Опълченец

Прави се разграничение в една по-ранна епоха от някои писатели между българи и склавини, като последното название първоначално означава собствено илирийския или сърбохърватския клон на славяните. Постепенно гръцките летописци разпростират името им върху всички народи, говорещи сродни езици от това семейство.

Нека премахнем желанията и мечтите, та да останат само фактите, а именно: • единственият засвидетелстван български език е славянският; • липсва друг превод на Св. Писания освен славянския (или както синонимно е наречен от Йоан Екзарх – български); • в епохата Χ–XΙ в. българите безспорно са славяни, говорят на славянски – речта им е засвидетелствана от Кедрин: „Βεζείτε, ό Τσαΐσαρ“, а също са наричани така в: 1) Житие на св. Климент Охридски, написано от бл. Теофилакт (XI в.): „славянският, сиреч българският народ...“ (τό τῶν Σθλοβενῶν γενὸς ἐὶτ οῦν Βουλγάρων); 2) В указа на ромейските царе Василий и Константин от 960 г. се споменава за поселване на „славяни-българи“ в Солунско; 3) Ръкописен речник на Кирил Александрийски: „Славения, тоест България“ (Σκλαβινία ἠ Βουλγαρία); 4) Арабският писател Ал Табари (897 г.): „славяни нападнали ромеите в голямо количество и избили много от тях“; става въпрос за победата на цар Симеон при Българофигон; • историята не ни представя примери за светкавична и безследна загуба на родния език, и то на могъщия народ-завоевател; • старобългарският език е чист славянски език (няма например тюркски елемент в него); • Аспаруховите българи са били многочислени (виж напр. Баварския землеписец); • Средновековните българи са се считали за изконни славяни (пряка приемственост в летописите с т. нар. Аспарухови българи или „прабългари“); • славянското присъствие в южните Балкани (напр. Пелопонес) се осъществява след окончателното въдворяване на българите зад Дунава; • Славянското население на Епир и Тесалия през цялото Средновековие, че до 19 век, е известно с името си „българи“, а тяхната принадлежност към ПБЦ е около 100 години с прекъсвания (920–1018 г). Милингите в Пелопонес (Византия) пък 600–700 години си остават милинги (споменават се в Морейския летопис от 14 век); • Отново в Тесалия има немалко топомини, произхождащи от името „българи“ (Βουλγάρα, Βούλγαρης, Βουλγαρινή, Vurgar и пр.); • Предводителят на „прабългарите“ в Италия Алцек е наречен „вожд на славяните“ („Alcieco, dux Sclavorum – Chronicon Salernitarum, 142-150); И прочие факти. Изобщо съществуването на отделен от сърбохърватския славянски народ и език в източната половина на Балканите (в дн. Румъния, България, РСМ, Гърция и пр., известен в Средновековието с името българи), не намира обяснение, ако древните българи не бъдат признати за славяни.

Вече ти цитирах – в проложното житие на св. Методий. Езикознанието е наука, която се опитва да пресъздаде произношение на 1000 години. Да, вярно е, че в солунското и костурското наречие има носовки на определени места – това не означава, че Ѧ и Ѫ в старобългарския във всички случаи са се произнасяли като „ен“ и „ън“. Не знам дали си пробвал да четеш текстове на старобългарски, но ако приемеш тези произношения като аксиома, се получава, че примерно „свьтѧштѫ сѧ“ (ЖК) ще е „светенщън сен“? Още в първоначалното ми изложение преди 2 години това беше една дребна точка. Много по-пространно съм описал главните доводи, но явно на другите не им се обсъждат.

Честно казано постановката „канéс = къне́з“ далеч не е някакво основно или изходно положение на славянската теза, и не разбирам защо трябва вече да се запълват 2-3 страници с такива издребнявания, вместо да се обърне внимание на истински главните неща, като митичното преобразяване на българите и пълната загуба на техния език в рамките на стотина години. Що се отнася до матросовщината, то аз мога да кажа същото, имайки предвид упорството на Атома и компания в отричането на тази постановка чрез позоваване на хипотетичното старобългарско произношение „кнензи“.

Споменава се такъв израз в едно от проложните жития на св. Методий (Стара българска литература, т. IV: Житиеписни творби, с. 78). Прави впечатление, че са изброени четирима владетели, но само князът на българите е „от Бога“:

Значи е ясна работата.

Поначало съм съгласен, но трябва да се има предвид, че на каменните надписи е записан като „ωμορταγ“ с омега (ω), а не омикрон (ο). Определителният член би трябвало да се пише с омикрон, но имайки предвид летописните свидетелства, в които е наричан ο Μουρτάγων (-он е гръцка наставка) и Муртаг, а също и посоченото от Макето (особено ако Онегавон, Ославнас и пр. са написани с омега, или ако Омуртаг там е с омикрон), става ясно че е написано с омега от неграмотност, както на други места в тези надписи от незнание се заменят еднакво звучащи букви, напр. η (ита) с ι (йота).

Какво е това на корицата? Прилича на герба на Татарстан.

Или пък са били част и от двата. Българите са били покорени както в земите между Дунав и Днепър (от аварите), така и в земите около Азовско море (от тюрките).

На т. нар. медальон на Муртаг изписването е „canes“. А в Манасиевия летопис е „кнѧзь Мꙋртагъ“

За прабългаристиката съм съгласен. Обаче смоляните спокойно могат да са си българи. Още повече, че когато предлогът „ἐπί“ се използва с винителен падеж, то е за място при означение на посока и означава: 1) на, към, до. 2) през, по. 3) срещу, против. Така че превеждането на словосъчетанието „επι τους Σμολεανους“ като „срещу смоляните“ е само възможен, но не и необходим превод. По-безпристрастен превод би бил „до смоляните“.

Питам наистина в кой летопис се съдържат тези сведения, за да го прочета. Ако пък говориш за надписа от Филипи, то описанието ти е преувеличено.

Източник?

Поредната хвалипръдщина с „научен“ привкус, лишена от истински смисъл. Както е казано в „книгите“: „наричайки себе си мъдри, те обезумяха“, и още: „ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните“.

Точно писанията на Камениат доказват, че в Солунско е имало славяни. От това, че се споменават славяни, въобще не следва, че те не са българи. А разбираме, че са именно българи като съчетаем всички източници, вместо да отричаме българските такива „в името на науката“. 1) Солунско сказание, съдейки по езика, написано от солунски българин (XI-XII в. – Из старата българска литература, изд. „Български писател“, София, 1974, стр. 123): „Кириле, Кириле, иди в (обширната) земя и сред славянските народи, наречени българи, защото Господ те е определил да ги покръстиш и да им дадеш закон“. (...) „Иди в град Солун!“ Отидох и се явих на митрополит Йоан. (...) Излязох на тържището и чух да се говори на български“. 2) Житие на 15-те струмишки мъченици, написано от бл. Теофилакт Български (XI в. – Иванов, Й., Българите в Солунско. Исторически бележки. „Избрани произведения“ т. I, стр. 262 – 278) : „Когато тоя народ [аварите] се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп – така наречените българи, от скитските предели... И понеже покориха цялата илирийска страна, старата Македония дори до града Солун и част от стара Тракия, именно около Берое (Стара Загора), казвам и Филипопол, както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”. 3) Борилов синодик (XIII в. – И. Божилов, А.-М. Тотоманова, И. Билярски. Борилов синодик – издание и превод. С., ПАМ, 2011, стр. 310): 88. [На] Кирил Философ, който преведе Божественото Пи­сание от гръцки език на български и просвети българския род, новия втори апостол, (...) вечна памет. Също имаме известия за българи например в Тесалия, още от 870 г. (IV Цариградски поместен събор), където папските пратеници казват, че по-рано подведомствени на Рим били: „двата Епира, новия и стария, цяла Тесалия и Дардания, чиято страна се нарича България по името на тези българи“. (Анастасий Библиотекар, Животоописание на папа Адриан II. ЛИБИ, том 2., стр. 191) Славяните в Солунско са говорели на старобългарски, както виждаме от преводите на свещените книги, а пък солунското наречие на новобългарския език се счита за пряк наследник на същинския старобългарски солунски говор. За непредубедения читател истината прозира.

Проблемът със склавените/славяните е, че в гръцките източници това понятие първоначално обозначава един определен клон (илирийският), т.е. видово понятие, а после започва да се използва и като родово.

Първо кога? В кр. на 9 век – нач. на 10-ти век? Св. Йоан Екзарх. Шестоднев (написан в посочената епоха): ...елините го наричат ураниск, т.е. небце, а по български се нарича „лалоцы“. „Славянски“ и „български“ са били тъждествени и са обозначавали родово и видово понятие.

Това понятие се използва като синонимно за ѩзыкъ блъгарьскъ в цялото Средновековие, включително от св. Йоан Екзарх (X в.) А на събеседника @Евристей ще отговоря като имам повече време.

Що се отнася до въпроса поставен в заглавието, то това е изкуствено противопоставяне между видово и родово понятие. Азбуката е българска, но българите сме славяни по род, и сме я разпространили и сред останалите народности от тази общност, така че тя е придобила общославянско значение. Предложеното противопоставяне е въпрос на изразност, и е подобно на въпроса „старобългарски или църковнославянски“? Смятам, че следва да имаме трезво и умерено отношение, като в изразността си наблягаме на видовото или родовото название в зависимост от контекста. Ако говорим за някакви чисто руски събития в изцяло руски контекст, като реформите на имп. Петър I (18 в.) на писмеността, естествено че ще кажем „славянски букви“. Така са правели и старобългарските писатели от 10 век, и се съмнявам, че някой ще ги обвини в панславизъм. Но ако говорим за началото на руската книжовност, няма да премълчим българския принос, и ще кажем „български букви“. За жалост нерядко руснаците, а и славяните въобще, злоупотребяват с „общославянската“ страна, като я използват за премълчаване и покриване на българския принос. От гледна точка на това злоупотребяване, подкрепям наскоро случилото се преименуване на празника с вкарването на израза „българска азбука“. За нас, азбуката е на първо място българска, и чак след това славянска. Но предполагам, че и за руснаците е преди всичко, или поне до голяма степен – „руска“ (в този смисъл на думата: https://bg.m.wikipedia.org/wiki/Руска_азбука). Но откъде тя произлиза и кой я е измислил е съвсем друг въпрос. От тази гледна точка не мисля, че трябва да очакваме в международни справочници и енциклопедии азбуката да се нарича изключително българска, но трябва да очакваме безпристрастно описание на нейния произход.

Азбука се съставя в съответствие със звуковите особености на даден език. Тоест, нейните знаци отразяват звуковете на езика. В случая, глаголицата се основава на старобългарското произношение, а не на моравското. Едва след развитието на славянските книги на моравска почва, започват да влизат изменения в правописа в съответствие с местните произношения (т.нар. моравска редакция на старобългарския).

Обаче този поглед пропуска факта, че глаголицата е създадена според особеностите на българския език, и че първите преводи са направени на старобългарски, още преди заминаването на св. братя в Моравия.

Замесени са, доколкото кирилското начертание е създадено въз основа на фонетичните стойности от глаголицата и пряко заимстване на някои букви от нея. Един вид светите братя са изобретили телефон, а техните ученици (в частност св. Климент) са му сложили друго калъфче.

Всъщност това е средновековното българско предание и като цяло най-логичният извод, тъй като най-древните и подробни източници за тях са старобългарски. Освен това св. братя са живяли в област населена с множество българи и са владеели българския език по-добре от гръцкия (според словашкия езиковед Погорелов). А само „славяни“ започват да ги наричат във връзка с усвояването на неславянските теории за произход на българите, макар че сред самите теоретици няма ясно съгласие кога точно се случва превръщането на българите в славяни, като някои от тях приемат, че по това време вече понятията са тъждествени. Това така или иначе не е толкова важно. Нека напомня също, че тържествата и честването на светите братя на 11/24 май започват от България, по чието подражание навлизат впоследствие и в останалите славянски страни, и в Гърция.

Според БЕР, българските фамилни имена Кýтров и Кýтровски, ползвани в Пловдив, Беглеж и Плевенско, идват именно от кутре. А кутригурите (котраги, котрагури, кутургури), според Прокопий Кесарийски, са получили името си от своя родоначалник Кутургур. Естествено, една такава връзка с „кутре“ беше примерно обяснение. Обаче при по-дълбок поглед, подобни на „кутре“ думи има и в немалко други езици, напр. унгарски, гръцки, турски, ирански. Следователно не може да бъде довод в полза на славянската теза. През изминалото време от написването на първоначалното ми изложение, осъзнах че една значителна част от древните български (и не само) имена, са записвани в източниците с немалко разночетения, отразяващи изкривени произношения на латинските и най-вече гръцките летописци. Например Кубрат се среща и като Кроват, Курт, Худбард и пр. Следователно несигурните имена не са ключови при определянето на народността, тъй като могат да бъдат нагаждани към всякакви езици, възползвайки се от различните записвания. Затова мисля, че по-значимо във връзка с името Котраг е позоваването ми на старочешкото име Кутра от Славянския именослов на Морошкин.

Всъщност Георги Пизидийски – съвременник на събитието, в поемата си за Аварската война казва, че „варварският ум беше натоварил на ладии (той беше издълбал и приготвил корубести лодки) множество славини, смесени с българи (Σθλάβων τε πλήθη Βουλγάροις μεμιγμένα), и започна освен битката по суша и морско сражение“ (ГИБИ 3, с. 64). Тоест, и славините, и българите действат с еднодръвките.