Иванко Тертер

Това, че династията е "Асен" става с времето и то е към средата на ХІІІ веk, когато започват потомците да се родеят с името на именития прадядо.

По тази линия Калоян няма как да е бил Асен. Той си е просто Калоян Български. А Йоан-Асен е двойно име. При положение, че стария Асен си е първи, по нататъшните Асеневци /с такова лично име, а не - като признак на рода/ си получават номерата - Йоан-Асен ІІ /един вид "втори Асен", "втори Алекнасдър", "втори Цезар" и т.н./, Йоан-Асен ІІІ и т. н.

http://mapa.od.ua/IMG/smallMap/Europe-1680.jpg - политическа карта на Европа от 1680 г.

Ето защо Петър Богдан Бакшев през 1667 г. пише своята "История на Царство България".

Затова и в историята си пише, че това цароство България... християните в това царство България ... ако това царство имаше за свой господар честен и християнин, би било едно от най-честитите царства в Европа, а сега е запустяло и мините са запустели и дано не се намират нови подземни богатства, а да се запазят за някой нов господар на това царство християнин и добър католик.

В такава епоха е живял великия българин от Чипровци, в която царство България е обект от политическата конструкция на Европа, но - извеждайки обратния еквивалент на думите му - е под властта на господар нечестен и нехристиянин - а в Европа през ХVІІ век тези две квалификации кумулира в себе си само владетеля на Османската държава - нехристиянин и нечестен за българите и останалите християни намиращи се под властта му.

Другите карти от ХV и ХVІ век също отговарят на въпроса защо са "виждали" царство България - Сигизмунд Батори, Рудолф ІІ, Фердинанд ІІІ, Аарон Молдавски, Михаил Витязул, Богдан Хмелницки и т.н.

Отбелязвам пак за себе си, за да не пропусна при систематизирането на информацията:

Условното поделяне на сфери на влияние, политически аспирации и властване по оста Унгария - Страцимирово Видинско царство и Османска държава - Шишманово Търновско царство - според първоначалните източници и анализи направени от мен в самото начало на темата, е логично да са изгубили значението си в периода след 1526 г. След покоряването на Унгарското кралство претенциите му към Срацимировата част от царство България са отпаднали от само себе си, най-малко поради липса на субект, който да е имал такива аспирации. Така Османския владетел не само, че закрепва правото си дза владее Шишмановото царство, но и присъединява към това и владението си на Страцимировото царство /юридически и фактически/.

В титулатурата на Хабсбургите е възприета титлата цар на България, като правоприемство от титулатурата на унгарсиките крале, тъй като Хабсбургите заемат останалата незавладяна от османците западна част на Унгария. Разбира се титулатурата им е без някакъв политически ефект, тя е строго формална и по същество след 1526 г. и особено след 1541 /окончателното разделяне на Унгария/ Царство България /в двете му негови части Шишманова и Страцимирова части от него/ политико-юридически и фактически стават подконтролни на своя господар съответния владетел на Османската държава.

В този смисъл смятам, че точното название на опита за хипотеза следва да е:

"Царство България 1422-1689"

заб.: началната дата е условното окончателно покоряване на Видинското царство при цар Константин ІІ Асен Страцимир, а крайната дата е условно с края на поредицата въстания с последно такова Карпошовото през 1689 г. /може да се тълкува и след Мариното 1700 г., ако се добие още информация за характера, обсега му и същността му/. Във всеки случай до 1709 г. /битката при Полтава, където шведите и османците са съюзници/ царство България като такова е било разформировано и пряко е наложена османската власт. Това съвпада с вече слабия потенциал на българските първенци /доколкото са съхранени в този период такива/ и с вътрешната консолидация на Османската държава, вкл. административна такава, предвид заемането на "отбранителна" позиция в предстоящите й войни да запазва териоториалните си завоевания, граници и статукво в региона.

България в Европейската картография до края на ХVІІ век:

http://terra.ucoz.ru/load/2-1-0-101

http://pan-demetrius.livejournal.com/2008/01/03/

http://mapa.od.ua/catalog.php

http://www.triquadrata.ru/maps/index1.htm

http://www.firenzestampe.com/images/Mappe/...emmi_grande.jpg

http://www.newchrono.ru/staff/bry1.gif

http://www.newchrono.ru/staff/gg1.gif

http://www.newchrono.ru/staff/hond1.gif

http://www.newchrono.ru/staff/san1.gif

http://www.newchrono.ru/staff/n_vis1.gif

ХVІІІ век:

http://www.newchrono.ru/staff/sved1.gif - интересното е , че тук България вече липсва. Защо ли? Защото това е “Карта России, составленная, предположительно, пленными шведскими офицерами в сибирском плену в 1709 - 1722 гг.” 1709-1722 г. е съставена картата и вече България липсва. Няма как шведските офицери, военни при това, съюзници на Османската империя /справка – битката при Полтава/, да не са знаели че точно преди двадесетина години България навсякъде е била отразявана като политически обект в европейската политика и картография, разбира се в рамките на Османската империя.

“Заличаването” на България в картите от епохата става в периода след поредицата въстания 1686, 1688, 1689,1700 и непосредствено преди началото на войните между Османската империя и Швеция от една страна и Русия на Петър І от друга.

европейски картографи в периода ХVІ-ХVІІ в. :

Гилиелмо Блау

Хесел Геритс

Йодокус Хондиус

Исаак Маса

Франс Хогенберг

забележка: поствам тука за да не забравя и този материал, който е немаловажен във връзка с другото събрано по темата.

Да не се заблуждаваме - колкото и да е несъвършена Търновската конституция за времето си е била в топ 3 от европейските конституции. Отделно е много по-съвършенаот конституциите след нея, а лично мое мнение и от сега действащата.

Когато консерваторите искали да има залегнала в конституцията фигурата на Сенат и цитирали в този смисъл Емануил Кант, дядо Петко Славейков излязъл на трибуната и разубедил зялото ВНС с разтърсващия аргумент7 "Какви са тия бабини дивитини". /направо Кант е баба :)/.

Като се замисля, да не би Левски да е имал ценз? Или Миткалото, Захарито, Бенковски, други като тях? И като са го нямали, нали все пак са разтърсили статуквото и от това се е пръкнало много по-съвременно общество. Ценза добре, но има и категории като морал, честност, родолюбие.

Едва ли Сената и сенаторите, бидейки с ценз задължително щяха да притежават всички гореспоменати категории взети заедно.

Каквото е било след 1879 г. народното събрание, точно копие щеше да е и Сената /Горната камара/ - ценза не решава с магическа пръчка нещата. Пак щеше да има шуробаджанащина, партизанщина, но в Сената текучеството щеше да е по-малко /идея да бъдат несменяеми или с много голям мандат/ и трудно биха се елиминирали крайни такива прояви. Докато при еднокамерния парламент, искаш не искаш, на 4 г. избори.

Хубава си е била и така Търновската конституция.

Да ни е честит вчерашния празник, има ли сме хубаво обществот тогава /в сравнение с другите такива от епохата/, появило се и в резултат на залегналата философия в първата ни конституция.

Урош - е според легендата Неменичите произхождат от император Лициний, от Бела Урош.

Ако тази легенда е задействана във времето в което Сръбската държавност е търсила историческа обосновка на своите нараснали териториални и владетелски претенции, значи би се потвърдило че не е изключено както се "търси" някакво родство с Лициний, така по късно Душан да "търси" родство с най-актуалния за тогава род на Душиханите - владетелите на цяла Източмна Европа и Западна Азия. Явно практиката - "търсене" на исторически права е доста стара в сръбската държавност, но същевременно най-нова сред балканските държави. Ясно е, че гърците имат исторически обосновки отпреди н.е, а българите имаме такива доказани с писмени източници от ІІ-ІІІ век, а неписани отпреди.... Сръбската държавност, като нововъзникнала /1217 г./ сред балканските такива, явно е включила "search"-а в минало време за обосноваване актуалната си държавност и бъдеща такава.

Това за разчитането Бела Ур е по изводи и от Пламен Павлов, само че той го разчита като Бела - унгарско име и УР-княз /както са наричали унгарците руснака бан на Мачва "Ростислав Ур" Михайлович/. Това не противоречи на произхода на Ур - от Урус, велик, защото в тази епоха те са тъждествени. Маджарите, като тюркски народ са влагали в Ур синонима на велик и княз. /те са производни, тъждествени, може да е местно тюркско маджарско наречие, може да е привнесено с идването на Ростислав/.

Наистина другия вариант е както по начина по който е наричан Ростислав Ур, така от 1243 г. да започват да се наричат и сръбските владетели. Ростислав Урош и Урош І сръбския живеят в едно време и даже им се препокриват в периоди земите които владеят - явно са поставени владетели не напълно зависими. Според мен, не може един Ростислав Ур да предявява претенции за българската корона /1256 г./ без да има гърба на някоя от партиите в Златната орда /чийто данник в този момент е българското царство/. Аналогично и със сърбите. Те също са данници, а не съм далеч от мисълта че доброволното предоставяне на престола на Урош І от брат му /!/ през 1243 г. е станало с "ярлык" - специално благоволение на велигия могол, по начина по който последния е въртял и назначавал руските князе в руските земи. А там какво "рокадо" е ставало всеки знае.

ОК. Супер! Значи сме от тия които можем да четем по-необременено и смело, без страх да бъдем наречени непрофесионалисти Видях, че направи опит за теория. Тези дни направи и останалите справки и да опитаме какво ще стане. По-лошо от каквото е сега няма да е.

Какъв е този император Лициний откогото да произхожда династия станала известна през ХІІ век? Ако е някакъв римски император ми се вижда доста голяма дупката от почти хиляда години в историята на тази династия. Пък и Бела Урош. Е това си е направо името на Бела Ур /Белаур/ - българския болярин, брат на Михаил ІІІ Шишман. Разбира се бях чел за начина на разчитане на името му като Бела Ур /Бела - "унгарского" име, или направо Бял, Бол, Ур - от велик "Урус"/.

Първия владетел с името Урош е възкачен на трона през 1243 /веднага след похода на татарите до Адриатика и в годината в която те са раздавали т.нар. "ярлыки" - права за владение над княжества на свои поставени верни князе/. Оттогава и до 1371 г. без прекъсване всички сръбски владетели носят името Урош /по скоро прякора, "велик" - "неславянска" дума вместо "вьелики" така любима иначе в Сърбия/. Престават да се величаят с Урош при упадъка на Сърбия и Златната орда едновременно /съответно след удари на Баязид и Тамерлан/.

Отделно ми се вижда много странно всички владетели да са Стефановци. Представяте ли си - Стефан има трима сина и тримата ги е кръстил ... Стефан, като те имат синове и се казват ... Много странно... Всички Стефановци и плюс това Урошовци... Ако Стефан е "венценосец", т.е. този който е владетел, а второто е Урус, сиреч "Велик" става - Венценосеца Велики... Ама как са им имената тогава??

Някой сериозно изследвал ли е сръбските връзки със Златната орда и специално влиянието на последната в Сърбия, изхождайки и от факта, че владетеля от който тръгва "възхода" на Сърбия през ХІV век е бил заложник /гост т.нар./ в двора на Ногай и е имал влиятелни татарски приятели поддръжници от кръга на спечелелия в крайна сметка властта в Златната орда хан Токта?

Любопитна подробност е и търсенето в google.com с думата "Душихан".

"А може би имахте предвид : ... "

Мрежата Изображения Групи Директория Документи Gmail

Вход

Google

Разширено търсене

Предпочитания

Търсене в: мрежата страници на български страници от България

Мрежата Резултати 1 - 4 от 4 за Душихан. (0.20 секунди)

Може би имахте предвид: Душан

разбира се това не може да даде точна представа за производност на думите, но все пак...

"вулгарен" - "българин" е същото и мисля, че google.com , като машинка-чип не е повлияно на емоции и си дава това което е.... е най-близко или във връзка с основното запитване. А под него вече търсиш смисъла или наличието на прозводността.

За мен също Пламен Павлов е може би най-добрия историк и да си кажа честно задочно е негова "вината" да открия един нов клон в историческата наука - "аналитична история" /термин от мен/. Това е подобно на методите на индукцията и дедукцията - с възможните малко материали да достигаш до максимум изводи и обратно от наличието на много материали да отхвърлиш "баласта" и да достигнвеш до простия извод. А той "задочно" ми отвори очите за анализиране на историята /без да се преминава ръба/ със статията си "Константин ІІ Асен-последния български цар". Любима моя статия.

За помощ от мен всякаква, само че за скайп нямам време - много работа по специалността ми, а вкъщи не остава време - семеен съм Освен някоя събота, неделя, ама не е сигурно. Също така не съм от София, а от Варна. Но мога тук, в лични съобщения или на емаил. Вие, ако както разбирам сте историци по специалност, би трябвало да имате възможности и време повече от мен. Работите хобито си, аз не съвсем.

Също смятам, че е горе-долу не е малък материала и засегнатите източници - става за "скелет" и по него да се прави /ако има основания разбира се/ възстановката на реалностите в историята. /малко образно, почти като възстановка по череп:)/

Че кралството е вечно. /според мен/

Аз не съм професионален историк и едва ли ще мога да определя на този етап нещо повече от написаното досега. А сигурно има и други източници известни в по - тесен професионален кръг. Смятам, че трябва професионална ръка да пипне.

От теб Канун наме войники - имаш ли източник в интернет, че не открих?

Също и за "Хайдушки пътеки" книжката - има ли я в нета или резюме с информация съдържаща се в нея? Ти беше читирал интересни данни от нея?

Апропо и извън темата Фружин - виж една друга моя тема:

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=4014 - работил ли си па тая тематика досега? Как ти се струва като въпроси на които следва да се търси отговор? Искам на две на три да чуя мнението ти. Благодаря предварително.

няма безпокойство, всеки въпрос е стимул за по-дълбоко и по-дълбоко изследване по темата. Ето например твоя въпрос ми загадна, че е време да обобщя направените до момента успоредни стълбове по темата - а всеки стълб сам по себе си не значи нищо, но общо взети всичките и в тяхната поредност може да станат здрава основа за полагането на моста.

1. В европейската картография за периода 15-18 век фигурира царство България, при все че е в рамките на османската империя. То фигурира по начина по който фигурират Валахия, Трасилвания, с рзличието че е с по-усложнен статут /а именно описвано в рамките на империята, докато Валахия и Трансилвания не винаги - защото техния васалитет се е променял през вековете/ - имам дадени по-горе връзки на три карти. В интернет, учебниците и книгите /например "История на Добруджа" 3 том/. Правя забележката и подчертавам - в картографията от този период 15-18 век, а не по-късни възстановки!

2. В титулатурата на императорите на Западната римска империя, а оттам и на германските императори фигурира титлата цар на България /но тя касае Видинското царство/. Очевидно е, че другата част - тази на Шишмановото царство - се държи от друг, т.е. най-вероятно от султана.

3. Сигизмунд Батори, Павел Джорджич, Петър Богдан Бакшев в копеспонденията си пишат за работите в "царство България", като очевидно нямат предвид тази му част, която е подвластна формално или се претендира за такова нещо от императорите на западната римска империя. /дал съм източници по-горе/.

4. Споменаването в българските летописи от този период на цар султан Мурад, те.е прави се разлика между двете титли на османския владетел.

5. Петър Богдан Бакшев /дал съм източник по-горе/ споменава, че "ако това царство се държеше от владетел честен и християнин...", т.е. в момента според Бакшев /1667 г./ това ЦАРСТВО /т.е. обект на международното право/ се държи от владетел НЕЧЕСТЕН и НЕХРИСТИЯНИН /т.е. ясно се указва, че се държи /глагол определян за незаконно притежание, но все пак притежание - съгласно принципите на правото/ от НЕХРИСТИЯНИН /ясно, че не е будист, остава да е мюсюлманин - т.е. султана/

6. Войнуганите и техния статут.

7. Писанията на Раковски за това, че царските български институти са действали още два-три века след падането на Търнов, като българските първенци са се самоуправлявали в резултат на ПРЕКИ /т.е. без посредничеството на османската централизирана административна система/ договорки със сурлтана.

8. Договор на Владислав ІІ Чешки крал с османския султан /1508 г./ - в този договор чешкия крал признава властта на султана над Шишмановото царство /дал съм източник по-горе, "История на Добруджа" том 3/. Това съчетано с картографията от периода и от по-горе споменатите точки, дава сериозна индиция за тезата.

9. В периода до 18 век се правят сериознипо обхват въстания - 1404 /с условности, защото смятам че тогава има Видинска държавност/, 1598, 1686, 1688, 1689, 1700, което говори че е налице сериозен както човешки, така и регионален ресурс /географски обхват/, а защо не и властови ресурс на българските първенци.

Следващото подобно на техните мащаби /но много по-краткотрайно/ е чак през 1876 - вече с други стратегии, тактики и при нова световна реалност, тази на националните революции /Гарибалди, Кошут/

10. Съчетаването в компилиран вариант на всички краеведски изследвания и резултата от това.

11. Търново, София и Чипровци са били ВОЕВОДСТВА, а начело е стоял ВОЕВОДА. По същия начин е бил статута на по-късен етап във Валахаия и Молдова, където войводите са били определяни и назначавани само със съгласието на султана /на по-късен етап след 18 век, вече и със съгласието на Русия но това е друга тема/.

12. Валашките воеводи в грамотите си ясно разкриват, че са се приемали за наследници и правоприемници на българските воеводи отвъд Дунав. Съответно ролята им във въстанията, духовния и книжовен живот.

Galahad, съгласен съм, но темата е с ограничен времеви обхват 1422-1689 г.

Тезата е, че Царство България в частта му "Шишманово царство" след поредицата въстания - Второ Търновско, Карпошово и Чипровско /а може би и Мариното 1700 г./ е било унищожено като институции и пряко се влива в Османската империя вече централизирано.

Дали Банско или не е родното място на Паисий Хилендарски, но родът му произлиза от с. Добърско, Разложко.

Ето интересни линкове към статия :

http://liternet.bg/publish20/l_cinzov/dobyrsko/ktitorite.htm

http://liternet.bg/publish20/l_cinzov/doby...i/ktitorite.htm

дублирано, изтривам.

Допълвам - това е само част от проучванията ми, останалата информация не съм компилирал още, а друга не е изследвана поради липса на време. Давам идея, ако някой друг може да проучва - отлично ще е. Колкото повече глави очи, толкова по-добре ще си знаем собствената история. От нас си зависи.

Добре, ето давам една моя компилация извършена от официалните страници на отделните общини в България. Към тях са допълнени някои други данни за съответното населено място, намерени от мен в спомени, летописи и др.

Ето каква е картината:

Забранени за преминаване и заселване от турци/ Самоуправление:

ЗАГОРИЧАНЕ

Загоричани е старо българско селище. Първите родове, които са турили основата на Загоричени, според преданието, са дошли от север, и когато стигнали до върха на Върбица, отърколили са от там едно решето, което се спряло на онова место, дето сега е разположено селото. Но дали на. същото место са намерили друго по старо селище, това преданието не казва. От топонимията на околните местности се вижда, че на север от сегашното село Загоричани целата местност носи названието „Селища”, Допуска се, че старите жители на тия селища, били принудени да ги напуснат при идването на горните родове. Кога е станало заселване и изселване не може с положителност да се каже. Но тия новодошли родове, на които главното занятие е било ското-въдство и лов, изглежда че се ползували с нъкакво привилегировано положение в държавата. И, наистина, през време на турското владичество жителите на Загоричани не са плащали никакъв данък на спахиите. Имали са право-да се оплакват направо на султана, ако некой спахия или аянин от Костур се опитвал да ги обезпокоява. Докато всички околни селища са били чифлици на турските бейове, Загоричани е живело самостоятелно, почти независимо от местната турска власт. Според преданието, Загоричани е било посветено на джамията „Султан Ахмед” в Цариград, където е плащало ежегодно даждие само неколко оки зейтин. Когато костурските спахии заселили в Загоричани турци-коняри, дошли от Азия, и дори им съградили джамия (мечето), селото се оплакало направо на султана в Цариград чрез специален пратеник куриер, който носел особени знаци. Турците заселници били изгонени от Загоричани и се пръснали по околните села. Преданието още казва, че борбата с бейовете е била упорита и продължителна, но винаги се е свършвала в полза на Загоричани. Най-после е било заповедано със султански ферман: бейовете не само да не обезпокояват жителите на Загоричани, но и да не смеят да минат през него, кС въвеждането на общите закони в Турция (низам) всички привилегии, дадени на некои от христианските жители в империята, са били премахнати, и Загоричени е било подчинено на низама. След това то се е сметало за първо и най-податно село в Костурската кааза.

Като селище, на което жителите се ползували с привилегии, Загоричани е било в слаби връзки с Костурската митрополия. Но след въвеждане на низама костурските гръцки митрополити се възползували да стегнат духовните връзки с християните на това селище. Поради материалните облаги гръцките митрополити са били най-внимателни към жителите на загоричани и винаги обиколките си по епархията започвали от него.

ачени на кон.

ЧИПРОВЦИ

При завладяването на България турците оставят редица области и населени места извън османската администативна система. Обикновено това са стратегически важни области, които от практически съображение са оставени под управлението на старата, наследена от Втората българска държава адмиистрация. Като пример може да се споменат т.нар. войнишки селища, охраняващи планинските проходи, както и важни металодобивни райони, като този около Чипровските мини. Въпреки не съвсем изяснените въпроси около статута на населените след османското нашествие, се смята, че християнската аристокрация запазва до голяма степен властта си в Чипровци. От дубровнишки източници е известно е името на рода Соймирович, чиито представители живеели там. Според тези източници до края на 14 век родът е пълновластен владетел в Чипровско. След османското нашествие родът или поне част от него се преместват в Дубровник, където се вливат в местната аристокрация (и вероятно приемат католицизма), без да забравят старите си родови имения. Известни са също родовете Пеячевич, Парчевич, Черкич, Марканич и Кнежевич. В следващия век Чипровци става хас (постоянно владение) на султанското семейство, а по-късно на валиде ханъм (собственост на султанската майка). Правата на християнското самоуправление, вероятно базирано на родовата аристокрация от времето на Втората българска държава и адаптирани към османската военно-феодална система, се свиват през 16 ти и 17 век

Католицизмът в Чипровско обаче никога не се превръща в трайна институция и не успява да създаде собствена идентичност на изповядващите го. По начин на живот католиците не се отличавали от православните, свещениците се женели, не спазвали католическите обреди и си спечелили доста упреци от папските представители.

През 1396 г. имераторът на свещената римска империя Сигизмунд Люксембургски предприема кръстоносен поход срещу османските турци. Стремежът му е към възстановяване на Българското царство в пълните му граници, в църковно отношение — уния с Рим и евентуално преминаване българските земи към католицизъм. Походът не успява, но северозападната българска аристокрация остава със силни прозападни настороения, за разлика от аристокрацията в почти всички останали български земи, силно повлияна от пропагандата на цариградскта патриаршия и настроена крайно отрицателно към католическия Запад.

Около средата на 17 век сред старата чипровска аристокрация постепенно се оформя идеята католическата вяра да бъде използвана като среда, чрез която българската национална идея да бъде легализирана както на българска територия, така и пред католическия запад и да бъде превърната в национална институция, на която да бъде базирана възстановената българска държава. Така освен на Чипровското въстание, техните идеи представляват и началото българското национално Възраждане.

След завладяването на България от османците то не променило статута си. В турските документи от XVI— XVII в. се говори за Чипровци като център на воеводство, а не например на нахия (полуоколия), кааза (околия) или вилает (област). Това не е единичен случай в нашата история — редица български краища, като Граово, Мраката, Тузлука и др., не са били включени изцяло в турските административно-управленчески единици.

В границите на Чипровската покрайнина със сигурност били включени селищата Чипровци, Копиловци, Железна, Влашко село (дн. Мартиново), Белимел, Равна, Главановци, Митровци, Горна Лука, Горни Лом, Долни Лом. Те най-често се споменават в историческите извори като селища, свързани в една или друга степен с Чипровци, и се намират в подножието и по склоновете на Стара планина или на нейните пред-планини от Чипровския дял, около т. нар. Чипровски балкан, или Чипровската планина (още и Чипровско-Берковска планина).

Чипровската планина е дълга 35 км и е най-високият дял на Западна Стара планина. Билото й, по което днес върви границата ни с Югославия, започва от седловината между височините Дебели рът и Сировичница, югозападно от връх Копрен, и продължава до седловината Свети Никола. На много места то се издига над 2000 м, а и до 2168 м на връх Миджур — най-високия връх в Северозападна България. Други върхове в Чипровската покрайнина — Мартинова чука, Голяма чука, Копрен, Три чуки, Вража глава, са повече заоблени илВече е известно, че в навечерието на османското нашествие последните български феодални владетели на Чипровци, а вероятно и на рудниците около него, са били Соимировичи, чипровски болярски род. След завладяването на Северозападна България Соимировичи, или част от рода им, успели да избягат в Дубровник, където запазили привилегиите си на знатни благородници. Два века по-късно, през 1686 г., властите в Дубровник издали документ, в който се посочва, че фамилията Соимировичи „е от древните и знатни фамилии, че тя е притежавала град Чипровец и крепостта Градище със златните и сребърни мини преди тиранията на турчина да завземе казаните места и някои села...” и купеновидни, с равни места и широки седловини между тях [3].

Местни предания и други исторически извори — релации на католически духовници, турски документи и др., свидетелстват, че Чипровският край, или значителна част от него заедно с град Чипровци и рудниците, със султански ферман вили определени за хас (постоянно владение) на султанското семейство, а по-късно на валиде ханъм (майката на султана). Според някои автори тя вземала всяка година определено количество сребро от рудниците, но в замяна на това пазела българското население от изстъпленията на османците. С всеки нов султан се сменяли и владетелите на Чипровския край и на рудниците. По-късно хасът на валиде ханъм бил вакъфиран. г. е. доходите от него започнали да се използват за религиозни и благотворителни цели. Освен този хас тук имало и други владения, разбира се, много по-малки по размери. Докако хасът бил голямо феодално владение лично на султанското семейство (в някои случаи и служебно-везирско) с годишен доход над 100 000 акчета, тимарът бил владение с годишен доход до 19 999 акчета, давано на отделни лица срещу военните им задължения към султана. Данни за това има в османските регистри на населението.

Чипровчани били задължени да плащат на владетелите на хаса (освен другите данъци) 380 000 акчета годишен откуп или данък, равен на около 7560 жълтици. От тукашното население твърде трудно се събирали толкова много пари, въпреки че се ползвало с известни облекчения от други данъци (даждия, ангария и др.) [20].

Без да разглежда специално въпроса за данъчните задължения на чипровчани, акад. Хр. Христов, като подчертава общинското самоуправление на Чипровци, отбелязва, че то било селище с население — рая — със специални задължения. Използвало се главно за добиването и обработването на руди и метали, крайно необходими за финансите на османската държава и за воденето на почти непрекъснатите й войни с други страни. Още повече, че Чипровци бил един от най-значителните центрове за добиване и преработка на злато, сребро, олово, мед, желязо и през епохата на османското владичество [21].

За по-особения статут на Чипровци, вероятно и на други рударски селища в този район, а и в цялата страна, споменава през 1642 г. Петър Богдан в доклад до Ватикана. „Това място (Чипровци — б. а., П. Ч.) има специални привилегии (к. м., П. Ч.) от турците да извършва свободно и с пълна тържественост всички обряди и да развява публично знамената си, без каквато и да е пречка от страна на турците.” [22]

И още: „Това селище Кипровац плаща на султана около 6 товара пари данък и други неща, които се дават на година.” [23] Съобщението на Петър Богдан подсказва, че сумата, която чипровчани трябвало ежегодно да предават на владетеля на хаса, вече е по-голяма в сравнение с тази през XVI в. — близо 4 товара. Обаче това увеличение и изобщо установеният от османските владетели данъчен режим невинаги се спазвал и в повечето случаи съществувал само на книга, а в действителност бил увеличаван неимоверно от османските бирници и откупвачите на данъците.

Доказано е, че през първите три века на османското владичество на Балканите Чипровци е бил център, главен град на воеводство, принадлежащо в по-голямата си част като хас на валиде ханъм, с 12 селища в същото воеводство. В града имало само един турчин като представител на властта, управител на воеводството, и друг турчин не можел да пренощува тук [24].

Не е известно кои селища били включени във воеводството. Оказва се, че с. Копиловци, което е било свързано с Чипровци преди и по време на въстанието, в средата на XV в. се с причислявало към Видинския санджак и част от него — 6 домакинства с 300 000 акчета приход, е било владение на Юсуф (син на Хазър) от охраната на крепостта Видин, който притежавал берат (диплом) за това от султан Мурад [25]. В същото време, а и по-късно, въпреки близостта си с Видин, Чипровци, неизвестно защо, било включено към Софийския санджак, в Берковската кааза, или в Нишкия санджак (1700 г.).

За това, кой е владеел и ползвал през XVI—XVII в. рудниците около Чипровци и за влошаващото се положение на българите в района, една от причините за Чипровското въстание през 1688 г., свидетелства едно изложение на инспектора по мините Абдул Кадър и на назъра (надзорник инспектор) на мините Хасан Чавуш от 1585 г. [26] От него се вижда, че мините отдавна били давани на откуп (илтизам) на частни лица за определен срок и този откуп по това време годишно възлизал на 150 хиляди дирхема сребро [27]. Откупвачите, за да забогатеят по-бързо, се опитвали да откриват нови рудни жили, разкопавали безразборно в района на мините, с което предизвикали недоволството на местните жители и те изпратили писмена жалба до султанския двор. Населението от Чипровци, Железна и др. се оплаквало, че „няма орна земя и единствено заради рудниците се е установило тук и работи в същите”. Това принудило много от старите чипровчани кореняци да напуснат родното си място, като в този момент (към 1585 г.) повечето от жителите на селището били придошли отвън, т. е. от други селища. Ако до тази година в Чипровци били регистрирани 272 ханета (къщи, домакинства), въз основа на които се извършвало разпределението и събирането на различните държавни тегоби, новият данъчен описвач Ибрахим Чавуш, без да установи точно броя на новооткритите домакинства, записал като такива още 150 в града, каквито в действителност нямало. Този властнически и незаконен произвол много затруднил чипровчани. Те заявили, че ако не се премахне несправедливата и неоснователно наложена нова данъчна тежест, повечето от тях ще избягат на други места, а тези, които останат в селището, не ще имат сили да понесат увеличените данъци. А това ще доведе до западане на мините, ще ги лиши от работна ръка, което не било в интерес на османската държава. Изтъквало се и това, че през същата година в Чипровци нямало и 300 мъже, годни да плащат данъка „харач”, т. е. личен поземлен данък [28].

Изложението на двамата османски чиновници било написано по повод на жалбата след анкета, която потвърдила истинността на изнесеното от чипровчани. Данните в него потвърждават тежкото положение на българското население в Чипровско в края на XVI в. Някои цифри дават известна представа и за броя на жителите на Чипровци тогава — от 1800 до 2500 души, ако приемем, че едно семейство се състои средно от 6 души.

Влошаването на материалното положение на чипровчани било една от причините сред българите да се засили недоволството срещу поробителите, което довело след десетилетия до Чипровското въстание.

В условията на влошаващото се положение на християнското население след непрекъснатите войни на Османската империя трябва да се отбележи едно характерно явление за Чипровци. Всички известни сведения говорят за сравнително широко самоуправление на българите тук и в другите селища на покрайнината по време на робството до въстанието от 1688 г. Тук имало — за цялото воеводство — само един управител турчин, който представлявал държавната власт. Останалите въпроси се решавали от българите.

Трудно е да се определят границите на това самоуправление. Недостатъчно се знае за това, кой е осъществявал съдебните функции, особено що се отнася до чисто вътрешни спорове — семейни, наследствени, свързани с отношенията между работници и работодатели; за задължения, свързани с поддръжката на обществени сгради, улици, мостове и др.; по проблеми на занаятчиите, които не могат да се решат в рамките на съответния еснаф и т. н. И все пак значителна част от тези функции в селищата на покрайнината са били предоставени на общините, особено на Чипровската като централна община, средище на воеводството и на избираните от българското население кнезове (кметове, управители).

За това как са били избирани кнезовете — чрез избори на общоселищни събрания, от предварително определени делегати или чрез споразумение между махалите, еснафите и османската власт — не разполагаме с данни. Очевидно не е било лесно да се изберат личности, които да служат на всички, да се съобразяват с желанията и интересите на хора с различни вероизповедания, професии и влияние в местното общество. Нужно е било тези личности да притежават голям авторитет, религиозна търпимост, безпристрастие, за да могат да решават обществените, частните и селищните проблеми справедливо. Такива хора е имало в Чипровци, имената на някои кнезове се повтарят години наред. Те били подпомагани в своята нелека и отговорна работа от „общинския съвет” в състав от 5 до 7 или повече души.

Според някои проучвания преди да бъде построен на сегашното си място, манастирът е бил по-близо до някогашния град Чипровци. И до днес тези места носят името Манастирище. Разказва се. че манастирът е бил опожаряван при всеки опит за въстание в този край — още след въстанието на Константин и Фружин през 1404—1405 г., първото българско въстание против османските поробители. Една местна легенда разказва, че самият Фружин намерил тук убежище като монах. И понеже другите монаси му носели вода от кладенец недалече от манастира, този кладенец още тогава бил наречен Царев кладенец, познат с това име и сега [87].

И ако тази легенда може да се оспорва, въстанието, ръководено от Фружин, не може да се отрече. В един османски регистър на Видинския вилает от 1454—1455 г. изрично се споменава, че княз Фружин притежавал „свещен знак”, т. е. документ от османската власт, живеел недалече от Чипровци, между Пирот и Свърлиг, и отговарял за опазването на някои балкански проходи, за което имал право да наема чужденци и свободни българи. Той живеел със синовете си Стоян, Стойко и Станислав и е възможно да е посещавал Чипровския манастир (ако не по време на въстанието) към 1440—1450 г., за да се запази завинаги споменът за неговото идване тук [88]. Трудно е да се докаже това, още повече че според проф. П. Ников княз Фружин починал на преклонна възраст около 1460 г. в едно унгарско градче, където му била дарена земя.

Чипровският манастир бил ограбен и опожарен след поггрома на въстаниците през 1688 г. от маджарски наемници на османска служба, водени от граф Текели. Възстановяването му започнало през 1706 г. по инициатива на някой си Живко от Чипровци. Сто години след това във връзка с освободителното въстание на сърбите през 1806 г. и с набезите на българските дружини на хайдут Велко османците пак ограбили и разрушили манастира. През 1821 г. той бил отново възстановен [89].

Основен източник: /Чипровското въстание 1688 г..

Петър Чолов/

Книжовна и просветителска дейност

През 1637 г. Бакшев е в Рим и там работи върху своята първа преводна книга, която излиза следващата година под рецензията на Рафаел Левакович (Левакович е хърватски францисканец, с когото Богдан работи). Интересното в тази книга, преведена на италиански език, е обширното посвещение на кипровския княз Франческо Маркаич (“приятел и господар”), несменяем управител на общината през 30-те и 40-те години на века, установил връзки с Матей Бесараб (за което има документи). В края на книгата той публикува една поетична творба, посветена на любимата г-жа Мария Катичина.

В Рим отпечатва втората си книга ”Благовестие небесно” - разкази за живота и чудесата на Св. Богородица. Интересна е титулната страница на книгата, където наред с изображенията на Света Богородица с две ангелчета, встрани, отдолу е изобразен гений с разперени ръце-дясната ръка сочи герба на българите (лъв с царска корона), а лявата-герба на П.Бакшев. Полето на герба е разделено на три хоризонтални пояса: на първия е нанесен гербът на францисканския орден, на втория отново гербът на България, на третия три разцъфнали ружи. През цялото поле на гербовете минава девизът на Бакшев: ”Vivat animo refloruint”.

През периода 1641-1643 г. П. Богдан полага значителни усилия за развитието на създаденото от Илия Маринов (1625г.) училище в Чипровци. Бакшев не се страхува да пише, на Конгрегацията, че училището е полезно не само за религията, но и за самите българи. Той моли за учители и учебници не само по теология, но за чисто светски науки - граматика, математика, философия, логика. Надарените деца, учили в това училище, след това са изпращани да продължат образованието си в Италия.

Петър Богдан Бакшев оставя богато книжовно наследство.

През 1656 г. той написва „История на Сърбия”, „История на Охрид” и „Призренската епископия”, с които творби убедително защитава западните ни етнически и политически граници. След два века те са потвърдени с фермана на турския султан за създаването на Българската екзархия. Чипровската книжовна школа бележи връх с богословските, филосовските и историческите произведения на Петър Богдан.

В един открит наскоро документ от Й. Списаревска, се съобщава за един българин, брат Петър от Кипровец, който се е учил в манастира ”Св.Франциск” в Анкона между 1620-1623 г. Тъй като не е известен друг кипровчанин Петър (при това монах), който да е учил в Италия по същото време трябва да се съгласим с предположението на Списаревска, че вероятността това да е Бакшев е твърде голяма.

От 1623 до 1630 г. П. Бакшев учи в Климентинския колеж, където освен теология усвоява граматика, философия, логика, църковна история. За неговата начетеност говорят отработеният му почерк и великолепният стил на неговите исторически съчинения. В Италия Бакшев е могъл да се запознае с идеи и с литература, извън преподаваната в колежа, с онова течение наречено ”нова наука”. Отражението на тези идеи, възприети и осмислени, се открива в неговото писмено наследство.

Бакшев получава и чудесна езикова подготовка. Той знае около 10 езика.

Барон Петър Парчевич

Петър Парчевич (1616-1674 г.) е представител на изтъкнат чипровски род. Той е доктор по богословско и каноническо право, учил в Лорето и Рим. Завърнал се в България през 1643 г., Парчевич посвещава усилията си за организиране на антитурска коалиция на католическите държави. С тази цел, с благословията на папата, той предприема редица дипломатически мисии в Австрия, Унгария, Полша, Венеция, Влашко, Молдова и дори пасещава Богдан Хмелницки в Украйна. За приноса му в защита на християнството той е удостоен от Хабсбургите с баронска титла.

Умира на 23 юли 1674 година и е погребан в Рим в базиликата Св. Андреа дела Фрате пред параклиса на пратриарха Франциск.

Дейността на Петър Парчевич не е изключение за гражданите на Чипровци. Подобна е например биографията на чипровските първенци и негови съвременници Петър Богдан и Филип Станиславов. Освен политици и дипломати родовете Парчевичи, Богдановци, Станиславовци, Пеячевичи, Пейкичи, Маринови (част от които принадлежат към старата българска аристокрация) излъчват католически епископи, учени, администратори, военни. Именно под ръководството на тези фамилии България достига до патриотичния порив, увенчан с антитурското въстание от 1688 г. След погрома мнозина членове на тези родове емигрират в различни райони на австрийската империя.

Днес техни потомци живеят в различни страни на света.

Живият спомен от барона са килимите, които са украсявали неговия дом и домовете на другите чипровчани. Тези килими се тъкат и днес.

По-после, за да се отхвърли турския ярем, опитване е направено от католиците в Чипровското воеводство.

Около 1630 година българите католици са се обърнали към Фердинанд II и полския крал Сигизмунд III за помощ; но, по причина на 30-годишната война, това останало без никакво следствие. В 1645 год. се обявила война между Венецианската република и Турция. Това нещо произвело голямо движение на Балканския полуостров... И православните, и католиците помислили, че вече е настъпил часът за тяхното освобождение. Но те са знаели още, че успехът на Венецианците ще бъде по-обезпечен, ако към тях се присъедини още някоя държава. Австрийският император и полският крал са били единствените господари, към които са били обърнати погледите на всички; особено Владислав IV имаше голяма тежест в България, по причина на неговите победи, нанесени над турците. За посланик при Владислав бил избран и изпратен архимандрит Петър Парчевич, родом из Чипровци, потомец на една стара славна българска болярска фамилия и много образован мъж, който носеше титла Доктор на богословието и отличен познавач на езиците гръцки, латински, италиански, романски и арменски! Той бил приет от Владислав много ласкаво и бил изпратен с голяма надежда и големи дарове. Владислав действително почнал да се готви за война, но ненадейната му смърт унищожила надеждите на българския народ. Обаче при всичко това, движението се продължавало непрекъснато. В 1649 год. в България всички мислили, че са приготвени да пристъпят и към самото дело. Но гдето въстанието не избухнало, има да се благодари на архиепископа Деодат, който, като главен съзаклятник, знаял, че още не е време за бунт. Парчевич бил изпратен втори път в Полша, Австрия и Венеция; но резултатът бил такожде нищожен, защото Тридесетгодишната война тъкмо тогава се беше свършила, а нито една от западните държави не била наклонна да воюва.

Едвам в 1688 год., когато Австрия воюваше с Турция, българите се възбунтуваха. Под предводителството на Георги Пеячевич и Богдан в Кутловица се събрала войска, състояща от 15000 ратници; но тя била разбита от турците и Чипровец бил съсипан и изгорен. Жителите му се избавили чрез бягство в Балкана, и после по разни пътеки и с големи трудности стигнали във Влашко и Трансилвания. Между другите побягнали бил и последният архиепископ Кнежевич.

Войната между Турция и Австрия се продължавала с променяем успех; но резултатът бе неудовлетворителен за българския народ. С победата при Кутловица и с разсипването на Чипровец се свършват действията на българите католици. Останалите в живот се преселиха в Австрия, гдето някои живеят и до днес. С това се свършва влиянието на западните католически държави в нашето отечество и дохожда православното славянско руско влияние.

Нашите братя католици са били отлични патриоти и направили са много нещо в ония усилни времена за щастието и преуспяването на целия български народ; но обстоятелствата са се били тъй сложили, щото всичките им трудове и жертви останали осуетени.

ЛОВЕЧ

Според някои автори Ловешката крепост е една от най-късно падналите под турско робство - едва през 1446 г., но и тогава запазва значителни права - да не се заселват турци на територията на града, да не се вземат деца за еничарския корпус, запазва си и правото за вземане на мито върху стоките, преминаващи през града. Към края на XVI век по повод участието на ловчалии в подготовката на Търновското въстание тези привилегии са отнети.

Заради богатството си градът е наречен Алтън (златен) за първи път в документ от 1520 г. и за последен път - в документ от 1830 г.

Турската инвазия не подминава и Ловеч, но крепостта „Хисаря“ е една от последните завладени, чак през 1446 г. Тя дълго време след това запазва някои привилегии, като забрана за заселване на турци в града и взимане на деца от местното население за еничари. Първото име на ловчански епископ грък срещаме в 1558 г. и до 1852 г. в Ловеч има все гръцки владици, макар и да се знае, че от гръцките фанариоти само Дионисий се опитвал да замени черковнославянските книги с гръцки.

За първи път в документ от 1520 г. и за последен път - в документ от 1830 г. градът е наречен заради богатството си Алтън Ловеч (Златен Ловеч). През XVII век търговията процъфтява, градът е търговски център на българските земи, а ловешките търговци излизат далеч извън пределите на страната. През 1768 г., със средства на Хаджи Василий от Ловеч, е украсен параклиса "Йоан Предтеча" в Зографския манастир. От 1780 г. до 1784 г. Ловеч се развива най-бурно. Според някои данни тогава има 20 000 жители. Приблизително такъв брой население (19 575 жители) достига едва през 1959 г.

1784 година е злокобна за историята на Ловеч. Тогава градът е обсаден от турска армия и изгорен. Населението му драстично намалява, от близо 20 000 души до 4600. За дълго време Ловеч престава да бъде търговски център.

Ловеч, последният български град, паднал под турско робство около 1474 г. За превземането му са писали мнозина изследователи. Повечето от тях се обединяват около становището, че след 1393 г. градът си спечелва правото на автономност. Тази теза се защитава в пълнота от Борис Караконовски в ст. "Превземането на гр. Ловеч от турците в 1474 година", поместена в том 2 от поредицата с енциклопедичен характер "Ловеч и Ловчанско": "В 1393 г., когато Търново окончателно било превзето от турците, ограбено и разорено, синът на султан Баязид - Челеби с всичката си сила се насочил към Ловеч, но напусто той обсаждал крепостта; трудовете му да я разбие от страната, където на Аспаруха се отдало да я завладее, отишли напразно, затова той започнал мирни преговори с тогавашния войвода Станко, който носил още прякор Кусам, като му предлагал всевъзможни условия, с които се запазва животът, имотът и вярата на българите. Станко се съгласил и пожелал, щото мирът да се сключи лично от баща му Баязида. Наскоро сам Баязид се явил и тук..., където цар Асен сключил мир с император Исак, на същото място Станко признал сюзеренството на султана и бил снабден с ферман, в който гласяло, че Станко се обвързвал да плаща на султана ежегоден данък, известен доскоро с името харач - от всяко венчило по 1 лев и да дава спомагателна войска на султана в случай на война..."

Че Ловеч е със статут на собствено управление и независимост в момент, когато на юг от Дунав шетат и безчинстват турски военни части, твърди и проф. д-р Анастас Тодоров Иширков: "Ловеч е превземан два пъти - един път чрез капитулация в годината, когато бил превзет град Търново от баязидовия син Челеби, а втори път много по-късно..."

По думите на турския историк и библиограф от първавата половина на 17 в. хаджи Калфа, Ловеч бил превзет от Мухамед Завоевателя в 1462-о лято. Според Караконовски, пък около 1474 г., който се позовава на турската история от Едем Емин Сади. Пак по разказа на българина, тогава в битката за Ловеч загинал върху могила самият предводител на турците Синан паша.

Йонко Стефанов пък оглася от съкратената османска история: "За Баязидови (Баязид II Ел-Софу, 1481-1512) завоевания се броят: Акерман, Адана, Тарсус... останалите непокорени крепости в Мореа и най-после Ловеч - град, най-късно превзет от Болгария." Лука Н. Осленов добре се досеща, че "Ловеч е превзет преди 1503 г., защото след тая дата Баязид не е водил война в Европа, за да завладее изброените по-горе земи. Но не може да бъде и по-рано от 1481 г., защото от тогава започва неговото царуване."

В потвърждение на горната теза, Димитър Маринов в своята "История на град Лом и Ломска околия", изследвайки от края на 19 век миналото на края, изнася данни за присъствие на български боляри /!/ там до около 16-17 век, когато, побягналите от Унгария след окончателното изгонване на турците оттам аги ги изтласкват от имотите им.

И още един интересен и слабоосветлен факт: “В своята книга “Героичната съпротива на българите против османското нашествие” - “Народна просвета” 1960 г., авторката Бистра Цветкова пише, че след падането на Търново храброст проявили много български градове, но най-много се отличил Ловеч. След продължителна обсада османците провели преговори с войводата на крепостта Станко, известен с прозвището Кусам, В резултат на тях Ловеч станал васален град, който плащал данък и давал войници за помощни корпуси по време на война. Градът имал официален ферман в потвърждение на това. Според едно предание, което се потвърждавало от сведенията на Евлия Челеби в началото на 15 в. османците решават окончателно да ликвидират независимостта на Ловеч. Войските, начело със Синаи паша разгромили българите пред крепостта и Станко наредил защитниците да се укрепят вътре. На копие бил набучен ферманът за особения статут на града. Но предателство на местни боляри улеснило османците в откриването на тунела от крепостта до близката река. Лишен от вода градът бил превзет, а Станко (Кусам) и неговите другари се спуснали с въжета от крепостта и станали хайдути, за което има и народна песен:

“Тук ходи Кусам войвода с триста души юнаци, да коли турци, потурнаци.”

И за край още един слабоизвестен факт по темата: по пътя от Пирот към София през 1443 г. Янош Хуниади среща един конен български отряд. Б. Цветкова, подкрепена от доц. Павлов и доц. Тютюнджиев, смята, че не става дума за случайно събрани местни хора, а за хайдути или войнуци. Хуниади смята новопристигналите за сериозна военна сила и им поверява задачата да бъдат авангардна част на похода към София. Наистина интересна организация при положение, че след Нишката битка съвсем спонтанно българските селища въстават или българи неорганизирано избиват османци.

Кога е угаснала последната искра на българаската държавност? Въпросът е все още дискусионен. Всеки от посетителите на форума може да прецени и да изкаже своето становище.

Надявам се, че статията ще улесни и подпомогне гласуващите в нашата анкета.

Българският цар Иван Александър (1331 – 1371 г.) преди да седне на трона бил деспот на Ловеч. Тук е роден и синът му Иван Страцимир, български цар между 1356 – 1396/7 г.

В крепостта на Хисар има разкрити останките на седем черкви, най-ранната и голяма от които е разположена в най-високата част на хълма, издигната в периода V – VI век. Тя е от типа куполни базилики, известни са само още две подобни на Балканите – Кехрие джами в Константинопол и Успение в Никея.

Другите типове са от следващите векове – еднокoрабни, засводени и еднокорабни куполни черкви. От вторият тип е Боянската черква под Витоша. На Хисар има намерени множество предмети от бита на средновековните българи – оръдия на труда, керамика, накити. Има легенда, че преди падането на Търново, през 1388 г., жената на Иван Шишман дошла тук с децата си и свитата, защото това била най-яката твърдина на Балканите. В изградения от дялани камъни геран на входа на крепоста царицата хвърлила всичките си накити и скъпоценности, както и сребърния стан на който тъкала, след което кладенецът бил затиснат с огромен камък и зарит с пръст, като мястото му вече никой не можел да посочи.

Друга история разказва как българският воевода Станко, наречен Кусам, запазил крепоста след падането на Търново, като постигнал споразумение в подножието на крепоста, Вароша да остане българската махала, а на отвъдната страна да се заселят турците и българите мохамедани. Но след време паднала и таз българска твърдина. В една тъмна, непрогледна нощ войводството което се било затворило в крепоста, обкръжено от османските орди, видяло странно шествие задаващо се по Стратешката стръмнина – белобрад старец в бели дрехи подпиращ се на тоягата си водещ стадото си от стотина овни с нобучени запалени свещи на рогата им. Българите взели това за Божие знамение и се предали, други казват, че войводите напуснали тайно към Балкана и станали хайдути.

През XVI – XVII век, поради благоприятното разположение на града, търговията се развила и Ловеч станал важен икономически център. Превърнало се в обичай ловчанлийки да носят нанизи от от жълтици и други златни накити, което дало основание на съвременниците да го нарекат Алтън Ловеч или Златен Ловеч. Така се споменава за първи път в официален документ от 1520 г.

СТРАНДЖА – САКАР/ ФАКИЯ

Създадено още в дълбока древност, село Факия се слави с богатата си история. В селото са строени 4 църкви, но е запазена само най-новата "Св. Димитър", изградена през 1891 г. Село Факия има много специфични носии - тъмносиньо мъжко облекло и гъсто бродирани богато украсени сукмани и престилки в наситени червени и оранжеви тонове. Запазени са много традиции и обичаи. Във Факия са живели няколко поколения на прочутия Бимбелов род, за който се смята че произлиза от Момчил войвода. За Момчил - цар на Родопите, хайдутин и любим народен герой, песните разказват, че бил толкова юначен, че можел да пренесе натоварено с дърва магаре през бурна река, а когато се смеел, изгасял десет свещи с един дъх. Бимбелови били така известни и почитани,че дори султан Селим позволил на един от тях привилегията да стои с шапка в присъствието на държавни владетели. Той вероятно се е възползвал от това си право и при посещението на шведския крал Карл ХІІ, гостувал на фамилията по време на заточението си в Азия, където бил изпратен от Петър Велики след поражението му в битката при Полтава (1709 г.).

Хасекия – привилегирована земя, освободена от данъци. Султанският ферман, даващ привилегии на населението от Хасекията, бива унищожен през 1845 г. при убийството на последния му пазител хаджи Стоян от с. Звездец.

Немалък дял за самочувствието на българите от „Източнотракийското Местище”, както често бива назовавана областта на Странджа-Сакар, имали и т. нар. привилегировани християни. Те охранявали значителни участъци от пътя Цариград, Виза, Ямбол, Айтос, Силистра, снабдявали с храни и други материали военните гарнизони в Малко Търново, М. Самоков, Одрин, та дори и самата османска столица. В замяна на това те получили привилегии (освобождаване от някои данъци например), които, освен че подобрили материалното им състояние, повишили и самочувствието им пред османската власт. Малко били другите краища като източнотракийските, в които можело тъй често да се срещат селяни със специални задължения: маден-джии (рудари) и челтукчии (оризари), дервентджии (пазачи на проходи) и доганджии (соколари), джелепкишани (отглеждащи овце и кози), тузуджи (солничари), ягджии (маслари) и какви ли още не. Този факт насърчавал и укрепвал съпротивителните сили на поробените, карал ги да дирят нови пътища и средства за по-достойно съществуване.

Чак към средата на XV в., след като завършили турските завоевания на полуострова, в българските земи настанал по-продължителен мир. Настъпило спокойствие и населението на Странджа се отдало на мирен труд и производство. Започнало наново спускане към полето. Новите владетели сами започнали да щадят това българско население. Запазили му предишното църковно общинско самоуправление, защото имали нужда от работници, данъкоплатци, войници. Съзнавали, че единственият производителен елемент в новозавладените от тях земи, са българите като земеделци, пастири, скотовъди, рудари, въглищари, занаятчии, търговци, от които имали нужда за собственото си съществуване.

Българското население в Странджа също е запазило малки свободи и привилегии като дербенджийството, каквито села са били Факия, Коджатарла, Канара, Малко Търново, Делиьово, Урумбеглия и др.

Привилегии са ползвали и Хасакийските села, които плащали само „баджа парасъ” (димнина). В Странджа е имало слаба турска колонизация, а селата в Хесакията освен че били чисто български, са запазили и българските си имена. Даже и селата, които са се смятали до Балканската война за турски, с мюсюлманско население като: Ерензово, Караеврен, Дингизово, Карабалиево, Карамлък, до руско-турските войни от 1829 и 1878 г. са били със смесено население. А от правените разкопки личи, че някога са били само български - християнски села. Българското население ги е напуснало след руско-турски войни и те са били заселвани с мюсюлмани, каквито са били до определяне на границата в 1913 г.

КЮСТЕНДИЛСКИ – РАЗЛОЖКИ КРАЙ/ БОБОШЕВО

Синовете на велбъждкия болярин Яков – Йосив, Давид и Теофан през втората половина на ХV век възобновили дейността на Рилския манастир. Той се превърнал в истинска крепост на българщината и заедно с бобошевския манастир “Св.Димитър” изиграл огромна роля за запазване на българското народностно съзнание в цяла Югозападна България.

В началото на ХVІІІ век най-благоприятни условия за културно-просветна дейност на българското население съществуват в с.Бобошево. Това е свързано с факта, че Бобошево от самото начало на робството до 1862 г. запазва известно местно самоуправление и редица данъчни облекчения, което се отразява благоприятно върху икономическото му развитие и етнически състав. Бобошевския манастир “Св.Димитър”, наред с Рилския манастир е един от центровете на книжовна и просветна дейност в цяла Югозападна България.

В края на ХVІІІ век и началото на ХІХ-ти в селищата на Кюстендилския санджак съществува осъзнаваща се национално-българска общественост, която повела борбата за новобългарска просвета и независима българска църква.

№ 3

/л.1б/ Краткий реестр джизье кяфиров зеваид войнугани в [вилайете} Кюстендил, относящийся к 1626-27 году

Каза Кюстендил

Село Грамаждан — 5 домов; село Вернул — 25 домов; село Сухоляне — 4 дома; село Горно-Чешне — 24 дома; село Уши — 3 дома; село Горно-Кобиле — 2 дома; село Злидол — 9 домов; село Тлымино — 14 домов; село Дебела глава — 1 дом; село Долно-Чешне — 8 домов; село...(Поврежденный текст); село Горно-Эремия...(Поврежденный текст); село Эсена...(Поврежденный текст); село Габрешик — 10 домов (На этом месте лист оторван, и вторая половина листа потеряна); /л.2а/ село Голучене — 4 дома; село Метняк — 3 дома; село Йелов-долци — 8 домов; село Тиховци — 4 дома; село Слатяна — 1 дом; село Ваганец — 9 домов; село Горанци — 6 домов; село Брестяца — 7 домов; село Горно-Забырдо, тимар Касыма Бучука, — 4 дома; село Киево — 8 домов; село Белове — 5 домов; село Лева глыва — 5 домов; село Сабец — 23 дома; село Гырняне, относящееся к Неговище, — 3 дома; село Дрен — 4 дома; село Горна-Пастрица — 2 дома; село Тырговище — 9 домов; село Полащица — 19 домов; село Пострен — 3 дома; село Любраско — 4 дома; село...(Поврежденный текст); село Белотино — 3 дома; село Добродол — 3 дома (На этом месте лист оторван, и вторая половина листа потеряна).

[Каза Радомир]

/л. 2б/ село Рудана — 4 дома; село Седларци — 3 дома; село Кошарево — 17 домов; село Прибой — 7 домов; село Мортач — 6 домов; село Кысновец — 3 дома; село Дуловица — 14 домов; село Косача — 2 дома; село Копаница — 3 дома; село Белореч — 1 дом; село Вылчанцы — 7 домов; село Друмохар — 6 домов; село Гатул — 4 дома; село Драгосело — 17 домов; село Боряни — 12 домов; село Мардовци — 3 дома; село Арбанас — 7 домов; село Сирищник — 4 дома; село Одраница — 1 дом; село Батулци — 2 дома; село Лозина — 2 дома; село Райкёвци — 14 домов; село Балутино — 4 дома; село Кондополе — 3 дома; село Горда-Глаговица — 4 дома.

Каза Кратово нахие Кочани

Село...(Поврежденный текст); село Злокучан...(Поврежденный текст), село Громци... (Здесь нижняя половина листа отсутствует)

НБ:КМ, Ор. отд., ф. 162, арх. ед. 19. Оригинал.

КРАТОВО

Най-важните данни, които имаме за княз Никола, науката дължи на Ефрем Каранов, който ги публикува в края на 19 век. Като ктитор на Лесновския манастир, маданджия и производител, той препокрива с оловен покрив манастирската църква. Това се вижда от следния надпис на покрива, който гласи: Препокри княз Кратовски Никола Бойчик, при игумена Спиридон и майстор Дамян и Богое, Петър. Лето от Адама 7089, от Христа 1581". Лично Йордан Иванов е проявил голям интерес да види този надпис, изписан върху оловния покрив през януари 1908 г., но поради сняг на покрива се задоволил с преписа на Е. Каранов. Така че, тези данни, а и някои следващи хвърлят светлина върху житието на княз Никола Бойчик, наречен Кратовски, според надписа от 1581 г. Трудно е да се каже, дали посочените кратовски князе Андрей, Димитър и Никола, а и други имат едно родово потекло, но в края на краищатаизлиза, че княз Никола е последният на тази българска средновековна институция. Писмени и други данни говорят, че голямото му дело е продължено от синовете му Михаил, Златан и Коста.

Из каменните (калдаръмни) дворове на някои от къщите се издигат седем средновековни кули – жилища и крепости на кратовските князе до края на ХVI столетие. Тия замъци придават и архаичност, и тайнственост на града, като поразяват чувствата и будят фантазията да възсъздават картината на миналото.

Градът Кратово е населен с турци и българи, които живееха в отделни квартали и освен на пазара – чаршията, почти не се срещаха едни с други. Разделени по език и вяра, обичаи и нрави, градът бе разделен, тъй да се каже, на две половини.

Между турците имаше няколко бейове (феодали), които притежаваха големи имения, бяха собственици на цели села, чиито жители бяха техни слуги, работници, ратаи. Тези бейове (феодали) по своя живот, държане и обноски бяха като тръне в очите на градското, особено на българското население. Политическата власт на турското правителство не бе нищо пред деспотизма, своеволията и нахалността на бейовете феодали. Ако някой българин в делничен ден е по-добре облечен или изпъкне със своята решителност, пъргавина в най-дребните текущи местни работи, бейовете феодали бяха, които брутално, почти с бой и плесници го "вразумяваха".

При сборове или вечеринки по къщите или "теферичите" (общи сбирки вън от града в някоя от ливадите), когато ставаше дума за турската власт или изобщо за турците, бейовете феодали бяха най-вече предмет на разговори, критика и присмех. Малки и големи им се присмиваха, от тях се страхуваха и ги ненавиждаха. Всъщност обаче бейовете феодали бяха представителите на публичната власт и мохамеданската религия. Верският антагонизъм, поддържан от столетия, още повече засилваше омразата между турци и християни. Бейовете феодали със своите произволи даваха поводи за общи порицания и обща ненавист към всичко турско.

1. ОПИСАНИЕ НА КРАТОВСКАТА КАЗА [*]

*. Публикувано в Псп БКД, Браила, 1876, № 11—12а, 124—129. — Ж. П.

Кратовската каза е разположена в горнята страна между реките Брегалница и Крива, по 42 градуса сев[ерна] ширина, на изток от 40 изт[очна] дълж[ина]. Горите са разхвърлени в безпоредък; повечето са скалисти, от разноцветни лиски (склонове) и понекога покрити с гъстаци и даже многолетни дървета. Каменьето са в такова множество, щото като вървиш по оние страни, неволно си предлагаш въпрос: не от небото ли са валиле тия каменье? Види се, това множество на каменьето е дало възможност на хората да си прават все каменни строения; може да се каже, че всичката страна е покрита с развалини на стари църкви, монастире, калета; в града Кратово и в селата му има и досега много стари кули от 4—5 ката с железни врати и прекрасна работа. Много от селата търгуват с плочи, каменье, воденични каменье; последните особено отиват за в Солун. Всичките гори са продупчени с рупи (рус. шахти), повечето във вертикално положение; при хвърлянето в тие рупи даже на най-малко камънче се чуе чист металически звън; на дното си некои рупи са пълни с вода, която се чуе кога падат каменье, но има рупи и със сухо дно. Устата на рупите се натрупват с гранки и търнье, да не би добичетата да пропаднат. По тая причина на много рупи устията са зараснале с търнье, трева и са по-опасни, като не се познават. Има също много рупи и с хоризонтално направление. Горите са богати с различни минерали; рудните жили токо пресичат реките и горите в различни страни и се лъщят отгоре, на повърхността; водите токо менат вкуса си според горите: биват топли, кисели — червеникави, блудкави, солени и пречисти; бакър, железо, каменни въглища, гипс, вар са главното имущество на страната, но имущество забравено. Историята на града е свържена с това последното богатство на горите му. Мисля, че ще има некой интерес, ако разкажа историята му скратено и според думите на старите хора. В старо време, казват, дотолко много имало работа по рупите, щото и жените отивале да работят, а в града оставале неколко от них, за да чуват децата; в това старо време разработвале рудите някои «кралове», които живеле по градските кули и плащале данък на по-голем «крал». Баязид превзел Кратово, оставил краловето да копат рудите; и досега народът живо разправя как Баязид вечерал в Лесновский градски монастир, как той от горите гледал на града, от коя страна навлезле турците, как едната част на града се нарекла Царина, понеже Баязид се тамо установил и др. Преди 200 години турците изпълниле града със страшна войска, избиле «латинете» (венецианци, види се), що живеле в Злокукьна, градска драгасия (предместие), гдето и досега им се виждат костите, разграбиле прекрасните нихни жени «белогърки» (които на прозрачните си гърла носиле дълги низи) и захванале сами да копат рудите; на една стара книга аз сретнах описванье, как в същото време «нечестиви гръци попленихоу землю българску с воинством паш». . . [*] Мадемите в турски ръце съвсем изпаднале, по тая причина преди неколко десетина години турците накарале христиенете да се подпишат, че ще копат рудата наместо данък: всеки млад и стар требвало или сам да копа, или да си хване човек на две, три недели. [1] По причина на горната промена в града се тогава веселиле с тъпане и зурли и всеки, който влазял в града, требвало да слезе от коня си, ако яха; когато надодоха черкезете, Кратовската каза остана свободна от нихното нашествие. Освен Кратово принудени беха да рaботат нa мaдемете и всичките оние жители нa съседните кaзи, които се беха излъгале с подписa си; кaзвам излъгале, понеже после се явихa много злоупотребления. Но сегa мaдемете са запустеле и жителете с нетърпение очекват, за да се пак открият, понеже много гол свет се прехранваше от тие мадеме.»

*. Много беше желателно г. Каранов да ни забележеше где и какъв е тоя драгоценен паметник («една стара книга»), която той видел и чел. — Б. р. на първото издание.

От върха на гората Плавица се виждат долините: Брегалнишка, Злетовска, Кратовска и Криворечка с множество села. Между горите протичат буйните «суходолия», които лете пресъхват, но кога надодат, цели скали пренасат и всичко, щото им се сретне, погибва. Те се пресичат с водопади, вирища, бентове и щони (глухи, скалисти дълбоки места); зиме замръзват, по-големичките имат прекрасна речна риба. В горите растат орехови дървя, лески, рася, буки, липи, яворе, дивячки, ситници и други големи и средни дървета. Равнищата са покрити с нивя и ливади, прибрежията на реките с градини, а склоновете на горите с лойза. Полетата особено напролет се покриват с цветя като с разноцветни килиме, а въздухът диша с миризма. Цветята, гъстаците и травите, които особено покриват полетата и бреговете речни, са: трендафил, аргован, еглички, любичици, кърпи-кожухи, смил-трава, лопен, щир, дива папрет, щафил, серуша, глушина, палавида, зайчевина, детелина, добро, срамулка, пафит, брекина, глог, кленика, шупинци, подбел, магарешки търн, кучешко гройзе, коприва, бубинки, силина, драка, бъзел, лишавъц (тегавъц), травица, марелка, бръшлян, пелин, ракита, въртика идр. Бреговете на реките са покрити понекъде с тополи, трепетушки, върби, търсти и др. Овошките често дават повторка; лозята различно добро гроздье: църио, бело, дреновница, лисичина, жута пручка, буковина, мускат и др. Ражда се тютюн, памук.

Климатът е твърде здрав. Дъждове бурни. Снег по горите пада септемврий. Град и агънци често падат. Роса по тревата вечер нема, а заран едва понекога.

Народонаселението [се] състои от българе и турци; бълтарете по местожителството си се делят на «грагяне» и «селяне»; а селянете — на чисти «шопье» и «поляци» (поленци), както слушах. Грагянете живеят с изменени обичаи, но селянете «по старовремски», както се сами гордеят.

В селска къща има по триес´, четириес´ души: старец, татко, майка, нихни деца с жените и децата си и т. н. Селска «рода» [2] [се] състои от стопан, стопанка, татко, майка, дедовци, нани, прадедовци, пранани, чичовци, стрини, братанци, вуйковци, вуйни, тетиновци, тетки, братя, сестри (батковци и дади — по-старите), синове, керки, внуковци и правнуковци; деда, баба, кум, кума, кумашин, кумашинка, свекър, свекърва, сват, свакя, снаха, етърва, зълва, зет, шурин, старейко, девери — голем и малък девери. По-малките на по-старите прават голема чест, пък по-старите и не чекат тая чест; по-малий не дава на по-старий да направе нещо сам, без чужда помощ. Младата невеста тича на половин час место да пресретне свекъра си, зета си и друг, да им помогне и ако носат нещо, зема го, тича напред в къщата, ставя «столици» около огнището, тегара, донася вино, вода в каленица, лейка, мие краката на гостите и т. н. Жените, ако се не поберат в една синия, ставят друга. Заран рано най-старата жена понекъде разпорежда кой какво требва да прави през деня. До къщата (кукя), в която сами живеят, има и много други строения: кошери, изби, земници, конюшници, племници и др.

За дрехите на селците трябвало би много да се говоре, но нека кажем неколко думи. Младата невеста носе «перяник» наместо градский «венъц»; перяник е дъщичка, наредена с бели, червени перя; жената понекъде носе «рог», омотан добре, направен от коси или друго нещо, а вдовица — рог неомотан. Коси имат дълги, плетени в отделни «коцели», на тиловете си носат нещо като чешел, нареден с пари; отпред имат низи и нанизи (на гърдите); на главата бела «кърпа» и други шамии; «пафти» понекога посребрени, «кощула», шарена с «кораци» (яки) плетени; прекрасна «сая», а у старите «кюрдия»; «опънци», жълти и цървени, «цревье» (влечалки); алови «пешкириня» (скутале), леки «гунки». Мъжете носат бели клашнени дрехи с черни гайтанье; ако немат дълги пушки, то имат «помагалки» и «востегарки».

Градът Кратово се пресича с много реки, над които има 13 каменни мостове, стари; един от мостовете се нарича «Радин», че го е правил некой юнак Раде — «Голем» се нарича и даже чувал съм да го наричат «Юстиниянов». Тоя мост подпират пет високи кули. Градът е богат с много кули, стари къщи, подземни ходове. Къщи 1000; жители 7000 — половина турци, половина българе [3]; църкви две, мъжко и женско училища; джамии неколко; турците населяват махалата Царина. В Кратово всека неделя бива пазар; по тая причина всека неделя, особено пред празниците, се сбира от околните села много свет.

Всичките села около Кратово имат развалини на стари църкви със стари икони, понекога сложени накуп; пергаменти, що е имало, са разнесени по Сърбия, но пак се срещат. Много от селата са турски чифлици. Селата са тие:

На юг от Кратово: Шлегово, Приковци с две-три турски къщи, Кундино, Гризиловци, Пробищип, Горни-Стубол, Долци-Стубол, Плешенци, Стръмош, Петършино, Марчино, Калнище, Неокази, Ратавица, Драч, Блобица. На източната страна от Кратово: Злетово — тук беше от града пренесен мадемът по причина на маловодието на Кратовската река. Има стара кула, 100 къщи, турци и българе, стари и нови църкви, джамии; Рударе — има две стари кули, много дзидини с много турци; Щалковица, Радковица (без стара църква), Зелени град, Чужбин, Чурилняк, Ямище, Койково, Лулово, Лесново със знаменит монастир на св. Гаврила; Добрево с кула и турци; Древено с малко турци, Близънци. На северната страна от Кратово: Горно Кратово, Малки, Нежилово, Върбица, Кория. На западната страна: Железница, Кукавци, Живалево, Талашманци, Туралево, Филиповци, Вакъф, Сакулица. Тука може да причислим и следните села, които правителствено се отнасят към Кумановската каза [4], а духовно към Кратовската и са известни под име «Средоречки», понеже се намират между реките Пчиня и Крива река: Карпино с монастир «Св. Богородица», Дреняк, Осича, Дейловци, Желювино, Брешка, Халинци, Цвиланци, Байловци, Драгоманци, Канарево, Добрача, Врачевци, Степанци, Жегняне, Цветишенци, Буковляне, Пузайка, Арбанашко, Враготурци, Пелинци, Макриш, Войник, Облавци, Стерзовци, Орах, Страцин, Пендаки, Кулица, Беляновци, Ругинци с конюхски некакви развалини. Всичките тие села са населени изключително с българе.

На изток Кратово има земанье-даванье с тие кочански села: Райчани, Свиланово, Соколарци, Върбица, Улярци, Жегянци, Облешево — има турци, Банье — има турци, Теркане, Горни Подлъг, Долни Подлъг и др.

На север са следните паланечки: Старцин, Ранковци, Радибуш с радибушки собор, Криви Камен, Любинци, Пиновци, Каваклия, Опила, Сача, Дълбочица, Конопница, Градец, Одрино, Търновъц и др.

На югоизток са следните щипски по Брегалница: Струисовци — само едни лоши турци, Пуздерци, Дреняк с турци и българе, Заратинци, Куково, Трохало, Гуйновци, Гайранци, Бучище, Мечкуевци, Ранчинци, Неманци, Макреш, Струимънци, Свети Николе, големо село с голем съботен пазар.

1. Подобни данни дава и Константин Иречек, като се позовава на разкази на местни хора и на някои съчинения па пътешест веници. Вж. Иречек, К. Пътувания по България. С., 1974, с. 629—630. Видният учен Йордан Иванов дава много по-подробпи сведения за рудодобива в Кратово през различни периоди след XIV в., за сечене на монети, прояви на високо народностно съзнание и противопоставяне на поробителите н др. Вж.: Северна Македония С., 1906, 195—199.

2. Това описание е разсеяло съмнението на К. Иречек дали още съществуват семейни задруги, макар че прави уговорки, че те не са масова практика. Вж.: Пътувания по България. . . . с. 632.

3. Нуждата от руда подтикнала турската власт да назначава местните князе за управители на рудниците и да им запазва предишните права. Именно затова през XIV—XVI в. градът станал постоянен притегателен център за българите. Кратово бил един от градовете в Западна България, в които българското население н сравнение е турското било доста по-многочислено — през XV в имало 606 домакинства, докато в Мелник — 560. в Петрич — 476 и др. През следващия век населението му нараснало два пъти — 1209 домакинства. Вж.: Гандев, Хр. Българската народност през XV век. С., 1972, с. 93, 110. Обаче през XVII в. градът намалял на 204 къщи (вероятно с по няколко домакинства) с около 3000—4000 души. Вж. Иванов, Й. Северна Македония, с. 314. Очевидно данните на Ефрем Каранов са преувеличени, защото според поточната статистика на Васил Кънчов през 1894 г. в Кратово имало 4500 души — 1900 българи, 2500 турци и 100 цигани. Вж. Кънчов, В. Избрани произведения. Т. 2. С., 1970, с. 521.

4. Както на други места, така и тук административните изменения в състава на казите и другите единици били постоянно явление. Според Ефрем Каранов през 1873 г. околията била съставена от 42 села, като някои се числели към Кумановска каза. След това обаче 31 села били отнети от нея и върнати към Кратовска каза. През 1894 г. виждаме, че заедно с тях и с още 2 села тази административна единица нараснала па 75 населени пункта. В тях живеели 23 850 души — 19 385 българи, 3845 турци, 340 власи и 320 цигани. Вж. Кънчов, В. Цит. съч., с. 521—523.

ЛЮТИЦА

Гарнизонът на Лютица служи и на султаните

Особено важно място в южната отбранителна линия е заемала крепостта Лютица, вдигната високо над Ивайловград. Лютица има щастлива съдба. Граничната крепост получава след време градски статут и става седалище на епископия. Крепостта оцелява и при османското нашествие. Археолозите установиха, че на самия връх на крепостта в османско време е изградена огромна църква в нарушение на османските закони, повеляващи, че храмовете на християните трябва да бъдат ниски и скрити в гънките на градските квартали. Това може да означава само едно - че отбраната на крепостта е оставена на стария гарнизон. Бойците са получили статут на войнугани, т. е. на християнско население с военни задължения. Чак през 1790 г. крепостта е изоставена, като обитателите й основават днешния Ивайловград.

ВЕТРЕН, Силистренско

Тук през есента на 1425г. се разиграва една от най-грандиозните битки на Балканите. На равното поле източно от Ветрен се появява обединената християнска армия, предвождана от българския цар в изгнание Фружин (син на цар Иван Шишман), Пипо Спано – Флорентинеца и войводата на Влахия - Дан ІІ. Срещу тях се изправя самия султан Мурад с двайсетхилядна армия. Обединената християнска кръстоносна армия, в която влизали българи, власи, унгарци, трансилванци и пр. рицари от границите на Германската империя, разбили турската армия като принудили султан Мурад да се оттегли на юг. След това крепостите Витрини (Ветрен), Гравитини (Гарван) и Еристрия (Силистра) били превзети. Навярно местните българи са акламирали легитимния си владетел Фружин – Шишман. Може би с тази битка трябва да свържем откритите във Ветрен рицарски меч и спахийска бойна брадва и боен чук, съхранявани в Археологически музей – Силистра.

На следващата година, обаче, статуквото било възстановено и турците отново овладяват Воктрен (Ветрен). За това свидетелства едно писмо на влашкия войвода Влад Цепеш (Дракула) до унгарския владетел Матиаш Корвин през 1462г. според, което били избити над 840 жители и с това бил сложен край на живота и на укрепленията на Ветрен на Дунавския бряг. Действително според археологическите разкопки най-късните монети, накити и керамика се датират около средата на ХVв.

След фаталните разрушения през 1462г. българското население напуска укреплението (калето) на дунавския бряг и се изтегля на няколко километра от противоположния дунавски бряг, като създават днешното село Ветрен. То е сред малкото села в Добруджа, което е обитавано от автохтонно местно население “гребенци”, които водят своето начало още от средновековието. Като чисто българско село Ветрен е записано в османските регистри от 1573г. и 1620г. Изглежда през ХVІІв. ветренци получават статут на войнугани, което им дава право да носят оръжие и да охраняват дунавския бряг. Регистрирани са няколко техни бунта и връзките им с хайдушките чети в Крайдунавска Добруджа в началото на ХVІІІв.

ДОБЪРСКО, Разложко, Банско

Село Добърско се споменава за пръв път в исторически документ в Рилската грамота на Цар Иван Шишман от 1378 година. До края на 18 век, преди издигането на Банско, Добърско се явява като икономически водещо селище на Разложката котловина. По хубавите му пасища се отглеждат големи стада добитък, които слизат през зимата на юг в полетата на Серес и Драма, от където пък добърските търговци изнасяли памук за Босна, Сърбия, за Виена и Будапеща.

Нахлуванията на турците и завладяването на Балканите в края на миналия век не засегнали пряко земите на планините Родопи, Пирин и Рила. В Разлога само били слушали за опустошенията в Долната земя - Серско, Солунско, Драма, Кавала - Беломорието7. Тези завоевания не засегнали и Рилския манастир.

Разлог и Рилският манастир запазвали правата и свободите, привилегиите, които им били дадени от българските царе, и в продължение на няколко десетилетия по време на турското владичество се ползвали от тях. Това ползване на права от хората на Разлог и Гнидобратско било възможно, защото те влизали във владенията на Рилския манастир, а неговите права били потвърждавани с фермани от турските султани. Такива били ферманите, дадени от султан Баязид I (1389-1402 г.) и от султан Мохамед I (1413-1421 г.). Но немалко били случаите написаното да остане само на книга или скоро да се забрави. Така станало през втората четвърт на 15. век - манастирът е ограбен и опустошен. Същото сполетяло и Гнидобратско. Прекъсната била и търговията му с Дубровник, с Триест.

През втората половина на века манастирът бил възстановен и книжовната дейност, предимно преписване на църковни книги, съживена. През 1466 г. бил сключен договор с манастира "Св. Панталеймон" за взаимна помощ8. През 1469 г. били пренесени мощите на Иван Рилски от Търново в Рилския манастир. Разлог и Гнидобратско засилили връзките си с манастира "Св. Панталеймон" на Света гора. Мъже от Разлог и Добърско работели и в двата манастира. Известни книжовници от това време в Рилския манастир са били Спиридон Граматик и Граматик Владислав. В подкрепа на Рилския манастир за правото му да владее недвижими имоти в края на века е издаден ферман от султан Баязид II (1498 г.) и в началото на 16. век от султан Селим I (1519 г.).

През 15. век Добърско е поддържало връзки с Крупник - седалището на епископията.

През този век християнството вече има свой облик. Различията между църквата и богомилството са преодолени. Християнството в тези земи приело много от чертите на езичеството. През следващите векове християнството имало за свой враг мюсюлманството.

XVI век

През 16. век крупнишките владици били щедри покровители на църквите и манастирите по Горна Струма и Рила. В тези земи е и Рилският манастир, а следователно и Разлог и Гнидобратско (Добърско). Зората на новия век чертаела по-друга съдба на земите на север от Солун - долината по река Места и Рила планина.

През 1508 г. султан Баязид хан II дарил поменатите земи на своя велик везир Мактул Гаази Мустафа паша. В дарствения ферман9 раята в тези земи по отношение на плащаните данъци била равна с мюсюлманите. В сравнение с раята вън от тези земи, която била задължена с много дънъци, привилегиите на дарението били големи, завидни. "Раята жители, които живеят в тези земи и имоти - се казва във фермана, - ще бъдат освободени наравно с мюсюлманите." Изброени са във ферман осем вида тежки данъци. Тежките, непосилни данъци са една от причините, принудили бедното население от Западните Родопи да приеме исляма. Привилегиите са в основата на известното в историята т.нар. "Самоковско заселение в Разлога".

Рилският манастир събирал за "вакъфа" суми от строго определени данъци. Един от тях бил данъкът за овцете. Това карало местните да избягват тоя род скотовъдство. Големите стада овце по обширните пасища в Рила през тоя период били повечето външни - влашки, каракачански. Предприемчиви мъже от Разлог - Гнидобратско се отдавали на духовна работа в Рилския и Светогорските манастири. Там и в градове като Солун преписвали църковни книги, изучавали живопис, търсели ги за зография на църкви и манастири. Мъже от Гнидобратско се били отдали на търговия с далечни земи. Характерно за тоя период било ходенето до Божи гроб.

През тоя век Турската империя била в разцвета си. Увлечена в разширение и завладяване на нови земи, не отделяла голямо внимание на планинските райони във вътрешността. В такива населени места нямало войски, но имало представители на турската администрация - предимно данъчни служби. И както бе споменато, чести били случаите, когато написаното в султанските фермани се забравяло, оставало само на книга. Неспазването на привилегиите в Разлога, събирането на тежки незаконни данъци, своеволията на турските власти били причина местното българско население кога единично, кога групово да напуска родните си места. През втората половина на века съвсем било забравено за писаните някога привилегии в султанските фермани - събирал се данък джизие, размерът на други данъци бил увеличен.

През 16. век селищата в Разлога са оформени. В списък на джелепкешаните от 1576 г. се споменават почти със сегашните имена селищата: Бабяк, Якоруда, Горна Белица, Долна Белица, Баня, Банско, Годлево, Бачево, Долно Драглище, Горно Драглище, Мехомия и Добърско. (Добърско е записано с име Недобронска.) Не се споменават Добринище и Елешница - били са към Неврокоп. В манастира Зограф на Света гора са записани имената на четирима дарители от с. Недоборско.

XVII век

Военните неуспехи на Турция, които започнали през втората половина на 16.век, довели до засилване на политическия гнет и експлоатацията на покореното християнско население от турската господстваща класа.

В Разлога се засилили произволите на органите на местната държавна власт. Покореното християнско население било заставено да плаща на държавата нови тежки данъци и налози, размерът на които постоянно нараствал. Нищо не се помнело през тоя 17. век за фермана от 1508 г., в който са записани привилегиите на раята от долината на Места и Разлог, за равните права между християни и мюсюлмани.

В такива тежки години в Добърско в началото на 17. век е построен храм. "В това селище с развит стопански организъм, широки търговски връзки и с поглед и кръгозор към далечни земи се изгражда през 1614 г. храмът "Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат". Ктиторите са будни и заможни хора, най-видният и личният от тях - Хасия - е посетил Йерусалим и "други свети места", както пише в посветителния надпис." Така е обрисувала тогавашния образ на селото, хората му, времето, ктиторите Елена Флорева, авторката на книгата "Старата църква в Добърско", София, 1981. Във възстановената старинна църква в празнични дни за черкуване години наред в селото са идвали хора от околните и по-далечни селища в Разлога. Църкви е имало почти във всички селища в Разлог. При зачестилите в края на 16. и през целия 17.век нахлувания и грабежи те били ограбвани, опожарявани, събаряни. От онова време оцеляла и запазена в тия земи е само Старата църква в Добърско.

През целия 17. век в Добърско е продължила книжовната дейност, присъствието в живота на Рилския манастир, посещенията в Света гора и църквите в Солун и други големи градове, ходенето на Божи гроб в Йерусалим (хаджилък) и заниманията с търговия в далечни страни.

След едно ограбване и опожаряване на Добърско през втората половина на 17. век е последвало преселване на мнозина знатни фамилии от селото в Добринище. Това селище в Разлога се ползвало с известни привилегии от турските власти във връзка с поставени задачи по охрана на прохода. (Стеснението по течението на Места в участъка между Неврокопското поле и Разлог на тукашното население е известно с наименованието "Дервене"). За търговците другото предимство на Добринище било, че се е намирало на главния път от Беломорието за Централна Европа.

Между преселниците от Добърско в Добринище в края на 17. век бил и Бано Вълчев от рода на ктиторите на Старата църква в Добърско. Неговото име и имената на членовете на дарителските родове ВЪЛЧЕВИ и БОГДАНОВИ са изписани на стените на църквата. Майката на Бано се казвала Боянка, а бащата Никола.

Преселниците дълго поддържали връзките си с Добърско. Под селото край реката и пътя има местност, която носи името Банков мост.

В Добринище името на Бано от Добърско станало известно, авторитетът му пораснал. Турското произношение на името звучало "Бахано".

В Разлога имало махала, под Пирин, която по-късно станала известна с името Банско. В годините на опасност от помохамеданчване или при други беди побегналото население от околността се укривало в горите над Банско. Много от будните мъже на Банско се занимавали с търговия с далечни земи.

В началните години на 18. век от Добринище в Банско дошъл и Михаил Банов от рода Вълчеви с корени от Добърско. Михаил и съпругата му Катерина са родители на родените в Банско братя Лаврентий, хаджи Вълчо и Паисий Хилендарски (Михайлов, Шалев 1989: 29-32).

XVIII век

Въпреки тежките условия на живот, резултат на своеволията на местните турски власти и на чести разбойнически, бандитски ограбвания, мъже от Разлога продължавали търговските си занимания и книжовни дейности в църкви, метоси и манастири и през 18. век.

В първите години на века (1722 г.) в Банско е роден Паисий Хилендарски, автор на знаменитата "История славянобългарска", която изиграла огромна роля в борбата за национално осъзнаване на българите през 18. век.

От селищата в Разлога замогва Банско. "...и то скоро е почнало да съперничи на Недобърско. Когато съвсем се умирила околността, Банско взело първенствуващо значение. ...В миналото столетие (около 1750-60 г.) е процъфтявало селото Недобърско, ...". Така е обрисувал нещата изследователят Васил Кънчов, посетил Разлога около 1891 г.

През 18. век в Добърско е живял един от последните тукашни търговци, чието име се чете на паметника в местността Гробнините под селото - побит камък край пътя с издълбан надпис: "Да се знае СИМО отива за грот Виена".

За многото занаяти в разложките селища напомнят фамилните имена като: Железарови, Ковачеви, Самарджиеви, Кацареви, Мутафчиеви, Кидикови, Балакчиеви, Праматарови и много други. В Добърско има и Просякови. В края на 18. век това планинско разложко село след залеза на търговските занимания добило определението "просяшкото село". Но мнозина не подозирали, че с просията като форма на препитание се постигали и други толкова необходими възрожденски цели и идеи на епохата - поддържане и повишаване на духа на българския народ.

Основен източник: /СЕЛО ДОБЪРСКО РАЗЛОГ И ДОБЪРСКО ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ Лазар Цинзов/

СОФИЯ и СОФИЙСКО

Данъчните регистри от XVI в. вече показват числено преобладаване на мюсюлманското население на София: 1524-1525 г. 915 мюсюлмански домакинства и 317 християнски; в 1544-1545 г. - 1325, 173 християнски и 88 еврейски; в 1570-1571 - съответно по 892, 386 и 126, както и 49 цигански; в 1573 г. - 1017 мюсюлмански домакинства, 257 християнски, 127 еврейски и 37 цигански.

Многолюдните околни на София села обаче остават с българско население и малката софийска християнска общност постоянно се подсилва от християни, идващи от провинцията. В регистър на резервни (зеваид) войнуци от 1606 г. са записани „от жителите на София" по 1-2 души от Чепинче-и баля, Кумариче, Връпниче, Мирамор, Волуяк, Балша, Костинброд, Платне, Челопеч и пр., или общо 47 души, които имат в съответното село войнушка бащина. Наред с такива представители на категории със специални задължения в София се установяват и занаятчии от околните села. Регистърът от 1585 г. бележи върха на мюсюлманската количествена експанзия и до XIX в. мюсюлманите остават 12% от населението на целия район.

Християните остават да живеят върху част от старите жилищни квартали на Сердика отпреди османското завоевание и да ползват част от енорийските църкви. Църквите са в центъра на града и според описанието на Стефан Герлах са 12, а през целия период действат между 6 и 8 църкви. Като Софийска Света гора се слави пръстенът от манастири около града, тясно свързани с гражданството и с изключителния религиозен климат в София, подхранил Софийската книжовна школа. Част от разрушените през XIV и XV в. черкви и манастири са възстановени. През османския период са изградени църквите „Св. Крал" и „Св. Никола Големи"; повече са данните за изографисани и ремонтирани църкви (напр. църквата „Св. Петка Самарджийска", „Св. Петка стара" в митрополията, две малки църкви по дн. бул. „Мария-Луиза"). Това са скромни на вид, малки, еднокорабни църкви с богата стенописна украса, наложили се на Балканите още преди идването на османците, но много подходящи в условията на малките финансови възможности на православните и ограниченията на шериатските норми.

Според регистрите от XVI в. християнските махали, фигуриращи под рубриката „геберани на гр. София", са Балък/Бал (базар), в някои от регистрите към махалата има регистрирани цигански общности (джемаат); Банишор; Вук: Драган Папуджи с цигански джемаат; Поп Драгомир Истепан; Истоян Калоян(и); Марко Богдан с друго име Саръ къз; Мерджан пънар; Поп Милой/Милош; Новаселе; Пейо папуджи; Поп Радослав с друго име Никола (армени); Рука Парала/Рука Пала; Саръ Дереси; Истоян Радой (Радивой) с друго име Богдан Сиромах (с друго име Истефан Филип); Поп Мано; малки групи християни са регистрирани и в някои мюсюлмански махали, като Куру чешме, Банябаши, Сугурлар. Броят на свещениците е: през 1544-1545 г. - 4 души в 3 махали; 1570-1571 г. - 5 души в 4 махали; 1573 г. - 12 души в 7 махали; в махалите Поп Балчо, Истоян Калоян, Поп Милой и поп Яни има повече от един свещеник, а по един в Поп Балчо, Новаселе, Поп Радослав, Истоян Радивой с друго име Истефан Филип.

Свещеничеството е част от клира на София, чийто естествен център е Софийската митрополия, начело със светителите си митрополити: през втората половина на XIV в. Леонтий; през XV в. Силоаний (ок. 1460 г., пренесъл мощите на сръбския крал Св. Стефан Милутин от гр. Трепче в София, където били положени в църквата „Св. Георгий"), Силвестър (по негово време мощите на Св. Иван Рилски са пренесени от Търново в Рилския манастир), Калевит (края на XV в. - починал 1503 г., ктитор на Кремиковския манастир, поръчал Кремиковското евангелие); през XVI в. - Йеремия (1513-1522 г., светителствал по времето на мъченическата смърт на Св. Георги Нови Софийски в 1515 г.), Панкратий (светителствал по времето на мъченическата смърт на Св. Георги Най-нови Софийски през 1534 г.), Нифон, Яков (светителствал по времето на мъченическата смърт на Св. Никола Нови (Софийски в 1555 г.), Даниил (1650-1670 г., посетил Москва в търсене на финансова помощ от руския цар Алексей Михайлович, снабден с грамота от Цариградския патриарх) и др. В житието на Св. Николай Софийски авторът Матей Граматик представя историята на София като на самостоятелен град, независимо от това, в коя държава се намира, осмислена като следствие от изключителните природни дадености, но най-вече на интензивния духовен живот на нейните жители. На фона на хрониката на църковните събития и на прославените софиянци е представен и оценен и клирът на София, представляващ фактически християнския елит. „Защото тя [София] сияе с преосвещени архиереи и чрез тях пасе своите агнеци на своето пасбище... Тя привлече към себе си и апостолския хор - свещеници и клирици. Притежава благоукрасени, благоговейни и ангеловидни дякони и с тях - непорочни и правоверни четци; ритори, благоизкусни и целомъдрени; певци и доместици - с целия подобаващ свети клир."

НИКОПОЛ

Отбелязвам кратко наличието на Богдан Жупан /описано във времето на пренасяне мощите на Св.Петка, 1469 г. от Владислав Граматик/.

Тодор Балина /1590-те г./ – “пръв благородник в Никополския санджак” /съгласно определението на Сигизмунд Батори – трансилвански войвода.

Мачей Стрийковски /1575 г. преминава през Никопол/ - той отбелязва, че българските първенци го завели на образцово поддържаното гробище на загиналите рицари в битката при Никопол 1396 г., т.е. това е цели два века след битката.

АРБАНАСИ

Всеизвестно и няма да се спирам подробно. Един вид “оазис” сред българските общини. Не само български, но общобалкански център – културен, търговски, духовен, а защо не и политически? При стенописи, особено от ХVІІ век останалите, се забелязват хора с “европейски дрехи” по модата тогава. Например една дама с тип “испанска яка”, модерни за ХVІІ век.

ЕЛЕНА, Търновско

Едно обаче е без съмнение. Населените места в Еленската котловина “продължават през времето на османското владичество една по-стара поселищна традиция, останала от времето на погиналата средновековна българска държава” (Бистра Цветкова- “Обществено-икономическо развитие на Елена и Еленския край през епохата на османското владичество”).

При падането на старопрестолния Търновград под османско господство много българи потърсили спасение от турския ятаган в балканските дебри. Боляринът Кършо войвода се заселил в местността “Мъртвината”, югоизточно от Елена. От своята махала Кършовци той нанасял удари на поробителя, който се осмелявал да достигне до тия места. Загинал безстрашния юнак в кръвопролитно сражение край село Стара река.

Под натиска на турските нашественици в Еленско намерили убежище най-непокорните и будни българи. Те избягали от местата, засегнати от османската колонизация и помохамеданчване, търсейки подслон и закрила в планинските усои и за да се спасят от погиване и потурчване. Без съмнение има нещо вярно в предположенията за настаняването в Еленско на преселници от Пирдопско по време на големите походи на Владислав ІІІ Ягело и Янош Хуняди (1443-1444 г.), както и на бежанците от Берковско след жестокото потушаване на Чипровското въстание от 1688 г.

“Ето защо- отбелязва Бистра Цветкова- не без основание можем да считаме, че всички тия достойни и непреклонни българи са между далечните предци на поселниците на Еленския балкан. Може би от тях идва и тази обществена и народностна будност, с която се утвърждават и отличават през вековете чадата на Елена и Еленския район”.

В турски документ- опис на тимарите в Лива Нигоболи (Никопол) от средата на ХV в., най-вероятно около 1430 г., се намира регистрираната мезра (опустяло, безлюдно, понякога дори разрушено или полуразрушено село с неговото землище) Истръмена Илиана. Тя била предадена във владение на някой си Мехмед, син на Али, за да я работи и направи доходна. За целта той по всяка вероятност е привлякъл местно население, на което осигурил някои данъчни облекчения.

Според едно известие от края на ХV в. “село Елена, което е проход на пътя от Твърдица за Търново, е записано в тимара на Исмаил, гулам-имир (дворцов паж), който не участва в походи, а охранява проходите”. В този тимар Елена е регистрирана с 61 семейства и доход 1 703 акчета. “Тъй като населението охранява прохода, освободено е от всички извънредни данъци”. Както всички други дервентджии в пределите на Османската империя, така и еленските били задължени да пазят с оръжие застрашената от разбойнически нападения местност и минаващите през нея търговски пътници и кервани.

В началото на ХVІ в. Елена е вече обособено село. Това узнаваме от Зографския поменик, в който са изброени имената на поклонници, дали по десет сребърника, за да се поменуват имената им по време на литургия. В него на страницата, определена за областта “Загорие град Трънов блъгарска земя” е записан Василия, поклонник от село Елена, след поклонници от селата Габрово, Трявна и Присой.

По-късно- не е известно кога- село Елена е включено в друг вид феодално владение- султанските хасове. Най-ранни сведения за това получаваме от изложението на никополския кадия Абдулвехаб от Цариград, изпратено на 25 юни 1585 г., в което той донася, че селото Елена, числящо се към султанските хасове на каза Търново и от стари времена дервент, се е разпръснало- жителите му се разбягали от произволите на турските бирници, събирачи на поголовния данък джизие и на данък върху овцете. В документа се казва, че за сигурността на движението са необходими 40- 50 дервентджии. Някои от еленските дервентджии се явили при никополския кадия и заявили, че ще се завърнат само ако се премахнат произволите на бирниците.

Разпръсването на еленските дервентджии разтревожило особено много жителите на Търново. По свой почин търновският кадия Хасан изпратил изложение до Цариград, в което съобщава, че населението на касаба Търново се явило в шериатския съд и настоявало да се удовлетвори искането на еленската дервентджийска рая, понеже “липсата на охрана е предизвикала зачестявания на грабежите и убийствата, и че уреждането на настъпилите смущения ще обезпечи сигурност на живота и имота на мюсюлманите”. Султанът наредил да се призоват събирачът на джизието и еленската рая, като се издаде заповед за прекратяване на произволите.

“От посочените документи е ясно, че през 80-те години на ХVІ в. Елена е вече село с определено предназначение и статут в рамките на стопанската административна и аграрна система на Османската империя. Част от жителите му, а може би и всичките, които продължавали да охраняват проходите, проявяват твърдо отношение и поведение спрямо неправдите на турския феодален режим” (Б. Цветкова).

Непримирими към произволите и посегателствата на турските властници, еленчани изоставят дервентджийските си задължения и напускат родните места. Ясно е, че това е непокорна рая, която с действията си хвърля в тревога османските управници и поставя категорични условия и изисквания, за да се върне към старите си задължения.

Тъкмо този дух на волност и непримиримост към османския феодален ред кара еленските дервентджии да поемат хайдушките пътеки и заедно с хайдушките дружини на Кара Добри, Елена войвода, Младен войвода и други прославени хайдути да кръстосват Балкана и закрилят народа от потисници и изедници. Този бунтовен дух ги приобщава към усилията на никополския борец против османското иго Тодор Балина и дубровничанина Павел Джорджич, които през 1598 г. подготвят въстание в Източна България, останало в историческата наука под името Първо търновско въстание. Те са между жителите на онези села в подножието на Стара планина, “заселени с храбри хора, които имат пушки”, за които Павел Джорджич докладва на австрийския император Рудолф ІІ, че са били готови да заемат проходите “на тая планина, за да не може да избяга нито един турчин”. Същите тези непокорни дервентджии подкрепят опита за въстание на княз Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски след погрома на Второто търновско въстание през 1686 г.

“Така благоприятното местоположение, чисто българският народностен облик и по-специалният статут на Елена в обсега на османската феодална система предопределят ролята на селището в борбите на народа за свобода” (Б. Цветкова).

По времето на султан Мехмед ІV (1648-1687 г.) землищата на Елена, Беброво, Златарица и Къпиново остават вакъф на султанската майка (валиде ханъм), приходите от които са предназначени за издръжката на свещената джамия и училището в Юскюда река

От регистъра на данъка джизие на Търновската каза от около 1700 г. се узнава за обществено-икономическия облик на Елена по това време. В този регистър жителите на селищата са вписани като данъкоплатци и са разделени на три категории- висша, средна и нисша. В него са записани от Елена 579 души, обложени с данък джизие. От тях 35 са от висшата категория, т. е. заможни, 155- от средната, и мнозинството- 389 души, от категорията на бедните. В групата на бедните са записани с нарочно указание 5 души аргати и 4 говедари. Отбелязани са и 21 чифчии (земеделски стопани), всички от групата на заможните.

Данните, посочени в регистъра показват, че село Елена тогава е било многолюдно селище. Събирането на толкова хора в този откъснат и слабо плодороден планински край може да се обясни само с наличието на стопанска дейност, която да придаде на селището градски облик.

с. ВИРОВСКО, ВРАЧАНСКО

В последно време писмени сведения от преведени турски документи свидетелствуват за друго. Според тях покрай обикновеното население във Врачанския край е имало население с по-различен статут - със специални задължения, т. н. войнуци. Както е известно те са били задължени да се явяват поименно и да служат по шест месеца в султанските обори, да пасат султанските коне и да участвуват в помощните корпуси на армията. В замяна получавали свободен от данъци поземлен дял, т. е. бащина (имоти, ниви, лозя, хармани, зеленчукови градини), и били освободени от цяла група държавни данъци, т. нар. "извънредни". Турските регистри от XVI и XVIII век съдържат поименни списъци на войнуците от селата във Врачанския край. Макар и от по-късен период, тези данни подсказват, че институцията е възникнала след османското завладяване на района.3 В тези списъци наред с имената на войнуци от близките села (Цаконица, Кален, Каменно поле, Горна и Долна Бешовица, Баница, Габаре и др.) са записани имена на войнуци и от с. Вировско.

В регистър за войнуди с дата 12-21. I. 1548 г. фигурира името Стано, син на Станимир от с. Вировско.4 В друг регистър, датиран към втората половина на XVI век, са записани войнуци и ямаци: Иван, син на Драган, Денко, син на Станимир, Новачин, син на Иван. В регистъра на войнуците от първата половина на XVIII в. четем следните имена: Стоян, син на Иван, Батулин, син на Радул, Стоян, син на Найде, Стойо, син на Милко, Стойо, син на Сене, Неделко, син на Петко, и други от село Вировска (Вировшка), т. е. село Вировско.

В турските документи Вировско фигурира с днешното си име. Това подсказва, че то е доста старо село и е съществувало непрекъснато по време на робството. Фактът, че Вировско и други села наоколо са войнушки, свидетелствува, че тези села са заварени от завоевателите със старите им български имена отпреди падането на България под османско иго. Началото на Вировско трябва да търсим по времето на Втората българска държава. Следователно селото има непрекъснат живот на едно и също място повече от 600 години.

Името на Вировско произхожда от думата вир. Първите заселници заели равнинната част покрай реката, по която в миналото имало вирове. Още се помнят Кънчов вир, Манчовия вир, Ямбула и други. Дори всред селото, встрани от речното корито, през вървите две десетилетия на нашия век е имало голяма локва, където пастирчетата пладнували биволите си.

Стопански промени в Османската империя. По време на робството Вировско е било малко селце, чиито жители се занимавали със земеделие и скотовъдство. По данни от първото преброяване на населението в Княжество България след Освобождението (31. XII. 1880 г.) проф. Константин Иречек съобщава за българи-мохамедани само в 4 села на Врачанско: Буковец, Джурилово, Тлачене и Комарево. Турци не са се заселвали във Вировско и околните села. Независимо от това животът на хората е бил тежък при робските условия. Вировско, както казахме, е давало войнуци на империята. Но при настъпилите изменения в османската феодална система (XVI-XVIII век) войнуците, подобно на другите специални категории население, започнали да губят някои привилегии и били изравнени по задължения с другото население. Военно-ленната система се разлагала. Появили се местни първенци (аяни) с голяма власт, под чието покровителство най-различни грабители влошили още повече и без това тежкото положение на поробения народ. Според данни от един официален регистрационен документ от 1715 г. османската власт отменила войнушкия статут с произтичащите от него данъчни облекчения на войнуците от редица села във Врачанско и обложила тях и бащините им с данъците на обикновеното население. По време на това преобразувание в регистъра е отбелязано изменението в статута на следния брой бащини: в с. Камено поле - 27, а в с.Горна Бешовица - 60, в с. Долна Бешовица - 24, в с. Калев са вписани около 15 души войнуци, без данни за бащините, в с. Вировско - 24 бащини и др.

с. МОРАВИЦА, МЕЗДРЕНСКО

Документи липсват за живота на първите заселници и създатели на Моравица . Преданието разказва , че нейните жители се сражавали героично в дефилето под командуването на някой си Асен в м . Калето . И днес край Черепишкия манастир личат останки от защитните каменни стени . След нашествието на турците селото било изгорено , много народ изклан . През 1952 година иманяри правиха разкопки край оброга в м . Селището и откриха яма с десетки черепи на хора и коне .

Първият документ , който потвърждава съществуването на Моравица , е от 15 век . Той е на турски език . Същият е преведен от историчката Бистра Цветкова . В него се съобщава , че селото е имало 76 домакинства , 4 вдовици и приход - 6870 акчета .

От онези времена човешката памет е запазила една легенда , минала през вековете до днес . Това е легендата за Драган и Камена .

Робството примирило много хора и те склонили да служат на турската власт . Затова разказва турски документ от 21 януари 1548 година . В него за втори път се среща името на Моравица . Цитат : ” Ямаци : Яно , син на Иван от село Моравица . Ниви – 14 , лозя – 2 ” . Ямаците служили в специален род войска , която изпълнявала по - особени задачи : опазване на проходи и дефилета . Семействата им се ползували с известни привилегий . Друго съсловие българи служели като войнуци .

През 1715 година турската власт отменя войнушкия статут на много селяни от селата но се запазва в Моравица . Много от ямаците и войнуците не се занимавали само с военно служение , но работели за султана по 6 месеца в оборите , затова били освобойдавани от някой държавни данъци . По - късно , когато се отменил войнаганския статут , много от тези , свикнали на свобода младежи ставали хайдути и бунтовници . До 1927 г . в Моравица е живял дядо Иван Цаков . През 1926 г . неговият внук Христо Кънчев записва спомените му . В тях е отбелязано , че днешното село е създадено преди 350 години . Цитат : ” В центъра на селото има развалини от дебели зидове с камъни и печени червени тухли . Говореше се , че тук е живял някакъв голям владетел , който имал войска на Калето . Основите на тази постройка заемат обширно пространство под земята . При идването на турците населението и намиращата се в оградата войска е дала голяма съпротива . В замяна на това всичко било сринато до основи , а населението избито . Малцина се спасили и избягали в планинските села Боженица , Рашково и другаде . . . ”.

Според дядо Иван Цаков около 1570 година някой си Иван от Боженица , който имал шестима синове : Димитър , Вълко , Кольо , Петър , Къно и Петко , решил да се завърнат в Моравица , родното място на свойте деди . Той се заселил над извора Кладенеца .

Така се създала първата фамилия – Боженците ( Божанците ) в новото село . От нея роят фамилиите : Стубльовци , Кандуловци , Цаковци , Широканци . След дядо Иван тук се заселва дядо Петко от село Рашково с тримата си синове – Вълко , Гешо и Пеко и трите си дъщери – Станка , Янка и Ваца . По същото време пристигат нови заселници от село Желява , Софийско , които създават няколко фамилий : Жилковци , Пенковци , Бекирци , Никовци . Сред първите заселници са още фамилийте – Заяците , Московци и Гергушевци . По спомени на дядо Ангел Митов чул от дядо си , че сред първите били и двама турци Местан ага и Спасия ага , и някакъв еврейн . Те построили воденица ( караджейка ) на реката , за да оживят района и да привлекат още български семейства.

С. ВЕТРЕН, ПАЗАРДЖИШКО

На оживен път и много посещавано през XVI в. било и с. Ветрен, Пазарджишки окръг, известно по това време с двете си имена — българското Ветрен и турското Хисарджик. Самото село, по сведения на X. Дерншвам, било чисто българско и имало два попа. „Никакъв турчин не живее сред тях” — отбелязва авторът и някак със задоволство добавя: „Народът е хубав и силен.” [30]

Хубостта и силата личали и под скъсания чул, защото на българите в Пазарджишко и Пловдивско, както и навсякъде другаде, било строго забранено да се гиздят с по-хубави и по-пъстри дрехи. А и те очевидно предпочитали да се придържат към обичайната за страната и района традиционна носия. „Българите нямат право да носят хубави дрехи — споделя наблюденията си пак Дерншвам. — Ходят всички с дрехи от сив или бял груб, вълнен плат, нямат нито обуща, нито ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи до коленете. Шапките им са от бяла плъст или бяло сукно, а също и от прост кафяв шаяк, със заострена форма. Мъжете нямат горни дрехи, ходят само по ризи зиме и лете. Не са дори остригани като турците, а отзад им висят дълги кичури коса, по които се познава, че не са турци. Никой не носи оръжие, само големи тояги.” [31]

В Пловдивско, Пазарджишко и прилежащия им район през XVI в., освен дервентджии, оризари и царски солари и арабаджии, имало и друга една многочислена категория рая със специални задължения към османската държава. Става дума за т. нар. джелепи или джелепкешани, натоварени да доставят ежегодно на държавата десетки и стотици глави овце и друг дребен рогат добитък. Знаем вече за значението, което отдавала централната власт на доставките на овце и овче месо. Това личи добре и от едно разпореждане с дата 14. VII. 1566 г., връчено на пазарджишкия кадия. В него най-напред от името на султана се изказва недоволството, че напоследък с доставките на добитък се занимават слаби физически и във финансово отношение лица, което не им позволява да се справят, както се следва, със задълженията си. Поради това върховният глава на империята заповядва в бъдеще да се полагат повече грижи за този род дейност. Заповядва още в списъците на джелепите да бъдат зачертани имената на разорилите се или починали лица като на мястото им бъдат регистрирани здрави, силни и платежоспособни джелепи, за които предварително да бъде внимателно проучено на място дали ще се справят със задълженията си. За да бъде облекчен контролът над джелепите, в списъците им следвало изрично да се отбелязва откъде са родом, къде точно живеят и колко овце и друг дребен рогат добитък са задължени да доставят ежегодно. [32]

ТЕТЕВЕН

Вълшебният район на Тетевенско е обитаван от дълбока древност. Най-старото писмено сведение за селището е от 1421 г. През Средновековието тук е построен манастирът "Св.Илия", а Тетевен вероятно е възникнал около него през XIII - XIV в. До 1930 г. манастирът е пазил кръст, дар от цар Иван Шишман, който днес е в Лондонския музей.

Под турско робство тетевенци имат правата на "войнуци" - охранители на пътищата в планината с привилегии при плащане на данъци. Наричат го Алтън Тетевен (Златният Тетевен). Успяват да се опазят от помохамеданчване.

КОЙНАРЕ, ПЛЕВЕНСКО

Съществуват поне три версии за произхода на името Койнаре. Първата е свързана с евентуален турско-юрушки произход - от "коюн"(овца) и "ларе"(село), втората - от "коин" (кон),и суфикса "ар" а третата - с името Койно, също със суфикс. Името "Койно" и сега се среща в именната система на местните жители в различни модификации. Фактът, че до средата на ХVІ в. в османските регистри няма записани мюсюлмани, прави първата от трите версии несъстоятелна.

Каквато и да е историческата истина, за пръв път днешното име "Койнар" се среща в османски регистър от 1516-1517 г. на санджак Никболи(Никопол). Наличието на войнугани предполага, че селото е съществувало и през периода на Средновековието, поне по време на Второто българско царство.

ПАЗАРДЖИШКО И ПЛОВДИВСКО

Интересни сведения за развитието на овцевъдството в Пловдивско и прилежащия му район съдържа и един поименен османотурски регистър от 1596 г. относно данъците върху овцете и кошарите в редица кази, в това число и в казата Филибе. Поради това цитираме съответния откъс почти дословно, още повече, че той предлага ценни сведения за състава на населението по етническа и религиозна принадлежност, а отчасти и за статута на съответните села:

С. Михалково (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 580 овце;

С. Лясково (дн. Пловдивски окр.), близо до Водене (дн. с. Горни Воден или с. Долни Воден, Пловдивски окр.) — под формата на отсек данък общо за 1 450 овце;

С. Бойково (дн. Пловдивски окр.):

Добре Стойо — 390 овце

Радослав — 309 овце

Радо, син на Бойо — 390 овце

Герги, син на Момчил — 310 овце.

Всичко данък върху овцете: за 1 399 овце.

С. Сафтище (дн. с. Студенец, Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 371 овце;

С. Борово (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 1 210 овце;

С. Тъмраш (изч. 1913 г.):

Йован Никола — 300 овце

Димитре Карагьоз — 150 овце

Герги Алико — 130 овце

Димо Йован — 220 овце

Стойко Михо — 230 овце

Стоян чобан — 110 овце

Данче Стале — 130 овце

Курд Али — 45 овце

Йорга Раше — 45 овце

Всичко данък върху овцете: за 1 360 овце.

С. Чурнака дол (дн. с. Чуруково, Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 882 овце;

С. Чъка (дн. м. Чуката, Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 220 овце;

С. Павелско (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 3 790 овце;

С. Шейтан (дн. с. Косово, Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 390 овце;

С. Забърдо (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 181 овце;

С. Дряново (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 892 овце;

С. Лилково (Пловдивски окр.), с друго име Тимурджи, подведомствено на Капуджи Хюсрев бей — под формата на отсек данък общо за 3 600 овце;

С. Белащица (Пловдивски окр.), близо до Дере кьой (дн. с. Брестовица, Пловдивски окр.) — под формата на отсек данък общо за 1 280 овце;

С. Брезовица (Пловдивски окр., залич. през 1971 г.), подведомствено на черибашията — под формата на отсек данък общо за 890 овце.

С. Лъкавица (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 3 500 овце;

С. Ситово (дн. Пловдивски окр.) — под формата на отсек данък общо за 525 овце;

С. Цалапица (дн. Пловдивски окр.), хас на негово превъзходителство великия везир — под формата на отсек данък общо за 2 000 овце;

Данък върху овцете на войнуците от споменатото село:

Сусал Манол — 150 овце

Петко Сеньо — 100 овце

Владо Неделчо — 26 овце

Войо Неделко — 160 овце

Райчо Димано — 160 овце

Никола Маньо — 117 овце

Стойко Димано — 143 овце

Недьо Слав — 188 овце

Стойко Стамо — 185 овце

Петко Стоян — 65 овце

Таньо Велчо — 145 овце

Петри чобан — 43 овце

Драган чобан — 68 овце

Стасаи Стойо — 188 овце

Куман Стоян — 45 овце

Мильо Никола — 189 овце

Стоян Стоян — 50 овце

Всичко данък върху овцете за 2 022 овце. [34]

И така, в по-малко от 20 села от някогашната каза Филибе към края на XVI столетие се отглеждали близо 23 400 глави овце — една внушителна за времето си цифра. Не случайно именно измежду жителите на тези двадесетина села още през 70-те години на века били набрани най-голям брой джелепкешани. [35]

Това обаче далече не е единственият извод, който може да се направи въз основа на посочения по-горе, документ. Привлича вниманието например обликът на изчезналото впоследствие родопско село Тъмраш, известно през XIX в. като село на българи мохамедани. Техни предци са несъмнено запазилите поне до 1596 г. вярата и името си българи тъмрашлии Йован Николов, Димитре Карагьозов, Герги Аликов, Димо Иванов, Стойко Михов, Данче Сталев, Йорги Рашев.

И още нещо. В посочения регистър срещаме изрични указания за наличието на голям брой българи от друга една категория зависимо население със специални задължения — т. нар. войнугани или войнуци, в едно от най-големите пловдивски села — Цалапица, докато друго едно пловдивско село — Брезовица, се оказва по това време подвластно на войнушкия военачалник — че-рибашията.

Всъщност именно войнуците като че ли през XVI в. Са най-многобройната и чисто българска по състав категория зависимо население с по-специален статут в Пловдивско и Пазарджишко. Има ги, освен в Цалапица, и в самия гр. Пловдив, в Станимака (дн. Асеновград), в Перущица, в пловдивските села Брестник, Маноле, Червен, Радиново, Коматево, Пастуша (дн. сл. гр. Перущица), Златитрап, Костиево, Войсил, Браниполе, Белащица, Тополово, Чурен, Катуница, Калековец, Бенковски, Новаково, Рогош, Строево, Куклен, в пазарджишките села Попинци, Церово, Черногорово, Баня, Бяга, Стрелча... [36] По-подробни сведения за имената и имотното състояние на някои от тях намираме в непубликуван досега „Регистър на неверниците войнуци към държавната конюшня на негово величество падишаха, покровител на света” от 1573/74 г. [37]:

„Стари и нови войнуци на Синан в казата Филибе. В подчинение на сераскера Али.

Село Хахлан (с. Ахланьово, дн. с. Браниполе, Пловдивски окр.) в нахията Конуш (с център дн. с. Конуш, Пловдивски окр.), спадаща към Филибе:

Войнук Стоян, син на Марин от самото Филибе. Бащина в село Хахлан — 5 ниви — 31 дьонюма, зеленчукови градини — 2 дьонюма, харман — 1, двор — 1, земя за засяване на лен — 1 дьонюм. Ямаци: Герги, син на Велчо от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 6 ниви — 121 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1, земя за засяване на лен — 1 дьонюм; Петко хаймане, син на Стоян от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 6 ниви — 36 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1.

Войнук Йован, син на Петко от гореказаното село, вместо баща си, който е умрял. Бащина в споменатото село — 6 ниви — 44 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1. Ямаци: Стоян, син на Съботин от гореказаното село, вместо баща си, който е умрял. Бащина в с. Хахлан — 3 ниви — 38 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Стоян, син на Пейо, вместо Богдан, син на Койо, който е умрял. Бащина в споменатото село — 9 ниви — 51 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1.

Войнук Димитри, син на Стоян от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 10 ниви — 30 и 1/2 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, лозя — 1 дьонюм, харман — 1. Ямаци: Злат, син на Пейо от село Радин (с. Радиново, Пловдивски окр.). Бащина в с. Хахлан — 8 ниви — 28 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, двор — 1; Стойчо, син на Койо от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 6 ниви — 18 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1.

Войнук Пейо от споменатото село, нов, пришълец. Вместо Дука, син на Новак, който е умрял. Бащина в село Хахлан — 10 ниви — 54 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1. Ямаци: Бойко, зет на Милко от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 8 ниви — 56 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1; Петри, син на Койо от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 8 ниви — 53 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1.

Войнук Аврам, син на Цветко от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 10 ниви — 62 и 1/2 дьонюма, двор — 1, харман — 1. Ямаци: Марин, син на Цветко от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 8 ниви — 33 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1; Мати, син на Коста от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 9 ниви — 75 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1.

Войнук Петри, син на Никола от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 9 ниви — 48 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1. Ямаци: Рус, син на пришълец, от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 6 ниви — 38 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1; Йо-ван, син на Ставрос от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 4 ниви — 50 дьонюма, зеленчукови градили — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1.

Войнук Димитри, син на Койо от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 10 ниви — 100 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1. Ямаци: Влас, син на Тако от село Куклене (с. Куклен, Пловдивски окр.). Бащина в споменатото село. Границите й със село Белащица (Пловдивски окр.) са разгласени. До бащината на Тодор е парцелът на Радино — 4 ниви — 19 и 1/2 дьонюма. Парцел на Велко — 1 нива — 3 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1. Страти, син на Гюрко, хаймане, от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 9 ниви — 36 дьонюма, ливади — 2 дьонюма, зеленчукови градини — 2 дьонюма, харман — 1, двор — 1.

Село Манол (с. Маноле, Пловдивски окр.) в нахията Конуш, спадаща към Филибе.

Войнук Параскеве, син на Тодор от гореказаното село. Бащина в село Манол — 8 ниви — 61 и 1/2 дьонюма, земя за засяване на лен — 1дьонюм. Ямаци: Малкоде, син на Станьо, вместо баща си, който е умрял. Бащина в село Манол — 7 ниви — 49 и 1/2 дьонюма, земя за засяване на лен — 3 дьонюма, зеленчукови градини — 5 дьонюма, харман — 1, двор — 1; Тодор, син на Димо от гореказаното село. Бащина в село Манол — 8 ниви — 70 дьонюма, лозя — 4 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, земя за засяване на лен — 3 дьонюма, двор — 1, градина с плодни дръвчета — 2 ореха.

Войнук Йован, син на Васил от гореказаното село. Бащина в село Манол — 9 ниви — 60 дьонюма, земя за засяване на лен — .1 дьонюм, двор — 1, харман — 1, зеленчукови градини — 1 дьонюм. Ямаци: Аврам, син на Доньо вместо Курд, син на Стройо, който е умрял. Бащина в село Манол — 7 ниви — 40 дьонюма, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, 2 лозя — 9 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Стоян, пришълец, нов. Вместо Минчо, син на Степан, който е умрял. Бащина в споменатото село. Парцел на Йован, — 2 ниви — 9 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, двор — 1. Парцел на Станко, син на Добре — 2 ниви — 17 дьонюма. Парцел на Степан — 2 ниви — 5 и 1/2 дьонюма.

Войнук Киряк, син на Тодор от гореказаното село. Бащина в село Манол. Парцел на Старе — 7 ниви — 42 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, земя за засяване на лен — 2 дьонюма, харман — 1, двор — 1. Ямаци: Радослав, син на Стойко вместо Аврам, син на Стройо, който е умрял. Бащина в село Чирпан (дн. гр.) — 8 ниви — 68 и 1/2 дьонюма, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, харман — 1, зеленчукови градини — 1 дьонюм; Йован, син на Станьо вместо Йован, син на Степан, който е умрял. Бащина в село Чирпан — 12 ниви — 53 и 1/2 дьонюма, ливади — 4 дьонюма, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, харман — 1, двор— 1.

Село Пасарелица (неуст.) [38] в нахията Коюн тепеси (между Средна гора и Родопите, в най-западната част на бившия Пловдивски санджак), спадаща към Филибе.

Войнук Мартин, зет на Кале от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 3 ниви — 28 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1. Ямаци: Добре, син на Влайо от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 6 ниви — 45 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Добре, син на Черньо от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 6 ниви — 42 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1.

Войнук Стоян, син на Велчо от гореказаното село, пришълец, нов. Вместо Стойко, син на Пенчо, който е умрял. Бащина в село Пасарелица — 5 ниви — 22 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1. Ямаци: Новак, син на Стойко от гореказаното село, вместо Петко, зет на Марко, който е умрял. Бащина в село Пасарелица — 5 ниви — 26 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Петре, син на Захарин от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 9 ниви — 111 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1.

Войнук Димко, син на Черньо от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 5 ниви — 68 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1. Ямаци: Фильо, син на Михо от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 5 ниви — 26 1/2 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Стойо, син на Даго от село Дука (неуст.). Бащина в село Пасарелица — 8 ниви — 72 и 1/2 дьонюма.

Войнук Тодор, син на Стойно от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 9 ниви — 73 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1. Ямаци: Богдан, син на Кале от гореказаното село. Бащина в село Гаганица (неуст.) — 13 ниви — 71 и 1/2 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1; Костандин, син на Михо от село Гаганица. Границите на селото със село Пасарелица са разгласени. Бащина в село Гаганица — 5 ниви — 37 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1.

Село Гаганица в нахията Коюн тепеси, спадаща към Филибе:

Войнук Милчо, син на Тако от село Пасарелица, вместо Димо, син на Врабе, който е умрял. Бащина — 11 ниви — 55 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор —1. Ямаци: Радослав, син на Стоян от село Пасарелица, нов. Вместо Нестор, син на Райо, който е умрял. Бащина в село Гаганица — 9 ниви — 87 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Тодор, син на Крайо от село Пасарелица. Бащина в село Гаганица — 8 ниви — 44 и 1/2 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1.”

За кое точно твърдение търсиш библиография? Аз съм дал много връзки и източници в темата. Тя е само компилация на цитати от статии и трудове. Това, което е от мен изказвано съм го подчертавал специално, за да не се смесват нещата.

Ползвал съм и информация от сайтовете на общини. Всяка община /почти/ си има сайт и там в полето история се появяват интересни информации от краеведите на съответната община. Като се стиковат информациите става много интересна картинка историята.

За библиографията пиши по конкретно?

Успех в защитата на материала значи

Има една хубава книжка, където пише за първите три точка от въпроса:

http://www.book.store.bg/c/p-p/m-276/id-92...an-andreev.html

Любовните истории и сексът в Българското Средновековие

Йордан Андреев

Сръбския възход и ролята на Златната орда /1292-1355 /.

Стефан Душан – реален или мним наследник от рода Джучи?

Четейки руски исторически статии и проучвания, а също и стари летописи описващи сръбската държавност, достигнах до едно любопитно заключение. В морето от “славянски” държави през ХІV век само в една от тях присъства в именника на владетелите гръмкото “татаро-тюркско” име Урош. Същото е синоним на “велик, силен” и идва от тюркската дума “Урус”. И досега на Кавказ се съдържат доста названия с тази прибавка. Едно от тях е Урус-Мартан, град в размирния сега северен Кавказ. Също така едно от названия на старата киевска държавност е “Киев Урус” /Великия Киев/, откъдето идва “Киевская Русь” и държавата Русия /променено сега в Россия/. Россия е за да се прави асоциация за народа “Рос” /варяги/, но е останало вкл. у нас известно название Русия /от прибавката епитет Урус, силен, велик/. Странно ми бе наличието само в сръбската именна система това име, явно “неславянско”, възникнало в началото на ХІV век, а оттам и в съвременната именна система сред сърбите. И продължих да не му обръщам внимание засега.

И изведнъж четейки за завоюването на кипчаците /кумани/ от “татарите”, се натъкнах на името Душихан /Джучи хан, сын Чингизхана/. А в немалко летописи този известен чингизид е бил изписван не-повече, не по-малко като “ДУШИХАН”. Близката асоциация с името на сръбския митичен владетел ДУШАН, ми дойде в повече и получих силен стимул да разровя информациите за връзките между “Златната орда” и “Сръбската династия и държавност по линия на Душан”.

Ето резултата:

За начало в точен превод ще дам едни интересни заключения от руски автор в негова статия /статията е дадена като връзка в източниците ми/:

“Такова бяло петно представлява за много от нас сръбското средновековие до тази скръбна дата /б.пр. 1389 г./. Струва ли си да се удивляваме, че даже обемистия Енциклопедичен речник за периода на сръбската история до периода на установяване на османско иго се състои от …две и половина изречения. А именно: Територията на сърбия е заселена със славяни в 6-7 век. В 12 век се създава голяма държава /от 1217 г. кралство”.

МОНГОЛИТЕ, “ОБЕДИНИТЕЛИ НА СЛАВЯНИТЕ”

В края на ХІІІ век европейските владения на Чингизидите били както никога обширни… Този период на Монголската империя е зебележителен с това, че под своята власт обединил всички източни славяни /руските/ с балканските, нещо което Русия в периода ХVІІІ-ХІХ век не успя да постигне независимо от неистовите си усилия.

Така е “развенчал” нашия прекрасен панславист Еренжен Хара-Диван – в книгата си “Чингисхан как полководец и его наследие”, написана в края на 1920-те години в Белград, КЪДЕТО АВТОРА Е ИМАЛ ДОСТЪП ДО СРЪБСКИ ЛЕТОПИСИ и трудове на южнославянски учени. Едва ли балканските колеги са разделили възторга му по повод дошлите “обединители”. Що се отнася до “обединителите на славяните” Чингизидите… Никакви емоции – само факти.”

Много хубава констатация, с която продължаваме напред по темата:

Съгласно "Краткой российской энциклопедии" (М., 2003, т.1, с.976): "Джучи Улус — е наследствено владение на монголските ханове от рода Джучи. /от 1224 г./. Обхваща “Дешт и кипчак” /степите от Иртыш до Дунав, включващо Крим и Болгар Велики /столицата останала при Бат Баян/.

Съгласно “Татарского энциклопедического словаря" Златната орда се образувала окончателно около 1240-те години от стария Улус Джучи, но вече включвала и завоюваните от Батий земи – териториите на Волжска България, Северен Кавказ, Кримския полуостров, степите на Източна Европа, Приаралското землище, Западен Сибир, руски княжества, български княжества /Видин, Търново и др./. Сърбия се намирала във васална зависимост от Златната орда. Златната орда от своя страна се деляла Ак Орда /Бяла орда/ и Кок Орда /Синя орда/ (Казань, 1999, с.209).

Гледайки родословието от Неманичите, намирам интересния факт, че “татарските” имена епитети или прякори следват клонката :

Неман –

Стефан Първовенчани, крал на Рашка, оттам към третия син на последния

УРОШ І /първи в рода с такова име/ и оттам на долу всички негови наследници и само по права линия на родството и наследствеността /ставащите законни владетели!/ -

Милутин УРОШ ІІ –

Стефан УРОШ ІІІ Дечански –

Стефан УРОШ ІV ДУШАН –

УРОШ V

Както се вижда, във владетелската именна система на сръбските владетели започва да се изпозват “татарски” хвалебствени прякори, считано от 1243 г. и продължава поне до битката при Косово /1389 г./.

А сега да се опитаме да отговорим на въпроса, защо е така:

1242 г. – унищожителния поход на татарите до Виена и Адриатика:

Стефан Владислав след татарското нашествие отстъпил /1243 г./ престола на брат си Стефан Урош І

• Стефан Урош I, краљ (1243-1276) – първа титулатура - епитет сред сръбските владетели с “т.нар. татарската” дума Урош – Урус /Велики/ - съвпада с края на похода на татарите от 1242 г.

• Драгутин, краљ Србије (1276-1282), краљ Срема (1282-1316) – син на Урош І.

• Милутин (Урош II), краљ Србије (1282-1321) – приема васалитет спрямо темника Ногай, който е регент на хан Тохта. Обаче в бъдещото единоборство за властта остава верен на хан Тохта срещу сепаратиста Ногай. Обратно Тодор Светослав на първо време е на страната на Ногай, но после убива сина му Чака /цар в Търново 1299 г./ и приема за законна властта на хан Тохта в Зланата орда включително и над Кримската й част. Тук се вижда, че политиката на Милутин Урус /Урош ІІ/ е била по-примирена по отношение законния претендент за властта в Улус Джучи / Златна Орда/. Това занапред явно ще дава плодове. След отстраняването на Ногай и сепаратистките тенденции хан Тохта дал на единия си син да управлява земите северно от Дунав /пряко граничещи със Сърбия/, а на другия около Бесарабия. Интересно е, че при междуособиците бъдещия сръбски крал Стефан Урош ІІІ Дечански /баща на Стефан Душан/ заедно с другите сръбски боляри – заложници, успял да избяга. Връщането му в Сърбия било улеснено с помощта на татарските му приятели /!/, застъпници на законния хан Тохта в междуособиците. Стефан Урош ІІІ получил за управление областта Зета. Там забъркал интриги срещу баща си. Стефан Душан /бъдещия крал/ останал един вид заложник при дядо си крал Милутин Урош ІІ, за да не продължава баща му стремежите да вземе властта насилствено. Същото обаче успял да стори по законен ред след смъртта на Милутин Урош ІІ през 1321 г. Оттам започва възхода на Сърбия и разширението на земите й. Считам, че и оттам тръгват и начините да се легитимират тези действия. Единия от тях е да се представи принадлежност към управляващия половината свят род този на Джучи /Душихан/. Най-големия военен и политически аргумент в тази епоха. Тогавашното НАТО, само че еднолично, а не с членки.

• Стефан Дечански (Урош III), краљ Србије (1321-1331) – както споменахме, бил е заложник в двора на хан Тохта преди да стане крал, и тук епитета Урус си е на мястото. Любопитното е после. В титулатурата на синът му фигурира намек на родство с чингизидския род Джучи. Дали е покрай рода на съпругата си и майка на сина му Теодора Българска /дъщеря на цар Смилец/ или по друга линия? Или пък синът просто е бил наричан така, поради това че баща му е бил в двора на този род и е било модерно да си част от него, па макар и не по кръвно родство /и тогава света е бил политически “еднополярен”, почти/.

• Стефан Урош IV Душан, краљ Србије (1331-1345), цар (1345-1355) – Урош /Урус – Велик, Силен/ присъства и тук. По интересното е, че когато започват грандоманските идеи за още и още титли и територии, Стефан Урош ІV явно се опитва да легитимира произхода на претенциите си. Душан е негов прякор, прозвище. Основоположника на рода Джучи е сина на Чингис хан Джучи. Той е бил наричан Джучи хан или Души хан, Джушхан. Душан.

Колбко интересни съвпадения и отговаряще на въпроса за произхода на епитетите Урус и Душан, неприсъсващи в титулатурите на други “славянски владетели”. При сходството на езици и култури, би трябвало и там да има такива, но няма /изключвам Русия, защото то тя е Ордата в общи линии или в крайна сметка поне наследника й/. А и тези сръбски “титли” се получават и са актуални от самия период на “татарска” доминация в Европа 1243 г. и продължават до Косовската битка 1389 г.

Интересна подробност разкрива Проф. Николай Овчаров за Стефан Душан: “Като "истинска майка" и "истински брат" Стефан Душан определя Марина и Йоан Драгушин и в свои официални писмени документи. Вече е доказано, че това са специални титли, създадени от сръбския владетел. За да изрази своето уважение към леля си Марина и братовчед си Йоан Драгушин, Стефан Душан създава за тях уникалните титли "истинска майка" и "истински брат". Отбелязвам, че титлите са уникални, т.е. нямат аналог поне в балканската политика и титулатура. А може би другаде те не са аналог? Дали Душан не заимства това от практиката в двора на владетеля на Златната орда. И ако е така, не е ли оттам уникалната за Балканския полуостров “титулатура” на Стефан наречен още и “Душан” /т.е. принадлежащ към рода на Душихан, чингизидския род Джучи/? Досега съм сигурен, че не е работено по такава хипотеза и жалко. Сигурен съм, че с времето ще си дойде всичко на мястото и то ще стане по информация от изток. От там откъдето в момента тече трескаво изучаване на подценяваната роля на Златната орда в политиката на Европа и Азия. Подценявана и отбягвана неумишлено или умишлено досега.

Заключение: Не изключвам извеждането на прякора Душан да е производен от близост /реална или мнима/ от рода на Душихан /чингизидския род Джучи/. Настоящото отговаря на много въпроси относно резкия неочакван възход на сръбската държавна организация от началото до края на ХІV век. Трябва да изучава последното и с оглед подценяваната връзка на Неманичите по линията на Урошите /от Урош І 1243 до Урош V 1371 г./.

Допълнителна информация носи и факта, че Стефан Лазаревич участва в битката срещу Тамерлан /1402 г./, Като съюзник – вассал на Баязид. В същото време не трябва да забравяме, че Тамерлан в периода 1390-1395 унижава и разрушава конкурента си в Монголската държава, а именно Улуса на Джучи /на Душиханите/ Златната орда. А Като представител на държавност отломка и част от Златната орда, да не би Стефан Лазаревич да е имал и този стимул да участва в борбата срещу най-големия й враг Тамерлан /Тимур ленг/!?

Хронологии за междуособната война между хан Тохта и Ногай /който е кипчак/:

1292 Король Сербии признал себя вассалом Ногая и отослал ему своего сына в качестве заложника. /!/

1293 Ногай по просьбе ряда балканских князей направляет войска на Сербию. Король Сербии Милутин Урош II признает себя вассалом Ногая.

После этого Сербия стала самым сильным из балканских государств и вскоре достигла своего наибольшего расцвета при короле Стефане Уроше IV, по прозвищу Душан (1336-1355 гг.).

Шишман бил деспот, а неговото обширно владение било зависимо от мощния татарски хан Ногай.През 1292г.Ногай подтикнал Шишман да предприеме поход срещу Сърбия. При похода куманите от войската му изгорили сръбската архиепископска църква в Жича,но след това сръбският крал Стефан Урош I I Милутин успял да разбие Шишман и дори да превземе Бдин.Намесата на хан Ногай възстановила властта на Шишман,а мирният договор със сърбите бил скрепен с бракове между него и дъщеря на великия сръбски жупан и на сина му Михаил Шишман с дъщерята на сръбския крал Ана-Неда.Сведение от 1308г.сочи бдин за столица на България и Дунав за река,минаваща през средата й.По това време съоправител на деспот Шишман бил синът му Михаил.Деспот Шишман е основател на последната българска царска фамилия (Шишманови)от средните векове.

история на България:

1241 г.

Отбито е татарско нападение в отвъддунавска България.

1241-1280 г.

Години на упадък.

Есента на 1242 г.

Зависимост от татарите.

1246-1253 г.

Големи териториални загуби.

!! САМО СТЕФАНОВЦИ – бащата, трите му сина стефановци и т.н., уникално!? /достойно за бъдещо проучване/!!

1. Стефан Неман (1113-1199)

2. крал Стефан Първовенчани (велик жупан 1196-1217; крал 1217-1228 )

3. крал Стефан Радослав (1228-1234 )

4. крал Стефан Владислав І ( 1234-1243)

5. крал Стефан Урош І ( 1243-1276, поч.1280)

6. крал Драгутин ( 1276-1282, поч. 1316)

7. крал Владислав ІІ (1316-1325)

11. крал Стефан Урош ІІ Милутин ( 1382-1321)

12. крал Стефан Урош ІІІ Дечански ( 1321- 1331)

13. Стефан ІV Душан ( крал 1331-1346, цар от 1346-1355)

14. цар Урош V ( 1355-1371)

Източници:

Анатолий Вершинский - “НАРОЧИТО ВЕЛИКА ОПАСНОСТ...”

1 Хара-Даван Э. Чингисхан как полководец и его наследие. Белград, 1929. Электронная версия.

2 Андреев А.Р. История Крыма. М., 1997. С. 6, 98.

3 Житиjе и подвизи светог великомученика Стефана Дечанског краља српског. – Поповић J. Zitija Svetyh ya novembar. Београд, 1977. С. 266 – 288. Цитируется по электронной версии, полученной из Интернета.

4 Бродники – население побережья Азовского моря и нижнего Дона в XII – XIII вв., возможно, славянское. Некоторые исследователи считают бродников предками казаков.

5 Хара-Даван Э. Указ. соч.

6 Хиджра (араб. – переселение) – переселение Мухаммеда и его приверженцев из Мекки в Медину в сентябре 622 г. Год Хиджра является началом мусульманского летосчисления. Исходным для него принято 1-е число 1-го месяца (мухаррама) 622 г., что соответствует 16 июля 622 г. от Р.Х.

7 Вернадский Г.В. Монголы и Русь. Пер. с англ. Тверь – М., 1997. С. 194.

8 Хара-Даван Э. Указ. соч.

9 Памятники литературы Древней Руси: XIII век. М., 1981. С. 256.

10 Вернадский Г.В. Указ. соч. С. 186.

11 Vasilopoulos K. The Life of St. King Stephen of Decani. Sidney. Электронная версия.

12 Житиjе и подвизи светог великомученика Стефана Дечанског...

13 Vasilopoulos K. Указ. соч.

14 Тихомиров М.Н. Исторические связи русского народа с южными славянами с древнейших времен до половины XVII в. – Славянский сборник. М., 1947. С. 171, 177.

15 Тихомиров М.Н. Указ. соч. С. 178.

16 Карамзин Н.М. История государства Российского в 12-ти томах. Т.V. М., 1993. С. 224.

http://ricolor.org/europe/serbia/je/ist/2/

http://buday.narod.ru/gl4.htm

http://www.veshki-bazar.by.ru/yugrusi.htm

http://www.balkaria.info/news/smi/dialog-2-1.htm

http://www.tatmir.ru/article.shtml?article...0&heading=0

http://www.hrono.info/1200mong.html

http://ald-bg.narod.ru/SRvladeteli/SrVladIndex.htm

http://www.standartnews.com/bg/article.php...;article=207138

http://www.duel.ru/200127/?27_5_2

Хахаха, ето едно поредно доказателство за настоящата статия и еквивалента ВУЛГАРЕН-БЪЛГАРИН /като народност/! http://news.ibox.bg/comment/id_685642533

Дано да ни уврат главите и да започнем най-после да гордеем и да напомняме на всеки, че ВУЛГАРЕН е производно от БЪЛГАРИН и това е така, защото съм обяснил по-горе всичко аргументирано.

И в момента цивилизования свят е българизиран /вулгаризиран/, защото българската концепция за правото и справедливостта е надделяла над римската класическа теза и право. Затова в момента В СВЕТА Е НАЛОЖЕНО И СЕ ПРИЛАГА ПОБЪЛГАРЕНОТО РИМСКО ПРАВО /ВУЛГАРИЗИРАНОТО РИМСКО ПРАВО от V век/!!!

Мислете в тази посока и се гордейте с това постижение. ВУЛГАРЕН Е КОМПЛИМЕНТ, а НЕ ОБИДА ЗА СЪВРЕМЕННИЯ ЧОВЕК! Такова е било за анахроничните римляни, които са смятали за връх на цивилизацията робството /славянството, сервуса/.

Българското право и дух е преследвал тази концепция навсякъде и в момента тя е приложена и се изповядва в света!

Цитат от статията:

Вулгарността

Светлозар Панов

Размер на шрифта: a a a

Гърците наричат страната ни Вулгариа, а нас вулгари.

Дали има нещо общо с неделикатността на предците ни да навлязат в техни земи, дали заради неприличността да се заселят в тези територии, дали заради нахалството да се намали територията на Византия за сметка на българската, дали заради цинизма да отхвърлим властта им в края на ХII век или заради нещо друго.

Мисля си, че за нас обяснението на думата вулгарност идва с помощта на българските политици.

Kакво е висша форма на вулгарност - простащината, словото, с което може тя да бъде заменена и отразяващо напълно поведението им.

В Русия пипера /този за пълнени пиперки който е, големия/ не е със самостоятелно име, а се нарича "болгарский перец". Мислех си, че идва от соц времето, ако сме изнасяли за СССР тази зеленчукова суровина.

Като четох из руски сайтове касаещи историята на Волжска България се оказа, че те са отглеждали този зеленчук и са го въвели в употреба за сегашните руснаци.

Отделно, че няколко пъти Волжска България е спасявала от гладна смърт съседите си московци, като е давала безвъзмездно храна. Последния път го е сторила безвъзмездно, три-четири години преди Иван Грозни да превземе Казан, столицата на Казанското царство /наследника на старата Волжска България/.

Така, че ПИПЕРА е и по Дунав и по Волга обща българска селскостопанска култура.

Не беше ли по време на цар Петър І данъка едно яйце и лъжица мед? При Симеоновите войни навярно данъка си е бил повече, но е логично при наследника му Петър да е бил този /за което и аз бях чел някъде/.

Апропо подобен данък е имало и в Волжка България през 10 век. Както тамошната, така и тукашната България са се издържали доста добре от митнически сборове и пътни такси /общоБГ стратегия явно/.

Поздравления за много интересната тема, която повдигаш!

Специални почитания г-н Дечев!

Следя статиите Ви. Няма да си кривя душата, затова направих темата, защото тайно очаквах да достигне до Вас и да се дебатира сред по-улегнала аудитория, каквато е тази на форум БГ история.

Не крия, че и аз не съм историк, но съм практикуващ юрист и затова мога необременено да гледам на историята от гледна точка на “римското частно право” и централния социален институт в него “славянството”. А това, че съм непрофесионален историк и професионален юрист ми помогна, щото да стиковам в една точка успоредно придобиваните знания от тези две науки. Както и да е, римското частно право си е дисциплина за първокурсниците от юридическите факултети. А прочетох римското частно право отново наскоро, за да сверя, дали не ме лъжат в една случайно попаднала за мен статия: http://ziezi.net/1/pan.html

Слагам си ръка на сърцето, скептицизма ми се изпари в момента в който направих необходимите си справки с учебника по Римско частно право на проф. Михаил Андреев, който и сега е пред мен. Много кратко съм представил “справките си” в моята статия на този форум.

По темата за Казахстан, а по-общи връзките на България в глобалния свят:

Искам да започна, че българските политически, културни и икономически връзки следва да се развиват на принципна основа според така представените “исторически фундаменти”, които съм указал по-горе. В този смисъл не следва същите да са заложник и да се съобразяват с политически доктрини на съседни държави /в този смисъл и на едноутробните ни братя от БЮРМ/.

Ще си позволя да перефразирам в следния смисъл: “Ами другари, то македонизма се оказа едно недоносче”.

В средносрочен аспект “македонизма” и “македонската нация” ще се свият до нация образувана в периода 1945 – 1991 г. Това е така, защото никоя друга “географска нация” не е могла да се разпростре по-далеч от самото време на създаването си. “Американската нация” не се крепи на английска история, “канадската нация” не се крепи на френска история, “мексиканската нация” и други латиноамерикански такива не се крепят на испанска история. Нито Ричард Лъвското сърце е американец, нито Людовик ХІV е канадец, нито Карлос V е мексиканец. А и никой от тези “нации” не претендира за това. Това им дава стабилитет и е укрепило “имунната им система”. А и географски са далече от “първосъздателите им”, затова им е леко. БЮРМ е в обсега на ареала на мегаполиса София, затова на тяхната политико-историческа доктрина е много по-тежко положението. И поради липса на всякакъв вид ресурс, разбира се.

Въпреки това, ако искат да задържат агонията или смисъла на държавността си, ще трябва да отрежат “историческото си бреме” и не е късно денят, в който ще престане да се тръби че Самуил е македонец. За да покрие критериите на “новите нации”, като гореописаните и за да претендира съществуването си, ще трябва да мине несъмнено през този катарзис. Ако не го направи в скоро време, политическата доктрина “македонизъм” ще се срути с още по-голяма сила по ред външни и най-вече вътрешни фактори.

Имайки предвид наличието на условна “македонска нация” образувана след 1945 г., България по никакъв начин не следва да влиза в спор с македонски историчари по теми за произхода. Може да се дебатира с нации съществували преди 1945 г.-сърби, гърци, турци, румънци /образувана около 1859 г./ Произхода на древните българи /пък бил той и шумерски, хетски, марсиански и др./ е важен за самите българи, вкл. За българите около Вардар /не “македонците”/. Каквито сме ние, такива са и живущите около Вардарско до 1945 г. Ако и да сме “татари”, значи до 1945 г. и те са “татари”, т.е. и дядовците на “македонците” и на историчарите им.

Правилно е казано, че “славянската компонента” в Македония е като “собствеността на сърбите над Косово”. Ако ме пита някой, колкото вторите са собственици на Косово, толкова другите могат да претендират за “гнездо на славянството”. От по-горе изказаното от мен и тук смятам, че не е мястото с македонски историчари да се дебатира за епитета “славянство”, не е ниво. Може да се дебатира с нации указани за славянски – българи, сърби, хървати – съществували преди 1945 г. и към момента на описанието за славяни /средновековието/. А най- сигурен източник си остават обаче … гърците. От тях няма кой по-добре да знае какъв е смисъла на термина.

Историята на българската народност е толкова глобална, че не може да се свиваме в сегашните си политически и регионални граници. Дунавската клонка на българското име е една от всичките и трябва да се подава ръката към всички народи искащи да влеят самовъзприятието си в нея.

Налице е Франкофонска организация, Британска, Испанските и латински народи, където са такива разнообразни етноси, народи и нации, че е излишно да отбелязвам. С много по-силен аргумент трябва да се приема протегната ръка за Пан-български връзки от всички страни, извличащи произхода си, културата си, азбуката си от българското. Неслучайно Казахстан прави такива асоциации, защото той граничи и с Идел-Урал /българската държава възстановена в периода 1918-1921, исторически наследник на волжската България/. Да не забравяме, че конгреса на САЩ през 1956 г. е приел резолюция /неотменена и досега!/, с която е приел че Идел-Урал е окупирана страна /!/. По този въпрос спирам, но всеки да си прави изводите…

Накрая искам да приключа, че българите са и православни, и католици, и мюсюлмани /както помаците, така и волжските българи. Всеки българин от съответното вероизповедание е направил бележити неща за народността си, но и за съответното си вероизповедание. Но са запазили и, така да се каже, езическата си и природно дадена толерантност и чувство за справедлисот. Затова българина православен е най-малко фанатик от православните, българина католик е най-малко фанатик от католиците /също имам афинитет към доскоро отхвърляните българи-католици и дейността им през османското владичество/, българина мюсюлманин е най-малко фанатик от мюсюлманите. И трябва да се гордеем както с това, така и с историческите им приноси за човечеството.