Stoned

Преди 3 часа, tantin said:

но да очаквате че прабългарите са кети от хаплогрупа -КЮ - забравете !!!!

Кой го очаква това? Пък и едва ли ще излязат Кю-та.  

Преди 1 минута, tantin said:

Ако не знаеш руски - значи си от по-младата генерация. Ние едно време го учихме доста в училище. Все пак на ЮТуб - можеш да си пуснеш субтитрите, за език настройваш български или английски и така имаш нелош превод.

Заварих го Руския в учебната програма на 90-те, но за жалост така и не влязох в часовете. Предполагам са оказали влияние събитията от края на 80-те. Някои видеа нямат превод, а ако има изопщо не е точен, а е важно да е такъв.  

Не разбирам руски, но ми е интересно какво се коментира за Усуните и Юеджите. Някой, ако има свобзодни 30-40 мин да ги изгледа и да сподели, до какви заключения стигат руснаците и дали са достовени, изопщо.  

Преди 41 минути, resavsky said:

Вече ти е отговорено доста обстойно в настоящата тема.

А, да... В диспута казаното, че е роден в чужда земя е библейска легенда. А защо житиеписците го споменават като българин, отговор още няма. Аз не твърдя, че са българи, славяни, гърци или от друг етнос по това време в Солун. Няма как да знаем от изворите с точност, но са споменати по-късно като българи. Защо? 

Преди 1 минута, resavsky said:

Климент Охридски никога не ги е наричал българи.

На другите въпроси, имаш ли отговор? 

Г-н. Йончев, защо са определени като българи от житиеписците, а и Климент Охридски също ги определя така? Защо при диспутът, Константин посочва, че е роден на чужда земя? 

Ясно, добре, че не са посочени и като гърци... Въпроса с произхода им остава отворен. 

Преди 3 минути, T.Jonchev said:

Не самите ученици, а житиеписците им.

Така е. Благодаря за уточнението. Защо житиеписците, ги посочват като Българи, а не Гърци? Ако се опитват да лъжат в случая, защо го правят, след като това е житие все пак? Не би ли било лесно в онези години, запознатите с делата им да са знаели произхода им, а не само рожденното място? Не би ли било лесно за времето си да се опровергае това, ако е измислица на житиеписците. Ако приемем версията, че двамата братя са гърци, как са могли да възпроизведат сложния за гръцкото ухо език и още по-трудно произносимите за гърците фонетични звуци като Ж,Ч, Ш, Щ, Ъ ,Ь? 

Преди 1 час, resavsky said:

Кои са тези авторитетни изследователи които смятат че Кирил и Методий са българи?

Добре... Явно съм прекалил с изледователите, но учениците на Кирил го квалифицират като „учител на българите”. 

Все пак и аз се опитвам да си изясня нещата, така, че съм отворен към критика и разубеждаване.  

В Солунската легенда се поддържа тезата, че създателят на българската азбука не е знаел къде се намира българската земя ("Стара българска литература", 1986), нещо, което е почти абсурдно, защото двете държави – Византия и България, са съседни. Подобно твърдение вероятно има за цел да прикрие нещо или някаква истина...

Нека се спрем и на версиите, че Светите братя са с български произход... Кои са историческите извори, които твърдят това?

В „Краткото житие на Константин-Кирил” („Успение Кирилово”) се твърди, че Кирил е „българин по род”. Но още по-важно е, че посоченото произведение е създадено през XIII в. и отразява по-късно изкристализирали представи за произхода на Кирил ("Стара българска литература", 1986). Това твърдение отразява факта, че учениците му Климент, Наум, Горазд, Ангеларий и Константин Преславски спасяват неговото дело и езика, на който са проповядвали – българския. По този начин се „българизира” всичко, свързано с живота и делото на славянските първоучители. В подкрепа на това се явяват писанията на гръцкия охридски архиепископ Теофилакт (1088-1107) и Димитър Хоматиан (1216-1234).

Според изследователските трудове на редица авторитетни изследователи, учениците на Кирил го квалифицират като „учител на българите”, като се създава впечатлението, че Кирил лично е учил българския народ, оттук и търсенето на доказателства за българския им произход. Тези твърдения се възприемат от повечето учени и те заемат категорична позиция в полза на българския произход на двамата братя.

Първата мисия на братята апостоли е в България (Брегалнишко). Вероятно са имали за цел налагане на християнството. Мисията е неуспешна поради разкриване на тяхната самоличност (внуци на прогонен дядо) или реакция на болярите езичници. Друго основание за българския им произход се черпи от пасаж на „Пространното житие на Константин-Кирил”, а именно: „На въпроса на хазарските домакини какъв е санът му, Кирил отговаря: „Имах дядо, много велик и славен, който стоеше близо до царя. Но когато отхвърли дадената му голяма чест, той бе изгонен и отиде на чужда земя, обедня и там ме роди. Аз потърсих предишната си прадедовска чест, но не можах да я постигна, защото съм Адамов внук”, т.е. „внук на грешник” - асоциация с греха, който станал причина Адам да бъде изгонен от своето родно убежище рая.

Това ни дава основание да приемат, че Константин и Методий са потомци от второ поколение на изгнаническо, чуждестранно, невизантийско високопоставено семейство, някога принадлежащо към двора на неизвестен цар. Най-вероятно дядо му е бил придворен на българския владетел Кардам.

Преди 8 минути, Sirene said:

Най-вероятно са на финалната права. Помня че в интервютата Стамов казваше, че крайни резултати би трябвало да има в началото на тази година.

Значи, като нищо и до края на март може да стане. Пак си е в началото на годината - кажи, речи.  

Преди 1 час, miroki said:

Споменати като хуни акацири от Приск,

Агатирси и Акацири не са ли различни племена?

Херодот локализира Агатирсите, че заемат равнината на Марис ( Муреш ), в планинската част на древна Dacia сега известна като Трансилвания в днешна Румъния. В земите на гетите и даките. 

From the country of the Agathyrsoi comes down another river, the Maris [Mureș], which empties itself into the same; and from the heights of Haemus descend with a northern course three mighty streams, the Atlas, the Auras, and the Tibisis, and pour their waters into it.

Herodotus IV

Пък и имат различни обичаи от хуните:

АГАТИРСИ, народ от тракийски произход, който в най-ранните исторически времена е заемал равнината на Марис (Муреш), в региона, известен сега като Трансилвания. Предполага се, че Thyrsi е скитска форма на Trausoi (Trausi), тракийско племе, споменато от Стефан от Византия. Те са описани от Херодот (IV.) като имащи луксозни навици, носещи златни накити и имащи общи съпруги. Те са си татуирали телата ( пикти, Енеида iv. 136), като степента на ранга се посочвала по начина, по който това било направено, и боядисвали косите си в тъмно синьо. Подобно на галските друиди, те рецитираха своите закони в един вид песен, за да предотвратят забравянето им, практика, все още съществуваща по времето на Аристотел ( Problemata,xix. 28). Валерий Флак ( Argonautica, vi. 135) ги нарича Thyrsagetae, вероятно във връзка с тяхното честване на оргиастични обреди в чест на някаква божественост, подобна на тракийския Дионис.

Края на I хилядолетие пр.н.е. на територията на Казахстан възникнаха нови племенни съюзи, които заменят саките. Това са усуни, кангюи, сармати, алани. Земите на Сакс-Тиграхауда в Семиречье са били заети от племената усун, дошли тук от дълбините на Централна Азия през II век пр. Н. Е

Пространството, южно от р. Или и северно от Тян-Шан, освен от юечжи до изселването им се е населявало още от народа "Се" и усуните. В движението си на запад големите юечжи разбили сеския владетел и той бил принуден да се прехвърли на юг през "висящите проходи". На тези земи останали усуните и затова между тях имало племенни групи от народа "Се" и юечжи. Както и хуните усуните били номади, но по външен вид коренно се различавали от тях. Китайските автори свидетелствуват, че усуните имали сини очи и рижи бради - белези, по които в Европа различавали аланите от хуните. Те разполагали с няколко десетки хиляди бойци смели и опитни в бой. Владеели огромни стада и табуни с коне. Богатите имали по 4-5 хил. коня и обичайният техен подарък бил няколко десетки отбрани коня. За известно време били васали на хуните, след което взели страната на Китай. Попаднали между чука и наковалнята, те до такава степен се обезсилват, че в първите векове на новата ера също се оттеглят на югозапад и около 436 г. под ударите на жужанците поели към високите долини на Памир. 

Усуните са били пряко подложени на хунски натиск. Европейската история ги свързва с иседоните (essedones). Иседоните се споменават още от Аристей (VII в. пр. Р. Х.) в поемата "Аримаспея" и по-късно от логографа Геланик в "Скития". Скитите потеглили на запад и юг, изтласкани от иседоните "многочислени и много добри войни, богати с конете и стадата от овце и бикове", "горди със своите дълги коси". От тези свидетелства тръгва и Херодот. Любопитно е, че иседоните се споменават от Помпоний Мела в Северен Кавказ и до Меотида. И други автори по-късно пишат за иседони, живеещи по върховете на планините над Меотида, а владенията им се простирали до колхите [Виж Латышев В. В., Известия древнихъ писателей греческихъ и латинскихъ о Скифiи и Кавказе, СПб., 1893/1906 г., с. 181]. Кислинг смята, че като номади те биха могли в различно време да се окажат на различни места - около Меотида, при Урал, в земите на днешна Киргизия. Като места на стануването им се сочат още Карпатите, Кавказ, Алтай, горното течение на Аму-Даря. Хекатей ги причислява към скитите; китайските източници съобщават кратко "усун - племе от народа Се"; А. Н. Бернштам [Историко-археологические очерки центрального Тянь-Шана и Памиро-Алтая, М., 1952 г., с. 211 и сл.], Ельницкий и др. ги считат за царски саки. К. А. Акишев и Г. А. Кушаев ги поставят в един племенен съюз, а ахеменидските източници ги наричат саки-тиграхауда. В приложение към книгата на В. Ф. Генинг и А. Х. Халиков, М. С. Акимова [Материалы к антропологии ранних болгар] след краниологични изследвания посочва като област, в която се е формирал българския етнос района на днешен Източен Казахстан. Според нея древните българи са били част от населението, влизало в кръга на племената от усунската общност. Възможни ли са някакви паралели с племенното название "есегел"(срв. essedones) или то стои по-близо до името на согдийското племе "егли", споменато само у Херодот, е въпрос за езиковеди.

Друга важна формация в Средна Азия по това време е държавата Кангюи. В стар химнически текст от VI в. пр. Р. Х. на "Авеста" преоформен около II-I в. пр. Р. Х. се споменава и страната "Кангху/а/ и" [Толстов С. П., Древний Хорезм, М., 1948 г., с. 22]. Останала незавоювана при похода на Александър Велики, при Селевкидите и бактрийските гърци, редица историци виждат в Кангюи сигурния тил на северните народи в борбите им за независимост. Според династичните китайски хроники населението на Кангюи брояло 120000 семейства с 600000 души и мобилизирали до 120000 бойци. Били еднакви с юечжи. Столицата им се наричала Битян. Царят имал и лятна резиденция. Кангюи олицетворявала стария властови център на сакско-масагетската общност. След стълкновението между Хунну и големите юечжи хуните разпростират влиянието си над част от източните райони на Кангюи, а установилите се в Гръко-Бактрия юечжини над някои нейни южни райони. Могъществото на хуните се крепяло на Кангюи и Усун. Всяка загуба на доверие от тяхна страна изправяла хуните пред перспективата да приемат китайски васалитет. В почти буквален преразказ хрониките ги обрисуват така: Кангюи - горд, дързък и не се покланя на посланиците. Поставя китайските посланици по-ниско от усунските. Храна поднася на князете и старейшините си, а после на изпратените от наместника посланици. Изпраща сина си на служба в китайския двор, за да се научи да търгува. Хуните изградили най-великата държава от другите народи и приели васалитет като чуят, че Кангюи не прави поклони ще се почувствуват унизени. Трябва да се върне сина му обратно и да се прекратят размените на посолства, за да се покаже, че домът Хан не иска да има връзка с владетели нарушаващи благоприличието [Бичурин Н. Я., Собрание сведений о народах обитавших в Средней Азии в древние времена, М-Л., 1950 г., т. II,с. 185].

Пет владетели зависили от Кангюи: сусиески, фумуски, юниски, гиски, юегянски. От кангюиската династия се отделя домът на Анси (партянската династия), а по-късно Кангюи е погълната от Кушанското царство - новият, разширяващ се център на властта в Средна Азия. С отслабване на упражняваното на юг влияние, Кангюи насочва инвазията си на северозапад към Янцзай (Суде, Вынанаша, Алания), страната на аорсите и аланите. От гръко-латинските автори единствен Амиан Марцелин отбелязва Кангюи точно във връзка с разселването на аланите. Някога те също пострадали от разширяването на хунската държава, а по-късно попаднали под зависимостта на Кангюи. През средните векове "кангли/кангар" се наричали група чергарски племена, чието ядро били печенегите. Константин Порфирогенни обръща внимание, че най-храбрите и благородни измежду тези племена носели името "кангар". Кипчагите наричали "кангли" важни лица. Но С. П. Толстов съвършено правилно подчертава колко антиисторично е древните кангюици пряко да се превръщат в тюркското племе "кангли" или пък кангюиците и усуните да се обявяват за тюркски народи [Цит. съч., с. 24]. Китайските хронисти специално обръщат внимание, че почти всички държави в западна посока се различават от хунската и усунската - имат градове и водят уседнал начин на живот, а от Даван (Фергана) до Анси (Партия) макар и да говорят на различни езици се разбират без преводач. Антропологичните данни не говорят за масово хунско нахлуване в Средна Азия през последните векове на старото летоброене [Сб. Восточной Туркестан. в древности и раннем средновековье., М., 1995 г., с. 318].

От казаното до тук можем да направим следните изводи:

Хунският натиск от север/североизток и китайският от запад са включили "ефекта на доминото" в Средна Азия. "Картите били разбъркани" и през II в. пр. Р. Х. започва процес не само на властово преоформяне на региона; започва също етно и глотогенетично преоформяне, в което вземат участие източноиранските племена от сакско-масагетската общност. Външният натиск и вътрешните противоречия регулярно са "изхвърляли" вълни преселници на запад, известни в Европа като сармати, а също и на юг към Северна Индия. Сред много от усядащите в Средна Азия народи започва разпадането на родово-племенната организация, докато сред поелите на запад племена и общности за известно време тя се "консервира", запазва поради естеството на самия миграционен процес и включването им в класическа номадска среда.

Някои от препратките за българско присъствие в Средна Азия вече споменахме. Към тях можем да добавим специално отбелязаните от Д. Димитров некрополи в Бешкетската долина (II-I в. пр. Р. Х.) по поречието на р. Кафирниган - десен приток на р. Аму-Даря и особено Бабашовския некропол (I в. пр. Р. Х. - III в. сл. Р. Х.) разположен недалеч от Бишкетската долина. От разкопаните 150 гроба - 108(72%) са ямни и 29(19%) нишови. Нишовите са със западна ориентация, а ямните със северна. Трупополагането е по гръб с обтегнати крайници и с над 50% изкуствена деформация на черепите. Беден инвентар, най-често състоящ се от 1-2 глинени съда. Погребаните са били европеиди мезобрахикрани със слабо изразена монголоидност [Димитров Д., Цит. съч., с. 64]. Археологически некрополът е идентичен с Девненския у нас, а гроб № 91 от "Девня-1" е почти копие на бабашовските. В него време там се установяват големите юечжи при това точно на десния бряг на р. Аму-Даря основават центъра на Кушанското царство. Също на десния бряг на р. Аму-Даря в района на скалните комплекси Кара-Тюбе и Челпик са открити знаци с преки аналози в българския ранносредновековен знаков материал. Между тях е и най-разпространения български знак, сигурен белег за българско присъствие - ипсилона "Y". Типичен за българите знаков материал е открит и в керамиката от Кангюи, а тамгите естествено се вписват в използуваните като родова символика от масагето-сармато-аланските племена знаци [Виж Георгиев П., Знак-идеограма от Плиска, сп. Векове, кн. 1/1978 г., с. 66-68.Също - Толстов С. П., По следам древнехорезмийской цивилизации, М., 1948 г., с. 82-83]. За сходствата между кушанската керамика и тази от късносарматския период в Европа вече стана дума. При изследване на въоръжението в Източен Туркистан (III-IV в. сл. Р. Х.) археолозите намират аналогия между откритите колчани и колчаните от Перещепино [Сб. Восточной Туркестан..., с. 379]. Към изброените факти специалистите сигурно биха прибавили и други, вероятно и по-красноречиви, но и казаното прави възможни някои обобщения.

Като етнос българите са били част от голямата индоарийска общност. При нейното разпадане попадат в групата на североизточните ирански племена от сакско-масагетския свят на Средна Азия. Станали потърпевши от борбата за надмощие в региона между Китай и Хунну, заедно с други северно- и източноирански племена те мигрират на югозапад към Бактрия и Согдиана. В състава на племенния съюз известен като "юечжи" участвуват в изличаването на Гръко-Бактрия от политическите реалности. Окончателното разпадане на огромния етнически масив, към който са принадлежали древните българи става в III-II в. в. пр.хр и заедно с това се преоформят новите общности, от които се раждат Партянското и Кушанското царства в Азия, а в Източна Европа се появяват сарматите. Настъпилите промени в сарматската култура през средносарматския период (I в. пр. Р. Х. - I в. сл. Р. Х.) обикновено се свързват с появата на последните сармати в Европа - аланите. След казаното по-горе, логично е в тази последна сарматска вълна да включим и първите български рекрути от Средна Азия. Каква е била конкретната причина за тяхното изселване от пазвите на Имеон можем само да предполагаме - Даванската експедиция на Китай в края на II-началото на I в. пр. Р. Х.; ударът на северните хуни над Средна Азия през 50-те години на I в. пр.хр. Пак по същото време опитът на Гуйшуанския владетел да централизира политическата власт, подчинявайки останалите княжески домове на юечжи или друго подобно събитие. Част от българския етнос е мигрирал по старите пътища на юг към Северна Индия, а останалите вторично се разцепват. Едната част формират втората, по-мощна изселническа вълна към Европа, която тласкана или увлечена от хунския поход на запад се появява през 70-те години на IV в. при сънародниците си в Северен Кавказ. Останалите преживяват тюркизацията, а по-късно и ислямизацията на Средна Азия като се оттеглят във високите непристъпни долини на Памир.

Какъв обаче е етнонимът, под който са били известни древните българи в Средна Азия е трудно еднозначно да се установи не на последно място и поради динамиката, с която са се променяли, поглъщали и преоформяли етнонимичните представи, както в китайската, така и в гръко-латинската историография. Дали са били саки-тиграхауда, тохари, асиани с усунски примес или част от някоя друга племенна общност в Средна Азия е въпрос, който историците тепърва ще уточняват. 

http://www.protobulgarians.com/Kniga AtStamatov/Prarodina.htm

РАЗЛИЧНИЯТ ПРОИЗХОД НА ТОХАРИТЕ И ЮЕЧЖИТЕ СПОРЕД ПОСЛЕДНИТЕ ОТКРИТИЯ НА АРХЕОЛОГИЯТА И ГЕНЕТИКАТА:

https://docplayer.bg/183778259-различният-произход-на-тохарите-и-юечжите-според-последните-открития-на-археологията-и-генетиката-1.html

Преди 8 минути, bulgaroid said:

се окажат сака,значи нямат абсолютно нищо общо.

А, ако се окажат Усуни или Кангюи? 

Преди 8 минути, bulgaroid said:

В централна азия няма сюнно, и не е имало никога.

Имах в предвид, че са мигрирали от земите на Сюнну в Ц. Азия. 

За Кангюи, имаше хипотеза, че са Арий.  

А какво се случва с изледването на Райх? От много време не са излизали резултати!? 

Преди 1 час, bulgaroid said:

Хуните идват от средна азия,въпроса е откъде,това търся.

Нямат ли връзка с така известните "северни сюнну"? 

Относно линка на колегата Tervel - там връзка с усуни, кангюи или саки се търси в централна азия?

Преди 16 часа, tantin said:

Прабългарският принадлежи според мен към тези тюркски езици

Езикът на прабългарите едва ли е бил нещо единно, основната маса, вкл. и управляващата династия Дуло (Дуласи, двали), не е ли говорела на алански? Да, имало и племена, прослойки която е говорела алтайски, а не тюркски език,  подчертавам алтайски, подобен на чувашкия с ясни паралели в монголски и тунгусо-манджурски! Предполагам, някакава група от алтаизирани тохари се е вляла в прабългарската етногенеза, сред основната сармато-аланска маса. Но в нищо от това не мога да съм сигурен, размишления само. 

Преди 22 минути, resavsky said:

Тук вероятно Кирил разказва библейска притча.

Такова предположение не е приемливо по следните основания:

Поводът за включването на това изложение в житието трябва да е бил значителен. Целта му не може да е била, ненужно да се изтъкне, че и Константин-Кирил, както всички други хора, произхожда от Адам. 

В разговорите с образовани християни и богослови Константин-Кирил действително употребява различни библейски алегории, които били известни и обичайни за събеседниците му. Обаче на този въпрос той не можел да отговори така на езичник. Това би било безсмислено, неуместно, неучтиво и осен това – непонятно за езичника събеседник.

Отговорът на Константин-Кирил от три изречения, от които първото гласи: „Имах дядо, много велик и славен”. Описанието на дядото на Константин-Кирил и това на Адам би трябвало да са еднакви или много сходни, ако в двете би следвало разказът да се отнася за едно и също лице. Такова съвпадение обаче не е на лице – напротив: единият е „много велик и славен”, а другият, праотецът и първият грешник, според библейското повествование, е беден, безпомощен, неразумен, непослушен, лекомислен и поддаващ се на изкушение. 

Преди 10 часа, bulgaroid said:

Ами първоначално някъде в средна азия,после се омешват тука с иранци разни и германци и тем подобни и накрая бивши ромей.Стан ли ти по-ясно?

Стана ми, но съм сигурен, че можеш да си и по обстоятелствен.

ПРАБЪЛГАРСКИЯТ, СЛАВЯНСКИТЕ И СКИТО-САРМАТСКИТЕ ЕЗИЦИ, И ОБЩИЯТ ИМ ИНДО-ИРАНСКИ ИЛИ АРИЙСКИ ПРОИЗХОД!

Даниел Илиев

19.04.2009

            Какъв е бил езикът на прабългарите?! Този въпрос е дъвкан и предъвкван хиляди пъти, и в крайна сметка напоследък теориите и доказателствата в тази насока очертават много ясно един единствен отговор, според който прабългарския език е бил от източно-иранската езикова група на индоевропейските езици! Всички останали теории, за тюркски, угро-фински или друг произход са недостатъчно добре аргументирани, като най-простия словесен анализ на състава на старобългарския или на съвременния български език може да ги обори! Хипотезата за славянския произход на езика на прабългарите, е интересна и провокираща, но както ще стане ясно от настоящата статия, в основите си тази хипотеза има съществена грешка, която е крайно време да бъде поправена!

            Официалната версия, която е разпространена по целия свят, и която е влязла в най-престижните световни енциклопедии, е че езика на прабългарите е бил от тюркската езикова група, и съответно прабългарите са били част от тюркските номадски народи дошли в Европа през 4 век от сл. Хр.! Основите на тази теория са поставени в Русия по времето когато българите са били под турско робство, а основния източник на информация по темата освен тълкуванията на някои думи и термини от Първото българско царство, е и езика на три народа – Татарстан, Балкария и Чувашия, живеещи на териториите където в миналото се е намирала Волжка България! Учудващото в случая е, че при създаването на тази теория и при асоциирането на татарстанците, балкарите и чувашите с древните българи е пропуснато да се отбележат няколко съществени факта, като това, че Волжка България е била много по-дълго време под тюркска и хазарска зависимост и много по пряко свързана с тюркските племена пребиваващи в тези земи, и че тя е била част от империята на татарите, а столицата им – Казан е била столица и на Златната Орда! Тоест от една страна се казва, че прабългарите, като дошли на балканите за 30-40 години се пославянчили и приели език коренно различен от хипотетичният тюркски–прабългарски език, но от друга страна въобще не се говори за това, че подобно приемане на чужд език е възможно в земите на Волжка България!!! Докато при нас дунавските българи, които сме запазили името на държавата и народа, се казва, че сме загубили езика си на 100%, тоест той е бил много неустойчив, то при наследниците на волжките българи, които все още носят чуждо име, той се приема че е устоял като стожер въпреки поробването им от хазари, татари, руснаци и приемането на арабската религия и писменост! 

            Тюркските и не-славянски думи останали в езика на съвременните българи, от вероятния тюркски-прабългарски език са много малко поради което лесно се помнят и описват. Това са думите – бисер, бъбрек, пашеног, чертог, боил, белег, балван, кумир, капище, белчуг, тояга, чипаг, сан, шаран, шарка, книга, сабя, саблъ, и вероятно още няколко! Някой от тези думи, е спорно дали са тюркски, но е сигурно това, което казват някой историци, че един народ господар, какъвто са били дунавските (пра)българи, по никакъв начин не може да загуби езика си до такава степен, че да останат толкова малко думи от него!   

            Лингвистите ще кажат, че езика е сложно нещо и е трудно да се дават толкова крайни заключения, и те са прави! Всеки език “общува” с останалите близки и далечни езици, и заимства много думи от тях, като може да се каже, че всеки език е съставен от един или няколко по-стари. С времето в състава на който и да е език се натрупват различни слоеве от думи с чужд произход, които могат да станат и основна част от него! Това много ясно се вижда от съвременния български език! В него има много чуждици, заемки или добавки, които могат да се групират в английски, френски, немски, гръцки, османски, славянски и други слоеве, като някой от думите от тези езици са станали неразделна част от българския език! Гръцкия и Османския слоеве съответно със съответните периоди от историята ни са съответно и най-дебели, и думи и названия като – боклук, дякон, берекет, демек, далак, ербаб, инат, аман, гипс, глас, са станали дотолкова използваеми, че днес обичайно ги приемаме за собствено български! Именно поради наличието на много малко тюркски думи в българския език, заключението което правят много историци и лингвисти напоследък е, че тюркските думи са просто един от пластовете от заемки създаден на много ранен етап преди или по времето на Кубрат!

            От друга страна източно-иранската теория за произхода на езика на прабългарите е подкрепена с много доказателства, като думите с такъв източно-ирански и памирски произход са много! Наскоро група български учени пътуваха до Афганистан за да разучат скалния релеф Модар, и споменаха в пресата, че са разкрили към 800 ирански думи в българския език, като се предполага, че става на въпрос не са персийски заемки през османския език, а за чисто (пра)български думи! Кои са тези думи тези учени не казват засега, което не помага, а би довело до изясняване на произхода на българите. Именно като опит за разкриване на такива ирански думи, които са част освен от българският език, но и от един от най-древните източно-ирански езици – авестийския, привеждаме направената от нас по долу сравнителна таблицата-речник!

            За Авестийския език, се знае много, но специално от българските историци и лингвисти той не е проучен кдостатъчно добре! Този език се смята за един от най-ранните клонове на индо-иранските езици, които често са наричани арийски! По своята същност като източно-ирански език авестийският език е много тясно свързан с индо-арийския Самскрит и западно-иранския Староперсийски език, като в основата си всички те са индоевропейски езици!

            За да се разбере и осъзнае цялата хронология на разпространение на авестийския и останалите източно-ирански езици, трябва, да се разучи много точно ареала на разпространение на ираноезичните конни народи познати като Скити или Саки, които в различен момент от историята живеят в земите от Хималаите до Карпатиге и от Сибир до Персия! Земайки тези земи скитите се свързват по различен начин със съседните на тях угро-фински, тюрко-монголски, месопотамски и други народи и с времето се разделят и отдалечават културно и езиково, но същевременно връзките, и войните вежду тях продължават!

            През III в.пр.хр. в земите на европейските скити от юг и изток навлизат източните скити наречени Сауромати, Савромати или Сармати, като те изтласкват на запад всички неподчинили им се племена! Именно скитите и сарматите стават основа за оформянето по-късно на различните български и славянски държави, а езиците на които са говорели скитите и сарматите много вероятно стоят в основата на всички славянски езици! Безпорно от намерените писмени следи (основно имена на хора, богове и топоними) скитските и сарматските езици са причислени към източно-иранските езици, като най-точното определение е, че те са диалекти на един и същ праезик, като такъв диалект е бил и авестийския език! Идеята за това, че славянските езици произлизат от скито-сарматските има своите привърженици, основно в Русия, като тя за много слависти и славянофили може да звучи много глупаво, безмислено и противоречащо на идеята са съществуването на отделен праславянски език, но фактите говорят недвусмислено, че или СЛАВЯНСКИТЕ ЕЗИЦИ ПРОИЗЛИЗАТ ДИРЕКТНО ОТ СКИТСКИТЕ, или славянските езици са трети клон на древния индо-ирански праезик! Това заключение не е плод на безумна теория, хипотеза или друг вид предположение, а произлиза от приликите в речниковия състав на езиците на славяноезичните народи и индо-иранските езици!  

            Към момента руските лингвисти правят заключения, че руския език има много общи думи със санскрита, но за иранските думи казват, че за заемки от аланите и останалите ирански номадски племена! Това е много странно въпреки, че е съществувал авестийския език, който както се вижда от състава му, има много общи неща и със санскрита, и със славянските езици, но спада към иранските езици!

            Заключението за иранския произход на прабългарския език не е ново и са го правили много учени. Въпросът е дали всички тези учени са направили пълен разбор на авестийския език и връзката му със славянските езици, и когато са търсели произхода на прабългарския език, дали са си давали сметка доколко близки са авестийския, сарматските, славянските и прабългарския езици!

            За по-добро разбиране на връзките между тези езици, трябва човек да знае и малко от особеностите при формиране на нови диалекти и думи. В повечето случаи това става или при допира с друг език, или при възникване на нови езикови форми вътре в самия език! Пример за това може да е изговарянето на на буквата Л в граовския регион, където тя е заменена с У, като други подобни преходи и транформации характерни за българския и други езици са прехода Р - Л, прехода Г – Д – ДЖ – Ж - З, прехода Ф – ПЛ – П, прехода В – Б, прехода Г– К - КХ- Х, прехода А – О – У - Ъ! Примери за такива преходи има много, като най-важните преходи за нас са при етнонима БЪЛГ изговарян от някой народи като БУРДЖ, БАРДЖ, БУРГ, БУЛХ, БАЛК! Също така при много български думи тези преходи са очевидни – ПЕПЕРУДА и ПЕПЕРУГА, БОГ и БОЖЕ, МОГА и МОЖЕ, МИГАМ и МИЖА! Как са възниквали тези преходи и палатизации много ясно се вижда при прехода Р-Л, който съществува като проблем при растежа на децата, много от които не могат да казват Р, а казват Л! В сегашно време в процеса на обучение и с помощта на логопеди този проблем в повечето случаи се решава лесно, но в миналото не е било така, и е имало много повече хора не можещи да казват Р! Малките деца също така могат да покажат и как са се появили наякой диалектни думи в езика ни, а също така някои думи от езиците на близките до нас народи.

Много голяма част от българските думи, които наричаме славянски напрактика имат и своите преки източно-ирански, арийски или авестийски паралели, а също се вижда и наличието в българския език на много западно-ирански и месопотамски думи. Това сравнение показва по някакъв начин произхода и пътя по който са минали българите, като по непряк начин същевременно потвърждава и аргументира останалите културни елементи които българите споделят с изтока, от които на първо място стои огнената религия на прабългарите – Религията на Маговете, с включените в нея на част от месопотамските култове и традиции! Голямото количество на западно-ирански думи, не може да бъде обяснено само с това, че те са заемки от османския език, защото много от тях са разпространени и в земи където османската империя не е достигала, но старобългарския език е стигнал!

            В заключение, трябва винаги да се помни това, че за първи път термина „славянски” е използван относно старобългарския език, а тъй като ясно се виждат иранските елементи в него, логично следва, че групата славянски езици могат да бъдат лесно определени като група от ирански или скитски езици, получили своето различно развитие в Европа! С оглед на голямото количество думи едновременно със славянски и с ирански паралели в българския и в езиците на южните славяни, е необходимо едно ново и безпристрастно анализиране на славянските езици, което би въвело в по-голяма степен в българската науката и езикознанието ни изучаването на авестийския език! 

https://www.bulgaria-is-alive.com/ezik10.html

КУЛТЪТ НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ ПРЕЗ БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ - К. Топалов

https://www.google.com/url?sa=t&source=web&rct=j&url=https://azbuki.bg/wp-content/uploads/docs/bel4__2015_Topalov.pdf&ved=2ahUKEwjVl-KK6cPuAhXRlYsKHdqQDG44HhAWMAJ6BAgJEAE&usg=AOvVaw38D26ishFYMyhCxeOlH7DL

Константин-Кирил и Методий винаги ще бъдат тачени и празнувани като създатели на българската, респективно славянската азбука - глаголицата, като славянски покръстители и основоположници на славянската култура. Все пак, те никого не са покръстили. Азбуката на Константин-Кирил - глаголицата, след седем години била заменена в България с по-добра, съвсем другояче оформена - кирилицата, която до днес се употребява, докато неговата е потънала в забрава и играе само езиково-историческа роля. В действителност, славянската литература получила същинско начало в Преслав и Охрид, благодарение на дейността на княз Борис, на сина му цар Симеон, на Климент Охридски и Наум Охридски, докато в Моравия, където главно протекла дейността на Константин-Кирил и Методий, изгаснала, без да остави значителни следи. Значението на Константин-Кирил и Методий е наистина голямо. Те създали на славяните инструмент и посочили път да бъде избягната асимилацията им от чужди народи и култури. Това е от най-голямо значение преди всичко за старобългарите. 

http://www.protobulgarians.com/Statii ot drugi avtori/Narodnostta na slovenskiye apostoli.htm

Митът за "избиването на болярските родове" може да бъде проследен нагоре по течението до своя извор, до семето, от което е поникнал. Той произхожда от погрешния превод на едно изречение и по-специално - на една дума.

Думата е от латински – proles, а изречението е първото от Глава ХVІІ на знаменитите "Отговори на папа Николай І по допитванията на българите", един от основните и най-достоверни извори за живота и делото на св. Борис. (Виж също: The Responses of Pope Nicholas I to the Questions of the Bulgars A.D. 866, бел.ред.).

Ето самият текст в поправен български превод:

Глава ХVІІ. И тъй, разправяйки как сте възприели по Божия милост християнската вяра и как сте направили така, че да се покръсти целият Ви народ, как обаче ония, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против Вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон и искали да убият и Вас и да си поставят друг княз, и как Вие, подготвени срещу тях със съдействието на Божията сила, сте ги надвили от великия до незнатния и сте ги държали пленени в ръцете си, пък и как от тях всички първенци и велможи с всичките им синове били избити с меч, а средните или низшите не претърпели никакво зло, Вие желаете да знаете относно ония, които са лишени от живот, дали имате грях заради тях. Но това във всеки случай не е извършено без грях и не е могло да стане без вина от Ваша страна, щом синовете, които не са участвали в замисъла на своите родители и не са били изобличени, че са дигнали оръжие против Вас, са били избити невинни заедно с виновните.

Понастоящем класическият академичен български превод на "Отговорите", неоспорен и меродавен през последните десетилетия и до ден днешен, е дело на Димитър Дечев. Публикуван е в 1939 г., а след това цитиран многократно и използван като "извор" във всички авторитетни издания, в "Латински извори за българската история" (1960), а напоследък излезе и в самостоятелна книга (заедно с Посланието на св. патриарх Фотий), издадена в 1994 г.

Основната грешка е съсредоточена в осмислянето на една-единствена дума. Но неточностите в превода на въпросния пасаж са няколко, а взети заедно, те преиначават смисъла на текста в посока, различна от това, което всъщност е казано. Ето още веднъж същият текст в превода на Дечев с подчертани неверните и неточните думи и изрази:

Глава ХVІІ. И тъй, разправяйки как сте възприели по Божия милост християнската вяра и как сте накарали да се покръсти целият ви народ, как обаче ония, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон, и искали да убият и вас и да си поставят друг княз, и как вие, подготвени срещу тях със съдействието на Божията сила, сте ги надвили от мало до голямо и заловили със собствените си ръце, пък и как всичките им първенци и по-знатни хора с целия им род били избити с меч, а не толкова знатните и по-малко видните не претърпели никакво зло, вие желаете да знаете относно ония, които са лишени от живот, дали имате грях заради тях. Но това във всеки случай не е извършено без грях и не е могло да стане без вина от ваша страна, щом поколението, което не е участвало в замисъла на своите родители и не е било изобличено, че е дигнало оръжие против вас, е било изклано невинно заедно с виновните.

Ключовата невярно преведена дума, която коренно променя смисъла на текста, е proles. В латински нейното основно значение е: потомък, син, дете. Производно на това значение е: поколение, потомство, род. А има и още по-разширено: млади войници.

В случая няма съмнение, че proles означава мъжките потомци и конкретно синовете. Така че буквалният превод на израза cum omni prole sua следва да бъде: "с всичките им потомци", а още по-вярно на конкретния контекст: "с всичките им синове", за да се избегнат домислици по линия на дъщери, внуци, внучки и пр. Този превод напълно съответства на историческия контекст на събитието. Става дума именно за политически мотивирано екзекутиране на водачите на бунта "с всичките им синове". Водачите са екзекутирани в изпълнение на закона, защото са били виновни в извършване на опит за въоръжен преврат. Синовете не са участвали в преврата и не са били виновни. Те са избити, за да не отмъщават за своите бащи.

Разбира се, екзекутирането на синовете е тежало на съвестта на св. Борис и именно това е поводът за неговия 17-ти въпрос към папата. Князът е осъзнавал тежестта на греха си и несъмнено дълбоко е съжалявал за тази постъпка, но тя сама по себе си – извън християнския контекст – е напълно в логиката на тогавашните времена.

https://didanov.blog.bg/history/2015/09/09/car-boris-i-izbivaneto-na-52-ta-roda-mit-ili-realnost.1390468

Преди 39 минути, Скептикът said:

Да, но не и 52 рода, както често се казва.

Иначе ето и какво пише в Бертинските летописи относно събитието:

От което следва, че 52 са общо убитите.

Помилването на обикновеното население, за което става дума в „Бертински летописи“, е определяно като недостоверно, защото чрез него се изграждал един „…идеализиран образ на Кръстителя, който управлява с любов и състрадание…“. Възможно ли е съществуването на друга гледна точка към решението на княз Борис I?

Бунтът, организиран от боилите бил насочен срещу владетеля, който бил възприеман за олицетворение на самата държава. В християнското правораздаване престъпленията срещу държавата били едни от най-тежките, заедно с тези срещу религията. Непосредствено след покръстването в България бил възприет византийския правов сборник Еклога. Той се състоял от осемнадесет титула, като престъпленията срещу властта се съдържали в предпоследния от тях. Та ето какво разпорежда тя при престъпления срещу владетеля/държавата: „Който образува партия против царя или конспирира, или прави съзаклятие против него, или против държавата на християните, такъв би следвало в часа да бъде убит, защото е намислил унищожението на всичко. Обаче, за да не би някои често и както са неприятелски разположени към някого без съд да убият, след това да се оправдават, че е говорил против царството, затова трябва такъв на място да се постави под силна стража, и това, което се отнася за него да се съобщи на царя и както, прочее, той реши и пожелае да направи“.

Според посоченият текст на смърт се осъждали не само участниците в бунта, а дори и сама идея. Този титул позволявал на княз Борис I да издаде смъртна присъда както на боилите – организатори, участници и водачи на бунта срещу него, така на техните родове, чиято роля и участие в бунта остава неизяснена и до днес.

Интерес буди един от „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“ (XIX), чрез който е запазен следния въпрос на българския владетел към римския първосвещеник: „Какво трябва да се направи по право с ония, които са въстанали, за да убият княза си…“. Ако в България в действителност е действала византийската Еклога, то защо Борис I иска потвърждение на издадените вече присъди от папата? Този въпрос позволява да се тръгне в друга посока на разсъждения.

Държавната измяна е престъпление, което било засвидетелствано както преди, така и след официалното приемане на християнството за държавна религия в България. През втората половина на осмото столетие били засвидетелствани няколко показателни примера в тази насока, както и за наложеното след това наказание. Единият от тях се свързва с кан Винех, който извоювал голяма победа над византийците, в прохода Верегава през 760, но в последствие „проявил учудващо бездействие“ и вместо да продължи войната с Империята бил склонен да ѝ предложи мир. Постъпката му, поне според разбиранията на аристокрацията, представлявала опит за държавна измяна, защото накърнявала политическите и стратегически интереси на държавата. Последвало въстание, което свалило кан Винех от престола, убивайки не само него, а и целия му род. Сходна била съдбата и на византийските шпиони в Плиска, които кан Телериг успял чрез хитрост да разкрие.

Дадените примери, заедно с наказанието на 52 боили и техните родове сумарно дава възможност да се предположи, че в правораздавателната система на Езическа България имало специално наказание за държавна измяна – смърт. Тя се отнасяла не само към виновния, а и към рода му. По този начин биха могли да се обяснят събитията – бунтът на боилите е опит за държавна измяна, наказан от Борис по старите закони, което е и причината, поради която е искал да узнае какво предвижда християнския закон за това престъпление.