К.ГЕРБОВ

Синигерите в парка не са така доверчиви към хората, както патиците и гълъбите. Но когато тази зима снегът покри всичко, някои от тях се престрашиха да се приближат, виждайки, че човекът подхвърля храна на останалите птици (в случая патици). Затова е учудващо, защо синигерите са си избрали за гнездо такова оживено място, каквото е централната алея на Южния парк. Вярно става дума за края на алеята, сравнително далеч е от многолюдните места при входа и лунапарка, но тук сутрин почти всички минаващи са с кучета. Отговорът вероятно е, че все пак подходящ електрически стълб на безлюдно място няма. Мисля си, че синигерът (или синигерите), решил да отглежда рожбите си на такова необичайно място, може да е същият от по-горната снимка. Тя е правена на 20 м от мястото, където се намира стълба с гнездото, а в околността чак такова изобилие на синигери, поне аз не съм забелязал. През зимата се мяркаха около езерото два, сега докато снимах гнездото, пак по едно време бяха два, но майката (явно тя ще да е) наблюдаваше тревожно какво става, прехвърчайки от дърво на дърво. Електрическите стълбове, които служеха на времето за осветление на спокойно разхождащите се по вечерно социалистическо време граждани, през последните години не стават даже и за украса - грозни са. (Аз гледам да не попадат в кадъра, когато снимам нещо в парка.) Нищо чудно и да са опасни. Преподавателят по „Основи на безопасността” ни заръчваше: "гола жица няма да пипате дори и в магазина!" На някои такива стълбове отворите са закрити с пластмасов капак, но много зеят открити, като този. Стърчи грозно стълбът, окрадени са осветителното тяло и кабела към него, оригиналният чугунен капак отдавна е минал през пункта за старо желязо. Дебeлите захранващи кабели обаче не са успели да извадят. „Жилището” на синигерите щеше да изглежда по-луксозно без тях. Това ми е втори опит да заснема гнездо в ел. стълб. Две седмици по-рано видях синигер да излиза от такъв отвор на един стълб по-надолу по алеята. Тогава също щракнах в тъмното, но в дупката нямаше нищо. Сега, като се приближавах, се чуваше писукане, което в един момент престана. Електрическите стълбове си стоят по продължението на цялата алея. Вероятно и в други от тях има гнезда на синигери. Нещо като „Алея на синигерите”.

Щом настъпи жега, всичко живо се сеща първо за дебела сянка, течаща студена вода и сладолед. Понякога само гледането на шуртящата, плискаща се вода и съзерцаването на водните пръски, създава чувството за прохлада. Всичко това, на едно място, може да се намери в парка. От къде е изскочило зайчето, което си избира сладолед, не зная: то си беше върху фризера, аз само го снимах. Не правя скрита реклама на сладоледа. Както се вижда, бая скъпичък е. Впрочем цените са от миналата година.

Всъщност прилика има при условие, че снимката е направена, когато на Витоша има сняг и в кадъра не попадат Черни връх и Копитото. Такава реална картина се вижда и без фотоапарат от някои от южните квартали на София, разположени северно-североизточно от планината. Снимките на Витоша откъм София се получават сполучливи при специфични атмосферни условия. През по-голямата част от годината слънцето е на юг, зад планината, и северните склонове не са осветени. Необходимо е и да има ветрец, който да разкара смога, който прави атмосферата мъглива. Облаците естествено придават колорит, но когато закриват слънцето фоторезултатът е без необходимия блясък. Обърнете внимание на последната снимка: на преден план са разцъфнали японски вишни. Снимката обаче не е правена в Япония, а на булевард „България”.

Не си бях направил труда да прочета какво Петър Добрев е написал по повод на неговото разчитане на ІYI, като ИУЙ. Голяма грешка съм направил, защото се оказа, че минавайки по друг път, Добрев е стигнал до същия извод, който и аз правя. Ето какво е писал той в „Българската държавност на север от Дунав”: Е, моя скромен принос е в това, че открих, кой е Юве. Иначе „хастите” са си вид украса. Вижда се това от втората табличка на Добрев. V пък до Y си е също Ю и не е рунически знак, а латинска (а може би и гръцка?) буква, употребявана от българите в техните надписи от началото на ІХ век. В „Първобългарите - бит и култура” на Веселин Бешевлиев, в илюстрация № 11 е показано и V с хасти.

Малко пресилено знакът ІYI е приет за „прабългарски символ”. Все пак той освен в Плиска и Бяла (Варненско), е открит и в Шудиково - бивша Югославия, днес Черна гора.По-долу последователно са показани три изображения на знака, намерени на различни географски места из Балканския полуостров. Поясненията към илюстрациите са същите,както са дадени в книгата на проф. Веселин Бешевлиев „Прабългарски епиграфски паметници”, откъдето са взети. Веселин Бешевлиев приема ІYI за рунен знак и го сочи за едно от доказателствата, че българите преди създаването на славянската азбука са пишели „с черти и резки”. Като част от някакво рунно писмо, въпросният знак обаче не е разчетен. Не го разчита и проф. Бешевлиев. Затова той издига версията, че става дума за знак-символ на „небесния или висшия бог на тюрките и българите”, носещ името Тангра. Според Енциклопедия България бог Тенгри или Тенгри-хан е бог-небе на народите на Средна и Централна Азия. В книгата „Лев и Кипарис” от Алим Гафуров, която е именно за имената на народите от Средна Азия, са посочени две имена, свързани очевидно с въпросния бог. Имената са Танриверди и Танрикули. Първото е обяснено като „дар божи”, а второто - като „раб божи”. Вижда се, че източният бог се е наричал Танри, а не Тенгри. В книгата на Гафуров име започващо с Тангра, или Тенгри, няма. Името Тангра по произношение не е съвсем същото като Тенгри, но пък така компилирано, то спомага да се приеме, че думата „таггран”, разчетена върху един каменен надпис от времето на Омуртаг, е именно въпросният „източен бог” Тангра-Тенгри. (виж надпис 6 в „Списък на раннобългарските надписи по Веселин Бешевлиев” в protobulgarians.com и „Религията на древните българи” в sarakt.org). Последиците от предложеното разчитане на надписа, имат обаче фатални последици. Чрез този тенденциозен прочит, в който дочетеното е повече от наличното, в българската история влиза „богът на тюрките и българите Тангра”. В „Прабългарски епиграфски надписи” от 1981 г. Веселин Бешевлиев споменава само мимоходом за въпросния надпис, без да предава точно неговото съдържание. Резюмето обаче подвежда, защото в него се заявява категорично, че „кан Омуртаг е извършил жертвоприношение на бог Тангра”. Така само запознатите с проблема виждат измисленото присъствие на бог Тангра по българските земи, защото освен този злополучен надпис друго свидетелство няма. Съчетаването на трите знака върху каменния блок от Бяла е особено интересно и идва да ни подскаже, че така символът ІYI всъщност представлява гръцката буква ЮПСИЛОН. в рамка. Буквата Y е наричана в старогръцкия език ЮПСИЛОН и се е изговаряла Ю или У. Същата в новогръцкия език вече се казва ИПСИЛОН и се изговаря И. Допълнителните „знаци” отстрани на ІYI върху каменния блок от Бяла не са тюркски руни, а европейски букви - варианти на изписване на У-Ю в гръцката и латинската азбука. Изобразяването им до ІYI показва, че този знак би следвало също да се разчита като У-Ю. Ето няколко примера за употреба на въпросните варианти на У-Ю в българските надписи с гръцки и латински букви. В този списък на въоръжение, намерен при Мадара, У е изписано по начин, както на блока от Бяла. Отчетливо на втория ред вляво се вижда думата, разчитана като „ичиргу багаин”. В нея въпросният знак е точно на мястото на У. Буквата У-Ю в надписа за тридесетгодишния мир, сключен между Омуртаг и Лъв Арменец, е изписвана със знака V. В първоначалната латинска азбука буквата V, освен в значение на В се е използвала и като У и Ю. В медальона на Омуртаг надписът с титула и името на владетеля е трябвало по правило да бъде изпълнен с латински букви, но в него има и гръцки букви. Чете се CANЕSVВHГІ. Тук вместо традиционното Y е изписана буква V, като тази от блока от Бяла. Предположението, че символът ІYI е на върховен бог, почитан по българските земи има основание. Само, че защо той да се е казвал Тангра? В „Речник на старославянския език”, издаден от Чешката академия на науките през 1994 г., има върховен бог, очевидно почитан от говорещите езика, който бог започва именно с буквата Ю. Казва се Ювей. Според старославянския речник под Ювей или Ювеи се е подразбирал бога на старите римляни Юпитер. Името идва от първоначалното наименование на бога, което е било Йовис (Jovis). В речника е приведен цитат, от който разбираме, че „на милостивите богове - на Аркула и Ювея, на тях също царете се подчиняват”. От този цитат се вижда, че като че ли по-вероятното произнасяне на името на бога е било Юве, а не Ювей. Към думата Ювей в речника е посочено, че родствени, т. е. като негови синоними, се явяват думите Зеус (Зевс) и Дии. Зевс всъщност е върховния бог на старите гърци. В статията за Зевс, поместена в същия старославянския речник, е даден текст от ръкопис, в който се казва: „бог Зевс е на небето и е цар на всички богове”. За Юпитер пък знаем, че е главният бог в римския пантеон - също бог на небето, пръв сред боговете и властелин на света. И двата върховни бога очевидно са били познати на славяните, щом са намерили място в техния език. Своеобразно потвърждение, че бог Юве изглежда е бил върховния бог на българите преди християнизацията им, виждаме в надписите на Омуртаг в титлата КANАС YВІГІ. Тя обикновено присъства в началото на надписите, както е и на показания за пример Чаталарски надпис. КANАС YВІГІ е всъщност транскрипция с гръцки букви на „къняз ювиги”. Втората дума от титлата на Омуртаг започва изглежда не случайно с въпросния знак Y, който тук е в качеството си на буква. В Енциклопедия България, т. 7, е поместена статия със следното съдържание: „Ювиги хан - титла на бълг. владетел през І пол. на ІХ в. Засвидетелствувана в мемориални надписи на Омуртаг и Пресиян. Употребява се заедно с определението „от бога поставен в земите на българите”, което се добавя към името на хана. Предполага се, че съответствува на слав. думи „велик”, „преславен”. Съществуват и мнения, че отговаря на тюркската дума „йовегю”, „йовгю” - „възвишен”, „прославен”. По-вярно е обаче, че Омуртаг в Чаталарския надпис всъщност не е допълнил, а е обяснил, че българската титла „къняз ювиги” (княз на славянския бог Юве) отговаря на византийската титла „от бога архонт (ек теу архон)”. Тази титла българският владетел получава изглежда след подписването на тридесетгодишния мир с византийския император Лъв Арменец. „Ювиги” всъщност е пояснението, че князът-архонт е поставен от бога. Откъде може да идва думата „ювиги”, ако не от името на върховния бог Юве. И вероятно означава „божествен”. Според старославянския речник синоним на Ювей, освен Зевс, е Дии. Обяснено е, че тази дума произлиза от латинското Dius - божествен. Омуртаг обаче не е използвал определението Дии, което изглежда му е било непознато, а е извел като дума за „божествен” - „ювиги”. Направо от името на върховния бог Юве. Фактът, че думата „ювиги” не се среща в старославянските текстове, подсказва, че тя е може би „изкована” специално, за да се обясни необичайният политически момент, който настъпва в отношенията между българи и византийци, след подписването на мира между тях. Тогава се предполага, че още не е била позната думата „бог”. В интернет има представена една интересна връзка: Yahweh= Jehovah = Jove = Iove=Jupiter = Zeus. Започва се с еврейския бог, минава се през римския и се стига до гръцкия. Може би трябва да продължим реда с Юве? Че религията в Първата българска държава преди покръстването е била нещо местно, формирано от контактите с римляните и гърците, се вижда от констатацията на патриарх Фотий. В своето окръжно послание до източните патриарси, в т. 3, висшият византийски сановник - съвременник на покръстването на българите, е написал по този повод: „Но и българите, народ варварски и христоненавистен, станаха толкова много наклонни към богопознание и питомност, че като се отказаха от отческите си бесове и оргии, и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чуден начин се присадиха към християнската вяра.” Елинското суеверие е било като римското. Гръцките и римските богове са се различавали само по имената. Обрядите (като например споменаването като практикувано и от българите жертвоприношение-курбан) са били едни и същи. Констатацията на Фотий ни навежда на заключението, че изглежда в земите на юг от Долния Дунав населението е почитало основно римския, гръцкия и християнския върховни богове: Юве-Юпитер, Зевс и Христос. Тангра, а възможно и Дажбог, не са припарвали по тези места. Този знак също е на бог Юве-Юпитер.

Цъфнал бор, друг вид, по-рядък, няма шишарки.

Къртицата беше умряла. Не е като в писата на Йордан Радичков "Суматоха", където лисицата само се преструвала на умряла. Обърнете внимание на предните крайници: приличат на човешка ръка!

Любомир Милетич нещо се е объркал, обяснявайки: „пръгари — граждани, нѣм. Bürger, срав. сръб.-хърв. пургари, пургери”. В сръбско-хърватския речник, който имам (40 000 думи), няма „пургари”. Бюргер на немски буквално е кмет. „Бюргерството (Bürgerschaft) е социална средновековна прослойка (съсловие) от т. нар. трето съсловие”, пък се казва в Уикипедия. В „Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость. Часть II”, грамота № 121 от ХVІ в. започва с обръщение: „† Брашовѣним въси и пръгарѡм и Крьстѣ Рошоѹ и бирѫѵ.” Вижда се, че пръгарите са споменати отделно от „всички Брашовяни”. Началото на грамота № 104 от втората половина на ХV в., пък е: „† Сѫдцѹ ѿ Брашов и дванадесетем прьгарем.” Пръгарите в Брашов са били само 12. В по-ранните грамоти, напр. 66, 69 и т. н., пред пръгари има буквено обозначение на цифрата: „в҃ı-тим прьгаром ѿ Брашов”. „Пръгари” е нещо като общинари. Т. е. член на управата на селището. Документите, които е намерил Милетич в Брашовския архив, всъщност са на общината на града. Затова са и събрани на едно място. Едва ли тогава е имало Държавен архив. И не са „грамоти”. Грамота е, когато е спомената думата „оризмо”. Повечето от дако-румънските „грамоти” на Милетич са писма. Например има писма до майката на Мирчо, Войка. Те изглежда са останали в общината, защото там са били преведени. Войка май не е знаела български, ако и да е била аристократка. Милетич е направил и още една грешка. Тя грешката е може би правописна още в оригинала. Става дума за документ № 78, който е на Радулъ IV (Radu cel Frumes, 1462–1472). Там се казва: „† Іѡ Радѹл воевода и господинь, пишет господство ми вам б л ъ г а р е м ѿ Брашов, тко се сте съблазнили, та сте ѡтишли със Зъгорѣи, та сте ходїли, а ѡн ми говори жѹпан Семка, сѹлџар, господство ми на вас, та да ви давам мир, да ходїте слободно, да се храните ѹ землю господства ми...” Всички съседни грамоти-писма са все до „пръгарите” в Брашов. „Блъгарите” в писмото трябва всъщност да са „пръгари”. То и съдържанието не върви да се отнася само до една етническа прослойка в града, която самосиндикално се е свързала с трансилванските „загоряни”. Това си е направо завера. Или е неточно написано, или зле разчетено. Иначе как документ до българите ще попадне в архива на общината. Да не би да е имало цензура на писмата тогава. Едва ли някой е превеждал на българите въпросното писмо, освен ако не са знаели български.

Тази година първите патенца се появиха на 15 април. По повод, че утре те ще навършат един месец, реших да пусна някои по-интересни моменти с тяхно участие. Последните снимки са на най-рано излюпилите се, затова са и по-едрички. Внимание, деца! Първата тройка е на стартова позиция. Почивка след плуване. Приличаме на мама. Изяждайте си всичко!. На припек. Тоалет. Разходка по брега с мама. Внимавайте да не паднете! И ние ще станем такива! Приятели.

Разбира се, обаче участва в организирането на чети, които е трябвало да минат в помощ на въстаниците. Нали така пише и в манифеста до капитана на „Радецки”: „да се притечем на помощ на нашите въстанали братя” Доста странен е фактът, че апостолът от Гюргевския комитет Никола Обретенов се е заел да организира чета в Олтеница по настояване именно на Ботев. Пак на Ботев помага и другия апостол - Георги Апостолов, който повече време е бил в Букурещ, а не в Бекет . Нали Ботев не бил никакъв авторитет? Пък го канят и да им стане войвода - и то два пъти! На крака ходят при него в Букурещ.

Според известния наш етнограф Христо Вакарелски 1 март бил приеман от българския народ за начален ден на пролетта. Тогава пред домовете се простирали червени престилки, пояси, прежди, черги, за „да бяга лошотията”. Тази опасност заплашвала най-вече „младежта” (малките деца, агнета, ярета, телета, кончета), поради това на 1 март връзвали на ръцете на децата и на шиите и опашките на животните червен конец, наричан мартеница. Тя се носела от децата, докато пристигнели първите щъркели или лястовици, а след това се слагала под камък. На следния ден се гадаело за здравето по това, каква животинка или друго нещо има при нея. Днес обаче практиката е друга: мартениците се носят до появата на първото цъфнало дърво. Докато си снимах закачените от други мартеници по дърветата, попаднах на следващия любопитен момент: мартеницата досущ прилича на цветовете на ябълката. Питам се, не идва ли мартеницата от някакъв обичай, при който момите да са се закичвали с цъфнали дръвчета? Естествено, че сред българската флора най-ефектни са тези на ябълката. Пъпките и току що появилите са цветове са обагрени в бяло и розовочервено. Освен това и пъпките и цветовете на ябълката са с по-големи размери от останалите. мартеница на ябълково дръвче ябълков цвят А тези мартеници долу, от миналата година, дочакаха и есента. Отгоре се виждат жълтите плодове на дивата слива. Снимах ги още през пролетта и се надявах да направя триптих, като ги заснема и на заснеженото дърво. Някой обаче, докато си брал от сливите, си харесал мартениците и ги прибрал. Сигурно тая година ги е подарил на жена си и някоя колежка.

СЪДЪРЖАНИЕ Формиране на Ботевата чета 1 Първите действия на Ботев 2 Съдействениците в Румъния на апостолите в България 2 В Румъния са се подготвяли четири чети 4 Четата на врачанци в Бекет 7 Ботев организира чета в Гюргево 9 Ботев става войвода на голяма сборна чета 12 Идеята за завладяване на параход 14 Качване на Ботевите четници на парахода "Радецки" 17 В Гюргево 19 В Зимнич 20 В Турну Мъгурели 21 В Корабия и Оряхово 23 В Бекет 24 Впечатленията на екипажа за пътниците и товара 25 Завладяване на „Радецки” и отклоняване от курса му 27 Четниците завземат парахода 28 Реакциите на екипажа на парахода 32 Капитанът се подчинява на въстаниците 35 „Радецки” пътува, управляван от българи 39 Взаимоотношенията на четниците с пътниците 43 Ботевата чета слиза на Козлодуйския бряг 44 Капитанът на парахода за войводата Ботев и неговите четници 49 На парахода се развява българско знаме 51 Униформата на четниците и войводата 57 Документите от завземането на парахода 61 Параходът и екипажът продължават курса си 64 Историческият "Радецки" 67 Финансов баланс на Ботевата чета 69 Разходване на парите, получени от Павел Калянджи 69 Използвана литература и съкращението й 69 Бележки 70 Чети в прикачения файл: Botev i Radetzky.pdf (изтегля се след регистрация)

Културата на академик Андрей Пантев „Лулата е стил и изкуство, учи проф. Андрей Пантев” - това четем в paper.standartnews.com, отбелязано на 10 Август 2002. Мисълта на учителя - тогава професор, днес академик, е илюстрирана с тази снимка. Долу, на двете следващи снимки са показани фотопортрети на историческите вождове и учители на съветския и българския народ, съидейници на академик Пантев: Йосиф Висарионович Сталин и Георги Михайлович Димитров. Те също са пушили с лула. Възможно е и те да са изказвали мъдри, пропити с любов мисли по неин адрес. Академик Пантев често се изявява от трибуната, също като своите именити предшественици. Журналистите го хвалят, че бил добър оратор. За съжаление не успях да намеря снимка на академика, като размахва лулата си от трибуната на Народното събрание миналата седмица. Това бе показано по някои телевизии. Мисля, че не всеки учител би си позволил да направи този жест - независимо дали е академик или не. Не знам дали са правили такива демонстративни изпълнения Сталин и Димитров. Все пак колко е било за тях да проведат един такъв акт: те повече са познати не като интелектуалци, а като диктатори. Това е бил техният „стил и изкуство”. Има една интересна портретна композиция с другаря Сталин, където той държи лулата си като пистолет. Мен лично ме подразни проявата на академик Пантев в Народното събрание. Почувствах размахването му с лулата като заплаха. Не чете ли академикът какво пише на кутиите с цигари, ако и да пуши лула? То и на пакетите с тютюн трябва да пише същото, било на български, английски, френски и т. н. език. Ето какво пише: Не ми пука за здравето на академик Пантев, но самите производители на тютюн са написали, че лулата му убива хората около него! Що за пахалство има този академик-депутат да размахва от трибуната на Народното събрание лулата си, както някой убиец размахва пистолета си? Изглежда академик Пантев, защитавайки собствените си права, нехае за правата на другите. Поне да не го демонстрира от позицията си на недосегаем! С цигари в борбата с кризата „И сушата ще победим!” се заканва Сталин от плаката, загадъчно подръпвайки от прословутата си лула. Дали пък, обещавайки с картата бъдещите грандиозни хидромелиоративни начинания, не е дигнал междувременно цената на цигарите? И чрез изразните средства на плаката се е опитал да покаже колко много ще му струва това лично на него? Но като че ли усиленото пушене (стилно и изкусно, както би казал академик Пантев) по-скоро идва да покаже какъв мисловен труд полага великият вожд, за да осигури благоденствието на своя народ. Преди години България пак беше изпаднала в криза. Е, тя не се наричаше така - при социализма икономическите кризи са абсурд. Май беше нещо като „временни затруднения”. Те се появиха също след една голяма суша. Тогава Тодор Живков, понеже нямаше откъде да прехвърли вода от едно място на друго, реши да компенсира загубите като повиши цените на гроздовата, луканката и цигарите (май само на вносните, не си спомням). Бойко Борисов също се опита да се бори с настоящата, вече истинска капиталистическа криза, като вдигна акциза на цигарите, въпреки че е пушач. И тъй като това явно не помага, дойде едно наистина гениално хрумване, което не може да се роди във всяка глава. Да се разреши на пушачите да си пушат, без да се съобразяват с непушачите, иначе, видите ли, икономиката на България щяла сериозно да пострада!? Ами като е казано „А”, редно е да последва и „Б”. Много частни фирми, изпаднали във финансово затруднение, изплащат възнаграждението на подчинените си в натура. Та ето една идея: възнаграждението на държавните чиновници-пушачи да се изплаща с цигари. От собствен опит знам, че в държавните учреждения забраните за тютюнопушене изобщо не важат. Даже имаше и такава демонстрация на държавни служители: протест с цигара. Снимката с Бойко Борисов беше в интернет без наименование. От нея също става изразителен плакат с думите: „Ще победим кризата!”

Възмутените граждани са сбъркали адреса. Въпросният министър го даваха миналата седмица по телевизията да открива поредното дивечовъдно стопанство. Ще отглеждат животни, за да ги убиват! Някой да се възмути? Тези, дето скачат за това и онова, нека си изяснят малко проблемите. Навремето имахме кокошки. Като заколеше баща ми някоя, майка ми я оплакваше: „Горката ярчица, хубава беше! ” После пък като я сготвеше, пак коментираше: „Вкусна кокошчица!” Това е човекът: много-много не разсъждава. Та ако дигнат ДДС-то на месото, белким се позамислим и си подредим ценностите. Можем и до ГМО-то да опрем. Иначе по отношение на политиката: някой от днешните управници да е отказал "да помогне" за нещо? От което пък да се е получило нещо адекватно. Напоследък ни занимават с исторически митове: щели да почистват Авгиевите обори! Утре някой ще обещае, че ще донесе и Златното руно.

Бойко Борисов не е Сталин. Иначе щеше да реши въпроса по сталински: Няма кучета по улиците и парковете - няма проблем! Не знам каква е европейската практика. До преди двайсетина години ни учеха, че там живеели върли капиталисти, при които човек за човека не бил брат, а вълк. То вълкът не беше ли роднина на кучето? Може би и затова, когато и у нас настана капитализъм, вече се отнасяме към кучето като с брат. Само че не ми е ясно как ще го натаманят депутатите този закон за "наказание за проява на жестокост към животните". Може би там трябва конкретно да се изброят за кои животни ще се отнася законът. Защото възмутените от жестокото отношение към кучетата граждани, не ядат ли пържоли? И не си ли задават въпроса, като как тия пържоли са се появили на масата им. Навремето даваха в кино "Култура" един филм, където показваха шницели, направени от...петрол. Да ама сега пак възмутени граждани скачат против генномодифицираните организми и продуктите от тях. Явни престъпници още не могат да получат присъдата си, благодарение на хуманните български закони, съобразени с европейската практика. Но нищо чудно в скоро време зад решетките да се озоват повече убийци на кучета, отколкото на хора. В една песен от зората на демокрацията в България се пее: «да заключим досиетата». А там накрая логично изниква въпросът: "А къде ще скрием ключа?" Та и в дебата за хуманното отношение към животните ще възникне въпросът: а как да се отнасяме към говедата, кравите, свинете? Техните "убийци" също ли ще лежат зад решетките, или ще приемем, че професията на касапите е хуманна? И докато се разисква този въпрос, аз предлагам да се въведе "данък касапин". Или да се въведе по-високо ДДС не за бирата, а за месото. Така и хазната ще се опаричи малко.

Имам малка грешка: печатът не е на Иван Грозни, а е от «Изображение герба Империи из дневника Корба, сопровождавшего в 1698-1699 годах австрийского посла Габсбургов, отправленного в Москву для переговоров о войне с Турцией.” Вижда се колко е късен. Чак тогава руските управници са се усетили да правят възродителен процес. Ето и западноевропейска карта на Тартария от 1706 г., която кореспондира с малките печати от герба на Иван Грозни. Даже и титлите са „крал (роа) на Казан” и „княз (дук) на България”.

Това е вече истински отпечатък - прерисовката не е добре направена. Иван Грозни се е усетил и във втория си голям герб-печат (има го и него в интернет, той е с агънце) е махнал татарския езически символ и го е заменил с Агнец божи. Даже и кръст му е сложил, ама не е случил на «познавачи» от ХХІ век. На първия герб на Грозни е представен герба на Татарска България, във втория - на Руско-имперска България. Ето ви и малка информация кога е изчезнала Волжска България. «В июле 1917 года, когда после февральской революции первые лучи свободы согрели души угнетенных народов, мусульмане Внутренней России созвали съезд в Казани и решили возродить свою национальную государственность. Это дело поручили С. Максуди. Он выделялся своей эрудированностью: хорошо знал историю, литературу родного и других тюркских народов. Получил высшее юридическое образование в Париже, в Сорбонском университете. К тому времени он проявил себя как верный сын своего народа, активно участвуя в деятельности партии Иттифак аль муслимин (Союз мусульман), которая ставила своей целью объединение всех мусульманских народов в борьбе за национальную независимость. Хочу подчеркнуть, что партия называлась мусульманской, а не татарской. В нее входили видные представители всех мусульманских народов: волжских болгар, башкир, узбеков, казахов, азербайджанцев и др., которых власть называла татарами. Два созыва подряд С.Максуди был депутатом Государственной Думы, где зарекомендовал себя истинным патриотом, бесстрашным защитником интересов родной культуры. Он неоднократно выступал на заседаниях Думы с заявлениями, что термин татары … историческое недоразумение, что называть нас татарами неверно. Сформированная съездом коллегия во главе с Максуди проделала огромную работу, в результате которой в ноябре 1917 года была провозглашена национально - культурная автономия Идель - Урал штаты, территория которой включала исторические земли Волжской Болгарии. Нейтральное название республики Идель – Урал, ни Болгария, ни Татария, обусловлено борьбой татаристов против С.Максуди. С. Максуди никак не хотел употреблять термин татары. Но проявил слабость, уступил татаристам, фракцией которых в Милли Меджлисе - парламенте республики Идель – Урал, руководил все тот же Г. Ибрагимов. Этим он допустил недооценку важного значения родного имени болгары в сознании народа. Если бы республика была названа Болгарской, то её силы утроились бы поддержкой широких народных масс и в первую очередь поддержкой Совета волжских болгарских мусульман. Тем не менее, национальная государственность Идель – Урал штаты явилась уникальным образцом решения национального вопроса на принципах демократии и соблюдения прав человека. Её Конституция, подготовленная С. Максуди, не требовала государственного суверенитета. Максуди гениально предвидел, что будущее России - это федерация. Он говорил: … мы не хотим быть свободными против русского народа, … мы твердо верим в возможность свободного существования совместно с русским народом, которого мы никогда не смешивали с правительственной властью, не исходившей из народа. Он знал, что национальное достоинство личности обеспечивается свободой и равноправием в общественной жизни, в делах образования и культуры. В апреле 1918 года большевики назначают миллионное вознаграждение за голову С. Максуди, который волей провидения сумел избежать ареста и прибыть в город своей юности Париж. Здесь он хлопочет перед Парижской мирной конференцией стран Антанты об избавлении родного народа от большевистского ига - этой нежданной напасти. В Меморандуме в адрес Конференции он пишет: Представляется целесообразным обратить внимание на то, что название представляемой мной нации татары не что иное, как историческая ошибка…. Вернуться в окаянную Россию ему уже не суждено. Он работает профессором Сорбонского университета, в котором когда-то получил путевку в жизнь. Затем его приглашают в Турцию. Там он - профессор Стамбульского и Анкарского университетов, преподает право и историю. Несколько раз избирается депутатом Народного Собрания и, самое главное, он был одним из ближайших соратников президента Ататюрка - отца демократических преобразований в Турции. Он опубликовал десяток книг по истории и праву. В начале пятидесятых годов в составе парламентской делегации от Турции он работал в Страсбурге над составлением Конституции Европарламента. Его не влекла мания величия. Он жил и трудился во имя человеческого достоинства. Не удивительно, что гений Максуди, его человеколюбие нашли свое заслуженное применение на общечеловеческом уровне. Принципы демократии, права и свободы человека, за которые он боролся и в разработку которых внес огромный вклад, слава Богу, дошли и до нас, на его любимую Родину. Окружным путем, через Европу, но дошли: в 1993 году Россия приняла первую в своей истории демократическую Конституцию, которая не только провозгласила всех граждан России равными перед законом независимо от расовой, религиозной, национальной и прочих признаков, но и предоставила каждому человеку весь комплекс прав и свобод, необходимых для обретения человеческого достоинства. То, за что боролись волжские болгары на протяжении веков, осуществилось. Русское иго кончилось! Жаль, Родина не помнит своего верного сына: ни в родной деревне Ташсу, ни в Казани нет даже памятной доски, нет ни одной улицы с именем С.Максуди, не говоря уж о памятнике. Учебники по истории фактически постыдно умалчивают его имя и великие деяния. Уже через три месяца после объявления республики Идель – Урал к власти пришли большевики. Ваисовцы с радостью их поддержали, увидев в их пришествии начало царства добра и справедливости. Большевики разгромили и республику Идель – Урал, и Совет волжских болгарских мусульман и создали на части земель Казанской губернии татарскую республику. Проект татарской республики был подготовлен в наркомате по делам национальностей, руководимом Сталиным, при активном содействии таких татаристов, как уже известный нам Г.Ибрагимов, который стал заместителем Сталина, а также М.Султангалиев. Последний принимал личное участие в разгроме государственных учреждений республики Идель – Урал. Поэтому площадь возле Национально - культурного центра (НКЦ) города Казани, где установлен памятник свободе Хоррият, названа его именем: площадь Султангалиева. Это ли не кощунство!? Решение о создании татреспублики было принято на заседании политбюро РКП(б) в январе 1920 года. И уже в марте на территории Казанской губернии вспыхнуло восстание болгарского народа против безбожного имени татары. Это восстание известно под названием Вилочное восстание. Большевики безжалостно подавили его силами регулярных войск Красной армии, уничтожая при этом целые деревни. Затем отняли у крестьян весь урожай этого года и искусственно создали страшный голод 1921-22 годов. Опять умерло много народа. Выжившим было не до национальной гордости, не до национального имени. Так большевики расправились с духом независимости болгарского народа. 27 мая 1920 года Ленин подписал декрет об образовании татарской республики.» («Куда исчезла Волжская Болгария?» Президент Болгарского Национального конгресса Г. Халил, 29.06.02, http://www.bulgars.ru/stati/disapp.htm ) В Съветския съюз е имало Българска федеративна република, обаче е носела името Татарстан. Лека-полека и за Калояновия пръстен ще узреете.

Руските историци пишат, че в 1487 г. московският княз Иван III успял не само да отхвърли подчинеността си от Казанското ханство, но дори и временно го поставил под васална зависимост . Тогава той приел титлата „Иван, по божия милост господар на цяла Русия и велик княз владимирски и московски, и новгородски, и псковски, и тверски, и угорски, и вятски, и пермски, и български“. През 1552 г. Иван Грозни успява да превземе Казан и да присъедини всичките земи на ханството към Русия. Неговата титла виждаме изписана на големия му печат и гласи: "Великий государь царь и великий князь Иван Васильевич всея Руси ВЛАДИМЕРСКИЙ, МОСКОВСКИЙ, НОУГОРОДСКИЙ; царь КАЗАНСКИЙ; царь АСТОРОХАНСКИЙ; государь ПСКОВСКИЙ; великий князь СМОЛЕНСКИЙ, ТВЕРСКИЙ, ЮГОРСКИЙ, ПЕРМСКИЙ, ВЯТСКИЙ, БОЛГАРСКИЙ и иных; государь и великий князь Новаго Города НИЗОВСКИЯ ЗЕМЛИ; государь и великий князь ЧЕРНИГОВСКИЙ”. Вижда се, че освен велик княз БОЛГАРСКИЙ, той се е провъзгласил и за цар КАЗАНСКИЙ. Околовръст на големия печат има и по-малки печати, илюстриращи владените земи. На „ПЕЧАТЬ ЦАРЬСТВА КАЗАНСКАГО” има изобразен зилант (нещо като дракон). Същият е добре познат в интернет от жълтия флаг на Казанското ханство. На „ПЕЧАТЬ БОЛГАРСКАѦ” изображението е на лъв в ход наляво, без корона. Този печат с лъв и текст „БОЛГАРСКАѦ” е по-ранен от най-ранния герб с текст "BULGARIA" от илирическите гербовници, който е от 1595 г.!

Благодаря за оценката г-н Жоро. Поласкан съм, че такъв висок специалист като тебе все пак оцени моите усилия. Ще се надявам да видя в скоро време някоя твоя публикация за местенето на гербовете. Тая Балдахия направо ме зашемети. Тя да няма нещо общо със Синдбад моряка. Аз ще взема да зарежа историята и ще почета малко от 1001 нощи на Шехерезада. Хералдиката, както казваш, не е шега работа - иска се четене.

КТО МЫ - БУЛГАРЫ ИЛИ ТАТАРЫ? Альфред Хасанович Халиков Великой Болгарией называют Волжскую Болгарию периода монгольского нашествия и другие европейские источники...Монгольское нашествие тяжело отразилось на судьбах булгарского народа, страны и её главных городов. Погиб и больше не восстанавливался главный город - "Великий город" на Черемшане, страна была разбита на части и разобщена, народ раскидан во все стороны. Но имя булгар на Волге как народа, страны и города - новой столицы - не было утеряно. Так, уже около середины XIII века начинает отстраиваться новый город на Волге недалеко от устья Камы, который получает, вернее, восстанавливает имя Булгара, и где в 1242-1246 гг. находится ставка Батыя. Здесь чеканятся и первые монеты Золотой Орды с указанием места чекана - Булгар, что особенно характерно для второй половины XIII века. Но монеты с чеканом города Булгара выпускались здесь и в течение всего XIV века. В XIII веке и после монгольского нашествия упоминаются булгарские князья, которые вместе с русскими князьями ходили в Орду просить ярлыки на княжение. Булгарские (болгарские) князья отмечаются и в XIV веке, а город Булгар-Болгары упоминается в русских источниках неоднократно как крупный город, а Булгария как страна и, очевидно, как государство фигурирует и на первых европейских картах XIV века 1367 года и как "Bulgaria" на карте Каталонского атласа 1375 года Сохраняются ещё более распространяются тахаллусы "ал-булгари": Осман ал-Булгари, Болгари Салар, Юнус ал-Булгари, что зафиксировано в надписях ряда надгробий конца ХIII-первой половины XIV вв. Приставку ал-Булгари носили и учёные в Булгаре периода Золотой Орды: Хасан ибн Омар ал-Булгари, поэт Гали ал-Булгари. Таким образом, в XIV веке ещё устойчивым было имя Булгара - народа, страны и города на Волге. Арабский купец Ибн Батутта и египтянин ал-Калкашанди (1355-1418 гг.) сообщают о (1355-1418 еллар) "Болгар" стране "Булгар", купцах "Булиле, нередко считают, что египетские халифы в XIV веке признавали сударя волжских булгар царём и дунайских болгар, и даже сербов. В связи с этим ал-Калкашанди замечает: "В переписке с тем, кто за Крымским морем, в северную сторону от него, и это государь ал-булгар (Булгара и булгар) и сербов". Русские летописи в XIV веке отмечают отдельных булгарских князей, например, под 1376 годом: "Князи же Болгарскии Осан и Махмат салтан". Имя города Булгара вырезано на печатке бронзового перстня булгарского князя Ильгам хана (К349-1350 гг.). Наступает XV век. Уже на рубеже ХIV-ХV вв. Волжская Булгария приходит в упадок. В 1431 году князь Фёдор Пёстрый взял "Болгары Вольжские... и всю землю их плени". Политический и экономический центр страны переносится на север, за Каму, где возвышается Казань. Показательно, что в первой половине XV века этот город, как об этом свидетельствует монетный материал, назывался Булгар ал-Джадид, т.е. Булгар Новый. На европейских картах XV века продолжает отмечаться земля "Bulgar" (см. карту 1459 года), нередко как подчинённая Орде - "Bolgar Tartarorum". Характерно и сохранение названия Великая Болгария - " Bulgaria Magna " (карта Вальдзеемюллера) для обозначения земель по Средней Волге. Преемственность волжских булгар и казанцев, Булгарии и Казанского ханства чётко показывают русские источники XVI века, прежде всего Никоновская летопись, составленная в 1563-1567 гг., и "Казанская история", написанная в 1562-1564 гг. Так, Никоновская летопись во многих местах отмечает: "Болгаре - иже ныне глаголются Казанцы". Показательно, что великий князь Василий III в начале XVI века вносит в свою титулатуру после обьявления протектората над Казанью титул "князь болгарский". Этот титул сохраняется затем у русских царей вплоть до 1917 года. В "Казанской истории" многократно упоминаются как предшественницы земли, городов, князей и народа казанского "больгарские рубежи", "болгарские князи", "болгарская земля", "царь Саин Болгарский", "болгарская чернь", город "Брягов больгарский", "Казань стольный град вместо Брягова", другие "грады болгарские, по Волге стояше, Казань и Болгари", казанцы - "худыя болгары" и "старыя болгаре". Казанцы XV-первой половины XVI вв. также предпочитали называть себя булгарами. Показательно, что казанский царь и поэт Мухаммед Эмин считал себя выходцем из булгар, о чем свидетельствует его тахаллус "ал-Булгари". Крупнейший казанский поэт первой половины XVI века Мухамедьяр также нередко принимал этот этнонимический тахаллус и именовал себя так - Махмуд оглы Мухаммедьяр Булгари. Развалины города Булгара на Волге и более древнего Великого города на Черемшане превратились в ХV-ХVI вв. в места паломничества. Поэт Мухамедьяр, например, сообщает, что во время такого паломничества в город Булгар на него нашло поэтическое вдохновение и он начал писать в 1542 году свою великолепную поэму "Нуры содур" (Свет сердец). На европейских картах первой половины XVI века продолжает сохраняться за землями на Средней Волге и Нижней Каме название " Bulgaria Magna " (карта 1523 года) или " Bulgaria Magna " (карты 1531 и 1534 гг.) и даже продолжает отмечаться город Булгар ("Bulgar") - см. карты 1538, 1541 и 1551 гг. ________________________________ Картата от 1550 г. показва България и Татария като провинции на Златната орда. Столица явно е бил град Bulgaria Magna, т. е. Велики Булгар. Но живеещите във Волжка България още в ХІІІ век са били толкова българи, колкото жителите на византийската провинция Македония са били македонци. Както пише Халиков: „около средата на XIII век започва да се изгражда нов град на Волга, недалече от устието на Кама, който получава, по-скоро възстановява името на Булгар, и където в 1242-1246 гг. се намира резиденцията на Бати. Тук се секат и първите монети на Златната Орда с посочване на мястото на сечене - Булгар.” От това излиза, че гербът в хрониката на Рихентал е всъщност герб на Татарска България: Bolgar Tartarorum. И титулът Kayser von bulgari трябва да се превежда като „Ханът на България”. По времето, когато Рехентал е писал хрониката си, хан е бил Бий-Омар, син на Азан Хасан (1380-1422) (http://bgrod.org/volgabg/index.php?id=1)

Жорко, я да видим ще познаеш ли какво има на тази картинка?

КТО МЫ - БУЛГАРЫ ИЛИ ТАТАРЫ? Альфред Хасанович Халиков В XIII веке и после монгольского нашествия упоминаются булгарские князья, которые вместе с русскими князьями ходили в Орду просить ярлыки на княжение. Булгарские (болгарские) князья отмечаются и в XIV веке, а город Булгар-Болгары упоминается в русских источниках неоднократно как крупный город, а Булгария как страна и, очевидно, как государство фигурирует и на первых европейских картах XIV века 1367 года и как "Bulgaria" на карте Каталонского атласа 1375 года Сохраняются ещё более распространяются тахаллусы "ал-булгари": Осман ал-Булгари, Болгари Салар, Юнус ал-Булгари, что зафиксировано в надписях ряда надгробий конца ХIII-первой половины XIV вв. Приставку ал-Булгари носили и учёные в Булгаре периода Золотой Орды: Хасан ибн Омар ал-Булгари, поэт Гали ал-Булгари. Наступает XV век. Уже на рубеже ХIV-ХV вв. Волжская Булгария приходит в упадок. В 1431 году князь Фёдор Пёстрый взял "Болгары Вольжские... и всю землю их плени". Политический и экономический центр страны переносится на север, за Каму, где возвышается Казань. Показательно, что в первой половине XV века этот город, как об этом свидетельствует монетный материал, назывался Булгар ал-Джадид, т.е. Булгар Новый. На европейских картах XV века продолжает отмечаться земля "Bulgar" (см. карту 1459 года), нередко как подчинённая Орде - "Bolgar Tartarorum". Характерно и сохранение названия Великая Болгария - " Bulgaria Magna " (карта Вальдзеемюллера) для обозначения земель по Средней Волге. http://www.remezovi.ru/biblio/genealogia/bulgar_tatar.htm

Бога ми, аз се обърках! Не говорим ли за герба на Императора на Българите, който бил свързан с Ордата и Халдея. Моето скромно мнение, е, че този император не е бил на Дунавска България, която в 1414 г. вече не е съществувала, а половин век преди това е била разкъсвана парче по парче. България на Шишман не е била империя! Това е вече фантазия. И вместо да разберем истината се бием по гърдите: Булгар, булгар! Аз нямам проблем с мисленето си. Ако пък някой има проблем с българската история, той си е негов. Някъде наскоро коментирах въпроса за връзката между историята и популярната музика.

Г-н Жоро, понякога освен да се чете, трябва и да се мисли. Ами след като Рихентал под „България” разбира „Волжка България”, къде трябва да я сложи? Вероятно и за да не се обърка някой, е написал това за Ордата. Да не би тя да се е намирала на Балканския полуостров?