Опълченец

На т. нар. медальон на Муртаг изписването е „canes“. А в Манасиевия летопис е „кнѧзь Мꙋртагъ“

За прабългаристиката съм съгласен. Обаче смоляните спокойно могат да са си българи. Още повече, че когато предлогът „ἐπί“ се използва с винителен падеж, то е за място при означение на посока и означава: 1) на, към, до. 2) през, по. 3) срещу, против. Така че превеждането на словосъчетанието „επι τους Σμολεανους“ като „срещу смоляните“ е само възможен, но не и необходим превод. По-безпристрастен превод би бил „до смоляните“.

Питам наистина в кой летопис се съдържат тези сведения, за да го прочета. Ако пък говориш за надписа от Филипи, то описанието ти е преувеличено.

Източник?

Поредната хвалипръдщина с „научен“ привкус, лишена от истински смисъл. Както е казано в „книгите“: „наричайки себе си мъдри, те обезумяха“, и още: „ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните“.

Точно писанията на Камениат доказват, че в Солунско е имало славяни. От това, че се споменават славяни, въобще не следва, че те не са българи. А разбираме, че са именно българи като съчетаем всички източници, вместо да отричаме българските такива „в името на науката“. 1) Солунско сказание, съдейки по езика, написано от солунски българин (XI-XII в. – Из старата българска литература, изд. „Български писател“, София, 1974, стр. 123): „Кириле, Кириле, иди в (обширната) земя и сред славянските народи, наречени българи, защото Господ те е определил да ги покръстиш и да им дадеш закон“. (...) „Иди в град Солун!“ Отидох и се явих на митрополит Йоан. (...) Излязох на тържището и чух да се говори на български“. 2) Житие на 15-те струмишки мъченици, написано от бл. Теофилакт Български (XI в. – Иванов, Й., Българите в Солунско. Исторически бележки. „Избрани произведения“ т. I, стр. 262 – 278) : „Когато тоя народ [аварите] се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп – така наречените българи, от скитските предели... И понеже покориха цялата илирийска страна, старата Македония дори до града Солун и част от стара Тракия, именно около Берое (Стара Загора), казвам и Филипопол, както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”. 3) Борилов синодик (XIII в. – И. Божилов, А.-М. Тотоманова, И. Билярски. Борилов синодик – издание и превод. С., ПАМ, 2011, стр. 310): 88. [На] Кирил Философ, който преведе Божественото Пи­сание от гръцки език на български и просвети българския род, новия втори апостол, (...) вечна памет. Също имаме известия за българи например в Тесалия, още от 870 г. (IV Цариградски поместен събор), където папските пратеници казват, че по-рано подведомствени на Рим били: „двата Епира, новия и стария, цяла Тесалия и Дардания, чиято страна се нарича България по името на тези българи“. (Анастасий Библиотекар, Животоописание на папа Адриан II. ЛИБИ, том 2., стр. 191) Славяните в Солунско са говорели на старобългарски, както виждаме от преводите на свещените книги, а пък солунското наречие на новобългарския език се счита за пряк наследник на същинския старобългарски солунски говор. За непредубедения читател истината прозира.

Проблемът със склавените/славяните е, че в гръцките източници това понятие първоначално обозначава един определен клон (илирийският), т.е. видово понятие, а после започва да се използва и като родово.

Първо кога? В кр. на 9 век – нач. на 10-ти век? Св. Йоан Екзарх. Шестоднев (написан в посочената епоха): ...елините го наричат ураниск, т.е. небце, а по български се нарича „лалоцы“. „Славянски“ и „български“ са били тъждествени и са обозначавали родово и видово понятие.

Това понятие се използва като синонимно за ѩзыкъ блъгарьскъ в цялото Средновековие, включително от св. Йоан Екзарх (X в.) А на събеседника @Евристей ще отговоря като имам повече време.

Що се отнася до въпроса поставен в заглавието, то това е изкуствено противопоставяне между видово и родово понятие. Азбуката е българска, но българите сме славяни по род, и сме я разпространили и сред останалите народности от тази общност, така че тя е придобила общославянско значение. Предложеното противопоставяне е въпрос на изразност, и е подобно на въпроса „старобългарски или църковнославянски“? Смятам, че следва да имаме трезво и умерено отношение, като в изразността си наблягаме на видовото или родовото название в зависимост от контекста. Ако говорим за някакви чисто руски събития в изцяло руски контекст, като реформите на имп. Петър I (18 в.) на писмеността, естествено че ще кажем „славянски букви“. Така са правели и старобългарските писатели от 10 век, и се съмнявам, че някой ще ги обвини в панславизъм. Но ако говорим за началото на руската книжовност, няма да премълчим българския принос, и ще кажем „български букви“. За жалост нерядко руснаците, а и славяните въобще, злоупотребяват с „общославянската“ страна, като я използват за премълчаване и покриване на българския принос. От гледна точка на това злоупотребяване, подкрепям наскоро случилото се преименуване на празника с вкарването на израза „българска азбука“. За нас, азбуката е на първо място българска, и чак след това славянска. Но предполагам, че и за руснаците е преди всичко, или поне до голяма степен – „руска“ (в този смисъл на думата: https://bg.m.wikipedia.org/wiki/Руска_азбука). Но откъде тя произлиза и кой я е измислил е съвсем друг въпрос. От тази гледна точка не мисля, че трябва да очакваме в международни справочници и енциклопедии азбуката да се нарича изключително българска, но трябва да очакваме безпристрастно описание на нейния произход.

Азбука се съставя в съответствие със звуковите особености на даден език. Тоест, нейните знаци отразяват звуковете на езика. В случая, глаголицата се основава на старобългарското произношение, а не на моравското. Едва след развитието на славянските книги на моравска почва, започват да влизат изменения в правописа в съответствие с местните произношения (т.нар. моравска редакция на старобългарския).

Обаче този поглед пропуска факта, че глаголицата е създадена според особеностите на българския език, и че първите преводи са направени на старобългарски, още преди заминаването на св. братя в Моравия.

Замесени са, доколкото кирилското начертание е създадено въз основа на фонетичните стойности от глаголицата и пряко заимстване на някои букви от нея. Един вид светите братя са изобретили телефон, а техните ученици (в частност св. Климент) са му сложили друго калъфче.

Всъщност това е средновековното българско предание и като цяло най-логичният извод, тъй като най-древните и подробни източници за тях са старобългарски. Освен това св. братя са живяли в област населена с множество българи и са владеели българския език по-добре от гръцкия (според словашкия езиковед Погорелов). А само „славяни“ започват да ги наричат във връзка с усвояването на неславянските теории за произход на българите, макар че сред самите теоретици няма ясно съгласие кога точно се случва превръщането на българите в славяни, като някои от тях приемат, че по това време вече понятията са тъждествени. Това така или иначе не е толкова важно. Нека напомня също, че тържествата и честването на светите братя на 11/24 май започват от България, по чието подражание навлизат впоследствие и в останалите славянски страни, и в Гърция.

Според БЕР, българските фамилни имена Кýтров и Кýтровски, ползвани в Пловдив, Беглеж и Плевенско, идват именно от кутре. А кутригурите (котраги, котрагури, кутургури), според Прокопий Кесарийски, са получили името си от своя родоначалник Кутургур. Естествено, една такава връзка с „кутре“ беше примерно обяснение. Обаче при по-дълбок поглед, подобни на „кутре“ думи има и в немалко други езици, напр. унгарски, гръцки, турски, ирански. Следователно не може да бъде довод в полза на славянската теза. През изминалото време от написването на първоначалното ми изложение, осъзнах че една значителна част от древните български (и не само) имена, са записвани в източниците с немалко разночетения, отразяващи изкривени произношения на латинските и най-вече гръцките летописци. Например Кубрат се среща и като Кроват, Курт, Худбард и пр. Следователно несигурните имена не са ключови при определянето на народността, тъй като могат да бъдат нагаждани към всякакви езици, възползвайки се от различните записвания. Затова мисля, че по-значимо във връзка с името Котраг е позоваването ми на старочешкото име Кутра от Славянския именослов на Морошкин.

Всъщност Георги Пизидийски – съвременник на събитието, в поемата си за Аварската война казва, че „варварският ум беше натоварил на ладии (той беше издълбал и приготвил корубести лодки) множество славини, смесени с българи (Σθλάβων τε πλήθη Βουλγάροις μεμιγμένα), и започна освен битката по суша и морско сражение“ (ГИБИ 3, с. 64). Тоест, и славините, и българите действат с еднодръвките.

Пряка връзка има, тъй като едно от ключовите неща, на които се основава въпросната философия на християнството, е именно тълкуването на Св. Писание. Така например еретици като гностиците Валентин и Василид (2 век) се опитват да основат една нова по същество нехристиянска философия като тълкуват Писанието по свой начин. Затова и св. Ириней Лионски (2 век) в съчинението си „Против ересите“ (Adversus Haereses) засвидетелства учението за Свещеното Предание, което води началото си от апостолите, и се явява ключът за тълкуването на Св. Писание, или както самият Ириней се изразява - „правило на истината“.

И двете. Тази основополагаща грешка на един от бащите на протестантската реформация - Лутер, а именно че Писанието е единственият източник и авторитет за християнското вероизповедание, предизвиква разкъсването на протестантите на десетките хиляди деноминации, както споменах, тъй като всяка една от тях си има собствено тълкувание върху Св. Писание.

За европееца днес християнството въобще е една отживелица. Трябва ли и към това да се приспособява то? Да речем, че това е така. Обаче то няма нищо общо с истинността на въпросните вероизповедания. Тук допускаш логическа заблуда от добродетел (т.н. genetic fallacy). В цялото ти първо мнение не видях нито един по същество довод, а само красноречие. Въпросът „православието християнство ли е?“ не беше засегнат. И какво е последствието? Десетки хиляди съществуващи протестантски деноминации, понеже всеки там си тълкува Св. Писание както му щукне, и основава нова своя „църква“, т.е. секта. Както вече казаха, и дяволът цитира Писанието - това се случва и когато се опитва да изкуси Христос. „Sola scriptura“ - учението, че Писанието е единственият авторитет на вярата, е нововъведение от Мартин Лутер (16 в.) и няма нищо общо с древната Христова църква.

Честита нова година на всички! Говори се за съществуване на подведомствена на Цариградската патриаршия Оногондурска епископия през VII век. Предполагам, че източникът е епархийски списък на Цариградската патриаршия от това време, но досега не съм попадал на него. Тук дори не намирам тема, посветена на въпроса. Ще съм благодарен, ако някой може да посочи кой точно е първоизточникът и къде може да се намери, за предпочитане в електронен вид.

Действително основаването на Волжка България от Котраг е историографски мит. Мисля, че въпросът за произхода на волжките българи трябва да се разглежда отделно от този за дунавските, и такова историографско мнение съществува далеч преди мен. Не изключвам възможността да се правят предположения за връзки, но следва да се действа с известна предпазливост.

Както е пълно със славянски имена на основа "борба", като: Борислав, Боримир, Борко, Боря, Ратибор, Бориполк и пр. Борис се използва и при руснаците през различни времена от историята им (князете Борис и Глеб, цар Борис Годунов и пр.), а по-късно го има в регистрите от 17-18 в. Днес често се използва сред славянските народи въобще. Не мога да разбера обаче какво те кара да смяташ, че въпросният чувашки "Борис" е свързан с животното барс, което на чувашки се нарича ибрис или барс, а не "борис".

Денислав си запазва „с“-то и става Денис. Вацлав [Ватслав] съкратено става Ваца [Ватса], така че отново имаме запазване на „с“-то.

Грозен и напълно неуместен за научна беседа език.

А това, което го привежда Торн, какво е?