dora

@scaner, като си говорим за това как математиката спомага за развиване на основните когнитивни способности (някъде по-горе по темата), eто какво съм си приготвила за уикенда: https://www.masterclass.com/classes/terence-tao-teaches-mathematical-thinking/?&utm_source=facebook&utm_medium=cpc&utm_campaign=23850147841150078&ad_id=23850156656900078&adset_id=23850147841160078&campaign_id=23850147841150078&placement=Facebook_Desktop_Feed&site_source_name={{site.source.name}}&fbclid=IwAR3dh4gaXCVF0pWjCc9W83ipX06oUBhyBQ8Yz_Bamk6o2XYt-491hivdhZ4 Теренс Тао, който обяснява как математическата логика, това как работи математиката, може да се използва за разрешаване на всякакви други проблеми, супер приятно да се слуша. https://en.wikipedia.org/wiki/Terence_Tao (не гледайте помпозното заглавие, американски тип маркетинг)

Confirmation bias няма нищо общо, защото изобщо няма значение колко съм умна аз. Способността за боравене с базисни когнитивни операции е необходима на всеки, иначе не е способен на независим живот. Колкото по-добре борави с тях, толкова по-големи шансове има да не изпадне от системата на общественоикономическите отношения изобщо. Това изпадане става все по-лесно, защото с развитието на обществата изискванията към ефективно използване на базисните когнитивни операции стават все по-високи (и най-вече способността тези умения непрекъснато да се адаптират към нова ситуация - това, което описах като "далечен трансфер".) Затова днес за намирането на каквато и да била работа се изискват все повече умения, като с навлизането на нови процеси и технологии те се увеличават непрекъснато. Днес на работното ви място може да ви е достатъчно да правите х и у, но след един месец може да ви се наложи да правите още шест букви от азбуката, защото иначе сте аут. След три години пък съвсем. А след двадесет, когато се предполага да са влезли в активна възраст тези, на които днес им е трудно да прочетат изречение открай докрай пък съвсем. Ерго на този далечен трансфер трябва да сте обучен отсега (като дете), иначе после горите.

Моят уклон е да обясня, че ако човек не си тренира мозъка - редовно, целенасочено, в множество различни сфери (за да може умението, развито контекстно, да не остане само там и да не може да бъде прилагано другаде) и за достатъчно продължителен период от време, той няма да развие фундаментални когнитивни способности (с други думи, ще остане тъп). Затова е необходимо да се учи, да се полагат усилия. Да се учат колкото се може повече различни предмети (защото всеки предмет позволява на мозъка да се научи да го прави този трансфер автоматично, ефективно и бързо), да се полагат целенасочени усилия (да се опитва нещо, схващано като трудно, толкова пъти, докато стане лесно, защото това означава, че мозъкът се е научил как да прилага и оптимизира различните когнитивни операции) и това да се случва непрекъснато, с години. Защото за абсолютно всичко има фаза на натрупване - със зор - преди човек да може да го прави гладко. Дали ще е да чете, дали ще е да говори чужд език, дали ще е да знае наизуст таблицата за умножение, дали ще е да може да смята корен квадратен наум, няма никакво значение. Всичко изисква многократно повторение, преди да стане лесно. Когато училището заложи висок критерий, то всъщност стимулира децата да активират и развиват когнитивните си способности на все по-високо ниво. (едно е да си прочел десет страници в живота си, друго е всеки ден да четеш по петдесет страници, да решаваш по десет задчи, да учиш по сто нови думи на чужд език). Виртуозността в каквото и да било (от това да се свири на музикален инструмент, през всякакво знаятчийство, до това примерно, че месарите преди едно поколение можеха да сметнат наум колко струва 237 грама свинско до стотинката, умножавайки 237 х 3 лева и 16 стотинки за секунди наум), изисква дългогодишно повтаряне. Колкото повече неща човек повтаря съзнателно, целенасочено и непрекъснато, докато станат лесни - във възрастта до 24-годишна възраст (когато кортексът се доизгражда в това, което ще бъде мозъкът до края на живота, само ше зазлява с времето), толкова по-дълго и добре ще може да изполва мозъка си, за каквото и да било. Дали за да решава интегрални уравнения, или за каквото и да било, което иска да прави добре.

Как е маловажно да се разбере какво значи инструкцията за използване на каквото и да било? Или която и да било инструкция изобщо? Шефът ви примерно ви събира на събрание и ви обяснява, че стратегията оттук нататък е еди каква си и от вас се очаква да свършите постигнете еди какви си резултати. От вас се изисква тези изисквания да ги превърнете в поетапни, целенасочени, взаимосвързани и логически свързани стъпки, за да стигнете до каквато и да било цел, както и да коригирате стъпките, когато нещо от тях започне да ви отклонява от посоката, която сте решили да следвате. Това как става без да разбирате кое е важното и кое - маловажното, какво е цел, какво не е цел, какво е действие, какво е последствие, кое може да бъде деприоритизирано, за да бъде приоритизирано друго, кое да се извърши първо (защото е най-важно) и кое може да изчака (защото не е толкова важно)? Спорите заради единия спор, струва ми се.

или, за да обясня с пример, не е важно дали си спомням как се решаваха интегрални уравнения, а че, ако имам добре разработени базисни умения, винаги мога да се науча. Тези умения се създават само с многократно повторение. Напр. за да можеш да четеш с разбиране, примерно да знаеш какво е значението на дадено изречение, трябва да упражняваш четенето на изречения достатъчно дълго, за да го автоматизираш, за да преминеш от четенето на отделни букви, в отделни срички, в отделни думи, до смисъла на цялото изречение. За да можеш да разбереш кое е важното и маловажното в един текст, трябва да си прочел множество текстове, да си тренирал мозъка си къде и как да търси важната за него информация, как да потиска насочването на вниманието към едни неща за сметка на други. Как да знае кои думи са ключови за смисъла и кои - не. Проблемът, който много явно се вижда в последните поколения. Понеже не четат - не се ориентират добре в смисъла, не знаят кое е важното и маловажното, или ако могат да го правят, то е само с кратки текстове. В едно чат съобщение могат да определят какво е важното. Объркват се силно обаче, когато става дума за отличаване от важното и маловажното в целия поток от информация, множеството текстове. Оттам и конспиративните теории, потресаващите глупости, невъобразимите заключения, които нормален човек не може да си представи как са постигнати, как бе, аджеба, от информацият А стигна до заключението Б, като едното и другото нямат нищо общо. По простата причина, че това движение - с отсяването - могат да го правят само когато текстът е кратък. Ако ги накарате да ви кажат кое е най-важното в една книга от 400 страници, те не само че не могат, те не могат да фокусират вниманието си достатъчно дълго, за да я прочетат. Не четат ред по ред, не могат да прочетат страницата докрай, защото не са приучени да задържат вниманието си върху каквото и да било за продължителен период от време и едновременно да провеждат няколко паралелни когнитивни процеса, както на входа (ниво възприятие), така на ниво анализ (нямат разработени необходимите механизми, за да осъществяват логически операции с текст), и съвсем не на изхода (заключение, какво правим с информацията и какво следва от това), а какво остава да ги зациклят в някаква добре работеща непрекъсната последователност, при която всяка фаза едновременно захранва другите две. А това ангажира всички когнитивни процеси едновременно - тези, ангажирани с паметта, с вниманието, координацията, с разбирането и употребата на език, способността за анализ, central coherence - да не ги изреждам, че за много дълъг списък. Това е тотална - катастрофална - загуба на фундаментални когнитивни способности. И не защото са се родили с по-ниско IQ. А защото нищо в средата не им помага да развият елементарни умения. Тези умения се създават в добрите училища. До ниво, когато след като излезете от тях, да е без значение какво ще правите по-нататък, каква специалност ще учите, дали изобщо ще учите, или примерно ще създадете собствен бизнес. Защото са еднакво важни за всяка сфера.

To реално подготвя за всичко, защото можеш и да пропуснеш университета, ако не желаеш да се специализираш в нещо конкретно, без това да оказва каквото и да било влияние върху способността ти бързо да усвояваш нова информация. Именно защото ти е създало базовите умения, дало ти е операционната система. Най-общо, това е нещото, което се нарича "learning to learn". С каква информация ще я захранваш после (какви програми ще си качиш на нея) е без значение. --- Learning to learn: ‘Learning to learn’ strategies include any thoughts, behaviors, beliefs, or emotions that facilitate the acquisition, understanding, or later application and transfer of new knowledge and skills in different performance contexts. They range from active rehearsal to help remember word lists, to the use of elaboration and organization to encode, integrate, and later recall or apply knowledge across several content areas. Learning to learn strategies help generate meaning for the new information that is to be learned. A learning strategy is also a plan for orchestrating cognitive resources to help reach a learning goal. ‘Learning to learn’ strategies have several characteristics in common. First, they are goal-directed. Learning strategies are used to help meet a standard of performance or to reach a learning goal. Second, learning strategies are intentionally invoked, which implies at least some level of active selection. The selection of one or more of these strategies is determined by a number of factors, such as a student's prior experience with the strategy, his or her prior experience with similar learning tasks, his or her ability to deal with distractions, and the student's commitment to his or her goals. Third, cognitive learning strategies are effortful; they require time and often involve using multiple, highly interactive steps. Because of the effort required, a student must be motivated to initiate and maintain strategy use (e.g., see Motivation, Learning, and Instruction). In addition, the student must believe that the strategy will be effective and that he or she can be successful using the strategy. Finally, cognitive learning strategies are not universally applicable—they are situation-specific. The student's goals, the task requirements, the context, and other factors all interact to help determine which strategy may be best. To be successful in selecting and using a strategy, a student must understand under what circumstances a given strategy is, or is not appropriate. - > Eй на това учат добрите училища. Това са умения за цял живот, не (само) за университета. Източник: https://www.sciencedirect.com/topics/psychology/learning-to-learn#:~:text='Learning to learn' strategies include,skills in different performance contexts.&text='Learning to learn' strategies have several characteristics in common. Но сходна информация може да се намери и в други публикации. Ако намеря време, ще напиша подробен списък с всички когнитивни функции, които се развиват, когато човек бива накаран да се учи и го прави често, целенасочено и продължително.

Приемам ги в контекста на всичко написано. Търговията и икономиката не са една и съща дисциплина.

Именно, дори умението да прочетеш и разбереш принципа, който се описва в дадено училищно упражнение, както и да се опиташ да го приложиш към нещо друго, като освен това се научиш кога трябва да прилагаш друг, а не този принцип, е ценно фундаментално умение само по себе си, без значение по кой предмет точно е било разработено. Упражняването на едно и също умение по различните предмети - веднъж това го прилагаш в часа по български, по отношение на българския синтаксис, веднъж по математика, като решаваш квадратно уравнение и трети път - по музика (примерно) като се научиш да транспонираш една мелодия от до мажор във фа мажор, всъщност го генерализира и затвърждава. Това се нарича "трансфер". Само чрез целенасоченн трансфер, повтаряне на една и съща операция многократно и в различен контекст мозъкът човешки се приучава това да го прави бързо, трайно и качествено, независимо от конкретната ситуация. Затова е и важно едно и също умение да се прилага в колкото се може повече ситуации, по колкото се може повече предмети, колкото се може по-често и за по-продължителен период от време. Имаше и долна граница някъде, най-малко пет часа самостоятелна тренировка седмично, за всяко едно от уменията, но нещо не мога да открия публикацията сега. За всеки случай, това е стандартът, който ми е известен. Има т.нар. "близък трансфер", когато човек използва същата когнитивна операция в нещо подобно, и "далечен трансфер", когато я използва в съвсем различен контекст. Успешността на трансфера - както и цялостната интелигентност и адаптивност на човека - се оценява по способността му за "далечен трансфер". Тези умения обаче не се подразбират, те трябва да се развият. Това стои и в основата на хипотезата, че всеки може да бъде обучен на всичко, ако мозъкът му бъде успешно трениран на основните когнитивни операции и това да ги прилага лесно в непосредствен и особено в далечен трансфер. При това няма никакво значение дали това умение човек ще го захранва с информация от тази сфера (примерно математика, география или чужд език) или от която и да било друга.

Хахаха, извинявайте, но това оттук нататък прави разговора трогателно безпредметен. Списък на папуасите: https://bg.wikipedia.org/wiki/Нобелова_награда_за_икономика

Toва обаче е повече въпрос на подход, не на отпадане на предмети от образователната система. За основен плюс на високото натоварване в средното училище (специално в, да речем, училищата, където приемането става с изпит, т.нар. "елитни") намирам това, че когато по всеки предмет трябва да изчетеш такива количества текстове, каквито по никакъв начин не можеш да вмъкнеш, заедно с текстовете по останалите си предмети, в рамките на седмицата до следващия час, се научаваш как бързо да възприемаш информацията, да делиш важното от маловажното и с правилната логика сам да можеш да изведеш по един предмет заключенията, които следва да си извадиш от четенето, че дори и да продължиш мисълта на всеки текст, тоест да проявиш някакъв вид (научно) творчество. След гимназията Софийски университет ми се видя като помощно училище, честно казано. Темпото ми се виждаше печално бавно. Но точно подготовката от гимназията ми помогна в другите университети, че много и до днес.

Toва вероятно е в резултат на някои от внезапните завои, които експериментално взимаше училищната система през годините. И при нас интегралите бяха в края на последната година, в която сме учили математика (десети клас); по него време се бях съсредоточила в ученето на японски и толкова се озадачих, че изобщо не схващам за какво става дума в часовете по математика, че си бях обещала хей сега като се справя с японския, да се върна към интегралите, че много мразя нищичко да не разбирам. Е, не се върнах :))

По тази логика никой няма да се товари с материал по нищо, защото все нещо от учебната програма в даден момент няма да му трябва. Не може да се предполага и кои ще са тези, които ще отидат в университет, това значи на основата на някакви лични наблюдения за способост и неспособност да отрежем пътя на някои от децата, като не им оставяме никакъв шанс да ни опровергаят, че са много по-можещи, отколкото сме ги мислели, само защото към даден момент сме решили, че не скачат по нашата свирка. Нещата, за които съм си мислела, че ще ми трябват в училище, са тотало различни от това, което ми потрябва после; прогнози е много трудно да се правят.

Ами чудесно - значи И основи на правото тогава. Компютърна грамотност сме учили

Да, точно това щях да напиша, че допускам, че е възможно това да не е било в програмата за всички училища. Ние имахме отделни учебници по някои предмети (защото ги изучавахме на чуждия език директно), но и като цяло учителите преподаваха по собствени програми. Още в първия час по математика в подготвителен клас нашата математичка влезе с две книги, едната - учебник за осми клас за средното училище и някакъв дебел сборник със задачи (после разбрах, че е на Вигодски). "Мамини златни" - каза усмихнато - "да се разберем от първия ден, че да няма неразбрали. Това" - и взе учебника за осми клас - "не е за вас. Това е за обикновените училища". И с едно сръчно движение, под смаяните ни погледи, учебникът полетя от ръката й, както лежерно се беше облегнала на катедрата - направо към кошчето за боклук на другия край на стаята. Че и улучи. "Ето това" - извади (за мой личен и съвсем автентичен ужас) дебелия около 500 страници сборник - "е за вас". Бяхме сразени и очаровани едновременно. Сигурно затова съм учила интеграли (не в СИП по математика, о, не...)

И аз съм учила интеграли, в езикова гимназия.

Нищо от училищния материал не е излишно трудно, защото е съобразено със способностите на едно средноинтелигентно дете. Затова е част от общообразователната - а не от някаква профилирана система. За децата, на които общообразователната система не им е достатъчна, защото способностите им по дадени предмети надвишават това, което им предлага обичайното образование, има например математически/природноматематически училища, езикови гимназии, гимназии по изкуствата. В общообразователната система - задължителната - не е трудно .Става трудно в университета. И още нещо, без никакви познания по история, география, философия и математика не може да се учи икономика. Без математика и статистика не може да се учат финанси. На вас тези интеграли може да не са ви били нужни, но на други са. Какво ще се случи на света, ако нямаме читави икономисти и финансисти? Това са само два примера.

Toва е проблемът, затова не можете да си представите, че има хора, способни на абстрактно мислене и академичен труд. Такива, които да речем, се занимават с проблемите на математическата логика, семантиката, политическата философия, теоритичната физика, както и която и да било дисциплина, която дългосрочно която води до парадигмално отместване, промяна на посоката на човешкото знание изобщо, научна революция, технологична революция, визионерство от какъвто и да било характер. По вашата система подготвяме хора, негодни за каквото и да било висше образование, академична или научна дейност от каквото и да било естество. Предлагате, ерго, да се върнем в средновековието (макар това да го пиша метафорично). Да, не пречи да има училища, където децата да се обучават изцяло на практични занимания. Такива обаче са училищата, където е решено, че детето не е способно да се развива в по-голяма степен от някакъв предварително зададен праг. Такива, например, са училищата за деца с умствено изоставане - тях ги учат основно на практични неща, защото се предполага, че кой знае какви високи когнитивни процеси няма никога да развият, та поне се научат на нещо, с което да не умрат от глад. Нещо, което се прави с ръце. Ерго искате нещо като училища за деца с когнитивни затруднения. Или, нещо като трудово-възпитателни училища, и там миксът едно време беше подобен на това, което описвате, но беше съобразен с това, че те ще работят само някакъв ръчен труд - заварчици, стругари и т.н. Как мислите, колко от децата ще са щастливи системата да ги счита за тъпи по подразбиране, да не би да се напрегнат с нещо малко по-абстрактно?

В това има някаква доза истина. Книгата обаче не е на английски пастор, а на български журналист: https://knizhen-pazar.net/products/books/2742493-balgarskiyata-kulturkampfa Не е вярно обаче, че не трябва да учат Яворов, Смирненски и Дебелянов. За нещата, за които пишете, че липсват на образованието, причините са две. Първо, това, че нашето образование е силно идеологизирано. Използва се не за да образова наистина, а за да създава безпрекословна лоялност към българската държава (посредством предмети като литература и история, където селективният подбор и представяне не държи на приложението на научната методология, а на създаването на национална митология), от една страна, и е непрактично (от друга - това е наследството на комунизма, защото докато от другата страна на желязната завеса създаваха нови технологии, учебниците по всичките ни дисциплини минаваха строга идеологическа цедка, да не би по някой предмет да се прокрадат вражески капиталистически влияния). Така в учебниците по науките са засегнати в много по-голям обем научни проблеми от преди най-малко стотина години, отколкото тези, които имат някакъв допир с 21-ви век. И това е нормално, защото тези, които пишат учебниците днес, са жертва на същата печално изостанала в научно отношеие система. Шанс наистина да развият интерес към науката ерго имат само децата, които по щастливо стечение на обстоятелствата са попаднали на мотивиран, талантлив учител. Не е да няма такива, но не са масово явление. Как да извадим обучението - идейно и прагматично - от 19 век? Като сменим няколко поколения. Колко? Предстои да се види, но виждам някакъв шанс едва когато учебниците ни почнат да се пишат от завършилите в чужбина и знаят какво е да учиш по научно написан учебник. Ако те изобщо пожелаят някога да се върнат, че и да пишат учебници.

Да ви напиша и как се казва това да изпитваш емоция, но да не можеш да определиш каква е: алекситимия: https://www.spectrumnews.org/news/difficulty-identifying-emotions-linked-to-poor-mental-health-in-autistic-people/#:~:text=Autistic people who have trouble,to a new study1. Тези от хората, които се научават как да живеят с това - точно по механзма, който описах, всъщност си спестяват и проблеми с психичното здраве - тревожно разстройство, депресия. Сами се хващат за яката и се измъкват. И за това браво.

Същата е, но става по друг механизъм. Ако не знаят какво да правят с нея, се превръща в тревожност. Децата с аутизъм примеро улавят и най-малките признаци на раздразнение, тъга, повишена емоционалност у родителите си (особено у родителя, с когото усещат силна връзка) и реагират с висока стешен на тревожност, емоционален изблик, невзможност да контролират поведението си. Затова от родителя се изисква да бъде спокоен, да сваля градуса на реакцията си на каквото и да било, ако не иска детето емоционално да излети през тавана. Възрастните с т.нар. нискофункцонален аутизъм също реагират това. Това означава свръхчувствителност към емоционалното състояние на другия, не обратното. Не винаги обаче могат да му дадат правилния когнитивен етикет. Това, което имате предвид, вероятно е точно процеса - у възрастния човек с високофункционален аутизъм - да се опита да даде на емоцията правилния когнитивен етикет посредством фазата на анализ (следващата фаза). Но това е нещо, на което компенсаторно сами са се научили, за да им помага да "четат" останалите хора. Представете си то така, изпитваш нещо, усещаш, че нещо не е наред, но не знаеш точно какво. Затова полагаш много по-големи мисловни усилия да си представиш какво е то (което изисква много по-разити когнитивни умения и ситуационен опит от тези на едно дете), отколкото би правил човек, при когото процесът е непосредствен. Хората от спектъра, които успяват да го правят успешно, заслужават едно сърдечно "браво". Защото повечето от нас не могат да си представят колко дълго - и колко целенасочени усилия - им е отнело да се научат. Защото ако не го правят, светът ги наказва. С това вечно да са сгрешили нещо във взаимоотношенията си, без идея да нямат къде и защо.

Абсолютно вярно. Toва важи за всички линии на класово разделение. Въпросът е доколко положението на човека е поносимо за него. Много ясно, че ако имаш качества, ако си интелигентен, ако си положил всяко изисквано от теб усилие, много по-трудно приемаш, че трябва да си стоиш в блатото, отколкото ако си си ок и там, където си. Ние ги виждаме като префърцунени, но всъщност те са жестоки. Едно ниво на невидими очаквания повече, към всеки индивид, и то от такова естество, че няма мърдане. За някои хора това означава, че ше бъдеш низвергнат и когато и следваш, и когато не ги следваш. За други - че колкото и да се опитваш, няма да се впишеш. Даяна примерно не се вписа. Хари също има трудности с вписването. Но мисълта ми беше за университетите, те съществуват в този контекст - във Великобритания. В Германия или Нидерландия контекстът е друг.

Съгласна съм, но аутизмът както помага, така и пречи, дори когато е само сянка на аутистичен аспект някъде във вискофункционалната част на скалата. Хората с аутизъм примерно не биха усетили, че човекът до тях страда, няма да уловят знаците, няма да могат да разчетат посланието между думите. Това е нож с две остриета, както и всичко друго. А и изобщо не е вярно, че хората с аутизъм са неспособни на емпатия. Напълно способни са, дори в по-голяма степен от останалите. Проблемът за много от тях е в "input phase" - събирането на адекватна и цялостна информация от околната среда, преди подлагането й на анализ.

Toва е онзи невидим, непробиваем стъклен таван. Невидим за тези, които никога не са се натъквали на невъзможността за възходяща мобилност по системни проблеми. Когато от теб се очаква да надскочиш себе си, колкото и много да ти струва това, а резултатът да е точно никакъв. Чувството за обреченост. Не само в една сфера на живота, във всяка. Нещо, което ние - защото не живеем ежедневно с подобен predicament, дори не можем да си представим. Не можем да си представим какво е и да усещаш благовъзпитаната подлост на системата около себе си всеки ден. Лъжливото чувство за шанс. Разочарованието. И какво прави това с човека, когато същото се повтаря с поколения. "Това са глупости" би било жестока обида. Омаловажаване на неравенството, незачитане на невидимото страдание на хората, които правят всичко възможно да не им личи, само и само някой ден да бъдат приети за равни. Муха, която се блъска в стъклен прозорец. Пак и пак, до безкрай.

След като предадат Богу дух, обаче Шегувам се, но и не.

Toва не е точно същото като предразсъдък, обществен ред е, класово разделение. Уж възходяща социална мобилност е възможна, нормална и желана, но тънките разграничителни линии си остават. Британците имат изумителен усет как по някакви незабележими с просто око признаци, напр. по това, че човек употребява един синоним вместо друг, веднага да преценяват в коя класа принадлежи. Отлично разбират по минимални сигнали в поведението, в облеклото, във всичко, общо взето, когато някой се опитва да се представи за по-висока класа, отколкото предполага произходът му. При това в динамична ситуация, напр. носенето на един и същ цвят чанта и обувки е знак, че човек от работническата класа или по-ниската средна класа, се опитва да изглежда по-благосъстоятелен, отколкото е, ерго това за него е проява на лош вкус, но това беше сигналът миналата година. Тази година тези от работническата класа се опитват да се представят за нещо друго, като ползват чанта с един нюанс по-светъл от обувките. И това, докато опитващият се да изглежда някак си самият примерно е сигурен, че все по-комплицираният му камуфлаж му е успял да ги заблуди. О, не. Имат микроскопски поглед за тези неща, някакви специални, почти свръхестествени антенки, улавящи дали другият е от правилната за ситуацията класа. Да, донякъде се шегувам, но в голяма степен не. Когато си чужденец, не знаят в коя класа да те сложат, защото абсолютно невинно не следваш неписаната схема. Със своите обаче знаят безпогрешно. Съвсем естествено е в подбна неегалитарна култура всички институции, вкл. образователните, да се подчиняват на много по-различна логика, отколкото в държави, където класата няма толкова голямо значение. Затова е трудно за тяхната система да се прилагат (по-наедро) заключения, които не отчитат местната култура. Затова направих разграничението, че в неегалитарна култура (каквато е UK) и меритократична култура (каквато е САЩ) няма как да е чудно, че възходящата социална мобилност не е приоритет на правителствата. Те предпочитат престижни университети пред общодостъпни. Ерго на държавата като цяло й е все едно дали бедните студенти ще могат да плащат високите университетски такси. Да, не изглежда красиво, затова ще въведат някакви инициативи. Но между възможността леко да отпуснеш вентила на социалното напрежение/недоволство, като дадеш на бедните някакво малко морковче, и да промениш обществения ред, като създадеш съвсем различна визия за социалната политика, има огромна разлика. Топката затова не е в университетите. А в културата, в която се провежда държавната политика. За каквото и да било.