Б. Киров

Ами той сега като го прочетох, доста си плаче за редакция. Навремето като работех в издателство мислехме да правим сборник със статии за големите военни проекти по време на ВСВ, т.н. "Оръжия-чудо", и съм събирал подобни материали. Бях го забравил, но темата ме подсети и го изрових от архивите си. Цялата статия беше много по-дълга и пълна с факти за "Проект Манхатън", но извадих само тази част, защото останалото са цифри и статистика.

Преди години си играх да превеждам статия от американски сайт за експеримента Тринити, публикувам я тук, може би ще представлява интерес във връзка с темата: Тринити 16 юли 1945 Робърт Опенхаймер предложил експеримента да се нарече „Тринити” (Троица) по името на една от поемите на поета Джон Дон. Място избрано за взрива било бомбения полигон Алмагордо, едно забутано място на 350 км южно от Лос Аламос, разположено в "Jornada del Muerto” (Долината на Смъртта). Сложната апаратура за наблюдение и отчитане била проверена с мощен конвенционален взрив на 7 май. Подготовката продължила през целия юни и привършила в началото на юли. Три наблюдателни бункера на кота 0, разположени на 9-10 км северно, западно и южно от епицентъра щели да регистрират всички аспекти на реакцията – най-вече степента на симетричност и отделената енергия. Най-голяма тревога предизвиквал контролът върху радиоактивността след взрива. Не разчитайки на метереологичните прогнози за вятър, който ще я разнесе в горните атмосферни слоеве, командването на армията имало готовност да евакуира населението от околността. На 12 юли плутониевото ядро на бомбата било докарано с армейски камион, а неядрените компоненти пристигнали точно в 12:01 след полунощ на 13, петък. През целия ден на 13 протичали финални приготовления на „Джаджата” („Gadget") в ранчото Макдоналд. В пет следобед на 15 юли вдигнали бомбата на стофунтовата кула за взривяване. В района пристигнали Лесли Гроувз, Вейневър Буш, Джеймс Конънт, Ърнест Лорънс, Джеймс Чадуик и други упълномощени лица. Валял проливен дъжд. Гроувз и Опенхаймер, намиращи се в южния наблюдателен бункер, обсъдили какво да правят, ако дъждът не спре до предвиденото време за взрива – 4:00 сутринта на 16 юли. За да разреди надвисналото напрежение, Ферми проявил черен хумор: той предложил на някой от присъстващите да се обзаложи с него, дали огненото кълбо от взрива „ще запали атмосферата и ще разруши до основи само Ново Мексико, или ще разруши целия свят”. Влизайки в тон, Опенхаймер веднага заложил десет долара срещу месечната заплата на Джордж Кистияковски, че бомбата няма да сработи въобще. Междувременно Едуард Телер успял да изнерви всички, като им предлагал непрекъснато и настойчиво крем срещу слънчево изгаряне, с който сам се намазал обилно, въпреки че слънцето залязвало. В 3:30 призори Грейвз и Опенхаймер отложили теста за 5:30. В 4:00 дъждът спрял. Кистияковски и екипа му привели в готовност за взрив бомбата до 5:00, след което се скрили в южния бункер. Надвиснала заредена с огромно напрежение тишина. Изведнъж във всичките три наблюдателни бункера и в базовия лагер прозвучал едновременно металическия глас на диктора от оповестяващата система, отброяващ финалните секунди; повечето участници легнали на пода с ходила към района на Тринити и просто зачакали. След като отброяването преминало 1 минута, Изидор Раби се обърнал до човека легнал до него: „Нервен ли си?” – попитал го той. „Въобще не” – отвърнал му Кенет Грийсън. Както по-късно си спомня Гроувз: „Единствената мисъл, която ми минаваше тогава през главата бе: „Какво ще правя, ако отброяването стигне до 0, но нищо не се случи?!” Конънт пък казвал, че това са най-дългите секунди в живота му. Когато оставали още десет секунди, Грийсън внезапно се обърнал към съседа си Раби и му рекъл: „Е, сега вече ме е страх!” Три, две, едно... ... и Сам Алисън изкрещял: „Сега!” Точно в 5:30 сутринта на 16 юли 1945 година, понеделник, започнала атомната ера в човешката история. Пред изумените погледи на участниците в проекта „Манхатън”, бомбата експлодирала над пустинята в Ню Мексико, изпарявайки мигновено кулата и превръщайки асфалта около нея в зеленикав прах. Секунди след взрива над пустинята в Ню Мексико преминала огромна ударна и топлинна вълна, помитаща всичко по пътя си. Никой не виждал радиацията, но всички знаели, че тя е там. Стоманеният 200-тонен контейнер "Jumbo", докаран специално с експериментална цел на миля от епицентъра на взрива, разцъфнал като узрял нар. Докато оранжево-жълтото огнено кълбо се раздувало беззвучно като на забавен кадър пред очите им, над него стремително израствала тясна черна колона от прах и дим, която постепенно приела формата на гигантска гъба – визуалният образ, запечатил се в съзнанието на човечеството като символ на зловеща мощ и невероятно разрушение. Първата им реакция след експлозията била изненада, радост, облекчение... Лорън описва момента като „един миг, който превърна мрака в ослепителна светлина”; някакъв военен възкликнал: „Дяволът ни отвори Пъкъла!”; Ханс Бете, който гледал директно експлозията, ослепял напълно за около минута; Норис Бредбъри по-късно казва: „Атомния взрив не се побира в никакви описания”; Кистияковски потупал лежащия до него Опенхаймер по рамото: „Опи, дължиш ми десет долара!”; Изидор Раби определя чувството си като „ликуващо” и първата му реакция била да отвори бутилка с уиски; в базовия лагер Буш, Конънт и Гроувз стиснали ръцете си, без да говорят. Когато Опенхаймер и Раби пристигнали в базовия лагер при Гроувз, последният ги посрещнал с думите: „Гордея се с вас!”. Неговият помощник, Томъс Фаръл, казал на шефа си: „Войната приключи, сър”, на което Гроувз отговорил: „Да, но след като хвърлим две бомби в Япония.” Вероятно най-хладнокръвно в тази еуфория реагирал Енрико Ферми: той старателно изчислявал колко надалече може да е отнесла ударната вълна малките парченца хартия, хвърлени от него 40 секунди преди взрива. Най-сетне калкулирал истинската мощ на взрива: еквивалент на 21 000 тона тротил, четири пъти повече от първоначално очакваните в Лос Аламос! След като шокът и вълнението затихнали, директорът на теста, Кенет Бейнбридж, се обърнал към Роберт Опенхаймер, обобщавайки общото усещане: - Сега всички ние сме синове на вещици – казал той. Усещането за ужас и разкаяние е особено осезателно в последвалите писания на онези, които присъствали на Тринити. Самият Опенхаймер уподобява себе си на Прометей, наказан от Зевс, за това че е дал на хората огъня и сравнява чувствата си с тези на Алфред Нобел, който се е надявал, че като открива динамита, ще сложи край на всички войни. Опенхаймер цитира древноиндийския епос „Бхагавад Гита”: „Сега моето име е Смърт, Разрушител на света.”

"Папкат и слушкат", както се казваше в една крилата казармена фраза. А имаше в Плана някакви бодри и оптимистични перспективи за "разкриване" на нови щатове, нещо за 3000 бройки, ако се не лъжа, доброволни формирования ли, нещо не успях да схвана замисъла, бихте ли разяснил? А, ето го този текст-шедьовър на канцеларския стил: "Бързо променящата се среда за сигурност и редуцирането на личния състав на въоръжените сили, както и ограничените финансови ресурси за отбрана породиха необходимостта от надграждане и развитие на визията за доброволен резерв на военните формирования. С оглед подобряване функционирането на доброволния резерв се предвижда да се направи анализ на разкритите длъжности и при необходимост да се преразпределят между военните формирования. Предвижда се създаване на отделни структурни звена от доброволния резерв в длъжностните разписания на военните формирования, в състав от отделения, взводове и роти, които ще отговарят за дейности, свързани с подпомагане и осигуряване изпълнението на задачите на военните формирования. От друга страна, се поражда необходимост от увеличаване на мобилизационните способности на въоръжените сили и в тази насока се предвижда доброволният резерв да се явява ядро за сформиране на военновременните формирования. Числеността на доброволния резерв на въоръжените сили на Република България до 2020 г. ще бъде до 3000 резервисти. Към 31 декември 2018 г. съотношението на личния състав за мирно време, без доброволния резерв, по категории военнослужещи и цивилни служители ще бъде, както следва:  военнослужещи/цивилни служители - 78 на сто/22 на сто; Значи там "се разкриват длъжности" и после "се преразпределят", какво ще рече това? резервистите им се назначават щатни длъжности ли, те къде се преразпределят, честно казано така е увъртяно, че ми звучи като "липса на необходимост".

Капитане, поздрави за професионалния анализ. Сега малко аритметика - военния бюджет за година е около 1,4 млрд.лв. От тях 76 процента отиват за заплати; армията е 37 000 души (20 процента са цивилни); ако разделим грубо тези 76 процента от целия бюджет на бройката служители в армията се получава средно по около 2400 лв. заплата на човек, средно - тук са войници, сержанти, офицери и цивилни. Не ми изглежда малко. останалите 18 процента отиват за текущи разходи, и едва 6 процента са капиталови разходи. В гръцката армия процента за заплати и текущи разходи е 80, за капиталови разходи са 20 при 6 млрд евро бюджет, такова е съотношението на разходите и в другите европейски армии, приблизително; само че гръцкият бюджет е 2, 4 от БВП, а българският 1,2 от БВП (при пет пъти по-малък БВП); съюзниците ни от НАТО искат военните бюджети на страните-членки да достигнат поне 2, за България в Плана-а се говори, че ще започне да расте до 1,5 след 5 години. Без никаква връзка с горното напомням, че имаме 47 000 щатни бройки в МВР, с което се нареждаме на едно от първите места в Европа след Белорусия, но преди Русия и Турция. Дефектът си е в нашия телевизор.

Не е бъзик, модернизирани са от швейцарците, и дори ги има в американската морска военна авиация: " The U.S. Navy F-5 fleet continues to be modernized with 36 low-hour F-5E/Fs purchased from Switzerland in 2006. These were updated as F-5N/Fs with modernized avionics and other improved systems. Currently, the only U.S. Navy and U.S. Marine Corps units flying the F-5 are VFC-13 at NAS Fallon, Nevada, VFC-111 at NAS Key West, Florida, and VMFT-401 at MCAS Yuma, Arizona.[5] Currently, VFC-111 operates 18 Northrop F-5N/F Tiger IIs. 17 of these are single-seater F-5Ns and the last is a twin-seater F-5F "FrankenTiger", the product of grafting the older front-half fuselage of an F-5F into the back-half fuselage of a newer low-hours F-5E" Тоест, американския Флот купува 36 модернизирани Ф-5 Тигъра от Швейцария, капиш? Богатите не са толкова бедни, че да купуват скъпо.

По този повод информативно вижте тук какво правят неутралните швейцарци. https://en.wikipedia.org/wiki/Switzerland_Army Поддържат наборна армия от 147,075; територията им е 41,285 km2 (една трета от българската); населението около 8 млн.; през 2013 е имало референдум за задължителната военна служба, на който 73 процента от швейцарците са гласували „за”; това че са неутрални, според мен ги мотивира да поддържат голяма армия. Но най-интересното – нищо не изхвърлят на боклука, в танковите им войски, заедно с относително модерни танкове (от 80-те) има и действащи стари, ядрото на танковите им войски обаче от стотици по-модерни (някои сами произвеждат); същото е и с авиацията им; там има много остарели машини, но ядрото й е от достатъчно на брой модерни, другите го допълват – за Швейцария модерните самолети са три пълни ескадрили Ф-18 - 34 бр. и 54 F-5 Tiger;

Кал, навлизаме яко в офтопик, защото темата е романа на Ранд, но ще ти отговоря. Пенсионерите по презумпция не би трябвало да се третират като социално слаби, ако държавата е справедлива - те са работили цял живот, и от данъците за осигуровки би трябвало, подчертавам "Би", да са се акумулирали достатъчно средства, за да имат сносен и достоен живот на старини. Ако това не е така, причината не е нито в тях, нито в Айн Ранд. Държавата не би трябвало да третира пенсионерите като инвалиди или просяци, на които да "дава", те са си изработили своето. Ако това тяхно изработено е било откраднато по един или друг начин, държавата е длъжна чрез правосъдната власт да издири престъпниците, да конфискува имуществото им и да ги вкара в затвора, където е мястото на всеки престъпник. А парите от откраднатото и конфискувано имущество да обезвъзмезди ощетените пенсионери. Така се процедира с всеки присвоил чужда собственост в една правова държава. За инвалидите работата стои по-различно, според мен. Ако тези от тях, които имат способности да работят (не само физическа работа) би трябвало да се направи всичко възможно тези хора да се чувстват пълноценни и да им се осигури от обществото и държавата възможност да работят и творят, за да имат самочувствие на истински полезни за себе си и за другите личности. За онези, за които това е невъзможно - държавата е длъжна да се грижи, и да им осигурява необходимото. Това е мое лично мнение, никакво теоретизиране.

Момчета, тайм аут; виждам че пак почнахте малката си игра с наградите. Като заключение "Кой е Джон Голт? Джон Голт в романа на Айн Ранд е човекът, който знае кога и как да си отиде от един абсурден свят, и къде и как да построи друг разумен свят. Най-ценното нещо, което можем да научим от него е кога, къде и как. Най-важното "от тези три неща" е първото - кога.

Е, казах ти, че не споделям крайните й възгледи още в началото на диалога ни. Въпрос на степен, до която дадено общество решава да приеме баланс между индивидуалните и обществените права. Явно Ранд е фанатик на личните свободи и отрича изцяло намесата на държавата в частния живот на хората, лично аз приемам това за някакъв неин фанатизъм, но я разбирам, след като идва в държава, където се практикуват други крайности. Но и искам да подчертая още веднъж - Ранд не е срещу демокрацията, а срещу диктатурата на мнозинствата и навлизането в територията на личните права на хората. Думите й могат, като всички думи, да се тълкуват и обръщат до безкрай, затова най-добре е да се прочете цялата книга "Атлас изправи рамене" и да не се откъсват отделни парчета и цитати оттук-оттам, за да се тълкуват според предварителни тези, които просто не са истина. В книгата е описана ситуация, точно противоположна на демокрацията - как шепа политици и алчни, но некадърни капиталисти, служейки си с демагогия за "всеобщо благо" заграбват цялата власт в Америка, установяват диктатура, конфискуват бизнеса на всичките си конкуренти и в крайна сметка съсипват икономиката и държавата, защото не могат да управляват това, което са заграбили; влаковете спират и излизат от релсите, фабриките се рушат, хората не могат да се изхранват, защото няма кой да им даде работа, започват бунтове и въоръжени грабежи. Всичко това не е резултат от изобилие на демокрация, а от загуба на демокрация. Така че не виждам никаква рационална почва в твърдението, че Ранд е противник на демокрацията, след като романът й ратува за връщане на демокрацията. Просто човек трябва да си даде труд да го прочете и осмисли, преди да повтаря някакви заклинания и формули.

Според мен абсолютно не е твое право да имаш безплатна храна в изобилие. И сам го казваш защо, защото е за чужда сметка.

Бърз въпрос, бърз отговор: " Мнозинството няма властта да иска да сложи ръка върху правата на индивида или пък да ги нарушава." И това не е само в американската система, а във повечето демократични системи днес, в това число и руската; и за да съм още по-ясен, затова че казвам нещо което не харесва на повечето хора, няма да ми бъде наложено от мнозинството да изпия чаша с отрова, или да ми бъде конфискувано имуществото, надявам се. Но точно това е демократично, а не недемократично, и тук не бива в дебата да се вадят селективно и механично цитати, да се лишават от истинският им смисъл, и да се подменят понятия с точно противоположните. Защото такива манипулации се наричат демагогия.

Започвам с ключовият, според мен, текст, който си цитирал, за да докажеш тезата си, че позитивизма на Ранд отрича демокрацията. Дадох си труд да го преведа, за да ни е пред очите, ако има неточности в превода (няма начин да няма), поправи ме: “Democratic” in its original meaning [refers to] unlimited majority rule . . . a social system in which one’s work, one’s property, one’s mind, and one’s life are at the mercy of any gang that may muster the vote of a majority at any moment for any purpose. „Демокрация” в своето оригинално значение означава управление на мнозинството...социална система в която работата на индивида, собствеността на индивида, мнението на индивида, и живота на индивида зависят от милостта на някоя банда, която съумее да получи вота на мнозинството в определен момент и да го употреби за всякакви цели. ¶If we discard morality and substitute for it the Collectivist doctrine of unlimited majority rule, if we accept the idea that a majority may do anything it pleases, and that anything done by a majority is right because it’s done by a majority (this being the only standard of right and wrong)—how are men to apply this in practice to their actual lives? Who is the majority? In relation to each particular man, all other men are potential members of that majority which may destroy him at its pleasure at any moment. Then each man and all men become enemies; each has to fear and suspect all; each must try to rob and murder first, before he is robbed and murdered. Ако се откажем от морала и го заменим с доктрината на колективизма за неограниченото право на мнозинството да властва, ако приемем идеята, че всичко направено с мнозинство е правилно, защото това е направено с мнозинство (това да бъде единственият стандарт за добро и зло) – Как би изглеждала тази практика в реалния живот? Какво означава мнозинство? По отношение на всеки отделен човек, всички други са потенциални членове на такова мнозинство, което би могло да го унищожи за свое удоволствие във всеки един момент. В такава ситуация всеки човек става потенциален враг за всички хора; всеки би следвало да се страхува и да подозира останалите; всеки трябва да се опита да ограби и убие преди той да бъде е ограбен и убит. The American system is not a democracy. It is a constitutional republic. A democracy, if you attach meaning to terms, is a system of unlimited majority rule; the classic example is ancient Athens. And the symbol of it is the fate of Socrates, who was put to death legally, because the majority didn’t like what he was saying, although he had initiated no force and had violated no one’s rights. Democracy, in short, is a form of collectivism, which denies individual rights: the majority can do whatever it wants with no restrictions. In principle, the democratic government is all-powerful. Democracy is a totalitarian manifestation; it is not a form of freedom . . . . The American system is a constitutionally limited republic, restricted to the protection of individual rights. In such a system, majority rule is applicable only to lesser details, such as the selection of certain personnel. But the majority has no say over the basic principles governing the government. It has no power to ask for or gain the infringement of individual rights. Американската система не е демокрация. Тя е конституционална република. Демокрацията, ако приемем значението на думата в буквалния й смисъл, е система от безгранична власт на мнозинството; класически пример е антична Атина. И символ на това е съдбата на Сократ, който е екзекутиран законно, защото мнозинството не харесвало какво говори той, макар че той не си е служел с насилие и не е нарушавал ничии права. Демокрацията, накратко, е форма на колективизъм, която отрича индивидуалните права; мнозинството може да прави каквото пожелае без никакви рестрикции. По принцип демократичната държава е всевластна. Демокрацията е манифестация на тоталитаризъм; тя не е форма на свобода. Американската система е конституционално лимитирана република, ограничена до защитата на индивидуалните права. В такава система властта на мнозинството е приложима в маловажни детайли, например в избора на подходящи управници. Но мнозинството няма думата за базовите принципи на управление на държавата. Мнозинството няма властта да иска да сложи ръка върху правата на индивида или пък да ги нарушава. Текстът в болд е оригиналът от цитати на Ранд. И веднага много силно контрирам тезата ти, че тя е срещу демокрацията; тя е срещу прилагането на демокрацията в нейния античен древногръцки вариант, като диктатура на мнозинството над индивида. Примерът с екзекуцията на Сократ заради това че тълпата не харесвала думите му е безкрайно ясен и силен. Съвременната западна демокрация не е древногръцката робовладелска демокрация. Не бива да подменяме понятията. Ранд идва от странта на болшевиките в САЩ през 1926 г. Две години преди това е починал Ленин. Диктатурата на болшевиките набира скорост и стига чудовищни размери - разстрели с трибунали, изземване на храни и собственост от хората "в името на народа" и т.н. Ранд описва комунизма и тоталитарната държава, когато говори за диктатурата на мнозинството, което всеки изпечен политически демагог може да яхне в името на "светлото бъдеще" и "всеобщото благо", а след това да извършва безконтролни зверства върху несъгласните с това индивиди. В романа на Ранд е описана такава "демокрация" в едно предприятие, когато работниците решават да разпределят според нуждите си, а да работят според способностите си. Това предприятие рухва и фалира за отрицателно време, а хората започват да се мразят един друг. За такава "демокрация" пише Ранд с ненавист, и я отрича безкомпромисно. Тази "демокрация" на мнозинството има две лица - фашизъм и комунизъм.

Атом, много ценя мненията ти, затова прочетох текстовете към които си ми дал връзка, преди да ти отговоря. Първо че не ти е харесала книгата, е въпрос на лични твои предпочитания и вкус към четиво, на мен лично не ми харесват, и не мога да прочета куп знаменити автори и книги, но не го декларирам, защото предполагам, че проблемът е мой, а не в техните текстове. Не искам да съм конкретен, защото знам, че мога да засегна някой почитател на тези автори, за който те са безспорен авторитет. Филми по книги много, ама наистина много рядко излизат сполучливи - текст и визуализация на текст са съвършено различни неща, и режисьорът и сценаристът трябва да са гении, за да им се получи; нещо подобно има и в театъра, но в по-малка степен. Според мен, романът откъм чисто художествена гледна точка, наистина, е доста далече от литературната класика и има доста несъвършенства. Първото е това, което и ти си забелязал - действието и диалозите са прекомерно разтегнати, а някои от монолозите на героите (прословутата реч на Джон Голт) направо биха могли да се възприемат като досадно отегчителни в роман. Но като изключим тези недостатъци, и въпреки тях, романът, според мен си е художествено постижение, защото главните й герои Дагни Тагарт, Ханк Риардън и Франсиско и още няколко второстепенни персонажи са пълнокръвни образи, а в отношенията помежду им има истина. Това е мое лично мнение, което възнамерявах да развия при анализа, но нещата отиват към идеологически спорове. Сега по същество - не приемащ минархизма във възгледите й. Значи не приемаш минималната роля на държавата като пазител на физическата сигурност на гражданите, и нищо повече. И аз не го приемам. Не приемаш отричането на консенсуса, а оттам и демокрацията. Къде видя това във възгледите на Айн Ранд, посочи ми конкретно? Не приемаш отричането на позитивните права. Моля, разясни ми какво разбираш точно под "позитивни права", и къде виждаш такова отричане в обективизма на Ранд. И правиш синтез, че всичко, което не приемаш, би могло да доведе до неофеодализъм, но не свобода. Последното бих коментирал, след като ми отговориш на предишните три.

Фружине, няма никакъв проблем. Ти вече го направи. Но в случая с анализа на романа й, това няма по-голямо значение от това дали е била блондинка или брюнетка.

Ами затова, защото няма връзка с романа й. Трябва ли, когато говорим за Теория на относителността или за романите на Кафка всеки път да се изтъква, че авторите им са евреи?

Е, аз го знаех. Ама това няма никакво отношение към романа, според мен.

Е, и? Че Айнщайн или Исус Христос да не би да са българи.

Виждам че в този форум има изключителни ерудити и познавачи на литературата и философията с блестящ стил на изразяване, за които романът на Айн Ранд отдавна е прочетена и затворена книга, така че няма да правя литературен анализ за тях. Те не се нуждаят, знаят. Ще изчакам и други колеги да напишат ценни мисли за литературата и философията, след което ще споделя накратко личното си мнение по въпроса кой е Джон Голт в романа на Айн Ранд и кое е най-ценното нещо, което можем да научим от него.

Кефи ме книгата, в която е развита в образи философията. Донякъде съм съгласен, че талантът на писател на Ранд не може да бъде сравняван с този на Достоевски, например, но по същество това е и неговата философия - човек има право да бъде свободен, без да бъде жертва и без да иска жертви от другите; не случайно правя този анализ след "Престъплението на Расколников", в който изведох същата основна идея на Достоевски. И Айн Ранд, и Достоевски внасят тази принципно нова идея в световната литература, която е много руска, по свой начин. Фактът, че за огромен брой американци романът на Ранд е оказал влияние върху личния им живот почти наравно с Библията, сам по себе си е необорим аргумент за силата на този роман. Никакви етикети не помагат тук, и слагане на рафтове с разни "изми" - романът на Ранд си е живо художествено произведение със свой собствен литературен живот, и да го напъхваме в някакви доктрини е грешен подход, макар и не невъзможен. Въобще не ми се тръгва по този хербаризиращ художествения текст път на анализ - разглеждам романа като художествена литература с пълнокръвни образи.

Честит на всички! За мен той наистина е най-българският празник!

Противоречието между Дагни Тагарт и Ханк Риардън, от една страна, и Джеймс Тагарт и Лилиан Риардън, от друга е фундаментално, то е на ниво философия за живота. Хора като Джеймс и Лилиан доминират в първата част от романа, именно на тях не могат и не бива да противоречат Ханк и Дагни, те са онези, които в заглавието „Не им противоречи” са обозначени с местоимението „им”. Ето как Айн Ранд характеризира двете антагонистични групи герои: „Нежелаещите да мислят хора (Джеймс и Лилиан) биха могли да оцелеят само като подражават на вече установения ред, открит от други (Ханк и Дагни), но тези другите са длъжни да го го открият, в противен случай никой не би оцелял. Хората не желаещи да мислят и работят могат да оцелеят временно, само като се възползват от онова, което е произведено от други, но тези другите са длъжни да произвеждат, защото в противен случай никой не би оцелял. Независимо кой вариант избира човек или група хора, независимо по кой ирационален или пагубен път тръгва, фактът си остава факт: разумът е инструмент за оцеляването на човека и човек или преуспява, или не: прямо пропорционално на своята рационалност. Доколкото знанието, мисленето и рационалните действия са индивидуални особености, доколкото изборът на човека да ги използва е личен, необходимо е да освободим мислещите от игото на немислещите. Рационалният ум не работи по принуда, той не подчинява своето възприемане на реалността по нечиия заповед или ограничение, не принася в жертва своето знание и виждане за истината в жертва на чието и да било мнение, под заплаха, пожелание, планове или за изгода. Такова мислене може да бъде оковано, накарано да мълчи, забранено, хвърлено в тъмница или унищожено, но не може да бъде накарано насила да работи.” Да, но в в първата част на романа се получава точно така – мислещите са принудени да работят и да слугуват на немислещите, при това без право да им противоречат или оспорват тяхната позиция на робовладелци, и то с пълната подкрепа и одобрение на цялото общество. В обществото връх взема идеята, че тези, които произвеждат и творят, са длъжни да правят това само заради другите, които не искат да произвеждат и да творят, че първите са длъжни да се принесат в жертва на вторите, при това да го правят доброволно и докато им се внушава чувство на вина, заради способността си да го правят. Ситуацията е абсурдна и става все по-абсурдна. Тя е ирационална. „Действайки ирационално - пише Айн Ранд, - човек се саморазрушава. Признаването на рационалната природа на човека от едно общество е установяване на връзка между оцеляването му и използването на разума. Точно в това се състои концепцията за индивидуалните права. Само ви напомням, че правата всъщност са морални принципи, определящи и санкциониращи действията на човек в обществото, и че те се коренят в природата на човека като разумно същество. Също така ви напомням, че правото на живот е основата на всички права, включително правото на собственост. По отношение на политикономията правото на собственост заслужава особено внимание: човек е длъжен да работи и произвежда, за да живее. Длъжен е да заработва необходимото със собствените си усилия и ръководейки се от собствения си разум. Ако човек не може да се възползва от продукта от продукта на усилията си, значи не може да се възползва от усилията си, следователно е лишен от правото си на живот. Без право на собственост не можем да говорим за никакви права.” Стъпка по стъпка, в първата част на романа хора като Джеймс Тагарт и Лилиан Риардън, с подкрепата и одобрението на общественото мнение, отнемат правото на живот на Дагни Тагарт и Ханк Риардън, отнемайки правата им да контролират своята собственост със силата на разума си. Моралната теза, че „не-А” (човек не притежава нищо лично и е длъжен да стане жертва на другите) е истина, а А (човек има право на собственост, основана върху способността му да мисли и твори) е лъжа става кредо и верую на цялото американско общество, тя го доминира и се одобрява. При това, онези които не споделят този морал биват публично линчувани като „себични егоисти”, обсебени от алчност личности, които не искат да допринесат нищо за „общественото благо”; те дори нямат право да противоречат на войнстващия морал на посредствеността. „Съществуват единствено два фундаментални въпроса (или два аспекта на един и същи въпрос) – пише Айн Ранд по въпроса за социалната структура на всяко едно общество, - определящи същността на всяка социална система: признава ли тази социална система правата на личността и допуска ли тя използването на физическата принуда в отношенията между хората. Отговорът на втория въпрос е фактически отговор и на първия. Е ли човек независима личност, разполагаща с тялото си, разума си, живота си и резултатите от своята работа – или е собственост на племето (държава, общество, колектив), което може да се разпорежда с него по свое усмотрение, да му диктува своите убеждения, да предопределя начина му на живот, да контролира дейността му и да експроприира резултатите от нея? Има ли човек правото да съществува за самия себе си – или е роден в окови, като крепостен, който е задължен да откупва живота си като служи на племето? Това е първият въпрос на който трябва да бъде отговорено. Всичко останало е последствия от него. Основният и единствен въпрос е: свободен ли е човек? В историята на човечеството единствената система, която отговаря с „да” на този въпрос е капитализмът.” Какво конкретно се случва с Дагни Тагарт и Ханк Риардън в първата част на романа е резултат от промяната в социалната структура на цялото американско капиталистическо общество, което поема по пътя на „народните републики” с отнемането на частната собственост и преразпределянето й от избрана класа на политици, подкрепяни от сервилни и практични учени, обосноваващи правото на мързеливите да присвояват плодовете от труда на умните и работливите. При Ханк Риардън, преуспял стоманен магнат, издигнал се сам от общ работник в мините до крупен предприемач, нещата със заробването се случват преди сблъсъка му с обществото, на лично, семейно ниво. Още преди правителството да посегне към неговите заводи и изобретения, това са направили най-близките му хора – жена му, майка му и брат му, които го третират като техен роб, длъжен да ги издържа и забавлява безропотно, докато те се подиграват с него и го критикуват. За съпругата си Лилиан, той мисли като за някаква абстракция, наречена „негова съпруга“, а не за жената, за която беше женен”. Същевременно е впримчен в един морален капан, от който няма сила да се изтръгне – той непрекъснато изпитва към нея вината, съжалението и самообвинението, че не й отделя достатъчно внимание и топлина, поради която тя изпитва страдание – Ханк е роб, на собствената си заблуда за истинските мотиви на онези, които експлоатират неговата почтеност и благородство на рицар. ”Никога не беше успял да проумее защо хората трябва да са нещастни” – пише още при първата среща на читателите с него Айн Ранд, без да обяснява мотивите му. Когато близките му натякват, че не им отделя достатъчно внимание, а е обсебен единствено от работата си, той приема това за чиста монета от тяхна страна, и смята, че им причинява страдание. Грешката му е, че се самозаблуждава, че те го правят от обич, те го правят съзнателно, за да му внушават вина, която материализират във вид на услуги, пари и жертви от негова страна. Общество, в което този вид брак и семейство са възприети като норма, прилича на обърната наопаки пирамида, при която най-безсъвестните и цинични хора се качват най-горе, а най добрите (атлантите) са осъдени да живеят с чувство на вина и страдание, носейки на плещите си всички останали, при това най-накрая биват обвинявани и принасяни в жертви от тълпата, жадна за кръв, зрелища и хляб. Но кой е Джон Голт, във връзка с всичко написано дотук? Той е този, който все още не се е появил в първата част на романа, човекът имал дързостта и силата да каже пръв "не" на деградиращото общество и да се изправи сам срещу него.

Съгласен съм с много неща, най-вече със самолетите; то тук в един от постовете имаше и друго предложение, да се модернизират старите, доколкото знам това поляците са го направили с техните миго-ове и си носят бойното дежурство в НАТО, та даже си имат и лиценз сами да си ги оправят. Наистина не разбирам какво им пречеше на българските политици и военни през всичките тези 26 години да го направят това, вместо да ходят да се оплакват и да просят от този или онзи. Гърците, според мен, най-вече се въоръжават заради турците след Кипър, обеца им е. Но като се замислиш, то и на нас трябва да ни е едно на ум, даже може би повече. Защото днес нещата в политически план може да са и под контрол, членове сме на НАТО, ами ако утре палачинката се обърне, и нещата не са под такъв контрол? Знам че е забранена политика тук, но виж само какво става в Турция - новият-министър председател провъзгласява, че ще прави промени в Конституцията към още по-силно президентско управление, жена му до него забрадена, Ататюрк да ги види - в гроба ще се обърне, не е основавал такава Турция, нещата могат да отидат твърде далече, а ние сме със свалени гащи буквално - 90 танка и 6 бойни хеликоптера, направо си каним. Може и да драматизирам, но гърците поне са си вързали гащите, някой от тяхната категория, дори и два пъти по-голям, много трябва да мисли преди да им влезе в територията. А иначе са си примерни членове на НАТО и надеждно Южно крило, и това го слагат на масата в пазарлъците за пари, спомни си как блъфираха и заиграваха с Путин, преди да им отпуснат по-леки условия за дълговете, византийски номера, но хванаха декиш. А с немците са си направили джойнт-венчър и произвеждат заедно военни джипове, имат си 10 000 от тях, сигурно и продават, може и да печелят.

Точно заради войната с Иран, когато САЩ и Запада бяха на негова страна -имаше толкова модерно западно оръжие в армията на Саддам. После имаше една светкавична окупация на Кувейт, която далече не беше позиционна война, просто Саддам като хазартен играч реши, че е хванал удобния момент след падането на Берлинската стена и залисията около края на Студената война, и заложи ва-банк, като се надяваше, че Запада ще го остави да си присвои Кувейт. точно това беше поводът за войната и вярвай ми, американските военни съвсем на сериозно възприемаха неговата армия; имаше тогава един гениален генерал от немски произход, Норман Шварцкопф (той почина), който на практика проведе Пустинна буря, само че политиците го спряха да влезе в Багдад. Но самата война срещу Ирак в щатите беше възприета едва ли не, и пропагандирана, като победа на американското срещу съветското оръжие - даже направиха в Ню Йорк нещо като Парад на Победата, а вестниците им се скъсаха да пишат колко американските самолети и танкове превъзхождали съветските, което си беше чиста демагогия, защото срещу една държава от Третия свят, воюваше една високо-технологична държава с космически технологии и всичко се решаваше от въздушното превъзходство и комуникациите. Най-напред ги ослепиха и оглушиха, прекъснаха всичките им комуникации и радари, после ги приковаха на земята (авиацията), след което около месец им унищожаваха от въздуха танковете и другата техника като купища желязо без управление; най-сетне показваха по телевизията някакви подивели от ужас брадясали войници да излизат от окопите с безумен поглед, вдигнати ръце и викове на развален английски, че се предават и "много обичат мистър Буш" - трагикомедия, съпроводена с безмислена жестокост - размазаха хиляди цивилни коли, изтеглящи се от Кувейт с бомби и ги показваха по телевизията по целия свят; това си беше и първата "телевизионна" война на живо в реално време.

От поетите - Кирил Христов, Теодор Траянов и Петя Дубарова (задължително!);ловните разкази на Емилиян Станев и "Антихрист", "„Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков, "Преди да се родя и след това" на Ивайло Петров, "Бит и душевност на българския народ" на Иван Хаджийски и есетата му (те даже са по-силни), "Строители на съвременна България" от Симеон Радев, "Българският Великден" от Тончо Жечев, 4-те тома История на българската л-ра от Боян Пенев и есетата му. Знам че изпускам много големи български автори, но тези за мен са най-интересни, въпрос и на лична настройка за четене и възприемане. "Диви разкази" на Хайтов, и дотам от него. Иначе по принцип двамата Славейков (баща и син, особено Пенчо), Багряна, Дора Габе, Радичков, Валери Петров, Смирненски, Вапцаров, Гео Милев, някои работи на Каравелов, Страшимиров.

Въобще не става въпрос за това, а за стационарно оръдие с огромни размери, ама аз и не искам да те очаровам, та да се разочароваш.