Stoned

Преди 1 час, makebulgar said:

Кангюйците били номади, но били собственици на земята и били свързани с градовете.

Демек, уседнали номади?  

On 14.02.2021 г. at 15:03, Р. Теодосиев said:

обикновения човек - този човек ще може ли да си продължи да живее по същия начин през тази година или ще свие бюджета си?

Всеки на когото са му намалели или направо изчезнали, месечните приходи, неминуемо ще свие бюджета. Тези, които не ги е засегнало финансово, едва ли биха свили бюджета си. Хората изгубили работата си през изминалата година и все още безработни повечето от тях, ще бъдат в пъти по-зле настоящата година, ако не започнат да имат приходи. Спестявания, помощ от близки/роднини и познати, вече са изчерпани при повечето, през изминалата една година в криза. 

Поне моите лични наблюдения, водят до тези размисли. 

Шапа - Шака...

Преди 23 часа, Exhemus said:

Значи имаме  "Кан", имаме "Фуби" (суби-ги), имаме и алани, за да не се чудим от къде са ни паднали аланските имена. 

Цуциев Аслан Аркадьевич

Северо-Осетинский государственный университет им. К.Л. Хетагурова,

г. Владикавказ, Россия.

 

В 118-й главе китайской династийной хроники «Хоу Хань шу» содержится небольшое, но чрезвычайно интересное сообщение: «Владение Яньцай переименовалось в Аланья. Состоит в зависимости от Кангюя... Обыкновения и одеяния народа сходны с кангюйскими» [1, с.229]. Известное из более ранних китайских источников «Ши цзы» и «Цянь Хань шу» приаральское кочевое государство Яньцай, как следует из приведенной цитаты, пережило два важных события – смену названия и утерю независимости, суверенитета. Вероятнее всего, оба эти события можно отнести к самому началу правления Младшей Ханьской династии, к промежутку до середины I в. н. э. Новое название владения Аланья (правильнее – Аланьна) без сомнения нужно понимать как «государство алан», «Алания». Фактически это одно из наиболее ранних упоминаний алан в письменных источниках.

 

Можно предположить следующую интерпретацию событий. Изначально центральноазиатские аланы входили в состав кочевого политического объединения, известного как Кангюй. Во второй четверти I в. н. э. это владение подчиняет себе северо-западного соседа – владение Яньцай, этническую основу которого составляли, по нашему мнению, массагеты низовьев Сырдарьи [2]. Результатом кангюйской экспансии стало «переименование» Яньцай в Аланьна. Новое название владения, возможно, как раз и говорит о том, что непосредственными исполнителями захватнической акции были населявшие Кангюй аланы.

 

В те же годы стремительно усиливает позиции, подчиняя себе практически весь Западный край, Согюй – первоначально небольшое княжество с невыясненным этническим происхождением, располагавшееся юго-восточнее Давани (Ферганы). «Хоу Хань шу» сообщает, что в 29 г. н. э. согюйскому владетелю Кану подчинились все 55 государств Западного края [1, с.230]. К концу 40-х годов этой печальной участи не избежала и Давань, пытавшаяся было уменьшить дань, выплачивавшуюся Согюю [1, с.232]. В начале 50-х годов правитель Согюя Сянь совершает поход на «князя сырдарьинских саков» и смещает его, а затем возводит своих ставленников на престол в Кангюе и Давани [3, с.257]. Источники, к сожалению, не предоставляют более подробной информации о данных событиях, но можно предположить, что в результате военного конфликта с Согюем старая кангюйская знать (определенную часть которой, возможно значительную, составляли аланы) была вынуждена спасаться бегством на запад, увлекая с собой какую-то часть «кангюйских» и «яньцайских» алан.

 

Если факт появления алан в Европе действительно связан с политическими и этномиграционными процессами, корни которых уходят в Центральную Азию, то временем их появления можно считать вторую половину 50-х гг. н. э. Мы имеем в виду крупную, значительную миграцию, не исключая возможности проникновения отдельных группировок алан в Предкавказье и южнорусские степи и в более раннее время.

 

С такой датой хорошо соотносится и появление со второй половины I в. н. э. исключительно богатых подкурганных погребений на Нижнем Дону, которые имеют ряд отчетливых аналогий в захоронениях предшествующего времени в Тиллятепе (Бактрия). К этой группе памятников относятся хорошо известные курганы кочевой знати: Хохлач; Садовый; Кобяково, кург.10; Валовый-I; Дачи; Высочино-I; Высочино-VII; Тузлуки и ряд других. Мнение об аланской принадлежности названных памятников впервые высказано в конце 70-х годов прошлого века Б.А. Раевым, основано оно на их уточненной датировке, ранняя дата которой совпала со временем появления алан в степях к северо-востоку от Черного моря [4, с.116]. Тот же автор отметил, что материальная культура, представленная в курганах знати конца I - III вв. н. э. появилась в Причерноморье в уже сложившемся виде, причем многие ее отличительные черты не имеют исходных форм в сарматских памятниках юга Восточной Европы [4, с.116].

 

Нижнедонские курганы имеют ближайшие отчетливые аналогии в погребениях предшествующего времени в Тиллятепе (Бактрия), более древние параллели уводят нас еще дальше на восток. Центральноазиатские элементы в культуре кочевой знати устья Дона и прилегающих районов подробно описаны в специально посвященной данному вопросу работе С.А. Яценко [5].

 

В конце I - II вв. н. э., судя по некоторым сообщениям китайских династийных хроник и археологическим материалам, происходит целый ряд этнических перемещений, вызванных переселением в Кангюй северных хунну и возвышением Кушанского царства. Среди наиболее крупных, хорошо фиксируемых миграций был сдвиг кочевого населения из районов Бухары и Ферганы к Хорезмскому оазису, низовьям Амударьи и далее на Нижнюю Волгу и Южный Урал. Такое предположение подтверждается, в частности, прекращением существования ряда могильников Северной Бактрии – Аруктауского, Тулхарского, Коккумского, что отмечено М.Г. Мошковой [6, с.22]. Значительное сходство позднесарматских памятников Северного Прикаспия и подбойно-катакомбных погребений Амударьи, Ферганы и Бухары, отмечаемое рядом археологов и антропологов, свидетельствует, что важным итогом этой миграции стало участие центральноазиатских кочевников в формировании позднесарматской культуры.

 

Другая миграционная волна, впрочем, также направленная на северо-запад, фиксируется на Сырдарье. Как установлено Л.М. Левиной, до III в. н. э. в материалах джетыасарской культуры (население области Яньцай-Алань связывается именно с этой археологической культурой) отмечается широкое распространение форм и элементов, характерных для среднесырдарьинских культур. При этом обратные влияния джетыасарцев на население Средней Сырдарьи (отрарско-каратауская и каунчинская культуры) ограничены единичными находками [7, с.173]. Вероятно, под давлением кушан и хунну происходил отток населения из Кангюя в область Аланьна. Вообще II в. н. э. стал временем ослабления Кангюя, началом дробления его на мелкие княжества и утраты зависимых владений.

 

Здесь же необходимо отметить наличие связей джетыасарской культуры с западными районами. В.Н. Ягодин, исследовавший крупный курганный могильник Дуана на юго-восточном Устюрте сделал вывод о наличии «вполне очевидных аналогий» между рядом курганов II-IV вв. названного могильника и сармато-аланскими погребениями Нижнего Поволжья, а также некоторыми курганами джетыасарской культуры низовьев Сырдарьи [8, с.194-195].

 

Не исключено, что именно эти передвижения кочевников лежат в основе некоторых процессов, происходивших на Кавказе и в Северном Причерноморье - появление здесь целого ряда новых иранских имен, новых деталей костюма и, наконец, нового этнического элемента, вероятно, азиатских массагетов, основавших «царство маскутов» в Приморском Дагестане с культурой, весьма близкой культуре алан.

 

Если верно высказанное нами мнение о тождестве Яньцай и массагетов, и о захвате власти в Яньцай кангюйскими аланами, то можно предположить участие яньцайских алан-массагетов в миграционных процессах II в. В таком случае тождество алан и массагетов, фиксируемое древними авторами, приобретает дополнительный смысл.

 

Можно сказать, что в исследуемый период области активного кочевания алан включали Восточный Прикаспий, Устюрт, территории, граничащие с Хорезмом. Не покинули аланы в III в. н. э. и юго-восточное Приаралье. Во всяком случае, в 30-й главе китайской хроники «Вэй Люэ» сообщается о владении Алань или Яньцай, которое «прежде принадлежало Кангюю, но теперь уже нет», население которого выращивает знаменитых соболей [9, c.99].

 

Однако, к концу III в. н. э. картина меняется. Активизация хунну приводит в движение кочевников Кангюя. Население Средней Сырдарьи (могильники Шаушукум, Актобе, Жаман-Тогай) сдвигается в район Бухары (Кызылтепинский могильник), что видно на материалах и хронологии катакомб кенкольского типа [10, с.58-59]. Давление на Кангюй осуществлялось не только с востока, но и с севера. К концу III в. н. э. значительно сокращается число среднесырдарьинских элементов в материалах джетыасарской культуры и в то же время в памятниках среднесырдарьинских культур (особенно каунчинской) появляются многочисленные джетыасарские формы и элементы. Особенно наглядно это видно по распространению типичной джетыасарской керамики [7, с.174]. Возможным объяснением этих явлений, по мнению Л.М. Левиной, может служить движение значительной массы джетыасарского населения вверх по Сырдарье [7, с.174]. Часть джетыасарцев достигает Западной Ферганы на юго-востоке и Бухарской области на юго-западе [11, с.96].

 

Нам представляется вероятным, что в миграции на юг кангюйцев и жителей области Алань (если считать таковыми носителей джетыасарской культуры) приняли участие и азиатские аланы. Археологи утверждают, что часть мигрантов с Нижней и Средней Сырдарьи достигла района Бухары, а китайские источники сообщают нам, что столица владения Ань (Бухара) до середины VII в. н. э. называлась Аланьми или Алань. Об этом, в частности, упоминает Оуян Сю в 221 главе «Синь Тан шу» [12, с.77]. На сходство ряда памятников Бухарской области с археологическими материалами сарматов неоднократно обращал внимание О.В.Обельченко [см., например: 13].

 

Вернемся к появлению в Арало-Каспийском регионе хунну. Продвижение их происходит в последней четверти III в. н. э. предположительно с севера или северо-востока. Первым на пути хунну оказалось население Нижней Сырдарьи, области Алань. Л.М.Левина неоднократно отмечала, что в конце III - IV вв. н. э. в огне военных столкновений гибнут многие джетыасарские городища [14, с.77; 15, с.151], другие остаются покинутыми, а в материальной культуре джетыасарцев появляются элементы, имеющие прямые аналогии в гуннских памятниках Тувы и Западной Монголии [11, с.96].

 

Покорив Центральную Азию, хунну продолжили свое движение на запад. Некоторые археологические параллели в культуре джетыасарцев и северокавказских алан, фиксируемые с IV в. н. э. (антропоморфные фигурки-амулеты, серьги т.н. салтовского типа, отдельные типы бус и т.д.), позволяют утверждать, что в продвижении хунну на запад участвовали и азиатские аланы.

 

Оставшиеся в Арало-Каспийском регионе аланы с середины I тыс. н. э. были втянуты в процесс тюркизации. В низовьях Сырдарьи возникает гуннско-аланско-массагетское государство кидаритов со смешанной культурой [16, с.100]; аланское население Хорезма, по свидетельству ал-Бируни, говорит на языке «смешанном из хорезмийского и печенежского» [Цит. по: 17, с.194].

 

Скудность письменных источников и недостаточное количество археологических материалов пока не позволяют нам детально восстановить сам процесс ассимиляции среднеазиатских алан и установить время завершения этого процесса. Утратив свой язык и этническую самостоятельность, азиатские аланы, тем не менее, внесли существенный вклад в этногенез народов Арало-Каспийского региона, в формирование многих элементов их культуры, как материальной, так и духовной.

 

 

Литература:

 

1. Бичурин Н.Я. Собрание сведений о народах, обитавших в Средней Азии в древние времена. Т.II., - М.-Л., 1950.

 

2. Цуциев А.А. Яньцай: локализация и этническая принадлежность. К проблеме ранних алан // История и культура Арало-Каспия. Сборник статей. Выпуск 1. – Алматы, 2001.

 

3. Крюков М.В. Восточный Туркестан в III в. до н. э. - VI в. н. э. // Восточный Туркестан в древности и раннем средневековье. Очерки истории. – М., 1988.

 

4. Раев Б.А. Аланы в евразийских степях: Восток – Запад // Скифия и Боспор: Археологические материалы к конференции памяти акад. М.И.Ростовцева (Ленинград,14-17 марта 1989 г.). – Новочеркасск, 1989.

 

5. Яценко С.А. Аланская проблема и центральноазиатские элементы в культуре кочевников Сарматии рубежа I-II вв. н. э. // Петербургский археологический вестник, 1993, №3.

 

6. Мошкова М.Г. К вопросу о двух локальных вариантах или культурах на территории Азиатской Сарматии во II-IV вв. н. э. // Проблемы истории и культуры сарматов: Тезисы докладов международной конф.,13-16 сент. 1994 г. – Волгоград, 1994.

 

7. Левина Л.М. Среднеазиатские связи джетыасарской культуры в первой половине I тысячелетия н. э. // Культура и искусство древнего Хорезма. - М., 1981.

 

8. Ягодин В.Н. Памятники кочевых племен древности и средневековья // Древняя и средневековая культура Юго-Восточного Устюрта. – Ташкент, 1978.

 

9. Shiratori K. A Study on Su-te, or Sogdiana // Memoires of the Research Department of Toyo Bunko (Oriental Library). – Tokyo, 1928, №2.

 

10. Заднепровский Ю.А. Юго-восточная экспансия сарматов: pro и contra // Проблемы истории и культуры сарматов: Тезисы докладов международной конф., 13-16 сент. 1994 г. – Волгоград, 1994.

 

11. Андрианов Б.В., Левина Л.М. Некоторые вопросы исторической этнографии восточного Приаралья в I тысячелетии н. э. // Этнография и археология Средней Азии. – М., 1979.

 

12. Малявкин А.Г. Танские хроники о государствах Центральной Азии. Тексты и исследования. – Новосибирск, 1989.

 

13. Обельченко О.В. Культура античного Согда: по археологическим данным VII в. до н. э. - VII в. н. э. – М., 1992.

 

14. Левина Л.М.,1988. Памятники джетыасарской культуры в свете этнической истории Средней Азии (середина I тыс. до н. э.- VIII-IX вв. н. э.) // Проблемы этногенеза и этнической истории народов Средней Азии и Казахстана: Тезисы докладов всесоюзной конф. (20-23 мая 1988 г.). – М., 1988.

 

15. Левина Л.М. Некоторые итоги исследований Джетыасарского отряда ХАЭЭ в Восточном Приаралье // Маргулановские чтения,1990: (Сборник материалов конференции). Часть I. – М., 1992.

 

16. Жданко Т.А.,1950. Очерки исторической этнографии каракалпаков. – М.-Л., 1950.

 

17. Волин С. К истории древнего Хорезма // ВДИ, 1941, №1.

http://iratta.com/materials/alany/15021-alany-v-etnicheskoy-istorii-narodov-aralo-kaspiyskogo-regiona.html

Преди 6 минути, makebulgar said:

Ако тякой търси нещо повече може и да си мисли, че е в задънена улица, но това е заради грешните му очаквания.

Имах предвид, дали е изяснен произходът му? Земите от които произхожда. Аналогии има ли в други племена и райони от древността? Предполагам, с древноиранските ще има връзка?

Ще погледна темите дето ми даде Сир, да не спамя тука. 

Преди 3 часа, makebulgar said:

тъй като в Именника не са указани месеци.

Само по месеците ли, биха се разбрали подробности?

Да разбирам, че и там сме в задънена улица... 

А изясни ли се какъв е бил прабългарският календар, с какво изчисление на времето е бил, слънчево или лунно? 

Преди 15 часа, Petrovich said:

Файлът си се отваря и сваля без проблеми. Какво е това "btw"? Тв ли, що ли?

Явно не само Тантин, не Ви разбра иронията и сарказмът. Бай дъ уей... 

А линкът, продължава да не ми го сваля, зарежда, отваря, възпроизвежда и т.н За мое съжаление, между другото. 

Някой на имейл да ми го изпрати, желаещ има ли? 

Преди 33 минути, makebulgar said:

Славяне Юго-Восточной Европы в предгосударственный период - http://jivebelarus.net/files/books/Slavs-of-South-Eastern-Europe.pdf

Нещо не ми го отваря този файл... А на руски ли е btw? 

Преди 1 час, Шпага said:

Наполеон е роден през 1760

От къде изнамериха тази нова за мен дата? Аз също смятам, че е роден през 1769-та - Аячо, Корсика. Поне от четенето за него, друга дата не съм срещал.  

Преди 1 час, sir said:

За съжаление, това са свободни разсъждения на проф. Димитров по простата причина, че гробове, които категорично да се свързват с тези племена, няма. 

От къде му хрумват тези интерпретации на професора? На какво основава разсъжденията си? 

 

Преди 1 час, sir said:

Аз не мога да се сетя за некропол в България с 80% ичд, откъде идва това число?

Може би се има в предвид това за всички прабългарски некрополи, а не за един... 

А текста е:

Для „дунайских” протоболгар также ИДЧ, был расспротранен в некоторых могильниках достигает до 80%. Нишевые, подбойные захорония показывают аналогии с кушанскими из Бишкетской долины. (ДД-БСЗЧ,1987г.) 

Нормално е да имат заемки от тюркски племена и да са използвало някакъв брой тюркски думи. Археологията и обредите им, категорично говорят за произход от ирански народи. 

 

Преди 31 минути, tantin said:

Възможно е да има юеджи примес при прабългарите, ама чак да се твърди че прабългарите са юеджи - прекалено силно ми се струва това и неверно.

Не знам... Това е твое твърдение. Аз никъде не казвам подобно нещо. Какво четеш, какво разбираш от прочетеното и за какво пишеш идея си нямам... 

Преди 18 минути, tantin said:

Тохарите не говореха ли на език, дето е по-близък до келти и до германци, отколкото до славяните?
А за юеджите какво знаем? Практически нищо.
Тази хипотеза за тохарски, кушански и юеджи произход

Ти веднага се хващаш за език, хипотези и произход, а в написаното се изяснява, колко са сходни прабългарите с останалите, а не, че произхождат от тях! 

А защо коментираш така избирателно и променяш смисъла на казаното, като пропускаш да коментираш това:

"Авторът обръща внимание на широко разпространения обичай – изкуствената деформация на черепа (ИДЧ) сред българи, авари, алани, кушани, кангари, хионити и ефталити.

Днес ИДЧ, все още епизодично се среща, сред памирските етноси, и сред малките народности - хазараи и джемшиди обитаващи около Херат в Афганистан.   

Проф.Д.Димитров отбелязва че ИДЧ е по-слабо разпространена при българските племена обитаващи севозападно от р.Дон – кутригурите, и е много честа сред племената обитаващи по-южно, към р.Кубан и Кавказ – оногури, оногондури.

За „дунавските” българи, ИДЧ също е много характерна, като в някои от некрополите достига до 80%!

В Европа носителите на ИДЧ са алани, българи и авари. Така, проследяването на явлението ИДЧ, се явява надежден маркер за изясняване етно-генезиса на българите и родствените им общности, принадлежащи към кръга на източно-иранските народи.

Широкото разпространение на ИДЧ при древните българи на практика изключва тяхната тюркска пренадлежност."

Съвременната хипотеза, разработена във връзка с множеството разкрити данни и доказателства през последните 20 години е, че българите имат старо-ирански произход - част от арийското Индо-Иранско семейство, като се предполага, че етногенезиса ни е протекал между народите и племената населявали области в Средна Азия, и сме родствени на сарматите и сродните им ираноезични народи. Самите сармати са ирански по произход народ, обитавал северното и източното причерноморие преди появявата на хуните. Сарматите са били основно население на Боспорското царство, в чийто територии по-късно се сформира Стара Велика България, като главните и градове са били известни като основни градове в боспорското царство (Станев 2005).

От антропологичния анализ на древните български погребения правят впечетление следните факти: изследванията от Кавказ и Поволжието (Трофимова, Кондукторов, Герасимов) доказват че прабългарите са типични представители на памиро-ферганската раса. Наблюдава се еднаквост с аланския и сарматски расови типове.

Още през 1987 г., Димитър Ил.Димитров прави сензационните си съпоставки между прабългарските погребения от Девня с погребенията от Тулхарския могилник, Бишкетската долина, поречието на р.Кафирниган в Северна Балхара (Тохаристан) от 2 в.пр.Хр., оставени от завоевателите на Бактрийското Царство (основателите на Кушанската държава) – юечжите-тохари.

Авторът обръща внимание на широко разпространения обичай – изкуствената деформация на черепа (ИДЧ) сред българи, авари, алани, кушани, кангари, хионити и ефталити.

Днес ИДЧ, все още епизодично се среща, сред памирските етноси, и сред малките народности - хазараи и джемшиди обитаващи около Херат в Афганистан.   

Проф.Д.Димитров отбелязва че ИДЧ е по-слабо разпространена при българските племена обитаващи севозападно от р.Дон – кутригурите, и е много честа сред племената обитаващи по-южно, към р.Кубан и Кавказ – оногури, оногондури.

За „дунавските” българи, ИДЧ също е много характерна, като в някои от некрополите достига до 80%!

В Европа носителите на ИДЧ са алани, българи и авари. Така, проследяването на явлението ИДЧ, се явява надежден маркер за изясняване етно-генезиса на българите и родствените им общности, принадлежащи към кръга на източно-иранските народи.

Широкото разпространение на ИДЧ при древните българи на практика изключва тяхната тюркска пренадлежност.

Според антропологичните въстановки на прабългарските черепи, лицето на древните българи е било: издължено лице с големи, изпъкнали носове, хоризонтални очници и сравнително добре развити скулови кости, високи чела, ИДЧ. Европеиди с лек монголоиден примес като кушаните и ефталитите в Средна Азия и аланите в Кавказ (проф.Й.Йорданов). 

В района на Таримската котловина, близо до мъртвите днес градове Лулан и Ния, китайски и уйгурски археолози откриват през 1980 г. над 120 отлично запазени мумии. Американският учен Виктор Маир определя възрастта им на над 3200 години, а със своите изследвания генетикът Паоло Франкалаци установява, че това са мумии на хора от индоевропейската раса, от така наречения кавказки тип. На една от мъжките мумии е открит татуиран слънчев знак на слепоочието, а краката му са обути с характерните български навуща. Някои от женските мумии имат на главите си високи черни шапки тип гугли. Открити са също: вълнени тъкани, тип “родопско одеяло”, престилки със шевици и орнаменти, на които имат български аналози, конска сбруя, оръжия и други.

Проф. Рашо Рашев, археолог в областта на прабългарската история, преживе потърди, че над 90 % от разкритите прабългарски погребения в Североизточна България са от сарматски тип (Р. Рашев. За произхода на прабългарите. В: Studia protobulgarica. В чест на Б. Бешевлиев. В. Търново, 1993, стр. 23-24). По наличието на изкуствена деформация на черепа, от вида на съдовете и оръжието, придружаващи погребенията може да се смята, според него, че масата от народа на прабългарите са били със старо-ирански произход от сарматски тип. Това е потвърдено от него отново и в преиздадената от него книга (Рашо Рашев, Прабългарите през V-VII век. Второ допълнено издание. Фабер. София. 2004), където пише отново, че прабългарите са с ирански произход, с лек монголоиден примес, дължащ се от контакти с тюрките. В археологията темата за произхода на древните българи също по-скоро изглежда изяснена, просто защото необремененият идеологически анализ на материалните свидетелства води до един резултат. На терен често сарматите и българите са трудно отличими, особено на обекти с трудна стратиграфия. Тоест доказателствата от археологията, за бит и култура на древните българи, ни откриват едни общи черти със сарматската култура. 

Преди 23 часа, Янков said:

При осетинците се срещат имената Афай, Афæхьо, Афгай, Афæ, явно свързани с това божество. Досега, изкл. моето мнение, липсва адекватно обяснение на старобълг. Ефе – отче, бога-отец.

При аланите, е имало божество Афа, чието название е аналогично на прабългарското ЕФЕ. В дигорския диалект на осетинския език думата "ауе" (у-в вариант на УВЕ) означава "божествена сила".

А Кушаните, дали имат участие в образуването на прабългарите? 

А ето и становище от проф. М. Артамонов, малко по-късно:

"...съвършено друга култура, която на територията на Съв. Съюз носи названието салтово-маяцка или просто салтовска култура.

Това е културата на населението от степите, корените на която слизат до сармато-аланския период, обогатена с някои елементи, внесени от късноантичния свят, които се разпространявали чрез античните колонии по Черноморието.

Това е културата, с която прабългарите нахлули на Балканския полуостров и която легнала в основата на тяхната култура върху територията на съвременна България.”

Преди 2 часа, tantin said:

Станчо Ваклинов ги е казал нещата, с прецизност на хирург. 

Ето например какво казва проф. Ст. Ваклинов преди близо половин век:

"Две основни струи съществуват в тези ранно-средновековни източно-европейски моди – късната сармато-аланска, по същина собствено източно-европейска, и далечната тюркска вътрешно азиатска, алтайска.

За формирането на ранно-средновековната култура в нашата земя, и особено на нейната североизточна окрайнина, важно значение има първата – сарматоаланската.

ОРИЕНТАЛИСТИКА И ПРАБЪЛГАРИСТИКА

ЦВЕТАНКА ТАФРАДЖИЙСКА

(Статията e публикувана в „Проблеми на културата”, 1982, бр. 3)

Цветанка Тафраджийска (1941 - 1980), завършила монголска филология в Улан Батор, гл.ас. в СУ "Кл. Охридски".

 

        Всеобщо известна истина е, че езикът е важно, много важно, но не единствено средство, по което може да се съди за произхода на един народ, слял се с друг в далечното минало. Истина, която в продължение на около сто години, дори повече, тюрколозите (предимно езиковеди) най-упорито игнорират за т. нар. Аспарухови българи, за които твърдят, че били тюрки, въз основа на отбелязан в много късни писмени извори лексикон (наричан от тях „език") на тяхната управляваща върхушка, наброяващ 40 - 50 думи, не повече, сред които значително място заемат титли и звания, имена на хора, които най-лесно се вземат от други народи, в случая от тюрките. При това част от тези думи съвсем не се тълкува на тюркска почва.

        Покрай тази азбучна истина се игнорират и редица други фактори с изключително важно значение. На първо място съобщението на известния арменски историк, живял през V в. сл. Хр., Мовзес Хоренаци, според който прабългарите и аланите са обитавали Кавказ още през II в. пр. Хр. Или почти 500 – 600 години преди нахлуването на хуните в Европа. Известно е, че основното ядро на хуните в Европа са били прадедите на тюрките. От тази гледна, спрямо прабългарите, точка термините хуни и тюрки са равнозначни. Да се признае твърдението на Мовзес Хоренаци за достоверно, би означавало да се отхвърли всякаква мисъл за хунския, т.е. тюркски произход на прабългарите. Ето защо тюрколозите – предимно езиковеди – или съвсем игнорират това съобщение, или в най-добрия случай го обябяват за анахронизъм. Върху този „анахронизъм” ще се спрем по-нататък. Тук ще отбележим предварително, че съобщението на Мовсес Хоренаци се потвърждава и от китайските извори. А когато източните извори, и на първо място китайските, които са и най-древните, когато източните извори, независимо от западните, твърдят едно и също, не може да става какъвто и да било въпрос за недостоверност, за анахронизъм.

        Твърдейки, че прабългарите са били тюрки, тюрколозите не поясняват за коя част от тюрките става въпрос и какво са представлявали в етническо отношение самите тюрки, както и техните предшественици - хуните. А между другото сред ориенталистите през последно време все повече се утвърждава мнението, че названията хуни, тюрки, монголи и татари първоначално не са означавали конкретен етнос, а големи политически съюзи от племена и народи с най-различна езикова, етническа и расова принадлежност, племена и народи, обитавали огромни пространства от Далечния изток до Източна Европа. А това от само себе си означава, че между тях са съществували много тесни, специфични контакти, че през различните исторически периоди, в зависимост от надделяването на определени етноси, подчинените от тях по-малки племена и народи често са възприемали езика на господстващото племе без, разбира се, автоматично да сменят и своя произход, тъй като, както е известно, етническите процеси са много сложно явление. Този процес на смесване между различни племена и народи става особено интензивен през XIII - XIV в., когато в резултат на експанзията на монголо-татарите начело с Чингис хан, огромни маси народи от централноазиатски произход с преобладаване на тюрките се насочват на запад, поради което бива окончателно тюркизирана част от местното ираноезично население на Средна Азия, потомци на което са съвременните тюркоезични узбеки, тюркмени и някои други народи. По същата причина същствуват и тюркизирани монголи (това са предимно отделни, по-малки етнически групи сред тюркоезичните народи на Средна Азия). Съществуват и монголизирани тюрки (част от монголоезичните буряти в района на Байкал; такива съществуват и в самата Монголия). Или с оглед на казаното, теорията за тюркския произход на прабългарите не дава, в никакъв случай не дава удовлетворителен отговор на най-важния въпрос: какво е представлявала в етническо отношение онази част от тюрките, към която учените причисляват прабългарите, и дали прабългарите не са били тюркизирани иранци, така както чувашите са тюркизирани угри.

        За чувашите се счита, че те са най-преките наследници на волжките българи както по език, така и по кръв, по култура. Това категорично твърдение се базира върху анализа на част от думите в споменатия лексикон на прабългарите, която част, сред съвременните тюркски езици, действително намира обяснение най-вече в чувашки. В случая обаче се игнорират също редица фактори с изключително важно значение. Известно е, че Волжка България се е намирала на територията не на съвременна Чувашия, а на Татарската Автономна Република, че т. нар. казански татари до края на XVIII в. сами са се наричали булгари, някои от техните съседи, например удмуртите, и сега се наричат бигери, а това свързано с неприятни асоциации название на средновековните завоеватели „татари" се закрепва към това население едва през XIX в. Сред чувашите не е отбелязано (поне ние не сме срещнали) нито едно ономастично название - име на човек, географско или етническо название, произлизащо от името българи. Докато сред казанските татари през XIX в., дори и в началото на XX в., са отбелязани не малко фамилни и други имена, произлизащи от името българи. Населението на този край като светини почита всички паметници на материалната култура, оставени от волжките българи, и живее с дълбокото съзнание, че именно те, казанските татари, са най-преките наследници на волжките българи по кръв и по култура.

        Известно е, че Волжка България е била разгромена през XIII в. от монголо-татарите, които разрушават до основи най-големите й градове (Булгар, Биляр, Жукотин, Керменчуг, Сувар), но много скоро след тяхното разрушаване, към края на същия този XIII в., стига своя разцвет град Казан, който не е можел да бъде построен от завоевателите-чергари, неопитни в строителното дело. Очевидно, той е бил построен предимно от местни майстори, от волжките българи, голяма част от които не е била унищожена, нито е мигрирала (татарите са унищожили изцяло жителите на селищата, които са им оказвали съпротива, но дори и сред тях са оставяли живи майсторите, които са използвали за собствени нужди, а жените и децата са заробвали; освен това в писмените извори липсват данни за съдбата на селското население на Волжка България, което вероятно не е пострадало в еднаква степен с градското) - тя е останала да живее в своите земи и образува със завоевателя нов етнос, възприел нейната култура. Голяма приемственост съществува между изкуството на волжките българи и изкуството на съвременните казански татари, приемственост, в която можах да се убедя с очите си по време на краткосрочното си пребиваване в Казанския университет през 1973 година. И можете ли да си представите до каква степен бях неприятно изненадана, когато на място разбрах (така ми беше казано), че след проф. Ив. Шишманов, посетил този край преди 80 години, аз се оказах първият български езиковед, при това - монголист, отишъл в родината на волжките българи, и то при такива добри отношения със Съветския съюз! Изследванията на следите, оставени от културата на волжките българи в културата на съвременните казански татари (в това число и в духовната култура), следи, които не носят отпечатък от влиянието на исляма, са много важно звено в изясняването на редица важни въпроси от етногенезиса на прабългарите. Или с други думи» ако чувашите са най-преките наследници на волжките българи по език, то по кръв и по култура това са преди всичко съвременните казански татари, които до края на XVIII в. сами са се наричали булгари. Бихме могли да ги сравним със себе си: ние сега не се наричаме траки и не говорим тракийски, но въпреки това ние, съвременните българи, сме най-преките наследници на траките и на тяхната култура. Абсолютно същото право по отношение на волжките българи принадлежи на съвременните казански татари.

        Но тук възниква и един друг, много важен проблем, който често пъти тихомълком се отминава, а именно: може ли Аспаруховите българи, създали през VII век една държава със славяните, може ли, както често се прави, да се идентифицират с волжките българи, първите подробни

писмени сведения за които датират от X век? Преди 300 години, при тогавашното смесване на племената и народите, смесване, особено интензивно в района на Волга - едно естествено кръстовище на племена и народи от Азия и Европа, цели 300 години са напълно достатъчни за настъпване на дълбоки изменения в етническата структура на населението на Поволжието. Към тях се прибавят още 300-400 години преди създаването на българската държава, през които 300-400 години част от прабългарите, заедно с аланите (и отново с аланите!) е обитавала степите на Южна Русия. И тази смесица от алани и българи, наречена от учените тюрки, тази смесица от алани и българи, известна в науката под названието прабългари, след неколковековно преобладаване на аланите изведнъж се превръща в чисто тюркска, минава Дунава и образува една държава със славяните! Но какво е станало с аланите - един от основните елементи, взели участие в образуването на осетинската народност, с аланите - пришълци от дълбините на Азия, носители на своя самобитна култура и на език, родствен на персийския? Аланите (като основен компонент на прабългарската общност) изчезват от трудовете на тюрколозите, а под тяхно влияние - и на други учени, но те не изчезват от историческата сцена, защото като близки по език, по култура и в антропогенно отношение на своите многовековни съседи - славяните, те вероятно се сливат с тях още в степите на Южна Русия, а след себе си оставят такива шедьоври на материалната култура като Мадарския конник и дворците в Плиска. Но понеже хуните и техните потомци - тюрките, не са създали такива паметници, подобни на които се срещат само в Кавказ или в Иран, т. е. сред народи, част от които или родствени на които са били аланите или последните европейски арийци (названието алан е осетинска форма на ария, ариец) и понеже езиковата теория за тюркския произход доминира, то за тези паметници съществува мнение, че били построени от майстори-алани, представете си, извикани от Кавказ! Или още по-точно - те били резултат на чуждо, на иранско влияние! Така пишат и някои наши учени. А истината говори съвсем друго - те са дело на аланите - един от основните елементи, взели участие в образуването на прабългарската общност, оттук те са дело на нашия народ, на наши майстори. Анализът на стигналите до нас прабългарски езикови данни показва, че голяма част от тях (и предимно ономастичните названия) нe се тълкуват на тюркска почва (такива са например Балкан, Аспарух, хубав, бери, „вълк", „сомор", „мишка" и др.). Не са тюркски и повечето от титлите и званията, по които се съди за тяхната военна организация и държавно устройство. За титлите хан, каган, тегин, багатур, таркан и др. монголистът П. Аалто (Финландия) и иранистът В. И. Абаев (СССР) доказаха, че са персийски или алански заемки в алтайските езици. Много елементи в религията и обичаите не само на прабългарите, но и на всички народи от централноазиатски произход водят корените си към иранските народи, а през последните 10 - 15 години съветски и монголски археолози (В. Волков, Е. Новгородова, X. Перле и др.) установиха, че Западна Монголия, т. е. районът на Алтай в древността, докъм I - II в сл. Хр. е бил населяван от скити, за които се знае, че са били ираноезични (преди това се считаше, че той е бил прародина на тюрките и други народи от хунски произход - оттук и названието алтаистика за науката, която изследва взаимните езикови, исторически и културни връзки между тези народи от древността до наши дни). Удивително е защо българските учени все още не прилагат към прабългарите най-новото в изследванията на учените-специалисти по Централна Азия, преди всичко - на монголистите и иранистите.

        След това малко отклонение ще подчертаем, че прабългарите сами са били носители на тази култура и са говорели език, родствен на персийския език, изпитал влиянието на езика на тюрките, които в навечерието на преселването им (на прабългарите) на Балканския полуостров са заемали господстващо положение в степите на Евразия.

        Както беше посочено, аланите са били гръбнакът, основата на прабългарската общност в степите на Южна Русия. За това най-красноречиво говорят археологическите находки. Тюрките и въобще хуните са погребвали труповете чрез изгаряне, аланите - чрез полагане. Сред стотиците скелети, разкопани в Южна Русия, скелети, датиращи от периода някъде между IV и VII век сл. Хр., погребаните чрез изгаряне се срещат тук-таме, а чрез полагане, т.е. по алански образец - значително преобладават. И въпреки това, под влияние на езиковата теория за

тюркския произход, тюркското „тук-таме” се тълкува като прабългарско, а масовото, аланското - като резултат от по-късното смесване на прабългарите с аланите. В намерените черепи преобладават европеидни черти. Това сигурно също е влияние на аланите, така както Мадарският конник и дворците в Плиска били построени от майстори-алани, извикани от Кавказ! Или още по-точно - всичко друго е влияние, не са влияние само 20-30 думи, взети от тюрките (част от тях приписани на тюрките от тюрколозите). Тук може да възникне и един друг, много важен въпрос: на какво тогава се дължат установените монголоидни примеси в намерените у нас черепи от времето на Аспаруховите българи? Отговорът на този въпрос може да бъде само един: това е резултат от смесването на прабългарите с хуните, смесване, започнало дълго преди Хр., още тогава, когато техните (на прабългарите) прадеди са обитавали Централна Азия, по-точно - територията на съвременен Северен Китай (между езерата Куку-нор на изток и Лобнор на запад, на север - хребета Нан-Шан, на юг - реката Булангир, названието на която стои много близо до балангар - част от прабългарите), завладян от китайците едва през XVII век. В ориенталистиката е доказано, че този район в древността - до първите векове сл. Хр., е бил населяван от източноирански народи. От китайските извори се вижда, че през III в. пр. Хр. хуните, насъскани от китайците, нападат това население (по-точно - така наречените аси или усуни, в европейските извори - алани), в резултат на което една част бива унищожена или асимилирана, оцелялата част мигрира на северозапад вероятно през района на Алтай, където една част се слива с местното население, другата потегля на запад и постепенно стига Кавказ. По време на тази своя миграция те са имали стълкновения с хуните, при това тези стълкновения не са били нито еднократни, нито кратковременните – те са били съпровождани от взаимно проникване, от взаимно влияние. Това смесване е било най-характерно за тяхната управляваща върхушка, която, както се вижда от китайските извори, често е имала жени - от хунски произход и даже китайки, - за да укрепва своята власт и да запази предвожданите от нея народни маси. По същите причини е влизала и в съюз с хуните. Но чертите на управляващата върхушка никога не са можели да бъдат определящи за характеристиката на предвожданите I от тях народни маси - нещо, което нерядко е било допускано спрямо т.нар. Аспарухови българи, огромното мнозинство от които, без съмнение не е било от тюркски произход.

        Преди да премина към заключението, ще кажа няколко думи за монголистиката, която в представите на нашата научна общественост се свежда едва ли не до изследването на съвременните монголски езици и на монголо-татарското нашествие от XIII в. А това съвсем не е така, защото монголистиката е онази област от ориенталистиката, която най-много и изцяло се занимава с Централна Азия. Тя включва и археологията, изследването на паметниците на материалната и духовна култура на всички племена и народи, обитавали тази огромна територия в древността и по-късно, както и следите, оставени от тях и запазени до наши дни сред нейните сегашни обитатели. Монголистите са онези, които през последните 10 - 15 години доказаха, че Западна Монголия (районът на Алтай) в древността до първите векове на н.е. е била населявана от ираноезични народи, че там е минавала границата между двете раси. Монголистите са онези, които виждат в съвременния монголски народ законен наследник на всичко, останало там както от неговите преки прадеди, така и от прадедите на други народи, обитавали Монголия в древността и по-късно.

        Ще кажа няколко думи и за тюркологията. Това, че излизам против теорията за тюркския произход на основната част от прабългарите, съвсем не означава, че излизам против тюркологията като наука, да не говорим за съвременните тюркски народи. Тъкмо обратното - ще напомня, че тюркологията има неоценими заслуги към прабългаристиката, че е играела и ще играе роля в изясняването на редица важни въпроси от историята и етногенезиса на прабългарите. Сред тюрколозите (особено сред езиковедите) има такива големи учени, от трудовете на които винаги съм се възхищавала, най-вече заради голямата прецизност в изследванията. Но в същото време ще подчертая неоспоримия факт, че въпреки тези свои огромни заслуги, бележещи вече над 100-годишна традиция, тюркологията се оказа безпомощна да реши най-важните въпроси, свързани с прабългарите: какъв е бил техният произход и къде точно сее намирала тяхната прародина. Защото не е достатъчно да кажеш, че са били тюрки -не е изяснен етногенезисът на самите тюрки, нито това, че са дошли от Азия, тъй като Азия е огромна. Оказа се безпомощна, защото тя е само една малка частот ориенталистиката. Окончателната дума по тези въпроси принадлежи на другите области на ориенталистиката и преди всичко - на китаистиката, монголистиката и иранистиката, които (с оглед на богатите писмени сведения за народите от Централна и Средна Азия, както и на следите, оставени там от техни обитатели в далечно минало) ще дадат новото и които все още не са се намесили (досега нито един китаист, монголист или иранист не е взел отношение към прабългарите от гледна точка на своята специалност).

        Що се отнася до съвременните тюркски народи, то към тях, както и към всички народи в света, аз имам принципно отношение, защото дълбоко съм убедена, че всеки народ, голям или малък, в това число и всеки тюркски народ, е дал нещо на човечеството или е запазил нещо за човечеството. Но в същото време ще подчертая, че колкото повече се запознавам с трудовете по прабългаристика, толкова повече се убеждавам, че цялата история на прабългаристиката се свежда до борба между различни, бих казала, тенденциозни теории, защото едни учени забравят славяните от Южна Русия, други - аланите, трети -казанските татари, четвърти - монголите, но нито един не забравя тюрките, а когато едни народи се превъзнасят за сметка на други, волно или неволно, винаги и неизбежно се стига до тенденциозни теории - еднакво вредни и еднакво недопустими в науката.

        Безспорно е едно: в навечерието на заселването на Балканския полуостров прабългарите са били съюз от племена с различна езикова и

етническа принадлежност, но досега поне в езиково отношение е изследван само единият елемент - хунският (т.е. тюркският), който вероятно е преобладавал сред канската върхушка, но не и сред предвожданите от нея народни маси. Моята теза е в полза на иранския произход на основната част от прабългарите, но не считам въпроса за окончателно решен, защото имам предвид смесването на иранските народи с техните съседи. Проблемът за етногенезиса на прабългарите ще бъде окончателно решен в бъдещето, когато на едно място се съберат всички запазени за тях данни (езикови, исторически, археологически, етнографски и ономастачни), които ще бъдат разгледани на широка сравнителна основа със съответните данни за всички народи от степите на Евразия в миналото и сега. И едва тогава етническата принадлежност на прабългарите ще се определи по това, което преобладава.

        Накрая отново ще се върна към съобщението на арменския историк Мовсес Хоренаци, според който прабългари и алани саобитавали Кавказ през II в. пр. Хр. Според китайските извори от същия този II в. пр. Хр. („История на династията Хан”) в областта между Аралско и Каспийско море се намирало владението Янцай, което според по-късни китайски извори през пьрвите две-три години сл. Хр. започнало да се нарича Алания. Първоначално неговите военни сили превъзхождали тези на средноазиатските тюрки, но в самото начало на новата ера съотношението се изменило на 120 000 към 100 000 в полза на тюрките, в резултат на което аланите станали зависими от последните. Но за нас много по-важно е това, че същите тези китайски извори сочат народа Ян, който плащал като данъци на тюрките кожи на различни гризачи: самури, самсари, хермелини и пр. Народът, за който Мовсес Хоренаци съобщава, че живял заедно с аланите в Кавказ през II в. пр. Хр., за който от археологическите находки и гръцките писмени извори се вижда, че е обитавал заедно с аланите степите на Южна Русия, за който по-късните арабски автори твърдят, че се е занимавал с лов на самури, с обработка на кожи най-вече - от самури, че е водел широка тьрговия със самурени кожи, плащал е като данъци на тюркоезичните хазари самурени кожи, дори и името на който не случайно произлиза от названието на животното самур, са били прабългарите, наречени от китайците Ян! Но китайските извори категорично подчертават и друго: голямата зависимост на аланите и българите от тюрките. Ето с какво се обяснява влиянието на тюрките върху езика и антропогенния облик на прабългарите!

        С оглед на всичко, казано дотук, се очертава следният основен извод: първоначалните живелища на прабългарите са се намирали на територията на съвременен Северен Китай, завладян от китайците едва преди няколко века. От китайските извори се вижда, че през III в. пр. Хр. хуните, насъскани от китайците, нападат местното ираноезично население, в резултат на което една част бива унищожена или асимилирана, оцелялата мигрира на северозапад, най-вероятно - през Алтай, който тогава е бил владение също на ираноезични народи. Там една част остава и се смесва със заварените от нея обитатели. Другата част потегляна запад и постепенно стига Кавказ. След заселването си в Кавказ те се разделят на три части: първата част остава в Кавказ и без да бъде асимилирана, взема участие в образуването на осетинската народност. Втората част се заселва край Волга, където главно между X-XI век бива тюркизирана (през IX век Ибн Фадлан навсякъде нарича волжките българи славяни, защото очевидно са имали нещо много близко със славяните, за разлика от техните съседи - хазари, башкири и печенеги, които навсякъде нарича тюрки. В своята „Книга” Ибн Фадлан отделя цяла глава за русите в гр. Булгар, което говори най-малко за силна славянска струя сред волжките българи). Третата част се насочва на запад и през 300 – 400 годишното си пребиваване в степите на Южна Русия бива или славянизирана, или най- малкото попада под силното влияние на славяните (писмените извори многократно отбелязват многобройните антски племена като техни съседи от север). Иначе не може да се обясни лекото, безконфликтно, доброволно сливане на двата народа - славяни и прабългари, в един народ и образуването на една държава (приетото в нашата историческа наука схващане на проф. В. Златарски, който надценява ролята на доведените от Аспарух орди в сравнение с тези на заварените от него славяни, за федеративния характер на това обединение, въз основа на общността на техните политически интереси спрямо Византия, не е преминало, защото дори една федерация при тогавашните условия би се оказала нетрайна без наличието на езикова култура и етническа близост между двата елемента; освен това заварените от Аспарух славяни вече са били пред прага на създаването на своя държава. Не случайно и първите нейни столици Плиска и Преслав носят славянски имена, а почти всички термини от дьржавно-политическото им устройство, както вече посочих, са от ирански

произход - иранските народи са родствени на славяните; цялата територия между Дунав и Днепър, докъдето се е простирала българската държава, дълго след нейното основаване е била населена от славяни). Тук не става въпрос за някакъв обикновен съюз, а за нещо много сериозно: образуване на една държава, което е невъзможно без наличие на близост в езика, културата и не на последно място - в антропогенно отношение. Такава близост очевидно е съществувала, но нейните корени трябва да се търсят в степите на Южна Русия. Всъщност, не е толкова важно (важно е, разбира се, но не е от първостепенно значение) какво са представлявали преди заселването им в Кавказ и на Волга - дори и да са били хуни (т.е. тюрки), аз съм на друго мнение - че са били източни иранци. Много по-важно е друго - какви са били контактите им със славяните (антите) от Южна Русия. Откъде дойдоха тукашните славяни? От север, а именно там, в района на Днепър, през който минават прабългарите и докъдето се е простирала тяхната държава, малко по-късно възниква Киевска Русия.

        В заключение ще подчертая, че не може човек да не се възхищава от такива учени-историци като академик П. Державин, проф. Б. Смирнов, проф. С. Толстов, проф. Ал. Бурмов, проф. В. Бешевлиев, проф. Д. Ангелов, доц. В. Гюзелев, анторополога Цв. Кръстанов и някои други учени, които въпреки липсата на достатъчна, за да не кажа - никаква подкрепа от страна на ориенталистите, най-вече на ориенталистите-

езиковеди, в една или друга степен са се осмелявали да вдигнат глас срещу тази толкова несъстоятелна и толкова тенденциозна теория за хунския (тюркския) произход на прабългарите. Ще бъда щастлива, ако моят труд на ориенталист бъде посрещнат като една скромна подкрепа в полза на техните мнение. Ще напомня, че тази теория е била създадена преди войната, създадена е предимно от немски, унгарски и някои други западноевропейски тюрколози (проф. В. Златарски я обнародва въз основа на техните трудове, а това са трудове на тюрколози, които не разглеждат езиковите, и особено - ономастичните названия на широка сравнителна основа с ономастиката на други, не тюркски източни народи, а между другото, повечето от тези названия и на първо място — етническите, не се тълкуват на тюркска почва и не принадлежат само на тюрките. Така например беше доказано (от проф. Г. Василевич), че коренът на названието Дуло, а именно дул, е дал най-много производни (няколко десетки) в етническите названия на тунгусите. Същото се отнася и за названията Коригир, Баян и Сал – част от прабългарите. Най-малко етнически названия от тях се срещат сред тюрките. Проф. В. Златарски не е бил ориенталист и е имал под ръка само онова, което са предлагали тюрколзите. След неговатасмърт изминаха повече от 40 години - дълъг период, през който всички области на ориенталистиката отидоха далеч напред, което означава, че много въпроси на прабългаристиката трябва да се разгледат в нова светлина). Част от тях са били честни учени, но сред тях се срещат и такива, за които не може да се каже, че са се отличавали с особени симпатии към славяните - тъкмо обратното - в техните трудове рязко се очертава стремежът към омаловажаване ролята на славяните в историята и етногенезиса на народите от Източна Европа. Ярък пример в това отношение е буржоазният учен-тюрколог проф. Валиди Тоган, който в своя труд за пътешествието на Ибн Фадлан по Волга, издаден на немски език през 1941 година в Германия, под термина „славяни" (така Ибн Фадлан нарича волжките българи), разбира угроезичните народи от Поволжието, германците и даже енисейските киргизи с една дума всичко друго, само не и славяните, които през IX век са били значителен елемент сред населението от Поволжието. Плод на такова отношение към славяните е и създадената от буржоазните учени теория за хунския произход на прабългарите, която в крайна сметка цели отдалечаване на съвременните българи от славяните. Тук му е мястото да отбележа, че мнозинството съвременни български учени поддържа тази теория, но не бива да бъдат упреквани, защото ориенталистите (а българските ориенталиста се броят на пръсти, защото нашата ориенталистика прави първите си крачки) не са им предложили друг избор; повечето я поддържат просто по инерция, други - поради недостатъчно познаване на най-новите открития на специалистите по Централна Азия (най-вече - трудовете на монголистите).

        Не съм специалист по славяните, но ще напомня, че откакто съществуват, те имат една много зла участ: да бъдат между чука и наковалнята, защото първи в Европа са изпитали върху себе си ударите на азиатските орди, първи са ги разгромявали и спасявайки себе си, са спасявали и Западна Европа, както и по-късно неведнъж са спасявали Азия от ударите на западноевропейските орди, но за съжаление не рядко вместо признателност са получавали тъкмо обратното. Прав е Пушкин, като казва: „В отношението си към Русия (ще добавим въобще към славяните) Европа винаги е била колкото невежа, толкова и неблагодарна!”

 

БИБЛИОГРАФИЯ

 

С. М. Абрамзон, Киргизы и их этногенетические и историко-културные связи. Л., 1971.

Древнетюркский словарь. К., 1969.

В. М. Жирмунский. Введение в изучение эпоса „ Манас". В кн.: „Тюркский героический эпос", Л., 1974

B. М. Жирмунский. Сказание об Алпамыше. В кн.: „Тюркский героический эпос", Л., 1974

C. А. Козин. Сокровенное сказание. Монгольская хроника под названием Mongolun niyuca tubuyan. Юан Чао Ви Ши. Монгольский

обыденный изборник. М. - Л. 1941.

Г. М. Потанин. Тунгутско-Тибетская окраина Китая и Центральная Монголия. М. - Л., 1941.

Рашид-ад-Дин. Сборник летописей. Том I, кн. 1 и 2, М.-Л., 1952; Том 2, М.-Л., 1960.

И. Россохин, А. Леонтьев. Обстоятельное описание о происхождении всего манджурского народа и войска, в осьми знаменах состоящего. Том I -XVI. СПб., 1784.

Р. Сефтерски. Праболгарские родо-племенные названия в свете волжских и алтайских тюркских языков. В кн. Actes du XI Congres intenational des Onomastiques. C, 1975.

В. Симеонов. Топонимия и география. В сп.: „Известия на българското географско дружество", книга VII (XVII), 1967.

Сравнительний словарь тунгусо-маньчжурских языков. Л., 1975.

Цв. Тафраджийска. Монгол-булгарские языковие соответствия. В кн.: Олон улсын монголч эрдэмитний II их хурал (Втори международен конгрес на монголистите), II боть. Уланбаатар, 1973.

Цв. Тафраджийска. Мотивы выбора личных имен древних монголов (на материале „Сокровенного сказания" - XIII в.). В: Годишник на Софийския университет, Факултет по западни филологии, т. XVIII, 1974. София, 1976.

Ив. Д. Шишманов. Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите и етимологията на името „българин". СбНу. Т. XVI-XVH. С, 1900.

О. Pritsak. Das Abakan und Culymturkische und das Schoriche, Philolitf turcicae fundamenta, V. Wiesbaden, 1959.

Преди 22 минути, Exhemus said:

Защото аланите са васали на кангюй. 

Под Алани, според мен не е ли по-точно, да визираме племето Аси/Усуни?

Не знаех, че текста е слят и е изманипулиран. 

Защо, ако са били гърци братята, в днешно време гърците не ги тачът, както подобава в православния свят. След, като делото им е грандиозно и светенно за времето си, а също оставило непоклатим отпечатък та до наши дни. Ако бяха гърци, не трябва ли днешните да го изтъкват, както с много други неща се случва от миналото и историята им? Просто ми е странно да не ги почитат, поне наравно със славянския свят. 

Братята, канонизирани ли са в гръцката църква в наши дни или миналото? 

"Четвъртата война вероятно е по времето на царуване на Хунну монарха Лаошан (174 пр.н.е.-166 пр.н.е.) и e катастрофална за Юеджите, царят им е убит и от черепа му е направена питейна чаша." 

Дали има връзка (явно е вид обичай след дълго воюване срещу даден народ, да се отбелязва, постигнато отмъщение) с чашата от главата на Никифор? 

Извинявам се, но съм сбъркал темата. Защо не мога да си изтрия поста или да го преместя в друга тема?