Р. Теодосиев

„Диктаторът“ – биографичен труд, посветен на Стефан Стамболов Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43068 Биографичният труд „Диктаторът“ от видния български писател, публицист и общественик Антон Страшимиров описва живота на една от ключовите личности в новата ни история – българския държавник Стефан Стамболов. Книгата е част от ценната поредица „Спасената история“ на ИК „Изток-Запад“. Известен главно с романа „Хоро“, Антон Страшимиров е автор на редица трудове, които са останали в сянка за широката общественост до 1989 г. Такъв е и „Диктаторът“, в който Страшимиров описва подробно живота на една от най-противоречивите личности в родната история – недолюбвания от едни и боготворен от други български държавник Стефан Стамболов. Роден във Велико Търново на 15 януари 1854 г., Стамболов не обелва дума до третата си година, когато изведнъж проговаря „като възрастен човек“. На 16-годишна възраст е изпратен „на учение в Русия“ като стипендиант на Търновското училищно настоятелство. Така, вече руски семинарист в Одеса, през 1870 г. Стамболов е библиотекар на тайна група руски идейници – „прудонисти“ (по името на Пиер-Жозеф Прудон – теоретик на анархизма). Както отбелязва Страшимиров: „В тоя къс период от ранните години на Стамболов трябва да се търсят както източниците на знанията му, така и зигзагът, по който се оформят основните черти на неговия характер, защото по-късно той е нямал време да работи върху себе си.“ След като полицията разбира за тайната група, арестува част от членовете й, но Стамболов дори не попада сред заподозрените. Въпреки това, той – „съумял да се приспособи в един търговски параход за матрос“, успява да избяга в Румъния, където става част от българските комитетски среди. Освен детството и юношеските години, в „Диктаторът“ Страшимиров описва и първите стъпки на Стамболов като апостол, въстанието в Херцеговина, участието му в Българския централен революционен комитет в Букурещ, в Руско-турската война, в Кресненското въстание, във всенародното изпращане на княз Дондуков и др. „Диктаторът“ излиза за пръв път през далечната 1935 г., но остава скрита за българския читател – тя дори не попада в събраните съчинения на Страшимиров. Авторът на предговора към настоящото издание – проф. Андрей Пантев, коментира: „Преиздавана и препрочитана, отхвърляна, но и сочена за образец, тя носи онази автентичност на преживяното – като наблюдение и съучастие, което рядко ни предоставят сухите статистически хроники. Кой твърди, че историята е несправедлива? След дълги години на невежествено или преднамерено забвение Стефан Стамболов се завръща в нашата памет с целия си блясък.“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43068 Откъс от „Диктаторът“, Антон Страшимиров През освободителната война. Чувство на самоценка у национален вожд Ако приемем, че Стефан Стамболов (след преживяното в борбите за освобождение) вече се е надъхал с оная вяра в достойнствата на своя народ, която е ореол на предшественика му – Васил Левски, ще трябва да се съгласим, че той в края на краищата и сам се е надъхал със самовяра и несъзнателно се е почувствал сред бойците в тоя достоен свой народ не само генерал, но и главнокомандващ. А избраниците на съдбата – хората, надарени с духовна свръхсила – и без това се раждат с голяма подсъзнателна мярка за своята цена. Ето така трябва да погледнем на Стефан Стамболов, когато ще преценяваме неговото държане през освободителната Руско-турска война. Все пак отбягването на Стамболов да влезе в Българското опълчение, т.е. стоенето му далеч от самата огнена линия на войната, не би се оправдало с нищо и би било едно осъдително самомнение, граничещо с маниачество, ако той преди това не е водил въоръжена дейност, т.е. ако не е имал случаи да излага живота си за бъдещето на своя народ и на своята страна. Недопустимо е наистина да се мисли човек и да се чувства роден за народен вожд, а след като до 22-годишната си възраст не е излагал никога живота си за делото на своята страна, да оста­не безучастен и тогава, когато мъжете от народа му гинат в ужасите на една с неизвестен още край война! Такова държане е присъщо само на бездушни кариеристи. Случаят с Ботев е единствено логичният: той не би бил Ботев, ако не беше участвал с оръжие в ръка (безразлично като войвода или като редник), щом е избухнало в страната въстание. Защото той преди това не е имал случай да излага главата си в такава проповядвана от самия него борба. Остава обаче открит въпросът: къде е Стефан Стамболов при обявяването на освободителната Руско-турска война и какво той борави, щом не се ангажира в българското опълчение? По устното твърдение на живи сподвижници в Търново, щом се разчува за турските жестокости след Средногорското въстание, Стамболов минава в Румъния и предприема работа, която отговаря на неговото самочувство като народен вожд: той влага всичката си стихийна енергия в създаване комитети сред българите в Румъния, в Бесарабия и в Херсонската губерния – за подпомагане пострадалите в България. И както подобава на достолепен общественик, при самата тази своя работа той потърсва средства за своята издръжка чрез личен труд: става учител в голямата българска паланка Кубрат. Ето така обявата на освободителната Руско-турска война заварва Стамболов учител. И при позива за рекрутиране на българско опълчение той – само 22-годишен – вероятно се е видял пред морално изпитание. Българското опълчение се организира не от българските комитети, не дори от българските общини в Русия и в Румъния, а от руското военно командване. Това опълчение не е „помощна войска“ (Русия разполага с неизброима маса обучени набори!), а само плакарда1 за целите на войната. И естествено, в така сформираното опълчение дори фелдфебелите и сержантите ще бъдат руси. А българите ще са само редници, т.е. изравнени, обезличени (и еднакво псувани и хокани при обучение – както е редът във всички войски по света). Руското военно командване не е могло да допуска, че сред борещите се за освобождението си българи има вече изпитан кадър от ръководни лица във въоръжената борба. Същото се случи дори и у нас – при военната кампания срещу Турция през 1912 г. Свикахме „македонско опълчение“, а го поверихме само на началници, които бяха обучени в нашите офицерски школи и в нашите казарми! И македонските войводи – комай до един – не влязоха в строя на това опълчение. Те или се зачислиха като нестроеви, или образуваха набързо свои чети и своеволно нахлуха в Турция. Едвам после, през всеобщата война нашето военно командване се досети да даде на македонските войводи началнически постове в опълчението, та така да се организира Македонската дивизия. Не можете безпричинно само в името на граждански дълг да понижите в една война до редници ония, които са с проявено началническо достойнство и с изработена началническа психология. Това е деградиране, значи е наказание. И никой не би се подложил доброволно на такова изискване. Че и не трябва! Защото самата войскова дисциплина налага началникът да стои във всяко отношение по-горе от редника. Каква ще е тази войска, в която фелдфебели биха командвали на офицери! Нашият бляскав военен теоретик и храбър офицер – покойният полковник Борис Дрангов – срещнал във всеобщата война редник от Македонската дивизия, който спрял началнишкото му внимание с внушителния израз на своето лице. Полковник Дрангов се обърнал към войника с известния свой бащински тон: – Юнак, как те викат? – Павел Христов, г-н полковник. – Павел Христов? От Битоля? – Тъй вярно, г-н полковник. – Ти ли се, бе Павле? Глупости! Че ти за редник ли си? Върви с мене! Павел Христов беше ръководителят на Битолския революционен окръг. Човек достолепен, непретенциозен, изпълнителен, а едновременно и бляскав агитатор, и организатор! Но дошло време да се воюва наред с цялата българска армия и човекът влязъл в опълчението като редник. Обаче военният теоретик Борис Дрангов (който командваше полк в Македонската дивизия) веднага решил: Павел Христов не може да бъде редник. – Това е против духа в една армия! – натъртил той пред Павел Христов. И му възложил задачата да си подбере хора от полка и да продоволства последния... Условията, при които се е рекрутирало Българското опълчение в освободителната Руско-турска война, не са позволили на Стефан Стамболов да постъпи в него. И той се е чувствал толкова прав в своята изработена вече началническа психология, че е тръгнал из българските колонии да надъхва младите – да влизат масово в опълчението. Но сам е останал извън него – останал е да чака своето място в развиващите се събития. 1. Плакарда (фр.) – плакат. – Б.р. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43068

Автор: Емилия Гочева, Лиана Гочева Обем: 344 стр. Издател: ИК "Колибри" Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43096 Вие си мислите, че знаете руски. Толкова е лесен. Толкова прилича на българския... Е, вярно, има падежи, които малко усложняват работата. Но пък лексиката... Казват, че лексиката в двата езика съвпада до 80%! И изведнъж прочитате израза „свежая булка“ например. И как да ви дойде наум, че става дума за прясно хлебче, а не за свежа булка? Или ви казват: „Какая красивая у тебя майка!“. Оглеждате се за майка си и се чудите дали наистина е толкова красива, като и през ум не ви минава, че става дума за фланелката ви! Освен това разбирате, че руснаците не мият, а чистят зъбите си, бият стъклото, вместо да го чупят, и какво ли още не... И става тя една... Тoзи учебен речник е за всички, които изучават руски език, независимо от нивото, на което се намират. Ако сега започвате, той ще ви помогне да усвоите основната лексика, обогатена с най-актуалната, тази, която ще чуете и прочетете в новините. Ако знаете добре руски, тук ще намерите тънкостите, които ще ви помогнат да стигнете до следващо, по-високо ниво. Помагалото се състои от две части: - активен речник с превод на български език - речник на съчетаемостта на всяка заглавна дума в основните ѝ значения, с българските съответствия на всяко словосъчетание, с маркирани различия в съчетаемостта на двата езика. - над 5000 думи с превод на български - пълна съчетаемост на думата с превод на български - подчертаване на различията в двата езика - базов активен речник - най-новата и актуална лексика, необходима - за разбиране на средствата за масова информация - фразеологизми и техните български съответствия - ниво А1 – B2 Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43096

„Срещи с животни“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43141 „Срещи с животни” излиза за първи път на български език, но читателите ще познаят и в тази книга същия забавен любител на всичко шаващо, което може да се обобщи като „фауна”. Този съвременен Ной е готов на всичко, за да опази от изчезване всяко живо същество. Даръл примира от умиление пред майчинските инстинкти на стоножката и с любов ще сподели занимателни факти и за лигавия плужек – той ги намира за еднакво очарователни и достойни за внимание. Писателят отново разказва за преживяното по време на пътуванията си по света, но в тази книга се е постарал да категоризира животните и да ги систематизира по свой си даръловски начин. Джералд Даръл Джералд Даръл е роден в Индия през 1925 г., но три години по-късно семейството му се премества да живее в Англия, а след още три се установява на Корфу. Именно на този благословен от природата остров младият Джералд разгръща дарбите си на естествоизпитател, превръща семейното жилище в зверилник и се посвещава изцяло на изучаването на местната фауна в частност и на всичко живо като цяло. През 1947 г. той финансира, организира и оглавява първата си експедиция в Африка с цел да събере животни за някои големи зоологически градини. Следват експедиции в дебрите на Парагвай, Аржентина, Сиера Леоне, Мексико, Мавриций и Мадагаскар. През 1962 г. лансира първата си телевизионна програма „Двама в джунглата“ за пътуването си в Нова Зеландия, Австралия и полуостров Малая. Успехът е зашеметяващ, така че следват общо 70 програми за телевизията, посветени на експедициите му по света. През 1959 г. основава и оглавява зоологическата градина на Джърси, а по-късно и Тръста за опазване на живата природа. За заслугите си към естествените науки е носител и на Ордена на Британската империя. Брат му Лорънс, един от големите съвременни английски писатели, го насърчава да започне и да описва своите преживелици и в резултат Джералд Даръл пише около 20 книги, които до една се радват на невиждан успех в цял двят. Писателят умира през 1995 г. и в некролога, поместен във в. „Таймс“, пише : „Той пръв събуди света за случващото се с околната ни среда, а неговите книги и телевизионни програми допринесоха за създаването на не едно ново поколение естествоизпитатели и природозащитници“. Джералд Даръл - „Срещи с животни“ Винаги съм се изненадвал как по цял свят хората не обръщат и капка внимание на заобикалящата ги фауна. За тях и в тропическия лес, и в саваната, и в планините, сред които живеят, очевидно не съществува никакъв живот. Очите им виждат само някакъв стерилен пейзаж. Този факт ми беше натрапен за сетен път по време на последното ми посещение в Аржентина. В Буенос Айрес се запознах с един англичанин, който беше прекарал целия си живот в тази страна, но не можа да се начуди къде сме тръгнали с жена ми да ловим животни в пампасите. – Но там няма нищо, скъпи приятелю! – възкликна. – Защо? – озадачих се, понеже ми се беше сторил интелигентен човек. – Че то цялата пампа не е нищо друго освен трева и пак трева – заразмахва бойко той ръце в желанието си да ми покаже докъде стигала тревата. – Нищичко няма там, скъпи приятелю, абсолютно нищо, освен трева и тук-там по някоя крава. Да, едно такова най-грубо описание на пампасите не е много далеч от истината, ако се няма предвид фактът, че тази огромна равнина се състои не само от крави и гаучоси. Изправен насред пампасите, можеш да се въртиш бавно на триста и шейсет градуса и ще видиш единствено легнала хоризонтално като маса за билярд трева, стигаща чак до хоризонта и прекъсвана само тук-таме от купчини гигантски магарешки бодили, високи около два метра и приличащи на несравними с нищо сюрреалистични свещници. Изпънал се под парещото синьо небе, този пейзаж може наистина да ти се стори мъртъв, но под трептящия плащ на тревата и сред горичките сухи, трошливи стъбла на магарешките тръни съществува един невероятно разнообразен живот. И ако тръгнеш на кон в най-голямата жега през този тревист килим или си запробиваш път през гигантска гора от бодили, при което крехките стъбла пукат и пращят под теб със силата на фойерверки, малко неща би видял, с изключение на птиците. На всеки четирийсет-петдесет метра ще срещнеш по някоя подземна сова, изпъчила се като гвардеец на пост върху туфа трева до дупката си, да те приковава с невярващ смразяващ поглед, а щом се приближиш, подхваща нервен притеснен танц, след което полита безшумно над тревата. Движението ти неминуемо попада в полезрението и бива незабавно докладвано от наблюдателите на пампасите – черно-белите маскирани калугерици, които щъкат скришом насам-натам, привеждат глави и не те изпускат от взора си, докато в един момент не се вдигнат на шарените си криле и захванат да кръжат отгоре ти и да пищят тревожно „теро-теро-теро... теро... теро“, известявайки по този начин присъствието ти на всичко живо в радиус от няколко километра. Някъде там, далеч, други калугерици подхващат пронизителния зов, докато в един момент вече имаш чувството, че виковете им огласят цялата пампа. И няма живо същество, което да не е нащрек или да не проявява подозрителност. Пред теб два от привидно умрелите клони от скелета на мъртво дърво изведнъж разперват криле и се издигат към парещото синьо небе – каракари чиманго с внушителни ръждиви и бели пера и дълги стройни крака. А онова нещо, което ти е заприличало на свръхголяма туфа изсушена от слънцето трева, най-неочаквано се изправя на дългите си яки нозе и се понася с огромни плавни крачки и изпънат врат, слаломира изящно между магарешките бодили, а ти едва сега си даваш сметка, че не е било туфа трева, а обикновено нанду, притаило се с надеждата, че ще го подминеш, без да го забележиш. Така че разгласяването на присъствието ти от страна на калугериците си има и хубава страна: създава паника сред останалите обитатели на пампасите и ги кара да се покажат. От време на време стигаш до някоя лагуана – плитко езерце, заобиколено с тръстика и няколко недорасли дървета. И попадаш на дебелите му зелени жаби, които, когато са разтревожени, скачат върху теб със зейнали уста и издават страховити крясъци. А подир жабите през тревата се плъзгат тънки, дълги змии, украсени в сиво, черно и яркочервено, та приличат на вратовръзките на някое английско частно училище. В шавара почти гарантирано ще намериш гнездо на качулата паламедея – птица, наподобяваща огромна сива пуйка: рожбата клечи в леката вдлъбнатина върху изпечената от слънцето земя, жълтее като лютиче, но не потрепва дори докато копитата на коня ти я прекрачват; в това време родителите крачат тревожно насам-натам и тръбят уплашено, а между крясъците дават, но с по-тих глас, инструкции на отрочето. Такава е пампата през деня. А вечерта, докато се прибираш, яздейки, у дома, слънцето залязва сред пламнали цветни облаци, патици долитат да се скупчат из лагуаните и при кацане разпращат вълнички из тихите води. Ятца розови лопатарки се спускат на розови облаци да се хранят из плитчините сред преспите от черношиести лебеди. Яздиш през бодилите и колкото по-тъмно става, толкова по-голяма е вероятността да срещнеш някой броненосец, превил се като странна механична играчка, да се прокрадва в търсене на препитание; или пред теб ще се изправи скункс, блещукащ ярко в черно и бяло на фона на падащия здрач, опънал вдървена опашка и потропващ нервно и предупредително с лапи. Това бяха първите ми впечатления от пампасите, и то само за няколко дни. А приятелят ми, прекарал целия си живот в Аржентина, така и не беше разбрал за съществуването на този малък птичи и животински свят. За него пампасите си оставаха „нищо, освен трева и тук-там по някоя крава“. Направо да го съжалиш. ЧЕРНИЯТ БУШ В много отношения Африка може да се нарече нещастен континент. Прякорът Ч ерния континент му излиза през викторианската епоха и старата му слава си стои непокътната досега, независимо от това, че вече е осеян с модерни градове, железопътни линии, застлани с чакъл пътища, коктейлни барове и други неизбежни придатъци на цивилизацията. Веднъж създадена, била тя добра или лоша, славата трудно отмира, а по неизвестни причини най-трудно се губи лошата репутация. С най-лоша слава от целия континент вероятно се ползва западното му крайбрежие, наречено интригуващо „гробницата на белия човек“. Ред истории го описват – неправилно при това – като ширеща се непрестанна и непроходима джунгла. А успееш ли веднъж да пробиеш през преплетените лиани, през трънаците и шубраците (за всеобща изненада, в разказите непроходимата джунгла много често се оказва лесно пробиваема), установяваш как няма храст, който да не се люлее и да не потрепва от купищата диви същества, които само чакат да ти се нахвърлят: леопарди със светнали очи, гневно съскащи змии и речни крокодили, впрегнали всичките си нерви да приличат по-убедително на дънер, отколкото самите дънери. Преодолееш ли някак си всички тези опасности, неминуемо налиташ на някое диво местно племе, настроило се да нанесе смъртоносен удар по нещастния пътешественик. Тези местни люде са по правило от два вида – канибали и не-канибали: канибалите са неизменно въоръжени с копия, а не-канибалите – със стрели, от които капе смъртоносна отрова, каквато науката обикновено не познава. Не че човек може да има нещо против творческото въображение, стига то да е лесно разпознаваемо като такова. За жалост, западният африкански бряг е дотолкова набеден, че и при най-малкия опит да се противопоставиш на общоприетите представи, веднага ти лепват етикета на лъжец, чийто крак никога не е стъпвал там. И ми става много мъчно, като си помисля колко онеправдана е тази част от света, където природата е толкова чудата, пищна и красива, макар да си давам прекрасно сметка, че съм само един ридаещ тъжно насред пустошта глас. В хода на моята дейност съм имал възможността да наблюдавам по един или друг начин много тропически лесове, тъй като на човек, който си изкарва прехраната с лов на живи диви животни, му се налага неизбежно да навлиза да ги търси в така наречената непроходима джунгла. Те, за съжаление, не щат да идват сами. Стигнал съм до извода, че средностатистическият тропически лес всъщност страда от невероятната липса на диви екземпляри: че може цял ден да се скиташ, без да видиш нищо по-вълнуващо от някоя и друга птица или пеперуда. Не че няма животни – има ги, и то в изобилие, но те най-разумно те отбягват, така че, ако искаш да ги видиш или заловиш, трябва да знаеш къде точно да ги търсиш. Спомням си как веднъж, след шестмесечен лов в горите на Камерун, показах събраните от мен стотина и петдесет различни бозайници, птици и влечуги на един джентълмен, който от двайсет и пет години живееше в този район, и той остана поразен от факта, че такова многообразие е съществувало едва ли не пред прага на дома му, в гората, която той е смятал за безинтересна и почти лишена от живот. Жителите на Западна Африка, които използват известния като „пиджин“ диалект на английския, наричат гората „буш“. При това правят разлика между два вида буш: единият е районът около селото, съответно градчето, който е добре познат на ловците и на места прелива в обработваеми ниви. Там животните се плашат и е трудно да ги видиш. Другият вид е черният буш, отдалечен с километри от най-близките села и посещаван само понякога от някой и друг ловец; именно тук, стига да си търпелив и тих, можеш да видиш дивите животни. Животните обаче не можеш да ги уловиш, ако просто разхвърляш капани из гората; колкото и случайни да ти се сторят от пръв поглед техните движения, скоро установяваш, че в мнозинството си те имат строго установени навици и в продължение на цели години се движат по едни и същи пътеки, явявайки се на едни и същи територии в определени периоди, когато там се намира достатъчно храна, а после, щом тя свърши, изчезват нанякъде, и винаги пият вода на едни и същи места. Някои дори си имат специални тоалетни, често отдалечени на известно разстояние от леговищата, в които прекарват по-голямата част от живота си. Случвало се е да поставя капан в гората и нищо да не се хване, а като го преместя само на три метра вляво или вдясно – веднага да уловя нещо, понеже съм налучкал пътя, който дадено животно използва редовно. Така че преди да заложиш капаните, трябва най-търпеливо и внимателно да изучиш околността и да установиш кои са най-често използваните маршрути по върхарите на дърветата или по горския терен; къде са започнали да зреят дивите плодове и в кои дупки прекарват деня нощните животни. Докато бях в Западна Африка, прекарах сума ти време в наблюдения – да установя привичките на горските обитатели, че да ми е по-лесно да ги уловя и опазя. Един такъв район изучавах в продължение на около три седмици. В горите на Камерун понякога се срещат места, където почвеният слой е прекалено тънък, за да може да издържи корените на гигантските дървета, на чието място в такива случаи са се настанили нискорастящи шубраци, храсти и дълги треви, намиращи достатъчно препитание в тънкия слой пръст върху някоя сива скала. И доста бързо установих, че краищата на една от тези естествени ливади, която се намираше на около пет километра от бивака ми, са идеално място за наблюдаване на всякакви диви животинки, тъй като поляната се състоеше всъщност от три ясно отчетливи растителни зони: първо – самата трева, на площ около осем хектара, почти напълно избелена от прежурящото слънце; около нея – тясна ивица шубраци и храсти, оплетени нагъсто с паразитни пълзящи растения и окичени с ярките цветя на поветицовидното фасулче; и едва след тази зона с ниска растителност започваше истинската гора с огромни петдесетметрови стволове – масивни колони, които подпираха безкрайния покрив от зелени листа. При което, ако човек си подбере внимателно мястото, може да наблюдава едновременно по един малък сектор и от трите вида растителност. Напусках лагера много рано сутрин; но дори и в този ранен час слънцето вече припичаше жестоко. Излизах от разчистената лагерна площадка и се мушвах в хладния лес и зелената му сумрачна светлина, която успяваше да пробие през гъстия листак над главата ми. Пристъпвах внимателно между гигантските стволове по горския под, така плътно покрит от пласт подир пласт опадали листа, че пружинираше меко и леко под краката ми като някакъв персийски килим. Единственият шум, който се чуваше, беше непрестанното стържене на милионите цикади, впили се в кората на дърветата, от което въздухът буквално трепереше; но щом се приближех, тези красиви зелено-сребристи насекоми се понасяха из гората като миниатюрни самолетчета на блещукащите си прозрачни крилца. От време на време дочувах и жалното „ууиии“ на малка птичка, която така и не успях да идентифицирам, но която винаги ми правеше компания, докато скитах из гората, и ми задаваше въпроси със своя мек ромонещ гласец. На места над главата ми се появяваше голяма пролука в листния покрив – от някой прояден от насекомите и влагата клон, паднал с трясък от няколко десетки метра височина и оставил дупка в горския навес, през който златните слънчеви лъчи сега пробиваха до земята. И в тези петна от ярка слънчева светлина се виждаха ясно насъбралите се пеперуди: едри екземпляри с продълговати, тесни оранжевочервени криле, блещукащи на тъмния горски фон като десетки пламъчета от свещи; малки, нежни, приличащи на снежинки създания, които се надигаха като облаци изпод нозете ми, после бавно, с пируети кацаха пак върху тъмните плесенясали листа. Докато по някое време стигнех до брега на поточето, промушващо се шепнешком през огладените от водата канари, всяка една украсена с калпаче от зелен мъх и ситни растения. Поточето прекосяваше леса, след нея – и ивицата с ниската растителност и навлизаше в ливадата. Но на самия ръб на гората теренът ставаше полегат, та водата образуваше няколко миниатюрни водопадчета, всяко едно украсено с туфи диви бегонии с блестящи восъчно жълти цветчета. Тук, на края на гората, силните дъждове бяха успели да отмият постепенно почвата изпод масивните корени на едно от гигантските дървета и то беше рухнало така, че сега половината му беше все още в леса, а другата половина лежеше в ливадата – огромен кух ствол, бавно гниеща черупка, обрасла нагъсто с поветицовидно фасулче и мъх, – а по белещата му се кора маршируваха батальони от отровни гъбки. Тук беше моето скривалище: по част от ствола кората беше опадала, разкривайки кухата му наподобяваща на кану вътрешност, където можех да се притая, скрит зад ниската растителност. След като се убедях, че корубата няма за момента други обитатели, скривах се в нея и започвах да чакам. През първия час обикновено не се забелязва нищо, освен цвърченето на цикадите, по някой висок крясък на жаба дървесница откъм брега на поточето и от време на време по някоя случайна пеперуда. Но след известно време гората вече те е погълнала, забравила е за присъствието ти, та ако не шавъркаш, след този час вече си възприет като част – макар и доста непохватна на вид – от целия пейзаж. По правило най-напред се появяват гигантските бананояди, които се хранят с дивите смокини по края на поляната. Тези огромни птици с дълги, провиснали като на свраки опашки, още на километър от леса започват да предупреждават за пристигането си с поредица мощни, звънливи и радостни крясъци: „каруу, куу, куу, куу“. Долитат устремно и с чести пикирания откъм гората, кацат по смокиновите дървета, започват да си подвикват щастливо и да подмятат дългите си опашки, от което златистозелените им пера присвяткват с всички цветове на дъгата. Притичват по клоните по един съвсем нехарактерен за птица начин, скачат от един на друг с големи кенгурски скокове, късат дивите смокини и лакомо ги поглъщат. След тях на угощението се явяват цяло стадо гвенони мона с ръждивочервена козина, сиви крачка и с по две яркобели петна, подобни на два гигантски отпечатъка от пръсти, от двете страни на основата на опашките им. Приближаването на тези маймуни може да се сравни единствено с внезапен вой на вятъра през листата на дърветата, но ако човек се вслуша внимателно, ще отдели от фона особения звук „ууп-ууп“, следван от силно и донякъде пиянско свирене, сякаш десетки праисторически таксита са попаднали в улично задръстване. Този звук оповестява появата на птиците носорози, които следват неотлъчно маймунските стада и се хранят не само с намерените от маймуните плодове, но и с гущерите, жабите дървесници и насекомите, които те подплашват, докато се прехвърлят по върхарите на дърветата. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43141

Обзор на всички най-значителни космически постижения до момента, както и бъдещите планове:

Утре в 18:00 във Военния клуб! Ще гледаме хубав филм и ще се видим по хубав повод! 101 години от II-та Балканска война http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=16819 https://www.facebook.com/events/1519933154902069/

Във форума е забранено да се коментират политически теми и въпроси от всякакъв характер, но тъй като се забелязва голям интерес за обсъждане на политика то създавам тази тема... Тук може да си пишете каквото искате свързано с политика... Всеки коментар свързан с политика извън тази тема ще бъде изтрит, а авторът ще получи наказание.

Докато не се научите, че във форума не може да се говори за политика темите ще се затварят! Тук може да продължите свободно: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=16847&hl=

В брой 66 на списание "Българска Наука" има много интересна статия по въпроса: http://issuu.com/bgnauka/docs/bgnauka66 Наднорменото тегло един от факторите за снижаване издръжливостта на войнския състав и едно от най-честите заболявания на модерното общество. http://nauka.bg/m/%D1%81%D0%BF-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D0%BA%D0%B0-66

На 07 юли всички във Военния клуб! http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=16819 https://www.facebook.com/events/1519933154902069/

Аз да припомня на 7 или 8 юли във Военния клуб от 18:00 часа. (тези дни ще се уточни окончателно деня) http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=16819 https://www.facebook.com/events/1519933154902069/

Фондация Българска Памет е учредена в обществена полза през 2007 г. с цел осъществяване на съвременната идея за национална идентичност в перспективата на европейската принадлежност на България. Фондацията подкрепя национално отговорни инициативи в духа на демократичните ценности на Обединена Европа – плурализъм, толерантност, автономност и съгласие. Програмните приоритети на фондацията се реализират в четири основни направления: утвърждаване на националното чувство у най-младите, чрез инициативи за опазване и социализация на културно-историческото наследство; инициативи за борба с демографската криза в България; образователни инициативи за интеграция и социализация на българските общности от историческата диаспора и инициативи за изграждане на икономика на знанието и реализация на младите хора в България.

Аз давам още едно предложение, което е по-скоро задължително за след панаира... По случай 101 години от Междусъюзническата война организираме събитие на 30-ти юни във Военния клуб, след събитието ще има посещение в някое софийско заведение Повече: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=16819 https://www.facebook.com/events/1519933154902069/

Дългоочакваният доклад на Националната комисия по изследванията (NRС) на САЩ относно полета на хора до Марс най-после се появи:http://www.thespacereview.com/article/2535/1 Еспресо машина на Международната Космическа Станция. От ноември месец и космонавтите ще могат да се наслаждават на сутрешната чаша еспресо кафе. http://gizmodo.com/the-iss-will-get-a-custom-espresso-machine-with-a-few-s-1591358914?utm_campaign=socialflow_gizmodo_facebook&utm_source=gizmodo_facebook&utm_medium=socialflow

Повече от 5000 деца ще започнат обучение по математика по системата JUMP Math от новата учебна година Над 200 нови учители вече са подготвени да преподават по иновативния метод, през следващите месеци предстои обучението на още 100 Повече от 5000 деца ще започнат да учат математика през новата учебна година по системата JUMP Math, създадена от канадския математик и драматург Джон Майтън. У нас по иновативния педагогически метод се преподава вече четири години, като през изминалата учебна година по него са се обучавали общо 1300 ученици от първи до четвърти клас. Това съобщи на пресконференция днес Явор Джонев, председател на Института за прогресивно образование, който внедрява системата JUMP Math в страната. Нейното основно предимство е, че създава вътрешна мотивация за учене и искрен интерес към математиката. Това води до успешно усвояване на материала и много по-добри резултати за всички ученици. Впечатляващо е, че благодарение на JUMP Math за повечето деца математиката става любим предмет, дори и преди това да са имали проблеми с нея. Всички деца разбират материала в дълбочина, придобиват нагласи и умения за задълбочено мислене, творчество и взаимно сътрудничество. На събитието, посветено на резултатите от досегашната дейност на организацията, взеха участие още Евелина Миленова, главен методист в Института за прогресивно образование и Наталия Димитрова, преподавател в 84-то Основно Училище „Васил Левски“ в с. Герман. Журналистите получиха възможност да разговарят и с две от децата, обучаващи се по системата JUMP Math - Цветелина Манолова и Жени Аркова, които са завършили втори клас. След пресконференцията пред медиите беше проведен и примерен открит урок по канадския метод. До момента общо 70 преподаватели от 23 български града са обучени и вече преподават по иновативния метод. В началото на 2014 г. Институтът за прогресивно образование получи финансиране от фондация „Америка за България“, което му позволява значително да разшири дейността си и очакванията са през новата учебна година над 300 нови учители да бъдат обучени по системата JUMP Math и поне половината да започнат да работят през септември. Предстоят обучителни семинари за учители в градовете Габрово, Хасково, Бургас и Варна, а всички останали могат да се включат в един от четирите учебни цикъла, които се провеждат чрез интернет семинари. Тренингите са напълно безплатни за учителите, а датите на обученията могат да бъдат открити на сайта на Института - progresivno.org. Финансовата помощ на фондацията позволява на всички нови класове по JUMP да получат материалите си безплатно през първия учебен срок. Останалите плащат по 15 лв на учебен срок, а за семействата с ниски доходи сумата се поема от Института. Нито едно дете не е възпрепятствано да учи по системата по финансови причини. „Радващо е, че всичките ни ученици завършиха учебната година с много добри резултати и въпреки че все още не сме анализирали всички изходни тестове, вече има данни за класове, които са повишили успеха си с повече от една единица. Още по-радващо е, че всички ученици са си повишили мотивацията и любовта към математиката, а децата със затруднения работят добре по математика и достигат общото ниво на класа. Бързите деца заемат водещи места на някои състезания, без никаква специална подготовка. Дори най-трудните концепции в JUMP се учат лесно, защото се обясняват на малки стъпки и непрекъснато се надграждат с предизвикателни упражнения“ - разказва Явор Джонев. Според него въпреки че Институтът не поощрява конкурентния принцип между децата, те проявяват любопитство и гледат на състезанията като на лично предизвикателство, с което имат увереност и способности да се справят. Към момента по системата се преподава в училища от София, Пловдив, Варна, Стара Загора, Бургас, Силистра, Етрополе и други градове във всички краища на България. Учителите преминават през три 6-часови обучителни модула по теория и практика. Основното предимство на JUMP Math е именно фактът, че методът се справя с ключовата педагогическа задача – да се постигне мотивация за учене сред децата. Системата на практика подтиква учениците да пожелаят да учат и за много от тях математиката бързо се превръща в любим предмет. Те се чувстват приятно, изпитват радост и искат да учат повече. Освен това те се научават да работят заедно, практикуват групова интелигентност, развиват умения за анализ, критично и съзидателно мислене. Имат активно отношение към живота, не се страхуват от грешките си и ги използват като възможности за учене. Отличните академични резултати са следствие от всичко това. Системата се изгражда от 15 години и се прелага в множество училища в Канада, САЩ и Великобритания. Главната задача през следващата учебна година е провеждане на обхватно и сравнително изследване на класове, които учат по JUMP Math и съпоставими класове, учещи по традиционните методи. Планира се организирането на професионален екип от университети, институти на БАН и звеното за измерване на качеството но образованието към МОН. Ако постигнатите резултати бъдат потвърдени чрез независимо изследване на широка статистическа база, то общественото очакване ще бъде промяна на държавната политика към активна подкрепа за повсеместно внедряване на JUMP Math във всички училища в България. Всички български деца и учители трябва да имат възможност да изпитат радостта от математиката и дългосрочните ползи от уверени умения за качествено мислене, решаване на проблеми и работа в екип.

Тази новина ще накара много хора да спрат с "екологичните навици" в своето ежедневие... В социалните мрежи срещнах коментари от сорта, че това е много лоша новина, защото сега всички ще се успокоят, че има вода..., а този вода дали ще може да се използва скоро не се знае...

Рядко срещащи се съвпадения са помогнали на Schild и неговите колеги от Harvard-Smithsonian Center for Astrophysics да изучат в тънки детайли квазара Q0957+561 . Те показват, че централният обект не е "черна дупка". Структурата на квазара няма нищо общо със съществуващите теориите... Най-после нещо смислено! "Вярвам, че това е първото доказателство, че цялата парадигма за "черните дупки"е грешна" , казва Darryl Leiter от Marwood Astrophysics Research Center in Charottesville, Virginia, САЩ. http://www.newscientist.com/article/dn9620#.U5lT__l_uSo

Браво на французите очевидно е че те ще оглавят групата... Аз лично искам да видя братята от Босна до къде ще стигнат

На 16 юни (понеделник), от 11:00 ч., в офиса на Институт за прогресивно образование (София, бул. Драган Цанков, 12 – 16, ет. 1, офис 1) ще се проведе пресконференция, на която деца и учители ще Ви докажат, че математиката е за всички и всеки може да бъде успешен. Организацията вече четири години внедрява у нас системата за обучение по математика JUMP Math, която спомага за значителното повишаване на успеха на учениците по този предмет, както и тяхната мотивация да учат. Много деца, които преди не са харесвали математиката, след обучението чрез JUMP Math променят мнението си и твърдят, че това е любимият им предмет. На пресконференцията ще присъстват Явор Джонев, председател на Института за прогресивно образование и активен реформат, Евелина Миленова, главен методист на JUMP Math и др. Представители на ИПО ще разкажат за постигнатото през четвъртата година от своята дейност, както и за плановете за значително разширяване през следващата учебна година. Очаква се броят на учителите, преподаващи по метода JUMP Math, да се увеличи близо три пъти, както и все повече деца в детските градини да учат по системата в бъдеще. Учители и деца ще разкажат от първо лице впечатленията си от JUMP Math и ще отговарят на Вашите въпроси. Основен партньор на ИПО във внедряването на JUMP Math в България е Фондация “Америка за България”.

Какво (не) знаем за японската религия? Излезе от печат първото българско изследване, посветено изцяло на японските религиозни вярвания – „Японската религия“ на видния японист Братислав Иванов. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42959 Излезе първото българско изследване, което е изцяло посветено на японските религиозни вярвания: „Японската религия“ на япониста Братислав Иванов. Авторът излага тезата, че историята на японската религия може да се представи като „диалог между шинтоизма, естествено възникнал на японските острови, и привнесените по-късно континентални религии“. Иванов поставя акцент върху шинтоизма, който е „онази духовна константа в историята на японския народ, благодарение на която от различните религиозни традиции се синтезира единна етнокултурна цялост“. В Страната на изгряващото слънце изборът между шинтоизъм и будизъм би бил равнозначен на влизане в матрицата на непривичния за японеца монотеистичен модел. Политеизмът и анимизмът – традиционно свързвани в Европа с т.нар. примитивни общества – са основни характеристики на шинто. Шинтоизмът добива широка популярност през 30-те–40-те години на XX век – в периода, известен под името курай танима (тъмната долина), – тъй като японските политици по време на Втората световна война му отреждат специално място в придобилата особена тежест тогава националистическа пропаганда. След края на войната окупационните власти сочат шинтоизма като един от основните виновници за милитаризирането на Япония, а първоначално това разбиране е възприето не само от страните-победителки, но и от някои японци. През 80-те години на миналия век интересът към шинтоизма се възражда, макар много от стереотипите все още да са живи. Често неговото значение се подценява с аргумента, че японците рядко употребяват термина шинто. В „Японската религия“ Братислав Иванов подчертава, че терминът не се среща и в първата японска конституция (приета през 1889 г.), но тя – без съмнение – е пропита именно с духа на шинтоизма. „Случайно или не, през първото десетилетие на ограничителната политика, провеждана спрямо шинтоизма, в средите на бийтпоколението се ражда митът за дзен, който през следващите години се разпространява из целия западен свят. Още през далечната 1959 г. Умберто Еко споделя мнението, че в Западна Европа дзен е издигнат в култ (una fase cultuale)“, добавя още Иванов. В края на миналия век дзенбудизмът става популярен и у нас, като се налага тенденцията с него да се обясняват едва ли не всички явления в японската култура, което води до тяхното изкривяване и неадекватно разбиране. В „Японската религия“ са разгледани също чайната церемония, сухите градини – традиционно свързвани с естетиката на дзенбудизма, хайку поезията. Специално внимание се отделя на японския манталитет, както и на влиянието, което религиозният синкретизъм е оказал върху духовния живот на японците. Преводите от японски са на автора, като цитатите от китайската класика са преведени от руски или английски. Книгата е предназначена не само за тесен кръг специалисти, но и за всички, които се интересуват от историята и културата на Япония. Братислав Иванов е преводач от японски език, автор на редица трудове по лингвистика и културология, сред които: „Увод в японската писменост“, „Основи на японския език“, „Японска граматика. Функционален аспект“, „Японски йероглифен речник“, „Българо-японски речник“, „Японско-български речник“, „Японската цивилизация“ и др. Завършва Московския държавен университет, специалност „Японски език и литература“, и специализира в Института за японски език към Японската фондация. Член е на първия преподавателски екип при откриването на специалността „Японистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и в продължение на повече от десетилетие преподава „Теоретична граматика“ и „Класически японски език“. Понастоящем e диpeктоp нa Бългapо-японcкия обpaзовaтeлeн и култуpeн цeнтъp към 18 СOУ „Уилям Гладстон“ в София. Чете лекции по японски език и култура в магистърска програма към Софийския университет като хоноруван преподавател. През 2009 г. Иванов е удостоен от НВ император Акихито с „Ордена на изгряващото слънце“ за приноси в развитието на академичните изследвания на японския език и разпространението му в България. Братислав Иванов е член на редакционната колегия на елитната библиотека „Изток“ на ИК „Изток-Запад“, част от която е и книгата „Дзен и японската култура“ на Дайсецу Т. Судзуки. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42959 Откъс от „Японската религия“, Братислав Иванов Тъмната долина На 25 декември 1926 г. император Тайшьо умира и на престола се възкачва новият император Хирохито, който управлява под девиза Просветен мир (Шьоова). През неговото управление Япония изминава дълъг и противоречив път – милитаризиране на страната, създаването на марионетната държава Манджоу-Го, нова война с Китай, Тихоокеанската война, окупацията на страната и нейното възраждане. Обикновено периодът Шьова се дели на два подпериода, като границата между тях е актът за капитулацията на Япония във Втората световна война, подписан на 2 септември 1945 г. на борда на американския линкорн Мисури в Токийския залив. Когато Япония взема решението за капитулация, император Шьова (Хирохито) произнася знаменитите думи, че японците трябва да понесат непоносимото и да изтърпят нетърпимото. Времето от т.нар. манджурски инцидент през септември 1931 г. до капитулацията на Япония във Втората световна война през август 1945 г. е известно под названието тъмната долина (курай танима). През 1937 г. Министерството на образованието издава в огромен тираж брошурата Същност на държавния организъм (Кокутай но хонги), която може да бъде определена като манифест на японския национализъм. В началото на брошурата се подчертава, че възникналите в японското общество пороци и проблеми са резултат на необмислени заимствания от Запада в областта на духовната култура. Изходът от това положение анонимният автор на брошурата вижда във възраждането на специфичните за Япония национални ценности, по-важните от които са: божественият произход на японската династия; предаността към императора и родината, предполагаща готовност за доброволна смърт в тяхно име; синовният дълг, включващ безусловно подчинение на родителите и почитане на предците; приоритетът на интересите на колектива спрямо личните интереси; високият и благороден воински дух; абсолютната хармония на японците с природата, изразяваща се в ненадминато естетическо чувство. За да се улесни контролът над религиите, през 1939 г. е приет Закон за религиозната дейност. Многобройните секти в будизма и шинтоизма са намалени съответно на двайсет и осем и тринайсет. Няколкото десетки протестантски църкви са обединени в една. Имало е и случаи на репресии, засегнали предимно последователи на ничиренизма. В затвора е хвърлен и там умира Макигучи Цунесабуро (1871–1944), който е идеен вдъхновител на бъдещата будистка школа Сока гаккай, възникнала първоначално като образователно сдружение. Преследвали се не само опитите за критика на официалната доктрина, но и обективното изучаване на митовете, залегнали в нейната основа. В речта си пред парламента тогавашният министър на образованието Араки Садао откровено заявява, че всички религиозни организации са длъжни да участват в решаването на въпросите на войната. Впрочем, както отбелязва Р. Елууд (2008: 187), много от тях правели това с ентусиазъм. През 1940 г., по време на своя втори мандат, премиерът Коное обвързва Япония с Италия и Германия в съдбоносния Тристранен пакт. Военните победи на Германия в Европа – капитулацията на Франция на 22 юни 1940 г. и изглеждащият неизбежен колапс на Великобритания – подтикват Япония да нападне техните колонии в Югоизточна Азия. Всички политически партии са разпуснати и вместо тях се създава Асоциация за подкрепа на трона. През 1940 г. с многобройни празненства и шинтоистки ритуали е отбелязана годишнината от възкачването на престола на Джинму Тенно, легендарния първи японски император. Светилището в Кашивара – местността, където според легендата станало това събитие – било посетено в течение на годината от 1 350 000 души. След нападението на Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. всички религиозни структури са включени в пропагандната машина на войната, а през април 1942 г. е създадена т.нар. Религиозна организация за развитието на Азия. Следвоенният период Aвгуст 1945 г. е катастрофален за Япония. На 6 август е пусната атомната бомба над Хирошима, а тази над Нагасаки – на 9 август. На 8 август Съветският съюз денонсира договора за ненападение, подписан с Япония през април 1942 г. Наслагването на тези събития изиграва решаваща роля за капитулацията на Япония, обявена от императора на 15 август. В писмо до сина си Акихито, датирано от 9 септември 1945 г., императорът определя като причини за поражението подценяването на Великобритания и Съединените щати, надценяването на духа за сметка на знанията, както и арогантността на военните (Behr, 1989: 366). Актът за капитулацията е подписан на 2 септември 1945 г., а на 4 октомври Щабът на окупационните войски приема директива, с която се отменят ограниченията на политическите, гражданските и религиозните свободи. В съответствие с тази директива се отменя и Законът за религиозните организации от 1939 г. През август 1945 г. генерал Макартър, наречен по-късно от японците синеокият шьогун, пристига в Япония и с това се поставя началото на нейната окупация, продължила до 1952 г. Окупационните власти разглеждат мита за божествения произход на императора като една от основните причини, довели до милитаризирането на Япония и веднага след капитулацията подготвят т.нар. Декларация на човека (Нинген сенген), с която император Шьова (Хирохито) се отрича от божествения си произход на 1 януари 1946 г. Още преди това с директива от 25 декември 1945 г. на командването на съюзническите окупационни войски шинтоизмът е отделен от държавата и лишен от държавни субсидии. В отговор на това още на 2 февруари 1946 г. три шинтоистки организации образуват нова неправителствена организация под наименованието Асоциация на шинтоистките светилища (Джинджя хончьоо), която на 14 февруари е регистрирана като юридическо лице. Фокусирането върху темата за шинтоизма отвлича вниманието от другите конфесии, въпреки че предаността към императорската система и лично към императора в никакъв случай не може да се разглежда като чисто шинтоистки феномен. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42959

Първият превод на „Нощни разговори край огнището“ от китайския мислител Уан Юнбин в Европа и на Запад: на български език Източна мъдрост, органично израстваща от конфуцианската етика е в същината на „Нощни разговори край огнището“ (ИК „Изток-Запад“) на Уан Юнбин. Изданието е в превод от старокитайски и излиза за първи път в Стария континент. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43018 В китайската литература има три книги, обединени под общото название „трите чудни книги на житейската мъдрост“. Първата от тях е „Нощни разговори край огнището“, писана от Уан Юнбин през епохата Цин (1644–1911). Заглавието на втората е „Разговори за корените“, позната на българския читател като „Корените на мъдростта“, и е дело на Хун Дзъчън от династия Мин (1368–1644). Третата „чудна книга на житейската мъдрост“ е „Съкровени записки край прозорчето“, създадена също по време на династията Мин от Чън Дзижу. Всяка от тези книги е писана в жанра „миниатюри от чисти слова“, познати в западната литература като сентенции, фрагменти, мъдри фрази, крилати думи и т.н. Между западното и източното разбиране на подобни мъдри мисли съществува обаче известна разлика, която най-вероятно е породена от различния подход на двете култури, описан от известния китайски писател Лин Ютан – „подходът на фактичността“, характерен за Запада и „подходът на ценността“, следван на Изток. Докато европеецът се позовава винаги на цифри, факти и данни от изследвания, за китаеца е „много по-важно сърцето да е на правилното място“, не можем да не се съгласим с Лин Ютан. Именно в този дух и от гледна точка на различния подход на ценностите е написан и трудът „Нощни разговори край огнището“ от Уан Юнбин. Още с появата си в средата на ХІХ век произведението се радва на голям успех; тя е любима книга прочее и до днес в Китай. Може би това се дължи на факта, че „Нощни разговори край огнището“ в немалка степен отразява традиционен Китай в интимните му детайли и отчасти разкрива първопричините за това, което прави Китай същинския Китай. Подобно на другите две „чудни книги на житейската мъдрост“ и тази съдържа отделни мисли, обединени не от обща тема или сюжет, а от светлината на ярки искри от огнището на мъдростта. В основата на редица източни творби за житейската мъдрост – каквато е и „Нощни разговори край огнището“ – стои конфуцианският хуманизъм, който, смята още Лин Ютан, е лицето на китайския хуманизъм. Докато западният човек разчита в мъдрите мисли метафизика и мигновени проблясъци на озарен от прозрение ум, на Изток мъдростта се корени в живота на личността, семейството, обществото, ражда се от съгласувания със самия живот нравствено-прагматичен Път на мъдростта, а не от абстрахиращия се разум. Един от принципите на Уан Юнбин е бил именно да не учи учениците си на неща, които сам не е изпробвал и изпълнил; знанията, които той е настоявал те да усвояват, са знания именно в конфуцианския смисъл. „Нощни разговори край огнището“ е в превод от старокитайски, дело на китаиста Петко Хинов, който прониква в същината: „В миниатюрите му се среща и „игра на думи“ или по-скоро на йероглифи, но тя не е плод на остроумничене, а на поетична дидактика, която оперира със стила по един традиционен за китайската словесност начин именно поради нравствено-ценностни подбуди, а не заради блясъка на самото остроумие.“ Изданието е първи превод на книгата – която е част от поредицата „Изток“ – на европейски език. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43018 Откъс от „Нощни разговори край огнището“, Уан Юнбин Авторът Създателят на „Нощни разговори край огнището“ Уан Юнбин е роден в епохата на император Циенлун, династия Цин (1792) в селцето Шимън („Каменни врата“), околия Джи­дзян в провинция Хубей. Литератор от епохата Цин, макар самият той скромно да се назовава „земеделец, който се е научил да чете“ във Встъплението си към „Нощните разговори“, той е написал десетки книги, сред които „Сборник с осем жанра от планинското живелище в Цяоси“, „Кратки разсъждения за изговора и значението на йероглифите“, „Накратко за шестте категории йероглифи“, „Събрани йероглифи и двойни преддверни надписи от ‘Увод към беседката с орхидеите’“, „Мъдри мисли на Джудзъ за управлението на дома“, „Събрани изречения и крилати мисли на мъдреци от стари времена“, „Справочник за годините на царуване на прежните императори“, „Изяснителни бележки към ‘Книга за синовната добродетел’“, „Беседи за римите в древнокитайския език“, „Произведения в поезия и проза от дома ‘Западно от моста’“ и др. В изданията на „Нощните разговори“ (както съкратено ще назовавам книгата по-нататък) за нейния автор обикновено пише „роден в годината жъндзъ (49-та от 60-годишния цикъл), в епохата на Циенлун, подробности за живота му не са известни“. Докато обаче правех издирвания върху книгата, открих статия за родословието на необикновения „образован земеделец“, написана от Уан Хунцян, „внук от осмо поколение“ на автора на „Нощни разговори“. Внукът на мъдрия старец е имал щастието да намери и изследва „Родословната книга на рода Уан“, откъдето е извлякъл ценни сведения за надарения си прародител, а учителят Джоу Дъфу, земляк на автора от околията Джидзян, е човекът, комуто дължим откритието, че книжовникът Уан Юнбин от Джидзян е автора на „Нощни разговори край огнището“. В „Обзор на окръг Дзинджоу“ от периода Гуансю (1871–1908) е намерен следният запис: „Уан Юнбин, известен още като Ишан, със звание суйгун[1], с почтителен и дружелюбен нрав, живее като отшелник и наставлява. Околийският началник Джу Сишоу научил за него и скромно го посетил, но Юнбин се отдръпнал да живее на покой. Сред съчиненията му са „Генеалогия и хронологически таблици на императорите“, „Нощни разговори край огнището“, „Сборник с мъдрости и сентенции“. Два пъти имал принос към редактирането на областните анали. Умрял на седемдесет и осем години.[2]“ От „Родословна книга“ става известно, че по време на династия Тан родът Уан е живял в Южноречието (Дзяннан), сетне се е преместил в провинция Дзянси и едва през времето на император Циенлун (династия Цин) са се заселили в селцето Шимън, околия Джидзян на Дзинджоу (днешна пров. Хубей). Уан Юнбин е третият син на Уан Шънцай. От написаното в първоизточниците („Животопис на господин Уан Ишан, удостоен с почетната титла чиновник осми ранг“[3], „Поздравително слово към господин Ишан по случай седемдесетия му рожден ден“[4], съставени от Уан Босин, и съставената от Луо Индзи „Надгробна похвала за господин Уан Ишан, удостоен с почетната титла чиновник осми ранг“[5]) се вижда, че Уан Юнбин е бил учен с традиционни възгледи, възпитан изцяло в духа на конфуцианския светоглед. В детските си години той тъкмо бил започнал да учи в частната селска школа, когато починал втория му батко. Тогава бащата искал да прекрати образованието му, за да се научи да изкарва прехраната си, но малкият Юнбин коленичил пред него и измолил да му позволи да завърши учението си. След това той продължил да се учи с още повече въодушевление и накрая успял да постъпи в областното училище на издръжка от държавата. Въпреки това многократно му отказвали препоръка за кандидатстване за изпитите на провинциално равнище поради упадъка на семейното му благосъстояние. Поради това Юнбин изоставил пътя на чиновническата кариера, „отворил вратите на дома си“, започнал да приема ученици и поел по пътеката на самостоятелното учение, наставление и писане на книги. [1] В епохите Мин и Цин званието суйгун се давало на студенти, които след изтичане срока на обучение, обикновено 10 години, са преминали годишните изпити „суй“. Званието суйгун им е давало правото да постъпят в императорската академия. [2] 光緒《荊州府志·人物志十一》(二)“文苑”條“枝江縣”下,第211頁。 [3] 王柏心,《敕授修職郎宜山王公傳》, съкр. „Животопис“. [4] 王柏心,《宜山公七十壽序》съкр. „Поздравително слово“. [5] 夷陵羅應箕,《敕授修職郎宜山王公墓誌》съкр. „Надгробна похвала“. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43018

Даниъл Денет сочи с какво е опасна Дарвиновата теория Неиздаваният до момента у нас изтъкнат американски учен Даниъл Денет дебютира на родната книжна сцена с колосалния си труд „Опасната идея на Дарвин“ (ИК „Изток-Запад“). Авторът насочва вниманието ни към меметиката, естествения отбор и последиците от великата Дарвинова теория, които напълно преобразяват традиционните възгледи за мястото на човека във Вселената. Разглеждайки теорията на Чарлз Дарвин в светлината на последните открия на науката, Денет убедително излага своите аргументи и провокира не само някои от водещите учени на нашето време (Стивън Джей Гулд, Роджър Пенроуз, Стивън Пинкър), но и всеки любознателен читател. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42960 По ерудиран и увлекателен начин един от най-известните и уважавани американски автори, философът и специалист в сферата на когнитивните науки Даниъл Денет задрасква с дебела черта традиционните разграничения между живата и неживата природа, между света на човека и природния свят, между компютърните програми и човешкия ум, превръщайки еволюционната теория на Дарвин в опасно оръжие, способно да разруши утаявали се в продължение на хилядолетия предразсъдъци. В грандиозния си труд „Опасната идея на Дарвин“ ученият демонстрира как, напускайки тесните граници на биологията, тази наистина опасна идея е способна да доведе до истинска революция в на пръв поглед отдалечени от нея научни области – от математиката и физиката до лингвистиката и етиката. Авторът насочва вниманието ни към теорията за естествения отбор, демонстрирайки как с нейна помощ Дарвин е задълбочил традиционното ни разбиране за мястото на човека във Вселената. В предговора на „Опасната идея на Дарвин“ (с подзаглавие „Еволюцията и превъплъщенията на живота“) Денет пише: „Тази книга е за науката, но самата тя не е научна. Наука не се прави, цитирайки авторитети, независимо колко видни са те и колко са красноречиви, и претегляйки аргументите им след това. Един аргумент не е сериозен само защото произтича от авторитет, но авторитетите могат да бъдат убедителни, независимо дали са прави или грешат. Тук се опитвам да отсея правилното от погрешното. Едно от нещата, които съм се опитал да направя в книгата, е да дам възможност на читателя да се запознае с научната литература, на която се позовавам, осигурявайки единен поглед към полето на изследването, както и мнение относно значимостта или маловажността на сблъсъците, бушуващи в него. Във връзка с част от дискусиите еднозначно изказвам своята позиция, докато други оставям открити, ситуирайки ги в рамка, която позволява да се схванат основните проблеми, както и въпросът дали за читателя има значение как те са възникнали.“ Даниъл Денет е един от най-авторитетните съвременни философи, автор на редица популярни книги и статии и директор на Центъра за когнитивни изследвания към университета „Тафтс“ в Масачусетс, САЩ. Ричард Докинс – автор на мащабните изцяло научни трудове „Делюзията Бог“, „Себичният ген“, „Най-великото шоу на Земята“ и „Сказанието на прадедите“, определя Даниъл Денет като свой ментор. Въпреки популярността и авторитета си на Запад, Денет не е издаван на български език до момента. Емблематичният му труд „Опасната идея на Дарвин“, с който Денет дебютира на родната книжна сцена, е безспорно най-коментираната му книга, която ни показва защо той напълно заслужава определението „един от най-провокативните мислители на планетата“. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42960 Откъс от „Опасната идея на Дарвин“, Даниъл Денет За произхода на морала 1. E Pluribus Unum?[1] Природата (изкуството, чрез което Бог е създал света и го управлява) е предмет на подражание от страна на човешкото изкуство в много други отношения, а също и в това, че то може да създаде изкуствено животно. Щом животът не е нищо друго освен движение на членове, началото на което е в някаква основна вътрешна част, защо да не можем да кажем, че всички автомати (механизми, които се движат с пружини и колела като часовник) имат изкуствен живот? Всъщност какво е сърцето, ако не пружина, и нервите, ако не нишки, и ставите, ако не колела, които придават движение на цялото тяло, според както е искал това майсторът? Изкуството отива още по-далеч, като подражава на това разумно и отлично произведение на природата, човека. Чрез изкуство е създаден този велик Левиатан, който се нарича държава (на латински civitas), който не е нищо друго освен изкуствен човек, макар и по-голям на ръст и съла от естествения, за чиято закрила и защита той е бил създаден. В тоя Левиатан върховната власт е изкуствена душа, която дава живот и движение на цялото тяло. Томас Хобс (Hobbes 1651, с. 1[2]) Томас Хобс е първият социобиолог, изпреварил Дарвин с двеста години. Както ясно показват въвеждащите думи към неговия шедьовър, той разглежда създаването на държавата по същество като създаване на един артефакт от друг, като инструмент за групово оцеляване, „предназначен“ за „закрилата и защитата“ на своите обитатели. Илюстрацията срещу заглавната страница на оригиналното издание показва колко сериозно приема той своята собствена метафора. Защо обаче наричам Хобс социобиолог? Няма как той да е използвал Дарвиновите идеи в своя анализ на обществото, както това правят днешните социобиолози. Но той е съзнавал, ясно и с пълна увереност, фундаменталната Дарвинова задача: трябва да съществува история за това как държавата е възникнала и как тя е внесла нещо напълно ново в света: морала. Трябва да има история, която да ни отведе от епохата, в която не е имало добро и зло, а само аморално съревнование, до времето, в което очевидно те са съществували (в някои части на биосферата), благодарение на процес, който постепенно въвежда „същностните“ черти на етическата гледна точка. Тъй като съответният период е предисторически и Хобс не е можел да се позове на данните, натрупани от изследвания на фосили, историята му е трябвало да бъде рационална реконструкция, поредният разказ „просто така“ (just-so story) (ако използвам поредния анахронизъм). Някога, казва ни Хобс, не е съществувал морал. Имало е живот, имало е човешки същества, които дори са имали език, а следователно и меми (поредният анахронизъм). Можем да допуснем, че те са имали думи – и меми – за добро и лошо, но не и за добро и лошо в етически смисъл. „Там няма място за никакви представи за право и неправо, за справедливост и несправедливост.“[3] Така, макар те да различавали доброто копие от лошото, добрата вечеря от лошата, добрият ловец (експертът-убиец, който доставял вечерята) от лошия (който само подплашвал жертвата), нямали понятие за добър или справедлив човек, за морален човек, за добро или морално дело – нито за противоположностите им – злодеите и пороците. Те можели да преценят дали някои хора са по-опасни от други, дали са по-опитни бойци или по-желани съпрузи, но не стигали по-далеч от това. Те нямали понятие за правилно и неправилно, защото „Справедливостта и несправедливостта са качества на хора, които живеят в общество, а не в самота“[4]. Хобс нарича тази фаза от нашата предистория „естествено състояние“, защото по основните си характеристики тя напомня за състоянието, в което живеят всички други диви животни до ден днешен. В естественото състояние „няма място за труд, защото плодовете му са несигурни... [за] занаяти, книжнина, общество, което е най-лошо от всичко, има постоянен страх и опасност от насилствена смърт и животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък“[5]. И тогава, в един хубав ден се случва така, че настъпва мутация. При разгарянето на конфликт, подобен на всички, случвали се дотогава, се случва нещо ново. Вместо да продължат късогледо да следват егоистичните си практики на взаимно предателство и недоверие, на съперниците, които били особено големи късметлии, им хрумнала нова идея: сътрудничество с цел взаимна изгода. Те подписали „обществен договор“. Ако преди това е имало семейства, или стада, или племена, в този момент възникнал един различен тип група – обществото. Това било раждането на цивилизацията. Останалото, както казват, е история. Колко би се възхитил Хобс от историята на Лин Маргулис за еукариотната революция и обусловената от нея поява на многоклетъчния живот! Докато преди това не е имало друго освен скучни прокариоти, пребиваващи в своето неприятно, животинско, мимолетно съществувание, сега вече са възможни много­клетъчни организми, които благодарение на разделението на труда между група специализирани клетки, могат да се ангажират с труд (в частност, с подхранван от кислород метаболизъм) и занаяти (възприятие и движение с голям обхват, защитна окраска и т.н.). Не след дълго техните потомци създали многоклетъчни общества от много специален тип, наричани (поне доскоро) хора, способни да създават книжнина (или изображения), които започнали да обменят интензивно – и така станала възможна втора революция. [1] Лат. „от много едно“ – надпис, включен в герба на САЩ. – Б.пр. [2] Вж. Хобс, Т. 1970. Левиатан, прев. Р. Русев. София: Наука и изкуство, с. 9. [3] Вж. Хобс (1970), с. 137. [4] Мак там, с. 137. [5] пак там, с. 135.

Великолепно ново видео на два зрелищни слънчевите изригвания.

12.06. 2014 г. (четвъртък), 9:30 ч. Конферентна зала, СУ “Св.Климент Охридски”, ректорат Водещ партньор: СТОЛИЧНА ОБЩИНА Медиен партньор: БЪЛГАРСКА НАЦИОНАЛНА ТЕЛЕВИЗИЯ Асоциирани партньори: АЛМА МАТЕР ТВ Интегрален университетски център за електронно обучение на СУ Предприемач.бг Списание „Българска наука” Факултет по журналистика и масова комуникация Факултет по начална и предучилищна педагогика Факултет по славянски филологии Регистрация за участие на имейл: sofia_lc@abv.bg 12.06. 2014 г. (четвъртък), 9:30 ч. Конферентна зала, СУ “Св.Климент Охридски”, ректорат Водещ партньор: СТОЛИЧНА ОБЩИНА Медиен партньор: БЪЛГАРСКА НАЦИОНАЛНА ТЕЛЕВИЗИЯ Асоциирани партньори: АЛМА МАТЕР ТВ Интегрален университетски център за електронно обучение на СУ Предприемач.бг Списание „Българска наука” Факултет по журналистика и масова комуникация Факултет по начална и предучилищна педагогика Факултет по славянски филологии Регистрация за участие на имейл: sofia_lc@abv.bg ПРЕДВАРИТЕЛНА ПРОГРАМА 9:15 – 9:30 Регистрация 9:30 – 9: 40 Откриване на семинара 9:40 – 10:00 Правилата на играта. Игрови дейности във виртуална образователна среда - проф. д-р Ренета Божанкова, ФСлФ 10: 00-10: 20 Роля на Интегралния университетски център за електронно обучение на СУ за виртуализиране на образователното пространство. проф.д-р Р. Пейчева, гл.ас. Стоян Съев, ФП 10:20 - 10:40 Интернет, нови медии и неформално обучение по онлайн медийна грамотност. - Георги Апостолов, Национален център по безопасен интернет 10:40 - 11:00 Добрите практики в неформалното образование. Росен Теодосиев, Петър Теодосиев, списание „Българска наука” 11:00 – 11:20 Сторителинг и научна комуникация, от Горгий до Тед Толкс. Петър Айолов, ФЖ, Телевизия „Алма Матер” 11:20 – 11:40 Рени Попчева, Embrioo 11:40 – 12:10 Кафе пауза 12:10 – 12:30 Медийната педагогика в европейски контекст. проф.д-р Минка Златева, ФЖМК 12:30 - 12:50 Неформално образование за медийна и филмова грамотност във Великобритания. ас. Десислава Стоева, ФНПП 12:50 – 13:00 Представяне на студентски медиен продукт (студенти от ФНПП) 13:00 – 13:30 Заключителна дискусия 14:30 – 17:00 МОБИЛНИ ВИЗИТИ Посещения на студия на БНТ

Ако темата продължава така ще се затвори. Ако някой има проблем с някой потребител то си има ЛС. Всеки може да репортне мнение, което не е по правилата, а не да се продължават с обидите и ругатните...ще има наказания! Също така и на мен и на всеки модератор може да се пише ЛС за нарушенията в темата и във всяка друга тема във форума...