Warlord

Коя област колко точно години е била под османска власт.

От фанариотски трън на боерски глог Ексцесиите в княжествата през 1821 г. довеждат до окупация и до установяване на пряка османска власт за ок. година и половина. Хубавото обаче в случая е, че всичките машинации на Ипсилантис и последствията от тях водят до срив на фанариотския авторитет пред Високата порта, което пък води до край на фанариотския режим в княжествата. Възползвайки се от това обстоятелство, както и от бъркотията около гръцката революция и новата криза в руско-турските отношения, пристигналите през 1822 г. в Цариград румънски делегати успяват да договорят прекратяването на окупацията. След възстановяването на дипломатическите отношения между Русия и Турция в следващите години румънците отново заемат твърдо проруска линия и с помощта на руската делегация измъкват още редица привилегии. Князете да не се назначават повече от Портата, а да се избират от боерски диван, като мандатът им става пожизнен; княжествата да сформират и поддържат собствена армия, както и румънския език да стане официален. Всяка нова реформа, която те искат да направят, трябва да мине през дълъг и тромав процес на поотделно одобрение от Москва и Цариград, както и съгласуване помежду им след това преди да се даде разрешение за съответните нововъведения. Но все пак макар и бавно модерната и все по-автономна държавна организация е успешно изградена докъм 1832 г. При това по еднакъв модел и в двете княжества, което благоприятства почвата за бъдещо обединение между тях. Тези промени обаче носят сравнително незначителни подобрения в положението на селяните спрямо периода на фанариотския гнет. Въпреки че на хартия те се водят свободни, все още официално не са отменени 12-те дни ангария. Нещо повече - боерите, възползвайки се от засилените си обществено-политически позиции, дори увеличават обема работа, която селяните трябва да извършат през определените 12 дни ангария, което практически ги прави много повече (52 дни във Влахия и 84 дни в Молдова). Като има възможност, част от тези дни да бъдат изплатени в пари. По същия начин и крепостничеството на хартия е отменено, но за да напуснат дадено населено място селяните се нуждаят от официално разрешение от местния боер, което могат да получат едва когато си изплатят всичките задължения към него. Така постепенно боерите превръщат княжествата в нещо като свой чифлик, а и натрупват големи състояния от богатата земеделска продукция и износа й. Положението става такова, че около 200 семейства притежават пряко или косвено почти цялата боерска земя. Като голяма част от тях предпочитат да живеят в Букурещ и да събират аренда от имотите си обикновено чрез евреи-арендатори за посредници.

Според мен е много просто - има нещо като водовъртеж по ръба на диска, който те отнася на 180 градуса и стартираш от противоположната страна на диска мислейки си, че си обиколил земята, а всъщност си обиколил само половината обиколка на диска. Как мислите - ако кандидатствам с тая теория в клуба, дали ще ме приемат?

Не е като да не са благосклонни и към Гърция - По Севърския договор им дават и жълтите територии. През 1922 стигат почти до Анкара, но както вече отбелязахме - Ататюрк им наритва задниците с нелегално внесено българско и съветско оръжие. Претенциите на Венизелос на Парижката конференция. Малко е нагъл:

Последствията и поуките Клаузите на сключения на 27 ноем. 1919 г. Ньойския мирен договор между България и Антантата определено са тежки и неприемливи за нас. Той се е закотвил в нашето историческо съзнание като едва ли не най-голямото бедствие, което ни е сполитало и като надгробна плоча на българската национална идея. Че е несправедлив - от наша гледна точка със сигурност е такъв. За нас той е цял клокочещ казан от неправди, в който обаче не бива да забравяме, че влязохме сами. Не без помощта на съседите ни и Великите сили разбира се, но в крайна сметка всеки си гледа собствените интереси. Просто накрая се оказа, че останалите са си ги гледали по-добре от нас. В резултат загубихме територии, приемахме бежанци от тях, плащахме репарации... Но това е в реда на нещата. Когато загубиш война си понасяш последствията. За съжаление постигането на блестящи военни победи не е достатъчно, трябва да знаеш и как да ги използваш. А когато по-голямата част от работата не е свършена, по-точно тази на политиците и дипломатите, е нормално да се стигне до такива резултати. Последствията обаче далеч не са толкова тежки, колкото биха могли да бъдат в тази ситуация. Особено пък ако погледнем какви са те за съюзниците ни – и тримата ни съюзника биват унищожени в тази война. Това са три империи, които престават да съществуват в резултат на войната. Германската империя, губи всичките си колонии, губи огромни територии за сметка на Полша, Франция, Дания и Белгия и на нейно място след това е създадена Ваймарската република. Наложени са й толкова непосилно тежки репарации, че икономиката й изпада в хиперинфлация. Австро-унгарската империя е напълно унищожена и разпокъсана, от нея остават две отделни държави – Австрия и Унгария, всяка от които с по-малка територия от нашата. Османската империя по Севърския договор също е тотално разпокъсана. Впоследствие Ататюрк успява да отвоюва голяма част от заетите от съглашенците земи, но пак извън новообразуваната Турска република остават Месопотамия, Сирия, Палестина, Арабия... Царство България обаче оцелява. Единствено цар Фердинанд абдикира от престола в чужбина, но без никой да го е принуждавал да прави това, а и синът му Борис III директно наследява властта. Така, че Ньой не разруши царството. Разрушихме си го сами през 1946 г. с един инсцениран референдум. Нито пък репарациите, които ни налагат по договора представляват сериозна тежест за тогавашната ни икономика в дългосрочен план. Те възлизат на 2 милиарда франка, но след поредица от преговори успяваме да договорим разсрочено плащане, премахване на лихвите, премахване и на вече договорени траншове. А през 1931 г. изцяло се анулира това, което е останало да плащаме по договора. Териториалните загуби са незначителни като за страна загубила световна война и особено в сравнение с тези на съюзниците ни, както вече отбелязахме (и като размер и като процент). Губим само Беломорска Тракия откъм Гърция, а откъм Сърбия три крайгранични градчета с прилежащите им землища. Откъм Румъния – нищо, границата си остава така както е била преди войната. А откъм Турция дори оставаме с малка териториална придобивка – ивиците в кафяво: Не успяхме с оръжие да осъществим националното си обединение така както ни се искаше, но пък оцеляхме във война сами срещу всички други балкански държави (през 1913г.), а две години по-късно и срещу целия свят, заедно със само трима съюзника, които за разлика от нас не оцеляха. Не оцеля дори и Руската империя, която въпреки че беше на страната на победителите загуби територии колкото няколко Българии и накрая падна под болшевишко „робство”. Нововъзникналото Кралство на Сърби, хървати и словенци въпреки, че изглежда на картата като една реализирана великосръбска мечта, всъщност претърпя чудовищни човешки жертви и разрушения както при създаването си в резултат на тази война, така и при разпадането си в края на века. Следвоенните години там се характеризират най-вече с глад и бедност, въобще цялото управление на Александър Караджорджевич е запомнено като един тежък период за населението. Достатъчно показателен е фактът, че няма нито един негов паметник и дори нито една улица в Белград на неговото име. Румъния постигна националното си обединение през 1919 г., но можа да му се порадва точно 20 г. преди да загуби Южна Добруджа, Бесарабия и Буковина. Гръцката Мегали идея пък се срина с гръм и трясък още през 1922 г. Въпреки че по Севърския договор им е дадена Източна Тракия и Западна Мала Азия (с изключение на Истанбул и проливите) и дори при избухналата Гръцко-турска война стигат чак до Централна Мала Азия. Всичко това обаче го загубиха впоследствие и то съвсем не без наше участие. Голяма част от количествата оръжие и боеприпаси на разоръжената българска армия, които Антантата трябва да прибере, всъщност са нелегално изпратени на закъсалите откъм въоръжение и снабдяване турци. Дори преследвани от гърците части на турската армия са допуснати да се спасят и презимуват на българска територия. С тези оръжия и боеприпаси Ататюрк успява да разбие и изгони гърците. След което последват страшни погроми и изселвания над понтийските гърци в Мала Азия и Източна Тракия. Тъй че макар и леко индиректно все пак им го върнахме на гърците за гоненията над етническите българи на тяхна територия. В резултат на всичко това не само България, но в крайна сметка и никоя друга от балканските страни не постигна националното си обединение така както всяка от тях си го представяше. Не на последно място трябва да се обърне внимание и на положението с дадените жертви в Световната война. Това най-голямо военно усилие, което нацията ни е полагала, достигайки до най-високото мобилизационно напрежение в света от близо 20% (над 800 000 армия към 1918 г. при население от ок. 4 млн. д). Тоест всеки пети гражданин на страната е на фронта или буквално всеки здрав мъж в активна възраст. Въпреки това всички жертви, които даваме през Първата световна война (загинали в битка, безследно изчезнали, убити цивилни, умрели от болести, глад или по друг начин свързан с войната) са около 180 000 души (само ок. 3% от населението). За сравнение съюзниците ни от Германия дават 2 800 000 жертви (4.3% от населението й), Австроунгарците – 2 млн (4%), Турците – близо 3 млн (15%). Дори и държавите от победилата Антанта – Англия, Франция и Русия дават по над 1 млн жертви всяка. От Балканските страни само Гърция дава по-малко жертви от нас - ок. 160 000 жертви (3.5%), но при положение, че нейното участие във войната е съвсем кратко, въпреки това като процент от населението жертвите им са повече от нашите. Румънците дават 600 000 (8%) – над три пъти повече от нас. А сърбите дават близо 1 200 000 (27%), или почти седем пъти повече от нас! С други думи – в тази война загива всеки 4-ти сърбин и всеки 34-ти българин. Погледнато от този ъгъл другите загубиха доста повече от нас. Етническите българи, които след войната останаха в пределите на други държави (или пък имигрираха тук) все пак живяха своя живот, добър или лош – субективен въпрос. Докато всички тези хора стоящи зад горните цифри, които ние наричаме врагове, приключиха земния си път през тази война и евентуалните им потомства никога не се появиха на този свят. Докато нашите потомства, тоест – ние, сме си тук, едва 3% само си отидоха тогава. Това в най-голяма степен се дължи на силата на българската армия. На това, че тя покоси повече врагове отколкото даде жертви. На това, че тя през цялата война, до самия й последен ден и час, води боевете изцяло отвъд предвоенните граници и не допусна врага и разрушенията да дойдат на наша територия. На това, че не допусна да я разбият или пленят и до края остана една боеспособна, крупна и хомогенна военна сила, с която Антантата и съседите ни нямаше как да не се съобразяват. Заради която знаеха, че не могат да унищожат напълно България, дори и да им се искаше, нито да й наложат прекалено тежки и неприемливи мирни условия. Остава надеждата, че все някога ще си научим суровите уроци, които тогава ни преподаде историята. За необходимостта да поддържаме армията си силна, а не да я съсипвме, да водим рационална политика спрямо съседите си, а и вътре в държавата спрямо самите хора. Светът много се промени за тези 100 години, вече няма войни за национални обединения. Но този свят далеч не се е превърнал в достатъчно сигурно място каквото би ни се искало да бъде. Никога не се знае какво може да предстои - и в началото на миналия век никой не е предполагал, че могат да възникнат такива явления като световни войни. Затова силната армия, отбраната и сигурността винаги трябва да бъдат поддържани ако не на висотата, на която са били преди 100 години то поне на близка до нея. Нека да ги има. И нека повече никога да не ни потрябват така както ни потрябваха тогава. Но нека да ги има винаги. За да сме сигурни, че ще може да ни има винаги и нас. "ОТТУКА ЗАПОЧВА РОДИНАТА С ГРОБ НА НЕЗНАЕН ЮНАК, НАД КОЙТО СМЪРТТА Е ПРЕМИНАЛА, СМЪРТТА НЕ И ВРАЖИЯ КРАК."

Все пак си мисля, че "идейния импулс" е дошъл там от Месопотамия, която е съседна на Анатолия, като не е задължително да е станало с миграция, а с постепенно разпространяване на идеите към съседни общности, затова и толкова дълъг период.

Тоест - кюрдското малцинство там е вече разоръжено или напълно анихилирано?

Ами това беше. Още един емблематичен вид си замина завинаги. Тюхкахме се как така в началото на миналия век австралийците са можели да са такива несериозници, че да не успеят да опазят тасманийския вълк. А сега... https://fakti.bg/world/291899-tajno-pochina-poslednia-majki-bal-nosorog

Вярна ли е информацията, че турските сили и ССА вече напълно контролират Африн и кюрдите там минават в партизанска война?

Да. След кратка справка - заповедта към 4-ти корпус да не се оказва съпротива по линията Сяр-Кавала е дошла от Атина (гърците слагат оръжие, но въпреки това се съобщава за "оказана слаба съпротива от съглашенски части на този отсечка), обаче не от краля, а от министъра на войната (който явно е бил роялист де). А след това вече войниците и офицерите сами избират да бъдат превозени до Германия. Командира на корпуса ген. Байрас пише, че ще изпълни заповедта, но като стар войник е крайно против отстъпването на Сяр, Драма и Кавала без бой. След като това се случва анти-роялистките брожения в района на Солун се засилват още повече. Още преди да се стигне до сблъсък и реална гражданска война обаче френския ген. Сарай успява да разоръжи роялистите и да арестува организатора им полк. Трикупис.

Доколкото знам - не. През това време в Атина не е много ясно какво ще се случи, краля е про-немски, но войските на Антантата вече са стоварени в Гърция, има брожения в Северната част. Войниците (ок. 7000 корпус в Сярския район) сами се споразумяват да се предадат без бой, ако им се гарантира превоз до Германия и не ги третират като военопленници.

Дуръс, Албания, днешно време. При всеки по-сериозен порой градът се превръща в Балканската Венеция.

За (поредно) съжаление Стефан Тошев пък вече се е бил скарал с Макензен заради общата стратегия на Северния фронт, което е нажежило отношенията и съответно командването го препраща на някаква скатана длъжност за да потуши страстите и разкола между щабовете.

Разузнаването определено има информация за подготвяната от французите офанзива, дори са знаели, че ще е в този участък. За съжаление точно преди това да стане главнокомандващия ген. Никола Жеков се налага да замине на лечение във Виена, Както казва Морис Дрюон: "Когато нещастието разпери криле над някоя страна всичко се съюзява с него". Току що назначеният и определено не толкова способен Г. Тодоров явно не е успял да отреагира адекватно или навреме. Все пак за около седмица няма възможност да се извършат кой знае какви укрепителни дейности точно в този район, нито пък да се разместят позициите или командването на 2-а и 3-а дивизия. А също не мисля, че една дивизия, макар и с общо командване би успяла да удържи при Добро поле. Рачо Петров макар да е връзкарче, определено си е кадърен кадър и щеше и той да е добър избор за назначение в тази ситуация, за съжаление съдбата и него го изплъзва като възможност, защото той вече е минал в запас по собствено желание още предната година... п.п. накъде са изтеглени батареите през август? Имай предвид, че голяма част от тежката артилерия е немска и точно в тоя период германците почват да изтеглят масово части от Македонския към Западния фронт, може да е свързано с това.

Албански партизанки, 1943 г.

Засегнал съм го с 1 изречение в текста. Накратко - имало е подобно предложение в щаба, но целта му по-скоро е била да обърка настъпващите по Вардар сърби и французи с оголен фланг и евентуално да ги принуди да се върнат да помагат на англичаните пред Солун. Само че и българския и немския щаб почти веднага го отхвърлят поради липса на сили и възможност за такава операция. Въобще след настъплението към Лерин и Воден повече няма въобще сили за мащабна офанзива на този фронт. А за влизане в самия Солун никой не си е мислел, поне не и през 1918. Да не говорим и че това не само нямаше с нищо да промени изхода от войната, но такъв опит щеше да доведе до много допълнителни безмислени жертви в края на привършващата война и само щеше да разгневи още повече съглашенците, мотивирайки ги да са по-строги към нас на мирните преговори, а гърците - още по-отмъстителни в егейска Македония и Тракия към българското население.

Краят на Великата война Въпреки голямата дефанзивна победа при Дойран, ген. Вазов получава заповед от командването да се изтегли на север. Появилата се идея за контраофанзива към Солун с включването и на 2-а армия на ген. Луков е единодушно отхвърлена и от щаба и от правителството като ненужно и безперспективно усложнение на нещата. Което единствено би могло да доведе до още по-големи жертви и още по-тежки последствия. Дошлото на власт правителство на А. Малинов, с обещания най-накрая да прекрати бъркотията в страната предизвикана от световната война, има за цел незабавното излизане от нея и стартиране на мирни преговори с Антантата. Поради което е решено Дойран да бъде използван като коз на предстоящите преговори, а българската армия да се оттегли достойно и с победа, изпреварвайки предстоящото пълно разпадане на фронта след Добро поле. А там с пробива и напредването на врага, войските в Източна Албания и Западна Македония (1-а Шопска, 6-а Бдинска и 302-а дивизия) стават все по-изолирани и надвисва опасност скоро пътя им към България да бъде изцяло отрязан. Макар и българите да се изтеглят организирано на север по долината на Вардар, давайки множество отпорни сражения, в крайна сметка френската конница достига до Скопие на 29 септ. През това време 3-те изолирани на запад дивизии се придвижват към Тетово. На 30 септ. техният авангард от 25-и п. полк и части от 19-и п. полк заедно с няколко тежки батареи се разполагат пред падналия на предния ден г. Скопие приготвяйки се директно да го атакуват и вземат обратно. При тях, преди да са открити огън, бързайки пристигат френски, сръбски и италиански парламентьори с бели знамена за да им съобщят, че в Солун е било сключено примирие. Това показва, че българската армия не само не е разбита, но отстъпва в ред и готовност да води още битки, както и показва нежеланието на противниците да се бият повече срещу нея. От своя страна германците пък до последно настояват, че трябва по някакъв начин настъплението да бъде спряно преди да пресече връзката им с България и Турция. Българското командване изисква от тях незабавно да му бъдат изпратени поне 6 немски дивизии за да може да бъде постигната подобна цел. Това което германското обаче може да обещае е само една бригада и една австро-унгарска дивизия, която така и не пристига. Безкрайно недостатъчната една немска бригада от 217-а дивизия, прехвърлена от Севастопол, също не сварва да стигне до фронта, но поне взима участие в потушаването на т.нар. Войнишко въстание при Владая. Въпреки че мащабите, ролята и значението на този бунт против властта и войната често са доста преувеличавани, той все пак е израз на отчаянието и недоволството обхванали войниците и обществото. Вече на всеки отдавна му е станало ясно, че Германия няма как да спечели войната на Западния фронт, така че при всички положения накрая и ние неминуемо ще загубим. Единственото което може да се направи оттук нататък е възможно най-скоро да се прекрати огъня и да се сключи примирие преди нещата да се влошат още повече. Примирието влиза в сила от 30 септ. 1918 г., в момент когато все още всички български войски са отвъд границите на предвоенна България и по трите фронта на които сме водили бойни действия... След като България пуска съглашенските войски да минат през нейната територия, по този начин се прекъсва връзката на Цетнтралните империи с Турция и отделно се отваря нов фронт против тях и против Турция, което води до скорошния крах и на останалите държави от Централните сили. Турция излиза от войната месец след нас - на 30 окт., а Австрия - на 3 ноем. След като и подводната война водена от Германия в Северния Атлантик не успява ефективно да прекъсне доставките и комуникациите на съглашенците, умират и последните надежди, че те може по някакъв начин да бъдат заставени да искат мир. Докато САЩ, Япония и англо-френските колонии се превръщат в неизчерпаем източник на суровини и жива сила за Антантата, то Централните сили се оказват един огромен обсаден лагер. При войските на ген. Фош вече пристигат средно на месец по 230 000 нови войници само от САЩ. Така че той вече разполага с предостатъчно сили за започване на планираната от него тройна офанзива на Западния фронт. Първото настъпление на 28 септ. е спряно от германците, но въпреки упоритата им съпротива при второто са изтласкани назад и заемат укрепената линия "Херман Хундинг". Тази позиция, отбранявана от 900 000 германци, е атакувана от 1 400 000 съглашенци и след двуседмични боеве с променлив успех все пак накрая германците са изтласкани и от там. Междувременно на 8 ноем. кайзер Вилхелм абдикира от престола и заминава за Холандия. Три дни по-късно на 11 ноем. германските дипломати подписват капитулацията в личния вагон на ген. Фош в една гора край Компиен. На 13 ноем. последни я подписват унгарците, с което се слага край на Първата световна война, ако не броим сраженията на източните съглашенски войски срещу болшевиките приключили чак на 27 май 1919 г. с битката при Бендер. Предстои сключването на официалните мирни договори с победените и нищо хубаво не ги чака във Версай... Делегатите пред вагона на Фердинанд Фош след подписването на капитулацията. На 22 юни 1940 г. германците ще заведат французите в същия вагон за да подпишат своята капитулация

"Да дадем Цариброд на Сърбия е като например да дадем Кент на Германия" Джеймс Баучер в английската преса, 1919 г.

Божо като цапне 2 ракии и нулите почват да му се виждат двойни и тройни. За точни данни на загубите по битки - само в архива във Велико Търново. Иначе из мемоарите точността за такива цифри е условна, примерно Недев да кажем споменава ~ "след отбиването на атаката войниците преброиха 2300 трупа пред позицията и ок. 500 души бяха взети в плен." В по-късното издание на военно-историческата комисия "Българската армия в световната война" има разбивка по дни и даже и по часове за действията на отделните части, само че там са ІХ тома, всеки от по 800-900 стр. суров материал от монотонни очерци. Не че и така не са ми интересни, но в момента физически нямам време да ги изчета. Може все пак да им дръпна един диагонален поглед дали няма някъде цифри за загуби

Щурм след щурм Насреща българската артилерия мълчи. Острият дефицит на снаряди налага да се пестят само за краен случай. Такъв настъпва на 18 септ. в 5 часа сутринта, когато англичаните и гърците се впускат в атака. Позициите на 33-и Свищовски полк са щурмувани от 66-а английска бригада и 3-и гръцки полк, друга английска бригада напада 57-и пехотен полк. Североизточно от езерото 1-а бригада от 11-а дивизия е атакувана от цялата Критска дивизия. Няма място по линията на сблъсъците, където врага да не е със смазващо числено превъзходство. На левия участък от фронта ожесточеният огън на британската артилерия избива всички наблюдатели, преди те да успеят да предупредят навреме българската за прииждащите вражески вълни. Поради закъснялото изстрелване на сигналните ракети, на този пункт артилеристите откриват преграден огън по врага чак когато той се врязва в разрушените телени мрежи, а на участъка пред 4-а рота успява да ги преодолее и се изсипва в окопите от първия ред. Там вече артилерията не може да помогне на оредялата шепа защитници, разполагащи само с една картечница. Те посрещат многохилядния противник с пушечен и картечен огън, гранати и щикове но скоро поддават под напора силно назад, губейки позицията си. Овладян е и опорния пункт на 17-и п. полк, откъдето също плъзва вражески поток през окопите и така заеманата от 1-а рота позиция се оказва обградена. До тогава ротата от 200 души с 3 картечници и 4 минохвъргачки успява сама да спре и удържи целия 3-и гръцки полк от 2500 души. Но когато пробилите през окопите англичани я удрят и по двата фланга отбраната им рухва и врага напредва още през отбранителните линии. В 6:00 гърците са вече пред телените мрежи на третия и последен ред окопи. Постепенно близо 4000 вражески войници достигат до там, а зад тях напират още. Преградния огън не успява да ги спре и на местата където защитниците са избити те влизат и по окопите. Струпалите се там остатъци от Свищовския полк се налага да отбраняват тази последна полоса водейки свирепи ръкопашни боеве с многобройните врагове. Майор Васил Манолов събира и организира група от ок. 50 войници, с която не само успява да удържи масираната атака на гърците, но и започва контранастъпление срещу тях преди на участъка да се струпат прекалено много врагове и да ги пометат с числеността си. Те се добират чак до изоставените минохвъргачни гнезда на предната линия и с бой на нож ги заемат отново изтласквайки врага обратно зад първия ред окопи! Един подвиг на шепа бойци изглеждащ невъзможен и на практика и на теория. Но макар майор Манолов, заедно с повечето от последвалите го войници, да загиват в тази вихрена контраатака, ефектът от нея е поразителен. А освен това и съвсем не е безпрецедентен за този ден. И на още няколко пункта от поддалата отбранителна позиция български офицери вдигат взводове от по 30-50 души сами срещу цели вражески батальони. Макар това да са отчаяни атаки на български офицери следвани от по неколцина войници, със своята безумна ярост те объркват и разстройват гъстите гръцки редици. А след като флангът на гърците започва да се оголва те вкупом се вдигат в отстъпление. Виждайки това, малко подир тях и англичаните тръгват да отстъпват под прикритието на мощната си артилерия, предполагайки че шепата нападащи пред тях са само авангард на една мащабна контраофанзива, в която тепърва ще бъдат вкарани и резерви. Зад тях обаче няма никой. В този критичен момент всичко буквално увисва с цялата си тежест на един съвсем тънък конец, който като по чудо издържа докрай благодарение на невероятната воля и саможертва на защитниците. Няколко часа след изтеглянето си британците започват наново да обсипват българските позиции с бомби и тежки снаряди в опит да доразрушат отбранителните съоръжения с укриващите се там, за да могат да настъпят без притеснение от самоотвержените им контраатаки. Укритията и този път издържат и защитниците им остават невредими и твърдо решени да посрещат новите поредици от атаки. През нощта артилерийският огън от хаотичен преминава в барабанен, често и с бойни отровни газове. Към 3 часа сутринта барабанният огън стихва и пехотата, с батальон зуави (колониални части от Индия) в авангард, се впуска в атака срещу свищовци. За разлика от предния път сега откъм българските позиции на момента еква унищожителен преграден огън без да се пестят снаряди, който помита зуавите и обръща в бягство и настъпващите зад тях части. След поредното оттегляне веднага е открит пореден барабанен огън, концентриран по предните опорни пунктове на 33-и полк. В 3:15 наново гъсти колони от англичани, гърци и зуави настъпват напред, като преминават линията на преградния огън без да държат сметка за жертвите, които трябва да дадат за това. Там те са посрещнати от свищовци с бомби, щикове и приклади в крайно ожесточени ръкопашни боеве продължили близо 5 часа чак до 8:00 сутринта. По време на които врага на три пъти изтласква българските войници от окопите им и те на три пъти след това си ги връщат наново с безспирни контраудари. След тази поредна кървава и безрезултатна офанзива противника наново се прегрупира, обсипва позицията с хиляди снаряди и хвърля пехотата си в още една масирана атака в 8:30 часа. Изглежда обаче умората и отчаянието натежават повече над атакуващите. За пореден път защитниците стоически посрещат нападащата ги маса с мощен преграден огън на артилерията, а след това с картечници, пушки, минохвъргачки и огнепръскачки. Страшния брой жертви които падат пред българските дула и при този налет, разколебават силно противника и след около час отделни групи започват несигурно да заотстъпват. В този момент, без да чака повече, неуморно и за пореден път поручик Георги Катранов повежда ротата си в контраатака на нож. След него от окопите едни след други изскачат още роти и взводове и с рев се понасят с щиковете напред. Завръзват се още веднъж изтощителни ръкопашни боеве в продължение на още 50 минути преди остатъците от противника да се отчаят тотално и вкупом да се разбягат назад. Пълното отчаяние обхваща не само войниците, но и командването им. Англичаните се оказват практически разгромени. Загубите им, особено тези на 22-а и 26-а дивизия, са направо катастрофални. Отделните им части са напълно небоеспособни, а и няма повече с какво да бъдат попълнени. При това положение вече единственото, което им остава е да се изтеглят от бойното поле на юг към Солун, оставяйки хиляди безжизнени тела сред димящата разорана от снаряди земя. При тази атака само англичаните губят 3 155 войници и офицери, според собствените им данни. Като в боевете при Дойран през 1917 г. дават 5 024 жертви, а общо за цялата война на Солунския фронт пред позициите на българите падат убити 9 424 английски войници и офицери, ранените са 16 888 души, а 1194 британци са взети в плен от българите.

Унгарското име на Белград е Nándorfehérvár.

Ами описал съм в по-горните постове. Ударната групировка, която прави пробива е съставена от 2 френски дивизии (едната от които е 17-а колониална дивизия - сенегалци, алжирци, индокитайци; демек 50/50 горе долу са метрополийци на колониални) и 1 сръбска дивизия. Като се има предвид, че цялата артилерия, снаряди, муниции, самолети, снабдяване и т.н. са френски. Въобще сърбите са екипирани, въоръжени и организирани по френски образец, все едно още 1 колониална дивизия Ами вдействителност загубите на англичаните при Дойран през 1917 са доста по-големи отколкото тези през 1918 според собствените им данни. Така че не е невъзможно. А шотландци действително са били докарани там и действително са яли пердах. Междувпрочем през 1915 и 10-а дивизия съставена от ирландци ядат пердах западно от Беласица. А пък при първата атака на Дойран на 18 септ. най-дълбоко чак до последния ред окопи достига британски полк съставен от войници от Южен Уелс, които след мощна контраатака на свищовците са били сринати обратно зад първия ред. Тъй че май няма етнос от Албиона дето да не е ял пердах тука Ето и снимка на няколко пленени шотландци при Дойран с ген. Вазов (втория отдясно наляво):

Действително мащабите на Западния и Балканския фронт са несравними. Но кой знае, може войниците да са считали, че позицията е непревземаема и в някакъв момент командването ще се принуди да ги принесе в жертва на нея и са решили да се пробват на друг фронт, може и да не са им казали, че точно във Фландрия ще ги прехвърлят

Мълния в Бг Наука: https://www.dnevnik.bg/sviat/2018/03/09/3143446_trump_prie_pokanata_za_sreshta_s_kim_chen-un/

Дойран – борба докрай Източния сектор на участъка от Македонския фронт, щурмуван от Антантата през септември, е с дължина 21 км от Вардар до Дойранското езеро и още няколко км източно от езерото до Беласица. Той се отбранява единствено от войниците на 9-а Плевенска пехотна дивизия и части от 11-а пехотна дивизия, с 2 полка в резерв (общо ок. 30 000 души).Срещу тях нападат английските 22-а, 26-а, 28-а и 83-а пехотни дивизии и гръцките Серска и Критска пехотни дивизии (общо ок. 75 000 души). Но трябва да се отбележи, че изградената под прекия надзор на ген. Вазов и полк. Нейков фортификация е значително по-надеждно устроена отколкото тази при Добро поле. Окопните системи тук са от по 3 реда на повечето места, по-дълбоко вкопани и с повече ходове за съобщения между тях, със силно укрепени галерии за укриване от тежки снаряди и авио бомби, а телените заграждения пред тях са от 2 до 5 реда. На този участък се водят боеве още от 1915 г., но сега предстои най-крупния и най-решителния. На французите реално им се налага да изразходят колосални количества бомби, снаряди и жертви за да пробият отбраната при Добро поле. Те обаче са нищо в сравнение с апокалиптичния огън, който британците изсипват по българите при Дойран и камарите от трупове, които оставят пред позициите им, без да успеят да ги помръднат от там. Едноврененен залп на всички британски оръдия разцепва сутрешната тишина на 12 септ. 1918 г. Оглушителният им грохот тресе цялата земя от Дойран до Вардар в продължение на шест кошмарни денонощия без заглъхване. Огъня е най-концентриран по участъка на 33-и Свищовски пехотен полк, заемащ командните височини от двете страни на в. Дуб. През дните разрушителният артилерийски огън е непрекъснат, като преди атаката, на 17 септ. е съпроводен и от масивни въздушни бомбардировки на британските самолети. През нощите огъня е на ураганни пориви през къси интервали, като се редуват картечни и артилерийски канонади, целящи да пречат на българите да поправят пораженията по траншеите и телените заграждения. А на моменти те се сливат в общ масиран обстрел, имитиращ артилерийска подготовка преди атака, което да държи постоянно артилеристите нащрек пред заплахата от нощна атака и въобще да прави съня на войниците невъзможен. По свищовци, заемащи участък от едва 900 м фронт и 500 м в дълбочина, през тези 6 дни падат над сто хиляди британски снаряда. А по време на артилерийската подготовка преди атаката интензитета на залповете започва рязко да нараства в пъти. Само за последното денонощие (17-18 септ.) по тях британската артилерия и авиация изсипват още близо сто хиляди бомби и снаряди. Освен плътната огнена стихия над главите на войниците се разнасят и облаци от бойни отровни газове. Сред черната пушилка на този ад едва се различава дори ярката светлина на сигналните ракети. За щастие дълбоките и стабилни галерии на отбранителната линия издържат на масирания обстрел. При строежа на линията ген. Вазов подлага войниците на продължителен и тежък, почти каторжен труд, докато издълбаят солидните укрития, но това впоследствие спасява както позицията така и животите им. Български войник с противогаз пред тунел към укритията на Дойранската позиция