dora

Ако е за това вярата (имам предвид религиозността) помага ли - да. Дава сила да се понася ежедневието, нормалните за хода на човешкия живот - неизбежни - трагедии (като ги прехвърля в друга парадигма, починалият, за когото скръбта може да е смазваща, го няма, но някой ден душите ни ще се срещнат завинаги - това също е cognitive restructuring - да престанеш да мислиш за загубата си в една парадигма и да започнеш да я осмисляш в друга, където тя далеч не е толкова безнадежно болезнена), да се поддржа морален интегритет, като се взимат правилните от гледна точка на съответната (религиозна) етика решения (така се поддържа собственото самочувствие, че си добър човек), тревожността изчезва, защото локусът на отговорността за ненадейните обрати става свръхестествената сила, упованието в която е достатъчно, за да може човекът да бъде спокоен, че каквото и да стане, всичко е в добри ръце. Или ако стане нещо лошо, то това е било закономерно от гледна точка на промисълта. За какво да се тревожи тогава човекът, когато всичко е ясно и сигурно? Трябва му само смирението да приеме, че нищо - или твърде малко - зависи от него. Защо наричат Бог Баща? Защото това позволява същата връзка като родител и дете - родителят е отговорният за всичко в света, детето следва само смирено да го слуша и да живее според повелите му. Ето ви. Но тук говорехме за крайностите. И сега изчезвам

Ъ, извинявам се, нещо не съм прочела нагоре? Ще погледна утре, че трябва да приключа с нещо служебно.

Не са масови. Хората всички сме поддатливи на всичко в някаква степен, но това не значи, че всички сме фанатици. Само че на проявите на крайно мислене следва да се гледа сериозно.

Да. Има и изследвания, което показва, че хората със склонност към пристрастяване (търсене на решение за тревожостта в алкохол, опияти, и т.н.) са склонни към религиозен фанатизъм. Просто сменят едното неработещо решение (алкохол, наркотици) с друго, без да премахнат причината за своята тревожност.

Това е резултат на тревожност. Екстремизмът също. Вече има изследвания, които посочват връзката примерно между религиозния фундаментализъм, радикализацията, и тревожността/депресията, когнитивните изкривявания, свързани с тях и т.н. Догматично мислещият човек не мисли догматично, защото изповядва определена религия, а защото гледа на всичко - вкл. на религията - през призмата на своята собствена патология. Тези, да речем, които се опитват да вербуват младежи, за да ги правят терористи, обикновено не се насочват към обиковените момчета - и момичета. Те търсят там, където вече съществува някаква слабост. Тревожност, депресивност. Търсят слабото. И после го brainwash-ват. Защо? Защото използват onset-a (началните симптоми) на когнитивно изкривяване (свързани с тревожността и депресията), за да ги доразвият в параноя и иррационална омраза, както и в какви ли не иррационални идеи. Колко е после да го хвърлиш това нещастно, объркано дете да направи нещо ужасно - peanuts. Малко хора се замислят, че тези младежи са от проблемни, бедни семейства, семейства с някакви лични трагедии - понякога, примерно болен от рак родител, невъзможност на родителите им да се грижат за тях и да им осигурят и някакво елементарно за едно дете чувство за сигурност и спокойствие - оттам високата тревожност. И готово, само му трябва един грешен гуру на това дете... После всички познати, роднини, изпадат в ужас: какво му стана на това добро, мило, симпатично, свито и деликатно момче, така добре се учеше, ми той добър, вежлив, поздравява всички. Това го гледаме всеки път, когато при роднините и съседите после дотичат журналисти. И шокът им на тези хора е действителен - не са очаквали. Ами, това му стана. Ако детето няма resilience, то е поддатливо на тревожност. Ако е интровертно, свито, има несъразмерни за възрастта си грижи, то няма да потърси помощ. Затова и проповедниците на крайни идеи са толкова опасни. Вкл. тези, които внушават на хората крайното мислене, посочено от автора на темата: ако не си върл патриот, значи си предател. Ами, то е същото: ако изповядваш безполезния, умерен ислям на родителите ти (който вижда нюансите между нещата и не залита в крайности), значи си изчадие, враг на Бог, само фундаменталният ислям ще те спаси (за да докажеш, че не си нищожество, я иди убий ей тази неверническа сган там и ще отидеш в рая). И само "патриотизмът", ще те спаси, хъхъ (това пак препратка към първия постинг). Пазете се от крайни гурута като от огън... и пазете най-вече децата си... Изобщо не е безобидно това. Дори когато те не търсят връзка с конкретното тревожно дете лично. Дори когато просто му говорят идиотиите си през телевизията. През фейсбук. Влиза, всичко влиза у това дете и удря там, където е слабото. Пазате децата си.

Toва, за което говори авторът на темата, не е структурализъм* (Фердинанд де Сосюр), или организацията на езика и изграждането на смисъла посредством бинарни опозиции - нещо като базисна референтна схема, нито е еднократна логическа грешка (за което дадохте линк с примери). Това е когнитивно изкривяване. Te НЕ са случайни грешки (човекът нещо сбъркал в преценката, защото приложил грешна логика), а патология, защото представлява възприемане (imput phase), анализ (elaboration phase) и заключения/действия (output phase) (в отговор) на цялата постъпваща от околния свят информация на основата на патологични, негативни или силно изопачени схеми. Един от симптомите на депресия, тревожно разстройство, параноя, шизофрения и един ред други заболявания. Oт това не може да се излезе, като просто посочите на човека логическата грешка, която е допуснал (и той да каже "ей, верно бе, леле къф съм тъп"). Защото няма когнитивна пластичност, когнитивно ригиден е. Независимо какво му казвате, и особено ако му казвате нещо, което не му харесва, той просто ще ви включи в порочната схема, през чиято призма гледа на всяка постъпваща информация. Ето: https://en.wikipedia.org/wiki/Cognitive_distortion#:~:text=A cognitive distortion is an,individuals to perceive reality inaccurately. "A cognitive distortion is an exaggerated or irrational thought pattern involved in the onset or perpetuation of psychopathological states, such as depression and anxiety.[1]" Kогнитивна ригидност, прочее, има и при обсесивно компулсивното разстройство (https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/20580836/). Колкото по-тежка е тя, и колкото по-патологични са конгитивните изкривявания, толкова по-голяма е вероятността от самоубийство. Когнитивната ригидност е и основен фактор терапиите за депресия да не работят. https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC5450979/ Когнитивната ригидност, съчетана с импулсивност е сериозен фактор за самоубийство при пациентите с маниакална депресия/биполярно разстройство. ---- Структурализъм: https://en.wikipedia.org/wiki/Structuralism

Вижте тази статия ("Cognitive Inflexibility Predicts Extremist Attitudes", пуснах я като линк и в предишния си постинг): https://www.frontiersin.org/articles/10.3389/fpsyg.2019.00989/full Потвърждава това, което казвате (отдолу има библиография с подобни изследвания).

Малко статии: https://www.tandfonline.com/doi/full/10.1080/20961790.2020.1869883 https://www.frontiersin.org/articles/10.3389/fpsyg.2019.00989/full https://www.ojp.gov/pdffiles1/nij/grants/208552.pdf - сваля се PDF https://journals.plos.org/plosone/article?id=10.1371/journal.pone.0105918

Toва е въпрос по-скоро за корените на радикализацията, и направо си заслужава отделна тема Но няма да имам време да я водя, затова не се наемам да я пусна...

Използвах екстремен пример. Черно-бялото мислене е конгитивно изкривяване, cognitive distortion. Преодолява се с когнитивно-поведенческа терапия, cognitive restructuring. То не е свързано изобщо с това дали идивидът е в екстремна ситуация или не, защото много хора са били или са в екстремна ситуация и не развиват cognitive distortion. Toва е защото вместо това използват далеч по-адаптивни стратегии за справяне с трудностите в живота, които са неминуеми. Трагедия все някъде и някога застига всеки от нас. Не всички обаче, вследствие на трагедията, развиваме патологии. По същата причина не всеки, бил в ужасна ситуация (напр. война, геноцид) развива посттравматично разстройство, примерно. Но има хора, които развиват такова, защото са били участници в пътно-транспортно произшествие.

Toва не го броя за екстремни обстоятелства. В живота на всеки има хубави и тежки моменти. С напредването на възрастта все повече от лошите стават неизбежни - партньорът умира, умират близки хора, приятели. Възрастният човек, освен влошеното си здраве, носи на гърба си тежките, но неизбежни в живота загуби, които в някакъв период стават ежедневни. С всеки ден остава все по-сам. С влошеното си здраве и тъгата си по все по-тежките загуби. Е и? Преживяват ли възрастните хора това като тежък травматизъм? Не. Това значи ли, че всяка баба е един суший радикализиран ум, потенциален терорист, с черно-бяло мислене? Ако човек нямa resilience, то всичко му се струва като някаква ужасна драма. Но това изобщо не означава, че живее в "екстремни обстоятелства". Означава, че има нужда от cognitive restructuring.

Koe му е екстремното на обстоятелствата? Екстремни бяха обстоятелствата около кубинската ракетна криза, влизането на Русия в Чехословакия, разни такива неща. В момента ектремна ситуация има в Украйна. В България екстремна ситуация - слава богу - няма, и дано да няма скоро. Повишената тревожност не е екстремни обстоятелства, а субективно усещане. Повишената тревожност без обективен причинител е (симптом на) тревожно разстройство.

Това е е съвсем така. Току-що изслушах много хубаво интервю на Симеон Първанов при Кулезич. Той каза нещо много вярно - след като веднъж сме решили да сложм пръст на ядрения бутон (визирайки ветото), трябва да държим пръста на този бутон, няма ход за отстъпление (и точно затова консултативният съвет се събра, за да консолидира позицията - след като заседаваха шест часа, значи е имало колебания - избраха да държат твърдата линия, то друг полезен ход няма), защото сериозността на българската позиция, а самата достоверност на държавата, отива по дяволите. Не мога обаче да намеря линк към интервюто, цялото е много хубаво (потърсете го и го изслушайте). Катарзисът идва по трудния път - неговата теза. Ще щипе, но без спирт върху раната ще остане белег (по неговите думи). Вeче сме решили да играем ва банк, въпросът е че това не оставя почти никакво пространство за каквито и да било нови идеи, защото каквито и да са те, все някоя част от обществото в двете държави ще ги счита за отстъпление. Не знам за какво изобщо може да се захване К. Петков. Единствено щастливата случайност, че с новия македонски премиер, като възпитаници на една и съща система, един и същи университет, ме навява на мисълта, че могат и да намерят някакъв общ език с изцяло технократски предложения - не за друго, за да тръгне диалог изобщо. Дано типа лидерство, за което говоря - инициативност, конструктивност, прагматичност, активна - а не тотално пасивна, популистка или безполезно реактивна - външна политика, вземе връх и от двете страни.

Това какво значение има днес? Нула. Историческата наука приема различно тълкувание на едни и същи факти, също както позволява оформяне на хипотеза и избор на онези факти, които я потвърждават, за сметка на онези, които я опровергават. Защото винаги е своеобразна реконструкция. Не само това, всички социални науки позволяват различен поглед към едни и същи факти, по простата причина, че не всички причинноследствени връзки винаги са очевидни, а и факторите са комплексни. Социалните науки могат да ви кажат с приблизителна сигурност само това, което са установили статистически, останалото е тълкуване на статистиката според преобладаващата парадигма в момента. Затова и се развиват. Какво ни касае нас, че някой друг бил тълкувал едни и същи факти по различен начин? Все някъде в историческите студии все някой по света създава различна хипотеза за нещо си, и не сме се хванали за гушите за това. И защо? За вас, например, защо е важно кой е наследник на Александър Македонски и кой - не е? Каква практическа задача днес би решило това? Защо на цели два народа изнвеиделица това кой е наследник на Ал. Македонски им е по-важно, отколкото всичко друго? Дали на Франция и Германия им влияе на външната политика днес и общия пазар това какво се е случило в Каролингската империя, примерно? Представете си да се хванат за гушите сега Карл Велики част от немската история ли е, или от френската, примерно. Не е същото, ще кажете - не, съшото е. Миналото няма отношение към настоящето, защото не може да бъде променено. Има отношение само доколкото уроците от него трябва да бъдат научавани и грешките на миналото - избягвани.

Към момента те виждат един проблем: ветото. И считат, че с него ние нарушаваме договора за добросъседство. Външната политика на Македония е реактивна, не проактивна. Това трябва да ни замисли повече от всичко друго.

Не визирам никого от пишещите. Визирам незрелите настроения в България. И твърдя - през цялото време - че външната политика на една държава не може да се основава на националния комплекс за малоценност, нито на практически неосъществимата идея да завъртим историята с един век назад, за да върнем македонския народ там, където и какъвто е бил тогава. Сега имаме друг народ. Този друг народ е наш съсед. Ние избираме как този друг народ да ни вижда - с действията си и бездействията си. Следва да престанем да си внушаваме, че те македонците - пък ние целите в бяло. Това, което ми липсва на мен, е признаването на собствените грешки. Признаването, че едни взаимоотношения са това - взаимоотношения. Всяко наше действие през годините е намирало отзвук у съседите и да се правим, че това не е така, е бягство от отговорност. Ние се радикализирахме, с което наляхме мелница на радикалните настроения и у тях. Ние - а не гърците- ги държахме в питанка всичките тези години с безкрайните си недомлъвки - хем ги признаваме за независима държава (което значи равностоен партньор, моля!), хем се държим с тях, сякаш са ни бащиния и се считаме в позицията да им налагаме дневен ред. Кои са, какви са, какво да им пише в учебниците. Откъде накъде?! Защото ако не скачат по нашата свирка, то няма добросъседство? Хайде, бе. Защо да скачат? Защо не дъжим същите стойки на другите си съседи? С какво са повече суверенни държави от Македония? С какво тя е по-малко суверенна от тях? Откъде накъде покровителственото ни и омаловажаващо отношение следва да им харесва? А то е такова, да не се лъжем - вижте какви фрази хвърчат в тази тема. Вижте и тоталния отказ да се отчете и тяхната гледна точка - какво е това, ако не налагане от позиция на силата? На нас хубаво ли ще ни е, ако някой от съседите ни прави така с нас? Турция например? Съседът е този. Ситуацията е такава, каквато е. Избираме или да работим с това, което имаме в момента (а не преди сто години) или проължааме да гоним някакви химери. Но тогава си носим отговорността за неконструктивния подход, не го прехвърляме от другата страна на границата, о, не. Как избираме да работим с това, което имаме: с конкретни и постижими неща. Сядаме на една маса и се разбираме какво е постижимо кога. Всичко, което няма да стане, или няма как да стане сега, сваляме от масата и се фокусираме върху това, което може да стане в обозрим срок. Когато отношениата ни са добри, диалогът е осъществен и затвърден - а това ще отнеме десетки години, внимателно (а не като слонове с стълкарски магазин) отваряме разговор по спорните въпроси. Нищо невиждано в световната история. Не поставяме ултиматуми, не тропаме по масата, не шантажираме - така с равностоен партньор не се прави. Съшо така, както не бихме шантажирали Гърция, Турция, Румъния. Всичко това се фокусира в една-единствена дума: равностоен.

И за това има просто решение: българите биват вписани като национално малцинство. Самото членство в ЕС налага на държавите да не дискриминират малцинствата. Освен всичко друго, това успокоява и тревогите на македонците, че не им признаваме македонското "мнозинство" и проблемът е решен. Вместо това ние се занимаваме с това чия история е по-история, все едно това може да спомогне с нещо. Хубу, нашта история е най-историческата история на света - и какво от това? Почувствахме се щастливи? Оправихме си държавата? Направихме я желана за собствените ни млади хора? Направихме я дотолкова привлекателна, че и македонците да поискат да се идентифицират с нея на основата на произход? Прекратихе корупцията, увеличихме брутния вътрешен продукт, увеличихме международния си престиж? Какво? Нищо, все същата кал. България ще стане "нормална" държава, когато хората не се интересуват живо кой ни бил обичал и кой не, как можело да не ни обича, кой ни уважавал ли ни или не и други подобни, абе... пиянски откровения. За независима (модерна) държава на сто години тези неща трябваше отдавна да сме ги надживели. Да дойдат международните исторически експерти да ни погалят нежно по главицата, да ни обяснят, че ние сме най-великата нация и най-старата държава в Европа, в света и на всички земни кълбета и у целио космос, та да мирнем. Току-виж обаче ни обяснили нещо друго. Не ги подценявайте, между другото. В добрите университети е пълно с отлични историци, изследователи, познавачи на регионалната - вкл. балканска - история. Дали споделят собствената ни национална митология е друг въпрос. Както и доколко сме готови някой да я релативира. По-скоро не, но това говори по-зле за нас, отколкото за историческата подготвеност на другите.

Реномето пред кого, пред самата нея си или пред ЕС/международната общност? Ако се надява на престиж пред ЕС, то е трябвало досега - като по-стара държава, като държава от ЕС, а това означава много по-високи очаквания и към обществото, и към компетентността на властите да решават сложни дипломатически проблеми - да си е разрешила спорните въпроси с Македония, без да намесва цялата общост в проблем, който не е неин. Аз лично считам, че всичко това е за вътрешна употреба. Политиците ни не са способни - или не смеят - да прояват лидерство, да насочват общественото мнение към това, което е от национален интерес, вместо просто да го следват, защото темата била щекотлива. Това е и мнението на ето този политолог: https://bnr.bg/horizont/post/101584488/prof-antonii-todorov-integraciata-na-zapadnite-balkani-e-ot-nacionalen-interes-za-balgaria Българската политическа класа в продължение на почти две десетилетия остави тона на политическият дискурс да се определя от ултраси, вместо мъдро да ги елиминира навреме. Сега пък и се налага да се съобразява с хаоса, който създадоха, само и само за да останат във властта, играейки по тънката струнка на част от избирателите и поставяйки на дневния ред на цялата държава (а и на целя ЕС) собствените си партизански въжделения. За радикализирането на дискурса и у нас, и в самата Македония - реактивно - следва да поискаме отговорност от тези, които доведоха двустранните отношения до дъното, вместо като сюнгери да попиваме техните тези. Радикализацията никога не води до нещо добро.

Сравнението е неприложимо.

Това са инсинуации. Моето мнение се припокрива с това, което казва Петър Стоянов тук: https://boulevardbulgaria.bg/articles/petar-stoyanov-znaem-kakvo-iskame-ot-severna-makedoniya-no-ne-znaem-kakvo-iskame-ot-sebe-si?fbclid=IwAR1D2S0JWQ9vmV5qwOONoPc1zRR0RnbXHtstTWF0NsXHDqGXfWQjkbSnmeM Бива комплексарщина - наша, бива. Националното ни самочувствие - каквото и да означава това, а реално ознава националният ни комплекс за малоценност е по-важен от всичко и затова през неговата призма сме готови тотално да скапем взаимоотношенията с най-важната за нас държава (и народа й) в региона. Договорът за добросъседство е написан така, че да върши работа на България. Прочетете го. Не може от позицията на по-силния да налагаш своята версия за това как да се развиват взаимоотношенията с някого, и после да се сърдиш, че той не го спазва. Този договор не отчита нищо от обстоятелствата в самата Македония, а те са такива, каквито са. Какво правим при това положение - забиваме пети в земята и отказваме да мръднем, дори да затрием бъдещето на балканите. Браво на нас. Не може трайно да създаваш безпокойство относно позицията си у съседа си и после да го съдиш, че го е шубе от теб, че те счита за заплаха за държавата си. Пътят беше лесен: признаваме Македония и я оставяме на мира да си строи държавата така, както иска. Не й се бъркаме с никакви съвместни "исторически" комисии, през които да се опитваме да й налагаме неща, които и в следващите 100 години реално няма как да станат. И не обвързваме с "исторически" въпроси никакви документи и договори изобщо - гледаме бъдещето, не миналото. Представете си Франция и Германия да си блокират една на друга външнополитическите интереси, понеже не били съгласни помежду си за някакъв си граф в Средновековието. Не си го представяте, нали? Тогава на нас какъв ни е проблемът, освен това, че понеже съвремието не ни харесва, сме превърнали миналото във фетиш, единствен източник на самочувствие? Диалогът "ти ся мен уважаваш ли ме" не е външна политика. И никога не е бил. Пиянски диалог като за на маса е. Ако под давление на "патриотите" дотам свалихме нивото на стратегическата си визия за балканите и за собственото си място в тях, то горко ни.

Не ни касае изобщо, защото нищо от това, което се е случвало в средновековието не представлява заплаха за националната ни сигурност или добруването на държавата ни. Затова за мен този спор е напълно иррационален, а поведеннието ни - пагубно. Дайте да разсипем шансовете на млада, неукрепнала държава заради средновековието - което нас, реално, не ни брига изобщо. Какво ще ни стане на нас, като държава, ако някой някъде си бил излизал с някакви версии за средновековието? Точно нищо.

Как биха могли да съборят нашата? Ние сме установена държава без непосредствена заплаха за съществуването си. Член сме на НАТО и ЕС. Какво ни касае нас това тяхната къща каква е? Касае ни - ще кажете (вероятно). Е, това е намеса във вътрешните работи на суверенна държава. Точно това. И тяхното основание да ни считат за заплаха за съшествуването си. Кое му е чудното?

Toва не е проблем, вкл. защото са готови да ги включат в конституцията. Проблем е, че им отнемаме основанията да имат собствена държава с всичките й атрибути - народ (който се идентифицира с държавата, а не с това какъв е бил прадядо му), език (македонски, а не някакъв български диалект), национална история. Искаме да им отнемем всички атрибути на държавността, да им обясним че държавата им е някаква куха, безсъдържателна структура, от която няма никакъв смисъл, и много настояваме да ни обичат за това, че им рушим настоящето и бъдещето заради някакво минало, което не им стои на дневен ред изобщо. Стои им на дневен ред това, че младите им хора напускат и ще напускат все повече - че вземат българско гражданство, да речем, за да отидат в ЕС. Че икономиката им не е цъфнала и вързала. И че шансовете им за ЕС се изпаряват с всеки изминал ден - това са реални, а не фантасмагорични проблеми кой кого обичал и не обичал. Както и сме достатъчно недалновидни да видим, че напънът им да си правят някаква тотално исторически недостоверна национална приказка се дължи на заплахата, която представляваме за крехката им държавност с това, което правим. Виждаме треската в чуждото око, а не виждаме, че част от причината сме ние. Тази тотална липса на самокритичност - да се погледнеш отстрани и да видиш пагубното си поведение - е нещото, което ме занимава мен. Барабар с тоталното нежелание да видиш какви са съображженията на другата страна. Как се разговаря с някого от позиия на нежелаещия да чуе чуждите съображения и да потърси това, което работи, вместо да забива пети в земята, за да стане на неговата, колкото и невъзможно да е това? Ами много просто - не се разговаря. Това и става, а този път на конфронтация не води до нищо добро. Не е въпросът кой ще си даде ината. Въпросът е какво правим с партньор, когото сме накарали да не желае да разговаря с нас изобщо. Не е нормално от София за Скопие да се лети през Виена. Ако искаме това вовек и веков, ще се държим по нелепия начин в тъпата конфронтационна - и комплексарска - парадигма, в която ни вкараха "патриотите". И от двете страни.

Защо това кой кого мрази и обича е проблем? Не ме обичаш, значи няма да ти позволя да си развиваш държавността и да водиш собствена външна политика е нелепица. Този тип мислене няма как да бъде обяснено никому, какво остава да бъде разбрано, оценено и отчетено като сериозно. Детските болести на инфантилните балкански държави разиграваме тук и се надяваме на съчувствие. Ами, няма да го получим.

Нищо общо няма. На инат обаче дипломация не се прави. Явно дипломацията не ни е силната страна - все повече се уверявам в това. Eй на това приличаме: