caress…

Изключително красив аранжимент на песента на Стинг:

Съществува ли нещо, което да не е условно? Хм… Когато човек мисли и се изразява искрено и свободно, без да му е нужна валидация на хората около него - тогава се постига относителна степен на безусловност. Ти си окей и когато получаваш валидация, и когато не я получаваш. Дори и да ти залепят етикет "луд", не се влияеш от тяхното отношение, защото си верен на себе си и знаеш какво е допустимо за теб самия, и какво не е. Съзнателен си за собствените си стандарти. Знаеш с какво никога няма да направиш компромис, за да угодиш на някой друг - човек, група, общество, морал. Ето как дори и в "лудостта" си можеш да бъдеш свободен и устойчив, докато за "правилните" хора, които постъпват винаги "разумно", много по-често страхът е мотивиращата им сила, а не разумът. Когато разумността е превърната в "норма", в социално, фалшиво, неестествено клише (с точно определени традиционни параметри), тогава, точно в този контекст, лудостта се трансформира в автентичност. И да, това също е условно. В друг контекст лудостта си е просто психично заболяване.

Съжалявам, че ще разочаровам, но споделеното е само една гледна точка. Една от многото възможни. "Има толкова начини, по които можем да гледаме на света." Днес попаднах на един интересен афоризъм. Оставям ви го като мисловен подарък във връзка с "реагиращия човек". Insanity is a moment of freedom, in a world bond by the chains of sanity.

Когато става свидетел на нещо невъобразимо, независимо дали в информационнто пространство или в реалността, човек винаги автоматично започва да търси някакъв смисъл. Какъвто и да било. Координати. Ориентири. За да се сдобие поне с някаква устойчивост И, при възможност, да се защити от тежестта на чувствата. Които действително са тежки. Но смисъл не може да бъде намерен винаги и във всичко. И тогава остават само чувствата… Преди време четох един автор, който твърдеше, че е невъзможно да се върнем в онова състояние, в което някога сме били преди…преди да разберем, да чуем, да видим. Колкото и да ни се иска. И тогава ни остава единствената възможност просто да сме. Да сме в контакт със своите чувства, които са възникнали. И да ги преживяваме. Болка, окей, боли. Страст - окей, страст. Безпомощност, беззащитност и безсилие ( може би едни от най-сложните чувства) - окей съм и с това. Но в този процес е от изключителна важност да бъдем грижовни по отношение на себе си. И да преживяваме чувствата си без да се самонараняваме. Или да нараним хората около нас, най-близките си. И всеки е свободен да си ги преживява точно толкова, колкото може и му е необходимо. Толкова, за колкото сме готови. Никой не е отговорен пред някой друг за вътрешните си преживявания. Защото светът е ОГРОМЕН, а аз съм мъничък. И аз не мога да нося отговорност за абсолютно всичко в него. На нас често ни възлагат изискването на отговорността но почти никой не говори за това, че трябва да умеем и да не я носим. И да я събличаме от себе си. Когато не е нашата собствена. Уви, в света ежедневно се случват драми, трагедии. Но няма смисъл да добавяме себе си към ролята на жертвите. Позволявайки по този начин и ние да бъдем разрушени. Защото най-важната ни отговорност е да се грижим за самите себе си и за близките си. Хубаво е човек да умее да пази себе си. Себе си и своите близки. Понякога дори и от отговорността.

Като вали сняг, снежинките винаги падат на мястото си.

Сложете предпазните колани и се хванете здраво за дръжките на стола, на който сте седнали, защото тези двама…Маниаци, Луди, Богове - ще ви издухат като сламки! Разногледа ме направиха от кеф!

…

Рекох да ви оставя малко sensitive mood и малко лъжа.

Не може да се говори с категоричност за недолавянето https://en.wikipedia.org/wiki/Unconscious_cognition, понеже голяма част от процесите на възприятие и когниция са подпрагови т.е. "неосъзнати". Дали нещата наистина са толкова простичко устроени на ниво стимул-реакция - ето тази интересна публикация може да внесе малко повече яснота: https://academic.oup.com/nc/article/2017/1/nix015/4107416. Но приемам забележката, понеже написаното от мен също не е коректно и прецизно. И за адреналина приемам забележката, но с уговорката, че самият спусък на адреналин не е съзнателен. Ние не избираме съзнателно да си "инжектираме" в точно този момент адреналин, пък след 5 минути, ако ни скимне, да си добавим и малко окситоцин за цвят, а защо не и допамин. Карл Юнг, например, пише: „Има определени събития, за които ние не си даваме съзнателно сметка; те остават, така да се каже, под прага на съзнанието. Случили са се, но са били възприети сублиминално.“ Латинската основа на думата „сублиминално“ означава в превод „подпрагово“. Психолозите използват това понятие в смисъл на "под прага на съзнанието". Нашият подпрагов мозък е невидим за нас и все пак той оказва най-фундаментално влияние върху съзнателното ни възприятие за света – върху начина, по който гледаме на себе си и на другите, върху смисъла, който приписваме на всекидневните събития в живота си, върху способността ни бързо да преценяваме и да вземаме решения, понякога на живот и смърт, както и върху действията, които предприемаме вследствие на всички тези инстинктивни преживявания.

Но аз не се опитвам да те убеждавам, че не сме когнитивно несъвместими. Сме, но да не разводняваме повече темата. Във връзка с реактивния човек, който ти е приятел само, когато си му удобен и ти обръща гръб, когато си слаб, мога да кажа само това: В приятелството, както и в любовта, не водя счетоводство, нито сметки. Да не се водят сметки за мен е естественост. Защото всичко тече, всичко се променя. В един момент мой приятел ще се намира в момент на слабост, а аз ще съм устойчивата и ще помагам, в друг - нещата ще се преобърнат с главата надолу. Но когато се държим за ръце, това са само подробности. Можем да преминем през всичко заедно. И преминаваме. С някои повече от 20 години. Това е то да си устойчив в неустойчивостта си. Благодаря за бълбукането.

Стабилността и нестабилността винаги пътешестват заедно. Нещо повече - неразделни са. Нестабилността обаче невинаги е слабост, така както стабилността невинаги е сила. Да си признаеш, че се нуждаеш в нещо, може да бъде по същия начин както сила, така и слабост - нали си релативист, мисля, че ще доловиш без проблем смисъла в думите ми. Това са житейски уроци и човек е хубаво да подхожда с мъдрост и широчина не само към силата, но и към слабостта - както в себе си, така и в другите. Понеже се взаимообославят. Всеки човек е уязвим по своему в определена степен, през определени етапи в живота си, и в същото време е и точно толкова силен. Да поддържаш приятелите си в момент на земетръсна слабост е въпрос на изпитание както за тях, така и за собственото ти отношение към тях и собствената ти устойчивост - на широтата и мъдростта, които съдържа. Мъдростта е и в това да знаеш кога и колко да държиш и кога е време наистина да пуснеш. Защото да, от една страна, давенето винаги е в ръцете и на самият давещ се, но мъдростта знае и кога да подаде ръка. Не е нужно да се строят мостове, достатъчно е около теб да има хора, които никога да не пуснат ръката ти. Както и да знаят точно кога следва да я пуснат.

Няма как да не си зависим и свързан. Докато пишеш за тази своя независимост, може би не разбираш, че тя е "идеална" и сама по себе си, докато реално, ти продължаваш да си свързан и зависим. Дори от такива елементарни неща като въздуха, необходим за дишането ти. Не можеш да ритнеш тази "патерица". Можеш де, но знаем какъв ще бъде ефекта от подобен опит. Осъзнаването е и въпрос на отношение към всичко, което ни заобикаля, не само на разум, управление и способности. Няма как, свързаността е налице. Дали ще избереш да гледаш на нея единствено като на "патерица", или ще избереш да я гледаш през "идеал", или нещо трето, пето, десето, фактът на свързаност и взаимозависимост е налице. По същия начин стоят нещата на всякакви "нива" на реалност, дори на ниво съзнавано-несъзнавано. Неустойчивост винаги ще има, без нея няма да има развитие. Но ако си непрекъснато неустойчив, няма да как да постигнеш умение, в каквото и да било. Дори въпросното "осъзнаване", приятелю, също е идеал. Но дали и как се осъзнава, е въпросът.

За какво ти е нужна тогава "осъзнатост" без идеал, на който да я посветиш? Без състрадателност, без близост, без грижа за ближния, без топлина? В такава осъзнатост - сама за себе си, има основна грешка.

Възможно е да има хора, за които да е проста, дори фасулска работа, написаното от мен. Но нека да допуснем и другата крайност, а именно, че съществуват и хора, за които е изключително трудно да постигнат такова ниво на владеене на себе си. При това положение следва ли да ги "осъдим", да им се "подиграем", да ги дразним или можем да им помогнем? Да им помогнем или като не им скачаме целево по тригърите им, или като ги учим на по-адекватни поведения, когато някой им се разхожда по тригърите. И не, не смесвам нищо. А следвам строгата последователност в йерархията на съзнанието ни. Всяка мисъл твори реалност. Въпросът е от коя част на съзнанието е мисълта и каква реалност тя ще сътвори - осъзната или неосъзната? Защото точно от втория си тип мисли хората страдаме. Сред социума битува лозунга, че желанията ни носят страдание, защото не се сбъдват. Но защо не се сбъдват? Защото самото ни поведение е твърде далеч от желаното. А защо е далеч от желаното? Защото поведението ни се управлява от реактивността ни (несъзнавани комплекси, травми, болки, страхове) и човек може да стане абсолютно невъздържан и да изгуби контрол, колкото и съзнателната му част да нашепва, че подобно поведение не е адекватно, но веднъж качени на емоционалния гребен на вълната, енергията вече не може да бъде управлявана. Може само преди да сме достигнали до този критичен момент. След това е толкова трудно, почти невъзможно. Междудругото, реактивността винаги си измисля благовидно оправдание и позитивно намерение за всякакво свое поведение. Човек понякога не може да осъзнае, че постъпва, воден от подсъзнателна програма. Често съзнанието и подсъзнанието влизат в конфликт, защото вътре в самия човек съществуват едновременно диаметрално противоположни намерения/програми. Конфликтът между Ин и Ян. Мога спокойно да перефразирам Буда във връзка с желанията и страданията по следния начин: Желанията ни са причина за страданията ни, когато те не могат да бъдат постигнати заради нежелателното ни несъзнавано поведение. Разбира се, в този казус не разглеждам ситуации, които са непосилни поради физиологичните ни ограничения или заболявания.

Пропускаш обаче следния момент. Ще го кажа с виц: Когато попитали стоножката с точно кой крак започва да ходи, тя се замислила и паднала. Всички водачи на МПС карат без да се замислят. Това изграден автоматизъм. Същото е и с употребата на ципа. Никой не се замисля над ципа, защото не е нужно, подсъзнанието ни се грижи да не ни се претоварва процесора. Ако е необходимо обаче, не е проблем да се замислим и за устройството на ципа.

Да, съзнанието не може просто хей така да игнорира емоциите. Например, ако подсъзнанието долавя заплаха, то пулса веднага се забързва. Генерира се адреналин. Мускулите се стягат. За какво съзнателно решение може да се говори в подобно състояние? В такива моменти никой не се пита бавно, разумно и съзнателно какво мисли във връзка със създалата се ситуация. Защото най-важното в този момент за организма е дали да влезе в битка или да избяга. Но хората обичат да си въобразяват как в такива ситуации могат напълно да контролират реакциите си, докато вътрешно са разкъсвани от силни емоции. Но веднъж поставени в конкретната ситуация, опитайте се, например, да спрете със силата на съзнанието си треперенето на ръцете или коленете си. В такива моменти управлението на тялото ни е в ръцете на реактивния ни ум. Съзнанието стои някъде в страни, то не се ползва в такива моменти, защото забавянето на реакцията може да е въпрос на живот и смърт. Ако ни е налегнал жесток мързел и изпитваме нежелание да седнем да си пишем дисертацията, съзнанието ни не е в състояние да обясни на несъзнателния реактивен ум, че трябва да се подхожда разумно и да се прави това точно сега, в този момент точно онова, което ще даде нужния резултат. Всички сме чували укори към себе си в подобни ситуации и на всички нас ни е дълбоко позната фразата: "Да, така е, но…" Докато пиша всичко това, възниква прелюбопитния въпрос - колко процента от цялото ни будно време и собственото ни поведение е в ръцете на реактивния ни ум? Не само според мен, но и според групи учени - много повече, отколкото можем да допуснем. Но лошо ли е това? Ако човек не намира време да се взира в съдържанието на реактивността си и не работи с нея, то да. В противен случай, това взиране може да даде на човека не само контрол, но и здравословно разбиране над най-мощния ресурс, диктуващ собственото му поведение. Не, този извод е погрешен. Може да се каже, че Човек разполага с различни видове "разум". Ако съзнанието ни е "програмиста", то подсъзнанието е компютъра. Програмистът може има достъп до всички ресурси на компютъра. Съзнанието ни много тясно си взаимодейства с подсъзнанието ни, когато сме в състояние на "будност". Подсъзнанието извършва планини от работа, които са невидими за съзнанието. Подсъзнанието разтоварва ресурсите на ума, изпълнявайки автоматично множество действия.

Хората днес, в този забързан и консуматоркси век, са предимно ориентирани към резултатите, а не към дълбочината на идеите, техния полет, тяхната уникалност и естетика. Да се разбира това означава да не се правят опити да се дискутират "по-високи идеи" с хора, които очевидно не намират последното за интересно занимание. В тази връзка е била и моята забележка, чийто смисъл отново пояснявам.

Проблем с този на начин на "учене" е, че мисленето се ограничава единствено до следната функция: бързо да бъде усвоено или схванато дадено знание, за да бъде след това успешно използвано.При този начин на преподаване да, може да се постигне високо ниво на съобразителност и информираност, но не и на критично мислене, задълбочен анализ, разум. За да се вземе даден изпит просто е необходимо да знаем наученото, което е твърде повърхностно. А дали се разбира наученото? И какво се разбира? Разбирането, постигнато с проникване в същността на изучаваното, е вече истина от съвсем друго естество. Уви, повечето тестове за интелигентност, както и изпитите в университет са ориентирани към скоростта на съобразяване и боравене с информацията - бързата ментална адаптация към наученото, а нетолкова към способността на студентите да разбират, проникват и достигат до същността, което е възможно само при задълбочен и самостоятелен анализ от самия човек. А за него са нужни дълбока концентрация, изключителна вглъбеност, чиито резултати могат да се проявят и в идеи антагонистични, дори критични към преподавания материал.

В статията според мен се внушава някаква тотална и повсеместна маргинализация. Дори не се подхожда сериозно. А Попър сякаш е споменат, за да бъде придаден някакъв по-интелектуален вид на елементарните разсъждения. Дори не се навлиза във философска дълбочина, а нивото си остава онова на евтиния популизъм…какво "гръмко" заглавие само "Светът отказва да мисли критично".

+++ Душата говори чрез чувствата. Когато две души се докосват, се постига различен тон, честота и дълбочина на общуване. Такова действие е сакрално. Има неща, тайнствени неща, които, ако ги разглеждаш по части и анализираш с разума си… ще изчезнат.

Защото те имам и те нямам… Защото те мисля, Защото нощта е с отворени очи, Защото нощта отминава и аз казвам: "Любов"… Защото пристигна да възвърнеш образа си, а си по-добра от всичките си образи, защото си красива от краката до душата, защото от душата си до мен и простираш доброта, защото сладко се скриваш в гордостта си, малка и сладка сърце-броня. Защото си моя, защото не си моя, защото те гледам и умирам и е по-лошо от смъртта да не те гледам, Любов, да не те гледам. Защото съществуваш винаги някъде, но си най-хубава, където те искам. Защото кръв са устните ти и ти е студено. Трябва да те обичам, Любов, трябва да те обичам. Въпреки че тази рана боли като две, въпреки че те търся и не те намирам и въпреки че нощта отминава И аз те имам, и те нямам. Марио Бенедети

Ако случайно още не ви е попадал Харуки Мураками 1Q84.

Подобна фраза се приписва и на Стравински, но може би първоначално идеята е била формулирана от Гьоте, ала можем ли да бъдем сигурни? Ако започнем да ровим в историята, дали няма да се натъкнем и на други сентенции в същия дух? И поетът Елиът има подобна мисъл: "Незрелите поети подражават; зрелите поети крадат; лошите поети преправят, това което крадат; а добрите поети го правят по-добро или поне различно." А защо човек търси нещо ново под слънцето? Дали каталонецът Жауме Кабре не е прав, като казва: "Произведение на изкуството се ражда от неудовлетвореност. На пълен стомах не се твори, а се спи."

Не съществува нищо оригинално само по себе си. Когато хората наричат нещо "оригинално", просто не са успяли да намерят източника, от който творецът е взаимствал. Всеки художник знае, че нищо не се появява от пустотата. И физиците знаят това. Както и философите. Когато се престане с опитите да бъдеш напълно оригинален и започнеш да обръщаш внимание на работите на другите хора преди теб, спираш и с безплодните опити да създадеш нещо от нищо. Всяка "нова" идея е била "открадната", но не буквално изкопирана, а преработена от самия творец. И това е нормално. Дори на генетично ниво това е обусловено. Ние всички носим черти от своите родители, но въпреки това всеки един от нас е уникален по своему. По същия начин живеят и идеите. Две вече съществуващи идеи "раждат" трета - уникална, неповторима. Разбира се, когато казвам "крадене", нямам предвид буквалното плагиастване или кражба на цели откъси, абзаци, стил, сюжети или диалози. А имам предвид чист интерес към съответната идея. Краде се начин на мислене, при това не само от един източник, а от множество такива. Първоначално дори се имитира, докато човек не успее да трансформира вътре в себе си и през себе си "откраднатото". Най-веселото е, че художниците, които буквално копират платната на великите, дори и те не могат да избягат от това да нарисуват себе си.