К.ГЕРБОВ

Ще стане дума за пощенски марки на Гърция, Чехословакия и Ватикана. Любопитно е отношението на всяка от споменатите държави към събитията, свързани с делото на Кирил и Методий, демонстрирано чрез сюжетите на марките, официално издадени от съответната поща. Както е известно, пощенските марки се издават от пощенската администрация на съответната държава, като при определяне на повода за издаването и на конкретния вид на изданието се взема мнението на най-различни ведомства и специалисти. Съществуват и специални експертни съвети по маркоиздаване. По този начин пощенските марки на практика отразяват официалната позиция по съответната тема на държавата, която ги е пуснала в употреба. Казва се, че „пощенската марка е визитна картичка на страната, която я издава”. Накратко за историята При разглеждане на Европейското средновековие, преди всичко трябва да се има предвид една съществена особеност - тясната връзка, преплитането между политическата и духовната исто¬рия. С привлекателните за времето си черти, християнските идеали успяват за кратко време да станат популярни в цяла Европа, довеждайки чрез религията до обединяването и сплотяването на различните етнически групи в единонационални държави. Едновременно с това християнското учение, като официална държавна религия, поддържана и от владетелите, е служила за оръжие в ръцете на политическия апарат на консолидираните вече държави в тяхната експанзионистична политика спрямо все още „непретопените” народи. За Европа IX век е време на големи политически събития. След разпадането на най-значителната политическа сила в началото на века в Западна Европа - Франкската държава, се образуват две самостоятелни монархии - Франция и Германия, както и теократска Папска държава. В средата на века Германската държава се управлява от Людвиг Немски, а Папската - от папа Николай I, който обединява едновременно светската и духовната власт. В същото време другата голяма политическа сила в Европа - Византия, владее днешните гръцки територии, значителна част от Мала Азия, Сицилия и Южна Италия. Император е Михаил III. Между тези велики сили се намират две значителни славянски държави - Великоморавия и България, към които си проправя път западната християнска експанзия. Великоморавия, обхващаща главно земите на днешна Чехия и Словакия, дори попада под политическата и духовна власт на Франкската държава, но при княз Ростислав (846-869) се обявява за независима. Ростислав отказва да плаща данък на немското кралство и решава да се освободи от влиянието и на немските епископи като създаде самостоятелна славянска църква, която да обедини чехи, моравци, панонци и словаци върху общността на езика им. Това означавало християнската проповед в църквите и богослужението да се извършват и на славянски език. Търсейки и политически съюзник в тези си намерения, Ростислав се обръща през 862 г. за помощ към Византия. На европейската историческа сцена се появяват фигурите на Кирил и Методий. За самата Византия те не са случайни личности. Родени в семейството на виден византийски сановник, заемащ длъжността помощник на стратега на Солунската област, на тях отрано се възлагат няколко дипломатически и проповеднически мисии. По-старият брат Методий (815-885), известно време е бил управител на славянската област около Солун, след което отива в манастира „Полихрон” на планината Олимп в Мала Азия. Там отначало е монах, а после става игумен. Методий е монашеското му име, гражданското не е достигнало до нас. Константин (827-869), наречен в края на живота си Кирил, учи в Магнаурската школа в Цариград, където става отличен познавач на философията и филологията. Откроявайки се с красноречието си и полемичната си дарба, той получава титлата „философ”. През 851 г. Константин е изпратен с мисия в защита на християнството и византийската култура при сарацините в Арабия. През 859-860 г. вече двама, братята са при хазарите в Херсон, Кримския полуостров. Създаването на първата славянска азбука и Великоморавската им мисия, започнала в 863 г., е последното и най-великото дело на Кирил и Методий. Малко преди смъртта си Константин става монах и приема името Кирил. „Св. Кирил - Константин Философ” е името, под което е познат братът на св. Методий в по-старата литература. Така го споменават в първите жития, така го отбелязва и Йосиф Асеманий в своите „Календари на вселенската църква”. Днешното, употребявано у нас име св. Константин - Кирил Философ е погрешно и именно то е причина много стари стенописи, носещи надпис „Св. Кирил Философ”, да се приемат като изображения на славянския апостол св. Кирил. На стенописите всъщност е изобразен свети Кирил Александрийски (цариградски патриарх, като правило той винаги е в архиепископски одежди), който също е наричан Философ, но не е ставал монах, когато човек се лишава от всички светски прозвища. * * * Пощенско-филателните издания за Кирил и Методий на Гърция, Чехословакия и Ватикана, които са наследници на историческите участници във Великоморавската мисия - Византия, Великоморавия и Папската държава, са доста своеобразни. Може да се каже, че те се допълват едно с друго, тъй като всяка държава е разгледала събитията от различен, „свой” зрителен ъгъл. В пощенските миниатюри съжителстват отгласът от отминалите събития и съвременния поглед върху тях. Наблегнато е на историческата истина, като за сюжети са използувани изобразителни фрагменти, отговарящи със съдържанието си на текстовете от най-старите запазени жития на Кирил и Методий. Събрани заедно, изданията на тези три страни оформят от три гледни точки една обща представа за апостолската мисия на двамата братя сред славяните. Пощенското издание на Гърция от 1970 г. Четирите марки, първодневният плик и първодневният печат, издадени от пощенската администрация на Гърция на 17 май 1970 г., много подробно и последователно разказват за началото. Изданието е озаглавено: „Мисионерите Кирил и Методий”. Първодневният плик илюстрира във факсимиле фрагмент от „Житие на блажения отец наш и учител Методий, архиепископ Моравски”, гл. V (отдолу под факсимилето е даден гръцкият превод. Фрагментът гласи: „Изпратиха от Моравия пратеници до цар Михаила, които казаха така: Ние, с Божия милост, сме здрави. При нас са надошли мнозина учители християни от Италия, от Гръцко и от Немско, които ни учат различно. Но ние славяните сме прости хора и нямаме човек, който да ни настави в истината и да ни обяснява смисъла на Писанието. Затова, добри господарю, изпрати ни такъв мъж, който да ни направлява във всяка правда.” Марката от 0,50 драхми от изданието показва мозаечно изображение от църквата „Св. Димитър” в Солун, представящо патрона на храма, редом с две деца. Както знаем, св. Димитър е покровител и на град Солун. Включвайки мозайката в пощенското издание, авторите са искали да насочат вниманието към определен момент от разказа от житието, като илюстрират думите на император Михаил ІІІ, отправени към Константин Философ: „Иди, като вземеш със себе си и брата си, игумена Методия. Защото вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски”. Включена в пощенското издание мозайката внушава още, че двете деца до св. Димитър са Кирил и Методий. Възможно е художникът на марката да е имал предвид и това. Но изглежда е станала грешка, тъй като в статиите в интернет за Солун се сочи, че паното е от края на VІ - началото на VІІ в., когато бъдещите славянски просветители още не са били родени. Създаването на славянската азбука и превеждането на първите богослужебни книги на славянски език - това миниатюрно изображение от руския Радзивиловски (Кьонигсбергски) летопис от XV в. е поместено като диптих върху две марки от 2 и 10 драхми. Според „Житие на блажения наш учител Константин Философ” създаването на азбука не е било наложително при изпълнение на Великоморавската мисия, но след като чул предложенията на Ростислав и Михаил, философът казал: „аз с радост ще отида там, стига само да имат писменост на своя език”. След което пояснил, че без да бъде записано това, което той ще каже, скоро думите му могат да бъдат изопачени и да бъде обвинен в ерес. Така от съображения за презастраховане била създадена първата славянска азбука. Марката със стойност 5 драхми представя сцена, нефиксирана в пространните жития на Кирил и Методий, приемани като исторически за най-достоверни. Изобразен е византийският император Михаил III, който разговаря с братята-просветители в навечерието на мисията им. Времето, когато става разговорът, е подчертано с книгите, които първоучителите държат, готови да тръгнат за мисията си. Би могло да се приеме, че това са преведените вече първи най-важни богослужебни книги. Но според житията, в Цариград Кирил бил превел и написал с новата азбука само няколко евангелски слова. Едва във Великоморавия според житието на Методий, той и брат му Кирил превели псалтира и евангелието с апостола с избрани църковни служби. В случая изображението на тази последна марка в изданието на Гърция, чрез присъствието на император Михаил ІІІ подсказва, че сюжетът е включен, за да се подчертае политическия момент - водещото участие на Византия във Великоморавската мисия. Ликовете на Кирил и Методий в атинския първодневен печат от 17.5.1970 г., са представени според приетата иконография светите братя да се изобразяват с атрибутите на сановете, с които напускат този свят.Затова Кирил е в монашеско расо, а Методий - в архиепископски, характерни за източното православие одежди. Последното, както ще видим по-нататък, е грешка. Пощенското издание на Чехословакия от 1935 г. През 1935 г., отбелязвайки 1050-годишнината от смъртта на Методий, Чехословакия издава три марки с еднакъв сюжет в различни цветове и стойности - 50 халера, 1 и 2 чехословашки крони. Това е най-старото познато ни изображение на Кирил и Методий във филателията. Няма да бъде пресилено, ако кажем, че в полиграфично отношение то е и най-издържано. Изключително прецизната и майсторска гравюра на Б. Хайнц ни показва Кирил в монашески, а Методий - в архиепископски одежди, застанали пред разпятието, и държащи разтворена книга - на едната страница с изображение на Христос Вседържител, а на другата страница с глаголическия текст: „искони бе слово, и слово бе у бога, и бог бе слово, се бе искони у бога”. Този текст, който днес се чете - „в начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото, всичко беше в началото у Бога ”, доказва че и създателите на чехословашките марки са се придържали към историческите факти, като са ползвали „Житие на блажения наш учител Константин Философ” и по-специално гл. ХІV, в която е упоменато, че тези думи, с които започва както Йоановото евангелие, така и Изборното, са първите преведени от гръцки на славянски. Твърди се, че превеждайки първите славянски книги, Кирил и Методий са ползвали диалекта на българските славяни от околностите на Солун. Марките на Чехословакия обаче като че ли не потвърждават това. Излиза, че и моравците са знаели български. Другият много важен момент в марките е азбуката, на която е написано евангелието. Тя е глаголица. Заслужава да се обърне внимание и на присъствието на разпятието в композицията на марката. То намеква за факта, че архиепископ Методий е въвел при моравците славянския език при богослужението, но запазил по изричното настояване на папата латинския (католическия) религиозен обред, тъй като Моравия била в диоцеза на Рим. Пощенското издание на Ватикана от 1963 г. Поредицата на Ватикана от 22 ноември 1963 г. отбелязва 1100-годишнината от началото на апостолската мисия на Кирил и Методий сред славяните. С издаването на тези марки днешната наследница на Папската държава иска да покаже и своето участие във Великоморавските събития, а то не е маловажно. Нито Кирил, нито Методий, нито някой от техните сподвижници е имал църковен сан. Великоморавия е влизала в обсега на влияние на Западната църква и затова византийският император Михаил III, не искайки да влезе в конфликт с папата, изпраща в Моравия хора, нямащи свещенически сан, т. е. нямащи право да извършват богослужение. Подтиквани от желание да укрепят делото си и поканени от папа Николай I, в края на 867 г. Кирил и Методий пристигат със своите ученици в Рим, където смело и компетентно защитават пред папа Адриан II (папа Николай I междувременно е починал) правото на славяните да извършват богослужение на своя език. Било поради убеденост в правотата на тяхната мисия, а и поради политически съображения - за да задържи западните славяни под свое влияние, папата признава славянския превод на евангелието, благославя славянските книги и посвещава за свещеници Методий и най-изявените ученици на солунските братя. По-късно Методий е ръкоположен от папата за пръв славянски епископ на Панония и архиепископ на Моравия, и така Папската държава дава благословия върху славянската мисия на двамата братя. Изтощен от голямата работа, на 14 февруари 869 г. в Рим почива Кирил. Погребан е в базиликата „Свети Климент (Сан Клементе)”, откъдето са два от сюжетите на пощенските марки от поредицата на Ватикана. На стойностите 30 и 150 лири образите на Кирил и Методий са предадени по стенописите, рисувани в базиликата от Пиетро Расини в началото на XVІІІ в. Третата марка от ватиканската поредица със стойност 70 лири е карта от XVI в. на Моравия, Полша и Унгария. Надписът на марката гласи: „Св. св. Кирил и Методий - славянски апостоли”. Пощенските издания на Гърция и Ватикана от 1985 г. Още един път - по повод честването на 1100-годишнината от смъртта на Ме¬тодий (6 април 885 г.) през 1985 г., Гърция и Ватикана издават пощенски марки, с които продължават филателната тема за славянските просветители в аспекта на първите си издания за тях. Гръцката марка от 5 драхми от 24 юни 1985 г. е с две изображения: на св. Димитър - покровител на град Солун и на св. Методий - славянски апостол. Последният е представен в архиепископски (отново източноправославни) одежди, благославящ, с евангелие в ръка. Марката не е самостоятелно издание, а е включена в поредицата „2300 години от основаването на град Солун”. Така Гърция, показвайки един от великите мъже на Солун, отново напомня думите на византийския император Михаил III, отправени към Кирил и Методий преди мисията им във Великоморавия: „защото вие сте солунчани”. Трите марки на Ватикана от 500, 600 и 1700 лири, пуснати в употреба на 7 май 1985 г., отново наблягат преди всичко на религиозно-просветителското съдържание на делото на славянските апостоли, благословено от папа Адриан II. Новото е в модернистичния похват в представянето на сюжетите и включването на една по-обобщаваща идея за ролята на Ватикана въобще в религиозното просвещаване на славяните. Ако за другите чуждестранни пощенски издания за Кирил и Методий се е установила негласна традиция да се репродуцират или имитират стари изображения от мозайки, стенописи и миниатюри, то поредицата на Ватикана от 1985 г. се отклонява от тази практика. На първата марка от тази Ватиканска поредица славянският апостол св. Методий е представен в одеждите на католически архиепископ със съответния жезъл в ръка, проповядващ с икони „Христос Вседържител” и „Богородица с детето”. Следващата марка илюстрира момент от Пространните жития: двамата братя намират в морето край Херсон (на Кримския полуостров) мощите на папа Климент I Римски и по късно ги отнасят в Рим, където са положени в църквата „Св. Климент”. Последната марка развива в религиозен план съвременната идея за мир и сътрудничество в Европа - показани са св. Бенедикт, св. Кирил и св. Методий като покровители (патрони) на Европа. Обявяването на светите братя Кирил и Методий за съпокровители на Европа, заедно със св. Бенедикт, е станало от папа Йоан Павел ІІ на 31 декември 1980 г.. Изводите Представените марки, дело на няколко държави, показват историята за Кирил и Методий такава, каквато тя е разказана в техните най-ранни жития. Тази история накратко може да бъде резюмирана така: Византийските високо ерудирани сановници - дипломатът Константин Философ и брат му игуменът, бившият областен управител Методий - по молба на великоморавския княз Ростислав и по поръка на господаря им - византийския император Михаил ІІІ, осъществяват църковна мисия във Великоморавия. Със създадената от тях азбука, наричана „глаголица”, превеждат на славянски език някои от християнските богослужебни книги (конкретно се сочи Изборното евангелие). В Рим Кирил и Методий защитават пред папата идеята в християнските църкви богослужението да се извършва и на славянски език. Папа Адриан ІІ приема това, освещава първите богослужебни книги, написани на славянски език и ръкополага Методий за пръв славянски архиепископ, като му дава указания да извършва литургията първо на латински, а след това на славянски. След смъртта на Методий в 885 г. богослужението на славянски език обаче е забранено. Учениците на Методий са изгонени от Великоморавия, като някои дори са продадени в робство. Чехи и словаци са лишени от богослужение на роден език и им е наложена латинската азбука. На практика Великоморавската мисия завършва безрезултатно. Голямата измама Възниква въпросът: а каква е връзката на историята за Кирил и Методий с историята на България? Защо у нас светите братя са толкова популярни, че даже се издигат гласове, денят на честването им да бъде обявен за национален празник? Отговорът дават българските икони. Когато ги погледнем, със съжаление разбираме, че някъде от 150 години насам църквата ни заблуждава, представяйки ни изображения, според които Кирил и Методий са създали азбуката, която наричаме "кирилица". Тя е залегнала в основата на българската просвета и култура, на нея пишем и днес. Чехословашките марки обаче показват, че създадената от Кирил и Методий азбука е глаголицата. Която очевидно е била неудобна за изписване, непрактична и затова не е чудно, че в България не намира разпространение. На нейно място се появява друга азбука. Наречена „кирилица” в чест на първоучителя Кирил, тя на практика отрича азбуката, създадена от самия него. 19 (някои сочат 24) от буквите в новата азбука повтарят главните букви от гръцката азбука. Това са: А, В, Г, Д, Е, І, Н, К, Л, М, N, О, П, Р, С, Т, Y, Ф, Х. Излиза, че практичните българи са предпочели за своите нужди да пригодят познатата им гръцка азбука, като добавят към нея няколкото букви, изразяващи характерните славянски фонеми. Чехите и словаците също създават на база на латинската азбука, своя такава, добавяйки и те нови букви за предаване на славянската фонетика. По същия начин са постъпили и поляците, даже и турците. Май единствено ние, българите, сме единствените, създали своя азбука на базата на гръцката. В това няма нищо чудно, като се има предвид, че на гръцки език са били съставяни и българските каменни надписи за времето от Тервел до Пресиян. Eто за пример един надпис на Омуртаг. От него само знакът „Z” не се среща в старобългарските текстове. Какви са тези букви от надписа: гръцки или български? Българската църква ни уверява, също, че Кирил и Методий са български светци. Пайсий Хилендарски, обаче, не ги е признавал за такива. И специално отделя от светите Седмочисленици Климент, Наум, Еразъм (естествено става дума за Горазд), Ангеларий и Сава, посочвайки ги под номера 9 - 13 в главата „Имената на българските светци, колкото са просияли от българския народ” на „Славянобългарска история”. За тях Паисий отбелязва: „Тези пет светци, живели във времето на Кирил и Методий, родом българи, изучени били по елински. С Кирил и Методий станали седем учители, изкусни и премъдри.” (В „Стематографията” на Христофор Жефарович, отпечатана на кирилица, са представени изображения само на св. Наум Чудотворец от Охрид, св. Методий архиепископ Моравски (а не славянски апостол) и св. Климент архиепископ Охридски.) С въпросните пет мъже и техните ученици започва историята на българската просвета и култура. Те превеждат в продължение на 30 години книгите, по които се извършва богослужението в България, а по-късно и в повечето славянски (че и неславянски, като Румъния) страни. Езикът, на който са преведени книгите може и да е славянски, щом се възприема от населението в няколко славянски държави. Азбуката, с която са написани тези книги, обаче, е създадена в България, и Кирил и Методий нямат нищо общо с нея! Преведените в България книги не са освещавани нито от римски папа, нито от византийски патриарх. Просветното и църковното дело, започнато в България и прието в този вид в други страни, си е дело чисто българско! На практика през втората половина на ІХ - началото на Х в. са направени два опита за създаване на славянска азбука и превеждане с нея на славянски език на гръцките богослужебни книги. Първият опит на Кирил и Методий във Великоморавия е бил неуспешен. Вторият, обаче, осъществен в България по времето на княз Михаил и цар Симеон, дава трайни плодове. Изглежда глаголицата въобще не е била използвана в България, защото такива писмени паметници не са били познати в ХІV в. Затова и Черноризец Храбър твърди, че „свети Константин Философа, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, им състави (на славяните) 38 букви: едни по образец на гръцките букви, а други пък според славянската реч.” Черноризец Храбър създава лъжата за българската азбука, пишейки: „Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?”, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.” Така още от ХІV в. на българите им се втълпява, че пишат на азбуката, създадена от Кирил и Методий.

Коя е Дарина, ще разберете от последната снимка. Вероятно паркът не е неин в буквалния смисъл на думата, защото на всяка пейка виждаме герба на София и текст „Столична община”. Пространството обаче, намиращо се почти в центъра на столицата (между хотел „Хилтън” и басейна „Спартак”) е много добре поддържано и се създава впечатление, че освен общината тук участва и някакъв спонсор. За добрия вид на парка допринася и един важен фактор: на територията му няма нито едно атракционно съоръжение или павилион за подкрепителни храни и напитки! Едновременно с това редовно се коси и почиства. Алеите, които дори не са покрити с асфалт, са винаги в приветлив вид. Поне такова е впечатлението, ако не сте редовен посетител, а минавате от време на време (като мене). Освен с просторния си вид, паркът дава възможност на разходилия се из него да се наслади на гледката от там към околността в посока североизток-югозапад. Особено през сезоните, когато дърветата нямат листа, се разкриват просторни изгледи към Националния дворец на културата, хотелите „Хилтън”, „Хемус” и „Кемпински-Зографски”. На баира Лозенец пък се извисява сградата на бившия „Енергопроект”. На времето, а май и до днес, това е най-високото здание в София. Като погледнете към квартал Лозенец, може да видите нещо подобно на панорамата на Велико Търново: подаващи се едно над друго здания. Е, в Търново те са възрожденски къщи, а в Лозенец са смесица на сгради от „ранния” и „зрелия социализъм”, и „прехода към демокрация”. Тази панорама още не е завършена: там все още се строи. Пак от парка се открива и внушителна гледка към Витоша. Вижда се северното протежение на цялата планина от Черни връх до Копитото с Телевизионната кула. За съжаление и в най-слънчевия ден планината е така огряна от слънцето, че не могат да се получат снимки с бляскави и релефно очертани нейните контури и детайли. Приятно впечатление правят няколкото бабуни, „разхвърляни” в различните краища на парковото пространство. Едва ли те са естествени образования или тракийски могили. Присъствието им разчупва иначе монотонния вид на парка, което е природна даденост. От тези височинки се откриват панорамни гледки съм целия парк и заобикалящата го околност. Художникът може да си позволи в своите пейзажи да предаде и внуши определени настроения, воден от своите виждания и конкретни чувства. Безстрастната фотокамера, обаче, запечатва в хубавите дни парка на Дарина, като едно пространство, излъчващо спокойствие и уют.

Тъй като въпросния линк http://monederomanes.../vladislav1.htm интернет не ми го намира, същата текстова информация за монетите на Владислав І Влайку е поместена в друг румънски сайт http://romaniancoins.ancients.info/vladislav1.htm . Там след обяснителния текст, над репродукцията на монетите пише обаче, че са БЪЛГАРСКИ ГРОШОВЕ. Първите три изображения в поста на Иванко са на монети от една и съща емисия на българския цар Йоан Александър. В http://www.orthodoxcoins.com/bul/index.php?l=bg&s=7&t=30 тези монети са обяснени, като: Христос прав / Йоан Александър и Михаил държат знаме. Войвода на тях няма!

Не ми е технически проблемът. Това го вмъкнах като ирония. Снимката даже е много добра като документ на времето. Показва безхаберието на днешните стопани на НДК. Националният дворец на културата на Република България, закичен отгоре с емблемата на фирмата, рекламираща безсмисленото бърборене, си е абсолютен кич от вида „куче касичка”. Може да послужи за илюстрация на Байганювщината: ниска култура с мерак за келепирец. Като искат да вземат пари от реклама, да нацвъкат целия НДК. Защо има само на М-тел, пък и такава огромна? Да сложат реклама на Виктория сикрет. На този вид „култура” са ценители почти всички мъже и жени, даже и тия, дето не ги знаеш мъже ли са, жени ли. Да вземат да окичат с реклами и Народното събрание, Министерския съвет, Президентството, „Александър Невски”...Вместо да си намаляват от заплатите, обитателите на Министеския съвет могат да си изкарат нещо от реклами. Важен е принципът: щом е обявен за „национален”, дворецът трябва да рекламира всеобщи, национални ценности, а не фирмени.

Прави ми впечатление, че по телевизиите, когато излъчват репортажи от някое място, понякога в кадъра често присъства и нещо размазано. Досещам се, че това е реклама, която съответната телевизия иска да избегне, тъй като собственикът на рекламата не е заплатил нищо на телевизията. Само че избягване от рекламата няма: тя е навсякъде. Опитайте се да направите снимка в централните квартали на София, така че в тях да не попадне някаква реклама. Само ако снимате някакъв детайл, но не и панорама. Стана ми обаче страшно неудобно като българин, когато реших да снимам Националния дворец на културата. Получи се хубава снимка, но предполагам, че никоя медия няма да публикува такава. Най-отгоре на фасадата на двореца внушително присъства надписа „М-тел”! Тия от достолепната сграда на луди ли ни правят, като разправят, че той, дворецът, бил „Национален”? Ами то си пише на кого е: на Мобилтел! Недейте обаче да свързвате и нацията с тази фирма. Кръстете си го Мобилтелен дворец на културата. Е, ще трябва да обясните, че думата не идва от „мебелно теле”, ама това вече е друга тема за разговор. (Авторът на (за)бележката декларира, че не е в конфликт на никакви телекомуникационни интереси, тъй като въобще не ползва мобилен телефон, а по конвенционалния се обажда само когато няма интернет.)

Ние иначе им казваме шадравани, което е персийска дума, но сме я заимствали от турците. Имаме си и хубава българска дума - водоскоци, но тя не е добила май голяма популярност. Латинската дума „фонтан” се възприема като по-благозвучна за една европейска столица, каквато е София. Миналата седмица се разшумя около тия фонтани, които се оказва, че работели на аванта: водата, изтичаща от дюзите не се плащала. Казват, че в София бликащите вода атракционни съоръжения били 13. Снимал съм четири от тях, около които минавам. Подбрал съм по два кадъра от всеки водоскок. Те са съответно: 1,2 - на площад „Александър Батенберг” пред Археологическия музей (Президентството); 3,4 - пред Народния театър „Иван Вазов”; 5,6 - пред Народния дворец на културата „Людмила Живкова”; 7,8 - на входа в Южния парк. Приятно разхлаждане!

Синигерите в парка не са така доверчиви към хората, както патиците и гълъбите. Но когато тази зима снегът покри всичко, някои от тях се престрашиха да се приближат, виждайки, че човекът подхвърля храна на останалите птици (в случая патици). Затова е учудващо, защо синигерите са си избрали за гнездо такова оживено място, каквото е централната алея на Южния парк. Вярно става дума за края на алеята, сравнително далеч е от многолюдните места при входа и лунапарка, но тук сутрин почти всички минаващи са с кучета. Отговорът вероятно е, че все пак подходящ електрически стълб на безлюдно място няма. Мисля си, че синигерът (или синигерите), решил да отглежда рожбите си на такова необичайно място, може да е същият от по-горната снимка. Тя е правена на 20 м от мястото, където се намира стълба с гнездото, а в околността чак такова изобилие на синигери, поне аз не съм забелязал. През зимата се мяркаха около езерото два, сега докато снимах гнездото, пак по едно време бяха два, но майката (явно тя ще да е) наблюдаваше тревожно какво става, прехвърчайки от дърво на дърво. Електрическите стълбове, които служеха на времето за осветление на спокойно разхождащите се по вечерно социалистическо време граждани, през последните години не стават даже и за украса - грозни са. (Аз гледам да не попадат в кадъра, когато снимам нещо в парка.) Нищо чудно и да са опасни. Преподавателят по „Основи на безопасността” ни заръчваше: "гола жица няма да пипате дори и в магазина!" На някои такива стълбове отворите са закрити с пластмасов капак, но много зеят открити, като този. Стърчи грозно стълбът, окрадени са осветителното тяло и кабела към него, оригиналният чугунен капак отдавна е минал през пункта за старо желязо. Дебeлите захранващи кабели обаче не са успели да извадят. „Жилището” на синигерите щеше да изглежда по-луксозно без тях. Това ми е втори опит да заснема гнездо в ел. стълб. Две седмици по-рано видях синигер да излиза от такъв отвор на един стълб по-надолу по алеята. Тогава също щракнах в тъмното, но в дупката нямаше нищо. Сега, като се приближавах, се чуваше писукане, което в един момент престана. Електрическите стълбове си стоят по продължението на цялата алея. Вероятно и в други от тях има гнезда на синигери. Нещо като „Алея на синигерите”.

Щом настъпи жега, всичко живо се сеща първо за дебела сянка, течаща студена вода и сладолед. Понякога само гледането на шуртящата, плискаща се вода и съзерцаването на водните пръски, създава чувството за прохлада. Всичко това, на едно място, може да се намери в парка. От къде е изскочило зайчето, което си избира сладолед, не зная: то си беше върху фризера, аз само го снимах. Не правя скрита реклама на сладоледа. Както се вижда, бая скъпичък е. Впрочем цените са от миналата година.

Всъщност прилика има при условие, че снимката е направена, когато на Витоша има сняг и в кадъра не попадат Черни връх и Копитото. Такава реална картина се вижда и без фотоапарат от някои от южните квартали на София, разположени северно-североизточно от планината. Снимките на Витоша откъм София се получават сполучливи при специфични атмосферни условия. През по-голямата част от годината слънцето е на юг, зад планината, и северните склонове не са осветени. Необходимо е и да има ветрец, който да разкара смога, който прави атмосферата мъглива. Облаците естествено придават колорит, но когато закриват слънцето фоторезултатът е без необходимия блясък. Обърнете внимание на последната снимка: на преден план са разцъфнали японски вишни. Снимката обаче не е правена в Япония, а на булевард „България”.

Не си бях направил труда да прочета какво Петър Добрев е написал по повод на неговото разчитане на ІYI, като ИУЙ. Голяма грешка съм направил, защото се оказа, че минавайки по друг път, Добрев е стигнал до същия извод, който и аз правя. Ето какво е писал той в „Българската държавност на север от Дунав”: Е, моя скромен принос е в това, че открих, кой е Юве. Иначе „хастите” са си вид украса. Вижда се това от втората табличка на Добрев. V пък до Y си е също Ю и не е рунически знак, а латинска (а може би и гръцка?) буква, употребявана от българите в техните надписи от началото на ІХ век. В „Първобългарите - бит и култура” на Веселин Бешевлиев, в илюстрация № 11 е показано и V с хасти.

Малко пресилено знакът ІYI е приет за „прабългарски символ”. Все пак той освен в Плиска и Бяла (Варненско), е открит и в Шудиково - бивша Югославия, днес Черна гора.По-долу последователно са показани три изображения на знака, намерени на различни географски места из Балканския полуостров. Поясненията към илюстрациите са същите,както са дадени в книгата на проф. Веселин Бешевлиев „Прабългарски епиграфски паметници”, откъдето са взети. Веселин Бешевлиев приема ІYI за рунен знак и го сочи за едно от доказателствата, че българите преди създаването на славянската азбука са пишели „с черти и резки”. Като част от някакво рунно писмо, въпросният знак обаче не е разчетен. Не го разчита и проф. Бешевлиев. Затова той издига версията, че става дума за знак-символ на „небесния или висшия бог на тюрките и българите”, носещ името Тангра. Според Енциклопедия България бог Тенгри или Тенгри-хан е бог-небе на народите на Средна и Централна Азия. В книгата „Лев и Кипарис” от Алим Гафуров, която е именно за имената на народите от Средна Азия, са посочени две имена, свързани очевидно с въпросния бог. Имената са Танриверди и Танрикули. Първото е обяснено като „дар божи”, а второто - като „раб божи”. Вижда се, че източният бог се е наричал Танри, а не Тенгри. В книгата на Гафуров име започващо с Тангра, или Тенгри, няма. Името Тангра по произношение не е съвсем същото като Тенгри, но пък така компилирано, то спомага да се приеме, че думата „таггран”, разчетена върху един каменен надпис от времето на Омуртаг, е именно въпросният „източен бог” Тангра-Тенгри. (виж надпис 6 в „Списък на раннобългарските надписи по Веселин Бешевлиев” в protobulgarians.com и „Религията на древните българи” в sarakt.org). Последиците от предложеното разчитане на надписа, имат обаче фатални последици. Чрез този тенденциозен прочит, в който дочетеното е повече от наличното, в българската история влиза „богът на тюрките и българите Тангра”. В „Прабългарски епиграфски надписи” от 1981 г. Веселин Бешевлиев споменава само мимоходом за въпросния надпис, без да предава точно неговото съдържание. Резюмето обаче подвежда, защото в него се заявява категорично, че „кан Омуртаг е извършил жертвоприношение на бог Тангра”. Така само запознатите с проблема виждат измисленото присъствие на бог Тангра по българските земи, защото освен този злополучен надпис друго свидетелство няма. Съчетаването на трите знака върху каменния блок от Бяла е особено интересно и идва да ни подскаже, че така символът ІYI всъщност представлява гръцката буква ЮПСИЛОН. в рамка. Буквата Y е наричана в старогръцкия език ЮПСИЛОН и се е изговаряла Ю или У. Същата в новогръцкия език вече се казва ИПСИЛОН и се изговаря И. Допълнителните „знаци” отстрани на ІYI върху каменния блок от Бяла не са тюркски руни, а европейски букви - варианти на изписване на У-Ю в гръцката и латинската азбука. Изобразяването им до ІYI показва, че този знак би следвало също да се разчита като У-Ю. Ето няколко примера за употреба на въпросните варианти на У-Ю в българските надписи с гръцки и латински букви. В този списък на въоръжение, намерен при Мадара, У е изписано по начин, както на блока от Бяла. Отчетливо на втория ред вляво се вижда думата, разчитана като „ичиргу багаин”. В нея въпросният знак е точно на мястото на У. Буквата У-Ю в надписа за тридесетгодишния мир, сключен между Омуртаг и Лъв Арменец, е изписвана със знака V. В първоначалната латинска азбука буквата V, освен в значение на В се е използвала и като У и Ю. В медальона на Омуртаг надписът с титула и името на владетеля е трябвало по правило да бъде изпълнен с латински букви, но в него има и гръцки букви. Чете се CANЕSVВHГІ. Тук вместо традиционното Y е изписана буква V, като тази от блока от Бяла. Предположението, че символът ІYI е на върховен бог, почитан по българските земи има основание. Само, че защо той да се е казвал Тангра? В „Речник на старославянския език”, издаден от Чешката академия на науките през 1994 г., има върховен бог, очевидно почитан от говорещите езика, който бог започва именно с буквата Ю. Казва се Ювей. Според старославянския речник под Ювей или Ювеи се е подразбирал бога на старите римляни Юпитер. Името идва от първоначалното наименование на бога, което е било Йовис (Jovis). В речника е приведен цитат, от който разбираме, че „на милостивите богове - на Аркула и Ювея, на тях също царете се подчиняват”. От този цитат се вижда, че като че ли по-вероятното произнасяне на името на бога е било Юве, а не Ювей. Към думата Ювей в речника е посочено, че родствени, т. е. като негови синоними, се явяват думите Зеус (Зевс) и Дии. Зевс всъщност е върховния бог на старите гърци. В статията за Зевс, поместена в същия старославянския речник, е даден текст от ръкопис, в който се казва: „бог Зевс е на небето и е цар на всички богове”. За Юпитер пък знаем, че е главният бог в римския пантеон - също бог на небето, пръв сред боговете и властелин на света. И двата върховни бога очевидно са били познати на славяните, щом са намерили място в техния език. Своеобразно потвърждение, че бог Юве изглежда е бил върховния бог на българите преди християнизацията им, виждаме в надписите на Омуртаг в титлата КANАС YВІГІ. Тя обикновено присъства в началото на надписите, както е и на показания за пример Чаталарски надпис. КANАС YВІГІ е всъщност транскрипция с гръцки букви на „къняз ювиги”. Втората дума от титлата на Омуртаг започва изглежда не случайно с въпросния знак Y, който тук е в качеството си на буква. В Енциклопедия България, т. 7, е поместена статия със следното съдържание: „Ювиги хан - титла на бълг. владетел през І пол. на ІХ в. Засвидетелствувана в мемориални надписи на Омуртаг и Пресиян. Употребява се заедно с определението „от бога поставен в земите на българите”, което се добавя към името на хана. Предполага се, че съответствува на слав. думи „велик”, „преславен”. Съществуват и мнения, че отговаря на тюркската дума „йовегю”, „йовгю” - „възвишен”, „прославен”. По-вярно е обаче, че Омуртаг в Чаталарския надпис всъщност не е допълнил, а е обяснил, че българската титла „къняз ювиги” (княз на славянския бог Юве) отговаря на византийската титла „от бога архонт (ек теу архон)”. Тази титла българският владетел получава изглежда след подписването на тридесетгодишния мир с византийския император Лъв Арменец. „Ювиги” всъщност е пояснението, че князът-архонт е поставен от бога. Откъде може да идва думата „ювиги”, ако не от името на върховния бог Юве. И вероятно означава „божествен”. Според старославянския речник синоним на Ювей, освен Зевс, е Дии. Обяснено е, че тази дума произлиза от латинското Dius - божествен. Омуртаг обаче не е използвал определението Дии, което изглежда му е било непознато, а е извел като дума за „божествен” - „ювиги”. Направо от името на върховния бог Юве. Фактът, че думата „ювиги” не се среща в старославянските текстове, подсказва, че тя е може би „изкована” специално, за да се обясни необичайният политически момент, който настъпва в отношенията между българи и византийци, след подписването на мира между тях. Тогава се предполага, че още не е била позната думата „бог”. В интернет има представена една интересна връзка: Yahweh= Jehovah = Jove = Iove=Jupiter = Zeus. Започва се с еврейския бог, минава се през римския и се стига до гръцкия. Може би трябва да продължим реда с Юве? Че религията в Първата българска държава преди покръстването е била нещо местно, формирано от контактите с римляните и гърците, се вижда от констатацията на патриарх Фотий. В своето окръжно послание до източните патриарси, в т. 3, висшият византийски сановник - съвременник на покръстването на българите, е написал по този повод: „Но и българите, народ варварски и христоненавистен, станаха толкова много наклонни към богопознание и питомност, че като се отказаха от отческите си бесове и оргии, и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чуден начин се присадиха към християнската вяра.” Елинското суеверие е било като римското. Гръцките и римските богове са се различавали само по имената. Обрядите (като например споменаването като практикувано и от българите жертвоприношение-курбан) са били едни и същи. Констатацията на Фотий ни навежда на заключението, че изглежда в земите на юг от Долния Дунав населението е почитало основно римския, гръцкия и християнския върховни богове: Юве-Юпитер, Зевс и Христос. Тангра, а възможно и Дажбог, не са припарвали по тези места. Този знак също е на бог Юве-Юпитер.

Цъфнал бор, друг вид, по-рядък, няма шишарки.

Къртицата беше умряла. Не е като в писата на Йордан Радичков "Суматоха", където лисицата само се преструвала на умряла. Обърнете внимание на предните крайници: приличат на човешка ръка!

Любомир Милетич нещо се е объркал, обяснявайки: „пръгари — граждани, нѣм. Bürger, срав. сръб.-хърв. пургари, пургери”. В сръбско-хърватския речник, който имам (40 000 думи), няма „пургари”. Бюргер на немски буквално е кмет. „Бюргерството (Bürgerschaft) е социална средновековна прослойка (съсловие) от т. нар. трето съсловие”, пък се казва в Уикипедия. В „Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость. Часть II”, грамота № 121 от ХVІ в. започва с обръщение: „† Брашовѣним въси и пръгарѡм и Крьстѣ Рошоѹ и бирѫѵ.” Вижда се, че пръгарите са споменати отделно от „всички Брашовяни”. Началото на грамота № 104 от втората половина на ХV в., пък е: „† Сѫдцѹ ѿ Брашов и дванадесетем прьгарем.” Пръгарите в Брашов са били само 12. В по-ранните грамоти, напр. 66, 69 и т. н., пред пръгари има буквено обозначение на цифрата: „в҃ı-тим прьгаром ѿ Брашов”. „Пръгари” е нещо като общинари. Т. е. член на управата на селището. Документите, които е намерил Милетич в Брашовския архив, всъщност са на общината на града. Затова са и събрани на едно място. Едва ли тогава е имало Държавен архив. И не са „грамоти”. Грамота е, когато е спомената думата „оризмо”. Повечето от дако-румънските „грамоти” на Милетич са писма. Например има писма до майката на Мирчо, Войка. Те изглежда са останали в общината, защото там са били преведени. Войка май не е знаела български, ако и да е била аристократка. Милетич е направил и още една грешка. Тя грешката е може би правописна още в оригинала. Става дума за документ № 78, който е на Радулъ IV (Radu cel Frumes, 1462–1472). Там се казва: „† Іѡ Радѹл воевода и господинь, пишет господство ми вам б л ъ г а р е м ѿ Брашов, тко се сте съблазнили, та сте ѡтишли със Зъгорѣи, та сте ходїли, а ѡн ми говори жѹпан Семка, сѹлџар, господство ми на вас, та да ви давам мир, да ходїте слободно, да се храните ѹ землю господства ми...” Всички съседни грамоти-писма са все до „пръгарите” в Брашов. „Блъгарите” в писмото трябва всъщност да са „пръгари”. То и съдържанието не върви да се отнася само до една етническа прослойка в града, която самосиндикално се е свързала с трансилванските „загоряни”. Това си е направо завера. Или е неточно написано, или зле разчетено. Иначе как документ до българите ще попадне в архива на общината. Да не би да е имало цензура на писмата тогава. Едва ли някой е превеждал на българите въпросното писмо, освен ако не са знаели български.

Тази година първите патенца се появиха на 15 април. По повод, че утре те ще навършат един месец, реших да пусна някои по-интересни моменти с тяхно участие. Последните снимки са на най-рано излюпилите се, затова са и по-едрички. Внимание, деца! Първата тройка е на стартова позиция. Почивка след плуване. Приличаме на мама. Изяждайте си всичко!. На припек. Тоалет. Разходка по брега с мама. Внимавайте да не паднете! И ние ще станем такива! Приятели.

Разбира се, обаче участва в организирането на чети, които е трябвало да минат в помощ на въстаниците. Нали така пише и в манифеста до капитана на „Радецки”: „да се притечем на помощ на нашите въстанали братя” Доста странен е фактът, че апостолът от Гюргевския комитет Никола Обретенов се е заел да организира чета в Олтеница по настояване именно на Ботев. Пак на Ботев помага и другия апостол - Георги Апостолов, който повече време е бил в Букурещ, а не в Бекет . Нали Ботев не бил никакъв авторитет? Пък го канят и да им стане войвода - и то два пъти! На крака ходят при него в Букурещ.

Според известния наш етнограф Христо Вакарелски 1 март бил приеман от българския народ за начален ден на пролетта. Тогава пред домовете се простирали червени престилки, пояси, прежди, черги, за „да бяга лошотията”. Тази опасност заплашвала най-вече „младежта” (малките деца, агнета, ярета, телета, кончета), поради това на 1 март връзвали на ръцете на децата и на шиите и опашките на животните червен конец, наричан мартеница. Тя се носела от децата, докато пристигнели първите щъркели или лястовици, а след това се слагала под камък. На следния ден се гадаело за здравето по това, каква животинка или друго нещо има при нея. Днес обаче практиката е друга: мартениците се носят до появата на първото цъфнало дърво. Докато си снимах закачените от други мартеници по дърветата, попаднах на следващия любопитен момент: мартеницата досущ прилича на цветовете на ябълката. Питам се, не идва ли мартеницата от някакъв обичай, при който момите да са се закичвали с цъфнали дръвчета? Естествено, че сред българската флора най-ефектни са тези на ябълката. Пъпките и току що появилите са цветове са обагрени в бяло и розовочервено. Освен това и пъпките и цветовете на ябълката са с по-големи размери от останалите. мартеница на ябълково дръвче ябълков цвят А тези мартеници долу, от миналата година, дочакаха и есента. Отгоре се виждат жълтите плодове на дивата слива. Снимах ги още през пролетта и се надявах да направя триптих, като ги заснема и на заснеженото дърво. Някой обаче, докато си брал от сливите, си харесал мартениците и ги прибрал. Сигурно тая година ги е подарил на жена си и някоя колежка.

СЪДЪРЖАНИЕ Формиране на Ботевата чета 1 Първите действия на Ботев 2 Съдействениците в Румъния на апостолите в България 2 В Румъния са се подготвяли четири чети 4 Четата на врачанци в Бекет 7 Ботев организира чета в Гюргево 9 Ботев става войвода на голяма сборна чета 12 Идеята за завладяване на параход 14 Качване на Ботевите четници на парахода "Радецки" 17 В Гюргево 19 В Зимнич 20 В Турну Мъгурели 21 В Корабия и Оряхово 23 В Бекет 24 Впечатленията на екипажа за пътниците и товара 25 Завладяване на „Радецки” и отклоняване от курса му 27 Четниците завземат парахода 28 Реакциите на екипажа на парахода 32 Капитанът се подчинява на въстаниците 35 „Радецки” пътува, управляван от българи 39 Взаимоотношенията на четниците с пътниците 43 Ботевата чета слиза на Козлодуйския бряг 44 Капитанът на парахода за войводата Ботев и неговите четници 49 На парахода се развява българско знаме 51 Униформата на четниците и войводата 57 Документите от завземането на парахода 61 Параходът и екипажът продължават курса си 64 Историческият "Радецки" 67 Финансов баланс на Ботевата чета 69 Разходване на парите, получени от Павел Калянджи 69 Използвана литература и съкращението й 69 Бележки 70 Чети в прикачения файл: Botev i Radetzky.pdf (изтегля се след регистрация)

Културата на академик Андрей Пантев „Лулата е стил и изкуство, учи проф. Андрей Пантев” - това четем в paper.standartnews.com, отбелязано на 10 Август 2002. Мисълта на учителя - тогава професор, днес академик, е илюстрирана с тази снимка. Долу, на двете следващи снимки са показани фотопортрети на историческите вождове и учители на съветския и българския народ, съидейници на академик Пантев: Йосиф Висарионович Сталин и Георги Михайлович Димитров. Те също са пушили с лула. Възможно е и те да са изказвали мъдри, пропити с любов мисли по неин адрес. Академик Пантев често се изявява от трибуната, също като своите именити предшественици. Журналистите го хвалят, че бил добър оратор. За съжаление не успях да намеря снимка на академика, като размахва лулата си от трибуната на Народното събрание миналата седмица. Това бе показано по някои телевизии. Мисля, че не всеки учител би си позволил да направи този жест - независимо дали е академик или не. Не знам дали са правили такива демонстративни изпълнения Сталин и Димитров. Все пак колко е било за тях да проведат един такъв акт: те повече са познати не като интелектуалци, а като диктатори. Това е бил техният „стил и изкуство”. Има една интересна портретна композиция с другаря Сталин, където той държи лулата си като пистолет. Мен лично ме подразни проявата на академик Пантев в Народното събрание. Почувствах размахването му с лулата като заплаха. Не чете ли академикът какво пише на кутиите с цигари, ако и да пуши лула? То и на пакетите с тютюн трябва да пише същото, било на български, английски, френски и т. н. език. Ето какво пише: Не ми пука за здравето на академик Пантев, но самите производители на тютюн са написали, че лулата му убива хората около него! Що за пахалство има този академик-депутат да размахва от трибуната на Народното събрание лулата си, както някой убиец размахва пистолета си? Изглежда академик Пантев, защитавайки собствените си права, нехае за правата на другите. Поне да не го демонстрира от позицията си на недосегаем! С цигари в борбата с кризата „И сушата ще победим!” се заканва Сталин от плаката, загадъчно подръпвайки от прословутата си лула. Дали пък, обещавайки с картата бъдещите грандиозни хидромелиоративни начинания, не е дигнал междувременно цената на цигарите? И чрез изразните средства на плаката се е опитал да покаже колко много ще му струва това лично на него? Но като че ли усиленото пушене (стилно и изкусно, както би казал академик Пантев) по-скоро идва да покаже какъв мисловен труд полага великият вожд, за да осигури благоденствието на своя народ. Преди години България пак беше изпаднала в криза. Е, тя не се наричаше така - при социализма икономическите кризи са абсурд. Май беше нещо като „временни затруднения”. Те се появиха също след една голяма суша. Тогава Тодор Живков, понеже нямаше откъде да прехвърли вода от едно място на друго, реши да компенсира загубите като повиши цените на гроздовата, луканката и цигарите (май само на вносните, не си спомням). Бойко Борисов също се опита да се бори с настоящата, вече истинска капиталистическа криза, като вдигна акциза на цигарите, въпреки че е пушач. И тъй като това явно не помага, дойде едно наистина гениално хрумване, което не може да се роди във всяка глава. Да се разреши на пушачите да си пушат, без да се съобразяват с непушачите, иначе, видите ли, икономиката на България щяла сериозно да пострада!? Ами като е казано „А”, редно е да последва и „Б”. Много частни фирми, изпаднали във финансово затруднение, изплащат възнаграждението на подчинените си в натура. Та ето една идея: възнаграждението на държавните чиновници-пушачи да се изплаща с цигари. От собствен опит знам, че в държавните учреждения забраните за тютюнопушене изобщо не важат. Даже имаше и такава демонстрация на държавни служители: протест с цигара. Снимката с Бойко Борисов беше в интернет без наименование. От нея също става изразителен плакат с думите: „Ще победим кризата!”

Възмутените граждани са сбъркали адреса. Въпросният министър го даваха миналата седмица по телевизията да открива поредното дивечовъдно стопанство. Ще отглеждат животни, за да ги убиват! Някой да се възмути? Тези, дето скачат за това и онова, нека си изяснят малко проблемите. Навремето имахме кокошки. Като заколеше баща ми някоя, майка ми я оплакваше: „Горката ярчица, хубава беше! ” После пък като я сготвеше, пак коментираше: „Вкусна кокошчица!” Това е човекът: много-много не разсъждава. Та ако дигнат ДДС-то на месото, белким се позамислим и си подредим ценностите. Можем и до ГМО-то да опрем. Иначе по отношение на политиката: някой от днешните управници да е отказал "да помогне" за нещо? От което пък да се е получило нещо адекватно. Напоследък ни занимават с исторически митове: щели да почистват Авгиевите обори! Утре някой ще обещае, че ще донесе и Златното руно.

Бойко Борисов не е Сталин. Иначе щеше да реши въпроса по сталински: Няма кучета по улиците и парковете - няма проблем! Не знам каква е европейската практика. До преди двайсетина години ни учеха, че там живеели върли капиталисти, при които човек за човека не бил брат, а вълк. То вълкът не беше ли роднина на кучето? Може би и затова, когато и у нас настана капитализъм, вече се отнасяме към кучето като с брат. Само че не ми е ясно как ще го натаманят депутатите този закон за "наказание за проява на жестокост към животните". Може би там трябва конкретно да се изброят за кои животни ще се отнася законът. Защото възмутените от жестокото отношение към кучетата граждани, не ядат ли пържоли? И не си ли задават въпроса, като как тия пържоли са се появили на масата им. Навремето даваха в кино "Култура" един филм, където показваха шницели, направени от...петрол. Да ама сега пак възмутени граждани скачат против генномодифицираните организми и продуктите от тях. Явни престъпници още не могат да получат присъдата си, благодарение на хуманните български закони, съобразени с европейската практика. Но нищо чудно в скоро време зад решетките да се озоват повече убийци на кучета, отколкото на хора. В една песен от зората на демокрацията в България се пее: «да заключим досиетата». А там накрая логично изниква въпросът: "А къде ще скрием ключа?" Та и в дебата за хуманното отношение към животните ще възникне въпросът: а как да се отнасяме към говедата, кравите, свинете? Техните "убийци" също ли ще лежат зад решетките, или ще приемем, че професията на касапите е хуманна? И докато се разисква този въпрос, аз предлагам да се въведе "данък касапин". Или да се въведе по-високо ДДС не за бирата, а за месото. Така и хазната ще се опаричи малко.

Имам малка грешка: печатът не е на Иван Грозни, а е от «Изображение герба Империи из дневника Корба, сопровождавшего в 1698-1699 годах австрийского посла Габсбургов, отправленного в Москву для переговоров о войне с Турцией.” Вижда се колко е късен. Чак тогава руските управници са се усетили да правят възродителен процес. Ето и западноевропейска карта на Тартария от 1706 г., която кореспондира с малките печати от герба на Иван Грозни. Даже и титлите са „крал (роа) на Казан” и „княз (дук) на България”.

Това е вече истински отпечатък - прерисовката не е добре направена. Иван Грозни се е усетил и във втория си голям герб-печат (има го и него в интернет, той е с агънце) е махнал татарския езически символ и го е заменил с Агнец божи. Даже и кръст му е сложил, ама не е случил на «познавачи» от ХХІ век. На първия герб на Грозни е представен герба на Татарска България, във втория - на Руско-имперска България. Ето ви и малка информация кога е изчезнала Волжска България. «В июле 1917 года, когда после февральской революции первые лучи свободы согрели души угнетенных народов, мусульмане Внутренней России созвали съезд в Казани и решили возродить свою национальную государственность. Это дело поручили С. Максуди. Он выделялся своей эрудированностью: хорошо знал историю, литературу родного и других тюркских народов. Получил высшее юридическое образование в Париже, в Сорбонском университете. К тому времени он проявил себя как верный сын своего народа, активно участвуя в деятельности партии Иттифак аль муслимин (Союз мусульман), которая ставила своей целью объединение всех мусульманских народов в борьбе за национальную независимость. Хочу подчеркнуть, что партия называлась мусульманской, а не татарской. В нее входили видные представители всех мусульманских народов: волжских болгар, башкир, узбеков, казахов, азербайджанцев и др., которых власть называла татарами. Два созыва подряд С.Максуди был депутатом Государственной Думы, где зарекомендовал себя истинным патриотом, бесстрашным защитником интересов родной культуры. Он неоднократно выступал на заседаниях Думы с заявлениями, что термин татары … историческое недоразумение, что называть нас татарами неверно. Сформированная съездом коллегия во главе с Максуди проделала огромную работу, в результате которой в ноябре 1917 года была провозглашена национально - культурная автономия Идель - Урал штаты, территория которой включала исторические земли Волжской Болгарии. Нейтральное название республики Идель – Урал, ни Болгария, ни Татария, обусловлено борьбой татаристов против С.Максуди. С. Максуди никак не хотел употреблять термин татары. Но проявил слабость, уступил татаристам, фракцией которых в Милли Меджлисе - парламенте республики Идель – Урал, руководил все тот же Г. Ибрагимов. Этим он допустил недооценку важного значения родного имени болгары в сознании народа. Если бы республика была названа Болгарской, то её силы утроились бы поддержкой широких народных масс и в первую очередь поддержкой Совета волжских болгарских мусульман. Тем не менее, национальная государственность Идель – Урал штаты явилась уникальным образцом решения национального вопроса на принципах демократии и соблюдения прав человека. Её Конституция, подготовленная С. Максуди, не требовала государственного суверенитета. Максуди гениально предвидел, что будущее России - это федерация. Он говорил: … мы не хотим быть свободными против русского народа, … мы твердо верим в возможность свободного существования совместно с русским народом, которого мы никогда не смешивали с правительственной властью, не исходившей из народа. Он знал, что национальное достоинство личности обеспечивается свободой и равноправием в общественной жизни, в делах образования и культуры. В апреле 1918 года большевики назначают миллионное вознаграждение за голову С. Максуди, который волей провидения сумел избежать ареста и прибыть в город своей юности Париж. Здесь он хлопочет перед Парижской мирной конференцией стран Антанты об избавлении родного народа от большевистского ига - этой нежданной напасти. В Меморандуме в адрес Конференции он пишет: Представляется целесообразным обратить внимание на то, что название представляемой мной нации татары не что иное, как историческая ошибка…. Вернуться в окаянную Россию ему уже не суждено. Он работает профессором Сорбонского университета, в котором когда-то получил путевку в жизнь. Затем его приглашают в Турцию. Там он - профессор Стамбульского и Анкарского университетов, преподает право и историю. Несколько раз избирается депутатом Народного Собрания и, самое главное, он был одним из ближайших соратников президента Ататюрка - отца демократических преобразований в Турции. Он опубликовал десяток книг по истории и праву. В начале пятидесятых годов в составе парламентской делегации от Турции он работал в Страсбурге над составлением Конституции Европарламента. Его не влекла мания величия. Он жил и трудился во имя человеческого достоинства. Не удивительно, что гений Максуди, его человеколюбие нашли свое заслуженное применение на общечеловеческом уровне. Принципы демократии, права и свободы человека, за которые он боролся и в разработку которых внес огромный вклад, слава Богу, дошли и до нас, на его любимую Родину. Окружным путем, через Европу, но дошли: в 1993 году Россия приняла первую в своей истории демократическую Конституцию, которая не только провозгласила всех граждан России равными перед законом независимо от расовой, религиозной, национальной и прочих признаков, но и предоставила каждому человеку весь комплекс прав и свобод, необходимых для обретения человеческого достоинства. То, за что боролись волжские болгары на протяжении веков, осуществилось. Русское иго кончилось! Жаль, Родина не помнит своего верного сына: ни в родной деревне Ташсу, ни в Казани нет даже памятной доски, нет ни одной улицы с именем С.Максуди, не говоря уж о памятнике. Учебники по истории фактически постыдно умалчивают его имя и великие деяния. Уже через три месяца после объявления республики Идель – Урал к власти пришли большевики. Ваисовцы с радостью их поддержали, увидев в их пришествии начало царства добра и справедливости. Большевики разгромили и республику Идель – Урал, и Совет волжских болгарских мусульман и создали на части земель Казанской губернии татарскую республику. Проект татарской республики был подготовлен в наркомате по делам национальностей, руководимом Сталиным, при активном содействии таких татаристов, как уже известный нам Г.Ибрагимов, который стал заместителем Сталина, а также М.Султангалиев. Последний принимал личное участие в разгроме государственных учреждений республики Идель – Урал. Поэтому площадь возле Национально - культурного центра (НКЦ) города Казани, где установлен памятник свободе Хоррият, названа его именем: площадь Султангалиева. Это ли не кощунство!? Решение о создании татреспублики было принято на заседании политбюро РКП(б) в январе 1920 года. И уже в марте на территории Казанской губернии вспыхнуло восстание болгарского народа против безбожного имени татары. Это восстание известно под названием Вилочное восстание. Большевики безжалостно подавили его силами регулярных войск Красной армии, уничтожая при этом целые деревни. Затем отняли у крестьян весь урожай этого года и искусственно создали страшный голод 1921-22 годов. Опять умерло много народа. Выжившим было не до национальной гордости, не до национального имени. Так большевики расправились с духом независимости болгарского народа. 27 мая 1920 года Ленин подписал декрет об образовании татарской республики.» («Куда исчезла Волжская Болгария?» Президент Болгарского Национального конгресса Г. Халил, 29.06.02, http://www.bulgars.ru/stati/disapp.htm ) В Съветския съюз е имало Българска федеративна република, обаче е носела името Татарстан. Лека-полека и за Калояновия пръстен ще узреете.

Руските историци пишат, че в 1487 г. московският княз Иван III успял не само да отхвърли подчинеността си от Казанското ханство, но дори и временно го поставил под васална зависимост . Тогава той приел титлата „Иван, по божия милост господар на цяла Русия и велик княз владимирски и московски, и новгородски, и псковски, и тверски, и угорски, и вятски, и пермски, и български“. През 1552 г. Иван Грозни успява да превземе Казан и да присъедини всичките земи на ханството към Русия. Неговата титла виждаме изписана на големия му печат и гласи: "Великий государь царь и великий князь Иван Васильевич всея Руси ВЛАДИМЕРСКИЙ, МОСКОВСКИЙ, НОУГОРОДСКИЙ; царь КАЗАНСКИЙ; царь АСТОРОХАНСКИЙ; государь ПСКОВСКИЙ; великий князь СМОЛЕНСКИЙ, ТВЕРСКИЙ, ЮГОРСКИЙ, ПЕРМСКИЙ, ВЯТСКИЙ, БОЛГАРСКИЙ и иных; государь и великий князь Новаго Города НИЗОВСКИЯ ЗЕМЛИ; государь и великий князь ЧЕРНИГОВСКИЙ”. Вижда се, че освен велик княз БОЛГАРСКИЙ, той се е провъзгласил и за цар КАЗАНСКИЙ. Околовръст на големия печат има и по-малки печати, илюстриращи владените земи. На „ПЕЧАТЬ ЦАРЬСТВА КАЗАНСКАГО” има изобразен зилант (нещо като дракон). Същият е добре познат в интернет от жълтия флаг на Казанското ханство. На „ПЕЧАТЬ БОЛГАРСКАѦ” изображението е на лъв в ход наляво, без корона. Този печат с лъв и текст „БОЛГАРСКАѦ” е по-ранен от най-ранния герб с текст "BULGARIA" от илирическите гербовници, който е от 1595 г.!