К.ГЕРБОВ

Във въпросната анкета има доста странни наблюдения. На едно място се казва: „Времената на Живков избират хора на възраст между 30 и 35 години, с ниско образование, живеещи в селата, роми и безработни. За повече от една трета от младите (34,5%) основните предимства за обикновения човек по времето на Живков са били постоянната работа и професионалната реализация, а според 23,4% - сигурността и спокойствието.” Веднага след това следва: „Само 14,1% са на мнение, че това са били по-скоро демократични времена. Тук по-възрастните млади, между 30 и 35 години, които имат някакви спомени от социализма, по-често определят управлението на Живков като недемократично.” В крайна сметка не е ясно тези на 30-35 г. за Живков ли са или против? Също си задавам въпроса: какви спомени за управлението на Живков може да имат хора, които най-много да са били на 10-11 г., когато го свалиха. Т. е. били са в 3-4 клас. Да не би да са чели редовно вестник „Работническо дело”? Доколкото се вижда, тук един казва „чух от баща си”, друг – „баба ми разказваше”. Ето едно мнение на мой връстник за времето на Живков: Иде епидемия от паметници на Живков 10.09.2013 Валери Найденов; "Като видях на снимка новия паметник на Тодор Живков в плевенското село Одърне, първата ми мисъл бе – защо този бюст е сложен върху толкова висок постамент? Човек няма как да го разгледа, освен ако не се качи на раменете на кмета депесар. Втората ми мисъл бе политически некоректна и аз решително я отхвърлям. В това село ромите са мнозинство, а бюстът явно е от бронз... Но млъквам. Млъквам, но пък при Тодор Живков нямаше роми, а имаше цигани. Както и да го гледаме, онзи циганин бе истински аристократ в сравнение с днешния ром. Той имаше прилична къща, гарантирана работа в текезесето или в завода, а в университета го приемаха с предимство. Циганите отбиваха военната служба в трудовите войски, където научаваха някакъв строителен занаят. След това заминаваха на гурбет в СССР, за да общуват с руси красавици и после да се фукат в махалата. Работата не бе лека, но пък почтеният поминък на социалистическия циганин бе гарантиран. Никаква безработица. Националните строежи плачеха за хора с някакъв „разряд”, т. е. квалификация, която циганите задължително получаваха. В онези години заплатата на един зам. главен редактор в столичен вестник бе около 500 лева. Толкова изкарваха и монтажистите, заварчиците, зидарите. За разлика от зам. главните обаче, те си имаха лични стопанства. На практика нямаха никакви разходи за храна. Ако има желание за труд, един циганин можеше да живее по-охолно от всеки медиен бос. Явно някои роми от селата сега тъгуват за циганското си минало при Тато. Кметът на Одърне е заложил на паметника и е спечелил. И няма да е последният според мен. Защото не само ромите се сещат с носталгия за онези времена. Аз лично съм кореняк софиянец и не твърдя, че разбирам селския живот. Но като млад репортер доста съм обикалял из села и паланки и винаги съм завиждал. Първо, селяните имаха самостоятелни къщи – за повечето репортери гарсониерата бе една непостижима мечта. Едни се свиваха на тясно при мама и тате до преклонна възраст, други „излизаха” на свободен наем, където им деряха по две кожи. Второ, селяните сами си гледаха храната и избите им бяха пълни с туршии, суджуци, вино и ракия. Вярно, трудът им бе тежък, но поне бе истински. А не като нашия – уж интелектуален, но кух. Днес баницата се обърна. Замогнаха се само тези селяни, чиито реституирани ниви се оказаха на морето или край ски курортите. Всички останали мизерстват и мечтаят за времето на Тодор Живков. И това не са заблудите на тъпите селяни – това са осъзнати и рационални материални интереси. Ние, които живеем в София, сме далеч от тази България на Тато. Заплатите на репортерите тук скочиха неимоверно, някои „звезди” печелят повече от министрите. Възникна богата класа от пиари, рекламисти, продуценти, дизайнери, брокери, консултанти и така нататък. Фризьорите също напреднаха в обществото. Аз лично също не се оплаквам от прехода – замогнах се и си построих къща, която сега с удоволствие бих продал. Но уви, нещо пазарът не върви. Доколкото разбирам, замира работата и на продуцентите, рекламистите, пиарите и другите производители на пържен въздух. И отново лъжата се заплаща по-високо от истината. София с ужас проумява, че с творчество и без материално производство все по-трудно се живее. По времето на Тато делът на услугите в брутния национален продукт бе около 10-15 на сто, сега е над 60 на сто. В тази сметка, разбира се, има много спорни моменти. Очевидно е обаче, че производството на пържен въздух в София задуши производството на материалните блага в България. Ето затова в София протестът разигра майтапчийски деветосептемврийски парад, докато в село Одърне народът гласува за паметник на Тодор Живков. Там не живеят пиари, там е Българията на Тато. Явно страната е силно разделена на тема Тодор Живков. Но това си е нещо съвсем естествено. Във всички държави историческите личности са и уважавани, и мразени. Те са и черни, и бели. И до днес в някои села във Франция изпълняват „Марсилезата” много бавно, за да се подчертае, че не одобряват Френската революция. Миналата година посетих Филаделфия и отидох да видя прочутата „Камбана на свободата”, с която е обявена американската революция. И какво се оказа – изложбата в мемориалния комплекс бе посветена на това, че великите президенти като Джордж Вашингтон, Томас Джеферсън и така нататък са били безсрамни робовладелци, притежавали са сексуални робини и изобщо не им е чиста работата. Няма „чист” голям държавник на тази планета. Всички до един са противоречиви. Дали Наполен е велик реформатор, или антихрист? И до днес Европа спори. Така стигаме до Русия, която хем ненавижда, хем почита Сталин, Ленин, Петър Първи – все хора, които са причинили на народа си огромни беди и страдания. “Десталинизацията” я извърши Никита Хрушчов, селски хитрец, който се е правил на шут по време на дългите запои при Сталин. И така е оцелял. Твърди се, че Хрушчов е подбрал Тодор Живков да управлява България, защото е видял в него свое подобие – простоват човек от село, нелишен от природна интелигентност. Или обратното – други отговорни другари са подбрали Тато, защото се е търсело подобие на Хрушчов. Но всичко е относително. В сравнение с Никита Хрушчов нашият Тодор Живков беше много извисен и фин човек. Единствен от големите, той сам си махна паметника в Правец, докато още беше на власт. Живков никога не би удрял с обувката си по банката в ООН. Той имаше огромно уважение към лидерите на Западна Германия, но пък ето как се е изразил Хрушчов за Конрад Аденауер: “Ние никога няма да приемем Аденауер за представител на Германия. Ако му свалим панталоните и го погледнем отзад, може да се убедим, че Германия е разделена. А ако го погледнем отпред, може да се убедим в това, че Германия никога няма да се изправи.” Затова Живков оцеля на върха 33 години, а Хрушчов – само 10. Но той бе първият свален съветски ръководител, когото оставиха да си изживее спокойно старините. И в това е неговото голямо дело. Хрушчов и Живков очовечиха режима. През 1962 г. Хрушчов посети изложба на модернистите в Москва и се обърна към тях със следните ласкави слова: “Вие мъже ли сте, или проклети педерасти! Как можете така да рисувате!” У нас Живков автоматично откликна с една критика на абстракционистите, но някак си културно, с дълбоки мисли за соцреализма. Предполагам, че му я е писал някой ерудит, като например Богомил Райнов. Един от пострадалите “проклети педерасти” е гениалният скулптор Ернст Неизвестний, който през 1976 г. избяга в Швейцария, а оттам се пресели в САЩ и получи световна известност. Години по-късно Хрушчов му се извини и го помоли да му направи надгробен паметник. Днес това е един от шедьоврите на Новодевичето гробище – композиция от черен и бял камък, която изобразява противоречието в личността на Хрушчов. Ето, такъв черно-бял паметник заслужава и Тодор Живков според мен. Част от България винаги ще го ненавижда, но друга част все повече и повече ще си спомня за него с уважение. Коя е тази втора част? Тази, която все още сее, жъне и пече хляба, който така незаслужено ядем... Затова преходът работи в полза на Тато. Чакайте епидемия от паметници..." http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2288468 И един въпрос, като предварително се извинявам на префинените хора, които не искат да чуват и виждат „гнусливи” неща: този човек защо рови в кофите за боклук, а не пазарува в супермаркета? Някой спомня ли си баща му или дядо му да е разказвал как е ровил в кофите за боклук?

Навремето се строяха големи заводи-комбинати, в които работеха хиляди. И става дума за строителство, принадлежащо на народа, от което печели той, а не олигарха. И изобщо не призовавам никого, само установявам факта, че в последните години няма построен в България завод, голям колкото тези в Девня, Кремиковци или Бургас. Набляга се на инфраструктурата, защото там се наливат европари, голяма част от които отива в джоба на олигарсите. Затова казвам, че системите са различни (едно е да печели народа, друго олигарха), а строителство на хотели не от мащабите на един комбинат (слабички са олигарсите в България, пък и нещо взеха да не ги харесват). То няма между едно поколение връзка, ти търсиш при две! Аз бях идеалист по времето на социализма, пък Митака не бил. Значи трябва връзката да бъде на идеалист с идеалист и реципрочно съответно. Абе днес има ли, действително, идеалисти в България? Май съм се объркал.

Ти да не би да живееш в тоалетна, та ти прави впечатление този факт. Става дума, че при социализма хората бяха идеалисти и не скачаха, че парите им се харчат за АЕЦ, с каквото плашило днешните управници стряскат демократичния електорат. Абе, важното е че има супермаркети с по 50 вида сирене и салам. Нищо, че си купуваш само 300 грама и не го знаеш от какво е направено.

За книгата „Психология на комунизма” на Асен Игнатов е написано следното мнение: "Класическият труд на проф. д-р Асен Игнатов "Психология на комунизма" е написан на немски език и излиза в Западна Германия през 1985 г. И оттогава до днес той остава може би най-проникновеното и дълбоко изследване на тази важна тема. Без да става световен бестселър, той оттогава влиза по право в съкровищницата на световната философска и политологическа класика. Преведен е на български език от Елена Никлева и бива отпечатан в скромен тираж през 1991 г. и в България. Оттогава изминаха повече от 20 години. През това време в света и в нашата страна се осъществиха огромни преобразования. Написването на книга за посткомунистическата психология, както казва и в края на интервюто си с преводачката на тази книга Асен Игнатов, е "твърде съблазнителна тема". Но в 1991 г. е още твърде рано за това поради липсата на известен интервал от време, а и поради кипежа на раждащото се посткомунистическо общество през онези бурни години." http://www.book.store.bg/p97048/psihologia-na-komunizma-prof-d-r-asen-ignatov.html През 1991 г. е било твърде рано да се прави характеристика на посткомунистическото общество. Но вече е 2013 г. и на проведената преди няколко месеца дискусия на тема „От носталгия към реставрация”, доцент от департамент „Политически науки” в НБУ споделил: „Наскоро разглеждахме „Психология на комунизма” на проф. Асен Игнатов и студентите възкликнаха: „Ама това все едно, че сега е писано за България!” http://desebg.com/2011-01-06-11-55-24/1113-2013-03-01-19-32-05 Този доцент очевидно не е много добре запознат, защото на нас ни обясняваха, че живеем в социалистическо общество и вървим по пътя на комунизма. Комунизъм в България не е имало. Комунисти бяха само членовете на Българската комунистическа партия. По интересното обаче е, какво от книгата на Игнатов за комунизма студентите са привидели като съществуващо и днес в „не комунистическата”, т. е. „демократична” България? Не знам какво разбират днешните младежи под „комунизъм” и „комунисти”. Аз няколко години след Десети ноември разбрах, че това което антикомунистите приписват като практика на бившите комунисти – членове на БКП, си е и тяхна практика. Стана ми ясно, че „комунизмът”, поне в България не е политическа принадлежност, а манталитет – начин на мислене и поведение, изразяващ се в налагане на собственото мнение, без вслушване в чуждото. В България „комунизъм” започнаха да творят политиците по попския принцип: „не ме гледай какво правя, а слушай какво ти говоря”. Комунизмът според описанието му в Комунистическият манифест не се изразява в лъжа, измама, кражба, насилие и пр., но така го описват тези, дето го критикуват, без да виждат или правейки се, че не виждат, че сами са носители на такива черти. Никой не обръща внимание, че построеното по време на социализма не беше на комунистите, а на целия народ. Построено е с парите на тези, които сега са пенсионери и някои „демократи” искат да им забранят да гласуват. Какво се получи с тази собственост? Беше приватизирана от управниците, които сега викат: дръжте крадците-комунисти! По долу показвам кое беше общонародна собственост. То е строено с парите на работещите в НРБ. Парите от данъците отиваха в държавния бюджет и там се разпределяха за пенсии, ново строителства, дотиране на нерентабилните производства. Системата беше друга. Не правете сравнение с днес. Напънете се и постройте и вие нещо такова и тогава правете сравнение с миналото.

Мисля, че в статията, която съм написал, няма внушения, че „старата голяма България” не е съществувала. Винаги се стремя да вземам от другите мнения това, което споделям. Комар е добре запознат с археологическите находки в Украйна и аз приемам неговото мнение. Иначе по отношение на изворите, там си правя преценките сам. Използвам случая да пусна и тук сведението за българското селище, открито край Болшие Тархани на Волга. http://old.kpfu.ru/amku/tarhan.htm Времето се отнася за Волжка България, но възниква въпрос дали това селище не е било и в очертанията на старата голяма България?

Фактически с тази статия украинският археолог Александър Комар слага точка на спекулациите с „българския произход” на „погребенията” в Малая Перешчепина и Вознесенка. Написаното се базира на търсенията на руските и украинските археолози по земите на Северното Причерноморие. Правейки анализ на откритото, което се оказало много бедно, А. Комар достига до извода, че в периода V-VII в. въпросните земи не са били населени от номади, поради неблагоприятният за прехраната на конете климат. Заключителните думи са: „Историята на номадите в Северното Причерноморие през V - VII в. е преминавала под знака на адаптацията към природата. Именно природните фактори са определяли зоните, където са живеели номадите, тяхната численост, материално благосъстояние и военнополитическа активност. Очевидно те [природните фактори] са станали главна причина, след преселването на кутригурите заедно с аварите в Панония през 568 г. и до появата на хазарите през 679 г., в Северното Причерноморие да не е известно ни едно забележимо племенно обединение на номади. Тази празнота не е в състояние да запълни и разтягането на границите на прикубанската „голяма България”, основаващо се на невярна интерпретация на източниците. И оскъдния археологичен материал, и палеоклиматичните данни еднозначно отричат наличието на предпоставки за „консолидация на българските племена” в Северното Причерноморие в края на VI — първата половина на VII в. На дневен ред днес излизат новите реалности на епохата, изискващи отказ от многото историографски стереотипи, но едновременно с това ликвидиращи едно от „белите петна” в историята и археологията на ранносредновековните номади от Източна Европа.” (с. 199-200)

Когато Иво Инджев пишеше в „Демокрация” го четях. Когато, обаче скочи на Паметника на Съветската армия, разбрах що за птица е: или е голям злобар, или преиграва. Все едно – не ме интересува. За мен истински демократ е този, който не се заканва на паметника. Който му скача, просто е реваншист!

Всъщност проучването е същото на НЦИОМ, но явно различните сайтове си вадят данните от него тенденциозно. В сега.бг също са си спестили сведенията: „Само 31% избират да живеят при демокрацията след 1989-а година, а 22% желаят да напуснат България, което е изключително тревожно.” http://www.segabg.com/article.php?id=666349

Още едно проучване 22% от младите искат да напуснат България 19.09.2013 Според данни от социологическо изследване за познанията на младите хора в България за диктатурата, разработено от център "Хана Аренд" и финансирано от Европейския парламент, 76% от младежите у нас не знаят нищо за лагера край Ловеч. Социологът Васил Кадринов коментира, че близо 18% от младежите в страната искат да живеят по времето на Тодор Живков. Само 31% избират да живеят при демокрацията след 1989-а година, а 22% желаят да напуснат България, което е изключително тревожно. 30% не свързват с нищо Берлинската стена, 62% не знаят причината за смъртта на Георги Марков, 41% не могат да преценят каква е била ролята на ДС при комунистическия режим. 30% не знаят в кой град се намира Европейския парламент, а половината не могат да преценят дали съветската армия в България е била окупатор или освободител. Според 41% забогателите след 1989-а година са мафиоти и мутри. В своя декларация правозащитници, социолози, историци и литературоведи настояват българският комунизъм да влезе в учебните програми на просветното министерство. Те призоваха още министерството да включи в програмата по литература "Задочни репортажи за България" на Георги Марков и други творби на автори, преследвани преди 1989-а г. http://bulgaria.actualno.com/22-ot-mladite-iskat-da-napusnat-Bylgarija-news_438924.html На такива като Иво Инджев казват еничари. Паметникът на Съветската армия го вбесява, защото се е отрекъл от комунистическото си минало. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%BE_%D0%98%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%B5%D0%B2

Ама сте едни кавалери...

Поздрав за именниците! Михаил Йончев - Вяра, Надежда, Любов (2010)

Спасителят на женските сърца се казва САЛВАДОР! http://www.google.bg/imgres?imgurl=http://i54.tinypic.com/334m2dh.jpg&imgrefurl=http://tvnovellas.blogspot.com/2011/01/salvador-de-mujeres-10-1840-0240.html&h=400&w=400&sz=28&tbnid=Hr7t7vQrXHdaDM:&tbnh=90&tbnw=90&zoom=1&usg=___Ahj8tTe6OugJsrmeu9xd0ko7jI=&docid=0_ddver_Ewx2uM&itg=1&sa=X&ei=g1w3Uo3FNsSShQeNy4HQAw&ved=0CEoQ9QEwBw&dur=259

Въпросният „барелеф” се казва картуш: Картуш (от френски. cartouche, от итал. cartoccio – свитък, руло) – е декоративен елемент (украса) върху сградата, обикновено във вид на щит или не до края разгънат свитък, на който са изобразени герб, емблема, или някакъв девиз. Гипсови и дървени картуши са украсявали входовете на дворците. Били са много разпространени през XVI-XVIII в. Повече в http://enc-dic.com/architec/Kartush-88.html Конкретният картуш изглежда е измислен от княз Фердинанд, но може да е идея и на архитекта Фридрих Грюнангер. Тематиката е военна или ловна. Виждат се: колчан с краища на стрели, лък, военна брадвичка-алебарда, връх на стрела, връх на копие, дръжка на сабя или кама (с орловата глава), дъбови листа, лаврови клонки, в средата главата прилича на куче, зад него са контурите на ръкопис (въпросния свитък), отгоре е змей или дракон. Под сводестата част е имало герб, но не е известно дали е бил българския или на Фердинанд.

Вероятно правилно е изписано с азбуката на Петър Добрев, но тя е измислица за лековерни. До нас не са достигнали свидетелства за наличие у прабългарите на някаква реална писменост, камо ли цяла азбука. http://ru.wikipedia.org/wiki/Булгарский_язык

Я напишете „българин” на прабългарски, да видим как изглежда.

Апаратите Вояджър 1 и 2 са съответно третия и четвъртия обект с човешки произход, напуснали Слънчевата система след Пионер 10 и 11, изстреляни през 1972 и 1973 г. Апаратите Пионер носят плочи, съдържащи информация за времето и мястото на изстрелването им. На Вояджър има златна плоча, която съдържа записи на звуци и снимки, изобразяващи разнообразието на живота и културите на Земята. http://bg.wikipedia.org/wiki/Златна_плоча_на_Вояджър След 43 г. Валя Балканска разбра как песента й е изпратена в Космоса 02.07.2011 Уникален кадър на Валя Балканска, докато пее “Излел е Дельо хайдутин” в малката класна стая; Мартин Кейниг показва новата си книга “Гласове и образи от България”, която представя у нас. След 43 г. Валя Балканска разбра защо и как всъщност изпълнението й на “Излел е Дельо хайдутин” стига до Космоса. Всичко й разказа същият онзи американец, който на 27 юни 1968 г. направи записа на песента й в малка класна стая. Мартин Кейниг тогава работи като учител по танци и в Колумбийския университет, и в нюйоркска гимназия с изучаване на руски и китайски език. Именно в средното школо се запалва любопитството му към страната ни. “Всички българи от мисиите и консулството в Ню Йорк пращаха децата си да учат китайски и руски. В моя клас имаше едно момче, което ми каза: “Г-н Кейниг, вие трябва да отидете в България.” „Така и стана”, спомня си етнологът. Преди това негова колежка - Етел Райм, вече се е захласнала по музиката ни и фолклора. Чува на фестивал в Копривщица изпълненията на народни песни през 1965 г., подаряват й касетки, с които тя се връща в Америка. Така че, когато Кейниг й разказва, че е решил и той да посети далечната страна, за да направи записи на музика и танци, Етел му предлага да го придружи. Преди обаче да нарами всякаква звукозаписна техника, да води техници със себе си, той идва в България през 1966 и 1967 г. “Първия път тук прекарах 5 месеца. Работех не само тук, но и в Югославия. Тогава осъзнах, че общностите и фолклорът няма да живеят още дълго”, разказва Мартин. По това време той вече е основал неправителствена организация, която се занимава с проучване, документиране и представяне на традиционната култура. Мартин се свързва с Комитета за връзки с чужбина и оттам се съгласяват той да направи записи на българския изворен фолклор. В САЩ заедно с колежката си Етел прослушва записите от Копривщица. Чуват Валя Балканска и си казват, че трябва задължително пак да я видят. “Дойдохме през 1968 г. със записващ инженер. Донесохме генератор, в случай че няма ток. Имахме всякакво оборудване, перфектни микрофони.” От комитета му предлагат други имена на изпълнители. Валя Балканска е едва на 27 г., съвсем непозната на хората, пееща в Смолянския ансамбъл. И Мартин, и колегите му са категорични, че държат на младото момиче. “Те ни казаха, че щом знаем какво искаме, те ще ни помогнат. Евгения Камова от комитета разбираше какво правя, подпечата ми командировката. Така тръгнахме на терен и започнахме да събираме музика от България”, обяснява ученият. Дълго търсят подходящо помещение, в което да запишат Балканска. Понеже няма музикално студио в района, слагат техниката в класна стая с нисък таван и с твърди повърхности. “Помещението беше дълго 10 м и широко 7-8 м. Валя беше в единия край на стаята, а гайдарите - в другия, за да се раздели звукът. Пред всеки имаше по един микрофон. Ако слушате този оригинален запис на песента, ще усетите, че там няма какофония - чува се и гласът на Валя, и музиката на гайдарите”, казва Мартин. Те не избират професионални гайдари, а миньори. “Стефан Захманов от Соколовци и Лазар Каневски от Момчиловци бяха толкова фантастични, защото свиреха от сърце”, спомня си Мартин. Тогава не разбира много какво се пее, макар вече да започва да поназнайва езика ни. “Повечето народни песни бяха на диалект, но разбирах контекста, за който се пееше. Знаех, че става въпрос за хайдук и че това беше страхотна музика. Това ми стигаше.” След като са готови със записите, учените се връщат в САЩ. Мартин и Етел правят селекция на музиката в специален лейбъл Nonеsuch Explorer Series през 1970-71 г. “Това бяха изпълнения от различни краища на света. Два от записите бяха от България. Всички колежи в Америка, в които се изучаваше етнология, получиха от тези касетки”, обяснява Кейниг. Междувременно той идва пак на няколко пъти в страната ни, въоръжен с три фотоапарата през гърдите, за да документира един залязващ свят. Мартин всъщност няма много общо с излитането на записа на “Излел е Дельо хайдутин” в Космоса. Карл Сейгън, който основно участва в програмата “Вояджър”, се спира на него, докато търси музика от всички части на планетата. “Карл Сейгън беше помолен от НАСА да направи записи, в случай че има извънземни - да им дадем представа за това какво има на планетата Земя. Той записа поздрава “здравей” на 50 или 60 езика, всички азбуки, как изглеждат буквите, какви са мъжът и жената. Имаше дискусия дори дали да са голи, или не, накрая решиха да са голи. Записа различни звуци, като капенето на вода в чаша. Трябваше да подбере и най-добрата музика от планетата”, обяснява Мартин. Сейгън първо се спира на Бах, Бетовен, Брамс - класическата западна музика. Срещата му с двама етномузиколози - Робърт Браун и Алан Ломакс, променя представата му какво трябва да има на “Вояджър”. “Ломакс разбира концепцията, че музиката се създава от общностите, а не от един човек, който седи и пише ноти и после те се изпълняват от сцена. Брамс и Бах са невероятни, но музиката на Земята идва от селото - от хората, живееши един с друг и празнуващи това, че са заедно”, обяснява Мартин. Тогава Сейгън се спира на 27 селекции на песни от цял свят. Той чу и изпълнението на Валя Балканска и каза: “Трябва да сложим и тази песен. Така че нямах нищо общо с пускането на песента в космоса.” „Моята роля беше в избирането заедно с колежката ми Етел на Валя и пускането на записа”, казва скромно Мартин. Всички в програмата “Вояджър” участват безвъзмездно - никой не получава пари за това. Мартин най-много съжалява, че не успява да каже на Балканска за постижението й. След записа в Копривщица той праща копия на комитета и ги моли да ги разпространи. По-късно казва и новината за Космоса на хората от комитета. С Валя се виждат едва преди 10 г., когато тя е на турне в Щатите и има концерт в Сиатъл. Срещат се за кратко и не успяват да си поговорят много. Срещнаха се пак тази седмица - на същата дата - 27 юни, 43 г. след събитията в онази малка класна стая. “Не можах да позная Смолян, но разбрах колко много приятели имам още там”, усмихва се той. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=949598

Българската песен „Излел е Дельо хайдутин” отдавна трябва да е излязла извън Слънчевата система. http://twikle.com/nasa-r-846-701.htm http://www.youtube.com/watch?v=_jovBWpt7l8

Значи тогава, възстановявянето на надписа е направено в подкрепа на другия девиз: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” Обстановката през 1944 г. не е била като в 1880 г., че да се придава същото значение на девиза.

Ако е така, значи оригиналният девиз „Съединението прави силата”, е възстановен от Георги Димитров. Може би защото е искал да съедини България, Сърбия и Македония в една федерация. Аз в другата тема съвсем сериозно написах, че този девиз днес не е актуален. Княжество България и Източна Румелия отдавна са съединени. А да се присъедини и Македония, засега няма никакъв шанс. Девизът над Народното събрание е анахронизъм, но трябва да си стои като част от миналото. Не трябва обаче да се злоупотребява с него, като се сочи на депутатите за пример. Те могат да бъдат единни, но не и „съединени”.

И кой всъщност е бил националният девиз през тези десет години? И защо е махнат „Съединението прави силата”?

Все едно и също дъвчем във форума. Тази тема за Съединението вече я разглеждахме с оригиналното й заглавие. http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=13815&page=2 Там в пост 25 съм цитирал Стефан Цанев. Ще го цитирам отново, за да се събере цялата история на девиза на едно място. „Министрите чиновници вдигал и свалял сам царят [Борис ІІІ]. Важното било те да не отговарят за дейността си пред Народното събрание, да не зависят от народните представители и от народа, а да отговарят само пред Негово Величество и да зависят само от неговото височайше благоволение - т.е. царят превръщал министрите чиновници в безпрекословно послушни само нему марионетки, а Народното събрание лишавал от глас и от власт, Народното събрание било за пред хората, за пред света... Обаче XXIV Народно събрание взело, че дръзнало да се меси в управлението (в това събрание се били промъкнали 20-30 народни представители, които по стар вреден навик отправяли неприятни питания към правителството), тогава царят на бърза ръка го разтурил още след първата му сесия и наредил на министър-председателя си Кьосеиванов да проведе нови избори - Кьосеиванов запретнал ръкави и с помощта на полицията така подбрал и така избрал народните представители, че в следващото, XXV Народно събрание успели да се промъкнат само 4-5 подло замаскирали се опозиционно настроени депутати, но на тях... въобще не им давали думата; това не му стигнало на Кьосеиванов, ами взел, че изчегъртал от фасадата на Народното събрание стария надпис „Съединението прави силата" и го сменил с нов: „В единението е силата" - и това Народно събрание наистина било напълно единно, напълно единомислещо, единодействащо, напълно единодушно и единогласно (само Народните събрания по време на социализма ще се опитат да му съперничат): всички внесени от правителството (разбирай - от царя) законопроекти се одобрявали без разисквания, с ура и акламации!”

Историята на девиза "Съединението прави силата" върху българския герб 1. На 27 май 1880 година в София се провежда 45-то заседание на ІІ Обикновено народно събрание. По това време, по силата на Берлинския договор /1878/, България е разделена на три части - самостоятелното Княжество България, автономната област Източна Румелия и поробената все още Македония. На заседанието се обсъжда “Закон за рязане на монети в Княжеството”. Именно в хода на провежданите разисквания Стефан Стамболов прави предложение на гърба на българските монети в лента да се изпише девизът “Съединението прави силата”. Макар в документите от заседанието да няма мотивировка на това предложение, съвсем очевидно е, че на първата българска монета се възлага историческата мисия да прокламира правото на българите да живеят в обща държава. За това, че думата “с ъ е д и н е н и е” не е използвана в някакъв отвлечен смисъл, а в прякото значение на Съединението, на обединяването в едно цяло на Северна и Южна България, има достатъчно потвърждения. Те се съдържат както в изказванията на депутатите, така и в изображението върху монетата. Там е гравиран венец, съставен от житни класове, цветове на роза и лаврови листа. Ето как обяснява тяхната символика депутатът Ковачев: “Само една забележка имам върху житните класове и ружевите цветове. С това, мисля, се представляват нашите местни произведения. Затова трябва да има и лаврови листа, защото това растение се среща в южната част на нашето общо отечество – в Македония; и така ще бъдат представени заедно трите му части.” А депутатът Грънчаров допълва: “Като приемаме трите цвята, които означават трите части на нашето отечество, думите, които предложи г. Самболов, ще бъдат твърде уместни.” Така този девиз става израз на една политическа задача, на непреодолимия патриотичен и революционен подем за Съединението на Северна и Южна България, осъществено на 6 септември 1885 година. http://www.baga-tur.com/e107_plugins/forum/forum_viewtopic.php?2395 2. Според протоколите на Второто народно събрание от 1880 г. девизът „Съединението прави силата” е бил добавен по предложение на Стефан Стамболов, тогава депутат в събранието. При това идеята на Стамболов е била лентата с девиза да бъде включена в самия герб. Още преди внасяне в Народното събрание на проекта на този закон, на българското правителство е предложен за одобрение модел за отсичане и доставяне на монети. Счита се, че моделът е бил изготвен от английската фирма от Лондон „Ралф Хийтън и Синове” под надзора на Кралския монетен двор. На реверса на модела е изписана стойността на монетата: „10 сантим 1880” (френският франк е бил тогава официалната сметководна валута в Княжество България). На лицевата страна е изобразен българският държавен герб след 1880 г. в неговия предварителен вид с лента с девиз „Съединението прави силата”. Над герба е изписано „България”. Би следвало да се приеме, че именно тази пробна монета е послужила за образец на българския герб от 1881 г. Но това изображение не е първото, което спомага за формиране на по-дълготрайния български държавен символ непосредствено след Освобождението. Прототип на монетата и на българския герб е възпоменателният медал „За възшествието на княз Александър Батенберг”, в настолно изпълнение. Този първи за Третата българска монархия медал е отсечен в Брюкселския монетен двор за отбелязване на възшествието на българския престол на княз Александър І Батенберг на 17/29 април 1879 г. Предполага се, че настолният възпоменателен медал (има и втори, сребърен, направен по същия повод за възшествието за носене на гърди) е изработен от бронз в не повече от 200 броя, които са раздадени на членовете на Учредителното народно събрание. Имало още 30 броя отсечени от сребро и 10 от злато, изглежда раздадени на ръководството на събранието, на висшестоящите членове на Управлението на руския императорски комисар в България и на монарсите от Великите сили. На аверса на настолния медал е изобразен гербът на България във вида, който присъства по-късно и на пробните сантимови монети, и който е послужил за прототип на приетия за официален вид на българския герб. Върху медала и пробните сантимови монети има очевидни грешки. Штриховото поле в щита с лъва отговаря на син цвят, знамената не са трикольорни, а на тях също е изобразен лъв. Под щита и щитодържателите има лента с надпис „Съединението прави силата”. Визуалното сравнение на монетата с медала показва стопроцентово съвпадение на вида на аверса им. Което е озадачаващо предвид сведенията, че те са изработени на различно място. Излиза, че или между Брюксел и Лондон е бил разменен първоначален модел на страната с герба, или сведението, че пробната монета е отсечена в Лондон не е вярно. Със сигурност обаче може да се каже, че авторът на българския герб от 1880 г. е бил белгийски хералдик, вероятно от Брюкселския монетен двор. Последното се вижда съвсем определено, когато се сравни вида на герба, изобразен на възпоменателния медал и пробната монета, с герба на Белгия, утвърден с кралски указ на 17 март 1837 г., след като страната е призната в 1830 г. за самостоятелна държава. В предложения вероятно от професионалните хералдици от Брюкселския монетен двор български герб, е отчетено, че лъвът в последния е коронован и са махнати някои подробности от украсата. Впечатляващо е, обаче, че девизът „Съединението прави силата” е буквален превод на „L`union fait la force”, както е в белгийския герб. Посочените несъобразности са поправени при вече отсечените в 1881 г. първи български монети, които са стотинкови, както и в официалния вид на българския държавен герб, появил се на първа страница на „Държавен вестник” през януари същата година, като лентата с девиза е заменена с декоративен елемент. Тези монети от 2, 5 и 10 стотинки са били вече действително изработени в Англия от фирмата „Ралф Хийтън и Синове” и под надзора на Кралския монетен двор. По всичко изглежда лентата с девиза е отпаднала по технически причини. Дори на пробната монета, която е с диаметър 30 мм той трудно се разчита, а отсечените монети от 2 стотинки имат диаметър 20 мм, което прави невъзможно изписването на надписа върху тях. Затова и още в закона за рязане на първите български монети надписът „Съединението прави силата” е предвиден да бъде изписан отделно, под герба. (Цитат 2 е от: К. Гербов. Установяване на вида на българския държавен герб след Освобождението.) Това е по документи. От тях излиза, че Стефан Стамболов изглежда си е харесал девиза „Съединението прави силата” от медала за възшествието на Александър Батенберг и го е предложил за монетите. Дали този девиз е сложен на българския герб от белгийския гравьор или от проектанта на герба, ако е имало такъв - не е изяснено. Като че ли нямаме основание да считаме, че девизът „Съединението прави силата” е измислен от Стефан Стамболов.

Троян от рода Дуло?

Имаш домашна за "топлинни загуби от топлопреминаване и инфилтрация"? Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com: http://search.pomagalo.com/?keyword=%F2%EE%EF%EB%E8%ED%ED%E8%20%E7%E0%E3%F3%E1%E8%20%EE%F2%20%F2%EE%EF%EB%EE%EF%F0%E5%EC%E8%ED%E0%E2%E0%ED%E5%20%E8%20%E8%ED%F4%E8%EB%F2%F0%E0%F6%E8%FF&sa=1