Р. Теодосиев

Горе във всяка тема се дава линк към определения брой! БРОЙ 1 --СЪДЪРЖАНИЕ БРОЙ 2 --СЪДЪРЖАНИЕ БРОЙ 3 --СЪДЪРЖАНИЕ БРОЙ 4 --СЪДЪРЖАНИЕ БРОЙ 5 --СЪДЪРЖАНИЕ БРОЙ 6 --СЪДЪРЖАНИЕ

За Архитектурата ти каза... Главно духовните лица или тези с богословско учение са пишели...аз по нагоре дадох примери...Обърнали са много голямо внимание на съществуването и душата…греха и вярата…Едни от най известните са: Св.Тома Аквински и Св.Аврелий Августин Тук чесно казано не мога да отговоря не съм запознат с достатъчно, за да давам конкретни примери това не означава, че няма. Сега не се хващай на невежеството ми и това да ти служи за довод, че си прав… Голям брой книги са се написали в областта на историята, сатирата и най-вече критики за Библията, Откровение и евангелията… Мисля, че дадох по горе един известен историк и сатирист, ако не е така може да дам по късно… Папата е имал голяма власт над Европа…Англия така и не остъпва… Кръстоносните походи…революциите… Когато говорим за Средновековие то винаги излиза начело Християнството! Спрямо Античноста и Ренесанса Средновековието има застой...

Това за сградите ме обеди в известен смисъл, но ади ся ти ми каже какво общо има с това Християнството? Да кажем Средновековието е изостанало сравнение с Античността, но това не означава, че не се е развивало. Ади сравни сградите, които изброй с тези в момента, ако питаш мен даже сегашните не могат да се мерят с величието на тези от Античността. За книжовнината и философията мога да кажа, че също в Ренесанса са пишели повече, но тогава са обърнали внимание на индивида като личност АЗ и е започнало…това е нямало да стане, ако не сме минали през Средновековието. Аз не съм казал, че може да се сравнява с другите епохи просто не мога да се съглася, че има застой.

Бунт срещу естрадата и попчалгата на "Евровизия 2006" - спечели хардрокът Финландската група "Лорди" доказа, че хардрокът е жив, като най-неочаквано спечели конкурса "Евровизия 2006" (Eurovision.tv), традиционно свързван с попа и шлагерното звучене, а през последните години и с "печелившата формула" на латинокючека и етноритмите. Победата на парчето "Хардрок алилуя" е изненадваща в конкурс, в който участват предимно изпълнители на танцова музика и сладникав поп, отбелязва АП. В среднощното телевизионно предаване от гръцката столица Атина, което у нас се предаваше пряко от БНТ по Канал 1 и сателитния "Тв България", зрителите в Европа станаха свидетели на необичайна конкуренция за първото място между скандинавците и 25-годишния Дима Билан от Русия. На трето място се класира певецът Хари Мата Хари и неговата група от Босна и Херцеговина. "Чудовищата" от финландската хардрок банда "Лорди" (Lordi.org), дегизирани в характерния демоничен стил а ла "Кис", с рога и кръвясали очи, с микрофон, окачен на бойна брадва, и искрящи инструменти, разтърсиха сцената, като докрай останаха анонимни. Въпреки стряскащия им вид, публиката бе изключително благосклонна (а може би и носталгична) към изпълнението им. Европейската публика показа, че хардрокът и метълът са популярни по целия Стар континент, а не предимно в скандинавските страни, където този стил е особено тачен. Според регламента от 1998 г. насам решаващият глас на "Евровизия" имат зрителите. Гласуването за песните се проведе чрез SMS-и в 37 европейски държави, като до голяма степен предпочитанията на публиката бяха основани на "добросъседския принцип". България даде най-много точки на Гърция, Русия и Армения. Финалът на "Евровизия 2006" се състоя в Атина, тъй като по традиция домакин на ежегодната проява е страната, чиято песен е победител на миналогодишния конкурс. Водещи бяха гръцкият певец Сакис Рувас и американската журналистка и актриса от гръцки произход Мария Менунос. По право директно за финала се класират 14 държави: първите 10 от миналата година и най-големите страни участнички - Франция, Великобритания, Германия и Испания. Финландски град кръщава площад на победителите в Евровизия Град Рованиеми, главният град във Финландия, ще кръсти площад в чест на хард-рок бандата Lordi, която спечели конкурса Евровизия тази година. Това съобщава финландската агенция STT. Рованиеми е родният град на Томи Путаансуу, вокалистът на групата. Властите в него смятат, да дадат на звездата и парче земя, чест, която най-често се отдава на спортистите във Финландия. Градчето, което е и домът на Дядо Коледа, се надява да бъде домакин на следващата Евровизия. Проблемът е обаче, че няма необходимата инфраструктура и събитието най-вероятно ще се състои в Хелзинки или Турку. Облечените като чудовища музиканти спечелиха с парчето “Hard Rock Hallelujah“, което се оказа и първото хеви-метъл парче, което печели състезанието

Намерих само това... Людмил Димитров "По жицата" Знаменитият разказ на Йордан Йовков "По жицата" (1927 г.) е сред представителните текстове на неговото творчество и един от най-често интерпретираните в литературната критика. Отделните анализи, писани по различно време и различни по подход, убедителност и продуктивност, все пак успяват да се сговорят помежду си по няколко, вече смятани за безспорни, поетологични зададености на творбата. Тя най-често се чете като диалог за вярата и надеждата, олицетворени от бялата лястовица, които, за да ги внуши на болната Нонка, Петър Моканина изрича "благородна лъжа" (или "неистина" според последния евфемизъм, въведен в гимназиалната практика). Финалният вопъл на героя се тълкува като предизвикателство-упрек към отсъстващото (изчезналото) божество, безразлично към неизмеримата мъка по света. Забелязана е символиката на пътя и сватбата. Този текст ще се опита, макар и конспективно, да огледа няколко аспекта от повествователната стратегия на разказа и да преосмисли на базата на забелязани художествени детайли финалните му послания. Да започнем оттук, че мястото на действие, в което се разгръща сюжетът, е твърде неопределено. За читателя остава неясно къде точно са положени пространствените координати на случката, независимо от предпоставените намеци на заглавието. Преди да разберем конкретните измерения на титъра, словосъчетанието "по жицата" проспектира най-общо пътя, и то в неговата продължителност, последователност и непрекъснатост. Жицата е визуалният ориентир на движението. Но спокойно би могла да подсказва и предстоящо развитие на интригата, метафорично "разплитане" на централния казус, занимаващ се с причините, актуалното състояние и по-нататъшното действие на една болест - тази на Нонка. При това болест, която не може да бъде (из)лекувана от "дохтори", тоест не може да бъде третирана конвенционално. Пътят е подчертан само хипотетично, доколкото още първото изречение "изоставя" буквалното му следване и извървяване до определена цел и оповестява неговото (временно) прекъсване, резултат от индивидуалната воля на "пътника". Особеност на разказа е, че цялото действие протича пред очите и през съзнанието на Моканина: в случая, докато го брани от кучетата, той забелязва, че "тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй" - внушенията на първото изречение. Много важен смислов акцент за по-нататъшната логика на случката е не толкова, че човека вероятно "го гони някаква беда" и има проблем, колкото, че се отбива, свърва от пътя. Още тук фабулата рязко се забавя, почти спира, за да даде тласък на сюжета и да провокира символно-архетипното му осмисляне. Защото отбиването очертава първата и задълго напред единствената координатна ос в иначе ахронотопния сюжет. То маркира траекторията на център и периферия (кръг), чиято окръжност е пътят, а центърът (неподвижната и задействаща гравитационни импулси точка) е самият Петър Моканина. Към него (отвън навътре в пространството на кръга) се насочва селянинът. Едно важно уточнение. Двамата герои не се представят един на друг с имената си. За "непознатия селянин" научаваме, че се казва Гунчо през собствения му разказ, и то доста небрежно, някак между другото, но повествованието отказва да го нарича по този начин и упорито продължава да го въвежда описателно ("селянина"). Пък и "Гунчо" е не толкова същинско име, колкото звателна алоформа от "Драгун" във вариант, заличаващ семантиката на корена "драг" и засилващ усещането за безличност на персонажа, което се потвърждава и от определението "непознатия". Този детайл ще се впише в контекста на имплицитно привлечения библейски мит за заблудената овца, алегоризиращ самоотлъчилия се от вярата и изгубил своя физиономия човек, отново търсещ приобщаване към "паството" на вярващите, на пълноценните. Различни по степен на асоциативност елементи от него са разпръснати из целия разказ. Що се отнася до Петър Моканина, забележително е, че той нито веднъж не е наречен по име пред когото и да било от останалите персонажи. Това, че е Петър Моканина, знае само читателят, и то по изричната воля на автора. Но този наративен жест позволява предварително смислово тълкуване и градене на хипотези, на(д)стройващи в определена посока рецептивните очаквания. Например в критиката много е говорено за семантичната обвързаност между "Петър" ("камък") и фигурата на селянина, внушаваща усещането за "човек планина". Камъкът е градивото на планината, двамата персонажи са знаково едноредни (хомогенни). По-късно парадигмата ще бъде допълнена от споменаването на "Канарата", ситуативно контаминираща се с фигурата на Петър. Но "Петър" е и библейски персонаж, "постамент" на Христовата вяра, а "Моканина" (през румънски "овчар") го притегля към демиургичната ипостаса на "пастиря", към когото се насочва обезвереният Гунчо. Кръгът с отбелязан център "материализира" представата за Бога като сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността й - никъде (Паскал). Следователно единствената реалност е центърът, току-що открита (постигната) от селянина. Нека отново да припомним. Целият смисъл на тези наблюдения е валиден само поради рецептивното предимство на читателя, предоставено му от автора - да знае за героите повече неща, отколкото те знаят и разбират за себе си. Нито Моканина, нито Гунчо имат и най-малката представа за семиосферата, в която попадат. Те се привличат и сбъдват целостта на смисъла, въпреки че нямат информация един за друг. И доколкото в процеса на разказа за селянина стават ясни немалко подробности, Петър Моканина в края си остава почти същата загадка, каквато е в началото. Двамата не се познават, но се припознават по свръхестествен - интуитивен и мистичен - признак. И оттук насетне сюжетът ще формира своя стереоскопична визия: в онтологична перспектива ще се случват съвсем безинтересни неща, които ще получат своето трайно отлагане-филтриране през езотеричната енергия на Промисъла. А промисленият сюжет ще се защитава и отстоява най-вече от езика. Тоест езикът на повествованието ще изговаря неща, за които самото повествование - фактически случващото се - и не подозира. Това личи по сложното намесване на селото Манджилари, с което са свързани надеждите на Гунчо за изцелението на болната му "момичка". То функционира като търсената Обетована земя, където може да се види "явилата се" бяла лястовица. "Манджилари" (през румънското "манджаре") не само имплицира идеята за храната (живота), от която в буквален смисъл Нонка несъмнено има нужда (снагата й, "стопена от болестта", едва личи изпод завивката), но и просфората - задължителен елемент от евхаристията: да не забравяме, че наближава Богородица. Досега Гунчо безуспешно е търсил Мястото; обикалял е в омагьосан кръг. Сред първите въпроси, които задава на Петър Моканина, е: "не е ли на тая страна селото Манджилари и колко път трябва да има дотам". По време на целия им разговор селянинът е с нагласата, че след като Моканина го упъти, той ще продължи във вярната посока. Но след като разказва как кумица Стоеница настоятелно му е заръчала да върви, да заведе и Нонка, Гунчо неочаквано снема всички модалности от речта си и произнася: "И на, додохме". Миналото свършено време недвусмислено издава вътрешното му съзнание за това, че са пристигнали ("Та затова съм дошел"), че селото - в неговия символичен смисъл - е намерено. Подобно предположение демонстрира и Моканина. Първото, което произнася "на глас" в разказа, е констатацията: "Ти май болно имаш", а последното, изречено от него все още в присъствието на Гунчо и семейството му, е благословът: "Хайде, със здраве!". Конвенционалното "Хайде със здраве", равностойно на "Останете си със здраве", констатира и случилото се преодоляване на отчаянието, възвръщането на надеждата-изцеление, макар и все още неосъзната от героите. "Намереното" село е избавление от омагьосания кръг, по който те са вървели досега. Ето защо в края на разказа каруцата символично поема в обратна посока, независимо че уж продължава напред. Очертава се парадоксът на сферата: стоейки на едно място, героите са извървявали пътя на изпитанието; докато говорят, са се движели. Този разказ, освен всички останали, до голяма степен неизбродни, поетологични дълбинности, интерпретира философията на вярата и безверието, синтезирани архетипно в притчата за Тома Неверни от Евангелието на св. Иоан (20: 20-25). "По жицата" ситуира българизираната версия на мита за необходимостта да вярваш, без да си видял. Пък и в контекста на нашата народопсихология чутото (слухът, мълвата) има много по-голяма стойност от видяното. (Поставяйки въпроса за бялата лястовица, Гунчо трепетно акцентира тъкмо върху чутото в смисловата градация: "Може да си я виждал, може да си чувал". А малко по-късно, в обърканите си разсъждения, Моканина потвърждава вероятността за това единствено с по-достоверния аргумент: "Пък и трябва да има, щом се е чуло.") Нещо повече - Моканина компенсаторно изпълнява функцията на самата бяла лястовица: досеща се, че може "съвсем да отчая тия хора" и сменя стратегията на говорене. Той е единственият, когото същите "тия хора", търсейки надежда, са срещнали по пътя си. Но това Моканина не го съзнава и не го допуска. Не го съзнава и не го допуска и Гунчо. Текстът обаче говори друго. Когато момичето поглежда към Моканина с настоятелния въпрос: "Ще я видим ли, чичо?", ремарката съобщава, че ясните му очи "светват". Приливът на светлина е не само знак за неугасналата надежда. В този миг очите на Нонка "отразяват" светлина. Светлината, идваща отсреща, където стои Моканина. Той е поел и цвета на търсената птица. За да не остава впечатлението, че последното твърдение е произволно, дължим само още няколко обяснения. По повод на така наречената "благородна лъжа", стигаща своята кулминация в думите: "Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла", ще допълним следното. Инициативата за това какво да каже Моканина, поема Гунчо: "Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката". И на Моканина не му остава нищо друго, освен да изпълни индиректно заявената воля (подкана) на объркания баща. Но този, който заговаря в момента, не е Моканина, или поне не е Моканина, когото познаваме от разказа досега - наивник, добряк, смутен при въпроса за лястовицата, милосърден. Чрез него говори друго същество, обсебило съзнанието му. След въпроса на Гунчо за птицата, когато се поражда необходимост от потвърждение, за да не отлети и последната надежда, Моканина първоначално е "учуден", тоест вдаден в чудото, а след това: "нещо се подигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха". В него се инкарнира чужда позитивна креативна енергия, друго (висше?) създание. Той неусетно преминава в транс. Репликата: "Ще я видите..." е изречена с тона на заклинание, на пророчество, на благослов. Бъдещето време е перифраза на молитвеното "Амин" ("Да бъде"). След Словото героят остава "замислен", той все още не може да излезе от унеса. В самия финал овчарят не просто перифразира финалните думи на Исус на кръста ("Татко, защо си ме оставил"), но сам се вписва в (се разпъва на) кръст: пуска шилото (долу), тоест забива центъра, символно "закрепя носещата греда", поглежда към небето (горе), констатирайки отсъствието на Бога и се заглежда подир каруцата (хоризонтално). По този начин той "прекръства" и отдалечаващите се "мъченици" ("колко мъка има по тоя свят"), превръщайки се в "гарант" за тяхното спасение. В българската литературна традиция от възрожденския и класическия период функционално е семантизирана опозицията потисници - роби, мюсюлмани - християни. Обикновено двата етноса са съизмервани по социален и верски признак. Ако това противопоставяне е влязло в основата на националната митология и се поддържа в редица представителни творби, в стереотипния си вид у Йовков то е невалидно. Характерно за писателя е съхраняването на външните белези на установените художествени модели, но повествователните му стратегии са по-скоро демитологизиращи. Онова, по което той прилича на своите предшественици и се възприема като национален класик, е съхранената патриархална визия за света. Въпреки това обаче Йовков звучи по новому. Разказът "Най-вярната стража" разчита на няколко поетологични провокации, които трябва да бъдат сериозно осмислени, защото от тях зависи каква посока на интерпретация ще следваме - убедителна, защитена от текста, или маргинална, на която често й се налага да дописва текста, да досъчинява липсващи неща, или (най-важното) да активизира потенциално въведени семантични полета, които нямат пряко отношение към основния сюжет. Към творбата можем да подходим по два начина - като към част от по-голямо повествователно цяло (цикъла "Старопланински легенди") или като към самостоятелно произведение. Според циклообразуващите принципи теоретично е напълно допустимо всеки от влизащите в състава на цикъла текстове да се чете самостоятелно, независимо от другите, тъй като притежава относителна автономност и завършеност. Като част от цялото "Най-вярната стража" е с предзададен жанр и топос: разказът е легенда и мястото на действие е Стара планина. А в контекста на приложените от Йовков циклизиращи принципи и този текст, както и всички останали, започва с епиграф, в случая "извлечен" от писмен паметник - стар летопис, подсказващ одревностеността на сюжета. Фактът, че е "откъслек", дава възможност на автора за повишена фикционалност в съчиняването на интригата и само за частично придържане към смисъла на паратекстовия цитат, който предпоставя като централна сцената на лова със соколи. На няколко равнища (съдържателни и формални) творбата обиграва идеята за троичността: потенциално са зададени три любовни триъгълника, в чийто център е една и съща жена - Ранка; манастирът, в който служи Драгота, носи името на "Света Троица"; тримата мъже въвеждат три самостоятелни сюжетни линии, преплитащи се накрая в общ фокус; условно заглавието се състои от три думи, заключващи цялото съдържание на разказа - последната фраза повтаря заглавния паратекст; в самия финал Ранка отново остава между двама мъже, но сега това са двамата й сина. Най-сетне разказът е трети поред в цикъла, а на цялостното композиционно решение, както е известно, Йовков държи особено. Една от трудностите при интерпретацията на произведението идва оттам, че то не разгръща някои от важните мотиви, за които загатва. Създава се ефектът на "пунктирания" сюжет - говори се пестеливо, сдържано, недоизказано, прескача се от епизод на епизод с усложнени времеви реалии, независимо дали рецептивното съзнание в един или друг момент се нуждае от повече информация. А отговорът на въпроса за какво говори и какво премълчава "Най-вярната стража", би могъл да разкрие част от механизмите, по които се конструира легендарният (мистичният) пласт на текста. Творбата задава множество контексти, голяма част от които не експлоатира. Подвеждаща, но често изкушавала критиците посока, е тълкуването на отношенията между хаджи Емин и Ранка в перспективата насилник - жертва, равнозначна на господар - робиня, турчин - българка и извикваща далечни асоциации с устойчивия сюжетен модел на поемата на П.Р.Славейков "Изворът на Белоногата". Онова обаче, което тук повествованието упорито следва, без изрично да го налага и да го обявява, е сложно протичащият и осъществяващ се до самия край на разказа сватбен ритуал. Той елиминира двама от претендентите за Ранка - Драгота и Косан - и оставя само един (достойния) кандидат, хаджи Емин, колкото на пръв поглед и смущаващ да ни се струва този избор. Първи от героите е въведен Драгота. През погледа и съзнанието му протичат по-голяма част от събитията в разказа, при това в усложнена фабулност - и ретроспективно, и синхронно на действието. Той е свидетел, субективен "тълкувател" и участник в случващото се. Важна част от характеристиката на Драгота се оказва самото му име - от корена "драг" (мил, скъп). Героят обаче преобръща смисловата предпоставеност на името си и се разкрива не толкова като драг на останалите, колкото като драг на себе си. Той е преди всичко нарцистичен тип. Поне на две места в текста отношението на другите към него семантично отрича името му: "Те не обичаха Драгота", "Те хулеха Драгота". Освен това името съвсем не подхожда на монах. То е езическо - нещо странно и антиканонично, защото не съответства на богослужебната практика. Героят и в селото, и в манастира си остава Драгота. Оттук могат да се изведат уличаващите го в безбожност и демоничност помисли и постъпки. Той използва манастира само като укритие, временно убежище, в което зрее хитро скроеният му план за отвличането на Ранка. Във "виденията, пълни със съблазън и грях", в пъклените си тайни помисли героят вижда жената като жертва и е садистично последователен в намерението си да я оплете в паяжината си. По-късно, в руините на манастира, там, където е осквернен храмът - мистичният топос на сватбения ритуал, калугерът пристъпва към поругаването на любовта. Косан е представен и като двойник, и като антипод на Драгота. Двамата си приличат по първичната си страст към Ранка и по факта, че са "единаци", избрали различни модели на един и същи тип поведение - на изолираността си от обществото. Единият е в манастир (тоест извън света), а другият става хайдутин (тоест извън закона). Противопоставени са в определен смисъл и според семантиката на имената си. В "Косан" може да се разчете "онзи, който се коси" или "който се държи косо" - агресивен, раздразнителен, дързък. Същата антиподност между тях продължава и в схватката им, представена зрелищно като ожесточена борба на зверове-хищници за желаната плячка (Ранка). Огънят, символ на страстта, се буквализира-изражда в пожар, алюзия за пъкъла. Двамата персонажи изгарят в него, неуспели да овладеят греховните си инстинкти. Те взаимно се неутрализират. Според тази логика на действието ясно проличава как образът на хаджи Емин последователно е изграждан като централен. Той е единственият достоен за любовта на Ранка и неизменно подхожда към нея като към индивидуалност, с мисълта за самата нея. Възприемането му непрекъснато се допълва с нови характеристики. Началните негативни конотации: турчин ("татарски султан"), господар, друговерец, постепенно се изместват от експликацията на цялостния му естетически облик, а честото замисляне (авторефлексивност) го превръща в типичен йовковски герой. "Най-вярната стража" сред всички разкази в цикъла най-категорично утвърждава случването на сватба, но постепенно: алегорично в началото, действително - в края. Разгърнати са преди всичко елементите от предсватбения ритуал: сгледата и годежът в тяхната контаминираност. Семантиката на лова със соколи например асоциативно кореспондира с възприетото от традицията иносказателно говорене на сватовниците. В този смисъл можем да приемем, че падналият сокол на хаджи Емин при преследването на "гургурицата", тоест на женската, е не толкова победен, колкото поразен ("ранен от любов"). Единствено султанът прониква в непристъпния за другите двама съперници чорбаджийски дом, който като по чудо се отваря широко за него. Сцената е особено интересна в два плана - тя активизира легендарния пласт на разказа и имплицитно разгръща протичането на годежа. Наблюдава се знакова наситеност: вратите се отварят "както се отварят пред цар и пред сватба"; Кара Имам метафорично влиза във функцията на сватовник; в смущението си Ранка разлива кафето пред хаджи Емин - мистичен знак за "познаване" на годеника, при което Кара Имам произнася спонтанната, но задължителна за подобен случай благословия: "Няма нищо, на хаир е!". Всичко това покрива стереотипите на българския фолклорен ритуал. Той се потвърждава още веднъж при грабването на момата от хорото. Оттук нататък разказът изненадващо престава да говори за най-важното - за любовната история. Тя може да се реконструира най-общо едва след края на творбата. Тъкмо краят категорично отменя нагласата на читателя, че хаджи Емин е насилник и похитител и му придава неочаквано нов, но убедителен статут - на спасител. През времето, прекарано в конаците, парадоксално на обичайната логика, Ранка е имала лична свобода и сигурност. Тя не само е била охранявана, но и ухажвана. Факт, потвърждаващ подобно наблюдение, е красивото й (турско) облекло ("късо сърмено елече и атлазени шалвари... наниз от рубета по средата на челото"), когато е в килията при Драгота. Сцената в разрушения манастир е не по-малко знакова от тази на сгледата. Тук отпадат всички предразсъдъци и съмнения за отношението на хаджи Емин към Ранка. В този момент се препотвърждава взаимната принадлежност, съдбовната обвързаност между тях. Хвърлената върху лицето на героинята дреха напомня було; и двамата са ситуирани в светлина (в сиянието на огъня), а чалмата на хаджи Емин е своеобразна "корона" не само на предизвестения победител, но и на потвърдения жених. Жестовете му демонстрират волята на господаря, но и на влюбения. След преодоляното изпитание двамата герои окончателно стигат един до друг. Според същностната идея на разказа най-вярната стража на Ранка е любовта. В епилога след двайсет години не синовете са тези, които пазят майка си, а тя, кръвно обвързана с тях, не би могла и не би искала да ги напусне. Едва сега можем да възприемем посланията на Йовковия текст, внушени чрез умишленото подменяне на важни за смисъла му мотиви: не толкова премълчани, колкото въведени в тяхната привидна противоположност: свободата като затвор, спасението като похищение, любовта като стража. ЖЕНСКИТЕ ОБРАЗИ В РАЗКАЗА "ПО ЖИЦАТА" ОТ ЙОРДАН ЙОВКОВ Росица Нанкова В творчеството на Йовков жената е видяна от различни зрителни ъгли: като красота и съвършенство, като съблазън и загадка, като благослов и проклятие... Около женските образи в творбата гравитира разказът "По жицата", за да разкрие измеренията на човешкото страдание, вяра и неверие. Образът на Нонка - дъщерята на Моканина, събира като във фокус всички гледни точки, защото чрез него текстът отправя своите послания. "По жицата" го прави център на ставащото чрез енигматичната съдба на младата жена, но не я "чува" чрез гласа й, а я "дочува" чрез чутите истории на разказващите за нея. Дъщерята е видяна през множество субективни погледи и образът й е ярко откроен, докато образът на майката е по-скоро "зърнат", отколкото "видян". Така и гласът на момичето откънтява с един въпрос, докато гласът на майката е съвършено приглушен - само плачът й на финала заговаря за безмерната й душевна болка. "Собственият" сюжет на "По жицата" е статичен: един пътуващ селянин се отбива от пътя си, за да запита случайно срещнат пастир за някакво село, и продължава по пътя, без да научи нещо. Повествува не разказът, а "разказите в разказа", т.е. повествователят "се доверява" на персонажите и на техните гледни точки за нещата. Към обилието от гласове се прибавя и художественият факт, че читателят възприема света през очите на Моканина. Така внушенето за дистанция е разколебано и е проблематизирана възможността за безвъпросна яснота. Историята на Нонка е неясна и необяснима и такава си остава до края. Каква е тя в началото? Моканина вижда: "Отзад в каруцата, завита донякъде с черга, сложила глава на черни селски възглавници, лежеше друга жена, по-малка, навярно момиче. Тя гледаше настрана и лицето й не се виждаше.". Въвеждайки образа на момичето, повествованието отказва да покаже лицето му. Едно от възможните тълкувания е, че страданието няма лице, то е състояние на душата, път към себе си и други светове, за които нестрадащите не знаят нищо... И как биха чели по лицето тогава?... Страданието за непреживяващия го обаче е разпознаваемо по други знаци, на пръв поглед незначителни, като епитета "черни", приложен към възглавниците, открояващ цвета на мъката, болката, бездната в душата на човека. Красноречива е и позата: момичето "лежеше" "отзад в каруцата" - ако е здраво, защо ще лежи, при това "завито донякъде"?... Така детайлът се открива като значимото, смислопораждащото начало в текста. Изключително ярко се откроява той при въвеждането образа на майката, на която разказът отрежда най-мълчаливата роля, защото тук езикът на дълбокото страдание е мълчанието. И преди мъжете да заговорят, жените вече мълчат, като на това си решение разказът почти не изневерява до финала. Позата на майката откроява едно смазано от болка тяло, което сякаш не може да понесе тежестта на дешевната мъка: "седеше жена, мушнала ръце в пазвите си, превита; ръченикът й не беше забраден, а с отпуснати настрани краища, за да й е леко. Че беше горещо - горещо беше, но Моканина знаеше, че когато жените отпуснат тъй ръченика си, мъчи ги не толкоз жегата, колкото нещо друго." От вниманието на наблюдателния читател не убягва подробността, че прибраните в пазвите ръце са поза, характерна по-скоро при студено време, а текстът уточнява, че е "горещо". Сетивата на човека сякаш не "реагират" адекватно, ако в душата му е "нещо друго"... Само Моканина знае, че ако в жегата жените не са забрадени, то пак е от това "нещо друго". За четящия знаците "другото" е душевната болка, страданието, направили тази жена безразлична към всичко наоколо, загледана в собствената си мъка, затворена като скритите ръце в пазвите й. "Превита" от скръб, скършена от болка, на нея не й е "леко". Предположението на Моканина "Ти май болно имаш.", се оказва вярно и читателят очаква положителен отговор преди още бащата да го е дал, два пъти повтаряйки глагола "имам". Това е така, защото, взиращият се в психологическите детайли текст вече го е подготвил, приучил го е да се вглежда в подробностите. Сред тях се откроява тази, че мъжете разговарят и чрез техните гласове зазвучава този на момичето и отчасти - на майката. Ако (обяснимо защо) бащата разказва личната им история, центрирана около Нонка, то гледната точка на майката остава скрита, липсва разказ за нея. Може би, защото майчиното страдание е неизговоримо, за него единствено се мълчи. Нонка "думала на майка си - мъчно й било, че дружките й се изпооженили, а тя още стояла." Само майка и дъщеря могат да си кажат толкова интимно-съкровени тайни, да се доверят, да се чуят взаимно. Тук майчината реакция също е спестена, премълчана, а утешителните думи изговаря бащата, търсейки логично обяснение и правейки аналогии, за да утеши чедото си. Жена му е споделила с него Нонкината тревога, явила се е медиатор в тяхното общуване, за да се стигне до Нонкиното настояване: "Моля те, тейко, пусни ме, и аз искам да ида с момичетата." Момичето иска разрешение от баща си по патриархално правило, и когато се връща, споделя случилото се. Читателят научава за него от преразказа на бащата, който, макар и достоверен, чрез преизказното наклонение зазвучава като приказка, но с обречен финал. За бащата "Сън ли е било, истина ли е било - не знам", но за дъщерята "Там, кай, дето беше зъмята, ме боли." Усещанията на баща и дъщеря за причините на болестта са различни, но разказът на Нонка кара Гунчо да мисли, че дъщеря му тлее, защото змия я е полазила. И дори да не знае и да не вярва истина или сън е разказаното, това не променя увереността на момичето, че има връзка със змията - тя вярва, че е така. Със същата убеденост след научаването за чудотворната бяла лястовичка, "жени нали са", Нонка и майка й вярват, че в нея е спасението. Може би и затова, чувайки гласа на баща си, приближаващ се с Моканина до каруцата, "момичето се обърна". Сега вече заедно с Моканина читателят вижда, че "слабо беше", със снага, "стопена от болестта" и "лицето му беше като восък". Само "очите му бяха още светли, още млади и усмихнати". Читателят за пръв и за последен път "чува" гласа на Нонка с въпроса й "Ще я видим ли, чичо?" и заговаря повествователят с "продума момичето и ясните му очи светнаха". Тялото тлее, но очите говорят с жажда за живот и вяра, с упование и надежда. Тези очи са светли, но след въпроса на девойката разказвачът уточнява - "светнаха", което оставя впечатлението, че момичето очаква утвърдителен отговор. Тези очи преобръщат нещо в душата на пастира, те го учат на вяра, те го променят, защото потребността от упование, вопиющата нужда от спасителното "да" са кодирани в един въпрос и един светнал поглед - погледа на надеждата за спасение! Последното, което "вижда" читателят, свързано с Нонка, е това, което "вижда" и в началото на разказа: "...момичето легнало до нея" (майка му). Между първия и последния му поглед в тишината на разказа е прозвучала една женска реплика, един женски глас с един въпрос: "Ще я видим ли, чичо?", който след отговора не зазвучава отново... Само плачът на майката допълва енигматичната тишина на художественото пространство: "Майката стисна очи и заплака."... Тихо, разкъсващо тихо е в женските души, които мълчаливо, с крехка вяра и много болка следват пътя на надеждата за спасение... Преобърнали представите за света чрез безмълвното си присъствие, жените от разказа се изгубват по безкрая на пътя "все по теля"... Йордан Йовков е художник класик и обича всичко, което от векове е изкристализирало, стройно, ясно, завършено. А такива са патриархалният овчарско-земеделски бит и човек, с обичаите, мъдростта , всред които и той е израснал. Героите му са люде живи, жизнени, духовно богати, силно чувствителни към доброто и злото. Главното за твореца е да се минат "границите на обикновеното" и да се стигне чудото, легендата, религиозно-естетическото единение със свръхестествената сила на "бога". Да се издигне временното до вечното. За Йовков свръхестествената сила е "голямата душа на народа", на "безименния герой". “По жицата” е разказ, в който се разкрива драматичният сблъсък между доброто у човека и злото извън него, между страданието и надеждата. Писателят си служи с характерен похват. За да покаже дори откъм външната страна размера на страданието-той въвежда свидетел. Старият овчар Моканина състрадва на безкрайната човешка мъка. През неговия поглед Йовков изгражда представата за останалите действащи лица. Този образ е авторовото “аз”. Житейският му опит го е научил да преценява точно хората. Един поглед към селянина, отбил се от пътя си, е достатъчен за Моканина да направи вярната си преценка - “че е сиромах и като че ли сиромах се е родил”. Той забелязва не само множеството кръпки по ризата, но и че те са “едро и неумело шити”. Детайлите на бедността постепенно се наслагват в портретната характеристика на Гунчо: “..поясът му оръфан, потурите-също. Беше бос.”. Читателят е подготвен едновременно и за деликатната душевност на Петър Моканина, и за по-нататъшното му милосърдие към страданието на селянина. Контрастират ръстът на селянина и душевното му състояние. Високата, едра снага обикновено е белег за сила и увереност, но при Гунчо остава усещането за безпомощност. Окончателната представа за читателя се оформя с един фразеологизъм, използван от народа, че е от ония хора, дето”и на мравката път струват”. Доловено е нарушеното душевно равновесие и скритата причина за него -“гони го някаква беда”. Йовков успява да направи “видимо” това усещане за беда. Овчарят забелязва всички детайли, които външно изразяват емоционалното състояние на селянина. Дори с един поглед открива белезите на потискащото страдание. Вижда отпуснатите краища на ръченика на майката и безсилно положената върху черните селски възглавници глава на момичето. Жестовете също доизясняват картината на страданието.Вътрешното напрежение на бащата проличава в треперенето на дебелите му мазолести пръсти като свива цигарата. Нервни са и движенията- “затегли без нужда ту мустаците, ту брадата си”,израз на дълбока болка в душата му. Не е нужно ”някой да казва на Моканина, че всеки бял косъм беше белег на една грижа”. Вижда се, че несъмнено тежък труд е съпровождал живота му. Отдавна се е отказал от външното и красивото и живее с драмата на челядта си. Човешката драма е разкрита с разказа на бащата и се носи с дебнещата смърт. Трагизмът й е подсилен от това, че взема жертва най-милото, най-свидното – децата. Слаба е и Нонка. Стопена от болестта, лицето й като восък. Но жаждата й за живот е видима, очите й са ”още светли,още млади и усмихнати”. Сили да надмогне болката в стопената снага й дава неугасващата жажда на младостта за живот. Образът на майката е олицетворение на безнадеждното страдание. За майчината мъка говори не само черната забрадка с отпуснати краища, а и това, че не проронва нито дума. Единствен израз на нейното присъствие са сълзите./”Майката стисна очи и заплака”/ Героите носят в себе си драматичното противоречие – съзнават трагизма на положението си и въпреки това търсят опора за надеждата си в една красива илюзия. Безпомощни пред съдбата, те не се примиряват. Трагичността им се обуславя и от това, че не носят никаква вина за страданието си, а бедността, болестите и смъртта са станали тяхна орис. След докосването на змията, символ на злото и нещастието, остава надеждата за спасение в един друг символ - бялата лястовица. Никой не я е виждал . Чуло се е, че се е явила и тя недвусмислено символизира доброто, красотата и щастието.Такъв е и смисълът на белия й цвят. Здравата селска логика на Гунчо го кара да се съмнява в истинността на красивата легенда. Но бащината обич и вяра, че ако подкрепи надеждата у момичето, може и животът да укрепне в крехкото му тяло, го изправят на пътя. Безкрайността на пътя символизира и безкрайността на човешката надежда за спасение. “Все по теля” изстрадалото семейство ще се среща с добри хора, който да подклаждат пламъчето на изцелението. Необходимостта да се даде надежда Моканинът бързо усеща с доброто си сърце. Признанието му ,че не е виждал такава лястовица преминава в твърдение, че може, а после и че трябва да има. Овчарят е дълбоко отзивчив към човешката болка. Затова сърцето му трепва при мисълта, че може да нарани с нещо страдащия човек. Благородното му и отзивчиво сърце подсказва най – невинната и хуманна лъжа: “Аз я видях, ще я видите и вие.” Тези думи са равностойни на лекарство за отчаяната душа. Те са светъл лъч на надежда, който ще свети по пътя на болното момиче. Искрена и човешка е молитвата за оздравяване на Моканина към момичето:”Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш..я млада си.” Задъханата му реч издава вълнението в душата му заради желанието да помогне в оздравяването на това младо момиче. Подигането на нещото в гърдите му, което го задушава и премрежва очите му е истинската съпричастност със страданието на непознатите. Безкрайната човешка мъка естествено прелива от душата на доскоро непознатия селянин в душата на Моканина. Страданието, болката и необходимостта хората взаимно да си помагат в беда сближава тези хора, които съдбата е срещнала случайно. Авторът е използвал умело и пейзажа, за да се покаже тъжното в човешкото съществуване. Усеща се широк хоризонт, вижда се просторното поле, долавя се неизразимо леката тъга на гаснещото вече лято – и по незрими пътеки идва и от пейзажа внушение за мъката, идва мисълта за безкрайното народно тегло. Едно тежко страдание се носи по света и извиква тежкия стон на Моканина: “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!” Именно чрез съпричастието хората могат да бъдат разпознати доколко са добри и способни да помогнат на страдащия. Двамата герои в разказа “По жицата” взаимно се разкриват един пред друг. Моканинът оценява точно и мъдро Гунчо още в началото, Гунчо пък му се доверява, защото разбира, че е добър и състрадателен човек. Чрез опознаването на болката, която е навсякъде по света, хората се сближават. Тази човешка близост е може би най-голямата човешка сила и ценност в живота. Добротата по безкрайния път на страдащото семейство ще ги зарежда с нови и нови надежди, ще подържа огънят в душите и сърцата им. Тази доброта е отличителен белег на народа ни и е въздействащо предадена и в това произведение на класика

Кое е наивното от моя страна, че не можах да разбера? Не е от религиозни подбуди или нещо подобно, а просто от прочетеното. Незнaм може би аз не мога да кажа това което мисля или ти не може да ме разбереш. Все едно да спорим дали е имало Лаборатории или не...Лаборатории е имало хората са имали познания който са се развивали в положителна посока и са лекували доста болести правели са опити с какви ли не билки...от цял свят... Не ми се спори така за нещо в което и двамата сме убедени и така като гледам не можем да отстъпим... Само ми изясни къде заобикалям, че няколко пъти го повтори, а аз все ти давам факти за нещата който говоря, а ти всичко това го отричаш. За Философите...едва ли си чувал всички известни, но това не означава, че ги няма някой са били много полезни за изучаването на историята и развитието. Ами погледни си горния пост... @T.Jonchev Както каза @Warlord ние така си говорим Без лоши чувства...от спора излиза истината...

В тези изречения се състой целия отговор който трябваше да получа, за да разбера защо спорим. Ти обвиняваш християнството за всичко...Добре ай де да обвиним Ренесанса или Възраждането, че не са измислили компютъра по рано, а са чакали да дойде XX в., за да се измисли...това е твоята логика. Хората са били много ама много по умни сравнения със сегашните, ако сравним възможностите...напротив те са нямали възможност и въпреки това са стигали от син на обущар Папа....това да не си мислиш става лесно особено през онези години. Всичко е с много четене и не си мисли, че повтарянето на някаква молитва ще те докара до престола...Не мога да разбера теб, защо така сляпо вярваш в твърденията си...Църквата е институция с вековни традиции и закони които се спазват още от създаването и това, че няколко човека са се подали на изкушение и са нарушили обета си не означава, че с всички е така. Ще продължа днес по късно нямам време да довърша поради Лични причини... Моля помисли върху живота тогава и през Ренесанса....Разликата е огромна и не казвай пак, че църквата го прави такъв...ако не беше тя можеше сега още да има «турско присъствие»...

Можем така да се цитираме и спорим до безкрай. Както сме тръгнали до никъде няма да стигнем. Може би аз прекалено съм чел за християнството, а и в момента чета книга точно за Средновековието в лицето на църквата (католическата). И затова не мога да се съглася с теб. Най образованите хора са били точно монасите – духовниците. Точно те са обитавали лаборатории, библиотеки, скриптории и други помещения. Забележи къде е бил ректор! Имало е висше учебни заведения и това е факт. Дори намерих професори ставащи папи, но и такива осъждани от църквата заради своето откритие. Точно скрипториите и библиотеките в манастирите са служели за развитие на науката не само за преписи. Хората са се развивали и чели. За да научиш кое е правилно и кое не не можеш да гледаш само в една посока и това е вършела библиотеката. Имало е много братства и дори някой са ги обявявали за ерес, като францисканците този ореден е създаден през XII в. от Франциск Азиски. Монасите в оредена дават обет за бедност и обикалят проповядвайки и просейки в пълна бедност. Папата ги осъжда за ерес поради причината, че техните проповеди са за бедност и, че Христос е бил за бедността. Папата който тъне в разкош това не му се нрави…, но ордена за кратко време от дарения става голям и силен и така папата не може да направи нищо по въпроса…имат много последователи и се развива дори и през Ренесанса и Възраждането. Този пример е за това, че не може църквата да контролира всичко което става и няма всесилна власт. Библиотеки те в манастирите са били най голямото средище от книги и монасите постоянно са пътували от манастир на манастир за да четат. Лаборатории е имало. В по големите манастири са се развивали билкари който дори са стигали знанията на някой алхимици. Споменавам Алхимиците, защото точно както казваш те са били свободни да правят каквото си искат и не са зависели от църквата и поради тази причина са стигали до някой научни извода и са пишели книги които от своя страна са чели монасите. За сектите не са това което си мислиш. Това са проповеди на хора който искат власт над другите и да правят каквото си искат и с когото си искат. Един от примерите е: Хора от различна възраст и пол слизат в подземия загасят факлите и свещите изведнъж и всеки когото фани няма брат няма сестра дори бащи и дъщери и всички се съвкупяват. Това е една от многото секти – течения на християнството. Как да се изразя християнството пътува през три различни епохи първата е (не съм много сигурен) на смирението втората на греха (в библията пише: дори и по улиците жената и мъжа ще се сношават.) и накрая ще пристигне Антихриста. И така те са вярвали, че е дошъл момента на разврат и,че всичко ще им бъде простено. Така са проповядвали теченията и на простите хора им е било удобно да вярват в това. Това принуждава да се появи Инквизицията! Този пример е един от многото…дори и по ужасни неща съм чел, но предпочитам да не ги споменавам, че на някой ще му стане лошо… Инквизитора преценява дали дадения еретик заслужава да бъде осъден на смърт или не. Не всеки заслужава да умре някой са били просто подбудени да извършат нечистиви деяния.

Всичко това ми напомня на спор между суциализма и демокрацията... Това според теб кой век трябва да е...? Аз знам, че още през 10-13 век има очила. Алхимиците са предимно араби, а не европеици както е известно...Арабите имат много книги както казах за живата които ни обикаля и дори забранени те са се разпространявали и в духовенствата. Не е така! Всичко зависи от инквизитурите. Дори е имало инквизитори използващи очила, но това не означава, че те са изгаряли на кладата просто човека преценява къде да ги сложи и къде не. За тази цел е имало писари...(секретари) Ако говорим за простолюдието ДА. Но това не значи, че алхимиците, а и учените в лабораториите, а дори и в колежите са се ровили из науката. А тези хора не са се претеснявали особено от църквата. Инквизицията не е измислена за да държи хората в неведение, а защото прекалено много течения са се развъдили. Ересите са се пръснали из цяла европа и подръжниците им ставали все повече и все повече. Инквизицията се е погрижила това да не продължи. Въпреки това в Англия протестанството се е развило много повече от католицизма, но това малко по късно... Както казах сектите са се разпростирали до такава степен, че се е наложило инквизицията да се появи. Ако има вина християнството то това е, че има прекалено много разклонения... Перфектно те разбирам, но не мога да се съглася, че е имало застой за който говориш...развитие е имало. #Уилям Окам (1290-1349) - английски философ и богослов, представител на номинализма. Разграничава областите на знанието и вярата. Води борба с папския престол. #Жан Буридан (XIV в.) - философ схоластик, професор и ректор на Парижкия университет, обявил се против възгледите на Уилям Окам. Известен е още от израза "Буриданово магаре", тъй като използвал примера за магарето, което умряло от глад и жажда, защото се колебаело между колата слама и кофата вода. #Роджър Бейкън (ок. 1214-1294) - в учението му експерименталният метод преобладава над схоластиката. #Бонавентура (1221-1274) - италиански философ и католически църковен деец, един от най-видните представители на късната схоластика, професор в Парижкия университет. Противопоставял се на еретическата мистика на Йоахим Флорски. #Михаил Пеел (1018-1078) - виден византийски учен, писател и политически деец. #Хуго от Сен Виктор (ХI-ХII в.) - католически философ, богослов, преподавател в училището на манастира "Сен Виктор" в Париж, оставил множество трудове във всички области натогавашното знание. #Алберт Велики (ХIII в.) - доминиканец, един от най-големите философи на Средновековието, професор по богословие в Париж, а после в Кьолн. Заедно с Роджър Бейкън се смята за основател на естественонаучните изследвания. Негов ученик бил Тома Аквински. #Винценций (Венсан) от Бове (XII в.) учен доминиканец. Автор на най-голямата енциклопедична компилация от Средновековието. #Джон от Солсбъри (XII в.) - английски философ, ученик на Абелар, плодовит писател. Смята се за първия средновековен познавач на Аристотел. #Пиер Абелар (1079-1142) - френски философ, богослов и поет. #Авероес (Ибн Рушд, 1126-1198) - арабски философ и естествоизпитател, роден в Кордова, Испания, основател на френското течение авероизъм, разпространено в Западна Европа през Възраждането. Мога да сложа още ако настояваш. Това, че църквата се е бъркала навсякъде не означава, че е попречила в развитието...може да го е забавила до една степен, но не и да го спре. И не можах да разбера защо толкова пренебрегваш християнството, защо духовник дори и да пише за Бог то да не може да пише философия?

Може да се поспори върху това! Че е гении, гении е, но това не означава, че е единствен...дори Чаиковски има много по завладяващи произведения. А Вивалди има такива произведения за цигулка, че направо се разтапяш…, но тук не е нястото да се обсъждат тези личности само искам да кажа нещо любопитно за Моцарт: Моцарт пише толкова произведения, че човек е невъзможно да препише всичките му произведения за времето, което е живял композитора.

Вярно има ло е много хора преписващи книги, но това не означава, че няма които са се развивали...дори е имало алхимици в манастирите. Чели са се книги от доста араби (алхимици) и са се развивали...това, че е останало скрито за простолюдието не означава, че не е съществувало. Имало е дори очила, макар, че някой са ги смятали за дяволски предмет и са осъждали на смърт хората който използват такива предмети, но това не означава, че ги е нямало...може би инквизицията е спомогнала за този застой за който говориш, но е неизбежно все пак всяко противоречие на светото писание се обявява за ерес. Не съм запознат с архтектурата, но философията се е развивала постоянно...доста духовници са писали философия. За науката и напредака казах, изкуството...ако говорим за църквата то мога да кажа няколко писателя, историци и дори миниятуристи...постоянно са се пишели коментари по библията, различни притчи и много други книги. Както казах Алхимиците са пишели доста книги и макар да не са много разпространени е имало тук таме по някоя описваща животни, растения и други далечни земи...за виенната организация то се знае... ...

За жалост това е горчивата истина, а най лошото е, че учителите не правят нищо по въпроса по-простата причина, че ще останат без работа, ако започнат да прилагат закона, а самата система ги кара да бутат някак си учениците който имат само 20% присъствие въобще в часовете и по някой предмети дори оценка нямат, но това не е фатално защото само трябва учителя да пита дали знае трите му имена и ако ги кажеш ти пише 6, а ами само може и 5 да ти пише....(Това е действителен случай)

Мисля, че този сайт ще ти помогне: http://kosmoi.com/ Ако имаш възможност ще се радвам да побликуваш готовия доклад.Успех!

Аз така и не разбрах какво толкова Ви бърка в очите Християнството...?? Какво е причинило то! Има прекалено голяма власт? Както писах по-горе всичко е било от папата един говори за кладата, а другия за промени. Едни от най образованите хора през средновековието са били монасите - духовните лица. Те имат голям принос за развитието на книжнината и науката през периода. Църквата в лицето на вярата съшо е спомогнала на простолюдието да влезе във времето което живее, но голямото разпространение на различни секти влияе отрицателно на развитието му. Хората започват да вярват в неща които са нереални и така пропадат и затапяват повече. А да не приказваме какви неща са вършели те езичниците са светии сравнение с някой "проповедници"...

Това е добре направено, но не всеки разбира, а и аз предпочитам да си карам на Windows с SATA 8mb кеш 200GB на DVD-та имам някъде 40-50GB абе има какво да ми вземат, но нали сме непълнолетни...

Съгласен съм с T.Jonchev. Това, че самото население и главно управляващите са били с други виждания за развитие това не означава, че не са се развивали. Дори да е имало застой той е бил неизбежен като се има предвид времената които обсъждаме. През средновековието не само християнството, а и тогава другите религии и най-вече секти спомагат за това различно мислене. Дори папата е издал закон за изгаряне на всеки който е споменал за промени в църквата. Но всичко това се изменя с годините и дори папата е говорил за промени…всичко претърпява такъв период в историята… Може да се погледне от доста страни, но не християнството, а сектите (разклоненията на християнството) са повлияли за този застой.

Виж сега! Първо прочети Дарвиновия труд за да го отричаш трябва да си запознат с него, а не да знаеш, че той е казал: еволюцията съществува и това е...е не е това!

ОК то се разбра, че точни граници няма да можем да му дадем, но защо смятате, че тогава е периода на упадък? Според мен това е точно период на развитие както другите, но дори и по-бавно това е заради самото развитие на човека. Така или иначе е трябвало да мине през този период.

Ами то ако питаш мен за някой държави още не е свършило... през 1779 Френската революция свършва Средновековието…

Нека преди да започнем да уточним кога започва и кога свършва средновековието! Нека по-компетентните направят това вместо мен!

BG-Science се включи в инициативата "Върви, народе възродени" да звучи от мобилните ни телефони! В началната страница сме поставили банер който води до сайта на който можете да получите безплатно полифонична мелодия с песента "Върви, народе възродени" на вашия мобилен телефон (GSM) Повече информация на следния линк: http://24-may.balkanfolk.com/

24 Май - Празник на славянската писменост, на българската просвета и култура 15 май 2006 - България ... че и ний сме дали нещо на светът и на вси славоне книги да четат. Иван Вазов 24 Май е празник на славянската писменост, на българската просвета и култура. Той е празникът, който се чества от най-дълго време в близката ни история - 155 години. За първи път на 11 май 1851 г. в епархийското училище `Св. Св. Кирил и Методий` в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров се организира празник на Светите братя Кирил и Методий - създатели на славянската писменост. През 1857 година този празник на Св. Св. Кирил и Методий започва редовно да се отбелязва в Пловдив, Цариград, Шумен, и Лом. Денят 11 май не е случайно избран от Найден Геров - това е общият църковен празник на двамата светии. Най-ранните данни за отбелязване на 11 май като ден на Светите равноапостоли и славянобългарски просветители Кирил и Методи датират от XII век, като те са признати за светци още в края на IX век. Поотделно паметта на Св. Кирил се отбелязва на 14 февруари, а на св. Методий - на 6 април (дните на тяхната смърт). Светият Всеруский Синод по повод празнуването хилядогодишнината на Моравската мисия на Св. Св. Кирил и Методий взема следното решение: `За спомен на хилядолетието, откакто първоначално бе осветен нашия бащин език чрез Евангелието и Христовата вяра, да се установи ежегодно, започвайки от тази 1863 г. 11 май, като църковен празник на преподобните Кирил и Методий!` След това празникът се чества във всички православни славянски страни. Общият празник на Св.св. Кирил и Методий се чества от българската църква и през следващите векове, а през Възраждането се превръща и в училищен празник на буквите, създадени от Кирил и Методий. Това тържество, изразявящо духовните въжделения на българите за църковна независимост, просвещение и националновъздигане. Празникът на Св. Св. Кирил и Методий се отбелязва през Възраждането не само в българските земи, но и зад граница - сред възрожденската ни имиграция в Румъния и Русия, сред българските студенти в чужбина, сред българите, заточени в Диарбекир. Възторженото честване от всички българи на празника на светите братя Кирил и Методий е свидетелство за жаждата на българина за просвета и наука, за национално самоопределение и бързо икономическо и културно възмогване. През 1892 г. Стоян Михайловски написва текста на всеучилищния химн, познат на всеки българин с първия си стих `Върви, народе възродени`. Химнът е озаглавен `Химъ на Св.св. Кирилъ и Методи` и включва 14 куплета, от които ние днес изпълняваме най-често първите шест. Панайот Пипков създава на 11.05.1900 г. музиката към химна. Ето първите два куплета от оригинала на химна с нормите на тогавашния правопис: Днес 11 май се чества като църковен празник на светите братя Кирил и Методий, докато 24 май се е утвърдил като празник на славянската писменост, българската просвета и култура. 24 май като празник на славянската писменост и на светите братя Кирил и Методий се отбелязва днес и извън България - в Русия той се чества за първи път през 1986 г. По инициатива на мурманския писател Виталий Маслов. В Мурманск е най-северната точка, където има паметник на Св. Св. Кирил и Методий. 24 май е празник, какъвто нямат другите народи по света - празник на писмеността, просветата, културата. Празник на духовното извисяване, на стремежа към усъвършенстване чрез постиженията на науката и културата. Буквите, създадени от Кирил и Методий, преводите, които правят на най-важните богослужебни книги, защитата на правото на всеки народ да слави Бога на своя език, са от историческа значимост не само за формиране на българския народ и за неговия просперитет. Делото им е високохуманно и демократично, всеславянско, служещо на великата общочовешка идея за равенство на всички духовната област. Безспорен факт е, че Константин-Кирил Философ създава азбуката и първите преводи на богослужебните книги на славянски език. Един обаче от най-интересните и нееднозначно решени въпроси е създаването в относително кратък период на две славянски азбуки - глаголицата и кирилицата. Не съществува и абсолютно единна позиция по въпроса, коя от тях е създадена от Константин-Кирил. Кирилицата е хронологически втора по своята поява според по-разпространената от двете хипотези относно авторството на двете азбуки. Звуково и графически тя се базира на гръцкия унциал. Според тази хипотеза неин създател е Климент Охридски като ученик на Константин-Кирил, като в знак на почит към учителя си Климент нарича азбуката на негово име. Преобладаващата част от учените свързват авторството на глаголицата с Константин-Кирил. Тя отговаря на звуковия състав на българския език, има оригинална графика и някои изследователи сочат, че начертаването на буквите следва т.нар. златно сечение (отношението на малката страна е както отношението на голямата към цялото). Между глаголицата и кирилицата съществува известна приемственост, но и съществени различия. Кирилицата измества бързо глаголицата най-напред в Източна България и най-вече в столицата Преслав. В Охридската школа (Западна България) тя има по-широко разпространение и се използва по-дълго. В някои манастири по адриатическото крайбрежие на Хърватско глаголицата се използва като тайнопис чак до XIX б. Според втората хипотеза Константи-Кирил Философ е автор и на двете азбуки, което от своя страна води до допускането, че той два пъти е превеждал основните богослужебни книги: през 855 г. Създава кирилицата чрез известно пригаждане на гръцкото писмо за нуждите на славянската реч, като след това превежда и богослужебните книги за нуждите на българките славяни по поречието на р. Брегалница (в североизточна Македония), а през 862-863 г. Създава глаголицата и преписва преведените преди това книги, като основната цел е да придаде общохристиянски характер на мисията си във Великоморавия. Днес на кирилица пишат не само българите, но и сърбите, черногорците, руснаците, украинците, белорусите, както и още много не славянски народи от бившия Съветски съюз, а също и монголците - общо приблизително около 200 милиона души. Делото на Кирил и Методий бива продължено от техните ученици Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава, които, идвайки в България, намират подкрепа за своето дело от българския цар Борис I. Всеки от петимата ученици има свой църковен празник, като освен това честваме общия църковен празник на двамата първоучители Кирил и Методий и петимата техни ученици всяка година на 27 юли. Празникът се нарича Свети Седмочисленици. В едноименната софийска църква като безценна реликва се пази част от ръката на Св. Климент. За Светите братя Кирил и Методий и тяхното дело: Тропар на светите Братя Яко Апостолом единонравни и словенских стран учителите Кирилле и Методие Богомудрии, Владико всех молите, вся язика словенския утвердити в Православии и единомислии, умирити мир и спати души наша... Из Житието на Св. Константин-Кирил Философ Когато Философът беше във Венеция, епископи, попове и черноризци налетяха на него като врани на сокол и подигнаха триезичната ерес, говорейки: - Човече, кажи ни, как тъй ти сега си създал книги на славяните и ги поучаваш? Тях не е изнамерил по-рано никой друг: нито апостолите, нито римския папа, нито Григорий Богослов, нито и Йероним, нито Августин? Ние знаем само три езика, с които е достойно да славим Бога в книгите: еврейския, гръцкия и латинския. Философът им отговори: - Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми, Бога за безсилен ли смятате, та той не може да даде всичко това, или завистлив, та не желае? Че ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят Бога, всеки със своя език... Черноризец Храбър (IX-X в.) Из `За буквите` И така, изпърво славяните нямаха книги, но с черти и резки четяха и гадаеха, бидейки още езичници..... Подир това човеколючивият Бог: Смили се над славянския род, та му изпрати Св. Константин Философ, наречен Кирил, мъж праведен и истинолюбив, който им сътвори тридесет и осем букви... А славянските книги сам Константин, наречен Кирил, и буквите сътвори, и книгите преведе за малко години, а онези мнозина, седем души, за много години техните букви наредиха, а седемдесет души направиха превода. За това славянските букви са много по-свети и повече за почит, защото свет мъж ги е сътворил, а гръцките - елини езичници. Д-р В. Сл. Киселков Из `Трям за българските апостоли. Славянските първоучители` Велико и свято е делото на Кирил и Методий, обаче, не само поради благодатните си последици за нас и за славянството изобщо; велико е то и като личен подвиг, какъвто нему равен, невъзможно е да се намери в историята на народите. Проф. Георги Бакалов Из `Старобългарската писменост и европейската култура` Създаването на първообразната глаголическа азбука и възникналата поради нея писменост е не само пробив в трипластовата броня на европейската рутинна традиция. Сътворената от светите Братя азбука е езиков феномен с премислена структура и ясна филологическа концепция. Тя е най-значимият факт в културната събитийност на деветия век, защото формира един литературен език на народна основа. 38-те буквени знака изразяват силабиката на славяноезичната реч до най-малките й нюанси. С това се конституира наличието на едно фонетично езиково богатство, което без типичните си изразни средства би загубило специфичното си звучение. В познатите ни източници, които стоят най-близко до автентичните свидетелства на епохата, сътворената от светите Братя писменост се назовава както `славянска`, така и `българска`. Употребата на първото понятие има твърдо евфемистично значение, доколкото славянски език изобщо няма. В апологетичните съчинения на дейците от `Златния век` призивите към `Целия славянски род` или `Славянското племе` имат по-скоро риторичен подтекст. Те са адресирани към многолюдната общност на славяните, която подхранва самочувствие и усещане за съпринадлежност на българи, моравци, словенци, сърби и руси, които буквите на светите Братя извадили от `Тъмнините на невежеството`. Днес малцина биха оспорили очевидния факт, че азбуката и конструкцията на Кирило-Методиевите текстове е създадена върху основата на българските говори. Първите центрове с доказано участие в развитието на писмеността са Плиска, Преслав, Равда, Охрид, Берад и Брегалница, които без съмнение принадлежат на българското етническо и държавно-териториално землище. Много от създадените в тези средища ръкописи по-късно поемат пътя към Сърбия, Босна, Влашко, Киевска Рус и Новгород, но вече като вторични адресати на книжовността. Според оспорваното от някои изследователи известие, че Кирил покръстил най-напред българите до р. Брегалница, изрично се подчертава, че отивайки при тях светия отец им `написал книги`. Вероятно това са първите апробации на новосъздадените текстове в една среда, която би следвало да говори същия език. доц. Красимира Алексова Катедра по български език, СУ "Св. Климент Охридски"

Не съм сагласен с теб! Всичко което написа е вярно, но това го съзнават само хората интересуващи се от книги, а това малко. Всички други не им дреме...те даже не знаят къде се намира библиотеката, а какво да приказваме за дадена книга. В момента е модерно да се правиш на тЪп и да не ти пука за нищо....

Не само образователната система е виновна! Има родители които подкрепят децата да не учат и да не четат. Пример: Ученик не влиза цял срок в час по-руски и тя му оставя двойка за срока. (така я задължава закона, а и е справедливо като си има предвид, че може да го остави директно да повтаря поради липса на оценка) Но майката не смята така и по-време на час тя влиза и започва да дига скандали на учителката. Това става по време на час с какво впечатление учениците ще останат от този учител…? Абе пълна простотия е налегнала всички… А на последната родителска среща на нашия клас имаше само 2 родителя. За три години има родители които не са идвали никога.

Има два вариянта: Единия е да се махнеш от тази страна и да не се връщаш в нея! И другия е да се бориш/м за да я направим така като искаме (за живеене) и да направим добре на хората, но това е най трудното нещо, защото влезеш ли веднъж няма излизане, а власта променя човека... Ние можем да избираме нека изберем най-доброто...., но като никой не предлага това...остава само да