Р. Теодосиев

В периода 24-26 септември 2014 г. в Метрополитън хотел София ще се проведе Национална конференция с международно участие „Физиология на растенията и генетика - постижения и предизвикателства”, организирана от Институт по физиология на растенията към БАН. На конференцията ще бъдат представени най-новите научни постижения в областта на растителната биология и генетиката, насочени към практиката и бизнеса. Във форума ще вземат участие над 100 учени от различни научни институции в България, както и изтъкнати учени от Великобритания, Испания, Италия, Швейцария, Турция, Украйна. Вашата регистрация може да направите до 30 май 2014г.: http://www.bio21.bas.bg/ippg/bg/?page_id=4999 Конференцията е част от събитията по повод 145 годишнината на Българската академия на науките.

Благодаря ти Галахад! Дали някой може да даде информация и за другите държави?

Български писатели „слизат“ в метрото Изложбата „Писатели през фотообектива“ показва малко известни снимки на нашите най-даровити автори Фотографска изложба „Писатели през фотообектива“ ще бъде открита в столицата. Кметът на София Йорданка Фандъкова, която е патрон на инициативата, е поканена на официалното откриване на 15 май, от 14,00 часа, на станция „СУ Св. Климент Охридски“ на софийското метро. Очаква се да присъстват представители на културните и академични среди. Организатори на изложбата са фондация НАБИС и фондация „Америка за България", а самите фотографии са притежание на Националния литературен музей и дигитализирани по проекта EuropeanaPhotography на Европейската общност. Партньори на инициативата са Столична община и софийския метрополитен. Идеята на експозицията е да покаже моменти от живота както на известни, така и на позабравени български писатели през погледа на ранните ни фотографи. „В месеца, в който честваме създаването на славянската азбука и отбелязваме значението на делото на светите братя Кирил и Методий за националната ни култура и духовност, решихме да покажем малко известни снимки на нашите най-даровити автори“, според Динчо Кръстев - изпълнителен директор на фондация НАБИС. По думите му, откриването на изложбата в станцията на метрото, в близост до Софийския университет, Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” и Българската академия на науките, е в унисон с нейната идея. В изложбата са включени 40 снимки, разположени на метростанциите „СУ „Св. Климент Охридски“ и „Стадион „Васил Левски“. До 15 юни 2014 г. жителите и гостите на столицата ще имат възможност да видят автентични фотографии на Алеко Константинов, Пейо Яворов, Николай Лилиев, Дора Габе, Фани и Чавдар Мутафови, на съратници от кръга „Златорог“ и др. EuropeanaPhotography е международен проект, финансиран от Европейския съюз, в който участват 19 институции от 13 европейски държави. Началото му е поставено на първи февруари 2012 г., а продължителността му е до края на януари 2015 г. Целта на инициативата е да интегрира в Европейската дигитална библиотека Europeana ункални и качествени дигитални изображения от първите сто години на фотографията (1839–1939). Фондация НАБИС, по чиято идея се организира фотоизложбата в софийското метро, участва в проекта с 15 000 изображения, предоставени от български архиви, библиотеки, музеи и частни колекции. Проектът и едноименният консорциум обединяват престижни европейски архиви, библиотеки и музеи и предоставят достъп до внимателно подбрани колекции от ценни снимки. Фотоколекциите на EuropeanaPhotography имат за цел да представят развитието на фотографията като изкуство и занаят, като техника, идеи и начин на отразяване на промените в обществения и в личния живот. Съдържанието е организирано тематично в четири групи: места, личности, събития и тенденции.

Златните момчета на Кюстендил - Томас Расулски и Лъчезар Станчев от 11 клас на ПМГ-Кюстендил спечелиха първо място и златни медали на Международната олимпиада за екологични проекти, която се проведе от 9-ти до 12 май в Истанбул, Турция. Кюстендилските ученици победиха убедително конкуренцията на над 400 отбора от цял свят, като на финали достигнаха над 100 отбора, а постиженията на ПМГ - Кюстендил бяха признати с много суперлативи от престижното международно жури. “INEPO” е международна олимпиада за екологични проекти за ученици и студенти до 21 години и е най-голямото международно екологично състезание в света. Провежда се от 22 години, като България за пръв път е представена на тази олимпиада през 2010 г., когато до финал отново достигат ученици на ПМГ - Кюстендил и печелят бронзови медали. Отборът на ПМГ - Кюстендил спечели и златните медали на двете издания на Балканиадата по екология, както и златото на една дузина национални състезания. Отборът беше класиран и на Европейската олимпиада за екологични проекти в Холандия, но поради финансови причини не можа да участва на финалите. За постигане на тези успехи усилено работиха научните им ръководители Росица Везенкова и Антон Сотиров, както и техният класен ръководител Роза Симеонова. Безрезервна подкрепа на отбора подсигури директорът на училището Ани Хаджийска. Призивите за спонсорство както към големите партии, така и към бизнеса и местните управи бяха пренебрегнати и учениците и учителите сами се справиха с финансовата тежест на участието. Всички държави от всички краища на света бяха осигурили спонсорства за отборите си, десетки пъти по-скъпи от издръжката на кюстендилските участници. На фона на общата незаинтересованост на обществото и институциите, учениците и техните учители показаха на света най-напредничави техники, технологии и научни подходи за изследване и опазване на околната среда. Кюстендилските еколози демонстрираха най-последни похвати, все още трудно досижими даже за университетските общности. На такива грандиозни форуми целият свят сверява часовника си за състоянието, тенденциите и развитието на образователните системи на страните по целия свят и България за пореден път показа най-висока степен на индивидуално развитие. След всяко състезание конкурентните отбори успешно догонват учениците на ПМГ - Кюстендил, състезанията стават все по-напрегнати и силни, а иновациите на кюстендилският отбор се взаимстват от конкурентите на следващите състезания. Преди три години само нашите състезатели имаха научни публикации, сега много от отборите представиха техни научни трудове. Отборът подготвя нови изненади за в бъдеще, ако успее да се справи с финансовите предизвикателства. Предстои Балканиада и Европейско първенство за екологични проекти. Учениците Лъчезар Станчев и Томас Расулски взеха златни медали и специалната награда на журито на Екологичен форум “Сребърна” 2013 г., Златни медали на Националното състезание “Водата-извор на живот” 2014 г. и златни медали на Международната олимпиада за екологични проекти INEPO 2014 г. От 16 до 19 май учениците и техните ръководители са поканени в Скопие, Македония за представяне на най-добрите екологични проекти на Балканите на 50-годишнината на Научен съюз на Македония.

Кои са блестящите гафове от Дарвин до Айнщайн? Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42246 Изтъкнатият астрофизик Марио Ливио проследява и описва в книгата си „Гениални и когато грешат“ (ИК „Изток-Запад“) блестящи „издънки“ на петима от най-видните учени за последните две столетия – Чарлз Дарвин, лорд Келвин, Лайнъс Полинг, сър Фред Хойл и Алберт Айнщайн, – за да ни покаже как, макар и когато грешат, тези гениални умове по парадоксален начин са довели до впечатляващи пробиви в разбирането ни за света. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42246 Историята на човечеството е изпълнена с разкази за трудно представими грешки в различни области, някои от които имат толкова значими последици, че се споменават още в свещените писания, в гръцката митология и в други древни текстове. Безспорно всеки греши в мислите, преценките и (противо)действията си. И ако мнозина от нас смятат, че хора като Чарлз Дарвин или Алберт Айнщайн са безгрешни, то известният астрофизик Марио Ливио ни доказва, че гениалните също грешат. В книгата си „Гениални и когато грешат“ (с подзаглавие „Блестящите гафове от Дарвин до Айнщайн“) Ливио разглежда петима изтъкнати учени от последните два века – Чарлз Дарвин, Уилям Томсън (известен като лорд Келвин), Лайнъс Карл Полинг, сър Фред Хойл и Алберт Айнщайн, – в умовете на всеки от които са се родили освен велики и работещи и днес теории и идеи, също и знаменити гафове. Под „гафове“ авторът разбира по-скоро сериозна концептуална неточност, която е в състояние да постави под въпрос цели теории или мащабни проекти, или дори заплашва – при едни или други условия – да забави прогреса в науката. Като допълнение на своя анализ Ливио заключва: „Не просто пътят към победата е застлан с провали, а колкото по-голям е успехът, толкова по-големи са издънките, които дебнат зад ъгъла.“ „Гениални и когато грешат“ е посветена не на научните върхове, които петимата учени олицетворяват, а по-скоро на мисловните процеси и препятствията, през които те са минали по пътя към великите си открития – все пак Айнщайновата космологична константа продължава да тласка напред развитието на физиката, а теорията на Дарвин става надеждна основа на днешната синтетична теория на еволюцията. Както отбелязва авторът на „Вселена от нищото“ Лорънс Краус: „Една от най-важните отлики на науката от религията е това, че в науката ние (рано или късно) с готовност променяме мнението си. Тъкмо това наричаме учене. Както красноречиво показва Марио Ливио в тази мащабна и наистина проницателна книга, много от най-прочутите постижения в науката са свързани с идеи, които не водят доникъде.“ Марио Ливио – наричан от мнозина „най-големият популяризатор на науката в нашата галактика“ – е роден през 1945 г. в Румъния, която напуска едва 5-годишен, за да заживее в Израел заедно с баба си и дядо си, които се грижат за него (родителите му са принудени да напуснат родината си по политически причини). Завършва физика и математика в Hebrew University of Jerusalem, магистърска степен по теоретична физика на частиците в научния институт „Вайцман“ в Реховот и докторантура по теоретична астрофизика в Tel-Aviv University. Преподавал е физика в израелския технологичен институт „Техион“ в продължение на десет години (1981–1991), а понастоящем работи в Space Telescope Science Institute в Балтимор, САЩ. У нас Ливио е познат с книгата си „Математик ли е Бог“, чийто превод – както и този на „Гениални и когато грешат“ – е дело на носителя на наградата на БАН „Проф. Марин Дринов“ за млад учен за 2008 г. и автор на книгата „Лицата на Протей“ Росен Люцканов. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42246 Откъс от „Гениални и когато грешат“, Марио Ливио Глобално охлаждане През 1897 г. седмичното издание „Венити Феър Албум“, представящо ключови събития в живота на британското общество, публикува възхвала на лорд Келвин[1], част от която звучи по следния начин: Баща му е професор по математика в Глазгоу. Самият той е роден в Белфаст преди 72 години и получава образованието си в университета в Глазгоу и колежа „Сейнт Питър“ в Кеймбридж. В този колеж той става преподавател, след като е удостоен с втора награда за отличен успех (Second Wrangler) и наградата „Смит“.[2] Нетипично за шотландец той скоро се връща в Глазгоу, заемайки мястото на професор по естествена философия, и оттогава до днес е направил толкова открития и е сторил толкова добрини, излизайки извън попрището си на математик, че неговото име – Уилям Томпсън – се е прославило не само в целия цивилизован свят, а също и в най-далечните морета и океани. Още докато има само рицарско звание, той изобретява известния морски компас на сър Уилям Томпсън, както и навигационна машина за измерване на дълбочина, която за нещастие е по-слабо позната. Направил е много и за навлизането на електричеството в живота на моряците: като проектант на различни трансатлантически телеграфни линии, като изобретател на огледалния галванометър и датчика за съобщения [siphon recorder], които, освен важни за науката, са и практически значими. Освен това той е и добър човек, свидетелство за което е удостояването му с титлата Барон Келвин от Ларгс преди четири години и все така прелива от мъдрост, защото благородническото звание не го е лишило от моралните му достойнства... Той знае всичко, което може да се установи за топлината; всичко, което понастоящем ни е известно за магнетизма; всичко, което сам е успял да открие за електричеството. Той е велик, честен и скромен учен, който е написал много и е направил още повече. Това е доста точно, макар и забавно звучащо описание на многочислените постижения на онзи мъж, който един от биографите му нарича „Динамичният викторианец“. При посвещаването му в благородническо звание през 1892 г. Томпсън приема титлата Барон Келвин от Ларгс по името на река Келвин, която тече в близост до лабораторията му в Глазгоу. Споменава се още, че бъдещият барон Келвин е заел (за свое разочарование) второ място в окончателното класиране на студентите по математика в Кеймбридж. Твърди се, че на сутринта, когато били изложени списъците с резултатите от изпитите, той изпратил прислужника си да разбере кой е на второ място и бил потресен когато чул отговора: „Вие, сър“. Няма съмнение, че Келвин е един от най-изтъкнатите представители на онази епоха, в която настъпва края на класическата и началото на съвременната физическа наука. На фигурата е показан портрет на лорд Келвин, вероятно направен по фотография, датираща от 1876 г. Съвсем подобаващо след смъртта му през 1907 г. той е положен в гробница в съседство с тази на Исак Нютон в Уестминстърското абатство. В приведената по-горе възхвала обаче не е отразено рухването на репутацията на Келвин в научните кръгове. В края на живота си той се сдобива със съмнителната слава на човек, противопоставящ се на напредъка на съвременната физика. Често представян като учен, упорито придържащ се към старите си теории, той отхвърля новите открития за строежа на атома и радиоактивността. Още по-странно е това, че макар Джеймс Кларк Максуел да използва някои от развитите от Келвин приложения на принципа на енергията при разработването на своята впечатляваща теория на електромагнетизма, Келвин все пак ѝ се противопоставя, твърдейки: „Смея да кажа, че единственото, което успявам да проумея в тази теория, считам за напълно неприемливо.“[3] За вещ в техниката човек като него Келвин прави и непонятни изказвания по въпроси за технологията, например: „Нямам и грам вяра във въздухоплаването, като изключим полетите с балон.“ Тъкмо този странен човек – блестящ като млад учен и безнадеждно изостанал на стари години – се опитва да опровергае теориите на геолозите за възрастта на Земята. На 28 април 1862 г. Келвин (тогава все още известен с фамилното си име Томсън) изнася през Кралското дружество в Единбург доклад на тема „За бавното охлаждане на Земята“.[4] Друга негова статия е публикувана само месец по-рано и носи заглавието „За възрастта на слънчевата топлина“.[5] Още с първото изречение в нея Томсън ясно показва, че това няма да е поредната му тясно научна статия, която лесно може да бъде забравена. Тъкмо напротив, в случая става дума за остра атака срещу използваното от геолозите допускане за неизменната природа на силите, оформили облика на Земята: Още преди 18 години в ума ми се запечата идеята, че основните принципи на термодинамиката са пренебрегвани от онези геолози, които неотстъпчиво се противопоставят на всички хипотези, допускащи резки промени и твърдят не само че пред очите ни, върху лицето на Земята, има свидетелства за различните събития, формирали земната кора в геоложката ѝ история, а също и че тези събития никога или почти никога не са били по интензивни в миналото, отколкото са сега.[6] Макар във фразата „в ума ми се запечата“ да има известно преувеличение, със сигурност е вярно, че първите статии на Келвин по въпроса за топлопроводимостта и разпределението на топлината в земната сфера са написани още през 1844 г. (когато той още е двадесетгодишен студент) и 1846 г.[7] Дори и много по-късно, в навечерието на седемдесетия си рожден ден, Томсън продължава да се интересува от темата, свидетелство за което е фактът, че открива грешка в статия за топлината, публикувана от професор от [1] Публикувани са редица детайлни биографии на лорд Келвин. Онези, които ми бяха особено полезни,са Gray 1908, Thompson 1910, която е препечатана през 1976, Smith and Wise 1989, Lindley 2004 и Sharlin and Sharlin 1979. В Wilson 1987 са представени успоредно теориите на лорд Келвин (1824–1907)и физикът от викторианската епоха сър Джордж Гейбриъл Стоукс (1819–1903). Burchfield 1990 се концентрира върху изследванията на Келвин върху възрастта на Земята. [2] Титлата „Senior Wrangler“ се присъжда на онзи студент, който получи най-високи оценки в цикъла от финалните изпити в Кеймбридж, носещ името „Tripos“. Очаквало се Уилям Томсън да заслужи това отличие. Неговият наставник д-р Куксън заявил дори, че „за университета ще бъде голяма изненада, ако това не се случи“. Самият Томсън обаче не бил чак толкова убеден в успеха си. Когато започнала надпреварата, друг студент на име Стивън Паркинсън, който видимо по-успешно се справял с даването на бързи и кратки отговори, успял да победи. В крайна сметка талантливият, но не толкова бърз Келвин заел второто място. Томсън обаче успял да победи Паркинсън в надпреварата за наградата „Смит“, връчвана за най-добро представяне в поредица изпити, при която били нужни по-задълбочени аналитични умения. [3] Келвин прави това изказване в своите Балтиморски лекции по молекулярна динамика и вълнова теория на светлината, изнесени в университета „Джонс Хопкинс“ през 1884 г. [4] Вж. Kelvin 1864. [5] Вж. Kelvin 1862. [6] Вж. Kelvin 1864. Докладът му е изнесен на 28 април 1862 г. [7] Келвин е автор на поредица трудове в областта на термодинамиката. През 1844 г. той пише статия за възрастта на температурните разпределения. По-същество в нея е показано, че температурното разпределение, измервано понастоящем, може да е резултат само от температурно разпределение, което е съществувало преди краен времеви интервал. През 1848 г. той въвежда абсолютната температурна скала, която носи неговото име. В статия от 1851 г., публикувана под заглавието „За динамичната теория на топлината“, той формулира една от версиите на днешния втори закон на термодинамиката. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42246

Излезе дългоочакваният „След Вавилон“ на Джордж Стайнър Фундаменталният труд на видния американски учен Джордж Стайнър – „След Вавилон“ (ИК „Изток-Запад“), излезе на български език. С ерудиция и вещина авторът ни води из лабиринтите на взаимоотношенията между езика и превода и разяснява какво прави (не)възможен преносът от един език в друг, а и кои са хоризонтите за неговата възможност. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=30062 Дългоочакваният мащабен труд в сферата на лингвистиката и превода – „След Вавилон“, на известния американски философ, писател и професор по сравнително литературознание Джордж Стайнър е вече факт и на български език. Роденият в Париж учен смята, че всяка комуникация е своеобразен превод, чийто смисъл – за да бъде преведен правилно – трябва не просто да премине от един език на друг, но да бъде пренесен през времето, пространството, през културите и контекстите. В тези максимално широки хоризонти на превода Стайнър стига неминуемо до въпроса за границите на езика и неговото отношение към света като цяло. В „След Вавилон“ (с подзаглавие „Аспекти на езика и превода“) Джордж Стайнър илюстрира майсторки тази и други свои тези, използвайки богат набор от примери, като предлага също и херменевтични анализи на конкретни текстове и техните преводи. Книгата би била интересна както за хората, интересуващи се от философията на превода, и(ли) искащи да видят как се разгръща на практика приключението на превода, но и за тези, които просто проявяват интерес в сферата на езикознанието. Стайнър разглежда бъдещето на езиците в глобализиращия се свят, поставяйки акцент върху постоянно нарастващата днес сила на англо-американското есперанто, което се разцепва на все повече и повече локални – макар и сродни – форми. Авторитетният учен обръща специално внимание и на китайския език, който засега остава главно в границите на общността. Испанският, смята още авторът на „След Вавилон“, засилва все повече своето влияние в демографски и културен аспект, докато „по-малките“ езици – основно тези в субсахарска Африка и Амазония – изчезват, повличайки със себе си и характерните черти в съответните култури. От една страна е логично, допълва още Стайнър, да се предположи, че победоносният ход на науката, технокрацията, международните финанси и масмедиите ще осигури дългосрочната хегемония на англо-американския – компютърните езици отразяват и допълнително утвърждават това превъзходство, но да не забравяме все пак: „Действителността обаче винаги е по-неуловима и по-иронична от нашите предположения. Много е възможно Вавилонската кула да продължи да хвърля своята творческа сянка.“ Джордж Стайнър преподава в редица престижни университети в САЩ и Европа, а голяма част от многобройните му есета, статии и рецензии на са публикувани във водещи издания, като „Ню Йоркър“ и „Таймс Литъръри Съплемънт“. Автор е на близо 30 книги, сред които нестандартният и дързък труд „Моите ненаписани книги“, излязал от печат у нас през 2013 г. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=30062 Откъс от „след Вавилон“, Джордж Стайнър Език и гносис Преводът съществува, защото хората говорят различни езици. В основата на този труизъм всъщност стои една ситуация, която може да се разглежда като енигматична и поставяща проблеми от изключителна психологическа и социо-историческа трудност. Защо хората трябва да говорят хиляди различни, взаимно неразбираеми езици? Ние живеем в тази плуралистична рамка, живели сме в нея още от зората на писаната история и приемаме получилата се мешавица за даденост. Едва когато се замислим за нея, когато отделим фактите от подвеждащия контекст на очевидното, чак тогава евентуалната странност, евентуалната „неестественост“ на човешкия езиков порядък ни прави впечатление. Навярно тук се крие един от централните въпроси в изучаването на човешката умствена и социална еволюция. Но въпреки това дори основателните питания, изразите на удивление, които биха накарали фактите да се откроят, се формулират само спорадично. Разделението между формалната „ясно очертана“ лингвистика, от една страна, и съпоставителните и антропологически изследвания на действителния език, от друга, е изтикало въпроса още повече в сянката на безплодните метафизични спекулации. Може би не трябва да разглеждаме като формално или съдържателно последователни, като подлежащи на потвърждение или опровержение никакви модели на словесно поведение, никакви теории за това как възниква и се усвоява езикът, които не признават за решаващ въпроса за изумителното многообразие и разноликост на езиците, говорени на тази многолюдна планета. Дел Хаймс заявява в своя предговор към посмъртния „Произход и диверсификация на езика“ на МорисСуадеш: „Разнообразието на езиците, така както са се развили и приспособили, е очевиден факт на живота, който вика за теоретично внимание. За теоретиците на езика става все по-трудно да упорстват в смесването на потенциалната равностойност с фактическото многообразие.“ Това би трябвало да е баналност и уважавано изискване сред езиковедите дълго преди 1972 г. Теориите на семантиката, построенията на универсалната и трансформационната граматика, които не казват нищо съществено за изобилието на езиковия атлас – в Нова Гвинея се говорят над хиляда различни езика, – могат да бъдат подвеждащи. Именно тук, а не в проблема за измислянето и разбирането на мелодията (макар че двете теми може да са сходни), бих поставил аз онова, което Леви-Строс нарича le mystère suprême [1] на антропологията. Защо homo sapiens, чийто храносмилателен тракт се е развил и функционира точно по един и същи сложен начин по целия свят, чиято биохимична структура и генетичен потенциал са, както ни уверява ортодоксалната наука, в основата си всеобщи, чиито фини бразди на мозъчната кора си приличат напълно у всички народи и на всеки етап от социалната еволюция – защо този единен, макар и индивидуално уникален вид бозайник не използва един общ език? За да поддържа жизнените си процеси, той вдишва определен химически елемент и умира, ако бъде лишен от него. Оправя се с един и същи брой зъби и прешлени. За да осъзнаем колко забележителна е тази ситуация, трябва да си позволим един лек полет на въображението и да зададем въпроса, тъй да се каже, отвън. В светлината на анатомичните и неврофизиологичните универсалии едно единно езиково решение би било напълно разбираемо. Всъщност, ако живеехме в една обща езикова обвивка, всяко друго положение би ни се струвало много странно. То би имало статута на непонятна фантасмагория – като анаеробните или неподвластните на гравитацията създания в научната фантастика. Но има и друг „естествен“ модел. Един глух и неграмотен наблюдател, който приближава планетата ни и описва съществените страни на човешкия облик и физиологично поведение, би заключил с известна увереност, че хората говорят малък брой различни, макар и вероятно сродни езици. Той би предположил една цифра от около половин дузина, може би с група производни, но ясно разпознаваеми диалекти. Този брой би се съгласувал убедително с другите основни параметри на човешкото разнообразие. В зависимост от класификацията, която възприемат, етнографите разделят човешкия род на четири или седем раси (въпреки че този термин, разбира се, е едно неудовлетворително название за краткост). Сравнителната анатомия на структурата и размера на костите води до установяването на три главни типологии. Анализът на човешките кръвни групи, сам по себе си тема с голяма сложност и историческа значимост, показва, че съществуват около половин дузина варианти. Толкова изглежда е принципният брой и на изпъкващите разделения в рамките на вида, макар индивидът очевидно да е генетично уникален. Развитието на пет или шест основни езика на Земята, заедно с един спектър от производни, междинни диалекти и пиджини, подобно на гамата цветове на кожата и техните преливания, биха се сторили на нашия въображаем наблюдател като напълно естествен, всъщност неизбежен модел. Ако живеехме в рамките на този модел, щяхме да го възприемаме като вътрешно логичен и да приемаме като разбиращи се от само себе си подкрепящите го или поне силно аналогичните свидетелства на сравнителната анатомия, физиология и класификация на расите. Под натиска на времето и историческите обстоятелства половин дузината главни езици биха могли да се раздалечат значително. Въпреки това говорещите биха имали съзнание за лежащите в основата им единства и биха очаквали да срещнат онова ниво на взаимна разбираемост, присъщо примерно за езиците от романското семейство. Действителното положение, разбира се, е съвсем различно. [1] Върховната загадка (фр.). Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=30062

Търсим характерна информация за всяка държава от Европа. Всяка държава има нещо характерно и индивидуално, което може да я направи уникална за своят народ...нещо, което би било много интересно да се знае... За България това може би е "Прабългарският календар" и "мадарски конник"...списъка вярвам ще продължи, но по-интересното е за другите държави в Европа, какво може да се каже? Моля всеки, който знае нещо за някоя държава да напише своето предложение! Австрия Албания Андора Армения Азербайджан Беларус Белгия Босна и Херцеговина България Ватикана Великобритания Германия Грузия Дания Естония Република Ирландия Исландия Испания Италия Казахстан Кипър Латвия Литва Лихтенщайн Люксембург Република Македония Малта Молдова Монако Нидерландия Норвегия Полша Португалия Румъния Русия Сан Марино Словакия Словения Сърбия Турция Украйна Унгария Финландия Франция Хърватия Черна гора Чехия Швеция Швейцария

Пет от най- интересните забележителности на стара Сердика разкриват тайните си на софиянци и гостите на столицата Историческите потайности на София стават видими чрез мобилно приложение, достъпно за потребителите на две от най-масовите операционни системи за смарт телефони ios и android. Притежателите на мобилни устройства вече ще могат да научават в движение повече за някои от най-важните исторически забележителности на столицата на България, благодарение на приложението „Невидимата Сердика“. Мобилното приложение е абсолютно безплатно и дава възможност на потребителите да научат повече за скритите и най-впечатляващи исторически и архитектурни обекти в София, чието тракийско и римско име е било Сердика. Изображения, видео материали, 3D модели, интересни истории и легенди за подбраните обекти го правят по-различно от стандартните туристически пътеводители. За момента може да бъде намерена информация за 6 ключови обекта. Това са църквата „Св. София“, Църква Ротонда „Св. Георги“, Софийски римски амфитеатър, Ларгото – включително обектите около и под него, Гробницата на архангелите, както и гробниците под жълтите павета. Приложението е разработено от Студентско общество за компютърно изкуство /СОКИ/ в партньорство с финансовата подкрепа на Фондация „Национална академична библиотечно-информационна система” /НАБИС/ и Фондация „Америка за България“. Основната му цел е да покаже пред жителите и гостите на столицата онези обекти, които разкриват София като един от най-старите градове в Европа и една от най-богатите на исторически реликви столици сред държавите от Европейския съюз. Мобилното приложение позволява на потребителите на мястото на самата забележителност да научат повече за нея и да си представят как тя е изглеждала във своя автентичен вид. За визуализацията, но основно за набавянето на необходимата допълнителна информация за включените исторически места, от основна полза е възможността да се проследят линковете, водещи към националния каталог на академичните библиотеки в страната НАБИС, разработка на едноименната фондация. В системата на каталога могат да бъдат открити книги и различни публикации, посветени на въпросните културно-исторически забележителности. Като източници за по-голямата част от съдържанието в приложението са използвани стари книги и поместените в тях уникална информация, гравюри, изображения, чертежи и др. Приложението „Невидимата Сердика“ може да е полезно не само за ползвателите на НАБИС каталога и библиофилите, но и за туристи и посетители на София, както и за ученици, студенти и преподаватели с образователни цели. Приложението е достъпно за сваляне в Google play и App Store, като повече информация може да намерите на сайта invisibleserdica.org.

Изследване, озаглавено „Разговорите на възрастни с преждевременно родени и свързаните с развитието последици от тях” е ръководено от Бети Вор, професор по педиатрия и нейните колеги Мелинда Каски, неоантолог и доцент по педиатрия; Бони Стивънс, неоантолог, педиатър и доцент по педиатрия и Ричард Тъкър аналитик. Целта на изследването е да се провери дали преждевременно родените бебета родени между 32-36 седмица имат по-високи резултати на когнитивните и езикови тестове в сравнение с нормално родените. „По-ранните ни изследвания установиха, че ранно родените издават повече звуци когато майка им е в кувиозното отделение и когато за тях се грижи персонала на гореспоменатото,” обяснява Д-р Вор. Цялата новина: http://nauka.bg/a/%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%BE-%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B1%D0%B5%D0%B1%D0%B5%D1%82%D0%B0

Местоположението на Форт Каролина може да е в Джорджия В съобщение което би могло да пренапише историята на ранната колонизация на Новия свят, двама изследователи са изказали на 21 февруари 2014 г. предположение за възможното местоположение на най-стария форт в Северна Америка. На международна конференция, посветена на Франция, във Щатския университет на Флорида двамата са предложили нова хипотеза за местоположението на Форт Каролина, отдавна търсена крепост, построена от французите в Америка през 1564. „Това е най-старото укрепено селище в Съединените Щати” казва възпитаникът и историк от Щатския университет на Флорида Флечър Кроу. „Този форт е по-стар от „Свети Августин“, който се счита за най-стария обитаван град в Америка. По-стар е от Изгубената Колония във Вирджиния с 21 години; по-стар е с 45 години от построения през 1607 г. форт на Джеймстаун и предшества идването на Пилигримите в Масачузетс през 1620 със 56 години." Съобщение за откритието на Форт Каролина е направено по време на конференцията „Флорида, Франция и Франкофонския свят”, с домакин Института по съвременни френски и франкофонски изследвания Уинтроп-Кинг и подинститута му занимаващ се с Наполеон и Френската революция. Конференцията отбелязва културните връзки между Франция и Флорида от 16 век. Изследователи са търсили за останки от Форт Каролина повече от 150 години, но не са намерили местоположение до сега, казва Кроу. Отдавна се смята, че фортът се намира на изток от търговската част на Джаксънвил, на южния бряг на реката Сейнт Джон. Националният мемориал Форт Каролина се намира на изток от моста Деймс пойнт. Обаче Кроу и сътрудника му, Анита Спринг, пенсиоиран професор по антропология в Университета на Флорида, казват, че легендарния форт всъщност се намира близо до устието на реката Алтамаха в югоизточна Джорджия. „Това е наистина важна научна работа и е огромна чест да бъде обявена на конференцията организирана от института Уинтроп-Кинг”, казва Мартин Мънро, професор в отдела за Модерни езици и Лингвистика на института. „Това демонстрира висотата на института и работата която правим да промотираме френската култура и франкофонията във Флорида, САЩ, и навсякъде по света.” Дарин Макмеън, професор по история и член на факултета, изследващ Наполеон и Френската революция, отбелязва, че находката на Кроу и Спринг, както и самата конференция дават ясна представа за силното присъствие на Франция във Флорида и Югоизтока. „От самото начало до ден днешен, французите и франкофоните са играли важна роля в този свят”, казва Макмеън. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BD%D0%B0%D0%B9-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D1%83%D0%BA%D1%80%D0%B5%D0%BF%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%BD%D0%B0%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%BE-%D0%B2-%D1%81%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B0-%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0

От: Андрю Р. Гловър Докато зората се показва и огрява още една студена декемврийска утрин, два дни преди голямото зимно слънцестоене и първият ден от общо 12-те дни на коледни празници, се замислям как нашите предци са се справяли с дългите ужасяващи нощи на тишина, бури и сняг във време когато светът е възприеман по начин, много различен от сегашния. Свят на северни богове, гиганти, джуджета, тролове, елфи и тъмни сили, дебнещи хората в свят, който те не могат да разберат и дори да се предпазят. Днес науката е обяснила много от мистериите на природата и света около нас, а също така и доста от космическите загадки, дала ни е възможностите да затръшнем вратата на свирепия свят отвън и да се чувстваме част от цивилизация, която не е само национална, но и глобална чрез медиите. Можем да затворим входната врата направена в Германия и да я заключим с ключ изработен в Китай, с желязо доставено от Индия и да гледаме телевизионни сериали, направени в Америка чрез телевизор измайсторен в Япония, докато ядем тайландска храна и гледаме как хора живеят и умират в Африка от глад или оръжия направени в Русия и доставката им, пренасочена от полетата на смъртта в Афганистан, където са подадени от търговци на оръжия от Франция за да се борят срещу армиите на Великобритания и Америка. Схващате идеята! Помислете си за свят без незабавна комуникация, без електричество или течаща вода, помислете за свят от малки селца където храната ви се намира в близките ниви, а добитъкът за вечерята ви дели един дом с вас. Свят където, ако сте пътували до близкия неголям град ви считат за опитни пътешественици. Свят на суеверия и малки общности, място с прост, но суров начин на живот, където човек оцелява. Място където забавлението се създава от скопа* или от пътуващ разказвач и музикант. Върнете се 1300 години назад и се опитайте да разсъждавате като предците ни, които са говорели това, което ще бъде основата на нашия език, успявали са да се забавляват в свят, където никой не е излизал от познатата му местност на повече от няколко километра. Само хускарлите** и тановете*** са познавали земите извън обкръжаващите ги и това е поради нужда от данъци и хора за войската. Представата ни за някогашния човек е тази на силен, космат и войнствен войн.... Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BC%D1%83%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%E2%80%9E%D0%B1%D0%B0%D1%80%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0%E2%80%9C-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%88%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%BB%D0%BE-%D1%81%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%BE%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%86%D0%B8

Учен твърди, че ръкописът е частично разчетен, текстът не е измама Професор по лингвистика смята, че е разчел няколко думи от мистериозния „Ръкопис на войнич“ - 600 годишна творба, която изненадва учените през последните стотина години. Стивън Бакс, който преподава в университета на Бедфордшайър е показал научно съобщение и видео, в които описва теориите си за ръкописа и показва преводите на 10 думи, представляващо названията на различни растения, описани във ръкописа. Професор Бакс обяснява, „Започнах да работя по идеята за превеждане на думи от текста след като се запознах с различни подходи, с които успешно са преведени египетските йероглифи и други мистериозни езици. Ръкописът има много илюстрации на звезди и растения. Успях да индентифицирам някои от тях с имената им като си служех със средновековни ръкописи по билколечение на арабски и други езици, след това започнах да разкодирам думите и получих вълнуващи резултати.” В изследването си Бакс описва в детайли системата си и как е открил думи като „телец“, „хвойна“, „кориандър“, „кукуряк“, „метличина“ „черен кимион“. Бакс вярва, че откритията му премахват всякакво съмнение, че ръкописът е измама. Той допълва: „Съдържанието на ръкописа поне що се отнася до страниците със информация за растения, изглежда достоверно. Ако погледнем до по-ранни описания на типични характеристики на средновековни билки всяка от тях е описана и анализирана в този ръкопис. С други думи, изворът не е фалшив документ.“ Цялата новина: http://nauka.bg/a/%D0%BE%D1%89%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-%D1%80%D1%8A%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B8%D1%87

Малко от фестивала на науката: http://bnt.bg/news/ekologiya-i-ustoychivo-razvitie/kakvo-ni-ochakva-lednikova-epoha-ili-globalno-zatoplyane Представите на учените за глобалното затопляне имат нужда от корекция. Оказва се, че все още никой не е способен да каже каква промяна в климата предстои – повишаващи се температури или ледников период. Е защо на този етап затоплянето е спряло? Този въпрос беше повдигнат от някои наши учени на Софийския фестивал на науката и разказът им определено фокусира вниманието на публиката. Земята е на прага на нова ледникова епоха. Според обичайните цикли на земята, ние сме в края на топлия период. В продължение на милиони години, ледът сковава земята за някакви си 100 хиляди години. Топлите периоди, за съжаление, са по-кратки – около 10 хиляди години. Те вече са отминали. Ивайло Славов – метеоролог: – Ако видим 8 хиляди години преди новата ера, тогава точно е стартът на големите цивилизации покрай Тигър и Ефрат, Египет и т.н. Т.е. тогава климатичните условия са станали по-добри, за да могат хората освен да стоят по пещерите и да се занимават с лов, да могат да правят градове да усенат, да се занимават със земеделие. Но за първи пъв в историята си, земята се сблъсква с нас и нашата индустриална революция. Тя в последните 150 години постепенно насища атмосферата с въглероден диоксид. И сега вместо ледниковия период се тревожим от глобално затопляне. Ивайло Славов – метеоролог: – Ние не знаем дали всъщност няма да прекрачим някаква точка, след която връщането назад не е сигурно. Дотолкова да наситим атмосферата на парниковите газове и дотолкова температурата да се качи, че този тренд възходящ да продължи в близките десетки стотици години. Някакси да изпуснем началото на ледниковия период. Доста сложна е науката, която стои зад климата и има още много какво да научаваме. Защото се оказва, че учените грешат дори за причините за парниковия ефект. И изглежда въглеродния двуокис не чак толкова виновен. Защото количеството му в последните години расте, но не и температурата. Явно има и друго, което за сега е загадка за учените. Ивайло Славов метеоролог: – През последните 7-8 години средната температура на Земята не нараства. 1998 година е била последната най-топла рекордна година като средно на земята. Оттам нататък тази температура е спряла. Това е проблем, който трябва да се обясни. А един от проблемите за крайната неувереност на учените е порочното влияние на политиците и най-вече натискът им за спешни прогнози. Но все пропускат да финансират проучванията на океаните, ледниците и скалите, които могат да оценят всички влияния на климата. Без тях въпросът ледникова епоха или глобално затопляне няма достоверен отговор. Репортаж на Мария Чернева

"Завръщане в бъдещето" 11 май 2014 г. Роботът iCub - може да разпознава предмети да ги следи с поглед и да ги хваща с ръка. На видеото той се учи да стреля с лък. Роботът Coman - ( Compliant Humanoid, Fully torque controlled, Compliant interaction, Robustness, Joint impedance control, Stabilization control, Adaptation to inclined terrain ) - може да ходи и да запзва равновесие въпреки външните въздействия. Роботът Barrett Wan - учи да обръща палачинки да разточва тесто за пици. Роботът HyQ - четирикрак робот, който може да ходи и тича през пресечен терен. Задвижването му е хидравлично поради, което теглото му е над 80 кг. Д-р Петър Кормушев показва на какво са способни най-съвременните роботи в Италианския институт по технологии. Демонстрациите включват различни методи за самообучение, които позволяват на роботите сами да научат нови полезни задачи. Д-р Петър Кормушев е носител на президентската награда "Джон Атанасов" за 2013 г. http://kormushev.com/

МЕЧКИТЕ Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BC%D0%B5%D1%87%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-ursus Защо ни впечатляват? http://natgeophotographer.com/?s=bear Малко животни вълнуват човешкото въображение, така както мечките го правят. Мечките стоят изправени на два крака, очите им са отпред на главата, ходят на цялото си стъпало, хващат нещата с пръстите на крайниците си, люлеят и прегръщат малките си на ръце, както ние го правим, хранят се с каквото ние се храним. Тези подобия са забелязани още в ранна човешка история и затова не е чудно, че мечките ни вълнуват така силно. Повечето култури имат или са имали ритуали, асоциирани с мечките. Мечките или техни части са имали специална магическа и медицинска сила. Тези сили не идват само от мечата сила или хитрост, въпреки че скандинавците казват, че мечките имат „ силата на десет мъже и хитростта на дванадесет”, по-скоро тази магическа сила идва от възможността да бъдат между живота и смъртта. През зимата те се отправят в своите бърлоги и изпадат в зимен сън, продължаващ няколко месеца до пролетта, когато се появяват живи и здрави на открито. Разбираемо е мечките да са символ на цикъла на живота и смъртта и на възкресението. Тяхната поява предвещава новия вегетативен период – пролетта. Освен това женските отиват в бърлогата си за зимен сън видимо сами, а се появават с малки мечета през пролетта. Това в редица култури е символ на непорочното зачатие. Много градове, географски местности, семейства, както и символи на властта - монети, марки и административни книжа, са кръстени или имат знак на мечки. В съвремието ни от една страна мечките са символ на дивата природа, а от друга символ на нарушителя на спокойствието на фермери и животновъди, символ на опасност и дори смърт. През последните столетия мечките са подложени на преследване и убиване от човека, дори това е било правителствено стимулирано. Акт довел до силно застрашаване на съществуването на този вид. Мечките гушкат своите малки мечета , а нашите малки деца гушкат пухкави мечета за лека нощ. Въпреки това мечките изглеждат диви и опасни и много хора се страхуват да се разхождат в гора, където живеят истински мечки. http://natgeophotographer.com/?s=bear За изчезването на видовете Кватернерът (на латински Quartarius), известен още като четвъртъчен период, е геоложки период, започнал преди 2.588 ± 0.005 млн. години, който продължава до днес. Дели се на плиоцен, плейстоцен и холоцен. През този период са станали над 20 ледникови - междуледникови цикли. Кватернернерните климатични промени са оказали голямо влияние върху биоразнообразието на земята, основано на промените на глобалната температура и нивото на океана, което е променяло хабитатите и екологичните ниши. Например през Плейстоцена /геоложка епоха, започнала преди 1,806 милиона години и завършила преди 11,500 години/ температурната флуктуация с повече от 15 С е ставала в течение на няколко деситилетия, в резултат температурата в глациалния максимум е била с 21 С по-ниска от сегашната. Тези температурни промени са оказвали влияние на нивото на океаните и моретата, тъй като голяма част от водата е влизала в състава на ледниците и големите полярни шапки. Формирането на огромни ледници, като тези на Лорентидите и Кордилерите в Северна Америка, Фено - Скандинавските и Алпийските в Европа, по време на глациалния максимум, води до спадане на морското равнище с 120 м под сегашното ниво. Това спадане на морското равнище и довело до формиране на междуконтинентални мостове или връзки между територии, които в период на затопляне са отделени едно от друго с вода. Такива са Беринговия мост, свързващ Евразия и Северна Америка, моста, свързващ Британските острови и южния край на Скандинавия с Европейския континент, позволили на редица видове да се разселят на нови територии. В отговор на тези глобални климатични промени, много видове са принудени да търсят подходящия за тях хабитат, в резултат през отделните цикли, популациите са разширявали или свивали своя ареал на разпространение. Тези които не са могли да търсят свой нов хабитат, са били принудени да се адаптират или да умрат. Най-същественото и безпрецедентно събитие е описано за края на последното заледяване. В края на Плейстоцена и началото на Холоцена над 60% от сухоземните гръбначни животни с големина над 44кг измират. За това масово измиране на мегафауната има три основни хипотези – климатичните промени, избиване от човека, вирусна инфекция. Измиране на видове за целия кватернерен период е бил нещо обичайно, тъй като не малко видове не са могли да се адаптират или да мигрират в по-топли географски ширини по време на продължителните заледявания. Необичайното за масовото измиране на мегафауната от края на последния глациален максимум е това ,че са измрели масово видове над 44 кг телесно тегло, което показва, че е се случвало избирателно, още повече, че е засегнало само сухоземните животни. Отворен остава въпроса какво е било по-различно на последното заледяване , спрямо предишните, за да доведе до такова масово измиране на мегафауната. Редица автори смятат, че основната причина е комбиниран ефект от климатичните промени и ловуването от човека, но безпорно е факт , че човешката намеса върху биотата е имала и продължава да има силно негативен ефект. По време на ледниковите периоди, популациите на видовете са се свивали и се ограничавали на юг, където е имало по- подходящи условия на живот, обособявайки отделни клонове /рефугиуми/ . През периодите на затопляне видовете реколонизират северните територии , като така разширяват чувствително своя ареал на разпространение. Модела на разширяване и свиване на разпространението на видовете е описан като модел за Европа от Hewitt/ и един от моделните видове е кафявата мечка. Филогеографските изследвания на основа на митохондриална ДНК дават възможност да се опише начина на разпространение на видовете по време на глациалните цикли. На схемата е показано филогеографското разпространение на кафявата мечка след последния глациален максимум. По време на заледяването се обособяват три рефугиума – Иберийски, Итало-Балкански и източен евразийски ,който е с неуточнено местоположение. Иберийския и Итало-Балканския са били ситуирани съответно на Пиринейския / Иберийски/ , Апенински и Балканския полуострови. От тях при климатичното затопляне започва разселването на вида в Европа и Азия на север, както е показано. ЕВОЛЮЦИЯ на МЕЧКИТЕ Откъде са произлези мечките? Еволюцията на мечките, каквито ги знаем сега, започва преди около 38 млн години. Техен прародител е еволюирал в семейство малки бозайници Миациди (Miacidae). Мечките и канидите са произлезли от тези миациди. Семейството на мечките се отделя от миацидите със своя предшественик най – стария род Ursavus, който имал големина на овчарка. Мечките (Ursidae) формират отделно семейство в разред Хищници Carnivora. Семейството се поделя на три подсемейства: на гиганската панда Ailuropodinae, на очилатата мечка (Tremarctinae) и на същинските мечки (Ursinae). Последното подсемейство включва останалите 6 вида днес живеещи мечки, всички те имат подобни външни белези и сходен начин на живот. Най – стария намерен фосил на полярна мечка е датиран отпреди 130 - 110 хил.год. Фосилите на полярната мечка показват, че преди 10 – 20 хил год кътните зъби на полярните мечки са вече значително променени и различни спрямо тези на кафявата мечка. Счита се, че полярната мечка се отделя и дивергира от популацията на кафявата мечка по време на плейстоценските заледявания. По последни изследвания това вероятно е било преди около 600 хил год, а не както доскоро се е смятало, че обособяването на новия вид е станало преди около 130 хил год. Фиг. 1. Филогения на сем Ursidae, получена на основа на секвениране на региони от мтДНК на съвременни и фосилни видове. Включено е дивергентното време в млн.год. Първоначално се отделя гигинтската панда преди около 17,9 – 21,1 млн год. Следващата дивергенция е на подсем на очилатата мечка Tremarctinae, което включва и късомуцунестите мечки , вече изчезнали видове. Тази дивергенция е настъпила преди около 12,4 – 15,6 млн год. За останалите мечки дивергенцията е доста припокриваща се и единствено се откроява дивергенциата на клона на кафявата мечка. В клона на кафявата мечка дивергенцията между пещерната и кафява мечка е била преди около 2,4 – 3,1 млн години. Фиг.1 Времево разпространение на фосилни, изчезнали и съвременни видове мечки. Фосилните и изчезналите видове са означени с кръст. Вертикалния сив правоъгълник дава времето на масовата експанзия на видовете на границата на миоцен – плиоцен. Преглед на съвременните видове мечки. ГОЛЯМА ПАНДА, Бамбукова мечка, Giantpanda, Ailuropoda melanoleuca Гиганската панда е вид мечка, живееща в централната и южна част на западен Китай. Разпространението на вида е ограничен за Сичуан, Саанци и Гансу китайски провинции, в планинските гористи местности, където расте бамбук. Тялото е с характерна мечешка форма, къса опашка и оцветяване на козината в бяло и черно, типично за вида. Въпреки, че спадат към Хищниците, основното меню на тези мечки е бамбука, макар че по изключение могат да се хранят и с плодове, корени, малки птички, гризачи и насекоми. Във връзка с храненето с бамбук, пандата има редица развити приспособления. Китна кост е удължена и действа като палец за захващане на бамбук, стомаха им е силно мускулест, в помощ на стриването на бамбука, зъбната система също е приспособена за хранене с твърдите бамбукови пръчки. Именно зъбната система, черепни особености и начина на хранене са причина дълго време вида да се отнася към Енотови, заедно с малката панда. Пандата един от най – известните и най-лесно отличимите видове в природата, но и един от най-застрашените от антропогенната дейност. Вследствие на изсичането на горите, вида е ограничен в изключително малка територия и се счита за застрашен от изчезване вид съгласно червената книга на IUCN. Включен е в логото на WWF / World Wildlife Fund/ като символ на природозащита. Китайците виждат в пандите символ на мира и затова полагат изключителни усилия за тяхна защита и запазване на хабитатите. Пандата живее поединично, като маркира територията си със секрет, отделен от мирисни жлези и драскайки маркери по дърветата. Мъжките големи панди имат почти двойно по-голям ареал от женските, като припокриват територията на няколко женски, на които държат правата за чифтосване. Тъй като бамбука няма висока хранителна стойност, голямата панда трябва да яде повече от 30 кг бамбукови листа, клонки и стъбла всеки ден, като това грубо съставлява 40% от телесното им тегло. По тази причина пандите прекарват между 12 до 15 часа на ден в дъвчене на бамбук, което правят в седящо положение, захванали клонките с предните си лапи. Въпреки че пандите имат вид да прекарват целия си ден в дъвчене на бамбук или спане, те са относително пъргави и могат добре да се катерят по дарветата и дори и да плуват, ако се наложи. Хранят се с над 30 вида бамбук, като използват различни части от растението. Макар бамбука да съставлява 90% от менюто, понякога могат да разнообразят и с треви, плодове, малки птици, гризачи. Размножителния период е между март и май, когато женската показва на мъжкия , че е готова за чифтосване като започва да издава серия от ревове и звуци, за да го привлече. След периода на бременност , която продължава около 5 месеца, женската голяма панда ражда едно, рядко две малки в основата на кухо дърво или процеп в скалите. Малките на пандата са неразвити, с големина около 15 см и тежат 100г, слепи и голи. Те започват да пълзят едва след 3 месеца. Дори и да роди две малки, майката се грижи за едно, което се захваща за козината и на гърба до шестия месец. Пандата отбива малките след около година, но те могат да продължат да са около нея до 18 месечна възраст. Понякога малките могат да останат при майките си няколко години, докато тя не забременее отново, когато са принудени да напуснат нейната територия и да установят своя. Пандата е световно известна с оцветената в бяло и черно козина, но има една популация в провинция Саанци, която е в кафяво и бяло. Пандите комуникират помежду си със серия от звуци, като са разпознати около 11 различни звуци. Гиганската панда пигмей A. Microta, сега изчезнал вид, също е бил разпространен за същия ареал, както и съвременната панда Източници: http://a-z-animals.com/animals/giant-panda-bear/ http://www.iucnredlist.org/details/712/0 http://en.wikipedia.org/wiki/Giant_panda http://worldwildlife.org/species/giant-panda http://www.bearlife.org/panda-bear.html Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BC%D0%B5%D1%87%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-ursus Статия от брой 61 на списание "Българска Наука": http://nauka.bg/m/%D1%81%D0%BF-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D0%BA%D0%B0-61

Петъчна доза смях! Годината е 2150. Джони е мързелив космически куриер, който ненадейно се оказва най-голямата криза за цивилизацията на малки еднооки извънземни. А как изглежда бъдещето според вас?

Мислех отделна тема да направя по този повод. Международната Космическа Станция вече има монтирани камери, насочени към земята и работещи в реално време. http://bit.ly/1s0mWdL http://eol.jsc.nasa.gov/HDEV/

Бизнесът и служители на Българския институт по метрология (БИМ) се обявиха протим закриването му. Това става ясно от коментарите, които получихме под законопроекта за измерванията, публикуван в strategy.bg, както и в kоmentator.bg. Изпратихме за мнение законопроекта, който урежда закриването на БИМ и преобразуването му в държавно предприятие, на всички заинтересовани страни – служителите в БИМ и фирмите, включени в регистрите на БИМ. Основните притеснения по проекта са, че след като БИМ стане държавно предприятие, както се предлага, таксите ще се повишат. Служителите смятат, че тази реформа се прави на тъмно и искат ясното колко от тях ще бъдат освободени. Коментиращите са категорични, че ако се прехвърлят всички дейности на БИМ към държавното предприятие, то няма да може да се издържа. Хората, които са наясно с материята, са убедени, че това се прави, за да се даде част от дейността на БИМ на частни фирми. Ето и пълен списък на опасенията и предложенията, които служителите и бизнеса правят към този законопроект: 1. Изразяват се опасения, че при трансформиране на БИМ в държавно предприятие цените на предоставяните услуги ще бъдат по-високи от тези на БИМ. Предлага се да се даде информация какви ще бъдат цените на услугите на държавното предприятие. 2. Изразяват се опасения какво ще се случи със служителите в БИМ. Иска се да се даде информация колко служители ще бъдат освободени, колко ще останат и колко може да се преместят някъде другаде. Не подкрепят промените без да е ясно какво ще стане със служителите. 3. Предлага се да не се прехвърлят към държавното предприятие всички дейности на БИМ. Мотивът е , че държавното предприятие няма да може да се издържа. 4. Предлага се в предмета на дейност на държавното предприятие да се добави извършването на научна дейност. 5. Изразява се мнение, че целта на промяната е новото ДП „БИМ“ да фалира и дейността да се изземе от частни фирми. Тогава таксите ще се увеличат трикратно. 6. Не се приемат мотивите за промяна на закона, тъй като се смята, че целта е една стройно изградена и функционираща структура да се разбие и проверките да се раздадат на частни лица. Тъй като тяхната цел е печалба опасенията са че защитата на потребителите от неточни измервания ще бъде мираж. 7. Изразява се мнение, че с проекта не се въвежда нищо ново, освен, че държавата иска да избяга от задължението си да създава условия за „проследими и надеждни измервания“. 8. Тъй като най-големите разходи, освен заплатата на служителите, са създаването, съхраняването и усъвършенстването на националните еталони се предлага финансовото осигуряване на тези дейности да остане изцяло задължение на държавата. Единият вариант е,тази дейност да не се включва в дейността на ДП БИМ, а другата в чл.10а,т.1 да отпадне „предоставена при необходимост“. 9. Не се подкрепя закриването на Българския институт по метрология и освобождаването на 326 държавни служители, тъй като в проекта липсват текстове, които да доведат до подобряване на контрола на средствата за измерване. Целта е държавата на всяка цена да се отърве от тази бюджетна структура, независимо от последствията. 10. Изразява се мнение, че цените на предоставяните от Държавното предприятие услуги ще се увеличат най-малко три пъти за да се издържа, да има печалба, да поддържа и подновява еталонната база и квалификацията на служителите. Посочва се, че не е ясно дали посочената в §24 сума „200 000 ХИЛЯДИ“ е вярна или става дума за грешка? 11. Възразява се срещу поемането на калибрирането от БИМ. БИМ е достатъчно натоварен за да поеме подобни задължения. Използването на скъпа апаратура неизбежно ще доведе до увеличаване на цените. Това ще доведе до увеличаване на цените по веригата. 12. Възразява се срещу оправомощаването от ДАМТН? Поставя се въпроса как може да се оправомощи едно лице за извършване на дейност, която ДАМТН няма право да извършва. Оправомощаването трябва да се извършва от БИМ. Посочва се, че ГД“НЦМ“ не носи никакви приходи, дори напротив – те правят много разходи и при влизане в сила на закона, те ще повлекат ДП „БИМ“ към края на съществуването си. Ако само ГД“МИУ“ бъде трансформирана в ДП, тогава може би ще има бъдеще метрологията в БГ, но при този закон – не. За ГД „НЦМ“ трябва да има гарантирана държавна субсидия, тогава може и да стане, а не при необходимост. 13. Поставя се въпроса, за това, че е необходимо ДАНТН да се оправомощи за делегиране на административни правомощия. 14. Акцентира се върху това, че представения за обсъждане проект е без мотиви, без анализ и без оценка на въздействието. 15. Изразява се опасение, че с нулевата субсидия и с 200 000 лв. еднократно подаяние за 2014 г. последствията ще бъдат срив в работата на института, съкращения на немалка част от персонала, намаляване на работната заплата, увеличаване на разходната част вследствие на смяната на статута, респ. до увеличаване в пъти на цените на предоставяните от ДП услуги. 16. Поставя се като проблем качеството на законопроекта като конкретно се дава за пример §2, с който се изменя чл. 10, ал. 2 и конкретно изписването на предприятието на латиница като „State Enterprise Bulgarian Institute of metrology (SE BIM). Също така се възразява срещу чл.10, ал.13 „Управителният съвет може да приема решения, ако присъстват най-малко половината от членовете му лично или представлявани от друг член на съвета. Никой присъстващ член не може да представлява повече от един отсъстващ.” А общия брой е трима. 17. Изразява се мнение, че в момента БИМ отговаря на нуждите на индустрията и обществото от точни, проследими и надеждни измервания. Обобщението пращаме на Министерството на икономиката, което е автор на закона, а мненията качваме на strategy.bg. Ще следим как авторите на законопроекта отчитат мнението на гражданите и бизнеса. Източник: http://komentator.bg/grazhdani-i-biznesa-protiv-zakrivane-na-instituta-po-metrologiya/

Това е един от големите институти на БАН. Помня когато се говорише, че ще взимаме информация за времето от CNN и тогава от института попитаха, а CNN от къде според вас взима тази информация

Закриват Българския институт по метрология и го преобразуват в държавно предприятие. Това предвижда Закона за измерванията, публикуван на портала за обществени консултации от Министерството на икономиката и енергетиката. Българският институт по метрология е административна структура с 326 служители. При преобразуването на бюджетната организация БИМ в държавно предприятие по смисъла на чл. 62, ал. 3 от Търговския закон предметът на дейност на Държавното предприятие БИМ (ДП БИМ) ще бъде изпълняваните досега дейности от бюджетната организация БИМ. Новият модел на управление и финансиране в БИМ ще доведе до предоставяне на нови и подобрени услуги в областта на научната и законовата метрология. Вътрешните и външни въздействия от макросредата, както и икономическата криза през последните години, налагат преосмисляне на политиката в областта на метрологията и предприемане на действия, с които адекватно да се отговори на нуждите на индустрията и обществото от точни, проследими и надеждни измервания. Новото предприятие ще се занимава с: а) създаване, съхраняване и усъвършенстване на националните еталони на Република България; б) организиране изграждането и развитието на националната система за сертифицирани сравнителни материали; в) осигуряване проследимост на измерванията в страната; г) осъществяване контрол на средствата за измерване; д) извършване на метрологична експертиза на средствата за измерване; Източник: http://komentator.bg/zakrivat-balgarskiya-institut-po-metrologiya/ Може да изтеглите закона от тук: http://komentator.bg/temp/zi__2014.pdf

На Марс: Учените казват, че в крайна сметка кратерът Гюсев е съдържал езеро Доказателства за съществуването на древно езеро “Гюсев” са установявани многократно,но тази идея изглежда още по-достоверна, благодарение на ново изследване. Това изследване изгражда предположението, че води от наводнение са стигнали до него от огромната долина, която нарушава южния край на кратера. Тези наводнения изглежда са пълнили кратера достатъчно време, за да променят тефрата и да създадат солен разтвор. Когато солената вода се изпарява, тя остава остатъци от карбонатни минерали. С пълненията и изсушаванията си, вероятно случили се много пъти един след друг, езерото заредило Команче и съседните му скали с карбонати. Оголената скала Команче, снимана с панорамната камера на роувъра Спирит, има ключови минералогични доказателства за древно езеро в кратера Гюсев. Снимка: NASA/JPL-Caltech/Cornell University/Arizona State University Ако пустинните миражи се срещат на Марс, езерото “Гюсев” е един от тях. Този непостоянен воден басейн е идвал и си е тръгвал много пъти, поне в очите на учените, изучаващи Марс. Но сега това най-накрая се подтвърждава, благодарение на анализ на стара информация, извършен от екип воден от Стийв Ръф, доцент работещ в Mars Space Flight Facility, в училището за земни и космически изследвания към Аризонския държавен университет (http://sese.asu.edu). Докладът на екипа наскоро беше публикуван в априлското издание на списанието Geology. Историята започва в началото на 2004, когато НАСА приземява Спирит, един от двата роувъра за изследване на Марс, в кратера Гюсев, който е с диаметър над 100 мили. Защо точно в Гюсев? Защото, погледнат от орбита, Гюсев изглеждал сякаш преди е съдържал езеро, заради разкъсаният южен край от криволичещ речен канал. Заради това и мисията на роувъра е била основно фокусирана върху водосъдържащите скали. Но след като Спирит започнал да изследва, учените открили, че повърхността на Гюсев не е покрита с утаечен слой от дъното на езеро, а свулканични скали. Целият материал: http://nauka.bg/a/%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D1%81-%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B2%D0%B0%D1%82-%D1%87%D0%B5-%D0%B2-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%B0-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B5%D1%80%D1%8A%D1%82-%D0%B3%D1%8E%D1%81%D0%B5%D0%B2-%D0%B5-%D1%81%D1%8A%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%BB-%D0%B5%D0%B7%D0%B5%D1%80%D0%BE

Нов метод подтвърждава, че хората и неандерталците са се кръстосвали Техническите възражения срещу идеята, че неандерталците са се кръстосвали с предците на евроазиатците бяха преодоляни, благодарение на нов метод за анализиране на генома. Техниката може по-сигурно да засече генетичните следи на кръстосването, отколкото предишните методи за анализ и ще бъде използвана за изследвания на други стари или редки ДНК проби. Нов метод за анализиране на геноми подтвърждава, че неандерталците са се кръстосвали с предците на евроазиатците. Снимка: © procy_ab / Fotolia Целият материал: http://www.nauka.bg/a/%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B4-%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D1%82%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D1%87%D0%B5-%D1%85%D0%BE%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D1%80%D1%82%D0%B0%D0%BB%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D0%BA%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%81%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%B8

Дайсецу Судзуки ни запознава отблизо с философията на дзен „Дзен и японската култура“ (ИК „Изток-Запад“) на изтъкнатия познавач на дзен будизма Дайсецу Т. Судзуки е един от най-ярките трудове, посветени на дзен в световната литература. Луксозното българско издание на книгата съдържа множество илюстрации на знаменити японски твоорци, подбрани лично от автора на книгата. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42221 Дайсецу Т. Судзуки (1870–1966) е един от най-видните познавачи на дзен будизма. Писал е върху будизма, религията и японската култура в продължение на повече от 60 години и е автор на над 100 книги. Роден в началото на периода Мейджи, Судзуки работи като изследовател на японската култура, в това число на будизма и в частност на дзен, чак до смъртта си. След като първият му дзен будистки учител Шаку Соен урежда възможността Судзуки да работи и следва с немския философ, преводач и редактор на списание, емигрирал в Щатите – Паул Карус (който проявява завиден интерес към сходствата между идеите за съвременна, научна, монистична религия и доктрините на будизма), Судзуки се налага като авторитет в областта на будизма. Публикува превод на „Дашън цисинлун“ – „Събуждането на вярата“, на изследването си върху будизма на Махаяна („Общо изложение на будизма на Махаяна“), а също и множеството преводи на китайски текстове, които издава в съавторство с Карус, и многобройните си статии върху будизма. В периода 1891–1897 г. Судзуки практикува дзен в храма на будистката школа Риндзай – Енгакуджи в Кита-Камакура, югоизточно от Токио. По този начин той става член на световна мрежа от будисти, теософи и интересуващи се от различни проявления на традицията из цяла Азия. Един от най-известните трудове на Дайсецу Судзуки – „Дзен и японската култура“, който излиза и на български език – e издаден за първи път от Източното будистко общество на Будисткия университет Отани, Киото, през 1938 г. под заглавие „Дзен будизмът и неговото влияние върху японската култура”. Пишейки на поетичен, но същевременно достъпен език, в „Дзен и японската култура“Дайсецу Судзуки дефинира понятието дзен като „един от продуктите на китайското светоусещане, обогатено от индийските идеи, въведени в Китай през I век заедно с будистките учения“. Той проследява историческото развитие на дзен, като свързва зараждането му с бушидо (Пътя на воина) и умело очертава връзките на дзен с фехтовалното изкуство, с хайку, с чайната церемония и изконната любов на японеца към природата. Книгата дава изчерпателна информация за всеки, който иска да вникне в основните идеи на дзен, което – твърди още авторът – е немислимо без познаване на контекста на японския живот и изкуство. Основополагащият труд на Судзуки съдържа ценни илюстрации от нанй-изтъкнатите японски майстори на живопистта и калиграфията. Луксозното издание на „Дзен и японската култура“ е част от поредицата „библиотека Изток“, в която са още „Тридесет и шестте стратегеми“ и „Шътао и неговите беседи за живописта“ на руския китаист и изследовател Евгения Завадска. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42221 „Дзен и самураите“, откъс от „Дзен и японската култура“, Дайсецу T. Судзуки Може да изглежда странно, че дзен е бил свързан по някакъв начин с духа на военното съсловие на Япония. Независимо какъв облик добива будизмът в различните страни, в които процъфтява, той е религия на състраданието и в своята разнообразна история никога не е имал отношение към дейностите, свързани с войната и военното дело. Как тогава дзен е започнал да насърчава бойния дух на японските воини? В Япония от самото начало на своята история дзен е бил тясно свързан с живота на самураите. Макар че никога не ги е подтиквал активно да изберат своята професия, в която се прилага насилие, той негласно ги подкрепял, когато поради някаква причина са се заели с нея. Дзен ги подкрепял по два начина: и нравствено, и философски. Нравствено, защото дзен е религия, която ни учи да не гледаме назад, щом веднъж сме взели дадено решение; философски, защото той се отнася равнодушно към живота и смъртта. Позицията да не гледаш назад в крайна сметка възхожда към философското убеждение; ала бидейки философия на волята, дзен привличал самурайския дух по-скоро в нравствено отношение, отколкото във философско. От философска гледна точка дзен набляга на интуицията, а не на разсъдъчното познание, защото интуицията е по-пряк път за постигане на Истината. Ето защо и нравствено, и философски дзен привличал силно военното съсловие. Умът на воина, който е – и това е едно от основните качества на боеца – относително прост и далеч не пристрастен към философстването, намира сроден дух в дзен. Може би това е и една от главните причини за тясната връзка между дзен и самураите. Второ, дзен дисциплината е проста, директна, опираща се на егото, отричаща егото; нейната наклонност към аскетизъм се съчетава добре с воинския дух. Воинът също трябва да бъде винаги концентриран върху своя предмет: когато се бие, не бива да гледа нито назад, нито встрани. Той трябва да върви само напред, за да победи врага си. Ето защо не бива да се натоварва по никакъв начин – нито физически, нито емоционално, нито интелектуално. Интелектуалните съмнения, ако изобщо се зародят в ума на боеца, са големи препятствия за движението му напред, докато емоциите и физическите притежания са най-тежък товар, ако той желае да действа максимално ефикасно в своята професия. Добрият воин е по принцип аскет или стоик, което означава, че има желязна воля. Нея дзен може да осигури, когато е необходимо. Трето, между дзен и военното съсловие на Япония има историческа връзка. По принцип будисткият свещеник Ейсай (1141–1215) се смята за първият, който е въвел дзен в Япония. Неговата дейност обаче се ограничавала повече или по-малко с Киото, който по онова време бил център на по-старите школи на будизма. Да се въведе нова вяра било почти невъзможно поради силната съпротива, оказвана от тяхна страна. Ейсай трябвало да направи известен компромис, заемайки позиция на помирение спрямо Тендай и Шингон, докато в Камакура, която била резиденция на правителството на Ходжо, подобни исторически трудности не съществували. Освен това управлението на Ходжо било милитаристично, тъй като той наследил фамилията Минамото, която се надигнала срещу фамилията Тайра и придворните аристократи. Последната загубила способността си да управлява ефикасно заради прекалената си изтънченост и последвалата я дегенерация. Режимът Ходжо е известен с изключителната си пестеливост и нравствена дисциплина, както и със силния си административен и военен апарат. Ръководителите на тази мощна правителствена машина приели дзен за свой духовен водач, пренебрегвайки традицията по въпросите на религията; по тоя начин дзен оказвал своето разнообразно влияние върху общия културен живот на японците от XIII в. насетне, включително през периода Ашикага и дори през периода Токугава. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42221

Да говорим в крак с времето Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42220 Излиза осъвременена граматика на българския език, написана от Мария Пашова на достъпен за всекиго език. Изданието „Граматика на съвременния български език“ (ИК „Изток-Запад“) съдържа над 40 таблици за бърза проверка на определени граматични форми и правила и е предназначено за всички, които искат да овладеят правоговора и правописа на родния език и да имат езикова култура на ниво. Граматиките и речниците са от ключово значение за познаването и правилното владеене на всеки език. Прието е, че те са суховати и скучни четива, които трудно привличат и най-вече задържат приковано вниманието на учениците, а високопарният език, на който са написани е разбираем единствено за филолози, лингвисти и специалисти в областта. Мария Пашова – която заедно със съпруга си, покойният вече проф. Петър Пашов, е автор на редица практически граматики и учебни помагала по български език – се наема с нелеката задача да осъвремени граматиката на българския език, представяйки я по достъпен за всеки – от ученика до професора, начин в изданието „Граматика на съвременния български език“. В ценния справочник са представени фонетичният и граматичният строеж на съвременния български книжовен език. Обърнато е специално внимание на практическото приложение на знанията, които черпим от граматиката в ежедневната си езикова и устна, и писмена практика. „Граматика на съвременния български език“ е предназначена за всеки, който иска да овладее правоговора и правописа на родния език и е чувствителен към езиковата си култура. Чрез изданието Мария Пашова цели да отговори на съвременните нужди за разбиране и владеене на майчиния език и да заинтригува както подрастващите, които тепърва се запознават с книжовния език, така и тези, на които се налага да опреснят знанията си по въпроси от областта на фонетиката, морфологията, синтаксиса или лексикологията, отнасящи се до правоговора, правописа, пунктуацията или до значението и употребата на думите в българския език. „Общопризнато е, че граматичните правила защитават книжовния език от диалектни разслоения и така изпълняват отговорна задача с национално значение. Освен това, благодарение на тях навлизащите в българския език заемки от различни клонове на науката и на социалното устройство в обществото не го поставят в подчинено положение спрямо признатите за международни езици: английски, френски, немски, испански, руски. Това са и едни от най-важните причини, които защитават необходимостта граматичните закони да се знаят и да се спазват“, твърди Пашова. „Граматика на съвременния български език“ съдържа над 40 таблици за бърза проверка на определени граматични форми и правила. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42220

Неиздавани до момента у нас есета на големия Хосе Ортега-и-Гасет излизат на български език Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42201 Сборникът „Фантазиращото животно“ (ИК „Изток-Запад“) на видния испански философ, есеист и хуманист Хосе Ортега-и-Гасет съдържа три от представителните за ортеговата философска мисъл студии, които не са издавани на български език до този момент. Книгата поставя началото на новата поредица „Hispanica“, посветена на водещи изследвания в областта на испаноезичната хуманитаристика. Роденият в Мадрид, Испания, Хосе Ортега-и-Гасет (1883—1955) е един от най-изтъкнатите съвременни испаноезични философи. Познат със своята „философия на конкретното“, написал десетки страници срещу „абстрактния разум“ и произтичащите от него опасности за културата и човешкия живот, испанският философ преминава още на младини през школата на неокантианството и феноменологията на Хусерл, след което е повлиян интелектуално от Дилтай, Шелер и „Битие и време“ на Хайдегер. През 30-те години на миналия век Ортега-и-Гасет достига върха на философското си развитие. Сборникът „Фантазиращото животно“ съдържа три студии на Ортега-и-Гасет –„Размишления за техниката“, „Историята като система“ и „Идеи и вярвания“, които за първи път излизат на български език. Те са писани по време на Испанската гражданска война – тежък период в интелектуалната биография на Ортега-и-Гасет, и са своеобразна абревиатура на идейния комплекс, изграден от него. Това е именно периодът на философска зрялост за Ортега-и-Гасет – редица изследователи са на мнение, че по това време той вече е приключил конструирането на собствената си философия. Затова текстовете във „Фантазиращото животно“ са не просто три от многобройните есета на ерудита, а представителни за ортеговата философска мисъл студии. Както отбелязва авторът на предговора към българското издание и водещ редактор на поредицата Лазар Копринаров, това са „три студии, които са своеобразен синопсис на основните теми и идеи във философията на Ортега-и-Гасет“. Макар и сравнително кратки, трите студии обобщават ключови теми и тези на Ортега-и-Гасет. В тях авторът разглежда човека като природна аномалия, а фантазирането като неотменимо условие за преодоляването на тази аномалия. Испанският философ засяга също темата за техниката като начин за спогаждането между природата и човека и поглежда историята като естеството на човека, историческият разум като наративен разум, а вярванията като онова, което не се мисли, докато човек мисли, но без което е невъзможно мисленото… „Фантазиращото животно“ поставя началото на библиотека „Hispanica“ – поредица, посветена на водещи изследвания в областта на испаноезичната хуманитаристика. * „Човекът е фантазиращо животно. Историята на разума е история на етапите, през които е минало опитомяването на нашето необуздано въображение.“ Хосе Ортега-и-Гасет Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42201 Откъс от „Фантазиращото животно“, Хосе Ортега-и-Гасет Състояние и благосъстояние. – „Потребността“ от опиянение. – Ненужното като необходимост. – Относителността на техниката Както вече беше казано, техническите действия нямат за непосредствена цел да удовлетворяват потребностите, които природата или обстоятелствата карат човека да изпитва. Обратно, целта на техническите действия е да преустрои обстоятелствата така, че да се намали в тях, доколкото е възможно, случайността и усилията за задоволяването на тези потребности. Докато животното, което не е техническо същество, трябва да се оправя с това, което се намира дадено там и да се примири или да умре, когато не намира това, от което се нуждае, човекът благодарение на техническата си дарба, прави така, че около него винаги да се намира това, което му е нужно – създава едни по-благоприятни обстоятелства, отделя, да го кажем така, една свръхприрода, нагаждайки природата към потребностите си. Техниката е противоположното на приспособяването на предмета към средството, защото е приспособяване на средството към предмета. Това би било достатъчно, за да ни накара да се усъмним, че става дума за едно движение в посока, обратна на всички биологични движения. Това противодействие на околната среда, тази неудовлетвореност от света като даденост е отличителната черта на човека. Ето защо присъствието му в света, дори да разглеждаме човека в зоологическа перспектива, винаги е неразривно свързано с изменение на природата – то се открива например по намерените обработени или шлифовани камъни, т.е. по сечивата. Човекът без техника – т.е. без реакция срещу околната среда – не е човек. Но досега техниката ни се представяше като реакция на органичните или биологичните потребности. Спомнете си, че настоях да се уточни смисълът на понятието „потребност“. Храненето е потребност, защото е условие sine qua non [без което не може] – без него не съществува възможността да съществуваш на този свят. А изглежда, че човекът притежава голяма жажда да бъде на този свят. И изглежда, че човек има голям залог да бъде на този свят. Да съществуваш, да се съхраниш е потребността на потребностите. Но въпросът е, че техниката не се свежда до улесняване на задоволяването на този род потребности. Освен древните техники, като изобретяването на сечива и начини да се стоплиш, да се нахраниш и т.н., има още много други, чието предназначение е да предоставят на човека в определен смисъл ненужни неща и ситуации. Например толкова древно и толкова разпространено като запалването на огън е напиването – искам да кажа прибягването до начини и вещества, които поставят човека в психологическо състояние на възторжена екзалтация или на ликуващо вцепенение. Опиатите, омайващите билки, са толкова древно откритие, както всички други. Толкова древно, че не е ясно например дали огънят е бил открит най-напред, за да се избегне студът – органична потребност и условие sine qua non, – или за да предизвиква опиянение. Най-първобитните племена използват пещерите, за да запалят огън в тях и да се потят по такъв начин, че димът и топлината да ги докарат до транс и почти до състояние на опиянение; казвали им „потилни“. Изглежда безкраен списъкът на средствата и методите за постигане на хипнотични и фантастични цели, т.е. на средствата, които пораждат прелестни и възбуждащи образи или доставят невероятна наслада при полагането на определени усилия. Между тях е например упойващата билка „кат“ от Йемен и Етиопия, която удължава най-сладостното от наслажденията благодарение на нейния ефект върху простатата. Спомнете си, че между „фантастичните“ вещества спадат и коката от Перу, блянът или попадийката, татулът или датурата и т.н. Етнолозите спорят какво се е появило по-рано – дали ловният, бойният лък или музикалната лира. Изходът от спора сега не ни интересува. Простият факт, че този въпрос си заслужава да се дискутира, говори, че независимо дали ще е музикален или не първият лък, той е един от най-примитивните инструменти. И това ни стига. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42201