К.ГЕРБОВ

Историята с „открадването” на архива на БРЦК в Букурещ В „Спомени за българските въстания” Никола Обретенов е написал, че когато заловеният Димитър Общи бил изправен на разпит пред турския съд в София, той изказал не само Левски, но и Любен Каравелов като председател на Централния Комитет в Букурещ. Тогава съдът взел решение да изиска от румънското правителство да екстрадира Каравелов и го предаде на турските власти, за да бъде съден заедно с Общи. Макар че било васално на турското, румънското правителство не искало да предаде Каравелов и му предложило да замине за някъде. Той казал, че ще замине за Сърбия в Белград. Съпругата му Наталия, събрала по-важната кореспонденция между него и Левски в един чувал и като сръбкиня я предала за по-сигурно съхранение в сръбското консулство в Букурещ. Чувалът, обаче, бил откраднат от там и продаден на турския комисар в румънската столица. Той го изпратил в София на извънредния съд срещу Левски и неговите сподвижници. Стоян Заимов в по-достъпното днес второ издание на „Миналото” разказва почти същата история, като добавя някои „подробности”. Когато румънските власти съобщили на турския пратеник, пристигнал да прибере Каравелов, че последният тайно напуснал Румъния, пратеникът поискал да му се предаде архивата на Българския централен революционен комитет, за да се изпрати на извънредната комисия в София. Румънският премиер разрешил да се направи обиск в жилището на избягалия зад граница Каравелов. Секретарят на БРЦК Кириак Цанков разбрал за това и наредил на Наталия да изнесе комитетската архива от жилището си и да я скрие в дома на Васа Живаинович, секретар на сръбското консулство в Букурещ, личен приятел на Каравелов и българофил. Турските и румънски шпиони „подушили” къде са пренесени книжата на Централния комитет и чрез шурея на Живаинович, бохем и комарджия, на когото заплатили 500 наполеона, успели да се сдобият с книжата, които занесли в турското консулство в Букурещ. „Свързани грижливо”, те били изпратени по нарочен човек в София до председателя на чрезвичайната (извънредната) комисия Али Саиб паша. „Тия книжа днес за днес се намират в турската държавна архива в Цариград, пришити към делото на арабаконашката случка – обира на хазната от Д. Общи.” С тези уточнения завършва историята си за открадването на архива на БРЦК Заимов. И уверява, че сведенията, които е изложил, му били дадени лично от Наталия Каравелова, Кириак Цанков и Киро Тулешков. (Цанков се споменава в спомените и документите като Кириак, Киряк и Кирияк.) Кириак Цанков Историята с искането за екстрадиране на Любен Каравелов и заминаването му за Сърбия действително се е случила. В продължението обаче, фактите не са такива, каквито ги представят Обретенов и Заимов. Писмата, които е изпратил Левски до Каравелов и членовете на ръководството на БРЦК във Влашко, днес са налице, а липсват писма, които те са изпратили до Апостола. Оше приживе Каравелов е обвинен от „партията на младите” в Букурещ, че е дал архива на БРЦК на турската тайна полиция чрез своята жена, сръбкинята Наталия и по този начин е спомогнал за осъждането на Апостола. Говори се, че група хъшове начело с Бенковски, Стамболов и Ботев се опитали да убият Каравелов. Изглежда след завръщането му от Сърбия „младите” са го попитали за архивата на комитета и не са останали удовлетворени от отговора му. От там е тръгнала и историята за попадане на писма на Левски до Каравелов в ръцете на турските власти. По-нататък ще бъде даден отговор в чии ръце се е намирал тогава въпросният архив. Ще бъдат изнесени и някои факти около интерпретирането на случката с „изчезването” му. Те са показателни за това как днес се възприема тя от сериозните писатели и историци и от други, които фалшифицират българската история, за да произнесат субективни морални присъди над участниците в нея. Какви комитетски книжа са били на разположение на турския съд в София Сам Стоян Заимов опровергава слуха за архива на Каравелов, предаден на турския съд в София, като се позовава на сведенията, които е получил от осъдените по Арабаконашкия обир. Те са имали възможност лично да видят какви книжа са били предоставени на извънредната правителствена комисия. За съжаление това опровержение е публикувано само в предисловието на втора книжка „Арабаконашкото събитие” от първото издание на „Миналото”, появило се в края на 1884 или началото на 1885 г. И е отпаднало при отпечатване на добре познатото ни днес второ издание на втора книжка през 1898 г. В предисловието от първото издание става дума и за други легендарни версии за действителната поява на комитетски документи на заседанията на турския съд в София. В 1884 г. Заимов отбелязва: „Читателите ще искат да знаят: Кой е снабдил изпитателната комисия с цял чувал комитетски документи: устави, писма, протоколи, книжа, лозинки — с цял вързоп от писма, които составляват кореспонденцията между Левски, Каравелова, между Ловченския и Букурещки комитет и кореспонденцията между някои частни комитети? На този въпрос сега-засега има три отговора: а) хаджи Иванчо Хаджипенчович — член от изпитателната комисия, казва, че този чувал с тези комитетски секрети е бил продаден от Стефан Карагьозооглу за 800 турски лири на търновския мютесарифин, а пък той, мютесарифинът, го е проводил на комисията в София; б) Мазхар паша казва, че тези документи му са пратени от сръбското правителство, което ги е получило от Букурещ от Л. Каравелова. Уж Л. Каравелов, за да убеди сръбското правителство, че в България действително се приготовлява революция, пратил тези документи като фактическо доказателство на Христича (Йован Ристич, тогавашния премиер на Сърбия – бел. К. Г.), който ги продал пък на комисията, за да покаже, че уж Сърбия се намира в добри приятелски отношения спрямо Турция; в) третото мнение, което е мнението на членовете на Ловченския комитет, е, че казаните документи са взети от Ловченския, Тетевенския, Орханийския, Плевненския, Етрополския и Софийски комитети, когато полицията е арестовала председателите, касиерите и секретарите на казаните комитети. От трите горни мнения ние лично поддържаме мнението на членовете от Ловченския комитет, на това просто основание, че такивато документи се намираха при всеки частен комитет и че всеки частен комитет водеше лично кореспонденция с Левски-Дякона. Ако да се намираха в чувала само писмата на Левски и на Ловченския комитет, адресовани до Каравелова, то тогава можеше да се допусне, че Каравелов ги е пратил на Христича, а последний ги е продал на комисията. Но предметните писма и документи са били адресовани между Левски и Ловченския комитет, между Ловченския комитет и другите частни местни революционни комитети. Някои си (лични врагове на Л. Каравелова) проповядваха и проповядват по кьошетата, с цел да окалят деятелността на Любена, че уж казаната кореспонденция и част от протоколите на Ловченския централен комитет той бил продал на изпитателната комисия за едно баснословно количество турски лири. Види се, че тези господиновци, които имат силното желание да омаскарят българските революционери, забравили са или пък не знаят, че за пръв път в мозъка на Любена израсна идеята за устройството на местните частни революционни комитети, че той, като автор на тази идея, невъзможно е да продаде за желтички нейните плодове в ръцете на онова правителство, което той бомбандираше с фрази: епиграми, сатири чрез вестник „Свобода“, който беше орган на централното комитетско правителство. Забравили са те, че такава продажба е възможна само от такива субекти, които стоят вън от делото и по идея, и чувства, на които в гърдите тупка не патриотическо, а предателско сърце.” Картината „Левски пред съда” на Калина Тасева, рисувана по описанието на Стоян Заимов През 1895 г. Стоян Заимов публикува „Васил Левски Дяконът. Кратка биография, написана по повод откриване паметника”. Става дума за паметника на Левски в София. В глава VII в частта „Пред чрезвичайната комисия” авторът е написал за какви точно „документи взети от Ловченския, Тетевен¬ския, Орханийския, Плевненския, Етрополския и Софийски комитети” става дума. Описанието съответства на известното ни от други документални източници, за които ще стане дума след това. „На 9 същий месец [януари] чрезвичайната комисия парадно заседава (членовете са облечени в мундира на шурай девлет) – пише Заимов. – До масата на председателя лежи чувал; в чувалът се намират следните неща: а) около 10-15 екземпляра от устава на Българския революционен комитет; б) около 50-60 „хвъркати листове” – писмото на „привременното правителство в България”; в) цял вързоп писма – кореспонденцията на Ловчанския комитет с другите частни тайни български революционни комитети; г) протоколите на Тетевенския, Орханийския, Плевенския и Софийския комитети; д) и няколко писма с подписа „Дервиш Оглу Аслан”, адресирани до „някои си” номеровани господинчовци (№ 13, № 17, № 19 и пр. – Петко Милев, Анастас Попов, Марин Николов и пр.). Близо до чувала лежат: а) няколко револвера; б) две белгийски шешенета; в) една френска пушка, система Лафуше; г) и две черкезки ками… Гореизброените предмети са намерени при внезапното претърсване домовете на съзаклятниците в Орхание, Ведраре, Тетевен, Гложене, Плевен, Ловеч, София, село Желява, село Правец и село Извор. Комисарите знаеха историята на всеки един от горните предмети, разказана тем от лицата, в които били намерени. Васил Бушаранов, секретар на Изворския комитет, показал на хаджи Иванчо Пенчович, как се заключват и отключват (шифроват и дешифрират – бел. К. Г.) писмата на комитета с лозинката (паролата – бел. К. Г.)” По време на следствените действия, проведени в Тетевен и Орхание в края на октомври 1872 г., са открити архивите на двата революционни комитета. От протоколите за разпитите, проведени в Тетевен на 26 октомври, се разбира, че същия ден от къщата на даскал Пано и Мария Рогозарови били изровени „книжа и комитетски документи”, поставени в бакърен котел. Заровила ги Милка хаджи Иванова, на която секретарят на комитета предавал „комитетските книжа” за съхранение. В протокола за разпита на Гаврил Брънчев, проведен на 28 октомври в Орхание е отбелязано: „Тенекията с вредителските писма на комитета… беше намерена в Лъжене, в една нива под царевичака и е донесена тук. Ние преброихме писмата, на гърба на които ти се подписа. Излязоха 46 броя.” Брънчев е бил секретар на комитета в Орхание. В домовете на заловените комитетски дейци също са намерени уличаващи документи, главно квитанции и устави. В телеграма на австро-унгарския консул в Русе Оскар Монтлонг от 13/25 ноември 1872 г. се споменава за иззети „устави, кореспонденция и квитанции, издадени от Букурещкия централен комитет за внесени суми.” В доклада си до великия везир за приключилото следствие в Тетевен и Орхание Мазхар паша пише относно заловените комитетски документи: „от намерените, както у самите тях, така и заровени под земята вредни книжа, като задържим потребните за следствието писма и други, по един брой от отпечатаното възвание и от квитанциите им, издавани на членовете, ще се изпратят веднага в [управлението на] Областта, за да бъдат представени на ваше превъзходителство”. През ноември месец в София разпитите са продължили, задържани са членове на комитетите във Видраре, Голям извор, Джурово, Желява, София… Открити са още комитетски книжа. В доклад от 30 ноември/12 декември на чиновник от френското консулство в Русе, се отбелязват „заловени компрометиращи книжа и многобройни прокламации”. При разпита на Левски на 6 януари 1873 г. разпитващият съобщава: „Ние имаме разписки за получени пари срещу револверите, раздадени от Ловеч из селата…” Накрая е заловен и Левски, у когото също е имало документи и кореспонденция. Възможно е действително цялата документация, попаднала в ръцете на турците, да е набъбнала до обема на чувал. „Уставите” са отпечатаните червени книжки с устава на БРЦК, приет на общото събрание в Букурещ през април-май 1872 г. Квитанциите са отрязъците от общата разписка за получена сума в полза на БРЦК, които се предават на далите парите. Квитанциите имат отпечатан текст „ЦБРК в Българско” или „БРЦК в България”. На чуждите дипломати, обаче, е обяснявано, че комитетите в България са били под егидата на Българският централен комитет в Букурещ и парите са събирани за него. „Прокламациите” също са отпечатани. Може да става дума за окръжното писмо на БРЦК от 14 юни 1872 г., което е трябвало да бъде прочетено пред всички членове на частните комитети. Но вероятно се имат предвид „поканително-заплашителните писма”, призоваващи българите да дадат пари за освобождението им. Него има пред вид Заимов, отбелязвайки „хвъркати листове” – писмото на „привременното правителство в България”, защото е било подпечатано с едноименния печат. Мазхар паша го споменава като „отпечатаното възвание”. Архивите на комитетите са съдържали и писма, разменени между тях и получени такива от ръководителя на вътрешната революционна организация Васил Левски, който се е подписвал с псевдонима си Аслан Дервишоглу. И е поставял като получател условното име на частния революционен комитет. Например, този в Орхание (Ботевград) се е казвал Елес Джутов, а в Тетевен – Дервишоглу Мехмед Кърджалъ. Номерà на отделните членове на комитетите са поставяни върху квитанциите, в които са се отбелязвали внесените от лицата конкретни суми. Квитанция на Централния български революционен комитет в Българско (горе вляво), окръжно писмо на Българския революционен централен комитет в България (долу вляво), поканително-заплашително писмо на Привременното правителство в България (вдясно) В „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”, книга ХI от 1894 г. в статията „Документи по въстанието” Стоян Заимов споменава, че по време на лятната училищна ваканция през 1891 г. посетил Рилския манастир и „поразтършувал” в частните архиви на братята монаси в обителта. В архивата на стареца Генади намерил цял вързоп комитетски квитанции и няколко екземпляра от окръжното писмо. Освен в архивата на комитетите, квитанции е имало и в домовете на тия от заловените, които са платили членския внос от 2 лири или пък са дали по-голяма сума в помощ на комитета. Заимов представя факсимиле на такава квитанция, принадлежала на касиера на Орханийската хазна Марин Николов, записан под № 12 към комитета в Елес Джутов. Както бе казано, това е псевдонима на революционния комитет в Орхание. Николов е дал 6 турски лири. Посочените документи по решение на Васил Левски са тиражирани чрез отпечатването им в не малки количества. Във всеки дом на тайния член на революционния комитет е имало устав или квитанция, които са били в състояние да го уличат, ако той попадне в подозрение. Което и става след започване на разследванията и претърсванията по Арабаконашкия обир. Комитетските документи, които са били на разположение на извънредната правителствена комисия в София, са събрани в България, в районите, където са извършени издирвания и са арестувани членовете на революционните комитети. В намерените и публикувани през 1952 г. протоколи от следствието срещу Васил Левски и неговите сподвижници има едно много категорично свидетелство в подкрепа на този извод. По време на разпита на Левски, проведен на 9 януари 1873 г., се е развил следния диалог: „- Освен писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце, има ли и други книжа, и ако има - къде са? (питат Левски). - Освен книжата, които се намират в ръцете ви, други няма, защото извършваните тук работи аз изпращах отсреща за сведение (отговоря той).” Отговорът на Левски не е записан достатъчно разбираемо. Ставало е дума, че освен книжата, които се намират в ръцете на турците, има и други, с доклади за свършената от него работа, които не са заловени, защото са изпратени отсреща. „Съдебно театро” разкрива „предателството на Каравелов” Независимо от посочените сведения и днес в пресата и интернет съществуват не малко спекулативни твърдения, че документите и книжата на БРЦК, съхранявани от Любен Каравелов, са попаднали в турски ръце и изпратени в София са били използвани по време на съдебния процес срещу Апостола. Появи се и театрална версия „Левски пред съда”, в която централно място е отредено на едно негово писмо до Каравелов, имащо компрометиращо за подателя съдържание. Автор на „сценката” е драматургът Стефан Цанев. Написаното от него не бива да се подминава, защото не са малко читателите, които приемат думите му за чиста монета. В свободния си преразказ на българската история, което прави в „Български хроники”, Цанев засяга и дейността на Дякон Васил Левски. Тя е отразена с подбрани според вкуса на автора източници в том втори, глава VI, озаглавена „Българският Исус”. Заглавието е употребено нелепо, защото от някакви свои позиции драматургът прави асоциация между Левски и Христос и същевременно подробно описва как първия е убил невинен човек. Цанев изглежда приема, че действието - „ръгнах го още веднаж, за да не се мъчи”, е проява на състрадание към жертвата и убиецът е носител на висши христиански добродетели. Сцената в съда, която сам Цанев нарича „съдебно театро”, по замисъла си идва в подкрепа на изказаната от него теза: „мнозина (сакън, не казвам всички!) са били го-тови да предадат и Левски, както са предали Исуса”. В частност сцената трябва да потвърди и думите на Апостола, отбелязани в едно негово писмо до Данаил Попов от 28 декември 1871 г., че „някой си” му казал: „Брате Левский, без да се усетиш, Каравелов ще те предаде!” Тези думи са специално упоменати и подчертани от Цанев в разказа му, за подсилване на внушението, че Левски е бил пророк. Като завръзка на измисления разказ за станалото по време на турския съд в София, Цанев използва записаното в протокола на правителствената съдебна комисия при очната ставка на Левски с Вутьо Ветьов. Тя е проведена на 8 януари 1873 г. за изясняване на случката с двамата в Ловеч. На 14 август 1872 г. Левски решил да направи обир в една богаташка къща и взел за помощник Вутьо. Избрал празничен ден, когато домочадието на богаташа не било в къщи. Докато извършвали обира, обаче, в двора влязъл слугата – двадесет годишен момък (така казват ловченци, Вутьо пред съда го нарича „момче”), видял крадците и се развикал. Левски се уплашил, че ще го заловят и тъй като слугата не спрял да вика, го наръгал с камата си, след което двамата с Вутьо избягали. Впоследствие наръганият починал. Левски е описал тази история в писмо до Любен Каравелов от 25 август 1872 г. Вутьо Ветьов я разказва пред правителствената комисия, а преди това - пред следствената комисия на Мазхар паша. „Кажи в лицето на Дякона разказаното от тебе в миналия ти разпит ловченско нападение”, призовава Али паша Вутьо в присъствието на Левски. Това е отбелязано в протокола за разпита, проведен на 8 януари. Вутьо разказва. За да бъде ефектът при установяване на „предателството на Каравелов” по-силен, Цанев прибягва до драматургичен трик: не представя историята с обира и убийството в завръзката, а оставя това да бъде изяснено по-нататък в театралното действие, когато турският комисар хаджи Иванчо Пенчович чете въпросното писмо пред правителствената комисия и разпитвания Левски. При изготвяне на сценария си Цанев е използвал описанието на съда срещу Левски, направено от поп Минчо Кънчев във „Видрица” и повторено от Стоян Заимов във „Васил Левски Дяконът”. Следващите редове ще бъдат цитирани, както са в „Български хроники”: „Вутьо Ветьов от Видраре… упорито повтарял в съда: - Видях го: Левски хвана момчето и заби камата в корема му! Според шериата и тогавашните турски закони за убийство се присъждало смърт, а и за турския съд било изгодно да изкара Левски криминален престъпник - Левски знаел това и затова категорично и докрай отричал: - Не познавам този човек, той лъже! Вутьо чак се разплакал от обида: - Каква полза имам да лъжа бе, Дяконе? - и още по-подробно обяснил на съда: - Той дори улови момчето с лявата си ръка, опря го до стената и го удари с дясната си ръка. И ръката му беше кървава до лакътя. - Дяконе, ти чу какво казва Вутьо Ветьов, какво ще кажеш ти? - попитал председателят на съда генерал Али Саиб паша. - Никога не съм виждал този човек - отвърнал Левски. - Дяконе, защо отричаш? - усмихнал се Али Саиб паша. - Ето всичките ти писма. И Али Саиб изтърси пред Левски чувалът с книжата: писмата, протоколите и уставите се разпиляха по пода близо до краката му - това наистина били писмата му, писани до Букурещкия Революционен Централен Комитет и лично до Каравелов. Левски онемял - не вярвал на очите си! И в главата му проехтели думите, които някой си му бил пошепнал преди две години: - Брате Лъвский, без да се усетиш, Каравелов ще те предаде… Сигурно и ти си смаян, читателю. Овладей се… ………………… Сега, читателю, запази спокойствие и гледай внимателно какво става в съда. Али Саиб взема едно от писмата, подава го на хаджи Иванчо хаджи Пенчович и му казва: - Чети, хаджи!” Тук драматургът Цанев дава информация за хаджи Иванчо, след което отново насочва вниманието към случващото се „на сцената”: „… Но да продължим съдебното театро. Хаджи Иванчо хаджи Пенчович поема писмото, разгръща го, ръцете му треперят: - „Бае Любене..." - Не цялото - спира го Али Саиб. - От тук до тук. Хаджи Иванчо хаджи Пенчович започва да срича: „С още един другар по пладне в Ловеч всред града, преоблечен..." По-нататък следва описание на случката в Ловеч, както я е предал Левски в писмото си до Каравелов: - „…тайно, през друга къща влизам у едного чорбаджия, комуто бяха искали помощ за заточениците в Диарбекир, а това куче не дал ни пара, напсувал ги и укорил ги, че били разваляли спокойствието им - на шкембетата?Аз исках да го... и парите му..., но както правих сметката си в къщи, на пазарят не излезе така, а да видиш каква! Фамилията му отишла беше на Троянския манастир, според както изпитах. Изпочупил бях врати, сандъци и не намерих повече освен 1400 гроша. Така бях приготвен вътре, ако дойдеше той, нямаше да стане никакъв шум, но 3 часа по европейски дохожда калфата му, отваря портата, която беше заключена отвън, и влиза, посрещна го другарят ми, нададе вик: тичайте, хора! - вика и се бори с другарят ми, пристигнах, ръгнах го с камата си на смърт, та дано сбъркаше народът посоката на гласът, който беше напълнил улицата. Не умря изведнъж, захвана да вика повече, ръгнах го още веднаж, за да не се мъчи и да не може да каже какви са били...” Съдържанието на писмото беше цитирано, за да се види защо Левски не може да бъде сравняван с Исус. Защото е нарушил две от „божиите заповеди”: „не кради” и „не убивай”. (Марк 10:19) Вутьо разказва историята по малко по-друг начин: „Дойде слугата… Щом ни видя, той започна да вика. Левски го хвана за яката и го завлече вътре, аз чаках пред вратата, за да не дойде някой. После момчето извика повторно. Влязох вътре и видях – Левски хванал момчето и забил камата в корема му…” Разбира се всеки има право на авторска импровизация, макар че в случая със съда тя е неуместна, защото разпитите на Левски са протоколирани и нито на 8 януари, нито през останалите дни, когато е разпитван той, е ставало дума да са четени негови писма до Каравелов. Пък и със сигурност Али Саиб не е знаел български, та да посочи на хаджи Иванчо от къде да започне да чете. Но Стефан Цанев си е позволил нещо, което е недопустимо от морална гледна точка: измамил е читателите си относно съдържанието на чувала, като им е поднесъл една лъжа, обяснявайки им, че това уж вече било публикувано и то от двама автори. Лъжа е отбелязаното: „Али Саиб изтърси пред Левски чувалът с книжата: писмата, протоколите и уставите се разпиляха по пода близо до краката му - това наистина били писмата му, писани до Букурещкия Революционен Централен Комитет и лично до Каравелов.” Измамата пък, идва от допълнителната бележка на Цанев, че написаното е „според поп Минчо Кънчев („Видрица”) почти същото е и в „Левски пред съда” на Стоян Заимов”. Така незапознатите със сведението, отпечатано в посочените биографични произведения, се подвеждат и остават с впечатление, че и там е написано, че в чувала са били писмата на Левски до Каравелов. Според Кънчев и Заимов обаче, Шакир паша бил този, който изсипал в съдебната зала „чувалът с книжата”. За тях Али Саиб паша непосредствено преди това е съобщил, че са „намерени в домовете на арестуваните комити”. Разбира се и тук твърдението, че пред Левски бил изсипан чувал с книжа няма документално покритие. Но описаното поне не противоречи на известното, че „вредните книжа” са иззети от членовете на комитетите в България. За каква точно измама става дума, се вижда от факсимилетата на текстовете на Стефан Цанев и Стоян Заимов. Факсимиле от книгите „Български хроники” на Стефан Цанев (вляво) и „Васил Левски Дяконът” на Стоян Заимов (вдясно). Съдбата на писмата на Левски до членовете на ЦК във Влашко „Съдебното театро”, сътворено от Цанев в защита на тезата му, че „българският Исус” е бил предаден от Каравелов, го е поставило в затруднение. Защото възниква въпросът: как така се знае текстът на писмото на Левски, което чете хаджи Иванчо, след като то би следвало след приключване на съдебния процес да е занесено в Цариград. А в протоколите не е записано неговото съдържание. Опитният писател, обаче, му е намерил „колая”. Още в началото на разказваната от него история за залавянето и разпитването на Левски, е представил следната „легенда”: „Левски е имал невероятно чувство за историчност, той е пишел всичките си писма в два екземпляра: единия изпращал на адресата, най-вече на Каравелов в Букурещ, другия екземпляр пазел за своя архив - както сам пише в едно от писмата си: водя дневник на сичките боклуци и добри работи, от когото се извършват. Както ще видим по-нататьк, архивът на БРЦК в Букурещ изчезва по един не много загадъчен начин, а след залавянето на Левски, което ще стане след малко, на другия ден - разказва по-късно Мария Николчова - надвечер гледам: конят му иде, рие пред портата. Въх! - рекох и го пуснах. Гледам: самара на него, цял-целеничък. Разпарам го - вътре всичките книжа на Дякона. Пъхам ги в една газена тенекия, заравям тенекията зад къщата... Ако да не беше оцелял по този странен начин архивът на Левски, нямаше да знаем почти нищо за този потаен човек, защото именно тези писма и документи, изписани с характерния волеви почерк на Апостола, са най-достоверният извор за неговите дела и идеи.” Действително, в писмото си до Данаил Попов от 10 май 1871 г. Левски го наставлява: от писмата, които му изпраща, за да ги препрати по-нататък на крайните получатели, да вади копия и ги задържа за себе си. „И аз оставям копие на всяко писмо”, твърди Апостола. Написал е това, за да окуражи съратника си. Иначе в неговия архив не се вижда системно да е правил копия на писмата си. Има започнати и недовършени, има завършени, но неизпратени писма. Вероятно заради допълнителните поправки те са преписани наново, а черновата е останала като копие. Има и чернови на окръжните писма, на заплашителното писмо до чорбаджиите и други, от които се е преписвало, за да се съставят отделни писма до конкретните получатели – лица и комитети. Не е вярно твърдението, че „той е пишел всичките си писма в два екземпляра: единия изпра¬щал на адресата, най-вече на Каравелов в Букурещ, другия екземпляр пазел за своя архив”. Стефан Цанев е трябвало да се запознае по-добре с историята на документите на Левски, съхранявани в Българския исторически архив на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Публикуваните в няколко издания текстове на писмата му до председателя на БРЦК Любен Каравелов и секретаря Кириак Цанков са взети от писмата, съхранявани в този архив, но те не са преписи. Крумка Шарова в статията „Документите на Васил Левски”, включена в издадения през 2000 г. сборник „Васил Левски. Документи. Том 1 – факсимилно издание на документите”, обяснява: „Това, което съдържа архивният фонд на В. Левски в Българския исторически архив при НБКМ не е постъпило в този си вид, както например личните архиви на Г. С. Раковски, П. Хитов и др., а е формирано късно – през 50-те години на XX в. при преструктурирането на придобитата в различно време документация на революционното движение и специално на БРЦК. За да се обособи фонд на името на Левски са изтеглени документи от Ловчанския архив, от фондове на частни комитети, от по-късни постъпления, от предадения от наследниците на К. Цанков архив на БРЦК в Букурещ, който е съдържал в първоначалния си вид, освен материалите на Централния комитет в Букурещ, и документите, пазени от Л. Каравелов и Д. Хр. Попов, които те по сведение на Цанков, са му предали през 1872-1873 г., за по-сигурното им опазване, когато след политическите разкрития след Арабаконашкото нападение Високата порта предявява искания към румънското правителство да ѝ предаде Каравелов, а Д. Хр. Попов също е под наблюдение.” Извадка от описа на съдържанието на книгата на Д. Страшимиров с писмата изпратени от Левски. С точки са отбелязани писмата до членовете на БРЦК във Влашко. През 1929 г. Димитър Страшимиров издава сборник от документи и спомени, озаглавен „Васил Левски. Живот, дела, извори. Том I – извори”, в който публикува всички известни до тогава писма, написани от Васил Левски или изпратени до него. Тук е показана извадка от описа на съдържанието на книгата, в която са посочени писмата, изпратени от Левски в периода юни-декември 1872 г. Това е времето след избирането в Букурещ на ръководството на БРЦК начело с председателя Любен Каравелов, подпредседателя Кириак Цанков и секретаря Олимпи Панов, до залавянето на Апостола. С червена точка са отбелязани писмата, за които Страшимиров е посочил, че тогава са се намирали в Народната библиотека в архива на Кириак Цанков. Същите днес са разпределени в съответните архивни фондове на Любен Каравелов, Кириак Цанков и Данаил Попов. Писмо № 97, което е адресирано вероятно до Каравелов (Байо!), изглежда не е изпратено, защото в архива на Цанков щеше да бъде и писмото, достигнало до получателя. Съдържанието на това писмо е запазено в Ловчанския архив в препис, направен от непознато лице. За писмо № 90 до Данаил Попов или е пропуснато да бъде отбелязано, че е било в архива на Цанков, или Попов не му го е предал и по друг начин то е попаднало в архива на Народната библиотека. Писмо на В. Левски до Л. Каравелов, запазено от Кириак Цанков и предадено в Български исторически архив от наследниците му Кириак Цанков е запазил и писмото на Левски до Анастас п. Хинов от 25 август 1872 г., № 91 в описа на Страшимиров. В писмото ръководителят на БРЦК в България, жегнат от критиките на помощника си, го заплашва с революционен съд. Затова изпраща писмото на членовете на Централния комитет в Букурещ заедно с писмото на Анастас с критиките към него, за да отсъдят те „кое писмо има право… съобразно с правилата на устава”. Каравелов и Цанков обаче, не са удовлетворили желанието на Левски, вероятно приемайки искането му за съдене на критикувалия го за прекалено. Затова и не са върнали писмото. Може да са взели отношение по въпроса, но писмо с такова съдържание не е налице днес в българските архиви и не знаем какво е било конкретното становище на дейците от Влашко. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов от 25 август 1872 г. с разказа за убийството в Ловеч, предадено в БИА от наследниците на Кириак Цанков. Има оригинален подпис: Аслан Дервишоглу Кърджалъ. Подпечатано е с печата на Българския централен революционен комитет, който Левски не е давал на никого. Документите опровергават написаното от Стефан Цанев за Левски в „Български хроники” , където той си е послужил с измама и невярно представяне на историческите факти, за да защити своята предпоставена етическа кауза. Опровергават и тези, които твърдят, че архивът на БРЦК е откраднат и донесен в София, за да бъде използван срещу Апостола. Истината е, че писмата му до Каравелов, Цанков и Попов са запазени в автентичен вид и днес се съхраняват в Народната библиотека в София. Левски е заловен с документи и писма До тук стана дума за част от архива на БРЦК от 1872 г. – писмата на Левски до Любен Каравелов, Кириак Цанков и Данаил Попов във Влашко. Има обаче и други писма, които също са били част от въпросния архив: писмата на Любен Каравелов и Олимпи Панов, а вероятно и на Кириак Цанков до Левски. Ако архивът на последния действително е бил запазен в цялост, всичките писма трябваше да са налице. Необходимо е да се направят някои уточнения по дискутираната тема. До общото събрание в Букурещ през април-май 1872 г. БРЦК, наричан ЦБРК, се е състоял само от комитетите в България. Единственият им ръководител е бил Васил Левски и това се вижда от писмата и документите от това време. Във Влашко Апостолът е кореспондирал главно с Данаил Попов, който е препращал писмата до другите дейци там, в Русия и Сърбия. Едва след напускане на Букурещ в края на юни 1872 г., Левски започва по-усилена кореспонденция с избраните председател на БРЦК Л. Каравелов и членове на ЦК, възлагайки им разни задачи или оплаквайки се от помощниците си. От публикуваните през 1929 г. от Димитър Страшимиров писма се вижда, че до общото събрание е отбелязано само едно писмо на Левски до Любен Каравелов, като то е недовършено и не е изпратено. Вярно, от началото на 1871 г. до провеждане на събранието следващата година, Апостолът е поддържал връзка с Каравелов, но писма не са запазени. Възможно, защото Левски не е преписвал и оставял копия, а вероятно и защото Каравелов не е запазвал получените писма, тъй като той още не е бил ръководно лице и писмата на Левски, макар той да е начело на създадения в България ЦБРК, са били на практика частни. Първите писма до Каравелов, Цанков и Панов се появяват, когато Левски си е тръгвал от Влашко обратно за България. В извадката от книгата на Страшимиров има печатна грешка: писма № 64 и 65 не са от IV, а от VI. 1872 г. От тогава до залавянето на Апостола, са запазени негови писма до Любен Каравелов – 8, до Кириак Цанков – 4, до Централния комитет в Букурещ - 2, до Олимпи Панов - 1. (Писмо № 88 е до ЦК в Букурещ, а не до ЦК в Ловеч). Извадка от описа на съдържанието на книгата на Д. Страшимиров с писмата изпратени до Левски. С точки са отбелязани писмата, изпратени от членовете на БРЦК във Влашко. Що се отнася до обратната кореспонденция – писмата от Букурещ до Левски, за същия период Страшимиров е отбелязал налични три писма на Каравелов. 348 и 349 имат едно и също съдържание: едното е оригинал, а другото копие. 346 също е оригинал. Оригиналите на последните две писма не са от архива на Левски. Те са запазени в Търново, а на него са занесени копия от тях. От останалите членове на ЦК няма запазено нито едно писмо. Този факт не се дължи на неизпращане на писма от БРЦК в Букурещ. В писмото си до Каравелов от 25 август Левски посочва, че на 6 август получил негово писмо от 26 юли, заедно с писмо на Панов. В писмото си, пак до Каравелов, от 16 септември, Левски му пише: „току що получих писмото ти от 19 август”. Тези три писма не са намерени в архива на Левски. Те вероятно са попаднали в турски ръце. При залавянето на Васил Левски у него е имало документи, които са го компрометирали пред правителствената комисия и са го накарали да признае някои факти. За това споменава австро-унгарският консул в Русе О. Монтлонг в писмо от 12/24 януари 1873 г.: „Отначало Диаколевски (Дякон Левски – бел. К. Г.) отричаше и само при наличие на намерените у него писма, както и на няколко други, попаднали преди това в ръцете на властите, започва да признава.” „Няколкото други писма” очевидно са тези, които Левски е изпратил до комитетите в Тетевен и Орхание и са били заловени с останалите документи от техните архиви. Стоян Заимов в описа на чувала отбелязва, че имало писма с подпис на Левски (Дервиш Оглу Аслан). Но е пропуснал да отбележи, че има и адресирани до същия, т. е. получени от Апостола. По нататък в разказа си, когато използва записките на поп Минчо Кънчев, Заимов отбелязва, без явно да осъзнае за какво иде реч: „Пенчович майсторски дешифрира с лозинката едно писмо, адресирано до Кешиш Парвана и го поднесе на виновника…” Става дума за писмо, което е адресирано до Левски, т. е. получено е от него и е намерено при залавянето му. Поп Минчо е разбрал за това и дори се е опитал да предаде псевдонима на лицето, до което е изпратено писмото, но не го е знаел и е импровизирал. Например, в писмото, изпратено в края на октомври по повод пристигането на Пеев в Букурещ, Каравелов е използвал вместо името на Левски псевдонима Кърджалъ Мустафа. А се е подписал като Л. Куручешмели. Това писмо обаче, не е шифровано. Извадка от протокола за очната ставка на Левски с Дидьо Пеев В ръцете на турската полиция е попаднало и тескерето, издадено на името на Дидьо Пеев, с което Левски е пребивавал във Влашко и изглежда след това не го е върнал на притежателя му. При очната ставка с помощника му, проведена на 6 януари 1873 г., Левски отрича да е ходил с него в Ловеч и Пловдив по комитетска работа. Разпитващият му казва:„Между книжата ти е и тезкерето, издадено на името на Дидьо Пеев и то е в ръцете ни, няма смисъл да отричаш!”. Тогава Левски признава, че за да отиде в Пловдив, поискал човек, изпратили му Дидьо. На 2/14 февруари 1873 г. Монтлонг съобщава още подробности: „Било намерено едно писмо от считания за умрял по времето, когато Мидхад паша беше генерал-губернатор на вилаета, съзаклятник Филип Тоти, от което се разбира, че същият понастоящем пребивава в Одеса. У Диаколевски било намерено писмо (вероятно от Букурещ) след аферата от Орхание, което гласи: той трябва да се постарае на всяка цена да освободи от затворите компрометираните при обира комитетски хора.” Първото писмо, което е на Филип Тотю, трябва да е от 1871 г. На 18 април Левски е изпратил писмо-отговор. „Сами или с някои йоще родолюбиви българи, предлагате ни в писмото си, тия две главни предложения…”, резюмира той накратко какво му е писал войводата от Одеса. Едното предложение било, да се изпрати до руския император изложение с „подписи от всичко Българско”, с молба за помощ. А второто, е относно спора между Тотю и Левски за времето, когато трябва да се обяви въстание – през зимата или през лятото. В писмото става дума и за 3 000 пушки, които се намирали на разположение на Одеското настоятелство и с тях Филип Тотю искал да въоръжи чета и да премине през лятото в Балкана. Че действително става дума за това писмо, доказва сведението на германския консул в Русе М. Калиш от 11/23 ноември. В него се отбелязва: „У участниците в обира са били намерени също много компрометиращи книжа, в които се говорело за въстание през лятото, за което на българите е обещана помощ от Русия”. Калиш не е точен: Левски е съден заедно с участниците в обира, но не е взел участие в него. Вероятно немецът не е знаел у кого точно е намерено писмото. И помощта от Русия не е обещавана, а искана. Второто писмо, за което става дума, действително е от Букурещ. Изпратено е от Бако Бакалов Бочуковлу, т. е. от Любен Каравелов на 30 октомври 1872 г. Получено е в Търново. След като Христо Халача го носи в Ловеч, но не намира там Левски, Матей Преображенски го открива в Стара Загора и му предава копие от писмото. В него Каравелов съветва Апостола: „употребете всичките си сили, за да земете от турските ръце затворниците, защото инак ще бъде всичко предадено”. За другите документи, които е носил Левски, можем да добием някаква престава от съдържанието на протокола с присъдата на Левски. Там е отбелязано, че от заловената негова кореспонденция се установило положително, че той е кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко. Интересно е, че е пропусната Русия. Очевидно Левски е носил със себе си някои от получените писма от Любен Каравелов, Филип Тотю, може би и от Панайот Хитов, който е пребивавал в Белград. В писмото на английския консул в Русе Р. Далиел от 5/17 февруари 1873 г. също е отбелязано: „От комисарите научих, че намерените документи се състоят главно от кореспонденция между българи в Одеса, някои от които водачи от 1867-1868 г., и българи в Букурещ…” Филип Тотю от Одеса е бил водач на чета през 1867 г., а българите в Букурещ трябва да са Каравелов, Цанков и Панов. Точно техните писма, на които се вижда, че Левски е отговарял, липсват в спасения негов архив, скрит в самара на коня, с който са пътували той и Никола Цвятков до Къкрина. Своеобразно потвърждение, че става дума за писма от ЦК в Букурещ, намираме и в казаното от Левски пред съдебната комисия на 6 януари 1873 г.: „Каквото и да се съобщаваше на комитетите, идваше отвъд, от Букурещкия централен комитет”. Това не е вярно, но разпитваният е искал да скрие, че той е върховният ръководител на комитетите в България и е използвал като алиби заловените у него писма на членовете на ЦК в Букурещ. Затова си позволява да разкаже и за второто писмо на Каравелов от 2 или 9 (според Заимов) ноември, с което официалният председател на БРЦК приканва Апостола да вдигне въстание. Изглежда копието от това писмо, пак предадено на получателя от отец Матей, също е попаднало в турски ръце. В него официалният председател на БРЦК е отбелязал: „По преди ви писахме и подканихме на подвиг, но някак си опипом. Сега ви обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от нашата страна и подигание на революцията… обаждаме ти само, че трябва да вървиш на бой без да губиш ни минута”. Връзка с писмото на Филип Тотю се вижда също в протокола за разпита на Левски на 9 януари. Тогава той разказва за „пълномощник на одеските българи”, който показал фалшив списък с 4500 българи, които били готови да преминат в България. Последствията от неспазването на законите на конспирацията При изобличаването на Левски турската съдебна комисия е взела предвид не толкова показанията на заловените негови сподвижници, колкото съдържанието на писмата, които той е носел със себе си. В протокол № 15 с определената му присъда се казва: „От заловената негова кореспонденция се установява положително, че той е кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко, че споменатият Дякон Левски е източникът и инициаторът на замисления бунт, който е станал причина да отговарят пред повеленията на закона някои българи, които са имали смелостта да нарушат спокойствието на България.” В революционното си дело Левски е използвал конспиративни практики. Приема се, че в условията на чуждата турска власт, това е било неизбежно и той се е справял добре. Пропуснал е, обаче, при боравенето с кореспонденцията да въведе спазването на най-важното конспиративно правило: „След прочитане да се изгори!” В резултат, при опит да изнесе архива си от Ловеч е заловен. Документите са били толкова много, че не са се събрали в самара на коня и Левски е взел някои от тях в дисагите си. Впоследствие намерената у него кореспонденция го уличава, че е организатор на бунт срещу турската власт. Сподвижниците му не са могли да отрекат участието си в революционния комитет, след като у тях също са намерени компрометиращи книжа. Апостолът е призовавал Данаил Попов да прави преписи от писмата и му е дал съвет: „Твоите писма да ги не държиш у вази”. Турските власти обаче, са се добрали до книжата на Тетевенския и Орханийския комитет, въпреки, че са били заровени. И при изяснените обстоятелства около съдебния процес срещу Васил Левски могат да се намерят умове, които да видят в разконспирирането му пак: „Брате Лъвский, без да се усетиш, Каравелов ще те предаде”. Но какво е виновен Бае Любен, че „имащият невероятно чувство за историчност, който е пишел всичките си писма в два екземпляра”, както някои възприемат дейността на Апостола, е тръгнал да бяга от турската потеря с призива за въстание на Каравелов в дисагите. На практика многото печатна и писмена документация, която е съпровождала дейността на българските комитети, ръководени от Левски – устави, квитанции, отпечатани писма, окръжни писма, е улеснила съдиите при доказване на извършените от членовете на тези комитети и ръководителя им наказуеми действия срещу турската държава. –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Използвана литература: 1. Никола Обретенов. Спомени за българските въстания. С., 1983, с. 158-159, 165-166. 2. Стоян Заимов. Миналото (очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 година). С., 1983, с. 265-270, 630. 3. Стоян Заимов. Васил Левски Дяконът, С., 1895, с. 142-144. 4. Поп Минчо Кънчев. Видрица. С., 1983, с. 300. 5. Българско националнореволюционно движение 1868-1874. Чуждестранни документи. Том 2: 1872-1874. С., 1992, с. 231, 232, 265, 328, 365-366, 374, 6. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (Документи от турските архиви). С., 1952, с. 12, 74-77, 191, 192, 194, 203-204, 206, 226, 260. 7. Васил Левски. Народе???? (писма, личен бележник). С., 2002, с. 61-64, 78, 259-262, 263-267, 272. 8. Васил Левски - документи. Автографи, диктувани текстове, документи, съставени с участието на Левски, преписи, фотокопия, публикации и снимки. Том 1. Факсимилно издание на документите. С., 2000, с. XXIV, 187-190, 558-561, 564-571. 9. Стефан Цанев. Български хроники 1453-1878. Том 2, допълнено и поправено издание. С., 2007, с. 174, 180-184. 10. Димитър Т. Страшимиров. Васил Левски. Живот, дела, извори. Т. 1. Извори. С., 1929, с. IV-V, IX, 25-28, 161-164, 382, 383-384. 11. Христо Иванов - Големия. Спомени. С., 1984, с. 83.

На времето от Асенова махала можеше да се изкачиш по няколко пътеки на Царевец. Една водеше направо до Лобната скала. От Малката порта тръгваше път, който слизаше до „Свети 40 мъченици”. По него са вървяли българските царе и патриарси, отиващи на тържествен молебен и на знатно погребение. Носели са ковчезите с царете и болярите, за да ги опеят в царската църква и да ги погребат наблизо. А на Йордановден, същите царе и патриарси са ходели на Владишкия мост, където са хвърляли кръста. За да не повредят прожекторите (тогава не се крадяха кабели), опасаха целия хълм със солидна висока метална ограда. И този исторически път, по който са се движили хора от построяването на портата, до започване на монтажа на "Звук и светлина", остана затворен. Не знам дали вече не е заличен, тъй като никой не минава от там. „Звук и светлина” действително въздейства. Но какво общо имат днешните звукови и светлинни ефекти с историческото минало на хълма. Емоциите могат да се постигнат и аудиовизуалено. Сега трябва да седнеш на определено място близо до високоговорител, иначе от спектакъла ще усетиш само частта „Светлина”. И на практика пак гледаш нещо, за което можеш да добиеш представа от 3D филм. Реални събития обаче не се виждат, а на филма може да се пресъздадат такива. Накрая на „Звук и светлина” се очертава бутафорната сграда на най-високото място на Царевец. Такава там никога не е съществувала. Наричат я „Патриаршията”. Само че има карта, има и илюстрация в Унгарската хроника, където се вижда, че там горе е имало крепост с кула. Не е камбанарията на църквата. Там е била първата крепост на този хълм, където е пребивавала войската. След като построяват крепостни стени по целия хълм, това укрепление си остава и стражата се е намирала там. При всички случаи високата кула е била наблюдателница. Едва ли клисарят на патриаршеската църква е седял там и като е видел неприятел, е започвал да бие камбаната. От там своевременно се е изнасяла стражата, за да се намеси при безредици в града или да заеме местата си по бойниците и портите. Какво ще правят тук попове и патриарси? Та те ще се задъхат докато се изкачат. На Царевец е обявено независимото Царство България. Ако се прави сега някакъв игрален филм за тези събития, трябва да се правят декори. За ознаменуване на Независимостта е построен малък павилион. Това е първият паметник по този повод. И него го бутнаха. Казват: разни хора, разни идеали! Един харесва Хосе Карерас, друг Азис. Сигурно има такива, които харесват и двамата. В някои случаи първият от любезност може да каже: и Азис пее добре (което не означава, че харесва това, което пее). Ето тук един на какво би се радвал. http://photo-forum.net/index.php?APP_ACTION=GALLERY_IMAGE&IMAGE_ID=1382818 Може би тогава спектакълът „Звук и светлина” ще бъде по-убедителен. Но се получава така, че историята се замества от бутафорията, а познанието от заблудата. Пък тя, дори да е красива, си е заблуда.

А защо не направят представление като „Звук и светлина” на Царевец. За звука, разбира се, ще има конкурс. Когато започва представлението, очите отначало ще светят слабо. След това изведнъж се осветява групата с ослепените войници в градинката отсреща и очите на Самуил започват да светят с пълна сила. По-нататък очите започват да потъмняват до пълно им изгасване. Демек, като вижда ослепените си войни, царят получава удар и умира. Музиката трябва да съответства на промените в душевното състояние на Самуил. Професор Божидар Димитров не може да не ги знае тия работи. Македонците ще си изядат матракуките от яд, като научат за нашето супертурбо!

Самуил е робот. Яркостта на светене на очите му се регулира. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4830365 Нищо чудно да сложат там някакъв потенциометър и любуващите се на паметника да имат възможност да настройват силата на светене по свой вкус. Така ще се получи "Самуил по желание".

Защо Хайтов не е оставил короната в първоначалния ѝ вид? Можеш ли да кажеш кой му е дал идеята да копира унгарската корона, ама да не е съвсем като нея? Кой го е накарал да смени жезъла и лъвчето на гърдите? Защо на конкурса е приет един проект, през октомври Хайтов показва друг макет, на края се слага трети вариант. И през цялото време не се споменава, че очите му ще светят. Одобрен проект на паметника Макет на паметника Окончателен вид на паметника Кой е приемал трите варианта на проекта, като се има предвид, че на конкурса е премиран и ландшафтен проект. Който е бил съобразен с решението паметника да се постави на ул. „Самуил”, както са поставени паметниците на Патриарх Евтимий, Петко и Пенчо Славейкови, Гарибалди - на съответните улици и площади. Това е традиция в София, кой я наруши? От Комисията по култура в Столична община са поискали паметникът да се появи първо като макет с базиликата "Св. София", поне месец преди официалното откриване. Целта била макетът да „тества” дали софиянци и гостите на столицата ще харесат фигурата и ще приемат мястото, на което е поставен монументът сега. Зам.-кметът по културата Тодор Чобанов, обаче, не изпълнил изискването. Така очакваните обществени дискусии, които трябвало да предизвика макетът, не са се състояли. Имало ли е ръководството на общината активно отношение към този паметник или Милен Врабевски и Божидар Димитров са имали картбланш да го направят както си поискат и да го поставят където си пожелаят? Всички действия около паметника на Самуил показват, че Столична община на практика не е отстоявала някакви свои позиции при определяне на сегашния му вид и мястото, където ще бъде поставен. Съгласявала се е на всичко. Конкурсът е извършен от спонсора фондацията "Българска памет", мястото е определено от служебното правителство на Близнашки, назначено от президента Плевнелиев, със съдействието на заинтересуваните от реализацията на проекта „патриоти”. Столичани не са имали възможност да изразят отношението си предварително. Има хора в нашата държава, които каквото си решат, това става. Ти, като одобряваш паметника, всъщност подкрепяш задкулисието!

Хайтов да не е сменил унгарската корона?

Тези дни в чуждите и нашите информационни сайтове бе тиражирана новината, че учените от университета в Тюбинген (Германия) са разработили програмен продукт, който позволява една фотоснимка да бъде обработена така, че да прилича на картина на известен художник. Тъй като не съм сведущ по цифровата техника, не мога да обясня на какъв принцип действа софтуера. Явно на компютъра трябва да се подаде фотоснимката и картината и програмата изработва нов синтезиран продукт. Едва ли обаче, преобразуването става автоматично. Вероятно операторът трябва да прави допълнителни действия, както при програмната обработка на фотоснимките. Ще цитирам написаното в някои от сайтовете: „Учените използвали невронната мрежа VGG-Network, която обучили първоначално върху пейзаж на немския град Тюбинген, а след това – на картината „Звездна нощ” на Ван Гог. Технологията избира няколко признака за разпознаването на обекти на снимката, както и за разпознаване на текстура и дребни детайли. След това с линейна комбинация на получените набори от признаци невронната мрежа синтезира ново изображение, което изглежда като снимка, обработена във фоторедактор с прилагането на различни филтри.” http://sciencelogy.actualno.com/Nevronna-mreja-prevryshta-snimkite-v-jivopis-news_493497.html „Германски изследователи разработили компютърен алгоритъм, който създава изображения, "заемайки" стила на най-великите художници. Изследователите дават за пример картини, които наподобяват творби на Джоузеф Търнър, Винсент Ван Гог, Едуард Мунк, Пикасо и Василий Кандински. Всички изображения са направени за около час. След оптимизация на технологията изображенията ще се произвеждат дори по-бързо, твърдят експертите. Алгоритъмът се базира на метода на дълбокото учене, който позволява на компютри да идентифицират и класифицират модели в огромни бази данни. Изчислителният процес наподобява начина на функциониране на човешкия мозък. Учените създават новите изображения, като съчетават фотография, например на къщи, с друго изображение или творба на известен художник. След това се използва т. нар. конволюционна невронна мрежа за създаване на ново изображение, в което стилът на художника е приложен към фотографията. Очаква се статията за разработката да бъде публикувана в журнала Nature. Ръководител на проекта е Леон Гатис, докторант в Университета в Тюбинген, Германия.” http://www.duma.bg/node/107850 Има сведения, че засега въпросният пейзаж е бил обработен в стила на следните картини: Seated Nude (Femme nue assise), by Pablo Picasso, 1910; The Shipwreck of the Minotaur, by J.M.W. Turner, 1805; The Starry Night, by Vincent van Gogh, 1889; Composition VII, by Wassily Kandinsky, 1913The Scream by Edvard Munch, 1893. Нещо специално за колегата от форума ИСТОРИК. Студентът от Станфорд Andrej Karpathy е обработил снимка на Гандалф и я е превърнал в портрет в стила на Пабло Пикасо. http://news-me.com/2015/08/30/new-algorithm-gives-photos-picasso-style-makeovers/ Още една статия по темата http://observer.com/2015/09/what-if-instagram-had-filters-like-starry-night-or-the-scream/

Ти го докара пак за паметника на Самуил. Прочети си поста. Петокрилото, благодарение на прехода не съществува като нещо, приличащо на Паметник. Ако беше запазен, можехме да дискутираме за неговата стойност. Аз съм го описал и според мен при него дразнеща е високата спирала, завършваща като крило. Без този елемент паметникът е добре разпределен. На него има фигура на двама книжовници от Първото българско царство. Които са създали кирилицата и са написали първите книги с нея. Пропищяхме орталъкът с тази кирилица, пък сега да махнем паметника, че бил комунистически. Имаше предложения за реконструкцията му, но накрая пак надделя патриотизма. Щели да слагат гробищните надписи. Като разхождат родителите децата си, ще им разказват как сме били турците при Одрин. И те ще ги слушат в захлас. И на това обаче, има хора против. Ама нали сме демокрация и решение, гласувано 50 процента плюс един глас, решава как да изглежда София. На които не им харесва, прав им път. Който не харесва паметник – може да го боядиса. Според последното решение на съда това се приемало като вид критика и не трябвало да се наказва. Това също е един от плодовете на демокрацията. Ама сигурен ли е човек, че няма да попадне на нереформиран съдия и той като нищо да му отсъди дребно хулиганство. Има паметник – има проблем… Така е в България днес.

Паметникът на Самуил е подходящ повод там да се издигнат паметници и на останалите български владетели. Защо само паметника на Самуил да е в центъра на София? Вече се задават още два паметника в столицата: на Михаил-Борис и на Тервел. http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2015/06/02/2545488_na_8_juni_shte_bude_otkrit_pametnik_na_car_samuil_v/ Те обезателно трябва да бъдат поставени някъде там, на площада „Александър Невски”. Иначе ще излезе, че са по-малки величия от Самуил и пак ще тръгнат едни спорове… Може да се добави още: Ще има възможност да се правят сравнения кой паметник е най-сполучлив. Могат да се организират патриотични конкурси и шоута. Ако не всеки ден, то на месец могат да се правят чествания на отделните владетели. Така, като се говори ката ден колко велика е България, ще бъдат превъзпитани всички „задници соросоиди”, както ги нарича Божидар Димитров. Трябва само някой да го бъзне, че площада около „Александър Невски” е идеалното място да бъде изграден Пантеон на българските владетели.

„Знаете ли колко исторически монумента има в центъра на Лондон? Два – единият е на Чърчил пред Биг Бен, а другият – на Чарли Чаплин в една градинка на „Оксфорд стрийт“. Всичко друго е естетизация на средата с едни модерни скулптури на Хенри Мур. А ние какво произвеждаме – паметници от патриотизъм.“, казва Рашидов и допълва, че е разочарован от безразборното вдигане на паметници по време на прехода: „Какво е това – на всеки що-годе известен човек, който почине, да се правят паметници?! Вземете която и да е страна в света, да речем Франция – има ли паметник на Салвадор Дали, на Пикасо, на Ив Монтан, на Симона Синьоре? Къде в Австрия ще видите паметник на някой починал артист? А в Италия? Там има ред. Паметникът се създава за личност с революционно значение за една нация, която променя световния мир. А ние набъкахме паметник до паметник. Не е правилно, смятам, че ще станат големи поразии.", заявява той. Министърът на културата посочва и друг проблем на градската среда: „Когато пътуваш в Италия, в Рим примерно, вървиш, вървиш, виждаш площад, скулптура и шадраван. Отиваш в друг квартал на града, където също има площад, скулптура и шадраван. А у нас всички скулптури са струпани в центъра – около църквата „Св. София“ са в диаметър от 4 декара! А кварталите сякаш не са част от столицата. Не само на паметника на Самуил не му е там мястото – между творбите на Далчев има и един със Самарско знаме, там е паметникът на Михаил Симеонов на Паисий, там е лъвът на Андрей Николов, там е статуята на Иван Вазов… Трябва да има децентрализация на паметниците. Градът ни не е само около „Св. София“. Всеки квартал трябва да стане значим. Възмутен съм от това, което става. Смятам, че не държавниците трябва да определят местата на паметниците, трябва да го правят експерти, пластици, които разбират тази материя.“ http://www.segabg.com/article.php?id=732131 Не съм почитател на днешния министър на културата, но съм съгласен с повечето неща, казани от него. Разбира се, предварително трябва да е ясно, че споменатите най-накрая „експерти, пластици и пр.” ще бъдат пак хора, които са на хранилка при управляващата партия или са доказани „патриоти” – определение, което извинява всички малоумници. Нали именно „есперта” Божидар Димитров е посочил къде да бъде поставен паметника на Самуил. На Рашидов не прави чест, че едва сега обели дума за този паметник. Колкото до въпроса за паметниците, които се появяват напоследък, достатъчно е да си зададем въпроса: защо Георги Чапкънов непрекъснато напомня, че за паметника на еди кого си, за който вече имало идея да бъде издигнат, парите още не били събрани? Който плаща музиката, той я и поръчва. Но като се правят такива паметници, спонсорите да ги слагат в частните си домове. Един как беше направил „Паметник на незнайния турски воин”, ама го беше поставил в двора си.

Вижда се, че не си чел статията. В нея цитирам френски кореспондент, който по уникален начин описва битката, като само веднъж е написал „българско опълчение” . С текста под крокито, стават два пъти. И Дик де Лонле ли е руснак?

Не знам защо някои тук непрекъснато го избиват на политика. Ами няма как да се пише и говори за Руско-турската война и да не се споменат руснаците. Аз съм писал и ще продължавам да пиша за нея, защото имам на разположение такива материали. Още повече, че напоследък има стремеж да се пренапишат страниците от българската история. Така че ако смятате да се заяждате на тема „ама той Гербов пише все за любимите му руснаци”, гответе се по-сериозно. Критикувайте статията, ако считате, че в нея се изнасят неверни данни, недейте да подмятате, че била проруска. Има си хора, които пишат за времената, когато сме били съюзници на германците, знаем как завършиха тези периоди. С американците ни свързват единствено бомбардировките. Това са даденостите в по-новата ни история. Темата за боевете на Шипка на 9, 10 и 11 август е голяма, не е за една статия. Българското опълчение е изпълнило своята роля. То е създадено да бъде нещо като милиция в освободените райони. Затова на опълченците са дали недотам качествените пушки „Шаспо”. Казват, че по време на боевете слабите ударници на пушките се чупели, а книжните им патрони се късали и задръствали. Вследствие на което мнозина от опълченците не можели да поддържат огън срещу противника и чакали само за удар с ножове. Затова и са хвърляни тези пушки - не само защото е нямало припаси, а защото и пушките са отказвали. В последния момент са пратили опълченците да се сражават с турските войски. Оценката за тях е еднозначна и никой не я оспорва. А. Mlochowski de Belina, френски кореспондент, пише, че когато бил на Шипка на 4/16 октомври, генерал Радецки му казал: „Разказвайте главно за храбрите ми полкове и за доблестното българско опълчение, които след като не са имали повече боеприпаси, са отблъсквали с камъни атаката на турците.” (В „Репортажи за Освободителната война 1877-1878”. С, 1978, с. 196). Българското опълчение е било част от руската армия, не е било самостоятелно формирование. Командирите му (с единични изключения в долните чинове) са били руснаци. Боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново са епизоди от голямата Руско-турска война. А като слуша човек какви ги приказват днешните управници, излиза че опълченците са освободили България.

На преден план са изведени българите и днес това се използва за политически цели. Аз все пак не критикувам толкова Вазов, колкото неговите тълкуватели. Оня ден беше изречено това: „Шипченската епопея е венецът на вековните надежди и усилия на българския народ. Пътят до нея надграждаха поколения възрожденски революционери и просветители. Шипка беше възможна, защото преди нея шепа мечтатели подпалиха Априлското въстание, защото Ботев и Левски извървяха своята голгота, защото Паисий написа своята „История…“. Най-сетне, стана възможна, защото българите дораснаха да бъдат ковачи на собствената си съдба.” Пред тези възвишени слова, одата на Вазов за опълченците, направо бледнее. Народен поет и писател, пък изобщо не се е сетил да спомене Паисий, Ботев, Левски…

По времето на Фердинанд I има опити да бъде възродена тази традиция: слон оре в двореца Врана. http://www.lostbulgaria.com/?p=1536

Исторически, литературни и художествени интерпретации на темата Три деня младите дружини как прохода бранят... И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье; дружините наши, оплискани с кърви, пушкат и отблъскват... Идат като тигри, бягат като овци и пак се завръщат; българи, орловци, кат лъвове тичат по страшний редут... Тогава Столетов, наший генерал, ревна гороломно: „Млади опълченци, венчайте България с лаврови венци!...” Вълните намират канари тогаз, патроните липсват, но волите траят, щикът се пречупва - гърдите остаят... Няма веч оръжье! Има хекатомба! Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба, всяко нещо - удар, всяка душа - плам. Камъне и дървье изчезнаха там... Из „Опълченците на Шипка, 11 август 1877” от Иван Вазов „Иван Вазов разказва за голямата българска победа патетично и завладяващо, използвайки умело стиловите възможности на одическия тип изображение... На тезата, че свободата ни е била дадена даром, се противопоставя един незабравим пример – боят на Шипка и гордостта, която неизбежно се поражда у всяко българско сърце при спомена за него... В съдбоносната битка са противопоставени българи и турци. Всичко красиво, достойно, възвишено и героично е приписано на българите, а всичко грозно, недостойно, низко и подло на турците... Българите са разположени горе, на върха, във високото, прекрасно героично пространство, турците са долу, в подножието, в низостта на фанатизма и господарското заслепение. Българите са лъвове твърди като скали, здрави са като желязо.... Красотата и въздействието на лирическата творба са съсредоточени в начина по който Иван Вазов разказва за голямата българска победа и за най-българското време от историята ни... „Горе” всъщност е мястото на добротата, красотата, то е по-близо до божественото, до съвършеното, място достойно за подвиг. Там се намират „българи, орловци”, „лъвове”. Те са сравнени с тези крале на висините и царе на всички животни, защото не им отстъпват по достойнство.” Това са разсъждения, дадени в едно „Помагало по литература за изпита след 7. клас”, като пример как да се напише съчинение-анализ на одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов. Цитираните редове имат отношение към събитието, вдъхновило народният ни поет да създаде поетичното произведение. Разбира се, че всеки има право да не приема една или друга теза, но атакуването им не може да става с преиначаване на историческите факти. Авторът на цитираните редове не е разбрал достатъчно добре историческия разказ, предаден от Вазов в неговото лирично произведение. Авторът на одата също има известна вина за това, защото в разказа за ставащото на Шипка, насочва вниманието върху една част от участниците в боевете - опълченците. Заглавието също набляга на тях. Така незапознатите с действителния развой на събитията, остават с впечатлението, че на Шипка са се били българи и турци, и българите са удържали голяма победа. Като основен източник за „Опълченците на Шипка” Иван Вазов изглежда е използвал спомените на участника в събитията опълченеца Михаил Евтимов Манчев (1826-1934). Те са отпечатани през 1884 г. в Пловдив със заглавието „Единадесетий август 1877 г., или боят при Шипка”. Подзаглавието, което Вазов е дал на „Опълченците на Шипка” е „11 август 1877” и то също свидетелства, откъде поетът е почерпил историческия материал, за да го претвори в лирико-епическата си патетична творба. В началото на спомените на Манчев е отбелязана речта, която генерал Николай Г. Столетов, командирът на Българското опълчение, е държал пред своите възпитаници. Тя обаче не е произнесена по време на боевете на Шипка. Тогава е било физически невъзможно това да стане, особено при разпръснатите позиции и грохота на голямата битка - дори и „гороломно” да е ревнал генерала. Той държи речта, когато опълченските дружини напускат запаленото от турците село Шипка и се отправят към прохода. Столетов се обръща с „Братци”, а не с „Млади опълченци”. „Уверен съм, ще докажете на проклетий враг, че сте достойни синове на българското отечество” – са част от думите, произнесени от Столетов. Пак от спомените на Манчев Вазов е взел идеята да отрази мислите и чувствата, които са владеели опълченците по време на сражението. „Сладката радост до крак да измрът пред цяла вселена, на тоз славен рът, с една смърт юнашка и с една победа. „България цяла сега нази гледа…”, четем в одата. Обяснявайки, защо в трудните мигове на 11 август защитниците на прохода не са се отчаяли, опълченецът е написал, че всеки от тях е казал в себе си: „Дал съм клетва, че ще пролея и последната си капка кръв за освобождението на родината ми, и аз ще я пролея, ако провидението е решило днес да сторя това! Напред, български сине! Ако си истински син на България, тя те призовава да я защитиш”. За боя на Шипка, станал на 11 (23) август 1877 г., Михаил Манчев пише: „Борбата, почната, се усилваше все повече и повече. Неприятелят гърми и върви напред, а защитникът и той гърми и отблъсва го. Часът до около два подир пладне нападенията не преставаха - усилваха се и около 2 ½ -3 неприятелят се появи от северната страна и куршумите му и от нея почнаха да летят. Защитниците са вече обсадени и неприятелят господствува над тях. Пътят за Габрово е вече в турски ръце. Турските отделения ту от едната, ту от другата страна на пътя прескачат и вървят напред към позициите. Превзет пътят, вода на защитниците нямаше вече кой да донесе, нито пък ранените кой да вземе и отнесе за превързвание на раните им. За помощ че иде, се разнесе слух, но нямаше я още. Турците щом превзеха пътя, от четирите страни с по-голяма енергия почнаха да нападат. Пълзешком те вървяха напред и викат: „Аллах”. Часът около четири настана една от най-критическите минути. Изнемощели защитниците вследствие на тридневната борба, нападнати силно от неприятеля, те отстъпиха първата позиция пред върха Св. Никола и последният я завзе. Окуражен, той още повече насилваше да завземе и втората, но не сполучи. Защитниците предвид на грозящата участ, която ги преследваше, решени всичките да измрат, поискаха да нападнат купно на неприятеля и завземат пак първата позиция, но не можаха, защото, отслабнали физически, не бе им възможно да се хвърлят против безбройний неприятел. Застанали защитниците във вторите позиции, със силата на куршумите отблъсваха нападателя около час, но за голямо нещастие и тази сила - куршумите - се свършиха! Ами сега, питаха се защитниците един други, какво ще правим? Да бягаме, казваха едни. Не бива, казваха други. Е да се предадем, казваха трети. Още по-лошо, казваха четвърти. Ами какво да правим, попитаха се изобщо пак. Да се бием, нямаме с що, патрони нямаме. С камъни, извикаха други, тях бари бог е наспорил тука и когато ги свършим, ще видим. Така като се питаха защитниците един друг, при последното предложение всичките задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните и действително сполучиха с това. Бутани и хвърляни, камъните убиваха повече турци, отколкото с куршумите, защото, бутани от върха, удряха се в други и пръснати на хиляди парчета падаха въз врага и да не го умъртвяваха, причиняваха му рана, и тя му пречеше да върви напред и напада.... Тъкмо когато и камъните се вече свършваха и защитниците с труповете на избитите си другари бяха почнали да се бранят, като ги хвърляха безмилостно въз нападателите, от северната страна се чу радостното „ура” и приятната вест, че помощта иде и е близо на около 800-900 разкрача разстояние. И действително, помощта наближаваше. По трима-четворица стрелци на кон: един на седлото, други отзади, трети и четвърти по с крак уврян в зенгията, държащи се за седлото, карат коня и вървят напред. На разстояние около 5—600 разкрача те слизат от конете, откриват огън против неприятеля, стоящ пред позициите, отблъсват го и той, уплашен, напуща северната страна и стрелците дойдоха при нас. Първата тая помощ, пристигнала в най-критическата минута, биде посрещната с жив и всеобщ възторг от изнемощелите защитници на върха... Минута-две от пристиганието на първата помощ пристигна и друга, притече се на помощ и на защитниците по другите върхове и позиции, почна се по-отчаяна борба. Опасността изчезна вече, опълченецът, орловецът и брянецът тържествуват. Грозящата участ за България изчезна. Отчаяните преди минута защитници се веселят вече и те с възхищение кряскат, прегръщат се един други, целуват се и си казват: „Брате! Бихме се с камъни, хвърляхме и труповете на другарите си, но спасихме отечеството си. Ура! Да живее България!”. (Освобождението 1878 (спомени). С., 1989, 195-196). Някои литературоведи, опитващи се да проявят екстравагантност, вменяват на Вазов, че е сложил числата три за дните и дванадесет – за атаките, придавайки библейски измерения на случилото се. В споменатият в помагалото „възможен прочит” на одата за Шипка е отбелязано: „Символиката на свещеното християнско число три създава усещане за светостта на подвига. Тя се допълва от ефекта на числото дванадесет, означаващо броя на Христовите апостоли: „Дванайсетий път гъсти орди лазят по урвата дива...” Защитата на отечеството е право дело, богоугодно дело.” Сраженията на Шипка са започнали на 9 август и 11 август действително е бил третия ден от голямата битка. Имаме и сведението на биографа на Българското опълчение Стефан Кисов: „За един ден, деня 11 август, турците предприеха и извършиха 14 атаки, атаки дружни и стремителни, но те бяха всички отблъсквани с големи за тях загуби.” Кулминационният момент в сраженията, описан от поета, настъпва малко преди да дойде помощта и вероятността това да е била дванадесетата атака съвсем се вписва с конкретните сведения. С други думи нямаме основания да вменяваме на Вазов някакви увлечения в мистичната поезия. В спомените си опълченецът Михаил Манчев нарича участниците в сражението при прохода Шипка „защитниците”. Когато идват минутите на радост от победата, той конкретизира кои са те: „опълченецът, орловецът и брянецът тържествуват”. Вазов е можел да се постарае и поясни с римуваната си реч, че „българи, орловци”, тичащи „по страшний редут”, са войниците от Българското опълчение и от руския Орловски полк. Не споменатите в одата „брянци” са войниците от руския Брянски полк. Видно е, че днес незапознатите с историята, възприемат написаното от поета „българи, орловци”, като епитет: българите се борят като орли. „Те са сравнени с тези крале на висините и царе на всички животни”, поучава от позицията на незнаещ, авторът на споменатото „помагало”. Съчетанието „българи, орловци”, последвано от следващото поетично определение „лъвове”, подвежда незапознатите с действителните събития и те приемат, че става дума за българите, които като орли летят и като лъвове тичат. Историческата истина с „орловците” не е спестена от поета, но е трудно забележима. По видимо е, както бе казано, подвеждащото заглавие на стихотворението. То дотам заблуждава читателите, че даже литературни критици си позволяват да определят произведението, като посветено на „голямата българска победа”. Победа е имало, но не е била само на българите. Българите на 11 август са съставлява около една трета от общия брой на защитниците на Шипка. А основната огнева мощ там, са били руските батареи. Войниците са защитавали подстъпите към тях. Пропускът с уточняването на състава на участниците в боя на Шипка, поетът е можел да коригира, като вземе пример от опълченеца и озаглави одата си „Защитниците на Шипка”. Но не го е направил, вероятно считайки, че така произведението му ще загуби от патриотичния си заряд. „Боят за Шипка през август 1877 г.”, художник Павел Ковалевски Разказвайки за епизода с камъните, бутани от върха, опълченецът уточнява, че става дума конкретно за „позицията пред върха Св. Никола”. Това е мястото, където се е намирала Стоманената батарея, в чиято защита на 11 август са взели участие опълченците от 4-та дружина. Преди това Манчев споменава накратко и за случилото се в северната част на Шипченската позиция - по пътя, идващ от Габрово и на стария връх Шипка, където са се сражавали опълченците от 1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та дружина. В спомените си М. Манчев е дал една сборна картина на случилото се на 11 август 1877 г. при отбраната на целия Шипченски проход. Самият той е бил участник в състава на 2-ра дружина на Българското опълчение, която през четирите дена, когато е участвала в боевете на прохода, е отбранявала източните подстъпи към стария връх Шипка, който е бил в подножието на Св. Никола. И не е бил пряк наблюдател на ставащото на по-високия връх. Вазов е пропуснал да спомене името на върха, където се провежда действието, акцентирано в стихотворението. „О, Шипка! Три дена младите дружини как прохода бранят”, се казва в него, веднага след пролога. „Шипка” в заглавието на одата е името на прохода, а не на днешния връх Шипка. „Сюлейман безумний сочи върха пак” вече се отнася до най-високата точка на прохода Шипка - върхът, който тогава се е казвал Св. Никола. Поетът не е искал или не е съумял да вкара името в стихотворната форма на повествованието. Но това също допринася за погрешното възприемане на историческия разказ в произведението. Има случаи, когато спомените на Михаил Манчев са тенденциозно манипулирани. Така е, например, в сборника „Освобождението на България от турско иго 1878-1958”, издаден да отбележи осемдесетгодишнината на Руско-турската освободителна война. Съставители са Димитър Косев, Христо Гандев, Александър Бурмов и т. н. В сборника, като взето от „М. Манчев. Единадесети август 1877 г. или боят на Шипка”, е цитирано: „Да се бием нямаше с що, патрони нямаше. С камъни, извикаха някои, тях бари и бог е наспорил тук и когато ги свършим, ще видим… При последното предложение всички (опълченци) задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните и действително сполучиха с това... ” (с. 169). По-горе се видя, че в оригиналния текст на спомените се казва: „като се питаха защитниците един друг, при последното предложение всичките задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните”. Цитиралите писаното от опълченеца „патриотично” са изопачили българо-руската история, като са заместили точните думи „зещитниците” с многоточие и добавеното абсолютно неправилно пояснение - „всички (опълченци)". * * * Месец след събитието, в бр. 1068 от 29 септември (по нашия календар тогава е било 17 септември) на френското илюстровано седмично списание Le Monde Ilustre е отпечатана гравюра, озаглавена „Войната - Битката на Шипка”. В бележка е обяснено, че рисунката е дело на M. Vierge (мосю Виерг) и е направена по скица (кроки), изпратена от специалния пратеник на списанието М. Dick (мосю Дик). Става дума за г-н Даниел Виерг (Daniel Vierge) и г-н Дик де Лонле (Dick de Lonlay). Le Monde Ilustre, бр. 1068 от 29 септември 1877 г. Дик де Лонле е псевдоним на френския журналист Жорж Ардуен (Georges Hardouin). Той е бил кореспондент на Балканите по време на Руско-турската война през 1877-1878 г. От мястото на събитията е изпращал актуални рисунки за френския илюстрован седмичник Le Monde Ilustre и статии за вестник Le Moniteur universel. Сред малкото журналисти е (сочат се седем такива), които заедно с руските войски прехвърлят Балкана през суровата зима на 1877-1878 г. и посрещат сключването на мирния договор в Сан Стефано. L’armee russe en campagne на Дик де Лонле, начало на глава VII През 1888 г. Дик де Лонле публикува статиите и рисунките си в книгата „Руската армия във войната” (L`armee russe en champagne). В началото на глава VII, озаглавена „Голямата атака при Шипка на 23 август”, е поместена „скицата”, която де Лонле е изпратил и от която се е ползвал Виерг за рисунката си в Le Monde Ilustre през 1877 г. В текста на статията за голямата атака между другото се казва: „Шепата хора, останали на върха, които от разсъмване се бият срещу десеторно по-големи сили, започват към 5 часа следобед да се оттеглят на малки групи, прибирайки и последните ранени. Офицерите в този отряд са почти всички ранени или убити. Ротите са се превърнали в малки смесени групи. В траншеите и при резерва загубите са еднакво големи поради кръстосания огън, на който позицията е била под¬ложена в течение на дванадесет часа. Боят изглеждал базвъзвратно загубен за русите. От българското опълчение три четвърти са извадени от строя. Съставите на Брянския и Орловския полк били намалени наполовина. Останалите живи са обезсърчени вече от страшната сеч и което е най-печалното — започват да не достигат боеприпаси. След тридневен артилерийски огън, от най-активните, артилерийският парк е почти изпразнен. Докато турците подновяват атаките си, русите са принудени да пестят барута. Те стрелят рядко. Подкрепления не идват отникъде и един бог знае кога ще пристигне Радецки. Турците почват да надделяват. Те отхвърлят противниците си от всички страии и заемат все повече изгодни позиции. Виждайки да намалява неприятелският огън, те засилват атаките. Сюлейман смята, че успехът му е сигурен. В пет часа руският артилерийски парк е с празни сандъци: нито един снаряд за изстрелване — остава само щикът, за да завърши героично денят. Батареите прекратяват огъня и московските войници се хвърлят в атака. Турците не издържат на напора им и отстъпват още веднъж. Но руските батареи мълчат след отстъплението и те, вероятно досещайки се за причината на това принудително мълчание, отново разярено атакуват. Частите на Столетов, които са изтощени от тридневните непръкъснати боеве, без храна, без почивка и без патрони, нямат вече сили да издържат атаките на турците. Със сълзи на очи руските войници започват да се оттеглят, изоставайки позициите, оросени с тяхната кръв. В „турския” редут (има се предвид Стоманената батарея на връх Св. Никола, която е била турска, пленена от руснаците при завземането на Шипка – бел. К. Г.) боеприпасите също са свършени, както и навсякъде, и огънят е прекратен. Окуражени от това мълчание, турците атакуват с голяма дързост тази важна позиция и достигат вече върха, когато русите, излизайки от окопите, хвърлят срещу тях огромни камъни, дънери и т. н., които отхвърлят неприятеля към урвата, откъдето е тръгнал. Няколко смелчаци, които са успели да се изкачат на платото, са пронизани от щиковете и настигат другарите си. В продължение на един час русите се защищават с тези огромни „снаряди”. Когато за момент големите камъни недостигат, те хвърлят счупени пушки, откъртени буци пръст, патронташи, напълнени със ситни камъни, и т. н. Въпреки това низамите, насърчавани от офицерите си, полагат максимални усилия... и няколко пъти стигат до края на платото. Русите се хвърлят срещу тях и започват смъртоносни ръкопашни схватки, които са много редки в съвременните войни. Турците се залавят с крака и ръце за вдлъбнатините на скалите, докато русите ги „обработват” с приклада на пушките, щика, със сабята. Мнозина от атакуващите политат от върха на скалите и се разбиват долу, но другарите им не ги интересува това, че те изчезват: мюсюлманският войник не цени живота си и се бие с безпримерна упоритост. Когато някой добре се е закрепил, трима или четирима от другарите му се качват по раменете му и така с помощта на тази къса стълба се изкачват на върха. Хващат се буквално гуша за гуша, бият се с юмруци, с крака, дори се разкъсват със зъби. Не един турчин, ранен смъртоносно, е стиснал противника в сгърчените си ръце и с него полита от върха на скалата. Двадесетина низами успяват да се доберат до центъра на редута, но русите ги изхвърлят един след друг. Вече е шест часът вечерта. В този момент боят малко позъглъхва, но русите не могат да се възползуват от това, тъй като всичките им резерви са хвърлени в боя. Изгорени от слънцето, гладни, жадни, частите са обезсилени. От три дни не е била приготвяна храна, а водата изобщо липсва в руските позиции. Някои нещастни войници са се проснали задъхани върху голите скали, без да се интересуват от дъжда от куршуми, които се сипят върху тях. Други се бият ожесточено върху скалите, принудени да отстъпват, но защищавайкн се яростно. Ехото донася от всички страни трумфалния вик на турците... Двамата генерали Столетов и Дерожински са на върха. С далекогледа те оглеждат с безпокойство пътя, който води към долината на Янтра, покрит с храсталаци и тъмни скали. Изведнъж Столетов, обхванат от силно вълнение, извиква и хваща ръката на своя боен другар, насочвайки я към дъното на дефилето. Те виждат да се появява дълга черна колона, извиваща се по дължината на пътя... ” (Dick de Lonlay. L’armee russe en campagne, Paris 1888, с. 87-90; преводът е взет от „Репортажи за Освободителната война 1877-1878”. С, 1978, с. 179-181). В пояснителните редове под рисунките, публикувани в списанието и книгата, има различия. Под гравюрата в Le Monde Ilustre се посочва, че защитниците на „турския редут”, т. е. на Стоманената батарея с турските оръдия, са „войници от Брянския полк и българския легион (българското опълчение)”. Към скицата на Лонле е отбелязано, че защитата се осъществява от „български доброволци и войници от Орловския полк”. Френският кореспондент, който вероятно като другите кореспонденти е пребивавав в щаба на руската армия, е направил рисунката си по описание и затова е допуснал някои грешки. От съществено значение за определяне достоверността на разказаната от него случка, е посочването, че хвърлянето на „огромни камъни, дънери и т. н.”, е осъществено от войниците, отбраняващи подстъпите към Стоманената батарея. „За късмет”, както се казва, имаме запазени спомените на Стефан Кисов – сражавал се по време на Руско-турската война в редовете на Българското опълчение. За станалото на 11 август той пише в книгата си „Българското опълчение в освободителната Руско-турска война 1877-1878. Възпоминания на запасния полковник” следното: „Стоманената и кръглата батареи престанаха да стрелят. Това беше часа към 5 – 5 ½ след обяд. Значи гранатите са свършили, а това именно и чакаше противника… Ето барабаните и тръбите пак екнаха. Въздуха се огласи с отвратителното „алла, алла”… Но що е това? Залпове ли е или честа безпорядъчна от наша страна стрелба? Там над урвата и стоманената батарея се изви цял облак от камъни, и части от счупени пушки, с които 4-та дружина и орловците при стоманената батарея срещат атаката.” (с. 327) Кисов е допуснал грешка, като е написал, че при в посрещането на атаката са участвали и орловците. Защото преди това той е отбелязал, че на 10 август „батальона от Орловския полк, който беше при Стоманената батарея, вечерта беше сменен от брянците, тъй като тоя батальон претърпял през деня големи загуби”. (с. 310) Интересно е, че за събитията, произтекли на 9 август, пак около Стоманената батарея и то почти по същото време, опълченецът споменава пак нещо подобно: „4-та дружина и ротите от Орловския полк при Стоманената батарея срещнаха турската атака с контра-атака. Сполучливата стрелба, а още повече дружното действие с щиковете накара неприятеля да се пусне да бяга в пълен безред, преследван с учестена стрелба от веригата (с. 292)… Часа към 4 ½, след обяд, вниманието ми беше привлечено към 4-та дружина. Опълченците от казаната дружина се бяха разпръснали зад своите окопи и се навеждаха, като че ли беряха гъби по земята. Какво ли берат? – мислено се питах аз. Моето недоумение, обаче, скоро се разреши. Когато пак затръбиха тръбите и турците се хвърлиха в атака, опълченците от 4-а дружина, вместо да срещнат противника с дружни залпове, срещнаха го с град от камъни. По-сетне се научих, че на св. Никола и орловците срещали турците с камъни. Наистина, тук местността способствуваше за такъв вид бой, още повече че и камъните изобилствуваха.” (с. 294) Тук под „орловци” Кисов разбира вероятно войниците от Орловския полк, които са отбранявали Орловото гнездо и през трите дена на атаките на Шипка. Но преценката за камъните се нуждае от прецизиране. На Орлово гнездо е имало камъни, даже цели канари. Но при позицията, където се е намирала Стоманената батарея такива не е имало. Затова и опълченците са събирали по земята малки камъни, които разбира се са можели да уплашат турците, но изображенията на боя трябва да изглеждат по друг начин. Разбира се, големите камъни е можело да бъдат дотъркаляни от местата в съседство, където е имало такива. Но за такова действие не се споменава в наличните спомени и документи. Орлово гнездо на връх Шипка Мястото, където е била Стоманената батарея Връх Шипка, гледан от птичи поглед (Стоманената батарея се пада долу вляво, извън полето на снимката) Имаме възможност да сравним рисунката в Le Monde Ilustre с подобно изображение от същото време – 29 септември 1877 г. (17 септември по нашия календар), отпечатано в бр. 1994 на английския илюстрован седмичник The Illustrated London News. Теренът, на който се води битката, тук изглежда по-правдоподобен. Неправилно на изображението е посочено, че сражението е станало на 20 август, т. е. на 8 август по нашия календар. На този ден на Шипка не е имало сражения. The Illustrated London News бр. 1994 от 29 септември 1877 г. * * * През 1893 г. руският художник Алексей Н. Попов (1858 – 1917) рисува популярната днес картина, позната ни под съкратеното наименование „Защитата на Орлово гнездо”. Имаща внушителните размери 204 х 146 см, тя се съхранява във Военно-историческия музей на артилерията, инженерните и свързочните войски в Санкт Петербург, Русия. Копие на картината притежава Националният парк-музей „Шипка-Бузлуджа”. „Защитата на Орлово гнездо от орловци и брянци на 12 август 1877 г.”, картина от Алексей Н. Попов, 1893 г. „Защитата на Орлово гнездо” се възприема като най-добрия живописен символ на Шипченската епопея – избран е същият момент от сраженията, който Иван Вазов чрез думи възпява в „Опълченците на Шипка”, подчертавайки участието на българите в събитията. Пълното наименование на картината на Попов обаче, е: „Защитата на Орлово гнездо от орловци и брянци на 12 август 1877 г.” Вижда се, че в това заглавие не се визират въобще българските опълченци. Не само в текста, но и в изображението ги няма прословутите опълченски калпаци. Сражаващите се от билото на Орловото гнездо са само руски пехотинци, облечени в техните военни униформи с фуражки. На Орлово гнездо действително е имало камъни и цели канари. Но няма сведения там да е било осъществено такова люто сражение, като показаното в картината на Попов – нито на 12, нито на 11 август. Освен това „орловците” действително са били на Орлово гнездо, но „брянците” са защитавали Стоманената батарея, която е била в подножието на другия край на върха. Това са основните възражения към картината на руския художник. "Бой за Шипка", художник Димитър Гюдженов Картината „Бой за Шипка” на Димитър Гюдженов се появява вероятно като контрареплика на „Защитата на Орлово гнездо”. Докато Попов е изключил опълченците от композицията си, в платното на Гюдженов няма руски войници. Без да е посочено, че става дума за Орлово гнездо, мястото на битката явно е пак там. На върха обаче, са представени само опълченци, за които няма сведения да са се сражавали там. Самарското знаме също се развява. Което е грешка. Самарското знаме е било зачислено към 3-та опълченска дружина, която през целия престой на Шипка е заемала позиция под стария връх с това име. * * * Всички отбелязани опити да бъдат предадени моментите от Шипченската епопия, всъщност отразяват противоречията в сведенията, приведени в документите и спомените за това къде, кога и кои части на защитниците на прохода Шипка са „хвърляли камъни и дърьве” по атакуващите ги турски войски. Например в книгата „Българското опълчение в Освободителната война 1877-1878 години”, издадена през 1935 г. от Военно-историческата комисия към щаба на армията, хвърлянето на камъни е отнесено към боя на 9 август. За времето към 1 и половина следобед е посочено, че турците атакували Стоманената батарея. Казва се също: „Турците и този път отстъпиха. Те се сринаха в пропаста, ужасени, увличащи задните редици. Само по-смелите от тях, се спряха, след като бяха намерили мъртви пространства зад скалите, и залегнаха там. Тогава опълченците прибягнаха към камъните. Те започнаха да търкалят цели блокове, да хвърлят върху неприятеля попадналите им под ръка камънаци. Последните летяха надолу, подскачаха, повличаха след себе си други, настигаха турците, образуваха пътеки от трупове в редовете им и със страшен шум се сриваха въ пропаста.” (с. 45) Към вида на облеклото на войниците, художниците не са се отнесли с нужното внимание. Михаил Манчев пише: „Турците само по риза, с пушки в ръце и подсумки (паласки) на кръста силно нападаха позициите...” (с. 192) Хронистът отнася този детайл към боя от 9 август, но на 11 август атмосферната обстановка не е била по-лека. Според сведения на участници в събитията, тогава температурата на Шипка е достигала 40 градуса на сянка. Разбира се, казаното за облеклото на турците е важало и за опълченците и руските войници. В желанието си да идентифицират участниците в битката, Попов и Гюдженов обаче ги рисуват с фуражки и калпаци. Гюдженов е допуснал още една грешка. В кореспонденция на А. Форбс в „Дейли Нюз” се казва: „Турските войски, които участваха в сражението, са почти всичките низами - обучени редовни войници, които се бият удивително добре.” („Репортажи за Освободителната война 1877-1878. С, 1978, с. 170). Това е отчетено от А. Попов. Но в българската картина на предна позиция виждаме башибозуци (интересно е, че те са гологлави!). Такива в един момент действително са се доближили до мястото на сраженията и са се опитали да завладеят шосето към Габрово, но защитниците на прохода бързо са ги изблъскали. Вероятно всеки от намиращите се на върха, е бил изкушен да хвърли камък по напиращия отдолу противник, но масовите сцени с бутането на канари и заелите юнашки пози войници, мятащи големи камъни от скалите, са претворени от лица, които не са присъствали на събитията. Те са дело на творци, представящи си по определен начин станалото на върха. За съжаление до днес няма публикувано автентично описание от непосредствен участник в боевете, който да е заявил: аз хвърлях камъни и дървета от върха Свети Никола. Поне авторът на тази статия не се сеща да е срещал такъв спомен.

Отговорът на Вежди Рашидов: „Божидар Димитров като директор на Националния исторически музей си върши перфектно работата като експерт.” http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2015/08/18/2592816_rashidov_ne_moga_da_zabrania_na_bojidar_dimitrov_da/ Отговорът на Божидар Димитров: „Аз сам ще си отида един ден най-вероятно, когато завърша последната голяма задача в професионалния си живот – възстановяването на Голямата базилика.” http://www.segabg.com/article.php?id=765273 „Последната голяма задача”, уточнява директорът на НИМ. Иначе неговата строителна програма е много по-голяма: „Всеки град и село може да има собствена средновековна крепост.” http://www.kab-sofia.bg/component/content/article/2397-vseki-grad-i-selo-mozhe-da-ima-sobstvena-srednovekovna-krepost Днес на мода в България е строителството. Строят се магистрали, спортни зали, фонтани… Затова професорът иска да остане в историята като строител на крепости, дворци, църкви, паметници. Като историк развенча десет мита, сътвори сто. Историята вече тясна за неговата душа е!

Михаил Манчев, Единадесети август 1877 г. Борбата, почната, се усилваше все повече и повече. Неприятелят гърми и върви напред, а защитникът и той гърми и отблъсва го. Часът до около два подир пладне нападенията не преставаха — усилваха се и около 2 ½ - 3 неприятелят се появи от северната страна и куршумите му и от нея почнаха да летят. Защитниците са вече обсадени и неприятелят господствува над тях. Пътят за Габрово е вече в турски ръце. Турските отделения ту от едната, ту от другата страна на пътя прескачат и вървят напред към позициите. Превзет пътят, вода на защитниците нямаше вече кой да донесе, нито пък ранените кой да вземе и отнесе за превързвание на раните им. За помощ че иде, се разнесе слух, но нямаше я още. Турците щом превзеха пътя, от четирите страни с по-голяма енергия почнаха да нападат. Пълзешком те вървяха напред и викат: „Аллах”. Часът около четири настана една от най-критическите минути. Изнемощели защитниците вследствие на тридневната борба, нападнати силно от неприятеля, те отстъпиха първата позиция пред върха Св. Никола и последният я завзе. Окуражен, той още повече насилваше да завземе и втората, но не сполучи. Защитниците предвид на грозящата участ, която ги преследваше, решени всичките да измрат, поискаха да нападнат купно на неприятеля и завземат пак първата позиция, но не можаха, защото, отслабнали физически, не бе им възможно да се хвърлят против безбройний неприятел. Застанали защитниците във вторите позиции, със силата на куршумите отблъсваха нападателя около час, но за голямо нещастие и тази сила — куршумите — се свършиха! Ами сега, питаха се защитниците един други, какво ще правим? Да бягаме, казваха едни. Не бива, казваха други. Е да се предадем, казваха трети. Още по-лошо, казваха четвърти. Ами какво да правим, попитаха се изобщо пак. Да се бием, нямаме с що, патрони нямаме. С камъни, извикаха други, тях бари бог е наспорил тука и когато ги свършим, ще видим. Така като се питаха защитниците един друг, при последното предложение всичките задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните и действително сполучиха с това. Бутани и хвърляни, камъните убиваха повече турци, отколкото с куршумите, защото, бутани от върха, удряха се в други и пръснати на хиляди парчета падаха въз врага и да не го умъртвяваха, причиняваха му рана, и тя му пречеше да върви напред и напада. ----------- Предвид на отпаданието на защитниците неприятелят откъм позициите до шосето с юруш по шосето поиска да нападне и спуска се, но динамитний взрив пред тези позиции високо изздигна във въздуха първото неприятелско отделение и другите, уплашени, върнаха се назад и не нападнаха вече купно от тази страна. Хората от това отделение, вдигнати от взрива, летяха като врабчета по въздуха и мъртви всичките падаха на земята, пръснати на парчета. Тъкмо когато и камъните се вече свършваха и защитниците с труповете на избитите си другари бяха почнали да се бранят, като ги хвърляха безмилостно въз нападателите, от северната страна се чу радостното „ура” и приятната вест, че помощта иде и е близо на около 800—900 разкрача разстояние. И действително. помощта наближаваше. По трима-четворица стрелци на кон: един на седлото, други отзади, трети и четвърти по с крак уврян в зенгията, държащи се за седлото, карат коня и вървят напред. На разстояние около 5—600 разкрача те слизат от конете, откриват огън против неприятеля, стоящ пред позициите, отблъсват го и той, уплашен, напуща северната страна и стрелците дойдоха при нас. Първата тая помощ, пристигнала в най-критическата минута, биде посрещната с жив и всеобщ възторг от изнемощелите защитници на върха. От тая страна вследствие на малкото защитници турците, току-речи, бяха се врезли в позициите. На върха Св. Никола и позициите пред шосето кипеше ужасен бой и на защитниците на тезито върхове помощ не отиваше още. Артилеристите по нямание на гранати заключили бяха оръдията и отстранили се бяха от позициите, защото и куршуми за револверите им нямаха вече, а със саблите си да се бият мястото пречеше. Минута-две от пристиганието на първата помощ пристигна и друга, притече се на помощ и на защитниците по другите върхове и позиции, почна се по-отчаяна борба. Опасността изчезна вече, опълченецът, орловецът и брянецът тържествуват. Грозящата участ за България изчезна. Отчаяните преди минута защитници се веселят вече и те с възхищение кряскат, прегръщат се един други, целуват се и си казват: „Брате! Бихме се с камъни, хвърляхме и труповете на другарите си, но спасихме отечеството си. Ура! Да живее България!” Турците, при всичко че познаха, че да победят е вече невъзможно, но пак проклета сган напада и старае се да върви напред, обаче тем вече им не противостояха хора обезоружени, хора изнемощели, въз тях се не хвърляха вече камъни и мъртви человечески тела, но противостояха им хора мощни, въоружени и куршум им отправяха. До вечерта борбата трая и от време на време се усилваше, но никаква опасност не грозеше защитниците вече…

В романа за Александър Македонски кривият меч е наречен копида-копис. Древнеримский автор Курций в своем романе о походе Александра Македонского один раз упоминает кописы в битве с индийцами, как нечто необычное для македонской армии: «Слегка изогнутые мечи, похожие на серпы, назывались копидами, ими рубили хоботы слонов.» https://ru.wikipedia.org/wiki/Копис https://en.wikipedia.org/wiki/Kopis Слоновете се появяват в битката между Александър и индийския цар Пор при реката Хидасп. https://bg.wikipedia.org/wiki/Битка_при_Хидасп В тази илюстрация е показан такъв меч. Има и други илюстрации на битката. А това е някаква загадка. Едни казват, че било медальон . Други пък, че било Silver Decadrachm of Alexander III, Babylon, 323 BC - 322 BC http://numismatics.org/collection/1959.254.86

Под „казват” Лъв Дякон има предвид писаното от патриарх Никифор. Мизи, котраги, хазари и кумани от Лъв Дякон, съответстват на българи, котраги, хазари и хуни от патриарх Никифор. Той също е написал „котраги”, понеже така казвали. Чак като минали Дунав, се оказало, че били българи, уточнява Константин Багренородни.

Аз нали за това написах, че след като институцията Божидар Димитров е приела, че Аспарух е Еспор, значи трябва да се поправят учебниците. Мен не ме е страх от интуицията или ерудицията на Димитров, а от това, че е институция.

Не е до интуиция, а до ерудиция! Божидар Димитров е много вещ познавач на „древния български календар”. Той дори е цитиран по този повод в Уикипедия. В „Именника на българските ханове” (които според последните открития са канове) всичко е записано ясно и точно. За определяне на годината на смъртта на Кубрат може да се вземе и годината, когато Аспарух заема българския престол, а тя е точно 652-а. Снимката не е добра, трябвало е да снимам със светкавица, но личат добре подбраните от Божидар Димитров символи, които както знаем са традиционни за Аспарух: бил е християнин, имал е орле с надпис, който псевдоисториците разчитат като - „на Петър”, но той гласи: „на Еспор”. (Има копие в музея на Божидар Димитров.) А Еспор, както добре знаем, е Аспарух. Това име е известно от гръцките хроники, но след откриването на орела и установяване на истината, вече е крайно време в учебниците Аспарух да се поправи на Еспор, както той сам се е наричал. Младите българи и българчета (пък не само те) ще научат много за българските царе, стига внимателно да разгледат гробовете в църквата „Свети 40 мъченици” във Велико Търново.

В началото на надписа на Омуртаг има поставен кръст. Освен това той се титулува с титлата „архонт”. Едва ли българите от някогашната столица са възприемали „канасибиги” като хан. В превода на Манасиевата хроника за Крум са написали, че е княз. Защо на Калоян му е трябвало да слага колона на Крум? И откъде е можел да научи, че има такава колона – проф. Златарски „установява” това едва миналия век. По-логично е колоната с името „Крепост Редесто” да е донесена от първостроителя на църквата Калоян, като трофей от победите над гърците. Бил е в Редесто, взел колоната. Не е имал нужда да се кичи с чужда слава. Тази вечер се появи опровержение, а „новината” за гроба на светията бе пусната сутринта. Разбра се, че била дело на Божидар Димитров. Напоследък той се е специализирал по светите мощи. Тук можете да видите и как ще изглежда „майката на всички църкви”, както е нарекъл д-р Бойко Борисов Голямата базилика в Плиска. Интересно, покривът няма ли да е с турски керемиди? http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2015/06/25/2560384_senzaciiata_ot_pliska_moje_da_se_okaje_kuha/?ref=rss

Никой не е застрахован от грешка при тълкуване на историческите артефакти. В случая няма да се получи кой знае какъв конфуз, защото сегашната чалга аранжировка на църквата „Свети Четиридесет мъченици”, където има гробове на Кубрат и Аспарух, може да бъде надмината художествено, само ако се добави и някоя царица. Някой да знае какви „изследвания” е използвал Божидар Димитров, за да предложи в църквата „Свети Четиридесет мъченици” да има гроб на Кубрат?

Калоян не е потомък на Петър и Самуил. Те са били негови предшественици на българския царски престол. Написано е: „желанието на моето царство съгласно обичая на моите предшественици, царете на българите и власите”. И защо севастократор Калоян ще го погребват в Търново? Боянска църква: „Храмът е двуетажен. Отнася се към типа двуетажни църкви-гробници с долен етаж, предназначен за крипта (гробница) и горен за семеен параклис.” Построил си е цяла църква, в която да бъде погребан. „Третият гроб е на децата на Самуил, а четвъртият на самия цар Самуил”, предполага Муцопулос. Ако беше запазил костите и на третия гроб, можеше поне да се направи анализ и се види има ли генетична връзка между погребаните.