dora

Съвсем сериозно, няма нито един международен документ, който да определя какво е национално малцинство. И дори за малцинство няма точно определение, защото може мнозинство да се води малцинство (напр. в Южна Африка). Вижте документа, който пуснах от Съвета на Европа (там го пише: https://www.coe.int/en/web/minorities/fcnm-factsheet) а ето ви и от ООН: https://www.ohchr.org/Documents/Publications/MinorityRights_en.pdf Когато България ратифицира конвенцията за националните малцинства и нашият Конституционен съд го посочи - че няма дефиниция за това какво е национално малцинство. https://web.archive.org/web/20070923063621/http://www.bcnl.org/doc.php?DID=168 Ерго, че може да я ратифицира, без да се главоболи как да не паправи от турците или когото и да било другиго (примерно ромите) национално малцинство. Общата дефиниция предолага обаче, че една група трябва да бъде идентифицируема, да проявява междугрупова солидарност и да иска да запази идентичността, културата, религията си. Двадесет човека малцинство ли са, ако са солидарни помежду си, защото са роднини и примерно живеят в държава, където основният език не е техният? Българите в чужбина малцинство ли са? Примерно в Германия? Не. Има държави, в които живеят представители на по сто и шейсет националности/етноси, ако същите вземат и паспорт. Имат ли сто и шейсет малцинства? Малцинството трябва да е достатъчно голямо. Какво е достатъчно? Според зависи.

Не са, защото точна дефиниция какво е национално малцинство няма*, на държавите се оставя сами да определят кои групи са национално малцинство, и дали изобщо са национално такова. Както и какво значи "национално". Към коя "нация" принадлежи това малцинство, към тази, с която живее, или към тази, с чийто етнос се асоциира? Този въпрос не е от вчера, в България няма "национално" малцинство, има евентуално етнически такива, макар дори в конституцията да няма норма, която изобщо да говори за съществуването на малцинства. Малцинство не се споменава в конституцията нито веднъж. Има изреждане на социални признаци за равенство - раса, пол, етническа принадлежност и т.н. Ромите, прочее, при все, че не са никак малко на брой в Европа, национално малцинство ли са или не са? В този контекст, ясно ли ни е какво искаме от Македония? А на нея ясно ли й е? --- https://www.coe.int/en/web/minorities/fcnm-factsheet

Не е ясно дали се декларират, ако поради това подлежат на репресии. От което следва, че тази група също изобщо не е лесна за дефиниране, изходът за самата Македония от подобна стъпка без много точното й конкретизиране остава твърде отворен и няма как да не бъде схващан в контекста на "foot in the door" - извоюваме точка, за да може после да я ползваме по пътя на пълното разгромяване на македонската идентичност, а като знаем част от настроенията в България, македонските страхове по въпроса са повече от оправдани. Какво, ако на последното преброяване като българи са се посочили хиляда* души, а при следващото изведнъж се посочат десет хиляди? Те довчера нали не са били с българско самосъзнание? Как така изневиделица са станали с българско? А какво, ако се посочат само тези хиляда? Тогава какъв смисъл има да се включват в конституцията? Малцинство - малцинство, но не национално, защото тогава всяка друга група от една шепа хора следва да бъде включена в конституцията. Да, този ход при добро изиграване би могъл да реши два проблема, 1. с уважаването на човешките права на деклариралите се като българи, тоест това да не подлежат на дискриминация; 2. с това, че реално със заявката българите да се впишат в конституцията като малцинство, в България приемаме, че те са такова -малцинство, а мнозинството е от македонци (с което въпросът с българския произход на мнозинството се затваря веднъж завинаги). Само че не виждам никаква подготвеност у двете общества това да стане, без да се направят други компромиси. Примерно да дадем назад по всички други теми, особено тези, свързани с историята и езика. Проблемът е, че не искаме да даваме назад по никой въпрос, което не оставя много възможности. За мен важният въпрос е защо. ----- * числото е условно.

Въпросът отново е кои са тези българи. Хората, които са със запазено българско самосъзнание, но с македонски паспорти, хората с български паспорти, но с македонско самосъзнание, хората, които знаят, че са с български произход, но се самоопределят като македонци (също както тези с прабаба германка в САЩ не се определят като немци, а като американци), българите (идващи от България в последните тридесет години), които живеят в Македония (напр. защото са се оженили там? За всякакви други групи това е ясно - албанците говорят друг език, евентуално имат различна религия, имат друг тип имена. Но за българите никак не е ясно. Защото не е ясно какво искаме - да не се репресират някакъв малък брой хора, които се определят като българи с македонски паспорти, или българският произход да бъде регламентиран в конституцията. Докато не стане ясно на македонската страна ние кои точно "българи" визираме, този въпрос също ще е препъникамък. Както и какво следва от признаването им за отделен етнос. Какво означава това примерно за "съвместната" история, могат ли тези признати в конституцията българи да имат претенции към македонската история? Как ще си осигури македонската държава българското самосъзнание на това признато малцинство да не подрива македонския характер на останалата част от населението, тези, които не са част от малцинството? Ей на, Македония празнува Гоце Делчев, българите в Македония какво празнуват, българин или македонец? Как ще бъде принудено това признато малцинство със самото си съществуване да не подбива основанията за съществуването на Македония? Като им забранят на празнуват Гоце Делчев? Как? От нас се изискват точни и измерими (както пише Атом) изисквания. Никое от формулираните не е точно и измеримо.

Toва, че не искаме, никак не личи по настояването върху българския им произход, българския произход на предците им, настояването да честват националните си герои като български такива, просторните междуведомствени разправии върху това, че македонският език бил изграден по българската езикова норма и т.н. Не искаме да се месят в нашите вътрешни работи, но искаме ние да им се месим, това няма как да стане.

Да го признаем с половин уста за престъпен (теза, която не се споделя от цялото население, обаче, носталгията по комунизма си остава) ни отнмема повече от 30 години. Ако искаме да признаят теххия комунизъм за престъпен, ок. Но това как решава въпроса, поставен от Методиев - неистовият им страх от загуба на идентичност? За мен там е ключът от бараката - искаме ли да разрушим македонската идентичност или не. И какво правим после - променяме границите на Европа? Изключително малко вероятно. Създаваме гражданска война в Македония? Или какво? Това ли ни е леляната цел, да унищожим Македония? Ако да, то за никакво добросъседство не може да се говори, и не те са недбросъседски настроените, а ние. Първото нещо, което не свършихме за всички тези години, е да се откажем от Македония. Веднъж и завинаги и така, че да е катерогорично ясно за цялото ни население и въпросът да не се повдига до безкрай. Отделна държава, друг народ, край.

Taка я нарича и сверовната историческа наука. Първото и второто българско царство се наричат империя, на това и реално отговарят като поличитеско устройство, етнически микс и т.н. И това не е отсега, ето един пример (първото издание на книгата е 1930 година). https://www.amazon.com/history-first-Bulgarian-empire/dp/B00085DJ5K

Изгледайте това интервю на Методиев при Дремджиев, то обяснява естеството на проблема:

Сега добавихме и това, за което говори Азимов в една своя статия от осемдесетте. (Линк към цялата статия: https://aphelis.net/wp-content/uploads/2012/04/ASIMOV_1980_Cult_of_Ignorance.pdf)

Да станем европейска е достатъчно. Точно затова и забавянето на дълбоко необходимите реформи с едно тридесет години е такава катастрофа - резултатът е, че все повече се откъсваме от Европа, ако кадрите ни заминават. Задържането им можеше да стане, ако още с концепцията за привличане на външни инвестиции през деветдесетте не бе заложена бомбата, че те по дефиниция са "евтини". Кадрите нямаше да напускат и ако тези реформи се бяха осъществили, или поне не в този порядък. 30 години е много време. Пропиляхме го катастрофално. Въпросът е сега правим ли нещо, за да се измъкнем, или се закопаваме дълготрайно с подкопаване на малкото, което имаме. Колкото по-ниско се цели човек, толкова повече унищожава всяка възможност в бъдещето да се изправи от дъното. Ние не само отказваме да се изправим, продължаваме пораженчески да копаем. Свалянето на и без това катастрофално ниските стандарти в образованието е това - изравняването ни по стремежи на разиващия се свят.

Има смисъл да обучаваме специалисти, много специалисти, които да останат в България. Първо, защото ако сами не можем в краткосрочен план да им създадем работа, но те са налични, с наличието им привличаме чуждестранни инвеститори. Това с кадрите е основен проблем, колкото и да отказваме да го видим. Концепцията, че виждате ли, България предлагала евтина работна ръка, е колосална, страгетическа грешка. България би трябвало да предлага висококвалифицирана, образована работна ръка. Само така чуждестранните инвеститори ще търсят тук качество близко до дома, а не някакви си черноработници, на които да плащат ниски заплати, с всички последствия от това (ниски осигуровки и т.н.) Това е европейска, не африканска държава и е крайно време да започне да се държи като такава.

Развойната работа при нас обаче като цяло не е в университетите, а в БАН, така е направена системата.

Когато бъде постигнато това - да станат едни нормални европейски вузове, парите сами ще дойдат. Като (международни и частни) инвестиции в научно-развойна дейност. Някъде горе писахме, че колкото по-престижно е едно учебно заведение, толкова повече инвестиции привлича то.

Проблемът е, че ние вече над тридесет години отказваме да си нанесем каквато и да било болка, а с половинчати решения и половинчата имитация на реформи (да изглежда добре на хартия като за пред чужденците) се стига точно до тук. Колкото повече се отлагат едник реформи, толкова по-болезнено става да се направят. Да де, но когато влезем в един клуб точно с тези, на които се опитваме да замажем очите, че правим нещо, без да правим нищо, ни се налага да се конкурираме с тях. Вкл. за работната си ръка - собствената си, нашата си работна ръка, за всички тези квалифицирани специалисти, на които им писна да ги правят на идиоти и заминаха.

СУ - медицина. Тази специалност продължава да се преподава на ниво и - защото е по-евтина в сравнение с други ЕС държави - да набира студенти от чужбина. И аз нямам идея защо УНСС не е в класациите...

Няма никакво значение какви са училищата, ако няма - и не се следва елементарен стандарт, ако факторите, които мотивират решенията в образованието - на всички нива - не са мотивирани от образователни, а от други съображения. Същото важи за всяка сфера, ей на, имало трияжни стандарти за спешна медицина, но те не се прилагат, ерго хора мрат на входа на спешните отделения. Една и съща измекярщина и лошо управление навсякъде. Колко смятаме да продължаваме така? Проблемът в огромна степен е кадрови. А тези кадри къде се създават? Ами, в образованието, което скоро ще трябва да закрием, защото не произвежда .... нищо. Произвежда функционално неграмотни хора. И въпросът изобщо не е в тези двама, тридест, двадесет ученика с постижения, които ги дават по телевизията, за да приспят бдителността на обществото за огромния проблем с масовото образование. Винаги ще има и ученици, които могат да се явяват на математически състезания, и на олимпиади по китайски. Но те не могат да попълнят всички работни места в държавата, нали? И ако останат в нея, ще трябва да работят с масово неграмотна маса от учили - недоучили хора, и изобщо не визирам малцинствата. Визирам "бъркам си в носа, защото ми е по-гот да си щракам на телефона, какво ме мъчат тука да чета и уча." Ще започнат, една след друга, да ни се разпадат важни инфраструктури в държавата, на всички нива. И друго: защо сме бедни? Защото производителността на труда ни е ниска, работникът има ниска добавена стойност. Когато огромна част от населението не знае да борави с информация, защото в училище си е гледало телефона, то ще остане безработно - и заветният телефон - едиственият достъп до информация, магическото решение за нежеланието му да се образова днес, утре няма да може да си го купи, защото ще е бедно. Не само на индивидуална основа, ще е бедна държавата, от която се очаква да му плаща помощите, базовия доход или каквото и да било друго. Но ще е късно. Затова и късогледството, демонстрирано в тази тема, е пагубно. И за индивида, и за държавата.

Съгласна съм за конкретните случаи. Това, което имам предвид е по-скоро международното признаване на нещо, което не се основава на... нищо. Ако на българската държава не й пука, че най-престижният и университет е между 591-600 място в света (а е Европейска държава и този университет е на 100 години), и че единствен той попада в някаква класация, както и че представянето на учениците по базисни критерии непрекъснато пада, скоро ще дълбаем дъното, то непризнаването на българсктие дипломи е много явен знак, че нещо трябва да се промени изоснови. Аз не ги мисля чуждите университети - ако не си доставят студенти от България, ще си ги доставят от другаде. Мисля какво ще се случи откъм наличността на подготвени кадри за каквото и да било в самата България, и то само в следеащите едно 20-30 години, когато с това темпо функционалната неграмотност ще е взела застрашаващи националната сигурност размери.

Toва всъщност отдавна наистина е така, защото не се пишат оценки според познанията и уменията. Шестица в СМГ, примерно, и шестица в средното училище Х, където половината ученици трудно четат, са различни неща, и това не е отсега, но проблемът се решаваше с това, че университетите приемаха с бал и с изпити. И пак частично, поради което на мен, да речем, нивото в СУ след гимназията ми се стори потресаващо ниско, а аз имам впечатление от нивото на университетското образование и през родителите си, и дори през бабите си и дядовците си (някои от които са сред учредителите на университети). Когато стандартът не е еднакъв за всички училища, то университетите получават микс от студенти, който не отговаря на университетските стандарти, ерго или трябва да наваксват тепърва всичко, което другите образователни нива не са направили, или да не пишат двойки, та барем "талибаните" (както един мой познат започна да нарича студентите си отнякъде нататък, твърдейки че нивото е такова, че академично преподаване вече е невъзможно) изкласят и им се махнат от главата, защото ако следват стандартите, трябва поголовно да им пишат двойки, докато отпаднат от университета. Когато поради огромния си брой университетите занижиха критерия за прием, а оценки взеха да се пишат на кило, стандартите изобщо отидоха по дяволите. Според мен чуждестранните университети трябва да престанат да признават българските дипломи, вкл. за висше образование. И всякакъв прием да става само с изпит.

Принципно вие не правите нищо, освен да четете избирателно и да си позволявате да ми давате квалификации. Досега го подминавах, но това приключи. С мен така разговор така не се води, затова преставам да ви чета.

къде съм твърдяла нещо подобно?

Брей, а биотехнология, микрочипове, фармация, иновации в околната среда, алтернативни електроизточници? Kaкви нанотехнологии без физика? Каква медицина без биология, химия и физика? Нови технологии в земеделието? Къде без биология, химия и физика? Без математика, химия и физика дори един ТЕЦ не може да се поддържа. Отказваме се от електроенергия и топлоенергия? И се връщаме в пещерната епоха? Ми ВиК? Без хидроинженери? Няма да се мием? Kакво строителство без химия, математика и физика? Ще ни падат мостовете? Съпромат? България е част от европейското икономическо пространство. Ако някога искаме чужди инвестиции, ни трябват висококвалифицирани кадри. Не един, не двама - много и конкурентноспособни на тези примерно в азиатските държави, където учат, та се късат. Точно в областите, които изискват висока подготовка по споменатите специалности.

В някои случаи това може и да е дискриминация, защото училищата не искат да си създават неудобства, за да приемат примерно дете с увреждания или деца от малцинствени групи. А реално са длъжни, защото не могат да лишат едно дете от правото му на образование. Но тогава трябва да му осигурят необходимата подкрепа. Тук това става с т.нар. shadow, (асистент)-учител или друго осигурено от училището лице (в координация с общинската образователна администрация или с общинския отдел защита на детето, според зависи), което да помага на детето в клас. Това често се прави за децата с аутизъм или дефицит на вниманието, защото те не са интелектуално неспособни, просто имат проблем с някои екзекутивни функции, което означава, че някой трябва да седне до тях и да им обясни какво се очаква от тях, понякога в началото за всяка задача, тоест да им разбие задачата на подробни стъпки, които те да следват, за да я решат. Това не значи, че някой им решава задачата, а че ги насочва как да обработят дадената им информация. За децата с аутизъм, дефицит на вниманието, дислексия и т.н., ако нямат и коморбидно разстройство на интелектуалното развитие, има и възможност да решават специален формат на стандартните тестове (които примерно им оставят повече време за мислене), за да не им бъде дадено по-ниско направление, отколкото реално заслужават.

Задължителен, освен ако родителят не обжалва, но тoгава трябва да се занимава с доста сложна процедура, нерядко без кой знае какви шансове Но родителите биват информирани всяка година каква е прогнозата за детето им към момента, така че тази прогноза не идва като гръм от ясно небе. И прогнозата като цяло е обективна. Ако не им харесва прогнозата, те имат шест години да вземат мерки. По тази причина детето не може да се подмотква шест години и изведнъж в последната да реши, че трябва да учи. Трябва редовно да си решава тестовете и да се справя на необходимото за възрастта му ниво от самото начало (трета група, когато е на 7 години), за което пък трябва системно да полага изискваните от него и подходящи за възрастта му усилия.

Това дали дадено дете ще ходи в университет не го решава самото дете. Решават го учителите на база на преценка това ще се справя ли то със сложността на материала там или не. Как го преценяват? Ами, в началното училище два пъти годишно децата се явяват на стандартни тестове, М и Е. М е тестът в средата на годината, Е е тестът по предмета в края на годината. За кое образователно ниво става детето се решава на базата не резултатите от тези стандартни тестове, и на преценката на учителите, които, освен по резултатите от тестовете, оценяват детето на основата на това доколко това, което показва в област "способност за усвояване и бораване с информация, способност за учене" отговаря на необходимото за неговата възраст. Или доколко е развило необходимите за учене способности - за които говоря от началото. На базата на тази преценка детето получава "направелние" кой тип образование е подходящо за него и кой - не. Родителите донякъде могат да оспорят преценката на учителите, но не могат да оспорят резултатите от тестовете. За да може да бъде преценено, че това дете ще се справя със сложността в който и да било вариант на средно образование, то трябва трайно да покрива необходимите критерии, да показва, че е способно да се учи, че полага усилия, че има затвърдени учебни навици, които ще продължава да прилага успешно в следващите образователни нива, защото там никой няма да го пусне току-така, нито ще го дундурка. За да не отпадат децата от която и да било образователна степен, когато се дават тези направления се прави така, че децата да не бъдат нито надценявани, нито подценявани. Никой няма полза от това в гимназиалното образование да бъдат допускани деца, които не могат да учат с необходимото за това темпо, нито в образованието с по-ниски изисквания да попадат талантливи деца. Това, което детето може да си избере отнякъде нататък, е профил. Но не може да си избере къде да учи току-така.

Чудесен анализ, Atom.