да избере и да пише по една от тях. Основните цели на изпита са да провери историческите знания на кандидат-студентите, предвидени в държавните образователни изисквания за първо равнище; да провери уменията на кандидат-студентите за създаване на аргументиран текст по определен проблем; да провери нивото на владеене на книжовния български език, доколкото това е условие за създаване на правилен текст. Специалностите, за които кандидат-студентите могат да кандидатстват след успешно положен изпит, са: Философия; Социология; Политология; Публична администрация; Културология; Библиотечно-информационни науки; История; Археология; Етнология; История и география; Архивистика и документалистика; Минало и съвремие на Югоизточна Европа; История и философия; Педагогика; Социални дейности; Неформално образование; Предучилищна и начална училищна педагогика; Социална педагогика; Специална педагогика; Логопедия; Физическо възпитание и спорт, както и най-новата бакалавърска програма Хебраистика.

Новината при нас: http://nauka.bg/a/%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D0%BA%D0%B0-%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D1%80-%D0%B7%D0%B0-2015-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B0 И репортаж на БНТ: http://bnt.bg/part-of-show/nagradite-pitagor-za-2015-a

Малко снимки от КНДР: http://geograf.bg/bg/articles/22-%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82%20%D0%B5%20%D0%B3%D0%BE%D0%BB%D1%8F%D0%BC/737-%D0%97%D0%B0%D0%B2%D1%80%D1%8A%D1%89%D0%B0%D0%BD%D0%B5%20%D0%B2%20%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%BE%D1%82%D0%BE:%2010%20%D0%B4%D0%BD%D0%B8%20%D0%B2%20%D0%9A%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0%20%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%BE%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B0%20%D1%80%D0%B5%D0%BF%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0 Фотографията в КНДР далеч не се въприема така, както ние сме свикнали да бъде. Както нашите баби и дядовци, така и днешните севернокорейци, реагираха по особен начин, когато пожелаех да ги снимам. Те смятаха, че за да бъдат снимани, трябва да бъдат облечени в официалните си дрехи, да позират на красив фон и всичко да се случва тържествено. Правенето на селфи е още по-неразбираемо. Докато снимах един монах, той ми каза "Чувствам се като животно в зоологическата градина." Пристигнахме в Пхенян. В момента там се строи новото летище, което се планира да обслужва дори туристически групи. Пред входа на най-големия хотел в Пхенян - Yanggakdo Hotel, който има 1000 стаи. Изгревът... Изглед към река Тедонган и кулата-монумент, символизираща идеологията на управляващата партия - "хората държат съдбата в ръцете си". Изглед към реката... В селския магазин в провинцията се продаваха основните продукти и .... сол (голямата купчина на снимката!).

Носител на „Пулицър“ – „Шестото измиране“ на Елизабет Колбърт – излиза на български език Трудът, за който американската журналистка Елизабет Колбърт бе отличена с „Пулицър“ преди месец излиза на български език. „Шестото измиране“ (ИК „Изток-Запад“) търси отговор на въпроса чака ли ни масово изтребление, причинено не от друг, а от самите нас. Нашумялата напоследък по света тема за шестото измиране е разгледана обстойно от американската журналистка Елизабет Колбърт в изключителната книга „Шестото измиране“ (с подзаглавие „Неестествена история“). Колбърт проследява историята на Шестото – може би фатално за хората – измиране, за което виновник е не друг, а самият Homo sapiens. Авторката разказва за редица видове, безвъзвратно изчезнали от лицето на Земята (американският мастодонт, безкрилата гагарка, амонитът, изчезнал заедно с динозаврите в края на креда и др.); началото на криволичещата история на тази история е положено с труда на френския естествоизпитател Жорж Кювие. Фактите от миналото се допълват и от факти от настоящето: все по-фрагментираната амазонска дъждовна гора, бързо затоплящите се склонове на Андите, външните участъци на Големия бариерен риф… Достоверността на написаното е гарантирана: Колбърт се е включила в експедиции и е посетила изследователските станции на дестинациите, за които пише. Не е необходимо да посетим обаче тези критични точки, за да се убедим в истинността на написаното от нея. Тя дори отделя глава, в която описва измиране, случващо се съвсем буквално в собствения й заден двор, а може би и в нашите домове… В предговора на книгата Колбърт сочи: „Измирането по принцип е зловеща тема, а масовото измиране е в пъти по-страховита. То също е и увлекателна тема. В следващите страници ще се опитам да ви предам и двете усещания: възхитата да научаваш подробностите и в същото време ужасът от наученото. Надеждата ми е читателите на тази книга да я затворят, оценили както трябва наистина изумителния момент, в който ни се е паднало да живеем.“ Книгата съдържа и повече от любопитен снимков материал… „Шестото измиране“ е определена за една от 10-те най-добри книги за 2015 г. в класация на „Ню Йорк Таймс“. За нея Елизабет Колбърт бе отличена с престижната награда „Пулицър“ в сферата на документалната литература преди месец. * „Векове минават и чак в настоящето започва да се случва нещо.“ Хорхе Луис Борхес Откъс от „Шестото измиране“, Елизабет Колбърт Гората и дърветата Alzatea verticillata – Дърветата са главозамайващи – тъкмо казваше Майлс Силман. – Те са много красиви. Вярно е, че за да им се възхитиш, е нужно малко повече усилие. Влизаш в една гора и първото, което си казваш, е „я какво голямо дърво“ или „о, ей на това му се вика високо дърво“, но когато започнеш да мислиш за историята на живота им, за всичко, което е нужно, за да достигне дървото до това място, историята се заплита. Малко като виното е – когато започнеш да го разбираш, то става още по-интригуващо! Намирахме се в Източно Перу, в началото на Андите, на върха на четири хиляди метра висока планина, където всъщност нямаше дървета – само шубраци и, малко не намясто, дузина крави, които ни гледаха подозрително. Слънцето залязваше и с него се снижаваше и температурата, но, обгърната в оранжевото зарево на вечерта, гледката беше изумителна. На изток се точеше панделката на река Алто Мадре де Диос, която се влива в река Бени, която пък се влива в река Мадейра и в крайна сметка стига до Амазонка. Пред нас се простираше националният парк „Ману“, една от горещите точки на световното видово разнообразие. – Пред себе си виждаш по един от всеки девет вида птици на планетата – каза ми Силман. – Тук, само на наша територия, имаме над хиляда вида дървета. Заедно с него и няколко негови докторанти от Перу току-що бяхме пристигнали на върха на планината, след като потеглихме сутринта от град Куско. Измервано в птичи полет, изминатото от нас разстояние се равняваше само на около стотина километра, но пътуването ни беше отнело цял ден шофиране из серпантините на черните пътища. Пътят се виеше покрай селца, изградени от глинени тухли, ниви, кацнали под невъзможни ъгли, и жени с яркоцветни поли и кафяви филцови шапки, които носеха бебета в слингове на гърбовете си. В най-големия град спряхме за обяд и си купихме провизии за четиридневна екскурзия пеша. Те включваха хляб и сирене и листа от кола, колкото да напълнят пазарска торба – Силман ги купи за еквивалента на два долара. Застанал на планинския връх, Силман ми каза, че пътеката, по която щяхме да тръгнем следващата сутрин, често се използва от търговци на кока, които я изкачват в обратна посока. Тези кокалерос носеха листата от долината, където ги отглеждаха, в селищата от високите Анди от рода на онези, които току-що бяхме подминали, и пътеката се използваше за тази цел още от дните на конкистадорите. Силман, който преподава в университета в Уейк Форест, се нарича горски еколог, макар че реалната му титла е тропически или обществен еколог, или биолог консерватор. Той е положил основите на теорията си, размишлявайки върху това как се създават горските съобщества и дали те остават стабилни в течение на много време. Това го довело до разглеждане на начините, по които се е променял климатът в тропиците в миналото, откъдето било съвсем естествено да достигне до възгледи как ще изглеждат тези промени в бъдещето. Наученото го вдъхновило да отдели поредица дървесни парцели, които сега щяхме да посетим. Всеки от парцелите на Силман, те са общо седемнадесет, се намира на различна височина, оттам е изложен и на различна средна годишна температура. В мегаразнообразния свят на „Ману“ това означава, че всеки парцел представя разрез на фундаментално различно горско общество. В популярните представи глобалното затопляне се смята най-вече за заплаха за студенолюбивите видове и тази идея си има добри основания. Докато светът се затопля, полюсите ще бъдат преобразени. В Арктика ледената покривка заема само половината от областта, която е обхващала преди тридесет години, а след още тридесет най-вероятно ще е напълно изчезнала. Очевидно всички животни, които зависят от леда, като пръстенчатите тюлени или полярните мечки например, ще бъдат засегнати силно от стопяването му.

Живот в руските лагери или как се ражда „Наследникът от Калкута“? Роберт Щилмарк и неговият магнум опус „Наследникът от Калкута“ излизат в ново издание, илюстрирано от художника Петър Станимиров. Книгата е част от луксозната колекция „Върхове“ на ИК „Изток-Запад“. Роденият в царска Москва Роберт Щилмарк (1909–1985) е познат на мнозина български читатели като един от авторите на приключенския роман „Наследникът от Калкута“. Днес съветският журналист и писател е официално признат за единствен автор на произведението, след като печели делото за авторство на романа (през 1959 г.) срещу другия „автор“ – Василий Павлович Василевски. До това дело се стига след няколко години, в които Василевски изнудва и заплашва със смърт Щилмарк, а историята на съавторството се заражда още през 1950–1951 г. в сталинските лагери – на строеж № 503 „Мъртвия път“, където Щилмарк е заточен и участва в строителството на заполярна железопътна линия. Там бившият преподавател по военна топография, завеждал някога отдела за скандинавските страни и редактор на отдела по печат във Всесъюзното дружество за културни връзки с чужбина, се среща с Василий Павлович Василевски – един от бригадирите на криминалните затворници. Тъй като Щилмарк имал навика вечер, след тежкия труд в лагера, да разказва на другарите си по съдба пленяващи истории от Александър Дюма, Робърт Луис Стивънсън, Джек Лондон и др., той бързо станал всеобщ любимец. След като приключил с всички познати му чужди разкази, начетеният журналист (Роберт владеел отлично немски, холандски, датски, шведски и норвежки език) започнал да съчинява собствени истории. Така се родил и романът „Наследникът от Калкута“. Василевски сключил споразумение с Щилмарк, освобождавайки го от тежка работа. В замяна Роберт бил задължен да впише като съавтор Василевски, чиято била и първоначалната идея за творбата. Бригадирът се надявал, ако един ден произведението бъде публикувано, да се хареса на любителят на исторически романи Сталин, който да намали присъдата му. След написването си „Наследникът от Калкута“ е предаден на началството от Василевски, чийто отношения с Щилмарк междувременно се влошават (дотам, че Василевски го заплашва с убийство). През 1955 г. наследникът на дворянски род Роберт Щилмарк е реабилитиран. След завръщането си в родна Москва писателят продължава да получава заплахи от Василевски (все още в лагера), който настоява Щилмарк да издири и публикува романа възможно най-скоро. Ако Василевски не фигурирал като съавтор, за Роберт имало мокра поръчка. Бившият преподавател по военна топография намира ръкописа и го публикува в издателство „Детгиз“ през 1958 г., а на корицата фигурират имената и на двамата. Книгата се радва на голям успех, а Щилмарк превежда на бригадира една четвърт от хонорара за първото издание. Недоволен от сумата, Василевски отново заплашва Щилмарк, който най-накрая решава да потърси помощ от издателите си. Те предявяват иск в съда, за да защитят правата на истинския автор и след подробна експертиза и свидетелства на бивши лагерници, Роберт Щилмарк е признат за единствен автор на „Наследникът от Калкута“. В България приключенският роман излиза за първи път през 1960 г. с двете имена на корицата. Впоследствие търпи още няколко преиздания, в които за автор е посочен единствено Щилмарк. Сега българският читател има възможността да се пренесе в увлекателния пътешественически свят на „Наследникът от Калкута“ в новото, илюстрирано от Петър Станимиров издание на книгата с твърди корици. Откъс от „Наследникът от Калкута“, Роберт Щилмарк Kaто изскочи на палубата, Ричард Томпсън се спусна стремително към каютата си. Той бе настанен заедно с мистър Патерсън и сега бързаше да го намери, ала в каютата нямаше никой. На палубата на пътя на адвоката се изпречи мистър Мортън. Отдръпвайки се сякаш пред дявола, Ричард изтича с необичайна пъргавина по стъпалата на спардека[1]. Оттук част от пасажерите наблюдаваха тясната ивичка на африканския материк към изток. Като не намери и между тях мистър Патерсън, адвокатът се спря объркан до перилата. Вятърът разроши косите му и освежи пламналото му лице. Малко поуспокоен от величествената картина на океана, той слезе долу. Надявайки се да намери Патерсън при лейди Станфорд и още нерешил дали трябва да открие удивителната тайна в присъствието на годеницата си, чиито бързо нарастващи симпатии към лъжевиконта вече започваха да го тревожат, той потропа на вратата на нейната каюта. Зад вратата се чу шумолене. Ричард реши, че Бетси, камериерката на лейди Станфорд, разтребва каютата и смятайки, че ще узнае от нея къде се намира господарката ѝ, натисна по-силно вратата. Резето на ключалката отскочи, вратата се отвори и мистър Томпсън, препъвайки се о прага, едва не падна в каютата. Тук цареше полумрак, но онова, което успя да види, беше невероятно! Елън, която се намираше в каютата, бързо се освободи от обятията на собственика на „Орион“... В следния миг кавалерът на прекрасната лейди пристъпи напред и бедният мистър Ричард усети докосването на две железни ръце, които го издигнаха във въздуха; след това със сила го изхвърлиха от каютата. Той си удари главата в насрещната стена на тесния проход и падна пред прага. Вратата на каютата с трясък се хлопна, но преди още адвокатът да беше успял дори да се изправи на крака, тя отново се отвори и пропусна господаря на кораба. Мнимият мистър Райланд се наведе над поваления адвокат, сграбчи го и тичешком се спусна с него към своята каюта, която беше близко до мястото на фаталното произшествие. В просторния салон, подреден с източен разкош, собственикът, без да позволи на жертвата си да си отдъхне, извади иззад облегалото на широкия диван две шпаги и мълчаливо пъхна една от тях на Ричард. Той самият се отдалечи в един ъгъл, съблече персийския си халат и остана по дантелена риза и панталони, пъхнати в чорапите. Кръстът му беше пристегнат с широк копринен пояс, каквито в Испания носят тореадорите. В това бретьорско[2] облекло той изпита шпагата си. Гъвкавото стоманено острие със свистене разсече въздуха по всички посоки. Седнал на дивана, мистър Томпсън дишаше тежко и наблюдаваше приготовленията на съперника си. Шпагата, която му беше пъхнал господарят на кораба, остана да стърчи между коленете му. Като се размърда, той я събори на пода и дори не посегна да я вдигне. – Ще се биете ли, или имате намерение да губите време, за да търсите секунданти? – изсъска му противникът. – Може би вие изобщо не сте склонен да искате удовлетворение? Тогава ще ми дадете честна дума, че... Мистър Томпсън беше лош боец. Той никога не бе държал в ръката си пищов и навремето със своите неумели нападки с рапира в гимнастическата зала на колежа предизвикваше смях у другарите си. Но въпреки че беше лош фехтовач, Ричард Томпсън не беше страхливец. Той просто не бе успял още да се съвземе от объркването и безкрайното учудване от всичките си днешни открития. Думите на противника му достигнаха най-сетне до неговото съзнание и му възвърнаха самообладанието. Той се изправи рязко, като настъпи изпуснатата шпага. – Да искам удовлетворение – каза той твърдо – или да давам честна дума, бих могъл само когато имам работа с джентълмен, а не с дързък самозванец, който си е присвоил чуждо име. Поразеният съперник на Ричард се смути, но мигновено се овладя. Той захвърли шпагата и се спусна върху адвоката. Ричард го посрещна със силен ритник. След един миг двете сграбчили се в жестока схватка тела се търколиха на килима. В това време вратата на каютата се отвори и на прага се появи пастор Редлинг заедно с корабостроителя мистър Патерсън. [1] Горна палуба на кораб. [2] Побойник-дуелист – Б.а.

„Фантастичните победи на модерната психология“ От излизането си през шейсетте години до днес книгата на белгийския психиатър, психолог и популяризатор Пиер Дако се е превърнала в настолна книга на не едно поколение читатели. Благодарение на нея смисълът на понятия като „депресия“, „неврастения“, „агресивност“ и причините за ред заболявания на съвременния човек са достигнали до стотици хиляди европейци. Книгата съдържа многобройни примери от клиничната практика на автора и други лекари, солиден речников апарат, множество схеми и диаграми. Предназначена е както за специалисти, така и за по-широка публика. Това второ издание на български език, подготвено от ИК „Колибри“, ще позволи на онези, които са пропуснали първото, да се потопят в тази колкото сложна, толкова и завладяваща област на знанието, каквато е психологията. Пиер Дако Белгийският психиатър Пиер Дако е учен с богат клиничен опит и талантлив популяризатор. Автор е на множество произведения, предназначени за професионалисти и широк кръг читатели, от които най-известни са „Фантастичните победи на модерната психология“ („Колибри“, 1995) и „Триумфът на психоанализата“ („Колибри“, 1998). До смъртта си през 1992 г. Пиер Дако е член на Международния институт по психотерапия в Женева и на Международната фондация по аналитична психология. Пиер Дако - „Фантастичните победи на модерната психология“ За да вникнем по-добре в съдържанието на тази книга, ще трябва да се запознаем с теориите на големите психотерапевти. Да започнем тогава с тях. По този начин ще отдадем почит на създателите и на пионерите на психотерапията. Проходчици в минните галерии и Каменоделци Месмер и хипнотизмът Три млади жени се гърчат в страшни конвулсии. Проснати по гръб, те са разтърсвани от спазмодични изблици на смях и силно хълцане.Истинска нервна криза. Облечен в коприна от глава до пети, някакъв мъж наблюдава сцената. Великият жрец на това тайнствено място. Стаята тъне в мрак. Закрити с плътни завеси, прозорците не пропускат слънчевите лъчи. Месмер, бащата на „животинския магнетизъм“, пионерът на хипнотизма, е потънал в размисъл. В ръка държи метална пръчка. Трите млади жени са в разгара на кризата. В средата на „чудотворната стая“ е поставено дървено буре с вода, а във водата – парчета стъкло и железни стружки. Пръчки от гъвкав метал стърчат от дупките, пробити в капака на бурето. Пациентите пристъпват тържествено в този храм: под звуците на музика, в дълбоко мълчание. Всеки взима металната пръчка и я допира до болното място. След това се появява Месмер, надянал тържествените си одежди. Преминава с бавна крачка покрай болните, взирайки се втренчено в тях. Прокарва пръчката си по телата им... В този миг трите млади жени се свличат на пода... А хипнотизаторът и лечителят Месмер си припомня живота си... Годината е 1734. Роден е в Радолфцел, на Боденското езеро. Баща му е горски пазач. По желание на майка си, десетгодишен, постъпва в манастир да учи за пастор. До университета изучава теология, астрономия, физика и математика. Чете Парацелз – човека, който вярва във влиянието на звездите... Това е повратен момент в живота на Месмер. Той изоставя църквата и се насочва към медицината. Ще стане лечител на тялото, а не на духа. Без да се колебае, Месмер се посвещава на научната медицина на онова време, която не признава съществуването на нищо, което не може да бъде изпитано, да бъде доказано физически. Месмер обаче вярва в тайнствените и непознати сили. Та нали преди него Вилхелм Максуел проповядвал, че болестите не представляват нищо друго освен изтичане на жизнените флуиди от човешкия организъм. И още, същият този Максуел вярвал, че възстановява равновесието на организма чрез връщането на „магнетичната сила“. Месмер ще тръгне по този път. Годината е 1765. Месмер е на трийсет и една години. Моцарт – на девет. Същият този Моцарт, когото Месмер ще вземе под своя закрила около 1768 година... Месмер защитава дисертацията си на тема „Влиянието на планетите върху човешкия организъм“. Това изпитание представлява предизвикателство, отправено към научната медицина, която е изучавал. И Месмер го преодолява успешно! Учените от онова време дори не мислят да го подозират в измама, което свидетелства какъв блестящ студент е Месмер! Ето го вече доктор. Човекът с бурето притежава разрешително да упражнява професията си. Вярно, печели малко. Беден е. Не може да е другояче, след като лекува бедняците и е безразличен към славата и парите... Но животът му отново тръгва по ново русло. През 1768 година Месмер се оженва за богата вдовица. И той, който никога не е гонил почестите и славата, внезапно се сблъсква с тях на пътя си. Месмер разсъждава: съществува универсален флуид, в който плуват всички тела... Според него човешката воля е в състояние да приведе в действие този флуид, да го накара да излезе от една точка, за да го вкара в друга... И така, годината е 1768. Госпожа Месмер има компаньонка, госпожица Францл Гестерлин, чието лошо здраве ще я направи идеален пациент за Месмер. От какво е болна госпожица Гестерлин? От всички възможни болести... временна парализа, стомашни смущения, гадене, придружено с гърчове, депресии, страх, припадъци, моментна загуба на зрението... Накратко, от хистерия. Месмер успява да я излекува. Фанфарите на славата тръбят името на Месмер, който е повярвал в знанията си и е имал смелостта да се опълчи срещу научните авторитети на своето време. Името му гърми навред, признанието е безусловно. Човек, практичен по природа, Месмер, изглежда, е сметнал, че индивидуалното лечение на пациентите му коства доста време... Ето как се появява бурето за общо ползване! Така болните ще могат да прииждат на цели групи в храма... Всеизвестни личности хващат железните пръчки на бурето. На сеансите присъства дори писателят Ла Арп, който е във връзка с руския велик херцог Павел! Всичко върви като по вода и магнетизмът изглежда призван да изживее необикновени съдбини... Но две сили са неизменно на своя пост: медицината и модата. ■ Модата. Представете си само как дамите от онова време бъбрят на тема магнетизъм! Нима не се повтори същото, когато излагаха на показ комплексите си по време на царуването на Фройд! ■ Медицината. Същите тези професори, които са възприели смелата Месмерова идея, само чакат да се появи удобен случай. И той не закъснява, въплътен в млада сляпа жена (Тереза фон Парадиз), пианистка, протеже на императрицата. Лечението дори при най-добрите очни лекари на Виена е останало безрезултатно. Последен отчаян опит. Завеждат я при Месмер, който след упорито лечение успява да й върне зрението. Невероятно, нали? Да, но е факт. Става дума за за­губа на зрението при болни от хистерия. Ето как се развива по-нататък историята. След като отново проглежда, девойката вече не може да свири така добре, както преди. Което значи, че има опасност приходите от музицирането да секнат. Лекарите преглеждат младото момиче, констатират, че е възвърнало зрението си, но отричат способността му да вижда, тъй като не е в състояние да назовава предметите! (Девойката изгубва зрението си на тригодишна възраст.) Лекарите охулват Месмер, който разказва как бащата нахълтал в къщата му със сабя в ръка! След като девойката отново ослепява (потвърждение за хистерична слепота), Месмер е прогонен от Факултета по медицина и намира убежище във Франция. И както обикновено става, комисията, натоварена да проучи месмеризма, изобщо не си дава труда да разбере дали Месмер действително е излекувал па­циентите си. Вместо това тя се заема да потърси потвърждение на теорията му! Но коя теория? Тази за „животинския магнетизъм“ ли? И след като се оказва невъзможно да бъдат доведени и демонстрирани пациентите на Месмер, излекуването им се приписва за сметка на въображението и случаят отшумява. Хипноза и внушение Годината е 1814. Месмер е в сянка... Методът му остава в сила. Добре известният господин Дьо Пюисегюр, армейски офицер и изследовател, изучава магнетизма в имението си в Соасон. Този вид магнетизъм обаче не призовава на помощ разните церемонии, музики и завеси. Чудотворството започва да отстъпва пред науката! Достатъчен е примерът с голямото намагнетизирано от него дърво. (По този повод Франкини заявява, че е съвършено излишно да се намагнетизира дърво, тъй като то си е магнетично по принцип...) Един път (историята е добре известна) млад „намагнетизиран“ пастир не получава очакваните и обичайни гърчове. Съвсем не! Напротив, заспива. Не от умора или от досада, а по-скоро по някакъв странен начин. Наоколо шумят, движат се, викат. Ефектът е нулев. Малкият пастир продължава да спи. Внезапно се надига, започва да говори, да се движи и да се подчинява безпрекословно на заповедите на господин Дьо Пюисегюр. Малко остава последният да повярва, че е станал господар на Вселената. Така е открит хипнотизмът. Както и хипнотичното внушение. След Месмер и Дьо Пюисегюр Дельоз открива на свой ред постхипнотичното внушение. Установява, че след като се събуди, човек се подчинява на заповедите, получени в съня. (Пример – един често срещан и прост случай: човек, лесно поддаващ се на хипноза, е приспан. Внушават му, че водата, която ще изпие, е поръсена с черен пипер, след което го събуждат. Човекът пие и погнусен, изплюва водата, защото никой не в състояние да обезсили внушението. За целта трябва човекът отново да бъде приспан.) Многобройни изследователи продължават издирванията си и хипнотизмът печели все повече ентусиазирани привърженици. Но месмеристите вдигат прекалено голям шум... Ето защо въпреки внушителните резултати, постигнати при хирургически интервенции под хипноза (все пак сме в XIX век), и може би защото е достигнал до такива висоти, месмеризмът се сгромолясва с такъв шум и трясък... Последната вълна се надига в Англия, където доктор Елиътсън приема да служи на месмеризма, поради което през 1838 година е принуден да напусне болницата, в която практикува. ■ В наше време именно Англия се оказа страната, която през 1955 година призна ползата от хипнотизма и чрез Британската медицинска асоциация изрази желанието да бъде прилаган в болниците и преподаван като учебен предмет в учебните заведения наравно с другите дисциплини. Това решение бе взето след бившия СССР и ред други англоезични страни. Да не забравяме, че още през 1838 година са извършени ампутации „безболезнено и под хипноза“. Това доказва, че в наши дни ние просто се връщаме към един от най-увлекателните проблеми на терапията... Стигаме до случая с доктор Есдай (все още сме в XIX век!), англичанин, работещ в Индия. Посредством хипноза той успешно извършва над триста тежки операции, и то съвършено безболезнено за пациентите! Как е посрещнато това постижение? С презрение. Болницата му е закрита.

Тази година светът отбелязва 150-годишнината от рождението на Уилям Бътлър Йейтс, великият ирландски национален поет и носител на Нобелова награда за литература през 1923 г. По този повод Посолството на Ирландия ви кани на четене на стихове от У. Б. Йейтс в изпълнение на поета, романист и драматург Джак Харт на 12 юни, петък, от 17.00 ч. в Дома на Европа, ул. „Раковски“ 124.

http://nauka.bg/a/%E2%80%9Ephilae%E2%80%9D-%D1%81%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B0 „Привет, Земя, чувате ли ме? Събудих се. Дълго ли спах? “

А дано! )) Успехи!

На 19-ти септември през 2013 г. бе открит нов природонаучен музей в с. Дорково, който разкрива природните забележителности и миналото на нашата страна. Инициативата нямаше да бъде възможна без съвместните проучвания между български и френски учени. Палеонтологичният музей в с. Дорково, област Пазарджик в Родопите, представя находки от плиоцена, открити в палеонтологичното находище в местността „Елин кладенец“ около с. Дорково. Най-голямото в света находище на струпване на кости от над 30 вида животни на едно място. Открити са над 600 кости на 15 m2 площ. Все още находището не е развито и се виждат стърчащи кости от скалите. През 80-те години на миналия век природната забележителност „Палеонтологично находише - Дорково", известно и с изкопаемите животински останки от плиоценската епоха, е обявена за защитена територия, а находището е обявено за природна забележителност на 31 януари 1990 г. Първият който обръща внимание на това находище още в началото на 30-те години на миналия век е местният учител Манов Чолев, когато негови ученици му носят необичайно голям зъб. В региона се носи легенда, че местността "Елин кладенец" е дъно на пресушено езеро, в което са живяли огромни водни чудовища. По този начин местните хора си обяснявали необичайно големите кости, които намирали. Но нищо не е предприето до повторното му отритие от геолози на тогавашната фирма „Редки метали". А първото научно палеонтологично проучване е организирано от акад. Тодор Николов и геолози от Софийския университет. Па-леонтологичното находище нашумява по-късно благодарение на множеството вкаменелости, открити на това място в резултат от проведените българо-френски палеонтологични разкопки (1985 - 1987 г.). Те са организирани от Националния природонаучен музей при БАН с участието на Националния естественоисторически музей в Париж, по инициатива на проф. Николай Спасов. Научен ръководител на експедициите е проф. Ербер Тома от Колеж дьо Франс, Париж. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD-%D0%BC%D1%83%D0%B7%D0%B5%D0%B9-%D0%BF%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D1%86%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%BA-%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BE