dora

По тази логика никой няма да се товари с материал по нищо, защото все нещо от учебната програма в даден момент няма да му трябва. Не може да се предполага и кои ще са тези, които ще отидат в университет, това значи на основата на някакви лични наблюдения за способост и неспособност да отрежем пътя на някои от децата, като не им оставяме никакъв шанс да ни опровергаят, че са много по-можещи, отколкото сме ги мислели, само защото към даден момент сме решили, че не скачат по нашата свирка. Нещата, за които съм си мислела, че ще ми трябват в училище, са тотало различни от това, което ми потрябва после; прогнози е много трудно да се правят.

Ами чудесно - значи И основи на правото тогава. Компютърна грамотност сме учили

Да, точно това щях да напиша, че допускам, че е възможно това да не е било в програмата за всички училища. Ние имахме отделни учебници по някои предмети (защото ги изучавахме на чуждия език директно), но и като цяло учителите преподаваха по собствени програми. Още в първия час по математика в подготвителен клас нашата математичка влезе с две книги, едната - учебник за осми клас за средното училище и някакъв дебел сборник със задачи (после разбрах, че е на Вигодски). "Мамини златни" - каза усмихнато - "да се разберем от първия ден, че да няма неразбрали. Това" - и взе учебника за осми клас - "не е за вас. Това е за обикновените училища". И с едно сръчно движение, под смаяните ни погледи, учебникът полетя от ръката й, както лежерно се беше облегнала на катедрата - направо към кошчето за боклук на другия край на стаята. Че и улучи. "Ето това" - извади (за мой личен и съвсем автентичен ужас) дебелия около 500 страници сборник - "е за вас". Бяхме сразени и очаровани едновременно. Сигурно затова съм учила интеграли (не в СИП по математика, о, не...)

И аз съм учила интеграли, в езикова гимназия.

Нищо от училищния материал не е излишно трудно, защото е съобразено със способностите на едно средноинтелигентно дете. Затова е част от общообразователната - а не от някаква профилирана система. За децата, на които общообразователната система не им е достатъчна, защото способностите им по дадени предмети надвишават това, което им предлага обичайното образование, има например математически/природноматематически училища, езикови гимназии, гимназии по изкуствата. В общообразователната система - задължителната - не е трудно .Става трудно в университета. И още нещо, без никакви познания по история, география, философия и математика не може да се учи икономика. Без математика и статистика не може да се учат финанси. На вас тези интеграли може да не са ви били нужни, но на други са. Какво ще се случи на света, ако нямаме читави икономисти и финансисти? Това са само два примера.

Toва е проблемът, затова не можете да си представите, че има хора, способни на абстрактно мислене и академичен труд. Такива, които да речем, се занимават с проблемите на математическата логика, семантиката, политическата философия, теоритичната физика, както и която и да било дисциплина, която дългосрочно която води до парадигмално отместване, промяна на посоката на човешкото знание изобщо, научна революция, технологична революция, визионерство от какъвто и да било характер. По вашата система подготвяме хора, негодни за каквото и да било висше образование, академична или научна дейност от каквото и да било естество. Предлагате, ерго, да се върнем в средновековието (макар това да го пиша метафорично). Да, не пречи да има училища, където децата да се обучават изцяло на практични занимания. Такива обаче са училищата, където е решено, че детето не е способно да се развива в по-голяма степен от някакъв предварително зададен праг. Такива, например, са училищата за деца с умствено изоставане - тях ги учат основно на практични неща, защото се предполага, че кой знае какви високи когнитивни процеси няма никога да развият, та поне се научат на нещо, с което да не умрат от глад. Нещо, което се прави с ръце. Ерго искате нещо като училища за деца с когнитивни затруднения. Или, нещо като трудово-възпитателни училища, и там миксът едно време беше подобен на това, което описвате, но беше съобразен с това, че те ще работят само някакъв ръчен труд - заварчици, стругари и т.н. Как мислите, колко от децата ще са щастливи системата да ги счита за тъпи по подразбиране, да не би да се напрегнат с нещо малко по-абстрактно?

В това има някаква доза истина. Книгата обаче не е на английски пастор, а на български журналист: https://knizhen-pazar.net/products/books/2742493-balgarskiyata-kulturkampfa Не е вярно обаче, че не трябва да учат Яворов, Смирненски и Дебелянов. За нещата, за които пишете, че липсват на образованието, причините са две. Първо, това, че нашето образование е силно идеологизирано. Използва се не за да образова наистина, а за да създава безпрекословна лоялност към българската държава (посредством предмети като литература и история, където селективният подбор и представяне не държи на приложението на научната методология, а на създаването на национална митология), от една страна, и е непрактично (от друга - това е наследството на комунизма, защото докато от другата страна на желязната завеса създаваха нови технологии, учебниците по всичките ни дисциплини минаваха строга идеологическа цедка, да не би по някой предмет да се прокрадат вражески капиталистически влияния). Така в учебниците по науките са засегнати в много по-голям обем научни проблеми от преди най-малко стотина години, отколкото тези, които имат някакъв допир с 21-ви век. И това е нормално, защото тези, които пишат учебниците днес, са жертва на същата печално изостанала в научно отношеие система. Шанс наистина да развият интерес към науката ерго имат само децата, които по щастливо стечение на обстоятелствата са попаднали на мотивиран, талантлив учител. Не е да няма такива, но не са масово явление. Как да извадим обучението - идейно и прагматично - от 19 век? Като сменим няколко поколения. Колко? Предстои да се види, но виждам някакъв шанс едва когато учебниците ни почнат да се пишат от завършилите в чужбина и знаят какво е да учиш по научно написан учебник. Ако те изобщо пожелаят някога да се върнат, че и да пишат учебници.

Да ви напиша и как се казва това да изпитваш емоция, но да не можеш да определиш каква е: алекситимия: https://www.spectrumnews.org/news/difficulty-identifying-emotions-linked-to-poor-mental-health-in-autistic-people/#:~:text=Autistic people who have trouble,to a new study1. Тези от хората, които се научават как да живеят с това - точно по механзма, който описах, всъщност си спестяват и проблеми с психичното здраве - тревожно разстройство, депресия. Сами се хващат за яката и се измъкват. И за това браво.

Същата е, но става по друг механизъм. Ако не знаят какво да правят с нея, се превръща в тревожност. Децата с аутизъм примеро улавят и най-малките признаци на раздразнение, тъга, повишена емоционалност у родителите си (особено у родителя, с когото усещат силна връзка) и реагират с висока стешен на тревожност, емоционален изблик, невзможност да контролират поведението си. Затова от родителя се изисква да бъде спокоен, да сваля градуса на реакцията си на каквото и да било, ако не иска детето емоционално да излети през тавана. Възрастните с т.нар. нискофункцонален аутизъм също реагират това. Това означава свръхчувствителност към емоционалното състояние на другия, не обратното. Не винаги обаче могат да му дадат правилния когнитивен етикет. Това, което имате предвид, вероятно е точно процеса - у възрастния човек с високофункционален аутизъм - да се опита да даде на емоцията правилния когнитивен етикет посредством фазата на анализ (следващата фаза). Но това е нещо, на което компенсаторно сами са се научили, за да им помага да "четат" останалите хора. Представете си то така, изпитваш нещо, усещаш, че нещо не е наред, но не знаеш точно какво. Затова полагаш много по-големи мисловни усилия да си представиш какво е то (което изисква много по-разити когнитивни умения и ситуационен опит от тези на едно дете), отколкото би правил човек, при когото процесът е непосредствен. Хората от спектъра, които успяват да го правят успешно, заслужават едно сърдечно "браво". Защото повечето от нас не могат да си представят колко дълго - и колко целенасочени усилия - им е отнело да се научат. Защото ако не го правят, светът ги наказва. С това вечно да са сгрешили нещо във взаимоотношенията си, без идея да нямат къде и защо.

Абсолютно вярно. Toва важи за всички линии на класово разделение. Въпросът е доколко положението на човека е поносимо за него. Много ясно, че ако имаш качества, ако си интелигентен, ако си положил всяко изисквано от теб усилие, много по-трудно приемаш, че трябва да си стоиш в блатото, отколкото ако си си ок и там, където си. Ние ги виждаме като префърцунени, но всъщност те са жестоки. Едно ниво на невидими очаквания повече, към всеки индивид, и то от такова естество, че няма мърдане. За някои хора това означава, че ше бъдеш низвергнат и когато и следваш, и когато не ги следваш. За други - че колкото и да се опитваш, няма да се впишеш. Даяна примерно не се вписа. Хари също има трудности с вписването. Но мисълта ми беше за университетите, те съществуват в този контекст - във Великобритания. В Германия или Нидерландия контекстът е друг.

Съгласна съм, но аутизмът както помага, така и пречи, дори когато е само сянка на аутистичен аспект някъде във вискофункционалната част на скалата. Хората с аутизъм примерно не биха усетили, че човекът до тях страда, няма да уловят знаците, няма да могат да разчетат посланието между думите. Това е нож с две остриета, както и всичко друго. А и изобщо не е вярно, че хората с аутизъм са неспособни на емпатия. Напълно способни са, дори в по-голяма степен от останалите. Проблемът за много от тях е в "input phase" - събирането на адекватна и цялостна информация от околната среда, преди подлагането й на анализ.

Toва е онзи невидим, непробиваем стъклен таван. Невидим за тези, които никога не са се натъквали на невъзможността за възходяща мобилност по системни проблеми. Когато от теб се очаква да надскочиш себе си, колкото и много да ти струва това, а резултатът да е точно никакъв. Чувството за обреченост. Не само в една сфера на живота, във всяка. Нещо, което ние - защото не живеем ежедневно с подобен predicament, дори не можем да си представим. Не можем да си представим какво е и да усещаш благовъзпитаната подлост на системата около себе си всеки ден. Лъжливото чувство за шанс. Разочарованието. И какво прави това с човека, когато същото се повтаря с поколения. "Това са глупости" би било жестока обида. Омаловажаване на неравенството, незачитане на невидимото страдание на хората, които правят всичко възможно да не им личи, само и само някой ден да бъдат приети за равни. Муха, която се блъска в стъклен прозорец. Пак и пак, до безкрай.

След като предадат Богу дух, обаче Шегувам се, но и не.

Toва не е точно същото като предразсъдък, обществен ред е, класово разделение. Уж възходяща социална мобилност е възможна, нормална и желана, но тънките разграничителни линии си остават. Британците имат изумителен усет как по някакви незабележими с просто око признаци, напр. по това, че човек употребява един синоним вместо друг, веднага да преценяват в коя класа принадлежи. Отлично разбират по минимални сигнали в поведението, в облеклото, във всичко, общо взето, когато някой се опитва да се представи за по-висока класа, отколкото предполага произходът му. При това в динамична ситуация, напр. носенето на един и същ цвят чанта и обувки е знак, че човек от работническата класа или по-ниската средна класа, се опитва да изглежда по-благосъстоятелен, отколкото е, ерго това за него е проява на лош вкус, но това беше сигналът миналата година. Тази година тези от работническата класа се опитват да се представят за нещо друго, като ползват чанта с един нюанс по-светъл от обувките. И това, докато опитващият се да изглежда някак си самият примерно е сигурен, че все по-комплицираният му камуфлаж му е успял да ги заблуди. О, не. Имат микроскопски поглед за тези неща, някакви специални, почти свръхестествени антенки, улавящи дали другият е от правилната за ситуацията класа. Да, донякъде се шегувам, но в голяма степен не. Когато си чужденец, не знаят в коя класа да те сложат, защото абсолютно невинно не следваш неписаната схема. Със своите обаче знаят безпогрешно. Съвсем естествено е в подбна неегалитарна култура всички институции, вкл. образователните, да се подчиняват на много по-различна логика, отколкото в държави, където класата няма толкова голямо значение. Затова е трудно за тяхната система да се прилагат (по-наедро) заключения, които не отчитат местната култура. Затова направих разграничението, че в неегалитарна култура (каквато е UK) и меритократична култура (каквато е САЩ) няма как да е чудно, че възходящата социална мобилност не е приоритет на правителствата. Те предпочитат престижни университети пред общодостъпни. Ерго на държавата като цяло й е все едно дали бедните студенти ще могат да плащат високите университетски такси. Да, не изглежда красиво, затова ще въведат някакви инициативи. Но между възможността леко да отпуснеш вентила на социалното напрежение/недоволство, като дадеш на бедните някакво малко морковче, и да промениш обществения ред, като създадеш съвсем различна визия за социалната политика, има огромна разлика. Топката затова не е в университетите. А в културата, в която се провежда държавната политика. За каквото и да било.

Уф, поправям се. Забравила съм. Не журналистика, а история и социология е завършил в Кеймбридж (хей сега говорих с него, че не сме се чували от години). Журналистиката му беше от някъде другаде. Не че е жизненоважно, но ако някой реши да търси журналистическата прогама в Кеймбридж.

Не са студени., сдържани са пред непознати. Обществото не е егалитарно. Невидимите с нетренираното око на идващия от друга култура класови разлики, тънките уж линии между една класа и друга, са жестоки. За местните.

Въпросът е в преценката - на конкретния студент - дали получавайки висше образование (в даден университет, а и изобщо), значително ще подобри перспективата му дългосрочно. Ясно е, че това няма как да се каже със сигурност, но трябва да има някаква оценка и управление на риска, напр. какво става, ако после не може да си върне дълга. И дали някога изобщо ще усети ползите от това, че се е опитал да наскочи групата, към която принадлежи. Дали ще бъде по-скоро щастлив или по-скоро нещастен с избора си. Преди години много отрезвяващо ми дойде един разговор с продължаващо и до днес приятелство; запознаваме се на поредния университетски курс, разговаряйки, откриваме много общи интереси, общи нагласи, сходно чувство за хумор. Разговаряме се за текущи неща и моят събеседник ми казва, че в момента не е наясно накъде ще поеме, защото току-що е подал оставка от мястото си в ББС. Питам озадачено защо, а той ме застрелва с "По дяволите, Дора, погледни ме само! Погледни, че съм ти висок до рамото, погледни ръбестата ми структура, не ми гледай очилата! Не гледай начина, по който ти говоря на университетски английски! Не виждаш ли, за Бога, че съм working class? Не си ли даваш сметка, че аз никога - където и да работя, колкото и да съм образован*, никога няма да бъда приет така, както ти? С елегантното си палто от кашмир, стройната си фигура? На теб на лицето ти пише "средна класа". На моето пише "работническа класа" - и това никога няма да излича. Как си ме представяш мен, да разхождам няколко щасливи и добре облечени деца, с някоя, изглеждаща като теб? Не, не те свалям. Но това е реалността." Шокирано мълча. "Не" - продължава. "Никой не е ме е дискриминирал в ББС, никога не формално. Но в погледите на хората, в начина, по който никога не ме канят на лична среща, ей така, за по бира, си знам, че съм чужд. И никога няма да стана свой. Заради това, каквато и да е заплатата ми, какъвто и професионален престиж да ми дава ББС, не мога да остана." Завършил е журналистика в Кеймбридж. От Лондон се премести в дълбоката провинция. За да преподава английски на деца с интелектуални увреждания.

Защото има два аспекта на структурната бедност - икономически, от една страна, и свързан с дискриминацията/правата, от друга. Меритократичността предполага, че няма дискриминация, тоест на социалното израстване не пречат неща като раса, пол, възраст, произход. А то има (но няма да пиша по тази линия, може в отделна тема). От друга гледна точка дали протестите на която и да било група ще доведат до някаква промяна в положението й, е въпрос на желание на елита (който държи и ножа, и хляба) трайно да преразгледа и промени прекурсорите за това положение, което той няма как да направи, напр. без драстично преразпределение на богатство, а това няма да стане. Положението в САЩ не е точно революционно - или поне не в културно-трансформационен смисъл, меритократичната култура си остава. Елитът дава възможност леко да се отпусне вентилът.

На основата на какво го вярвате, това е въпросът. Иначе по другото имаме съгласие. Обществата обаче са различни. САЩ (и в някаква степен Великобритания) е меритократична култура. Не егалитарна. Нормално е да строят институциите си на основата на меритократични принципи. Ако човек е достатъчно добър, успява. Ако не успява, трябва да се опита да стане по-добър. Ако променят меритократичния модел (на който се основава дори филантропството - ако си получил нещо от обществото си - шанс да се образоваш, шанс да забогатееш и вследствие на това си постигнал много, си длъжен да му дадеш нещо в замяна, да даряваш, да помагаш), ще се демотивират най-добрите, тези с най-много принос. Държавата ерго се интересува много повече от това да поддържа меритократичната си култура, отколкото да намали неравенството. Добре ли е това? Не чак толкова. Заради неща като престъпност, примерно. Но всеки модел си има рисковете и ползите.

Ами, добре, но тогава не казвайте, че ВУЗовете хитро точат пари от държавата Това не от гледна точка на нас двамата - ние си говорим доста успешно, а от гледна точка на хората, които някога ще погледнат в този форум, и дочели - недочели, ще напишат на десет места у фейсбука, че от университета Х са някакви престъпници, че целият свят се тресе от зловещи скандали в университетите, че това е доказателство за велики световни конспирации, че понеже Тръмп бил казал, че белината лекува COVID, то всички учени ни лъжат и че в такава ситуация единственият начин да се излекуваме от всички болести - от лош дъх до рак, е да пием дезинфектант... Вижда ви се пресилено? Не е, след като стигнахме до такова дъно на грамотността по природните науки, че хората пият неща, които изобщо не са предвидени за пиене. Затова нека внимаваме какво пишем.

Ето това изобщо не говори за пазарните механизми: "Но аналитичния ум също така забелязва, че докато ВУЗ-овете коват наука и прогрес, те също така са намерили и хитър начин да се финансират за сметка на държаваните заеми за студенти." Никакъв "хитър начин" да се финансират "за сметка" на някого не са намерили вузовете. От такава формулировка излиза, че вузовете са някаква сбирщина тарикати, които се чудят как да ощетят държавата, източвайки държавни средства "хитро". Вузовете изобщо не участват в схема. Те имат такса, без заплащането на която студентът не може да учи. Всеки студент - богат, беден, всякакъв. Това откъде ще си вземе студентът парите, за да си плати таксата, не е нито нещо, което вузовете определят, нито нещо, което ги касае изобщо. Защото: - Студентът кандидатства и печели място. - Вузът му казва, че е приет, и че за да си запази мястото (то да не бъде дадено на следващия кандидат) трябва да плати такса до еди коя си дата. - Той тази такса може ако иска да я плати на две части, но първата сума трябва да бъде внесена по сметката на университета до еди коя си дата. - При желание на студента ВУЗът може да му издаде документ (освен официалното писмо), с което студентът да докаже някому, че е приет в университет. Която да послужи пред работодателя му, да речем, ако работодателят е склонен да му намали работното време, или да го спонсорира за образованието му. Или пред която и да било друга институция. Напр. защото студентът иска да докаже, че е приет, за да кандидатства за помощ. Университетът не се интересува пред кого ще послужи такъв документ. - На основата на това, че е приет, студентът или си плаща таксата сам (от джоба си) или пак си я плаща сам, но си я набавя от спонсор. Кой е този спонсор е въпрос на взаимоотношения между студента и спонсора. Дали този спонсор е държавата или друг, универеситетът не се интересува. Интересува се такста да бъде платена до датата Х, иначе прави предложение на следващия в списъка с кандидати за това място. Ако студентът не може да си плати таксата, това не притеснява университета по никакъв начин, защото студенти, които ще я платят, се намират достатъчно. Университетът освен това - особено ако само endowmentът му е над един милиард паунда, изобщо не се интересува дали тази година ще приеме тези или онези студенти (защото едните ще вземат заем, пък другите - не). Той просто си следва стандартната процедура - таксата е Х, който я плати, си запазва мястото. Ако не, предложение се прави на следващия студент. Имайте предвид, че известните университети имат такъв огромен брой кандидати всяка година, че няма никакъв начин да проследяват кой от тях как се финансира, за да търсят от това някакви дивиденти за себе си. Как тогава университетите участват в някакви "хитри" начини? Кое му е хитрото във всичко това? Същото е при селекция за работа. Ако вие не приемете предложението за работа, работодателят отива при следващия кандидат. Ако студентът не си уреди плащането навреме, си губи мястото (указано е в какъв срок). Ако обаче настоявате, че във всичко това има нещо порочно, ОК. Но така внушавате на четящите, че абе все нещо гнило има в тези университети... Нещо, което няма как да приема. Защото за това няма никакви конкретни доказателства. Изборът да тълкуваме дадено обстоятелство от гледна точка на някаква идея (напр. че либералният капитализъм увеличава неравенството - несъмнено) не е доказателство, че някой извършва корупционни престъпления ("източване" е корупционно престъпление), злоупотреби по "хитър" начин, или че всички са тарикати. Знам, отлично знам, че с този разговор се въртим в кръг. Но не може това, че университетите "източват" да се повтаря многократно без корекция - нали знаете, една "лъжа, повторена сто пъти, става истина". Не е въпросът дали с вас сме защитници или противници на либералния капитализъм. А ей това в кавичките. Защо? Защото най-важното за един университет е неговият престиж. Това, което удря по престижа на университета - внушението, че те са някакви дребни тарикати, които се чудят как да се облаготетелстват на гърба на бедните студенти, му нанася по-големи щети, отколкото абсолютно всичко друго. Затова никой университет няма дори да си помисли да си рискува вековната репутация заради 10-те хиляди паунда на този или онзи приет или неприет студент. Особено пък ако дългът на студента към банка или държавата изобщо не е работа на университета.

Aз съм ОК с това Не съм ОК да се създава впечатлението, че университетите са развъдници на корупция, които точат пари от държавите и тормозят бедните студенти да се вътрят с огроми заеми. А с внушения като тези в темата се създава точно това, нещо като фалшива новина. Който има доказуеми и конкретни подозрения за корупция в конкретни университети, да сигнализира на съответните държавни органи. Но да не създава предпоставки да се посява съмнение в университетите без никакви конретни доказателства за предумисъл.

ВУЗовете не са намерили хитър начин за източване на държавни пари, защото не се финансират от кредитите на студентите. Студентите Студентите си получават кредитите, с които след това плащат образованието си. Университетите не са длъжни да знаят - и не знаят, кой от техните студенти се финансира с кредит и кой - не. Също както в магазина, в който си купувате баничка, нямат никаква идея вие тези пари откъде сте ги взели. Ако платите баничката, ви я дават. На университета му е все едно дали студентите му ще си плашат таксите от собствения си джоб, или първо ще вземат от някого другиго, за да си платят таксата.

Да ви е жив и здрав и успешен човекът, на когото сте помагали, така ви се зарадвах на двамата с Gravity сега

Това, общо взето, е историята на всички български студенти, учили в САЩ в 1990те години (когато доходите на повечето български родители бяха изключително ниски, на моите включително, а аз бях с един родител). И те изобщо не са единици. Аз лично съм завършила гимназия през 1990те, точно в това време. Точно от моята среда заминаха много хора, които - благодарение на фондации, филантропи, различни програми за финансиране, завършиха Princeton, MIT, Harvard, Westpoint. Тогава повечето заминаваха за САЩ - не за Великобритания или държавите от ЕС, точно защото в България имаше "Отворено общество". Хората тези неща днес не ги знаят и не ги помнят, защото тогава заминаващите да учат в престижни университети не ги пльосваха по жълтите вестници със заглавия "български гений покори САЩ", както правят днес. Като знам колко хора от личното ми обкръжение заминаха да учат тогава, то тези заглавия трябваше да са по десет във вестник, всеки ден. Защо медиите не ги отразяваха? Защото това бяха деца на средната класа, където висшето образование е норма, а не изключение - и те не търсят публичност. Просто си следват пътя. Попречи ли ми доходът на семейството ми (идващ от двама пенсионери и един родител с неособено висока заплата на висшист) да уча? Не. Без родителят ми да ме финансира изобщо, напротив, аз му помагах. Наистина се говори много наизуст в тази тема.