Атила Дуло

Гагаузский язык получил письменность на основе кириллического алфавита 30 июля 1957 года. С этой даты начинается история гагаузского литературного языка, хотя книги издавались и ранее на различных приспособленных алфавитах (греческом, старорусском, румынском, арабском и параллельно в русской академической транскрипции), новом турецком алфавите. В основном, это была переводная церковная литература (на русском, греческом алфавите), изданная миссионерами на Балканах или в Кишиневе (М. М. Чакир), а также такие оригинальные сочинения, как "История бессарабских гагаузов” М. Чакира на румынском алфавите, фольклорные коллекции, опубликованные в Казани в 1895 году на арабском и параллельно в русской академической транскрипции, в Санкт-Петербурге в русской академической транскрипции (В. А. Мошков "Наречия бессарабских гагаузов”, "Образцы народной литературы тюркских племен”, изданные академиком В. В. Радловым в 1904 году) и т. д. Гагаузский язык квалифицируется как самостоятельный язык огузо-булгарской подгруппы огузской (юго-западной или западнохунской) ветви семьи тюркских языков. Народ называет себя этнонимом гагауз (гагаузлар), а родной язык — термином гагауз дили или гагаузча ("гагаузский язык”) и, осознавая его тюркским ("тюркчя”), не идентифицирует с турецким (В. А. Мошков, К. Иречек, М. Чакир, С. Е. Малов, В. В. Радлов, Н. А. Баскаков, Н. К. Дмитриев, Л. А. Покровская, Э. Мамут, А. Аманжолов, В. Й. Зайончковский, Д. Е. Еремеев и др.). Об отдельных и системных особенностях гагаузского языка писали К. Иречек, Т. Ковальский, В. А. Мошков, С. Е. Малов, А. Манов, Н. А. Баскаков, Д. Е. Еремеев, Н. К. Дмитриев, Э. Мамут, Л. А. Покровская, Г. А. Гайдаржи, Б. Г. Гафаров, Т. Г.Калякина-Каледина, Б. П. Тукан и др. Большинство ученых отмечают в гагаузском языке преобладаниеогузских черт. Вместе с тем, он характеризуется и наличием кыпчакских и булгарских языковых наслоений (К. Иречек. Т. Ковальский, Н. А. Баскаков, Л. А. Покровская, Г. А. Гайдаржи и др.). Смешанный характер современного гагаузского языка объясняется неоднородностью его генетических истоков. На ведущую огузскую основу, унаследованную из языка огузских племен Северного Причерноморья, наслоились иные северные (протоболгарские и кыпчакские) черты. Контакты с соседями обусловили проникновение в гагаузский язык значительного количества славянских, восточно-романских, греческих и арабо-персидских элементов. (И. К. Дмитриев, Л. А. Покровская, Е. К. Колца, А. С. Аманжолов, С. Димитров, В. А. Сычёва и др.). При всей близости гагаузского языка к современному турецкому языковые факты свидетельствуют о том, что нет оснований для их идентификации. Выделение на современной языковой карте мира трех групп тюркских языков огузского типа: огузо-булгарской, огузо-туркменской и огузо-сельджукской – отражает результат развития этноисторических, этнокультурных и глоттогонических (языкотворческих) процессов после распада огузского племенного и языкового единства (VII–X вв.) О появлении гагаузов на Балканах северным, а не южным путем, каким проникли туда турки, свидетельствуют и языковые черты, отражающие особенности племенных диалектов восточноевропейских огузов, кыпчаков, в меньшей степени – булгар, антропологические данные, традиционный быт и культура ( К. Иречек, В. Мошков, Т. Ковальский, В. Дяченко, Д. Е. Еремеев), конфессиональная принадлежность. По данным признакам гагаузы близки, с одной стороны, к балканским тюркам (читакам, сургучам, гаджалам), с другой, – средневековым тюркам Северного Причерноморья (узам, торкам (=тюркам), печенегам, черным клобукам, берендеям, ковуям), которые входили в черноклобуцкий или половецкий (узо-кумано-половецкий) племенной союз, значительно христианизированный еще до ухода на Балканы. Словарный состав гагаузского языка характеризуется значительным набором общеупотребительной и терминологической лексики, отсутствующей во многих тюркских языках, в том числе и в турецком (Г. А. Гайдаржи). Гагаузский язык унаследовал "доосманские” лексические элементы булгарского и кыпчакского происхождения, которые бытуют или только в современном чувашском, или только в башкирском и татарском или только в гагаузском, болгарском, чувашском языках. Данные лексические параллели в языках волго-камского и балкано-дунайского ареала, которые между собой не контактируют, могут быть объяснены только исторически, как результат узо-булгаро-кумано-половецкого языкового взаимодействия в средневековую эпоху, обусловленного смешением племенных союзов (и языков) в зоне южнорусских степей. О гагаузском этническом и языковом присутствии в Бессарабии свидетельствуют и молдавские летописи. Так, Григорий Уреке отмечал проживание к северу от молдавского города Бендер тюркоязычного населения чутачь (читаки). До сих пор бессарабские гагаузы в своей среде выделяют две основные этнические группы – читаков и гаджалов (читаклар, гаджаллар), что отразилось в топонимике, микротопонимике, гагаузском и молдавском именнике (см.: Гагаузско-русско-молдавский словарь, приложения, а также справочники молдавских фамилий).

След разпадането на хунския племенен съюз (454 г.) териториалната разпокъсаност на прабългарския етнос продължавала да съществува. Една част от „прабългарите” останали да живеят в своята стара родина, в областта на Северното Прикавказие, където някога били преминали хунските нашественици. За тези именно „прабългари” се отнася споменатото известие в „църковната история” на Захари Ритор. Те са изброени там наред с 13 други етнически общности, разположени в Кавказката област и на север и северозапад от нея в южноруските степи. Тези „прабългари” имали, както сочи сирийският компилатор, „свой език” и „свои градове”. Значително по на запад от северокавказките ''прабългари'' живеели по същото време една друга група ''прабългарски племена'', за които намираме сведения главно в съчинението на готския историк Йордан и които са вършели набези срещу Византийската империя. Ако се съди по данните на писмени извори и по някои археологически находки, би могло да се заключи, че през началото и първата половина на VI в. тази група прабългари обитавала приблизително в областта между Днепър и Прут, като стигала на юг докъм входа на Кримския полуостров и територията на Долния Дунав. В близко съседство с тях обитавали племена от хунски и угорски произход (алциагири, оногури, кутригури и др.), което създавало условия за асимилационни процеси и взаимни културни влияния. В съседство с тази "прабългарска" етническа група се намирали в и редица славянски племена, и то както от групата на „славините”, тъй и от групата на „антите”. За това може да се съди от някои сведения във връзка със съвместни нападения на ''славяни и прабългари" на юг от Дунава през първата половина на VI в. (Вж. Jordanis, Romana et Getica, ed. Th. Mommsen, MGH, AA., Berolini, 1882, § 388). Съответният пасаж гласи: „Това са бедите, които римската държава понесла освен всекидневните нападения на българи, анти и славини (Instantia cotidianae Bulgarorum, Antium et Slavinorum. Може да се допусне дори, че в областта на реките Днестър и Прут славяни и ''прабългари'' живеели на отделни места (махали) в едни и същи поселения. След 550 г. сведения за нападения на „прабългари” на юг от Дунава спират. Във византийските извори (съчиненията на Прокопий и Агатий) започва да се говори обаче за нашествията на един друг етнос, а именно т. нар. кутригури (κουτριγούροι). И Прокопий, и Агатий причисляват кутригурите към „хунските народи” (οὐννικὰ ἔθνη), повлияни от посочената вече тендеция да се употребява името „хуни” в разширен и събирателен смисъл за най-различни етнически групи и племена в през разглежданата епоха (6 век). Наред с названието „κουτριγούροι” или „οὐννοι-κουτριγούροι” за означаване на „кутригурите” се срещат в изворите и други, сродни с тази форма названия, като „куртаргар” — в църковната история на Захари Ритор, „котрагири” (κοστάγηροι) в съчинението на Менандър Протектор, „котраги” (κοτράγοι) в хрониката на Теофан. От сведенията на Прокопий и Агатий се вижда, че кутригурите живеели в областта западно от река Дон покрай северозападния бряг на Азовско море, т. е. намирали се в непосредствено съседство с „прабългарите”, които обитавали Черноморския район между реките Днепър и Днестър. През първата половина на VI в., когато българските дружини нахлували неведнъж на територията на Византийската империя на юг от Дунава, кутригурите действували вероятно заедно с тях, без обаче името им да е посочено изрично. Единствено Прокопий отбелязва обобщено в своята „История”, че кутригурите били вършели чести набези срещу империята и че цариградските управници им давали ежегодно много дарове и пари, но не смогвали да ги възпрат. За дейното участие на кутригурите в споменатите вече „прабългарски” нападения може да се заключи по косвен път от едно друго известие на Прокопий, а именно че през средата на VI в. в тяхната земя се наброявали като роби десетки хиляди ромеи. Придобиването на толкова голям брой пленници е било очевидно резултат от многочислени нахлувания на юг от Дунава, вършени през предходните години и познати като нахлувания на „прабългарите”. Обстоятелството, че „прабългари” и „кутригури” действували в продължение на дълги години общо срещу Византийската империя, обаче не е доказателство, че са били тъждествени, а са представлявали два различна етноса. Това личи добре от споменатото вече описание на народите в Църковната история на Захари Ритор. Там се говори поотделно за „бургари” и за „куртаргар”, като при това се отбелязва изрично, че „бургарите” имали „свой език”. Ако „прабългарите” и „кутригурите” са представлявали една и съща етническа група, тази констатация на сирийския писател очевидно не би имала място. А за важната роля на „прабългарите” в аварския племенен съюз може да се заключи от някои данни в „Историята” на Теофилакт Симоката, както и от редица пасажи в т. нар. „Чудеса на Димитър Солунски”. Тези „прабългари” живеели в Панония, т. е. в центъра на аварското племенно обединение, и участвували подобно на кутригурите активно във военните действия, организирани от аварския хаган срещу Византийската империя. Така напр. един български отряд от 1000 души (ἑκατοντάσι δέκα βουλγάροις) действувал по нареждане на хагана в нападенията, които аварите вършели в днешните северни български земи през края на VI в. Прабългари като поданици на аварския владетел участвували в голямата обсада на град Солун през 619 г., както и в обсадата на византийската столица Константинопол през 626 г. По такъв начин нашествието на аварите изиграло голяма роля за съдбата на "прабългарския етнос" и сродни с него племена. То предизвикало ново териториално разпокъсване сред прабългарите и създало наред с териториалните техни ядра в Закавказието и Причерноморието трето териториално ядро в Панония. Към удара, нанесен на „прабългарите” вследствие на аварското нашествие, се прибавил наскоро след това и един удар от страна на т. нар. тюркюти (тюрки), които стават главен фактор в политическата история на Приволжката и Прикавказката област след 60-те години на VI в. В продължение на няколко години под тяхна власт попаднали редица племена в района на реките Волга и Дон, както и в областта северно и северозападно от Кавказките планини. Тогава са били подчинени кавказките прабългари (не по-късно от 571 г.), както и онази част от утигурите, които останали в своите поселища след опустошителния аварски набег. Тюркютите проникнали постепенно и по на запад в крайбрежния район на Азовско и Черно море, т. е. територията на другата група „прабългари”. За известно време те успели дори да завладеят и част от Кримския полуостров и да турят ръка на тамошната византийска колония град Боспор (580 г.). Така се изградил един обширен тюркски каганат, в който освен тюркютите влизали различни други племена, като алани, савири, утигури, прабългари, оногури и пр. В границите на това ново политическо обединение, което обхванало огромна територия, прабългарите имали подчинена роля, но те не загубили своята етническа самобитност и по-късно, когато властта на тюркютите била отслабена от междуособици, успели отново да заемат предно място и да изградят самостоятелна държава, позната под названието „Велика България”.

След 2 месеца (благодарение на генефан - мерси) ще разберем, но предполагам същото местно балканско и/или причерноморско, какво друго... Сарматогототракокелтоаланче гръкоримотюркизирано...)))

За моя радост вече не обиждате мен и съфоромците с неуважение. Днес вече радвате модераторите директно с оскърбителни думи: "сюргюн" и "Аланкоулу"... Личните Ви нападки имат ли логика? Семантиката на капъ е ясна поначало, занимаваме се с етимологията, но явно не правите разлика и това обърква съжденията Ви. Владеете някакъв странен тюркски език/диалект "Анадънму Аланкоулу - Йок!", но това не Ви дава право да "алтаизирате" старобългарския език. Отново сте в грешка...темата е целева: да се оспори парадигмата за "тюркско-алтайския произход на прабългарите". Още на старта Ви в темата, помолих от уважение към участниците да прочетете предходните писания, защото спамите. Сега разбирам, че дори началния пост не сте прочели и не сте наясно с целта на темата. Но имате право, чукча - писател, не е читател ))))))) Аз показах, kaквото/колкото мога "нетюркскоалтайско": суфикса -ар, капище и топонима Тича, че не са "алтайски". Вие сте явно на "другия бряг" и не сте съгласен. Имате право, затваряйте "отворените" ))))

Както прескачате по войниковски, ще докажете най-сетне я сино-кавказкото езиково макросемейство, я, че 2 е повече от 10...))) От кога буза и челюст е повече (по-близо смислово до образ?) от череп и глава? Да сте видяли дума да обеля за археология или антропология? Приемете фактите и стига с тоси копи-пейст спам по неща които не разбирате, че се излагате...

Поне съм тюркоезичен тюрк http://en.wikipedia.org/wiki/Kapala Правенето на чаши от черепи е древен обичай, споменат за първи път от Херодот за скитите. Ето какво пише в "История": " ...Това им са (на скитите) обичаите в тези случаи. А що се отнася до самите глави, но не на всички, само на най-големите им врагове, те постъпват по следния начин: отрязват частта достигаща малко под веждите, и я изчистват; ако скитът е беден, той я обвива само със сурова волска кожа и така я използва, а ако е богат, след като я обвие отвън със сурова кожа, я позлатява отвътре и така я използва вместо чаша.[...] Скитите, които са успели да сразят твърде много неприятелски воини, имат по две чаши и пият едновременно с тях." Неизвестен автор, "Нравствени беседи, изложени на дорийски диалект" в беседа втора казва така: "Скитите смятат за прекрасно, ако този, който убие мъж, одере кожата от главата му и понесе скалпа пред коня, а след като позлати и посребри черепа, пие от него и възлива на боговете". Същото предава и Гай Юлий Солин в книгата "Сбирка от забележителности": "Обичайният начин на живот на скитите, които обитават по-отдалечените във вътрешността области е по-суров: те обитават пещери, правят си чаши не като еседоните, а от черепите на враговете си; обичат сраженията." Друг известен античен автор, Помпоний Мела, в значимата си книга De chronographia, също свидетелства за подобен обичай, но сред скитите - неври: "Във вътрешността на страната жителите й (т.е. скитите-неври) имат по-суров нрав и земята там се обработва по-малко.[...] Чашите си правят от черепите на най-злите си врагове..." Петото сведение е на Лъв Граматик - "Той (Крум) отрязъл главата на Никифор и я провесил на едно дърво, а след това оголил черепа,посребрил го наоколо и накарал българските велможи да пият от нея, като се гаврел с ненаситния, който не искал мир." И най-накрая за чашите от черепи става дума и в ключовия документ за руската и славянска история "Повесть временных лет": "Пролетта на 972 година Светослав тръгна на поход. И тогава го нападна Куря, печенежския владетел ( княз) - и убиха Светослав, и му взеха главата, и от черепа му направиха чаша, обковавайки челото му и пиеха от него". Не знам как ще ме тълкувате, но тук използвах въпроса не заради корена кап, а за да покажа един "неалтайски" обичай/обряд. череп - Общеслав. От същия корен (< *kerpъ), като нем. Scherbe «чиреп». Суф. производное от той же основы (ker-), что греч. keirō «режу», лит. kerpù — тж. Череп буквально — «разбитый (горшок), глиняный осколок, черепок», затем — «черепица, крыша». К развитию значения «голова» у слов черепок, черепушка, ср. котелок, франц. tête < лат. testa «горшок» и др. Май с малко побутване, сам ще намерите още ИЕ доказателства за глави ... А и глава повече се схожда смислово и типологично с бюст - скулптура на главата и горната част на човешкото тяло, идва от френското buste, итал. busto, от lat. bustum "място за изгаряне на мъртвите, гроб, надгробна статуя", отколкото бузи, зурли и джуки и остарялата Фасмеровска догма от др. тюрс. qep - форма, калъп. Понеже не робувам на традиции и догми, ще кажа отново: по - скоро кап и кеп с производните им, са заемка от ИЕ езици в тюркските, нежели обратното.

Словяни, словени, славани, славяни (от 16 век) - работата е ясна, но "ставаните" не ги намерих на картата на Птоломей. Готското slawan (слаб. гл. 3) мълчи

Арабските източници добре са описали номадите - ядът и ...., каквото си хванат по пътя, иначе стоят гладни и жадни. Много добродетелно им се е струвало на арабите . Но по времето на Аспарух, повечето от българите вече са далеч от номадския живот и това е едно от доказателствата, че не са от хомогенен "тюрко-алтайски" произход, а полиетнични и културни държавостроители.

Римляни, ромеи (писали теологията на христ.) и великоморавци и българи - 9 век (за чийто нужди при превода на теологичните текстове са ползвали "капъ") са чергари? Вие си изхождате грешно от тюрските чергари 6 век (каквито българите не са), аз се придържам към теологията и известното... Все пак трябва да има логика и смисъл за заемането на заемките . Пак сам си вкарахте автогол, като с гиби... За какво им е капъ от кеп на тюрките (каквито българите не са) - познавали са християнската теология (вкл. "образ и подобие") или са имали преносими чергарски идоли и капища? Капере? Апропо, чирепи и черепи са две различни неща...Че́реп брахицефали́ческий (с. brachycephalicum; греч. brachys короткий + kephalē - голова, предполагам ще кажете, че е от турското kafa? гагаузки: Sän da koca kafalı (You are also big-headed)... Аз пък мисля, че заемката е от гръцки, през гагаузки . Или да докажете, че индийците и тибетците са тюрки, защото видите ли - българите (9 век) и печенегите (10 век) са правили ритуални черепи-чаши? По - скоро бих се съгласил на обратното. P.S. Все се питам - тюрколог ли сте?

Не "моя ли, Вашта" учить... http://classes.ru/all-russian/russian-dictionary-Ozhegov-term-35941.htm http://classes.ru/all-russian/russian-dictionary-Ozhegov-term-32268.htm Согласен: "Согласно Генингу: тюрки - научная категория для классификации! реально не существуют! у греческих писателей османы-отманы назывались персы сельджуки назывались турки до 19 века турки себя называли Османы-Отоманы и свою империю. Турки и их язык это продукт 19-20 века!" Видимо копиравали... А "мойя думаеем" )))

Да съм написал, че е от ИЕ праезик - реконструираният език, от който се счита, че произлизат всички индоевропейски езици - не! ИЕ е съкратено от индоевропейски езици(семейство). Понеже е от санскрит? Странна логика - да се изключи санскрит от индоевропейски езици... Затова пък според Вас, "ki:b (g-) originally “mould, model” in concrete sense, in Oguz it early acquired the metaph. meaning “likeness, resemblance”, and with the poss suff -i: kibi: (gibi:) came to be used as a postposition meaning “like”, Uyg. Bud. yaŋ kib yalŋuklarda üstünki kişi “supreme among men who are models and examples”, Xak. ki:b “a mould” (qalib) for anything; (Etymological Dictionary, Clauson, 686)" понеже е преведено от руски (Фасмер) на английски, вече е доказан произход/тюркска заемка/ на старобългарското "капъ"? И как според Вас е попаднало в старобългарския, с чувашко или унгарско посредничество? Или ни пробутвате "магическия кръг", че "кеп" в чувашкия и унгарския е "прабългарски алтаизъм", а "капъ" бил "тюркцизъм" в старобългарския, защото се среща като "прабългаризъм" в съвременните чувашки и унгарски... или забравяте, че в тъй любимите Ви речници, капъ и капище се сочат за "прабългарски" думи в старобългарския? Кап е много по - продуктивен от кеп в ИЕ. Край за капъ - капитално капитулирам. Хептен ми се отщя да съм кептен ))).

А от средновековното българско население не са наследени? Кой точно и какво политикоисторически е наследил? Държава, норми, религия, официален език и т.д. ??? Освен тюркомания, сега и автохонство в румънски вариянт ли ни пробутвате? Да очакваме ли скоро доказа Ви, че сегашните БЮРМ-ци са наследници на ората на Санде Филиповски? Идол. капъ не беше ли от буза и джука?

Вместо нецензурни думи, научете какво е сравнителна лингвистика. Прощавам Ви, понеже знаете добре "прабългарски", видно от цитираното познание, какво са използвали (предполагам сте го реконструирали вече "прабългарския")"прабългарите". Вие сте безценен тогава за световната лингвистика, пахнет на нобелов приз Вашата работа. Понеже видимо не познавате езиковите норми в огузки (анадънмУ), надявам се, че среднокитайския Ви е по - добрия? Може ли източниците Ви, къде "прабългарите" са използвали трите думи? Извинявам се на останалите съфорумци за скучния ни линсгвистичен спор, но при такива феномени, не мога да не благоговея...)))

Имат естествено, траките също "изчезват" от политикоисторическата сцена, но това не значи, че биологически са унищожени. Популационната генетика намира даже още по - стари племена и народи. Материалната и духовната им култура също оставя следи и отпечатък.

Аз къде казвам, "че писателите-лаици имат политически цели които искали да ни обвържат с Русия, да ни направят славяни, сармати или други иранци,..." ??? Аз съм славяно и русколюбящ и не се срамувам от това, но на никого не го натрапвам . Само едно въпросче ти зададох този път, ще помоля коректно да ми отговориш с цитат и както винаги съм те молил, отговора, оплювките и фобията към мен (надявам се не е етнически) и поддържаната от мен полиетнична хипотеза, ако може на ЛС.

Стига шета и копира "доктора"/врача (от споделените славянски и индо-ирански (авестийски или санскрински), а вероятно и скитски и сарматски думи врачувам, бая ), ами кажи какво общо имат козаките с етногенеза на Аспаруховите българи? http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7915&page=5#entry291297

А как ще коментираш това: "Маке, правилно отчиташ възможната субективност, чрез личността на пишещите, но как ще си обективен (методологично), без да знаеш в каква политическа (и не само) обстановка пишат? Ролята на прабългарите е била представена често в зависимост от политическата конюнктура и се е люшкала между апологията и отрицанието. http://www.book.stor...9&imageid=71041 В годините след 1989 г. се забелязва нова тенденция в оценката на ранната история и култура на прабългарите. Тя намира израз в серия от малки и големи публикации. Основният тезис в тях не е нов, той е формулиран и развиван в българската научна и научно-популярна книжнина още в периода между двете световни войни през XX век. Тезисът гласи, че до заселването си на Дунав прабългарите не били тюрки-номади, а висококултурен уседнал народ от ирански произход, създал своята първа държава на територията на днешен Афганистан две хилядолетия преди Христа. Създаването на държави, високата земеделско-градска култура и древен ирански произход са трите отличителни черти на прабългарите до заселването им на Балканския полуостров. Този тезис се противопоставя на наложената в българската историография по-различна трактовка на въпроса с призив тази част от историята на българите да бъде написана и преподавана по новому. Тежкият за много българи преход, започнал през 1989 г. и още не завършил, е подходящ за ободряващи исторически примери. По традиция от времето на Паисий, историята на няколко пъти е била призовавана да вдъхне търпение, кураж и национално самочувствие. Днес нейните "герои" трябва да подкрепят духа на народ, ощетен и разочарован от последната политико-икономическа промяна, имащ обаче "важни данни за далечното си минало, които в неради дни като днешните биха му дали кураж за духовна опора". Това намерение може само да се уважава и подкрепя. Но еднообразните декларативни и понякога патетични твърдения започват да събуждат критическото чувство и на масовия читател. Но радикалният нов прочит създава объркване и несигурност, което преминава в недоверие. То се подсилва и от факта, че "новите прабългаристи" са предимно неспециалисти - икономисти, лекари, военни, юристи, художници. На това трябва да се отдадат такива особености на тяхната работа като твърде свободно тълкуване на писмени източници и предоверяване и некритичност към тяхната информация, занимания с епиграфски паметници и езикови проблеми без съответна подготовка, произволна датировка и етническа атрибуция на археологически паметници. Резултатът е натрупване на недоказуеми изводи, тенденциозност и предвзетост на заключенията, прекалена увереност в правотата на Собственото мнение и в крайна сметка деформация на историческата картина независимо от несъмнено благородните първоначални намерения и от някои сполучливи догадки и решения... ..." (по Рашев Р. "Прабългарите през V - VII век", София 2005, стр. 3-13). .... О, неразумний... Всуе омаловажавате българската наука от Бориса до сега. Мога да Ви заявя, че виждам небивал разцвет на повечето от младите български учени, независимо от безпаричието и маргинализацията! Не отивайте и в другата крайност, да си мислите, че българската наука започва от 1992 година или, че през 1944 - 91 наука и учени няма, когато и съветската наука следи внимателно ставащото в България. В началото на 50-те години Институтът по история на Българската академия на науките подготвя първата академична марксическа История на България. С оглед да бъдат уточнени отделни събития от ранната българска история, през 1952 г. ръководителят на Сектора по българска история в Института по славянознание при Съветската академия на науките С. А. Никитин публикува напътстваща статия. Статията защитава хипотезата на Всеволод Николаев за Мадарския конник. Изхождайки от обстоятелството, че някои български учени като младия тогава археолог Станчо Станчев (Ваклинов) наскоро са си позволили да отнесат мадарските надписи към времето на Първото българско царство, Никитин напомня, че тезата за българския произход на Мадарския конник е силно разколебана. “В областта на духовната култура славяните стояли по - високо от прабългарите” назидава съветският учен... ...Ако си чел (Маке), точно учените нямам предвид ( памфлета е по/на Р. Рашев - капана ми за "учени" сработи )..., а "учените" - в.т.ч. и шоумени (предимно ТВ и блогъри) . "Виждаме много добре." Да бяхте видяли тогава в "Прабългарите през V - VII век", София 2005, стр. 3-13, мнението по въпроса на уважаемия Рашо Рашев. Лека му пръст! Сигурно много щеше да се срамува от "Мейкощината"... Именно "мейк", "незнам, но правя..."? Знам, че не падаш по гръб, но добре ме "критикуваш", ама мен ли? За "памфлета ти за българите със ниското самочувствие от периода след 1989,..." и "Тоест не натрапвай на хората мнението че промяната в историческата наука след 1989 г. ..." в крайна сметка кого "разби"? Ако искаш все така, продължавай с "втората ръка"

Отдавна съм ги "минал", но: 1.Хубаво, но не е ли малко "късен" автор относно/за етногенезата на българите? 2. Пише за българите по чужди разкази - никога не е посещавал и двете Българии. ...има и още . Ибн-Фадлан също е ценен: ibn-fadlana_na_volgu_1939.pdf

С бръснач (на Окам) или не, с целувка или не (KISS), по - просто не може да се каже: Капь и Капище са славянски дими. Коренът кап е ИЕ и означава глава, бюст, ако искате се сетете, защо може да е и идол. Мога да дам достатъчно примери още от санскритското капала ( http://www.terra-z.ru/archives/10276 ) - череп и ритуална чаша направена от човешка глава. Не виждам защо да го свъзваме с тюркски корени за калъп (славяните, за ужас на археолозите не са лели, а са дялкали идолите си ) Коренът кап е бореален, палеолитен и ностартически. Затова е толкова разпространен ( http://en.wikipedia.org/wiki/Kapisa_Province ). Поради това, че в много езици е по латинско влияние, все със смисъла на глава, главен (http://semenov.academic.ru/631/%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D1%8E%D1%88%D0%BE%D0%BD ), в т.ч. религ. термини (дадох много примери, но някой "Капо ди тути Капи" ги изтри ), допускам, че имаме силно РИ и ИРИ влияние за разпространението му. Колкото до корена на шапките, те са доказателство, че става дума за глава - аксексоар за глава. Също дадох примери (също изтрити((() с паралели в много езици за връзката глава - шапка, в т.ч. в тюрските, естествено с "тяхния" си корен "баш" - "башлък" ( http://etymological.academic.ru/186/%D0%B1%D0%B0%D1%88%D0%BB%D1%8B%D0%BA ). Какво ползват/внушават туркофилите като Черен Петър (с клюновете, бузите, суратите, зурлите, джуките, както и с африканци банту и австралийски аборигени от съчиненията на Войников няма да се занимавам) : 1. КЕП се ползва като др. тюрското значение за форма, калъп: (гипсовый слепок) кеп (кишинин, көбүнчө өлгөн кишинин, бетинин гипстен жасалган кеби). Какво прави формата, калъпа - формова, оформя, обгръща, обхваща, покрива предмета. Формата на тази "форма", не е "образ и подобие" (като в Супр. сборник). 2. Одежда и маска: все нещо дето обгръща, покрива облича, вече и защитава, но едва ли като идол, коумир. Освен, ако предположим, че имаме живи идоли - кукери и хоро - капище, но изворите не съобщават за бесовски игри на коумири... 3. Чучело: бүркүттүн кеби чучело беркута. Ето го и "like", т.е като беркут, похож на беркута, бүркүттүн кеби. Тук сме най - близко до подобие на идол и образ. Но пак имаме "набитая чем-либо", кожа или плат, които обгръщат... 4. 3а приличащо на идолите, намирам дървената форма за ботуши/обувки (кеп жыгач сапожная колодка), но тук имаме аналог от вида: калъп за обувки - калъп за тухли. 5. Бүркүт кеп или кеп баштык войлочная сумка для пойманной хищной птицы. За сумка, калъф, чанта, торба нещата и така са ясни, но може да ги погледнем конкретно при други тюркски думи... 6. Кептен - хептѐн Значение на думата хептен: нареч. Разг. Съвсем, напълно, изцяло. Той пък хептен глупав. :) За сега спирам, защото съм убеден, че каквито други тюркски езици от първите източници насам подхванем все ще е това: форми за тухли и (kör) köpek gibi... Ако имаме идол, статуя и т.н. на божество, демон и прочие, предхристиянски или не, никога, ама хептен никога няма да кажа за идола си tanrı gibi (катоБог, Богоподобен)!!! Идола ще е моя Бог... И никога няма да напиша в богословска литература, че някой, освен Сина Му е Богоподобен...(Супрас. сборник) Не знам като Перкюнас ойротски и тувински, но ей тука много хубаво го рекъл: тувински хеп 1) “одежда”; ак хеп “бельё”; 2) “обмундирование, форма”; спорт хеви “спортивная форма"; 3) тех. “форма, шаблон”; ок хеви “форма для отливки охотничьих пуль”; бир хепке куткан ышкаш“точная копия, вылитый, очень похожий (букв, как будто отлитый в одной форме)”... те това последното е причината, защото от корена за форма, калъп, се е отишло към еднаквост(киби/гиби). Обаче някак не ми се вярва идолите и коумирите да са били как будто отлитый в одной форме. Изводи: древнотюрското КЕП е със смисъл на формиращо, обгръщащо, покриващо, защитаващо, маскиращо. Ако "Кап" е заемка в старославянският oт тюркски, то възниква въпросът - как славяните са заели "тюркската" дума за "модел, подобие, калъп", в религиозен смисъл "идол, религиозно изображение" от народ, който няма такава практика, щото тюрките нямат идоли- капъ!!! В следствие на това ви гарантирам: Капъ не "си е баш алтайска дума" ! Колкото и да му се иска на Черен Петър... Дадох ви примери в няколко поста с надеждата, че изводите са очевадни... Не знам какво става тука и доколко е по Окам, да не се познава (ползва) добре православието и славянските български езици, а да се отдава такова значение на зороастризъм, тенгризъм...таджикски, осетински, тюркски и т.н Просто казано: под вола - теле... Достатъчно прост ли бях (простено да на цензурата), без да ви оттегчавам много с "копи-пейст"? Поради липсата на достатъчно източници, няма как да се определи цялостно "прабългарския". От там и спекулации във всички посоки. Ирански паралели и/или преки заемки са също много спорни, поради естеството на българския, като ИЕ език и голямото доаспарухово иранско влияние на Балканите. А и кому е нужна тази екзотика? Търсим в славянските български езици и диалекти екзотични влияния, незнайно с какъв доказ... и не виждаме огромното влияние на РИ и ИРИ. Струва ни се по - лесно да се заровим в далечни и екзотични места, езици, религии, а забравяме по - близките и простите(бръснача на Окам). Абсолютизирамепредпоставки и не забелязваме/почитаме/уважаваме нищо друго (сякаш целта на темата беше обратното)...Ще се борим ли с парадигми? Аз поне не го правя като "рицар на печалния образ"...

Отсюда и тюркские фамилии и слова у русов и казаков - больше, чем у турков Османские времен...)))

Така се "слагат" думи в устата и хора по конете само по фентъзи темите и филмчета/клипчета. Маке, след като оплю "памфлета" на Рашо Рашев, почини си малко от "makefudge"...

Това в крайна сметка от АЛ-ДЖАХИЗ, АБУ УСМАН АМР ИБН БАХР ли е или от: "Рассказывают со слов Абу Хурайры: «Не наступит [судный] час, пока не появится племя широколицых с маленькими глазами и приплюснутыми носами, чтобы привязать своих лошадей у берега Тигра.»"(АХБАР АЛ-БУЛДАН, ГЛАВЫ "О ТЮРКАХ" И "О НЕКОТОРЫХ ТЮРКСКИХ ГОРОДАХ И ОБ ИХ ДИКОВИННЫХ ОСОБЕННОСТЯХ" МЕШХЕДСКОИ РУКОПИСИ КНИГИ ИБН АЛ-ФАКИХА АЛ-ХАМАДАНИ «ИЗВЕСТИЯ О СТРАНАХ», Слово о тюрках). Абу Хурайра ад-Дауси ал-Йамани. Сподвижник Мухаммада. Принял ислам в 7/628 г. Настоящее имя (какое именно, точно неизвестно: наиболее вероятное — Абд Шамс) было заменено на Абдаллаха или Абд ар-Рахмана. Халиф Умар назначил его наместником Бахрейна, однако вскоре снял с должности. Повторное назначение Абу Хурайра отклонил. Скончался в возрасте 78 лет в 57/677 г., по другим сообщениям, в 58 либо 59 г. х. Абу Хурайра известен как наиболее значительный сказитель хадисов, число которых доходит до 3500. Более 800 человек указываются как передатчики его хадисов. Согласно преданию, он пожаловался Мухаммаду, что стал забывать увиденное и услышанное, Мухаммад посоветовал ему слушать, распахнув плащ, а затем сразу запахнуться, потому-то Абу Хурайра и запомнил так много высказываний Мухаммада и эпизодов ранней истории ислама (ал-Аскалани Тахзиб, XII, с. 263 — 267). Нещо Асадов и Вие в частност, ни пробутвате пантюркиската пропаганда (чрез "превода"), че де е "узкоглаз", все е тюрк...?

О, неразумний... Всуе омаловажавате българската наука от Бориса до сега. Мога да Ви заявя, че виждам небивал разцвет на повечето от младите български учени, независимо от безпаричието и маргинализацията! Не отивайте и в другата крайност, да си мислите, че българската наука започва от 1992 година или, че през 1944 - 91 наука и учени няма, когато и съветската наука следи внимателно ставащото в България. В началото на 50-те години Институтът по история на Българската академия на науките подготвя първата академична марксическа История на България. С оглед да бъдат уточнени отделни събития от ранната българска история, през 1952 г. ръководителят на Сектора по българска история в Института по славянознание при Съветската академия на науките С. А. Никитин публикува напътстваща статия. Статията защитава хипотезата на Всеволод Николаев за Мадарския конник. Изхождайки от обстоятелството, че някои български учени като младия тогава археолог Станчо Станчев (Ваклинов) наскоро са си позволили да отнесат мадарските надписи към времето на Първото българско царство, Никитин напомня, че тезата за българския произход на Мадарския конник е силно разколебана. “В областта на духовната култура славяните стояли по - високо от прабългарите” назидава съветският учен... Ако си чел, точно учените нямам предвид ( памфлета е по/на Р. Рашев - капана ми за "учени" сработи )..., а "учените" - в.т.ч. и шоумени (предимно ТВ и блогъри) . "Виждаме много добре." Да бяхте видяли тогава в "Прабългарите през V - VII век", София 2005, стр. 3-13, мнението по въпроса на уважаемия Рашо Рашев. Лека му пръст! Сигурно много щеше да се срамува от "Мейкощината"... Именно "мейк", "незнам, но правя..."?

И къде точно в "за достойнствата" на тюрките е описано по Вашите думи: "В “За достойнствата на тюрките” Абу Усман Амр ибн Бахр пише, че лицата на тюркските войни приличат на кръгли ковани медни щитове, имат червеникав цвят, малки очи и сплеснати носове. На ръст са ниски но набити и силни. " Аз, за разлика от Вас съм си направил труда да чета и уча. Пак копи-пейст? От "доктора"? А извори и археология? Предложих също препоръчителна литература преди няколко поста. Възможно олицитворение на "Но еднообразните декларативни и понякога патетични твърдения започват да събуждат критическото чувство и на масовия читател. Радикалният нов прочит създава объркване и несигурност, което преминава в недоверие. То се подсилва и от факта, че "новите прабългаристи" са предимно неспециалисти - икономисти, лекари, военни, юристи, художници. На това трябва да се отдадат такива особености на тяхната работа като твърде свободно тълкуване на писмени източници и предоверяване и некритичност към тяхната информация, занимания с епиграфски паметници и езикови проблеми без съответна подготовка, произволна датировка и етническа атрибуция на археологически паметници. Резултатът е натрупване на недоказуеми изводи, тенденциозност и предвзетост на заключенията, прекалена увереност в правотата на Собственото мнение и в крайна сметка деформация на историческата картина независимо от несъмнено благородните първоначални намерения и от някои сполучливи догадки и решения..." (по Рашев Р. "Прабългарите през V - VII век", София 2005, стр. 3-13). Ще добавя и опорочаващ копи-пейст ...

Маке, правилно отчиташ възможната субективност, чрез личността на пишещите, но как ще си обективен (методологично), без да знаеш в каква политическа (и не само) обстановка пишат? Ролята на прабългарите е била представена често в зависимост от политическата конюнктура и се е люшкала между апологията и отрицанието. http://www.book.store.bg/cgi-bin/pp-page.cgi?p=larger_image&productid=53139&imageid=71041 В годините след 1989 г. се забелязва нова тенденция в оценката на ранната история и култура на прабългарите. Тя намира израз в серия от малки и големи публикации. Основният тезис в тях не е нов, той е формулиран и развиван в българската научна и научно-популярна книжнина още в периода между двете световни войни през XX век. Тезисът гласи, че до заселването си на Дунав прабългарите не били тюрки-номади, а висококултурен уседнал народ от ирански произход, създал своята първа държава на територията на днешен Афганистан две хилядолетия преди Христа. Създаването на държави, високата земеделско-градска култура и древен ирански произход са трите отличителни черти на прабългарите до заселването им на Балканския полуостров. Този тезис се противопоставя на наложената в българската историография по-различна трактовка на въпроса с призив тази част от историята на българите да бъде написана и преподавана по новому. Тежкият за много българи преход, започнал през 1989 г. и още не завършил, е подходящ за ободряващи исторически примери. По традиция от времето на Паисий, историята на няколко пъти е била призовавана да вдъхне търпение, кураж и национално самочувствие. Днес нейните "герои" трябва да подкрепят духа на народ, ощетен и разочарован от последната политико-икономическа промяна, имащ обаче "важни данни за далечното си минало, които в неради дни като днешните биха му дали кураж за духовна опора". Това намерение може само да се уважава и подкрепя. Но еднообразните декларативни и понякога патетични твърдения започват да събуждат критическото чувство и на масовия читател. Но радикалният нов прочит създава объркване и несигурност, което преминава в недоверие. То се подсилва и от факта, че "новите прабългаристи" са предимно неспециалисти - икономисти, лекари, военни, юристи, художници. На това трябва да се отдадат такива особености на тяхната работа като твърде свободно тълкуване на писмени източници и предоверяване и некритичност към тяхната информация, занимания с епиграфски паметници и езикови проблеми без съответна подготовка, произволна датировка и етническа атрибуция на археологически паметници. Резултатът е натрупване на недоказуеми изводи, тенденциозност и предвзетост на заключенията, прекалена увереност в правотата на Собственото мнение и в крайна сметка деформация на историческата картина независимо от несъмнено благородните първоначални намерения и от някои сполучливи догадки и решения... Мислите ли, че няма и до днес политическо влияние над личността и изследванията на учените? Никъде по света? Русия и САЩ (и не само) са оставили в миналото геостратегиите и не се намесват във вътрешните работи на други страни, в т.ч. и в "науката" (особено, която формира самосъзнанието)? "с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите; защото сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши тежко слушат, и затворили са очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря" [Ис.6:8-10].