Кратко жизнеописание на Д. И. Иловайски
Димитрий Иванович Иловайски (1832–1920) е знаменит руски историк, общественик, професор в Московския университет. Писател на основополагащи трудове по история на Русия, както и на учебници за средни училища, претърпели десетки издания. С тях са обучавани и възпитавани много поколения, включително и в България. Проявява живо влечение към българската история и към съдбата на българския народ, ползва се с известност и в България.
За проявените в гимназията успехи педагогическият съвет препоръчва на младежа да продължи обучението си в историко-филологическия факултет към Московския университет, където Иловайски скоро и постъпва. В университета също се проявява като един от най-добрите студенти. След завършването му, Иловайски проявава желание да постъпи на военна служба, но бива принуден да се откаже поради подозрения за туберкулоза.
През 1858 г. Иловайски защитава магистърска дисертация на тема „История на Рязанското княжество“, за която е удостоен с Уваровска премия от Академията на науките.
Голям успех му донася издадената петтомна „История на Русия“, над която историкът работи повече от 30 години. Но истинска слава му носят съставените от него гимназиални учебници, претърпяли повече от 150 издания, по които няколко десетилетия наред се учи цяла Русия. Средства за съществуването си той добива най-вече от тяхното издаване, според някои изчисления те му доставят доход в размер на повече от половин милион рубли. Съвременните изследователи посочват, че за времето си той е бил „едва ли не най-самостоятелният руски историк“, и че материалната самостоятелност, липсата на парична връзка с академичната среда му позволявала свобода в научните трудове.
През 1870 года съвета на Московския университет повишава Иловайски в степен доктор по руска история.
След изследвания за произхода на русите, се утвърждава като решителен поддръжник на славянската и противник на норманската теория. Отделя особено внимание на въпроса за произхода на българите в издирването си „За славянския произход на дунавските българи“ (1874), където се противопоставя на властващия дотогава тюрко-фински възглед и застъпва славянското становище, подхванато по-рано от Ю. Венелин. Изследването е преведено на български език и издадено в Букурещ още следващата година. Продължава да пише още трудове и статии по въпроса: „Българите и русите на Азовското поморие“ (1875), „Въпросът за народността на русите, българите и хуните“ (1881), „Допълнителна полемика по варяго-руския и българо-хунския въпрос“ (1886), „Втора допълнителна полемика по варяго-руския и българо-хунския въпрос“ (1902).
Вече като известен историк, Д. И. Иловайски присъства на обсадата на Плевен в Руско-турската освободителна война (1877-1878).
Д. Иловайски застъпва православно-монархически консервативни схващания, встъпва в ред черносотни монархически сдружения, като Руско събрание, Съюз на руските люде, Съюз на руския народ. През 1897–1916 Иловайски издава вестникът с дясно-консервативна насока „Кремъл“, състоящ се предимно от негови собствени статии.
През 1912 г. Иловайски пристига в София и пред многобройни зрители в СУ изнася изложение върху произхода на Кубратовите българи. След Междусъюзническата война (1913) в знак на съчувствие, а и за да подпомогне пострадали българи, изпраща на д-р Мл. Панчев прихода от тиража на един брой на издавания от него в. „Кремъл“. По предложение на д-р Мл. Панчев, основават фонд в помощ на училището в Гюмюрджина. Фондът носи името на проф. Иловайски и е за подпомагане образованието на българчета, останали сираци от Балканските войни (1912–1913).
Иловайски има привлекателна външност и внушителна осанка, води изключително здрав и въздържан начин на живот, позволил му да доживее до преклонни години, съхранявайки работоспособността и яснотата на ума. Работейки до последния ден, Димитрий Иловайски доживява до 88 г. (почива 1920 г.)
Привеждам част от неговата статия „Въпросът за народността на русите, българите и хуните“ (1881), в която обръща внимание собствено на българите. В този откъс, който съм превел от руски, проф. Иловайски изразява стегнато и остро най-общите положения на становището си.
Из „Въпросът за народността на русите, българите и хуните“ (1881)
Списание на Министерството на народното просвещение, част CCXV, с. 14-18
Типография В. С. Балашев, С.-Петербург, 1881
„Що се отнася до народността на българите, то понастоящем може да се счита за окончателно доказано към коя група народи са принадлежали“ – казва г-н Соколов. И тук от по-нататъшното развитие на това твърдение ще видим, че не само нищо не е окончателно доказано, а напротив, самите антислависти се разпадат на два вида: едните отнасят българите към чудската или финска група, а другите – към тюркската. Г-н Соколов клони към последната. След това следват обичайните измилици против арийската1 народност на българите, а именно: „конен, войнствен народ с много обичаи, свойствени само на азиатските народи от турско-татарско племе“; „силна военна организация, развито военно изкуство и силна монархическа власт“, и всичко това се противопоставя на „меките нрави на славяните“, липсата им на „военна, държавна организация“. Вече неведнъж съм обяснявал изостаналостта и ненаучността на подобни доводи и няма пак да се разпростирам във връзка с тях. Тук всичко е произволно и гадателно. Откъде, например, от какви източници е взето това твърдение за силната монархическа власт у българите още в това време, когато са се появили на пределите на Византийската империя? [IV-V в.]* И с какво е била по-силна от княжеската власт при руснаците и другите славяни? Какво е това смесване на всички славяни от това време в един мирен, уседнал, пеши народ? Историята заварва славяните в пространството от Адриатическо море до Волга, в гористи и степни места, по бреговете на морета и вътрешността на континента, в съседство с диви и културни народи, и всички те [славяните] уж имали едни обичаи, един начин на живот, едно политическо състояние и т.н.? Откъде е това гадание, че именно източни славяни [българите], дошли право от черноморските степи, не са можели да бъдат груб народ, склонен към грабеж и разоряване на чужди земи? Произволът във всички тези доводи е твърде очевиден, че да претендира за каквото и да е научно значение.
В своите изследвания, надявам се, ясно съм показал, че би било наивно, говорейки за нравите и обичаите, да се смесва въпроса за степента и характера на културата с въпроса за народността, че остатъци от чергарския бит не могат да служат за признаци изключително на турански произход, и пр.
Върхът на съвършенството в похватите на антиславистите съставляват тези гадания, посредством които се опитват да обяснят бързото и съвършено непонятно [предполагаемо] превръщане на българите в славяни още в IX в. Ето ги тези гадания:
„Славянското влияние над българите започнало по-рано от преселението им зад Дунава“;
„много е възможно в Аспаруховата орда да е имало славянски елемент“.
„Българският елемент несъмнено е продължил да съществува след кръщението на българите – в Добруджа, удобна за пасбища на коне, където положението им е било изолирано“.
„Ордата на Аспарух не е била особено многочислена, не е можела да се снабдява със собствени сили, и за борба с гърците употребявала покорените славяни“.
В нашето време на историческа критика е някак съвестно да се води борба с такива наивни похвати; тяхната несъстоятелност трябва да се хвърля в очите даже на всеки, който не е посветен в делото на науката и притежава просто здрав разум. За да се спаси мнимото туранство на българите, се оказва необходимо да се прибегне към такива произволни, неосновани на никакви исторически свидетелства гадания, като малочисленост на българите и присъствие на славяни в някаква си българска орда още преди нейното преселение зад Дунава. Оказва се, че този страшен, войнствен български народ е бил толкова слаб, че се покорил на балканските славяни с помощта на невойнствените покорени славяни, взели се неизвестно откъде и принадлежащи към неизвестно кой клон. Оказва се, че този енергичен, господстващ над славяните народ, снабден със силна монархическа власт и военно-държавна организация, не устоял пред кроткото покорено племе и бързо се претопил, при което приел неговия език, и то толкова основно, че не оставил в този език никакви свои следи. А какви са тези българи, съхранили своята татарска народност в Добруджа? На какви източници е основано това? И къде е изчезнала тази уж съхранила се там народност? Напълно несправедливо е също да се посочва приемането на християнството като оправдание за такова превръщане. Християнството тук няма нищо общо. Угрите [унгарците] също покориха славяни, поселиха се между тях, кръстиха се (първоначално също по византийския обред), но не загубиха своя език и народност. Въобще няма такива примери, в които господстващ народ бързо да е загубил своя език, след като е приел християнството. С една дума, тук ние срещаме пълно незнание на основните, елементарни закони на историческия живот на народите и държавите, пълно непознаване на законите за измиране на стари езици или образуване на нови. Историята никъде не ни представя нищо подобно. Ще обърна внимание още на следното: Редом с произволното предположение за малочислеността на българите, се привежда още едно произволно предположение за това, че те са се ославянили не толкова бързо; че от VII век (времето на тяхното окончателно въдворяване зад Дунава) до IX век (времето на кръщението и славянската писменост) са минали около два века. И този срок все пак е небивал за превръщане на господстващо енергично племе в покорено, при това уж вяло, пасивно племе, дотолкова не заявяващо себе си по никакъв начин и не обладаващо никаква култура. Но не забелязват още при това следващата своя грешка. Доказателствата за неславянството на българите, въз основа на техните варварски нрави, посочени от Шафарик (на когото се позовават), са взети предимно от войните на Крум с Византия и от отговорите на папа Николай I в 866 г. В епохата на своето кръщение (около 860 г.) българите се ползват от славянската писменост и въобще са чисти славяни. И така, ако вземем предвид варварството на българите във времето на Крум, то за превръщането им в славяни ще се получат някакви си петдесет години. А ако вземем под внимание посочването на варварските (според Шафарик фински) обичаи в Отговорите на Николай I, то за превръщането на българите в славяни не само няма да остане време, а първите биха продължили да си бъдат българи, тоест, самите себе си, така да се каже, извън всякакви срокове. С една дума, от всички страни такива крещящи противоречия, такова отсъствие на смисъл, че да се говори след това за някакво си туранство на българските лични имена, прибягвайки при това към гръцка транскрипция и всякакъв вид тенденциозни обяснения, и да се търси поддръжка на това туранство в етимологически догадки – просто е недостойно за люде, занимаващи се с наука. Въобще, предвид изложеното от мен на преден план положение за невъзможността на споменатото превръщане на българите в славяни при дадените условия, [човек] да се занимава с всякакъв вид други аргументи, като някои лични имена и някои обичаи – аз понастоящем считам за нищо повече от биене на вода [празна работа], обикновено самолюбие или народностно пристрастие от страна на корифеите на туранските теории.
(...)
И така, аз обвинявам своите противници по дадените въпроси в силен недостатък на истинни критически похвати, в занимаване с дреболии, въобще с предмети, нямащи сериозно значение, и в пренебрегване на главните и най-важни страни. (...) Във въпроса за българите преди всичко следваше да докажат физическата възможност за такова бързо превръщане на енергичното племе завоеватели и основатели на държавния бит, в покорена народност, не проявила дотогава никаква политическа организация, никаква поне малко развита култура, трябваше да докажат по сравнително-езикознателен път възможността за такава бърза, безследна загуба на родния език от страна на това туранско племе в полза на славянския език.
Едва когато това бъде доказано, тогава може да се тълкува за такива въпроси, като някакво си заплетено изречение в източник, като някои черти на нравите или някои лични имена, чиято етимология езикознателната наука засега не е в състояние да разясни, чието точно произношение за нас е неизвестно, и които в древната история на българите са разбъркани с такива общо- или явнославянски имена, като Драгомир, Добромир, Владимир, Нравота, Звениц (Zvynitzer), Баян, Борис, и др. Що се отнася до моите собствени издирвания, то аз вече неведнъж съм заявявал за възможността за малки недоглеждания и неведнъж в такива случаи съм правил разни поправки. Но такива поправки не нарушават моите главни изводи; няма да ги нарушат и занапред. Позволявам си да говоря с увереност. Защото преди да изляза в печата с друго решение на дадените два въпроса (за русите и българите), аз много и внимателно обмислях и обследвах основните, изходните или крайъгълните точки, на които и принадлежи решаващото значение. В тяхното правилно поставяне се и заключава цялата същност на въпроса; а разработката на дреболиите и даже второстепенните страни трябва да е след това, и тук аз мога нещо да недогледам. Но моите основни положения никой няма да опровергае, или историята не е наука. Повтарям това смело и решително.
1 По онова време в Русия така са наричани индо-европейските народи - бел. пр.;
* Поясненията в квадратни скоби са мои;
Цялата статия на руски: http://macedonia.kroraina.com/il/zhmnpr_1881.htm
Като причина за славата на цар Петър източниците посочват неговата святост. Например в житието на св. Йоан Рилски от Стишния пролог, цар Петър е сравнен по благочестие с римския цар Константин Велики.
