Nike

Не е малко, още повече, че той ми е любимецът! Друго смешно нещо е анкетата: Питат ни "Трябва ли да има наши съвременници в класацията "Великите българи"?", а те вече са сложили такива! Все едно да ни питат искаме ли да се родим българи, след като вече сме се родили такива...

Абе, то нали това е едва първи етап, за отсявка? Доколкото разбрах, гласува се сега, по някое време отпадат последните 50 и остават 100. След това по телевизията тръгвали малки клипчета за тези 100 души и пак се гласува. После остават 10, за всеки от които се прави документален филм и така, докато накрая остане само един ("шотландският боец" ) . Тоест, не ти допада Иван Костов, Слави Трифонов и Волен Сидеров да са наред с Васил Левски, Климент Охридски и цар Калоян - гласуваш за последните, а първите ги подминаваш. Само, че: едно проблемче - къде се е дянал кан Тервел, "Спасителя на Европа"?

Гай Светоний Транквил - Дванадесетте Цезари, стига да имам свободно време за четене...

Да, но за това трябва да се смени "пограмата"/стила на форума (поне така мисля де)... Btw надявам се, че за посещенията от чужбина съм помогнал и аз, чрез линковете в темата в AllEmpires!

Абе, не знам. Според мен, един триизмерен компютърен модел би могъл да бъде изключително полезен за туристическата експлоатация на един обект (особено като virtual guide). А пък от туризма, както знаем, идват пари. Тъй че защо да не се навие някой да плати за подобно нещо? Агенцията по туризма, ако там имат малко акъл в главата, трябва даже да се радват за подобна перспектива!

BG-Science може и да се превърне в една огромна енциклопедия (искрено ви го пожелавам), но при всички положения не би могъл да стигне до нещо от типа на AllEmpires. По простата причина, че е точно на български, а български се разбира само от българи и тук-таме някой и друг славянин. Дори и да се съберат 3000 българи, пак трудно ще има някой, който да разбира достатъчно от, да кажем, китайска, арабска, африканска, (Native) американска и т.н. история. Докато там си има хора от цял свят, които малко или много си знаят историята. Друг е въпросът, че тук пък не е само за история, а за много по-голям ареал от науките... П.П. Впрочем, ако знаете други исторически сайтове или форуми, постнете ги в темата ми (там) в "Partnership" раздела! П.П.П. И btw, ако ви трябва превод и не бързате (или си оправя компютъра по-скоро) - аз съм насреща. Тук вече съм превел някое и друго текстче, въпреки че (признавам си) някои неща не са от голяма историческа стойност...

Ъхх, за съжаление обаче не мога да измисля въпрос, който поне малко да ви затрудни. Ако някой друг има идея - нека постне едно въпросче!

Ако не се лъжа - най-дълго е управлявал цар Петър (Бай Тошо не се брои, нали?) - 42 години, а най-кратко - к/хан Умор - 40 дни.

Честно казано, и аз съм чувал това твърдение само от Божидар Димитров. А, както всички (предполагам) знаем, точно той пък никога не посочва източниците за твърденията си, да не говорим за ужасно спорните (да не казвам "аматьорски") неща, които пише! Но ако случайно това се окаже, че не е негова измислица, би било интересно да се види къде и какво пише по въпроса...

Гръцки коринтски шлем от VII–VI в. пр.н.е. В Националния военноисторически музей се съхранява уникален коринтски шлем от VII–VI в. пр.н.е.1. Открит е при изкопни работи в старото корито на р. Искър при с. Челопечане на 10 м дълбочина без друг материал наоколо. Произведен е в гр. Коринт, Гърция, известен с бронзовите изделия от VII в. пр.н.е. чак до римската епоха. Шлемът е част от снаряжение на гръцкия хоплит – тежковъоръжен войник. Достигнал е до нашите земи по търговски път или като трофей от военен конфликт. Шлемът е в отлично състояние. Изкован е много прецизно от тънка бронзова пластина чрез изтегляне и изчукване. Има заоблена теменна част, подчертана с ръб с надносник, набузници, неподвижни бузни предпазители и S-овиден профил на тилната част, която е без подвижни части. Офицерските шлемове се отличават с големи и богати украси от пера, на които гръцкият писател Аристофан се подиграва в комедиите си. Такава украса липсва при нашия шлем. Няма остатъци от прикачване и тилната част е гладка. В древността той е бил подплатен с кожа или плъст, която е изгнила. Шлемът е произведение на античната металопластика, с класическата си форма и съвършената линия на изреза за очите. Долните краища завършват с много фин профил, такъв има и върху наносника. Ако се абстрахираме, че това е предпазно военно съоръжение, шлемът е произведение на античното изкуство. Шлемовете от този тип са много редки в колекциите на музеите. Паралели на нашия шлем има в Британския музей, музеите в Олимпия, Коринт, Лайпциг (шлема от Тарент). За разлика от тях нашият е по-добре запазен2. Коринтските шлемове са широкоразпространена част от въоръжението на гръцките хоплити в един широк диапазон от време. Предавали са се от поколение на поколение, защото металът е бил скъп и производството трудно. Този тип коринтски шлем може да се види в гръцкото изкуство в рисуваната с черно и червено фигурна керамика3 . В северния фриз на съкровищницата в Сифнос в Делфи, 530 г. пр.н.е., е показано как по време на бой са носени коринтските шлемове – изцяло спуснати пред лицето, за да го закриват. Когато воинът не е в бой, шлемът се вдига високо над лицето. Така е в релефа „Меланхоличната Атина“ от музея на Акропола в Атина, в портрета на Перикъл от скулптора Крезилас, познат ни от римски реплики, в бронзовата статуйка на хоплит от Додона4 . С такъв шлем е изобразена и богинята Атина в скулптурната фигура Атина и Марсиас на Мирон5 , скулптурата на умиращия воин на Крезилас6 . На сечените в гр. Месембрия оболи от VI в. пр.н.е.7 , на аверса богинята Атина е изобразена с коринтски лем. В монетите от гр. Коринт от IV в. пр.н.е. главата на богинята Атина е увенчана отново с такъв шлем (Кабинет за медали, Париж). Даниела Цанкова-Ганчева

РАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА: АДРИАНОПОЛ 378 г. Светлозар ЕЛДЪРОВ, проф. д.и.н. Историята оценява битките не толкова по числеността на воюващите и броя на жертвите, колкото по въздействието, което оказват върху развитието на обществото. Има грандиозни битки с ужасяващо разхищение на човешки живот по бойните поля, чието значение бързо отшумява, докато други, макар и скромни в очите на военната статистика, обръщат хода на историята. Някои битки веднага намират мястото си в историческата памет; последиците от други стават ясни само от дистанцията на времето. В хилядолетната си история българските земи са били свидетели на много битки. Тук се намира един от трите театъра на военни действия, на които най-често се е решавала съдбата на европейската история. Заедно със Северна Италия и Фландрия, Източна Тракия е била бойното поле, върху което се е писала по-голямата част от военната история на континента. Тук преди малко повече от 16 века се разиграва битка, която бележи началото на края на Римската империя и открива нова глава в световната история. На 9 август 378 г. край Адрианопол (Одрин) римската армия претърпява съкрушително поражение, каквото според съвременниците тя не помни от битката при Кана шест столетия по-рано (216 г. пр.н.е.). На бойното поле остават две трети от римските бойци заедно с най-изтъкнатите си командири. Сред тях е и самият император Валент. Победители са готите, които стават господари на Балканския поуостров. Започва Великото преселение на народите. Римският лимес – военната граница, която дотогава брани устоите на класическата цивилизация – не издържа на натиска на новите народи, търсещи своето място в историята. Сред тях са също славяните и прабългарите. Пътят на всички обаче е проправен от готите, за които в българската история все още се пише твърде малко. Готски фибули – археологически находки от българските земи Готите се числят към източногерманската племенна група. Тяхната прародина е Скандинавският полуостров, откъдето на границата между старата и новата ера заселват земите между долните течения на Одер и Висла. От средата на II до първата четвърт на III в. готските поселения бавно се разпростират в югоизточна посока, за да достигнат след това с една по-бърза миграция до Северното Причерноморие и Балканите. Тук готите се разделят на два клона – тервинги или визиготи (вестготи) и греутунги или остроготи (остготи). Първите населяват земите на днешна Румъния, а вторите – на Украйна, с граница помежду им р. Днестър. В новата си родина готите възприемат от степните народи много елементи от номадския начин на живот и воюване и формират два могъщи племенни съюза, които драстично променят военнополитическата обстановка в региона. Сблъсъкът между тях и Римската империя става неизбежен1. Първите готски атаки срещу балканските провинции на Римската империя започват през 238 г. и продължават с нарастваща интензивност цели три десетилетия. В хода на ежегодните кампании готите съвместно с други източногермански племена проникват чак до Пелопонес и кръстосват надлъж и нашир източната половина на Балканския полуостров. При един от най-опустошителните си походи през 250 г. готите превземат Филипопол (Пловдив), а на следващата година нанасят тежко поражение на римската армия край Абритус (Разград), в което загива император Деций. Едва през 269 г. император Клавдий II съумява да разгроми страховитите нашественици при Наисус (Ниш) и временно да прекрати техните набези. Част от победените готи, които заедно със семействата си наброяват над 300 000 души, са включени в римската армия, други са заселени в Мизия и Тракия. Така се създава прецедент, който оттук насетне ще се превърне в традиция – трайното усядане на готски и въобще на старогерманския елемент в пределите на империята става именно след римските победи. По този начин новите заселници компенсират щетите от собствените си набези и попълват силно разредения брой на местното тракийско население, от което империята събира данъци и военни рекрути. Към тази първа „клавдиева“ основа от старогермански заселници по българските земи само десетина години по-късно, по времето на император Проб (276–282) е положен нов слой. Тогава са заселени около 100 000 бастарни, а след тях гепиди, вандали и други източногермански племена, които обитават пространствата от другата страна на Долнодунавския лимес. Нови военни сблъсъци и съответно нови заселвания има по времето на император Константин Велики (323–337). Тогава за пръв път вестготите стават федерати (военни съюзници) на Римската империя. В продължение на няколко години 30 000 вестготи участват в строителството на новата столица Константинопол. След поредния военен сблъсък през 332 г. около 300 000 вестготи са заселени в Мизия, Тракия и Мала Скития (Северна Добруджа). От това време датира и разпространението на християнството сред вестготите отвъд Дунава. То обаче се натъква на силна езическа съпротива. Заради изострени религиозни гонения във вестготския племенен съюз през 348 г. в областта край Никополис ад Иструм (днес развалини край с. Никюп, Великотърновско) се заселват вестготи християни. Тук техният водач епископ Вулфила (311-383) създава готска азбука и превежда Библията на готски език. През 366 г. избухва нова война между вестготите и римляните, останала в историята като Първата готска война. Заради нея император Валент пренася своята резиденция в Марцианопол (Девня). В лицето на вестготския предводител Атанарих той среща достоен противник и въпреки че бойните действия се развиват главно в отвъддунавските области, войната не донася решителен успех. През 369 г. Валент и Атанарих подписват мирен договор на един кораб насред Дунав. Най-масовото проникване на старогермански елемент на Балканския полуостров става през 376 г., приемана за начало на Великото преселение на народите. Под натиска на хуните, които една година по-рано унищожават остготския племенен съюз, вестготите поискват и получават от доскорошния си противник император Валент разрешение да се заселят в Долна Мизия и Мала Скития. Преминаването на Дунав трае дни и нощи. Опитите на римските власти да преброят новодошлите са безуспешни, тъй като местната администрация се опитва само да извлече лична полза и да се облагодетелства за сметка на новодошлите. Изнудвани, ограбвани, мамени, продавани в робство, вестготите въстават. Техен водач сега е Фритигерн. Обединени заедно с другите свои сънародници, заселени по-рано като роби, колони и федерати, те бързо стават господари на земите между Дунав и Стара планина. Набезите им за храна и провизии се пренасят в съседните провинции и застрашават дори околностите на Константинопол2. По това време Валент се намира в Мала Азия, където воюва против персите. Първоначално той подценява вестготската заплаха. Едва на 30 май 378 г., след като се убеждава, че местните войски няма да се справят с бунта, императорът напуска Антиохия, където се намира Главната квартира, и начело на 30–40-хилядна елитна армия поема към Константинопол. Пристигнал в столицата, Валент изпраща авангарда си към Адрианопол. Победата над един изолиран вестготски отряд, който плячкосвал досами града, му дава измамна самоувереност, подхранвана впрочем и от неверните сведения на разузнаването му, според което числеността на противника не надвишава 10 000 души. В началото на август, когато цялата армия на Валент вече е на лагер пред стените на Адрианопол, при него се явява пратеничество от страна на Фритигерн с молба за мир. Предложението е отхвърлено с надменност, но вестготите печелят ценно време, което им дава възможност да концентрират всички свои отряди, пръснати дотогава за грабеж. В техния лагер, разположен на около 20 километра от града, незабелязано от римляните пристига и един могъщ съюзник – остготско-аланската конница. Неточната преценка за силите на противника и неправилната интерпретация на мирните предложения изиграват лоша шега на Валент. Той обаче допуска и фатална стратегическа грешка. Вместо да дочака легионите на Западната римска империя, които под командването на племенника му Грациан бързат на помощ и вече са при Кастра Мартис (Кула), Валент решава да започне битката само със собствените си сили3. Рано сутринта на 9 август е дадена заповед за тръгване. Хазната и отличията на императорското достойнство са оставени в Адрианопол заедно с членовете на императорския съвет, а обозът и багажът са настанени близо до стените на града под достатъчна войскова охрана. Легионите тръгват на зазоряване. След изнурителен поход под палещото слънце към два часа след обяд римляните достигат подстъпите на вестготския лагер – укрепление, съставено от подредени в кръг коли, което по-късно ще намери широко приложение в европейската военна история под името „вагенбург“. Римските пълководци строяват войската, която вече показва явни признаци на умора. Първо е изнесено напред дясното крило на конницата. По-голямата част от пехотата е оставена в негова поддръжка. Лявото крило на конницата, дотогава разтегнато по пътя, е събрано с усилие. Докато то все още се разгръща, Фритигерн отново използва тактическия прийом с предложение за мирни преговори. Недоволен от ниския ранг на пратеничеството, Валент го отпраща с желание за по-високопоставени представители на противника. Той обаче не ги дочаква. В този момент битката при Адрианопол започва4. Напълно неочаквано римляните са атакувани от остготско-аланската конница, за чието присъствие Валент и неговите пълководци дори не подозират. С устремно обходно движение тя обхваща дясното крило на римляните и нарушава непоправимо бойния им строй. После част от конницата се оттегля и повтаря същата тактика на левия римски фланг. Междувременно вестготската пехота излиза от лагера и атакува във фронт. Римската кавалерия на двата фланга се огъва и отстъпва, като увлича със себе си и резервните части. Основното ядро на римската войска заедно с императора е хванато като в клещи. Оттук насетне битката заприличва по-скоро на масово клане. Битката при Адрианопол е подробно описана от Амиан Марцелин, най-значителният римски историк след Тацит. Роден през 330 г. в Антиохия във видно гръцко семейство, типичен представител на провинциалната аристокрация, той още от млад постъпва на служба във войската и участва в различни походи при императорите Констанций и Юлиан. Заради военния си опит Амиан Марцелин с основание може да се приеме и за компетентен военен историк. През 363 г. той се завръща в родния си град, а веднага след битката при Адрианопол се преселва в Рим. Умира около 400 г. като езичник, без да приеме новата християнска религия. В наследство оставя една римска история в 31 книги, в която важно място заемат събитията, на които е бил съвременник. Ето как Амиан Марцелин е описал заключителната фаза от битката при Адрианопол: „Когато от всички страни започнали да размахват оръжия и да хвърлят стрели, а Белона (римска богиня на войната), озверена повече от всеки друг път, надувала злокобните тръби за гибел на римляните, нашите отстъпили, но при взаимния ободрителен вик се спрели. Подобно на пожар сражението се усилвало и изпълвало със страх войниците, някои от които се търкаляли, вече пронизани от хвърлените копия и стрели. След това бойните редове се вплели като носове на бойни кораби и блъскайки се взаимно, се люшкали ту напред, ту назад, подобно на вълни. Лявото крило се доближило чак до самите коли и щяло да напредне отвъд тях, ако някой би му дошъл на помощ. Но изоставено от останалата конница и под натиска на многочисления неприятел, то било притиснато и отхвърлено сякаш от срутване на огромен насип. Тогава, незащитени, пехотните войски се озовали в такъв сгъстен строй, че трудно някой можел да извади меча си или да издърпа ръката си назад. Небето не могло вече да се вижда от облаците прах и отеквало от страхотните викове. Ето защо стрелите и копията, които отвред носели смърт, попадали в целта, тъй като не могли нито да бъдат забелязани предварително, нито пък да бъдат избягнати. Но когато огромните варварски маси се втурнали да унищожават и конете, и хората, и никъде не могло да се отвори място, за да се оттеглят наблъсканите една до друга кохорти, пък и струпването им по-натясно ги лишавало от възможността да излязат извън сражението, тогава нашите войници грабнали с пълно презрение към смъртта мечовете си в ръце и избивали всичко, което им се изпречвало насреща. И взаимните удари със секири от едната и от другата страна разбивали шлемове и ризници. Можело да се види как гордият и разярен варварин с прерязани подколенни жили, с отрязана от меч десница или пък с пронизани гърди свивал бузите си, за да нададе последен вик, и как пред прага на смъртта извръщал свирепия си поглед. Полетата се изпълнили с труповете на взаимно унищожаващите се бойци, които се поваляли на земята, и стенанията на умиращите и тежкоранените навявали голям страх. В тая толкова голяма бъркотия пехотинците, изтощени от умора и напрежение, не разполагали вече нито с телесни, нито с душевни сили, за да обсъдят какво трябва да направят. При това и копията на повечето от тях били изпочупени от постоянните удари. Ето защо само с извадените си мечове те се втурнали всред най-гъстите неприятелски отделения, без да се грижат за живота си, като виждали, че им е отнета всяка друга възможност да излязат от това положение. И понеже краката им се плъзгали по покритата с потоци кръв земя, те полагали всички усилия да не загинат, без да си отмъстят: дотолкова силни духом те отивали срещу напиращия неприятел, че някои загивали и от оръжието на собствените си другари. Най-сетне всичко потънало в черна кръв и накъдето и да се обърнел погледът, виждали се само купища убити, чиито бездушни трупове били тъпкани безпощадно. А слънцето, което вече било отминало Лъва (съзвездието „Лъв“) и отивало към жилището на небесната Девица (съзвездието „Дева“), стояло високо и жарело римляните, които били изтощени от глад и изнемощели от жажда, а също така и обременени от тежките си оръжия. При неудържимия натиск на варварските маси нашите редици най-сетне се огънали и безредно, кой накъдето могъл, се обърнали в бягство – единствена възможност за спасение, която имали в крайното си нещастие“5. Военните последици от битката при Адрианопол са впечатляващи. Римляните са напълно разбити. За няколко часа са унищожени 2/3 от войските на Валент. Самият той намира смъртта си в една вила, обкръжена и опожарена от готите. На бойното поле остават 35 трибуни и много други по-нисши военачалници. Само падането на нощта спасява армията на Източната римска империя от поголовно унищожение. Приложената тук за пръв път тактика на светкавична конна атака намира широко приложение във военната история на континента. Приема се също, че от Адрианопол през 378 г. започва хилядогодишната история на европейското рицарство6. Политическите последици от битката обаче далеч надхвърлят нейните военни измерения. Тя бележи поврат във взаимоотношенията между римляните и „варварските“ народи, които напират по рейнско-дунавския лимес. Вестготите са приети със статута на федерати на територията на империята, но като съчетават правото на поданство с вътрешна автономия. Това е своеобразна интеграция, макар и основана не толкова на силата на договора, колкото на правото на меча. В продължение на две десетилетия – като врагове или като съюзници – вестготите стават господари на Балканския полуостров. Тук, в днешните български земи, те правят решителна крачка в политическо си развитие, като се консолидират около кралската власт, олицетворявана от нейния първи представител Аларих. В самия край на столетието той повежда своите поданици към Рим, като пренася и налага в Западната римска империя създадения по българските земи модел на политически взаимоотношения. Неговата същност не се изчерпва с разрушенията, каквито има при всяка военна кампания, била тя средновековна или съвременна, а представлява своеобразна интеграция, макар и със суровите средства на епохата. Така се ражда християнска Европа7. Поредицата от събития, започнала с битката при Адрианопол, прави разгорелите се напоследък спорове за „стара“ и „нова“ Европа напълно неуместни. Има една Европа и нейната история всъщност започва от българските земи. Бележки: 1Bierbauer, V. I Goti dal I al IV secolo. - I Goti. Milano, 1994, pp. 22-109; 2 История на България. Т. 1. С., 1979, с. 297–299, 382–385; Елдъров, С. Готската следа и визитката на готите. – В: Готите и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи. С., 2003, с. 26–37; 3Латински извори за българската история. Т. 1. С., 1958, с. 176–180; 4 Пак там, с. 181–182; 5Пак там, с. 183–184; 6Wolfram, H. Die Goten. Munchen, 2001, s. 134–137; Волфрам, Х. Готите на територията на днешна България. – В: Готите и старогерманското културно-историческо присъствие..., с. 26–33; 7Милев, Р. Вулфила, Аларих I и Теодерих Велики – строители на Европа. – В: Готите и старогерманското културно-историческо присъствие..., с. 9–14. Оригинална статия

Военната тактика на българите VІІ–ІХ в. по данни на наративните извори Живко Жеков Изследването на различните тактически прийоми, използвани от българските войски в периода VІІ–ІХ в., е почти невъзможно без привличането на наративни извори, отразяващи тактиката и стратегията на други номадски народи, които имат военни ефективи, подобни на българските. Това предполага да се обърне внимание основно на тюрки, авари, хазари и маджари, с които българите водят ожесточени войни през VІІ–ІХ в. Лъв VІ Философ, описвайки тактиката, прилагана от маджарите1, на няколко пъти изрично подчертава, че българите използват идентична тактика2. Сравняването на описаните бойни строеве, тактически и индивидуални способи на бой, използвани от българите, с текстове от “Стратегикона” на Маврикий, в които се описват бойните строеве, използвани от авари и тюрки, показва, че описанията в “Тактиката” на Лъв VІ почти дословно повтарят описанията на тактиката, използвана от аварите и тюрките в “Стратегикона”3. Следователно може да се приеме, че през разглеждания период българите, включително и през ІХ век, използват бойни строеве и тактики, които са сходни и само в някои незначителни детайли се различават от тези на тюрките и аварите. Българската войска в периода VІІ – ср. ІХ в. се състои основно от конници. Пехотата, доколкото съществува, е малобройна и не влияе върху изхода на сраженията. Българската тежка конница атакува в сбити маси. За тази цел тя се строява в отряди с различна дълбочина, в зависимост от големината на армиите и дължината на бойната линия. В хода на сражението тя се стреми да запази своя боен ред колкото е възможно по-дълго4. Първата редица на тежката конница е съставена от боилите, багаините и отбрани войници, доказали своята храброст, които притежават брони, защитаващи гърдите и шиите на конете. Тяхната задача е да нанесат мощен таранен удар по противника, пронизвайки го с дългите си копия. Същевременно строените в първата редица поемат върху себе си основната част от изстреляните вражески стрели, поради което защитата на предната част на конете за тази първа редица е изключително важна, защото в редица случаи противникът обстрелва не конниците, а конете, а ако конят бъде убит, конникът пада и на земята губи своята боеспособност. Тежката конница се строява в центъра на бойния строй, а ако в българската войска има включени отряди пехота – на техните флангове. Този боен строй е характерен за византийските войски, когато използват комбиниран боен строй с участието на пехота и конница. Българите в периода VІІ–ІХ в. многократно се сражават с византийците и е естествено те да възприемат част от позитивните елементи на византийския боен опит, които са приложими в български условия. Тежката конница е основната ударна сила на българските войски, поради което тя нанася основния удар, а пехотата ангажира част от военните ефективи на противника, давайки по този начин възможност на ударните части да действат по-ефективно срещу по-малоброен противник. Разположените по фланговете на тежката конница отряди от лека конница охраняват нейните флангове и тил, предпазват я от обходи на противника, а при възможност те от своя страна обхождат фланговете на противника. В някои случаи лековъоръжената конница се разполага и зад основната бойна линия или в засада. Българите подобно на повечето номади разполагат зад основната бойна линия с резерв, задачата на който е да извършва дълбоки обходи в тила на противника или при необходимост да подпомага онази част от бойния ред, която се огъне под натиска на противника. Тази тактика за разчленяване на бойния строй в дълбочина придава по-голяма мобилност на войските на бойното поле, а при нужда противникът да бъде контраатакуван от резерва, който изпълнява ролята на втора линия. Основните тактически прийоми, използвани от българската войска, са обкръжаване на противника, поставянето на засади, изтощаването му чрез маневриране. Тяхната употреба е обективно предпоставена от факта, че най-силният боен контингент в нея е конницата5. Фронталните атаки по принцип се избягват, към тях се прибягва в редки случаи. Българите изчакват противника да атакува първи, да разстрои бойния си ред и едва след това те го контраатакуват. Умело се използват и внезапните атаки, особено в случаите, в които бойният ред на противника е нарушен. Тази тактика прилага в сражението при Онгъла (680 г.) кан Аспарух. Той решава да не влиза в открито сражение с противника, защото византийците имат превъзходство в жива сила и въоръжение. Поради тези съображения българските войски се изтеглят в предварително изграден укрепен лагер. Византийските стратези оценяват високо силата на българските позиции, защото в продължение на три-четири дни не се решават да ги атакуват6. Българският владетел използва колебанието на противника и контраатакува. Възможност за подобна интерпретация дава израза на византийския хронист, че българите, забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзели и станали по-смели. В случая става въпрос за мълниеносни набези на българската конница срещу имперските войски, от които последните търпят сериозни загуби. Отпътуването на Константин ІV за Месембрия предизвиква според изворите недоволство сред конниците – най-боеспособната част от имперската войска7. Възможно е зад тези неясни формулировки да се крият много по сериозни причини, които византийските хронисти целенасочено премълчават. Напълно е вероятно кан Аспарух чрез серия от успешни конни набези да поставя имперските войски в тежко положение, затруднявайки сериозно тяхното снабдяване с продоволствие и вода. В подкрепа на подобна интерпретация на събитията говори и факта, че отпътувайки за Месембрия, императорът заповядва на стратезите, на които поверява командването на войските, да влязат в сражение с българите или да обсадят българското укрепление8. Следователно имперските войски до този момент в течение на най-малко четири дни, не са успели напълно да обкръжат заеманите от българите позиции, в резултат от което не са пристъпили и към редовна обсада, което може да стане само ако българите са предприели успешни действия по неутрализиране на тези техни опити чрез успешни контраатаки, извършвани от българската конница. Краткостта на изказа, използван от византийските автори за да опишат причините, довели до поражението на имперските войски, навежда на мисълта, че бягството не е причинено само от отпътуването на императора, а за него има и по-сериозни причини. Вероятно византийските стратези, оставени да командват войските, изпълняват заповедта на василевса да стъпят в бой с противника, но тяхната атака завършва с неуспех, от който се възползва кан Аспарух. Той взема решение за незабавна контраатака, която води до пълно унищожение на имперските военни ефективи. Предложената историческа реконструкция е, разбира се, до голяма степен хипотетична, но тя отговаря на цялостното развитие на събитията, поради което представлява един от възможните варианти за развитието на даденото сражение. Подобна изчаквателна тактика българските войски прилагат и при сражението в клисурата Верегава (760 г.). Българите първо изчакват византийците да навлязат в проходите на Стара планина, при което те неизбежно нарушават своя боен ред и едва тогава противникът е атакуван решително и разгромен9. В битката при Маркеле /792г./ кан Кардам разполага българската войска на укрепени позиции, изчаква Константин VІ да атакува, едва след което контраатакува. Според Теофан Изповедник Константин VІ влязъл в сражението, убеден от лъжепророци, че победата ще е негова. От казаното следва, че инициативата за започване на сражението принадлежи на имперските войски10, които атакуват българите на заеманите от тях отбранителни позиции. По време на атаката византийските войски нарушават своя боен ред и поради това според думите на византийския хронист те влизат в сражението безредно. В случая авторът в риторичния си порив да осмее глупостта на императора и да я представи като единствената причина за претърпяното от византийските войски поражение обърква в известна степен хронологията на събитията. Византийците, естествено, атакуват в боен ред, но неравната местност довежда в известна степен до неговото нарушаване, което веднага е използвано от кан Кардам и българските войски контраатакуват противника. Няколко години по-късно, през 796 г., кан Кардам в местността Авролева 17 дни изчаква атаката на византийците и когато последните така и не се решават да атакуват, след тяхното изтегляне той също изтегля българските войски. Кан Кардам, придържайки се към изчаквателна тактика, разполага българските войски на укрепени позиции в хълмиста и гориста местност, наречена от византийците Гористия Авролева. Константин VІ достига до крепостта Версиникия, изчаква известно време дали българите няма да настъпят срещу него, след което настъпва към българските позиции и се разполага в местността Голия Авролева. Според Теофан Изповедник императорът напразно призовавал българите да излязат от заетите позиции и да влязат в сражение на открито11. Българското командване в лицето на кан Кардам не се поддава на византийските провокации и не напуска укрепените позиции. Но и Константин VІ, поучен от предишното си поражение при Маркеле – 792 г., не се решава да атакува българските позиции и след 17-дневно напразно чакане предпочита да оттегли своите войски. Битката при Версиникия (22.VІ.813 г.) е прекрасна демонстрация на българска тактика на изчакване на противниковата атака на укрепени позиции и последваща българска контраатака. През лятото на 813 г. император Михаил І Рангаве решава да предприеме контранастъпление срещу българите в Тракия. Той прехвърля в Тракия войските на малоазийските теми12, присъединява към тях войските на европейските теми и тагмите, като имперската войска в тази военна кампания фактически включва основните военни ефективи на империята13. Византийските войски в продължение най-малко на месец през май и юни 813 г. маневрират из Тракия, без да постигнат значителни успехи. Михаил І Рангаве, който лично ги командва, не се осмелява дори да атакува Месемврия. В така създалата се ситуация в началото на юни 813 г. кан Крум решава да контраатакува и придвижва българските войски на юг, разполагайки ги в околностите на крепостта Версиникия. Българите изграждат укрепени позиции върху хълмист терен. Избирането точно на този релеф за бойно поле отново демонстрира придържането на българското командване към изчаквателна тактика. Византийското командване след получаване на информация за разположението на българските войски напуска своите позиции край Адрианопол и се отправя срещу българите. След като достигат до Версиникия, византийците въпреки безспорното си числено превъзходство14, не се решават да атакуват силно укрепените български позиции и се опитват да принудят българите да ги напуснат и излязат на открито. Според Продължителя на Теофан Михаил І Рангаве многократно призовавал българите на сражение, но те не се решили да атакуват. Фактът, че византийците не атакуват, а призовават за сражение, показва, че те не искат да се бият на избраните от българите позиции, а се опитват да ги изкарат от тях на равно и открито. Кан Крум не се поддава на византийските провокации и българските войски не напускат заеманите от тях позиции. В продължение на 15 дни двете войски стоят строени една срещу друга, но византийците не предприемат решителна атака15, а се задоволяват с изолирани атаки срещу българските позиции, изразяващи се главно в престрелки с метателно оръжие. Накрая българите успяват да наложат своята тактика, нервите на византийските стратези не издържат и те заставят император Михаил І Рангаве да даде заповед за атака. Относно бойния ред на българските войски липсват каквито и да било податки. Едното от византийските крила се заема от войските на темите Македония и Тракия, командвани от стратега на тема Македония Йоан Аплакис, а другото крило – от войските на тема Анатолик и вероятно тема Армениак. Останалите имперски войски заедно с тагмите се намират в центъра на бойният строй и се командват непосредствено от императора. Въпреки общата заповед за атака имперските войски не атакуват едновременно. Първи в бой влизат войските, командвани от Йоан Аплакис. Тяхната атака не е подкрепена веднага от останалите византийски войски. Според Scriptor Incertus, който дава най-подробни сведения за битката, останалите имперски войски не поддържат тази атака. Първи според този византийски извор побягват войските на тема Анатолик16. Тези сведения се поддържат и от други византийски хронисти, но съществува и противоположна теза, според която войниците от тема Анатолик се сражават храбро, а първи побягват войските, разположени в центъра, командвани непосредствено от императора17. В случая явно става въпрос за липса на кординация в имперските войски при осъществяването на атаката. Войските, командвани от Михаил І Рангаве и Лъв, се забавят да подкрепят атаката на тези, командвани от Йоан Аплакис. Този разнобой в действията на имперските войски, съчетан с факта, че при слизането от височините, на които са разположени техните позиции и изкачването на тези, върху които са българските, води до нарушаване на византийският боен ред, което се оказва фатално за имперските войски. Кан Крум използва създалата се ситуация и българските войски преминават в контраатака18. Българските отряди атакуват първо войските на Йоан Аплакис, които вероятно са обходени по фланговете, поради което изпадат в тежко положение. След това българските войски установяват контакт и с византийските контингенти, разположени в центъра, като по-този начин кан Крум използва объркването на имперските войски, фактически ги разкъсва на три части, които разбива последователно. Последни в бой влизат войските на тема Анатолик. От твърдението на повечето извори, че те побягват първи, а според някои – дори без да влязат в бой, ясно се вижда, че те установяват последен контакт с противника: към този момент от развитието на сражението българските войски вече явно имат сериозно превъзходство в боя, поради което войските, командвани от Лъв, след кратка схватка побягват. Скоро след тях побягват и отрядите, разположени в центъра, командвани лично от императора. Бягството на основната част от войските на противника и продължаващата ожесточена съпротива на македонците и тракийците, които са обкръжени от българските войски и почти напълно унищожени заедно със своя командир Йаон Аплакис, първоначално принуждават Крум да действа предпазливо. Той изчаква известно време, за да види дали противникът не му готви засада или обход по фланговете19. Едва след като се убеждава, че византийците наистина бягат, той дава заповед цялата войска да започне общо преследване на противника. Поражението на византийците е катастрофално. Българите разграбват византийският лагер и преследват противника на голяма дълбочина. Византийските войски спират своето бягство едва в Константинопол20. Сражението при Версиникия се разглежда толкова подробно, защото за него има най-пълно описание в изворите. Поради което то дава най-голяма възможност за анализиране на тактиката на българската войска. Фактът, че в него българските войски използват тактика каквато и в другите сражения, за които липсват подробни описания, показва, че съществува разработена и устойчива българска тактика, която се прилага вече в продължение на повече от век. В единственото сражение, в което българите вероятно атакуват фронтално противника, битката при Анхиало (763 г.) те търпят тежко поражение. Описанието на това сражение е кратко и неясно, поради което неговият анализ е силно затруднен, но общият развой на ожесточеното сражение, което продължава дълго, подсказва, че българите са атакували фронтално противника, като в резултат на това и двете страни дават много жертви. Ожесточеността на сражението се потвърждава и от съобщението на Патриарх Никифор, че при Анхиало всъщност Константин V Копроним е разбит и в битката византийците понесли големи загуби в жива сила21. Първоначално и в тази военна кампания българските войски се придържат към обичайната за тях изчаквателна тактика. Те се разполагат на предварително укрепени позиции в предпланините по югоизточните склонове на Айтоска планина. Впоследствие по неизвестни причини кан Телец променя своя първоначален план, спуска се в полето пред Анхиало и влиза в сражение на равнинен терен, удобен за комбинираните действия на византийските пехота и конница. Византийските позиции се усилват допълнително и от факта, че тилът на имперските войски е прикрит от разположената в непосредствена близост Анхиалска крепост, която не позволява на българските войски да извършват дълбоки обходи на противника. Византийските позиции вероятно са разположени между юго-западния бряг на Поморийското езеро и черноморското крайбрежие. Подобно разположение прави невъзможни всякакви опити за флангови обхвати и дълбоки обходи в тила от страна на противника. При така заетата позиция от имперските войски единственото възможно решение пред българския владетел е фронтална атака на противника. Тази атака е обречена на неуспех, защото конницата не е способна да пробие сбито строена фаланга от тежковъоръжени пехотинци копиеносци. Поради което авторите на византийските военни трактати изрично предписват на равен и открит терен срещу народи, разполагащи със силна конница и използващи строй, сходен с бойния строй на българите, да се действа със сбито строена фаланга от тежковъоръжени копиеносци22. Кан Телец явно не преценява правилно ситуацията и взема погрешно тактическо решение, което довежда до катастрофално поражение на българските войски. Сражението при Анхиало (708 г.) демонстрира друг тактически метод, използван от българските войски на бойното поле – изненадваща атака в момента, в който бойния ред на противника е разстроен поради някаква причина. Кан Тервел използва разпръскването на византийската конница за събиране на фураж и изненадващо атакува противника. Вражеската конница не успява да се престрои и е разгромена, като вероятно нейният погром предизвиква бягството на цялата византийска войска23. При успех в дадено сражение българите извършват преследване на голяма дълбочина с цел унищожаване на максимален брой войници на противника. След разгрома на византийците край Онгъла противникът е преследван на около 150–200 км до околностите на Варна, при което значителна част от неговите военни ефективи е унищожена. Това е една от основните причини Константин ІV Пагонат да не успее да организира контранастъпление срещу българите през следващите години и да е принуден да сключи и спазва мира. След победата при Маркеле – 792 г., българските войски преследват византийците до Константинопол, защото последните едва там спират своето бягство, а по време на самото преследване успяват да унищожат голям брой войници на противника, както и много известни византийски стратези, сред които и прочутия Михаил Лаханодракон24. След победата при Версиникия (22.VІ.813 г.) българите отново преследват противника на голямо разстояние – почти до околностите на Константинопол, защото и в този случай византийците спират своето бягство едва в имперската столица. Едно от най-силните тактически оръжия, използвани от българските канове, е засадата, съчетана с нощно нападение срещу противника. Блестящ пример за осъществяване на тази тактика е сражението през нощта на 26.VІІ.811 г., в което кан Крум разбива византийската войска, командвана от Никифор І Геник. Част от българските войски явно извършват паралелен на византийците походен марш, следейки тяхното придвижване, докато в същото време останалите български, славянски и аварски военни контингенти се движат в посока към основните български военни сили, разположени на предварително избрана и укрепена позиция25. Когато противникът достига предварително избраната позиция, кан Крум нарежда неговото придвижване да бъде спряно чрез удари по фланговете, но без българските войски да влизат в генерално сражение. Тази хипотеза се потвърждава от разполагането на лагер на византийците, близо до български укрепления, и от думите на императора, че и пилета да бяхме, нямаше да можем да прехвръкнем. Византийците са принудени да спрат, защото в походни колони те не могат да противодействат успешно на българските набези. Вероятно събитията се развиват привечер, а и отчитайки умората на войските от походния марш, стратезите и василевсът решават да се разположат на лагер и на другия ден да водят битка. Поради присъствието на българската конница противникът не успява да изгради лагер по всички правила на военното изкуство, а походните колони се разполагат на местата, на които са спрели. В резултат от тази дислокация тагмите, които охраняват императора, вероятно остават в центъра между походните колони, но между тях и останалите войски има известно разстояние, което се потвърждава и от изворите. Според известието на Теофан император Никифор и събраните около него през нощта чули странни шумове26, което подсказва, че подготовката на българската атака е чута само от архонтите и тагмите, обкръжаващи непосредствено персоната на императора, следователно останалите войски са разположени на известно разстояние, поради което не узнават веднага за началото на българската атака. Кан Крум изчаква противника и вероятно изтегля войските си на известно разстояние, демонстрирайки готовност да се сражава на другия ден. Само по този начин може да се интерпретира факта, че византийската войска не остава през цялата нощ в бойна готовност, а на част от войниците им е позволено да заспят. Канът използва този момент и нарежда вероятно на тежката конница, която е основната ударна сила на българската армия, да атакува тагмите. Последните не издържат дълго на тази фронтална нощна атака и след кратка съпротива побягват, а останалия без охрана Никифор І Геник е убит. Бягството на тагмите, най-елитната част от византийската армия, и вестта за смъртта на императора деморализират останалите войски и те панически побягват. Създадената от българите укрепена позиция в северните склонове на Стара планина задържа бягството на противника и той дава големи жертви. За разлика от другите сражения, в които българите побеждават, този път те не организират преследване на голяма дълбочина. Вероятно една от основните причини за това е изтощението на българските войски и малобройността на боеспособните български военни ефективи – поради което кан Крум, за да увеличи числеността на своите войски, набира много славяни и авари, макар те да помагат за победата над византийците, както показват тържествените пирове, организирани само няколко дни след битката с участието на техните вождове. Но българският владетел вероятно им няма пълно доверие и за това той предпочита вместо да организира преследване в дълбочина, да се задоволи с постигнатата победа, стабилизирайки властта си във вътрешността на страната. Детайлният анализ на тази битка позволява да се види начина, по който българските войски прилагат тактиката на засадите и нощните нападения, за използването на които в изворите има редица споменавания27. Разнообразният арсенал от тактически прийоми, използван от българските войски през разглеждания период, показва, че българите до и включително през ІХ в. продължават да използват тактиката, характерна за племената, обитаващи степите на Азия и Европа. Същевременно те възприемат и редица достижения на византийското военно дело, което допринася за усилване на тяхната военна мощ. Смесването на различни тактически школи, тази на номадите от степите и византийската школа, наследница на върховите постижения на античната военна мисъл, позволяват на българската държава въпреки ограничените си ресурси успешно да се противопостави на много по-силната от нея в икономическо отношение Византийска империя, а в редица случаи и да печели блестящи победи. [1] Leonis Imperatoris Tactica // PG, 107, 1863, col. 672–1120, 43–60, col. 956 D-961 D= ГИБИ, 4, с. 168–171. 2 Leo, Tact., XVIII, 43; 45; 75 PG, 107, col. 956 D-957 А; 964 D=ГИБИ, 4, с. 168, 172. 3 Mauricii Strategicon, ed. T. Dennis, Wien, 1981 // CFHB, 17, XI, 2, 5–78 (p. 360–366)= ГИБИ, 2, с. 278–280. 4 Leo, Tact., XVIII, 43, PG, 107, col. 956 D-957 A= ГИБИ, 4, с. 168. 5 Leo, Tact., XVIII, 48, 50–52, 56, 58, 63, PG, 107, col. 957 С-D; 960 В-С; 961 A= ГИБИ, 4, с. 169–170. 6 Nicephori Archiepiscopi Constantinopolitani Opuscula Historica, Ed. C. de. Boor, Lipsiae, 1880, p. 35, 1-6= ГИБИ, 3, с. 296; Turner D., The trouble with the Trinity: the context of a slogan during the reign of Constantine IV (668–85) // BMGS, 27, 2003, 68–119, p. 90. 7 Theophanes Confesor Chronographia, ed. C. de Boor, Lipsiae, 1883, p. 358, 27-30; 359, 4-5= ГИБИ, 3, с. 263; Niceph., p. 35, 7-9; 11-13= ГИБИ, 3, с. 296. 8 Niceph., p. 35, 9-11= ГИБИ, 3, с. 296. 9 Theoph., p. 431, 6-9= ГИБИ, 3, с. 270. 10 Theoph., p. 467, 29-33= ГИБИ, 3, с. 277; Haldon J.F., Warfare, State and Society in the Byzantine World, 565–1204, L., 1999, p. 211. 11 Theoph., p. 470, 19-21= ГИБИ, 3, с. 277. 12 Theoph., p. 500, 12-14; Scriptor Incertus, Historia de Leone Bardae filio apud: Leonis Grammatici Chronographia, Ex rec. I. Bekkeri, Bonnae, 1842, 335–362, p. 336, 19-21; Theophanes Continuatus, Chronographia, Ed. I. Bekker, Bonnae, 1838, p. 13, 19-20. 13 Scriptor Incertus, p. 336, 16-18; Ioannis Scylitzae Synopsis Historiarum, Eds. Beck H.-G., Kambylis A., Keydell R., Berlin, 1973, p. 5, 80- 6, 82= ГИБИ, 6, с. 226; Ioannis Zonarae, Epitomae Historiarum libri XIII-XVIII, ed. T. Büttner-Wobst, Tomus III, Bonnae, 1897 // CSHB, XV, 18, 5 (p. 317, 1-2)= ГИБИ, 7, с. 165. 14 Theoph., p. 500, 28–31; Scriptor Incertus, p. 337, 9-10, 22-23 = ГИБИ, 4, 17–18. 15 Scriptor Incertus, p. 337, 9-13= ГИБИ, 4, с. 17; Beševliev V., Die protobulgarische Periode der bulgarischen Geschichte, Amsterdam, 1980, S. 253–254. 16 Theoph., p. 501, 1–2= ГИБИ, 4, с. 288; Scriptor Incertus, p. 337, 18-340, 7-8= ГИБИ, 4, с. 18–19. 17 Theoph. Cont., p. 15, 18-21= ГИБИ, 5, с. 111. 18 Scriptor Incertus, p. 337, 22-338, 1= ГИБИ, 4, с. 18. 19 Theoph., p. 501, 32-34= ГИБИ, 3, с. 289. 20 Scriptor Incertus, p. 338, 17-22= ГИБИ, 4, с. 18; Theoph., p. 501, 34-502, 1-2= ГИБИ, 3, с. 289. 21 Niceph., Antirrhesis ІІІ, col. 508 B; Georgius Monachos, p. 762, 25-763, 14= ГИБИ, 4, с. 52, ed. C de. Boor. 22 Mauricii, Strat., XI, 1, 42-44 (p. 356) = ГИБИ, 2, с. 278; Leo., Tact., XVIII, 63, PG, col. 961 A= ГИБИ, 4, с. 170. 23 Niceph., p. 43, 12-15; Haldon J., Warfare, State..., p. 211. 24 Theoph., p. 467, 32-468, 4= ГИБИ, 3, с. 277 25 Narratio anonyma e Codice Vaticano, Ed. Dujčev Iv., 1965, p. 212, 41-42= ГИБИ, 4, с. 13; Theoph., p. 490, 29-31. 26 Theoph., p. 490, 33-491, 3= ГИБИ, 3, с. 282. 27 ЛИБИ, 1, с. 411–412; с. 313. Оригинална статия

ДРАГУНИ За съдържанието на термина, с който се обозначава кавалерията, способна да действа в конен и пеши строй – драгуни, никога не е съществувал какъвто и да било спор, но за произхода на думата драгун и до днес съществуват две предположения. Първото от тях се свързва с френското и латинското значение на думата (съответно dragon и draco), което означава дракон – символ, изобразяван върху знамената на формированията от този вид. Второто произлиза от френската дума драгон (dragonne) и означава двоен ремък, завършващ с пискюл (темляк), прикрепен към дръжката на сабята – оръжието, с което са въоръжавани воините – драгуни. С названието драгун обаче първоначално се е отъждествявала пехотата на коне. За родоначалник на драгуните се считат така наречените двойни бойци – димахос от армията на Александър Македонски (4 в. пр.н.е.), които били обучени да действат като конници и пехотинци. В Европа наименованието драгуни се появява за първи път през XVI в. във Франция. Това става по време на окупацията на Пиемонт (1550–1560 г.), когато френският маршал де Брисак организира през 1554 г. един корпус от войници, въоръжени с пушки (аркебузи) способни да яздят коне. При среща с неприятеля те слизали от конете и действали изключително в пеши строй. Появата на огнестрелните оръжия способства много за използването на драгуните, в резултат на което през XVI в. конницата вече навсякъде се състои от стрелци на коне. Възгледите за действието на драгуните се променят от шведския крал Густав Адолф (1594–1632 г.), който осъществява реформа в бойния строй и в способите на действие на войската. Той причислява драгуните към кавалерията със задачата да действат преимуществено в конен и само в краен случай – в пеши строй. Организирани драгунски полкове се появяват най-напред отново във Франция, но век по-късно, по времето на император Людвик XIV (1643–1715). Първият драгунски полк е сформиран на 28 януари/7 февруари 1668 г., а двадесет години по-късно, към 1688 г., във френската армия вече се числят 43 драгунски полка. Но по-късно, с въвеждането на леката кавалерия, числото на драгунските формирования постепенно намалява. През първата половина на XX в. във Франция продължават да действат 25 драгунски полка. В Русия първи драгунски полк се сформира през 1631 г. при цар Михаил Феодорович (1613–1645 г.) основно от чужденци на служба в руската армия – шведи, холандци и англичани. С въвеждането на редовна армия от император Петър I (1672–1725 г.) кавалерията е предимно от драгунски тип. В продължение на девет години (от 1700 до 1708 г.), са сформирани 34 полка. По-късно, през средата на VIII век числото на драгунските полкове в руската армия намалява рязко, но в началото на XIX век отново нараства и през 1812 г. съществуват 36 драгунски и един лейбгвардейски драгунски полк. В края на века различията между отделните типове кавалерия се заличават, а през 1882 г. всички армейски кавалерийски полкове са преименувани в драгунски. През 1917 г. в руската армия остават общо 22 драгунски полка, в това число и един гвардейски, които през 1918 г. са окончателно закрити. През периода XVIII–XX в. повечето от европейските армии - на Германия, Австрия, Франция, Испания, Англия и др. имат собствени драгунски полкове, които са причислени към тежката кавалерия и съставляват около 1/3 от цялата конница. Италия е сред малкото европейски държави, които нямат подобни формирования в своята армия. Драгунски полк е създаден в средата на XIX в. и в армията на САЩ. Въоръжението на драгуните в различните периоди от съществуването им е доста разнообразно. Използват се, мускети, карабини, пушки, пистолети, шпаги, саби, къси пики, копия и др. Разнообразни са и униформите на драгунските полкове в отделните страни. Те са съобразени с причините за възникване и тенденциите за уеднаквяване на облеклото на военнослужещите в зависимост от традициите на отделната страна, адаптацията към климатичните условия, усъвършенстването на оръжието и други. В Българската армия също се създават формирования, официално наричани драгунски. С Указ № 73 по военното ведомство от 3/12 юли 1882 г. съществуващият до този момент Жандармерийски корпус се трансформира в Драгунски. Командването на Драгунския корпус се състои от старши и младши офицери (началник, адютант и 9 окръжни драгунски началници), писар и стражар, а в състава на драгунските сотни се числят различен брой фелдфебели, старши и младши унтерофицери и драгуни. Така например Османпазарската (Омуртагската) драгунска сотня се състои от един фелдфебел, 6 старши и 18 младши унтерофицери и 175 войници, или общо от 200 души. От своя страна Кюстендилската драгунска сотня включва в състава си един фелдфебел, 4-ма старши и 8 младши унтерофицери и 100 войници, т.е. общият й числен състав е 113 души. Драгунският корпус просъществувал по-малко от една година. Преди още да бъде завършено окончателното му организационно изграждане, той е разформирован с Указ № 756 от 17 септември 1883 г. Появата, изграждането и съществуването на драгунските формирования в различните армии отразява степента на развитие на военното дело през XVII–XX век. Всичко това е и ярко свидетелство и илюстрация за тяхната значимост през разглеждания период. Снежана Радоева

ГРЕНАДИРИ В продължение на три столетия съчетанието от висока маневреност и силна огнева мощ е поставяло гренадирите в острието на атаката. В множество сражения под различни знамена гренадирите доказват своята ефективност и заслужават ореола си на елитна пехота. Австрийски гренадири (18-19 в.) Думата гренадир (grenadier) произхожда от френски език и означава войник, въоръжен с ръчни гранати (grenade). Гренадирите са войници от пехотата със специално предназначение, обучени да хвърлят ръчни гранати. Появяват се първо във Франция по време на 30-годишната война (1618-1648 г.), а по-късно и в другите европейски държави. От 1667 г. започват да се обособяват като отделен род войска. И ако в гвардейския полк на крал Людовик XIV първоначално са зачислени само няколко души гренадири – по 4 човека на рота, три години по-късно те вече съставляват отделна рота, а след това отделни гренадирски роти се създават във всички френски пехотни полкове. Примерът на френския крал е последван от останалите европейски държави и към края на XVII в. към пехотните полкове на всички армии са сформирани гренадирски роти. Съставени от най-смелите войници, те действат на най-отговорните места – начело на щурмовата колона, за усилване на фланговете и за действия срещу кавалерията. Гренадири от различни европейски армии (18-19 в.) Началото на XVIII в. е най-блестящата епоха в историята на гренадирите като пехота със специално предназначение. С течение на времето и вследствие на развитието на огнестрелните оръжия те постепенно се превръщат във войска, която само по състава си е елитна, а по въоръжение и начин на действие не се отличава от останалата пехота. През втората половина на XVIII в. гренадирите вече се използват като останалата пехота, но се назначават на места, където е необходима особена устойчивост. Аржентинските гренадири са основната бойна сила на въстаническата армия против испанското господство (1810–1816 г.). Гренадири от времето на Наполеоновите войни (1804-1815) В Прусия се появяват и конни гренадири. Те са част от лейбгвардията, снабдени са с шанцов инструмент и една от задачите им е да прокарват и поправят пътя за каляската на владетеля. В Русия към края на XVII в. също има гренадири в отделни полкове. По-късно - през 1704 г., по заповед на руския император Петър I те са зачислени към всички пехотни и кавалерийски полкове, а от 1708 г. започва сформирането на гренадирски полкове. В историята на България гренадирите се свързват с участието им в Руско-турската освободителна война 1877–1878 г. Руският гренадирски корпус, командван от генерал-адютант Иван Ст. Ганецки, включва 2-ра и 3-та гренадирска дивизия, чийто състав към 26 ноември 1877 г. (стар стил) е от 476 щаб- и обер-офицери и 22 099 нисши строеви чинове. Двете дивизии вземат участие в боевете за Плевен на 28 ноември 1877 г. Във войната вземат участие и гренадирите от сформирания на 30 март 1756 г. Гренадирски лейбгвардейски полк. Полкът, командван от флигел-адютанта полковник Любовицки, се сражава на 12 октомври 1877 г. при Горни Дъбник, а по-късно и при превземането на Телиш, Етрополе, Златица и Пловдив. За боевете при Горни Дъбник полкът получава специално отличие с надпис „За Горни Дъбник 12 октомври 1877 г.“. Руските гренадирски полкове изчезват след революцията с края на Бялата армия през 1918–1919 г. В много други държави гренадирската традиция продължава да съществува. Във Франция гренадирите теоретично е трябвало да изчезнат към 1940 г., но до нахлуването на хитлеристките войски през същата година това не става. В Третия райх се сформират териториални гренадирски дивизии от „фолксщурма“, а към войските на СС (SS-Waffen) – и от чуждестранни доброволци (скандинавци, холандци, руснаци, италианци, албанци и др.). През 1943 г. по заповед на Гудериан моторизираните пехотни дивизии на Вермахта са преименувани в „панцер-гренадирски“. И днес моторизираната пехота в Германия, Австрия и Швейцария носи названието „бронирани гренадири“. Известно е швейцарското гренадирско училище в Изон (Isone). Британски гренадири и лека пехота (18 в.) В цял свят е познат гренадирският гвардейски полк на Великобритания (The First or Grenadier Regiment of Foot Guards), получил своето име през 1815 г. след битката при Ватерло. Гренадирски гвардейски полк (създаден през 1764 г.) има в състава на Канадската армия. Белгийските гвардейци са „карабинери-гренадири“. Редом с представителните и церемониални функции това са великолепно обучени елитни армейски части. Снежана Радоева

Честит Рожден Ден, Военачалнико! На колко ставаш?

Край Айтос откриха град на 8000 години Хората от каменната епоха строят първите булеварди Проф. дин Николай Овчаров Повече от 10 години за българските археолози са приоритетни разкопките, свързани с големите инфраструктурни обекти - газопроводи, магистрали, железници. Всички трасета в богатата на исторически паметници наша земя трябва първо да се проучат, преди да се предадат на строителите. Тази дейност невинаги е най-приятна за учените, защото човек не може да избира обекта си. Но понякога изследователите се натъкват на невероятни неща. През 2004-а екипът на доц. д-р Красимир Лещаков от Софийския университет започва работа по бъдещата магистрала "Тракия" недалеч от Айтос. За неизкушените от археологията местността Крушак край с. Вратица би представлявала най-обикновена нива. Дори за специалистите лежащото отдолу селище на близо осем хиляди години е труднодоловимо. Теренът е съвсем плосък и само отделни фрагменти керамика известяват за древния живот. Те обаче са напълно достатъчни следи за д-р Лещаков, един от най-добрите български археолози праисторици. Разкопките започват и резултатите скоро удивяват научния свят. Само след две години работа учените са категорични, че са попаднали на огромно селище от първата половина на VI - началото на V хил. пр. Хр., финала на новокаменната епоха (неолита). То има уникална площ от 30 дка, от които до 2005-а успяват да разкрият цели 13. Екипът извършва хоризонтален разрез и установява цялостната му структура. Тогава човекът още не познава метала. С примитивните си сечива от кремък древните изкопават край селището дълбок ров. Преминавайки през него се натъкваме на яка крепостна стена, градена от обработени камъни със суха зидария. Тя е дебела до 2 м и специалистите предполагат, че е достигала 3-4 м височина. След това се излиза на централната улица, широка цели 9 м. По този предшественик на съвременните булеварди стигаме централния площад. Когато разчистват тези съоръжения, археолозите са изумени: улицата и площадът са покрити с грижливо подреден паваж. Под него в скалата са издълбани дренажни канали за поемане на дъждовната вода. Те са дълбоки 70-80 см и са покрити с каменни плочи. А от булеварда встрани водят тесни улички. Наоколо се развиват малки квартали от по четири-пет къщи. Сградите са правоъгълни, с по няколко помещения и значителни размери. Красимир Лещаков се шегува, че са строени с "пълзящ кофраж". Върху каменните основи древните строители постепенно издигали кофраж от дъски, който запълвали с глина. След изсъхването махали дървенията и се появявала здрава стена. Покривите са от масивни дъски, обмазани дебело с глина. Всяка сграда си има ъглово огнище, дървени пейки за спане и каменни хромели за стриване на брашно. Най-голяма е къщата на вожда жрец непосредствено до централния площад. Тя е двуделна, с дървена веранда отпред и внушителните размери 12/15 м. В основите й ритуално е вградена каменна брадва с невероятна изработка. До къщата пък откриват два украсени скиптъра от еленов рог. Естествено там археолозите намират най-много култови предмети. Общо в селището са извадени над 200 глинени идоли всички на жени с пищни форми, облечени в богати дрехи. Само в къщата на жреца вадят мъжки идол, и то с мощно изправен член. Единствено той е цял, докато керамичните дами са съзнателно натрошени. За свещенодействията на жреците са служели и странни глинени дискове, от които археолозите намират над 500. Лещаков допуска, че са били предназначени за култови игри и за гадаене. Специалистите се надяват да сглобят до 150 цели съда от изобилната керамика в селището. Повечето от тях са с обичайната за новокаменната епоха украса от канелюри, врязани линии и рисунки с бяла боя. Част от съдовете обаче са оформени като човешки фигури. Виждат се хора с вдигнати молитвено ръце, други седят или танцуват. Лицата са изваяни като клюнове на птици, което е някакъв своеобразен стил на епохата. Един такъв съд е по-особен и археолозите виждат в него първообраза на жената котка от "Батман". Всъщност става дума за най-ранната човешка религия, тотемизма, когато хората вярвали, че предците им произхождат от различни животни. Заключенията на екипа са потресаващи. Откритото селище е град и една от столиците на тайнствена култура, развивала се на Балканския полуостров преди 8000 години. А тя самата е част от велика цивилизация, чиито паметници се простират от Близкия изток и Египет до Средна Европа. Древните обитатели на нашите земи търгуват между Карпатите и Мала Азия. Те обаче и често воюват помежду си. Тогава се появяват и първите племенни обединения, предшествали създаването на същински държави. За да се бранят от нападения, вождовете жреци строят крепости. Точно такова е укрепеното селище край Айтос. Лещаков предполага, че оттам е управлявана обширна територия край Черно море в днешна Югоизточна България. Селището просъществува около 300 години. Разкопките показват, че то загива при един от военните конфликти. Сградите са опожарени така жестоко, че мазилките се остъкляват. После оцелелите опитват да го възстановят, но не успяват. Накрая последните жители се изселват, а руините запазват за хилядолетия своите древни тайни. Преди строежа ритуално убиват жена Проучванията показаха, че преди началото на строителството древните хора са принесли на боговете човешка жертва. Това е 24-25-годишна жена, чието тяло след жертвоприношението е разчленено на три. После отделните части грижливо са положени в специално изкопана в скалата яма. Именно край заритата с пръст яма строителите оформят централния площад на селището. Културата на неолита идва от изток С най-бързи темпове късната новокаменна култура се развива в страните на Близкия изток. Там по-рано от останалия свят възникват земеделието и скотовъдството. Вече в VI-V хил. пр. Хр. в Иран и Ирак се наблюдава развита неолитна култура с глинобитни жилища, рисувана керамика и многобройни женски статуетки. Към V хил. пр. Хр. земеделските племена населяват Египет. Разкопките на археолозите показват, че днешните български земи също са част от този процес. Оригинална статия

Grand Zupan Stefan Nemanja Stefan Nemanja was born in Podgorica, sometime after 1113. Although his early years are somewhaat obscure - even his year of birth and the actual identity of his father Zavida are both widely disputed - Nemanja nonetheless appears to have been at least indirectly related to the Raskan ruling family. Yet, the state institutions and subsequent spiritual legacy established by him and his sons marked such a break with earlier practices, that these (probably more so than uncertainties of his lineage) marked him as a founder of a brand new dynasty - indeed, one that was to become virtually synonymous with the glory of medieval Serbia. Nemanja's rise to power comes sometime during 1166-8, first from the appanage of Dubocica (city of Leskovac), in the shadow of his elder brother Tihomir - a Byzantine appointee - and together with the two other brethren, Stracimir and Miroslav. Rising fraternal disputes effectively dissolved this tetrarchy, leading to the decisive battle of Pantino in Kosovo, where Tihomir perished, and Nemanja - aided, tradition has it, by St. George - prevailed. He was thenceforth to reign supreme as Grand Zupan, having secured pledges of allegiance from his two surviving brothers. This assertion of unity - perhaps as much as an opportunistic attempt to ride a short-lived tide of Hungarian-Venetian aggressiveness towards Byzantium - led him on a collision course with his nominal overlord, emperor Manuel. Abandoned by Western allies and facing a superior Byzantine force, Nemanja nevertheless did show political prowess and farsightedness. His spectacular surrender to Manuel in 1172, followed by seemingly humiliating ceremonies of submission at Constantinople - all ultimately led to his return and consolidation of power and stability in an autonomous Raska for the next eight years. Not surprisingly, however, Nemanja's loyalty to the emperor did not survive the latter's death in 1180. During the 10-year aftermath, he took advantage of Byzantine internal disorders and a more favorable international situation (which included Hungarian, Crusader and Norman regional interests) to expanded considerably in all directions at the Empire's expense. Eastward, acquisitions included, among other areas, the plains of Kosovo, territory between Western and Great Morava (with the city of Nis, which then served as a capital), Timok and northern Macedonia. On the other side, most Adriatic coastal and littoral regions from Zahumlje, through Travunija and Zeta, to the Lake Skadar region were added. Despite initial hostilities, relations between Raska and the important merchant city-state of Dubrovnik were settled by the 1186 treaty that provided for a symbiotic relationship between the two throughout most of the Nemanjic dynasty. Further Serbian advances were checked by Byzantine emperor Isaac II Angelos, in 1190; however, the ensuing peace treaty left most acquisitions intact for the Serbian (Raskan) state, along with full recognition and an amicable disposition from the ailing Constantinopolitan court. Having achieved considerable political successes on all fronts, the Nemanjic dynasty founder ensured smooth succession at the Sabor (council) of Ras, in 1196. There he abdicated in favor of his middle son, Stefan, and having bequeathed all his earthly possessions, proceeded to a life of spirituality as monk Simeon. He soon joined his youngest son St. Sava, at the monastic community of the Holy Mountain (Mt. Athos) in Greece, where the two were shorlty to build the key center of Serbian spiritual life, the famed Hilandar monastery. Nemanja's deeds as a practical earthly sovereign were matched by his religious fervor and faith, as evidenced, above all, by his numerous church foundations and other generous ecclesiastic donations. Apart from Hilandar, his key endowement - the majestic Studenica monastery - as well as Djurdjevi Stupovi and several others, remain as lasting monuments to this effect. Nemanja-Simeon was canonized shortly after his death in 1200, his feast being on Feb. 26 (13). As word of the wonderworking quality of his relics spread throughout the realm along with the awareness of his deeds, so did the general veneraton of Simeon the Myrrh-flowing - as he came to be known as a result. While technically not the first Serbian saint, it was the establishment of his cult that laid the foundation for a firm national identity - backed at first by a strong state establishment, but ultimately surviving on its Christian ethics alone - for many centuries to come. --------------------------------------------- Saint Sava Saint Sava (1175 or 1176 - January 12, 1235 or 1236), originally the prince Rastko Nemanjic (son of the Serbian ruler and founder of the Serbian medieval state Stefan Nemanja and brother of Stefan Prvovencani, first Serbian king), is the first Serb archbishop (1219-1233) and the most important saint in the Serbian Orthodox Church. In his youth (around 1192) he escaped from home to join the orthodox monastic colony on Mount Athos (Holy Mountain on the Chalkidiki peninsula) and was given the name Sava. He first traveled to a Russian monastery and then moved to a Greek Monastery Vatoped. At the end of 1197 his father, king Stefan Nemanja joined him. In 1198 they together moved to and restored the abandoned monastery Hilandar, which was at that time the center of Serbian Christian monastic life. St. Sava's father took the monastic vows under the name Simeon, and died in Hilandar on February 13, 1200. He is also canonised, as Saint Simeon. After his father's death, Sava retreated to an ascetic nun in Kareya which he built himself in 1199. He also wrote the Kareya Typicon both for Hilandar and for the nun of ascetism. The last typicon is inscribed into the marble board at the ascetic nun, which today also exists in it. He stayed on Athos until the end of 1207. St. Sava managed to persuade the patriarch of the Greek/Byzantine Orthodox Church to elevate St. Sava to the position of the first Serbian Archbishop, thereby establishing the Independence of Archbishopic of the Serbian Church in the year of 1219. Saint Sava is celebrated as the founder of the independent Serbian Orthodox Church and as patron saint of education and medicine among Serbs. His day is observed on January 27th of the Gregorian calendar (January 14th of the Julian calendar still observed by the Serbian Church). Since the 1830's, Saint Sava has become the patron saint of Serb schools and schoolchildren. On his day, students partake in recitals in church. Sava died in 1237 and his sacred bones were held in the monastery Mileseva in southern Serbia. 360 years later the Ottoman Turks dug out his bones and burnt them on the main square in Belgrade. The Temple of Saint Sava in Belgrade, whose construction was planned in 1939, begun in 1985 and awaits completion by 2004 is the largest active Orthodox temple in the world today. It was built on the place where the holy bones were burned. Quote: At first we were confused. The East thought that we were West, while the West considered us to be East. Some of us misunderstood our place in the clash of currents, so they cried that we belong to neither side, and others that we belong exclusively to one side or the other. But I tell you, Ireneus, we are doomed by fate to be the East in the West and the West in the East, to acknowledge only heavenly Jerusalem beyond us, and here on earth--no one - St. Sava to Ireneus, 13th century ----------------------------------------- Stefan Prvovenchani (First-Crowned), (1196-1227) As the founder of the Nemanjic dynasty retired to a life of spirituality and reflection, the challenging task of continuing his work fell on his hand-picked successor and middle son, Stefan Nemanjic. Navigating through the often troubled political waters of early 13th century southeastern Europe, Stefan managed during his reign of over 30 years to claim considerable accomplishments, having elevated the state to an internationally recognized and independent kingdom, and the church to an autocephalous archbishopric. However, the reign and deeds of Stefan are also intextricably tied to the name of St. Sava; indeed, the twin state-church achievements of this period the result of complementary statesmanship of the two brothers. Early during Stefan's rule, the international context appeared favorable, as relations with the hitherto main threat - the Byzantine state - were cordial. Solidified by the grand zupan's marriage to emperor Alexios III's daughter, the former's prestige was further boosted by an unprecedented granting to a foreigner of the high Byzantine title of sebastocrator. But the venerable splendor of the Constantinopolitan court could not mask its decay, and this became painfully evident following its sack by Venetian-sponsored Latin Crusaders (1204). Stefan's problems began even earlier, emanating mainly from Hungary's expansionism, and its overt support for a rebellion by his seemingly disgruntled elder brother Vukan (1202). Having dislodged Stefan as legitimate zupan, Vukan ruled under Hungarian suzerainty for a couple of years, but by 1205, with Bulgarian help, Stefan managed to regain the throne, relegating his brother to his traditional Zeta appanage. It is at this point that the remarkable figure of their third brother, Sava Nemanjic, enters the broader picture. Sava returned to Raska from Mt. Athos in 1207, bringing with him the relics of the holy dynasty's founder, St. Simeon. The relics served as the basis of a lasting peace Sava officiated between the two brothers, and having been laid to rest in the newly expanded and illuminated Studenica monastery, became the center of healing miracles and broad veneration. This phase of Sava's work in Serbia continued for the next 10 years. The political climate having changed, Stefan was forced to look westward for the kinds of political support and recognition that his realm reqauired at that point. He remarried, this time to the granddaughter of the old Venetian doge Enrico Dandolo, Ana. Infamous as her grandfather was in connection with the shameful sack of Constantinople, Ana played a respectable role on her new court; the mourning of her death by her son, king Uros I, has been immortalized in one of the more famous frescoes at the Sopocani monastery. Futhermore, Stefan looked to the Pope to get that elusive state sybmol - the royal crown. Following customary diplomacy and associated promises of ecclesiastic union with Rome, the coronation did finally take place in 1217, and he is thus referred to as Prvovencani (First-Crowned). Disgruntled by this dangerous leaning to the West - or perhaps just inspired to match it with necessary new steps in Church organization - Sava at this point leaves Serbia, only to come back two years later. But this time - having negotiated details with the Constantinopolitan patriarch in Nicean exile - hed does so as the head of the newly autocephalous Serbian archbishopric, with its first seat at the famous Zica monastery, erected by Stefan. Sava set up a number of new bishoprics and trained a domestic clergy and church hierarchy, drawing support from the already well-established Serbian monastic communities on Mt. Athos and elsewhere. Sava served in this position until his 1233 retirement in favor of his disciple Arsenije I, upon which he embarked on his second series of travels to the Holy Lands of the East. But just as he strived to unite this medieval Church and State, he harmoniously blended statesmanship with piousness: it remains a puzzle what was it - his skillful diplomacy or the halo and authoirity of a walking saint - that miraculously averted imminent attacks by Hungarians and Bulgarians during the mid-1210s. Stefan retired peacefully in 1227, shortly before his death as monk Simeon. His deeds as a statesman were matched by his church-building, and his literary achievements, of which the hagiographic narative of his father's time - "The Life of St. Simeon" takes key place. Though hard to summarize, St. Sava's far-reaching legacy nevertheless stems from his ability, at a time of moral and political dissaray following the Latin sack of Constantimople, to lay the ground for transforming a limited but important medieval ethnicum into a civilized and self-aware race, adherent to true, universal Christian morality and norms. And although his practical focus was on vigorously implementing this spiritual enlightenment on a national level - his reputation, message, and achievemnents were to transcend the boundaries of his homeland far and wide. And, for the end, Nemanjic dynasty frescoe from monastery Visoki Dechani From left to right (not in the order of ruling): Bottom row: St. Sava, St. Stefan Nemanja, St. Stefan Prvovenchani Middle row: St. King Dragutin, St. King Milutin, St. King Urosh I Top row: St. Tsar Urosh V "The Weak", Tsar Dushan "The mighty", St. King Stefan Dechanski

The First Serbian Uprising Background After the defeat of the Ottoman Empire in the Turkish-Austrian war of 1791, Serbs living under Turkey began to realise that an uprising against Turkey might be successful. Seeing the growing displeasure, the Turkish sultan proclaimed fermans in 1793 and 1796 which gave more rights to Serbs. Among other things, taxes were now collected by local Serbian rulers (knezes), freedom of trade and religion was granted, and, most important of all, the Janissary had to leave Belgrade Pashaluk. But on January 30, 1799, the Turkish court allowed the Janissary to return. They and their leaders, the dahias, showed little or no respect to any authority--even the central Turkish government. After they killed Belgrade vizier Hadzi-Mustafa in 1801, they started to rule Serbia on their own. Recently-granted rights were suspended, and dahias exerted unlimited rule over Belgrade Pashaluk. Taxes were drastically increased, land taken away, forced labour (citlucenje) introduced, and many citizens fled the Janissary in fear. The Uprising Begins Serb leaders then began to conspire about starting an uprising against the dahias. When dahias found out about this, they captured and killed many of the Serbian leaders on February 4th, 1804. This event, known today as Seča knezova (beheading of knezes) incited the uprising. In retrospect, it is seen as a huge mistake by the Janissary: it angered the people and the leaders now had nothing to lose. On February 14th, 1804, in the small Šumadija village of Orašac, the Serbs gathered and decided to raise an uprising. Đorđe Petrović (Karadjordje) was elected as the leader of the uprising. The uprising started immediately. That same afternoon, a Turkish khan (caravansarai) in Orašac was burned, and its residents fled or were killed. Similar actions were undertaken in surrounding villages and then spread even further. Soon the cities Valjevo and Požarevac were liberated, and the siege of Belgrade started. When he was informed about the uprising, the Turkish Sultan started to negotiate with the rebels. Dahias escaped from Belgrade, but they were captured and killed on the island of Ada Kale in the Danube. Eventually the negotiations failed, and the Sultan organised a military campaign against the uprising. The first major battle of the uprising was the Battle of Ivankovac in 1805, where Karadjordje defeated the Turkish army and forced it to retreat toward Niš. The second major battle of the uprising was Battle of Misar in 1806. There, rebels faced an army sent from Bosnia, led by Kulin Captain; they were again victorious. At the same time, another army was sent from the southeast. This army was faced in the battle of Deligrad by the rebels who, led by Petar Dobrnjac, were successful again. In December of the same year, the rebels besieged Belgrade, which was finally liberated in the beginning of 1807. The Outcome Even while the combat continued, there was a visible need for governing Serbia and in 1805, a basic government was organised. The rule was divided between Narodna Skupstina (People's assembly), Praviteljstvujusci Sovjet (Ruling Council) and Karadjordje himself. Land was given back, there was no more forced labour, and taxes were reduced. The young state was modernised and already in 1808, the first high school was opened in Belgrade. Some of the leaders of the uprising later abused their privileges for personal gain, even to the point that forced labour was reintroduced at some places. Also, there was dissent between Karadjordje and other leaders; Karadjordje wanted absolute power, while his vojvodas wanted to limit it. After its war with Russia was over, Turkey exploited these circumstances and reconquered Serbia in 1813. Though ultimately unsuccessful, this first Serbian Uprising paved the way for the Second Serbian Uprising of 1815, which eventually succeeded in liberating Serbia.

Here's a passage of Nicetas Choniates about the Sack of Constantinople from 1204: The Fourth Crusade was directed at Egypt. There were, however, a series of financial difficulties which enabled the Venetians, who had been hired as transportation providers, to divert the crusade to their own ends. First it attacked the Christian city of Zara, and then Constantinople itself. The result was the establishment of a series of Latin states in Greece and the Agean, and the permanent collapse of communion between Catholic and Orthodox Churches. The Byzantine historian Nicetas Choniates here gives an account of the sack of the city. ". . . How shall I begin to tell of the deeds wrought by these nefarious men! Alas, the images, which ought to have been adored, were trodden under foot! Alas, the relics of the holy martyrs were thrown into unclean places! Then was se en what one shudders to hear, namely, the divine body and blood of Christ was spilled upon the ground or thrown about. They snatched the precious reliquaries, thrust into their bosoms the ornaments which these contained, and used the broken remnants for pans and drinking cups,-precursors of Anti-Christ, authors and heralds of his nefarious deeds which we momentarily expect. Manifestly, indeed, by that race then, just as formerly, Christ was robbed and insulted and His garments were divided by lot; only one thing was lacking, that His side, pierced bv a spear, should pour rivers of divine blood on the ground. Nor can the violation of the Great Church [note: Hagia Sophia] be listened to with equanimity. For the sacred altar, formed of all kinds of precious materials and admired by the whole world, was broken into bits and distributed among the soldiers, as was all the other sacred wealth of so great and infinite splendor. When the sacred vases and utensils of unsurpassable art and grace and rare material, and the fine silver, wrought with gold, which encircled the screen of the tribunal and the ambo, of admirable workmanship, and the door and many other ornaments, were to be borne away as booty, mules and saddled horses were led to the very sanctuary of the temple. Some of these which were unable to keep their footing on the splendid and slippery pavement, were stabbed when they fell, so that the sacred pavement was polluted with blood and filth. Nay more, a certain harlot, a sharer in their guilt, a minister of the furies, a servant of the demons, a worker of incantations and poisonings, insulting Christ, sat in the patriarch's seat, singing an obscene song and dancing frequently. Nor, indeed, were these crimes committed and others left undone, on the ground that these were of lesser guilt, the others of greater. But with one consent all the most heinous sins and crimes were committed by all with equal zeal. Could those, who showed so great madness against God Himself, have spared the honorable matrons and maidens or the virgins consecrated to God? Nothing was more difficult and laborious than to soften by prayers, to render benevolent, these wrathful barbarians, vomiting forth bile at every unpleasing word, so that nothing failed to inflame their fury. Whoever attempted it was derided as insane and a man of intemperate language. Often they drew their daggers against any one ivho opposed them at all or hindered their demands. No one was without a share in the grief. In the alleys, in the streets, in the temples, complaints, weeping, lamentations, grief, the groaning of men, the shrieks of women, wounds, rape, captivity, the separation of those most closely united. Nobles wandered about ignominiously, those of venerable age in tears, the rich in poverty. Thus it was in the streets, on the corners, in the temple, in the dens, for no place remained unassailed or defended the suppliants. All places everywhere were filled full of all kinds of crime. Oh, immortal God, how great the afflictions of the men, bow great the distress!" trans. by D. C. Munro, Translations and Reprints from the Original Sources of European History, Series 1, Vol 3:1 (rev. ed.) (Philadelphia, University of Pennsylvania Press, 1912), 15-16

In alphabetical order: Bagain – Lower noble rank, the so called “fed people” of the khan, used by the khan’s authority for restriction of the boils influence. The backbone of the armoured cavalry {2}; Lower officers (this title has many variations such as biri-bagain, batir-bagain, bagir-bagain, bagatur-bagain) {2}; Title from the time of the First Bulgarian state. It’s met in the Bulgarian inscriptions from the IX century. It signifies a commander or a leader of a small military detachment. The bagains are bolyars, which stand lower than the boils. {3}; Bagatur - (Turkic) – literally “brave man”. Title, given by the Bulgars to the representatives of the aristocracy, which have glorified themselves in battles. {1}; It literally means a brave champion, a hero. It was used as a lower noble rank, again under the khan’s auspices, basis of the unarmoured cavalry or the horse archers. {2}; A warrior caste, the heavily armed horsemen, the core of the army (as an analogy with the western knights and the Japanese samurais) {2}; A title from the ruling system from the time of the First Bulgarian state. Given mainly for military merits. Used in the Bulgarian inscriptions usually in combination with other titles. {3}; Bagatur-boila-kolober - (Bulgar) – High post in the early-medieval Bulgarian state, which signifies a military leader, belonging to the class of the boils, who showed courage in battles. {1}; Boila-tarkan (vulias-tarkan) - (Bulgar) – Title, given in the Bulgarian Khanate to a governor of a big border region. {1}; Bulgar title. It was given in the First Bulgarian state to the second son of the ruler. Together with the class belonging, it shows also ranking position, as the title tarkan signifies that its bearer is performing the duties of a deputy of the ruler in a particular region. {3}; Boils (bolyars) - (Bulgar) – General name for the higher class of the Bulgarian aristocracy. It passed from medieval Bulgaria to other Slavic states (Serbia, Russia) and in the XIV-XV century also in Walachia and Moldavia. {1}; High noble rank, usually these families were 100 and every boil family governed one region of the khanate. After Kniaz Boris, who killed 52 boil families, these families decreased and gradually decayed. {2}; Bulgar title, equal to the Slavic “bolyarin”. Given to representatives of the ruling feudal class in the time of the First Bulgarian state. In some sources it’s mentioned in combination with other titles and shows the class position of the official person. From other sources: The title means “notable”, “high-ranked” and shows belonging to the highest class of the Bulgarian aristocracy. It’s a hereditary title. {3}; Bori-tarkan - (Bulgar) – An official title of a governor of a region in the early-medieval Bulgarian state. {1}; Commander of the heavily armoured cavalry, in later time a commandant of an “aul” (fortress) {2}; Bulgar title from the First Bulgarian state. Familiar is bori-tarkan Radislav, who welcomed the disciples of Cyril and Methodius after they were expelled from Velikomoravia. {3}; Chigot – (Bulgar) – literally “sword-bearer”. A warrior from the bodyguard unit of the early-medieval Bulgarian khans and tsars. {1}; Great boils – There were 4 great boils (“veliki boili” on Bulgarian) according to Fadlan, respectively 6 of them according to K. Porfirogenet – most probably their number was increased with the enhancing of the state. After the conversion the 4 of them were probably increased to 6, as by obvious reasons the khana-boila-kolober fell off. It could be presumed that the three new ones were the minik (head of the royal stables) and two, which bore the title sampsis (at the council in 869-870 there were two with this title – Pressian and Alexius Hunol). {2}; 6 high counselors of the khan, they sit on his right side. {2}; Ichirgu-bagain – Bulgar title from the time of the First Bulgarian state. It is mentioned for the first time in the second half of the IX century when it was given to an unknown military leader. {3}; Ichirgu-boila (churgubilia) - (Bulgar) – High official title in the early-medieval Bulgarian state, governor of its “interior region”. It held the third place in the state’s hierarchy after the ruler and the kavhan. {1}; First and most important boil, taking care of the interior of the khanate. {2}; There are reports that he carried out internal political missions, as well as taking care of administering of regions. {2}; Bulgar title from the time of the First Bulgarian state. It is know in Slavic translation as “churgobilia”. It’s mentioned in the beginning of the IX century. It was given to the closest persons to the Bulgarian ruler, which performed the duty of governing the inner fortresses of the capital. Except military, the bearers of this title performed also juridical functions and took part in diplomatic missions. At the time of Khan Krum (803-814) this title was given to the bolyar Tsok and in the first half of the X century – the bolyar Mostich. {3}; Ichirgu-kolober – Bulgar military title from the time of the First Bulgarian state. It is mentioned in one of Omurtag’s inscriptions. {3}; Kanasubigi, Iuvigi Khan – Title of the Bulgarian rulers in the first half of the IX century. The name corresponds to the Slavic words “velik” (great), “preslaven” (most glorious). It is mentioned in memorial inscriptions from the time of Khan Omurtag (814-831), Khan Malamir (831-836) and Khan Pressian (836-852). {3}; Kanartikin (Kana-irthituin) – (Bulgar) – Title of the heir to the crown of the Bulgarian khan, also used after the conversion. {1}; The first-born son of the khan and the future successor to the throne. {2}; The eldest tarkan (it’s not a title of the heir to the throne by rule, but most probably it was given at the moment of the delegating of the heir (as for example Kniaz Kiril of Preslav was a regent of Simeon II, but regent is not the title of the kniaz’s brother)) {2}; Title of the Bulgarian heir to the crown in the period of the First Bulgarian state. {3}; Kana-bagatur - (Bulgar) – Official title in the early-medieval Bulgarian state. {1}; Kana-boila-kolober – (Bulgar) – High official title in the early-medieval Bulgarian state. It is presumed that it was given to a military commander, whose detachment enters first in a fight with the enemy. {1}; Kandidat – Title in the First Bulgarian state, member of the personal guard of the ruler, institution, borrowed from Byzantium. From the time of Khan Omurtag it is known the kandidat Turdacis. {3}; Kavhan - (Bulgar) – High official title in the early-medieval Bulgarian state. Its bearer was the first assistant in the ruler’s governing and held the second place in the hierarchy. {1}; The highest title after the khan’s. First deputy and assistant. In a time of war he commanded the armies in the khan’s absence. This title is preserved until 1018. {2}; Bulgar title, given to representatives of the most notable Bulgar families. It was transferred also hereditary. Its bearer performed important administrative functions (usually as a governor of a region). In war times he was given command of parts of the khan’s army. In the time of Khan Omurtag (814-831) kavhan was now the second person in the state after the ruler. More familiar names, which bore this title, were Iratais (by Khan Krum), Isbul (by Omurtag, Malamir and Pressian), Todor (by Tsar Simeon I), Dometian (by Tsar Samuil) and others. {3}; Khagan - (Turkic) – Title of supreme leader among the Turkic nations. Equal by importance to “great khan” (“iuvigi khan”), which was the title of the Bulgarian rulers in the pagan period. {1}; Khan – The ruler of medieval Bulgaria. This title was until 864, replaced with the title kniaz and in 927 with tsar. {2}; Ruler, monarch. Originally the title signified a chief of a tribe. Later – a kniaz’s (prince) title and subsequently – ruler’s title of many eastern nations (Tatars and others). The power of the khan was given by heritage to the first-born son. His authority was unlimited. It was considered to have a divine origin. The Bulgar rulers kept the title until 864 (until the conversion to Christianity). Replaced with the title tsar. From other sources: In the latest researches it’s considered that the title is “kan” (from “kun”/”кън” – blood) – a leader of blood relatives. In line with this it’s now also considered that it’s not equal to the title khagan, meaning khan of the khans. The Bulgarian ruler bears the title khan, as in the inscriptions from the VII-IX century it is “kanasubigi” – great khan. An older thesis exists, which spells out the title as “kana su bigi” – the kana master of forces. In the foreign sources the Bulgarian ruler is mentioned as “archon”, “igimon”, “rex”, “kirios”, which are translated as kniaz, chief, master. The title “kanasubigi” disappears from the inscriptions after Khan Malamir. After the acceptance of the Christianity by Khan Boris the title of the Bulgarian ruler is replaced with the title kniaz, coming from the Indo-European “kuneng” – tribal chief, elder. The power of the khan is practically unlimited, as he has the functions of a military leader, lawgiver, judge and high priest. The power itself is viewed as given to him by God, for which signifies the phrase “ek teu archon” – put by God, but in the sense put by heaven – a formula met also among the Turkic nations. According to the sources, the power by the Bulgarians is transferred by birth, i.e. by heritage and by the right of the first-born son. But in the Bulgarian history there are a number of examples, in which these rules were not followed. {3}; Kolober – The priest society. Many ranks exist also of this title, but unfortunately there is no accurate data for their ranking. They sit on the left side of the khan. {2}; Komit – [Note: This title was put to use in the time of Khan Omurtag, i.e. after the establishment of Danubian Bulgaria] Title, given to regional governors from the IX to the XI century. Borrowed from Byzantium at the time of Khan Omurtag (814-831). Its bearer combined both the administrative and the military power in his entrusted region – komitat. Better known bearers of this title are: Taridin – governor of the Bregalnitsa region, Dameta – of the Devol region, Dristur – of the Struma region, and Nikola – of the Sredets region. {3}; Kopan – Bulgar title, given to high military commanders, close associates of the khan. A bearer of this title in the time of Khan Omurtag (814-831) was Okors. {3}; Minik - (Bulgar) – High official title in the early-medieval Bulgarian khanate (tsardom). Its bearer took care for the ruler’s stables and commanded the cavalry. {1}; Oglu-tarkan (olgu-tarkan) - (Bulgar) – High official title in the early-medieval Bulgarian state of a governor of a big region. {1}; Bulgar title, given in the time of the First Bulgarian state to the highest dignitaries. {3}; Sampsis – At the council in 869-870 there were two with this title – Pressian and Alexius Hunol. {2}; Bulgar title, given to representatives of the Bulgar aristocracy, performing diplomatic and other missions. {3}; Shaman - (Turkic) – Priest in the pagan religions of the Turkic-nomadic nations, also by the Bulgars. {1}; Tarkan - (Bulgar) – High official title in the early-medieval Bulgarian state. Its bearer was usually a governor of a border region. {1}; Commander of 1 000 horsemen (“thousander”) {2}; The high officers (this title has many variations like bori-tarkan, tumen-tarkan, tarkan; probably every one of them was responsible for a definite number of sabers) {2}; Bulgar military title, given mainly to representatives of the high capital aristocracy. It’s usually met combined with another title: bori-tarkan, zhupan-tarkan, oglu-tarkan etc. {3}; Tumen-tarkan – Commander of a tumen (10 000 horsemen) {2}; Zera-Tarkan - (Bulgar) – Governor of a border region in the early-medieval Bulgarian state. {1}; Official title of persons with military functions on the First Bulgarian state. Known is zera-tarkan Onegavon, who drowned in the river Tissa. {3}; Zhupan-tarkan - (Bulgar) – Official title in the early-medieval Bulgarian khanate (tsardom) of a governor of a Slavic region. {1}; The zhupan – K. Porfirogenet says that this was an elder by the Serbs. Therefore, the zhupan-tarkan is most probably an elder, who was approved by the khan to administrate his tribe (something like a vassal). {2}; Bulgar military title. According to the existing in the First Bulgarian state military hierarchy, it was placed second after the boila-tarkan. Known bearer of this title was Okhsun, who’s mentioned in one of Omurtag’s inscriptions. {3}; High (administrative/official) ranking (the khan and the great boils): 1. Khan (khagan, kanasubigi) 2. Kavhan 3. Ichirgu-boila 4. Kana-boila-kolober (falls away after the Christianization) 5. Kanartikin 6. Minik 7. 2 Sampsises Lower (military) ranking: 1. Boila-tarkan 2. Zhupan-tarkan 3. … Bibliography legend (secondary sources): {1} – History textbook for 11th grade by publishing house “Anubis” {2} – Internet (Military-historical forum “Boina Slava ”) {3} – Electronic encyclopedia “History of Bulgaria” by publishing house “Sirma” =================================================== Old Bulgar dignities According to Petur Dobrev the Bulgars come to this side of the Danube with a developed state structure, in which there are 37 dignities. At least those are we know of, but they may have been more. We draw information about them from different stone inscriptions, in which Bulgarian officials are mentioned, as well as from foreign chroniclers. Unfortunately, their titles were written on Greek or with Greek letters and in the worst case they were translated according to their Byzantine correspondences. Thus for example the komits appear – throught the Byzantine influence (from Latin “comes”) and the kandidats (spatarius or protospatarius). In other cases there are difficulties to determine whether it is a name or a title. For example, the title boritarkan of the governor of Belgrade, who welcomed the disciples of Cyril and Methodius coming from Velikomoravia to Bulgaria, is written by Teophilakt of Ohrid as a personal name – Boritarkan. In another case it is not clear if “tortuna pile zhoapan” is a title or is it the “pile zhoapan Tortuna”. Despite these difficulties with a great accuracy could be restored the names and meaning of these 37 titles or dignities (ranks). It is also not completely clear if they are offices, classes, military ranks or combinations of the three. Their numeration is given by Beshevliev. The explanation of the titles is of Petur Dobrev. Inscription № 59 of kanasubigi Omurtag: “Kanasubigi Omurtag: the kopan Korsis was my “fed man”. When he went to the army, he drowned in the river Dniepr. He was from the Chakarar family.” Inscription № 60 of kanasubigi Omurtag: “Kanasubigi Omurtag: the zera tarkan Negavon was my “fed man”. When he went to the army, he drowned in the river Tissa. He was from the Kubiar family.” Inscription № 64 of kanasubigi Omurtag: “Kanasubigi Omurtag. The bagatur bagain Slavnas was my “fed man” and when he got ill he died.” Inscription № 66 of kanasubigi Omurtag: “Kanasubigi Omurtag: the kandidat Turdachis was my “fed man”. He died inside.” (Kandidat is a Byzantine title, given to spatariuses and protospatariuses.) Inscription № 58 of kanasubigi Malamir: “Kanasubigi Malamir, from God ruler. His old boila, kavhan Isbul, made this fountain and gave it to the ruler. And the ruler gave to the Bulgarians a lot of food and drink and to the boils and the bagains he gave large gifts. May God honour the ruler from God to live together with kavhan Isbul many years.” The Hambarli inscription № 47 of kanasubigi Krum: “...I made my brother, and the strategus Leon to be his subordinate. From Beroia … Dultroini is first for the right side the ichirgu boila Tuk, and the strateguses Vardan and Iani to be his subordinates. For the left side of my sarakt [sarakt was the name for the Bulgarian state], for Anhialo, Debelt, Sozopol, Ranuli [bulgarian fortresses and cities] chief is Iratais, the boila kavhan, and Kordil and Grigora his subordinated strateguses.” Inscription № 13 of kanasubigi Malamir: “(Kanasubigi Malamir) from God ruler. My grandfather Krum found with us these works… My father the ruler Omurtag, as concluding a 30 years peace, lived well with the Greeks. And I lived well, but the Greeks devastated our lands and the ruler Malamir, who ruled together with kavhan Isbul, went to war with the Greeks and destroyed the fortress of Provat and the fortress of Burdizon in the lands of the Greeks and acquired all glory. And he came to Philipopolis and the Greeks fled. And then kavhan Isbul, together with the glorified ruler made a meeting with Philipopolians.” Inscription №14 of kanasubigi Pressian at Philippi: “Pressian of God ruler of the many Bulgarians sent kavhan Isbul, by giving him an army, the ichirgu boila and the kana boila kolober. And the kavhan at the Smolians…” Inscription № 69 of kanasubigi Malamir: “Kanasubigi Malamir: Chepa, bagatur boila kolober was my “fed man”. He got ill and died inside.” Konstantin Bagrianorodni [“Mantle-born”?] writes in “For the governing” for the war of Boris-Mikhail I with the Serbs: “The Serbs inflicted upon him such a defeat that they captured and chained his son Vladimir and twelve great boils”, but in his work “For the ceremonies” he writes only for six great boils. Inscription № 48 from the village of Narush of tsar Simeon: “In the year 6412 (904) from the Creation of the world, indiktion 7, a border between the Bulgarians and the Romeans by the from God ruler of the Bulgarians Simeon, olgu tarkana Teodor and komita Dristar.” From these inscriptions and from other data the assumption could be made that boils and bagains are honorary titles, showing the belonging to a certain class. The classes were probably four – ordinary Bulgarians, bagains, boils and kolobers. At least thus are numbered the first three in the above quoted inscription № 58 of Malamir. The kolobers were probably a priest class, but this assumption is based only upon the chronicler Teophilakt Simokata, who writes for one Avar priest, called on Greek βοοκολοβρας, translated by Ivan Venedikov as bu-kolober. Bu from the root boi (boila), which according to him means “family of kolobers”. To this uncertain assumption we could not give a confirmation from the Bulgarian stone inscriptions, because there the title kolober is given in a military or neutral context. This however does not exclude the priestly functions. It is possible that the kolobers were not a separate class, but a part of the bagain and boil ones. The offices are in the same time military-administrative and political. The kavhan was the first substitute of the kanasubigi, co-ruler, as in the case with kavhan Isbul and is commanding the left part of the army, as with Krum. In the inscription he is called the boila kavhan. Probably the title boila shows the belonging to the class or rank of nobility, while kavhan – the office of a first substitute of kanasubigi. The ighirgu boila is next in rank after the kavhan, commanding the right wing of the army, and sometimes he’s also a diplomatic delegate. Thus, for example, the ichirgu boila Stazis, who wrote in the Chividalsko Gospel the names of the members of kniaz Boris’s family, so that they would be mentioned in prayers, was sent by kniaz Boris in Rome to the Pope. The tarkans are probably governors, military and administrative. The boritarkan is chief of a city. According to P. Dobrev it comes from the Iranian boru (borui) – fortress and tarkan (chief or judge) in the East-Iranian languages. For the olgu tarkan it is known only that he’s higher than komita, maybe a regional/provincial governor over several komitats. Zhoapan tarkan is with a rank of governor – he rules an independent region/province. Known are also zeratarkans, kalu tarkans and kulu tarkans. Samuchii (самъчий) is a secretay of kanasubigi. There is one mentioned Eskhach [Есхач] in service of kniaz Boris. Kopan is probably a military office, chigot – sword-bearer. The bagaturs are lower military ranks. Some consider them as an analogue of the knights. There are after all kana boila kolober and bagatur boila kolober. If for the first one it could be considered to be the personal priest of the khan from the class of the boils, then for the second one it could hardly be explained the title bagatur, if it’s given to lower warriors. Some researchers believe that the dignity ichirgu is given to officials in service in the inner region/province of the state, while iuk is for those from the outer regions (komitats). And from there are the iuk-boil and the ichirgu-boil, ichirgu bagain and ichirgu kolober. The heir to the throne is called kanartikin, while the second son is boila tarkan. Kanasubigi is the title of the ruler. Because it is written on Greek as καναςυβίγι the possible pronounciations are many: kanasiubigi and kanas iubigi, kanasubigi or kana siuvigi. According to Ivan Venedikov, unlike the Russian-Slavic kniaz, in Bulgarian the name is kunaz (къназ (кънїз)). It could even be assumed that kniaz is a derivative from kanasubigi – through kanas – kunaz – kniaz. -------------------------------------------------------------------------------- 1. Kanasubigi Emperor 2. Kanartikin Heir to the throne 3. Kavhan First substitute of the khan, co-ruler 4. Boila kavhan 5. Ichirgu boil Probably minister for foreign affairs and commandant of the capital 6. Chitkoi ichirgu boil 7. Ichirgu kolober 8. Ichigu bagain 9. Kana boila kolober 10. Kana tarkan 11. Boil 12. Iuk boil 13. Boila tarkan The second son of the ruler 14. Boila chigat 15. Bagatur 16. Bagatur boila kolober High priest 17. Bagatur kana 18. Bagatur bagain 19. Bagain 20. Setit bagain 21. Iuk bagain 22. Biri bagain 23. Tarkan 24. Boritarkan Chief of fortress 25. Zera 26. Zeratarkan 27. Olgutarkan Governor of a region including komitats 28. Kalutarkan 29. Kulutarkan 30. Zhoapan tarkan Governor of a big region 31. Zhoapan 32. Tortuna pile zhoapan Military deputy for the region – elder zhoapan 33. Chitkoimir 34. Kormuchii [кормъчий] Superior 35. Chigot (chigat) 36. Samuchii [самъчий] Secretary of the khan 37. Kopan 38. Imnik ================================================= List of Bulgar names and the original titles of their bearers [Note that I haven’t included those names, which I believe to be of Slavic or Greek origing] Alzek (son of Kubrat) Asparukh (Isperikh, Ispor) (680-700) (son of Kubrat, establisher of Danubian Bulgaria) Bayan (Bezmer, Batbayan, Boyan) (first-born son of Kubrat, khan of Old Great Bulgaria) Boris (852-889) (khan (later kniaz) of Bulgaria, Christian name - Mikhail) Chepa (bagatur boila kolober from the time of Malamir) Dizeng (regent of Omurtag) Dometa (komita) Dristar (komita) Dukum (regent of Omurtag) Eskhach (secretary at the time of Boris I) Grigora (subordinate to the boila kavhan in the time of Krum) Iani (subordinate to the ichirgu boila in the time of Krum) Iratais (boila kavhan at the time of Krum) Isbul (kavhan at the times of Omurtag, Malamir and Pressian) Kardam (777-802) (khan of Bulgaria) Kordil (subordinate to the boila kavhan in the time of Krum) Kormesiy (721-738) (khan of Bulgaria) Kormisosh (753-756) (khan of Bulgaria) Korsis (Okors) (kopan from the time of Omurtag) Kotrag (son of Kubrat, establisher of Volga Bulgaria) Krum (802-814) (khan of Bulgaria) Kuber (son of Kubrat, establisher of the Macedonian Bulgaria) Kubrat (Kurt, Kuvrat, Krovat) (632-663-668) (Leader of the Onogundurs (610s-632) and establisher of Old Great Bulgaria) Malamir (831-836) (khan of Bulgaria) Okhsun (zhupan-tarkan from the time of Omurtag) Omurtag (814-831) (khan of Bulgaria) Onegavon (zera-tarkan) Pagan (767-768) (khan of Bulgaria) Pressian (836-852) (khan of Bulgaria) Rassate (889-893) (kniaz of Bulgaria, Christian name – Vladimir) Sabin (765-766) (khan of Bulgaria) Sevar (738-753) (khan of Bulgaria) Slavnas (bagatur bagain from the time of Omurtag) Stazis (ichirgu boila at the time of Boris I) Taridin (komita) Telec (762-765) (khan of Bulgaria) Telerig (768-777) (khan of Bulgaria) Tervel (700-721) (khan of Bulgaria) Toktu (766-767) (khan of Bulgaria) Tsog (regent of Omurtag) Tuk (ichirgu boila at the time of Krum) Turdacis (kandidat from the time of Omurtag) Umor (766) (khan of Bulgaria) Vardan (subordinate to the ichirgu boila in the time of Krum) Vinekh (756-762) (khan of Bulgaria) According to Wikipedia: Kutrigur (western Bulgar tribe) leaders: Kutrigur (490s-510s) Khinialon (Chinialus) (540s-551) Sinnion (Synion) (551-550s) Zabergan (550s-582) Gostun (582-584) Utigur (eastern Bulgar tribe) leaders: Uturgur (490s-510s) Grod (520-528) Mugel (528-530) Sandilch (Sandil) (540s-560s) Onogundur (federation of Kutrigurs and Utigurs) leaders: Houdbaad (Hudbaad, Khudbard) (c.581-c.600) Organa (Organ, Ornag; uncle and regent over the Onogundurs (617-630) of Kubrat) From other sources (from the times the raiding period): Buzan (Bulgar chieftain around 488) Bulger and Drong (Bulgar leaders around 538) Odolgan (around 546)

Bulgaria during WWII (1939-1945) The conclusion of the Versailles system of peace treaties (1919), which fixed the end of WWI, transferring the whole blame only on the losing side, places the beginning of the road to WWII. Territorially and economically robbed, the losing countries become a nest of an inevitable desire for revenge. The idea for a revision of the peace treaties is led by Germany, especially after Adolf Hitler comes to power in 1933. Germany begins to reject one by one the restrictive terms of the treaty of Versailles. In 1935 Germany initiates again the obligatory military service and on the next year occupies with its forces the demilitarized by the treaty region of Rhein. The disappointed by the results of the WWI Italy also begins expansionist politics and occupies Ethiopia. The clear-sighted politics realize that the start of the war is only a matter of time. The initiative of the fascist states is not met with the needed attention and determination from the side of England and France. As for the USSR, Moscow never reconciled itself with the lost after WWI territories and also orients itself towards a revision. In this complicated for Bulgaria situation there is no alternative than to keep its neutrality and non-alignment. In the beginning of the 30s the neutrality gives its first fruits with the removal of the restrictive military terms. In front of the coming war the Bulgarian government understands very well that without a modernized army, it won’t have the possibility to defend its national interests and sovereignty. After the armament of Germany is permitted, the “breakthrough” for Bulgaria isn’t late. On the 31st of July 1938 Bulgaria signs with the countries of the Balkan pact (Greece, Turkey, Romania and Yugoslavia) the Solun agreement, which removes the restrictive military terms for our country. Through this agreement Bulgaria renounces the heaviest terms of the Neuille treaty, without breaking its neutrality and non-alignment and without taking any additional engagements in exchange of the returned right. From this moment the Bulgarian foreign policy is submitted only to the aim of achieving a peaceful revision. In the autumn of 1939 fateful events for the European peace happen. Under German pressure England, France and Italy agree that the Sudetian region of Czechoslovakia, in which the German population is predominant, should be disjoined. The signed in Munchen revisionist act is the first after the war, which changes the territorial status after 1919. Tsar Boris III takes a direct part in the negotiations around Munchen, by taking the role of a courier between London and Berlin. His participation in the preparation of the conference shows that the Bulgarian diplomacy will continue searching for a peaceful revision of the Neuille peace treaty. The Munchen agreement gives hopes that the peaceful revisionist wave could also reach the Balkans. After Munchen the Bulgarian government prepares itself for practical realization of its aims – the regaining of the state’s territories, which belonged to Bulgaria before the Bucharest peace (1913). But the government realizes that the objective could not be achieved at once, but through gradual realization of the separate points of the Bulgarian territorial program. As most realistic it appears to be the claim for correcting the border in Southern Dobrudzha, because the USSR also intents to put Romania under revisionist pressure. In the Spring of 1939 the Prime Minister Georgi Kioseivanov issues and spreads to the Bulgarian diplomatic representatives a secret directive under №19, in which he rates the Bulgarian demands: Southern Dobruszha – to the borders defined by the Berlin congress, Aegean Thrace – in the borders defined by the Bucharest peace (1913) and eventually the given to Yugoslavia with the Neuille treaty Western Ends. The aim of Georgi Kioseivanov is Turkey and Yugoslavia to be neutralized and thus a pressure to be given over the Balkan pact by the axis Athens-Bucharest. In its decision the government assesses that the Pact is an ineffective organization, which would crumble by the first pressure. Directive №19 shows that Bulgaria would continue its policy of non-alignment. In the meantime it’s given that Bulgaria is economically bound with Germany, which makes it impossible for her to be on the side of the western democracies. On the 23rd of August 1939 the USSR and Germany conclude a non-aggression pact, which decides the fate of Poland, Besarabia, Bukovina, and the Baltic states. The two totalitarian powers divide between each other the Eastern space of Europe. Thus the hands of Germany are untied to attack Poland (1.IX.1939), with which the beginning of the WWII is placed. For the Bulgarian diplomacy it becomes clear that it would be able to continue its policy of neutrality only if the war doesn’t reach the Bulgarian borders. The war conclusively wipes away the possibility for understanding between Germany and Italy, on one side, and England and France – on the other. In the spring of 1940 the German troops crush for several days its enemies in Western Europe and the changes in South-Eastern Europe come to the front. Using the engagement of Germany to the west, in accordance with the agreements between the two states, on the 28th of June 1940 the Soviet troops start the return of Besarabia and Bukovina to the USSR. For Bulgaria this is a good moment to give a pressure over Bucharest, in order to take back Southern Dobrudzha. Manoeuvring between Berlin and Moscow, Bulgaria secures the agreement of the Romanian diplomacy for negotiations. On the 7th of September 1940 an agreement is signed between Bulgaria and Romania in the Romanian city of Kraiowa, according to which Southern Dobrudzha is returned to Bulgaria. By this way the policy of peaceful revision gives its first fruits. After concluding the Kraiowa agreement a massive pressure from the side of Germany towards Bulgaria started, which aimed for the joining of Bulgaria to the signed on the 27th of September 1940 Tripartite pact between Germany, Italy and Japan. The pressure over Bulgaria began to take a dictatorial form. On the 16th of October 1940 the German foreign minister Ribentrop demands from Sofia to determine its policy towards the Pact within two days. In the same day in Rome Mussolini states to the Bulgarian ambassador that he expects Bulgaria to join to the expected war with Greece. Sofia understands that between Italy and Germany there is no coordination, which gives it the possibility to reject the both offers. Two days after the Italian-German pressure the government in Sofia is warned also from the English King George VI that if Bulgaria puts itself among the enemies of the British Empire, it will become a stage of battle actions. The USA joins the diplomatic pressure on Bulgaria as well. After the bitter lessons from the previous wars, in front of the country is left only one possible way of action – prolonging and delaying the committing until the last possible moment. The USSR is also taking an active part in the pressure over Bulgaria by striving to gain exceptional rights in the eastern parts of the Balkans. On the 12th and 13th November 1940 the Soviet foreign minister Viacheslav Molotov visits Berlin, in order to receive Hitler’s permission for the USSR to give Bulgaria guarantees like the ones given by Germany to Romania. It’s a matter of having Soviet bases in the Bulgarian ports and airports. Hitler declines this offer, but Molotov tries to achieve his goal by sending a direct message to Sofia. The general secretary of the Soviet foreign ministry A. Sobolev arrives in Sofia and offers concluding a pact for mutual aid and acknowledging the interests of the both countries in the Black Sea basin. The USSR promises to help Bulgaria “realize its national aspirations not only in Western, but also in Eastern Thrace” and in exchange Bulgaria should recognize the Soviet territorial interests in the Straits. But in Sobolev’s offer the declared from the Soviet side in Berlin right of Bulgaria to restore its sovereignty in the territories given to Yugoslavia is missing. Sobolev’s offer and his mission in the country are accompanied with a loud campaign of the communist party, which gathers signatures in support of the Soviet offer. But the government fears from an untimely joining to the war and declines the offer. Thus the first offensive for the joining of Bulgaria to the fights ends with a failure. In the beginning of 1941 the situation on the peninsula changes. Hitler begins realizing his intentions for a war with the USSR and this forces him to strengthen his position in the South-Eastern part of the continent. For this purpose Berlin aims to bind Yugoslavia, Bulgaria and Turkey. On the 17th of February 1941 Bulgaria and Turkey sign a pact of non-aggression. Hitler tries to join also Yugoslavia to his combination, as the rulers in Sofia categorically state that in order of joining the Tripartite pact, Bulgaria wants to see Yugoslavia in it. Only after Belgrade confirms their readiness to enter the Pact and based on the fact that there’s a large German army on the Danube River, the government decides to join the Pact. On the 1st of March 1941 the Prime Minister Bogdan Filov signs in Vienna the joining of Bulgaria to the Tripartite pact. In the same day the armies of the Wehrmacht start entering the country and concentrating at the southern and the western border. Their aim is to crush the resisting to Mussolini Greece and to attack Yugoslavia, which in the last moment, after a coup, refuses to enter the Pact. Immediately after this act the English and the American diplomats leave the country. After the defeat of Yugoslavia and Greece on the 19th of April 1941 the Bulgarian government sends armed subdivisions in the territories, populated by Bulgarians. Bulgaria receives for a temporary administration Vardar Macedonia and Aegean Thrace. The Bulgarian army is welcomed as liberator, Tsar Boris III is declared “Tsar-Unifier”, and the government raises its prestige incredibly high. After strengthening its positions on the Balkans, Hitler starts his consecutive military campaign – against the USSR. On the 22nd of June 1941 the forces of the Wehrmacht cross the borders with the USSR. Immediately after the beginning of the military actions on the Eastern front, the Bulgarian communists start realizing a course of armed resistance. The decision is taken on the 24th of June 1941. Unlike the occupied countries, where the partisan movement is aimed against an occupier, in Bulgaria it is aimed against its own government, which gives a reflection on the scale and aims of the movement. The government has a high social support at this moment, because it manages to keep the country from a military defeat, does not send forces at the fronts and joins to Bulgaria almost all of the territories, populated by Bulgarians. Therefore the government doesn’t have big problems with limiting and counteracting the resistance, especially in the first phase of its opening. Strikes are delivered to the illegal movement, after conspiracy centers have been discovered, and the leaders of the resistance are arrested and sentenced to death and long-lasting terms in prison. The communists realize that alone they won’t be able to deal with the government and start looking for a unity of action with other oppositional groups. As a main oppositional stream emerges the so called Legal opposition, which includes the remains of the traditional political parties, standing on the principles, sanctified by the Tarnovo Constitution. Among them are BZNS (Bulgarski Zemedelski Naroden Saiuz; Bulgarian Agrarian National Union) “Vrabcha 1”, led by Vergil Dimov, Dimitar Gichev and Konstantin Muraviev; the Democratic party of Nikola Mushanov; the former “sgovoristi” (“agreers”), gathered around Atanas Burov and a part of the socialist-democrats. They do not accept the armed form of resistance and therefore decline entering a combination with the communists. These parties are bound with the traditional values of the constitutionalism and western democracy, because of that they believe that the saving of the country is in establishing close relations wit England and the USA. On the 13th of December 1941, pressed by Hitler and Mussolini, the Bulgarian governors declare “a symbolic war” to England and the States. But this war becomes a reality when the English-American bombings over Bulgaria start in the winter of 1943. The other alternative of the opposition is the Political sphere “Zveno”, parts of the Socialist-democratic and the Radical-democratic parties and BZNS “Pladne”. With their radical and authoritarian conceptions they are prone to an eventual cooperation with the communists. The joining of Bulgaria in the war sharply changes the internal-political situation. The executive power is increased. Already in April 1940 was passed a Law for the national mobilization, with which the government takes the direct leadership of the bigger part of the economical sector in the state. Increased are the measures against the liberty of speech and press, restricted are the rights of correspondence, gatherings and meetings. On the 21st of January 1941 one of the most shameful laws ever voted in the Bulgarian parliament enters in power - The law of the defense of the nation (ZZN). It copies a large part of the German legislation, concerning the Jews, which lose their civil and political rights. Forbidden are the mixed marriages, a large part of the Jewish possessions is seized, provided is for concentrating the Jewish population in different settlements. On the basis of the ZZN in August 1942 a Commissariat of the Jewish matters is created, led by the confident supporter of Hitler’s conceptions Aleksander Belev. The danger for the Bulgarian Jews impends in the end of 1942 when Germany starts a pressure over the Bulgarian government for “a conclusive decision of the Jewish matter” within the boundaries of Europe. On the 12th of February 1943 the Council of Ministers accepts the agreement for deporting 20 000 Bulgarian Jews to Germany. The government gives its agreement only for Jews from its “new” lands, motivating themselves that they’re not Bulgarian citizens. In March 1943 11 480 Jews from Thrace, Macedonia and the Pirot region are deported. This puts a beginning of mass protest among the Bulgarians, supported also from the Orthodox Church. Tsar Boris III takes a stand behind them as well, in result of which the government does not allow any further deportations of Jews. In the meantime the battle of communists against the government is increasing more and more. On the 17th of June 1942 radio-station “Hristo Botev” broadcasts the program of the Fatherland Front (OF). This is an offer of the communists for a creation of a wide social front against the government. It isn’t mentioned in this program for a change of the social-political system in the country after the taking of power. It is insisted in it that Bulgaria should not take part in the direct battle actions, the Bulgarian troops to be withdrawn from the neighbouring states, the alliance with the Axis to be broken and the country to join the antihitlerist coalition. In the region of the internal policy it promises restoration of the Tarnovo Constitution and the provided by it rights and freedoms. Because the initiative comes from the communists, the other part of the opposition declines their offer. In February 1943, after the Soviet army crushes the forces of the Wehrmacht near Stalingrad, a turning point of the battle actions gradually begins. This complicates the situation of Bulgaria as a German ally. The crisis is increased even more by the death of Tsar Boris III (the 28th of August 1943), who’s the most authoritative, consolidative figure in the Bulgarian political life. Since the heir to the throne Simeon II is under-age, a regency is chosen of Bogdan Filov, general Nikola Mihov and Prince Cyril, brother of the late tsar, with which the Constitution is violated, as relatives of the monarch have no right to be regents. As a Prime Minister the regents choose the previous financial minister Dobri Bozhilov. The new government is pressed by the activated work of the armed resistance. Already since the beginning of 1943 the communists start creating their own military organization, which centralizes the partisan movement. As a response the government creates a gendarmerie for fighting the partisans, which not infrequently resorts to mass executions of whole families. Thus the conflict between partisans and government gets deeper and deeper, instead of calming down. Simultaneously with the internal problems, the pressure from Moscow is increasing more and more. On the 18th of May 1944 the Soviet government delivers a harsh note to Bulgaria with the demand that Bulgaria should immediately break its alliance with Germany. In the same day the cabinet of Dobri Bozhilov hands its resignation, in order not to give a categorical answer. The created on the 1st of June 1944 government of Ivan Bagrianov has the task to find a way out of the deepening crysis. Sofia tries to get out of the war and establishes contacts with the British and American diplomacy. In August 1944 Stoicho Moshanov is sent for negotiations in Ankara and Cairo, but the events forestall the truce. On the 12th of August the parliamentary opposition and the Fatherland front come out with a common declaration for creating a “new constitutional government”. After a pressure from Moscow and the directive of Georgi Dimitrov the Fatherland front rejects their signature from the declaration. Left without the support of the OF, the parliamentary opposition creates on the 2nd of September 1944 the government of the National and the Democratic party and BZNS, led by Konstantin Muraviev. The new government makes attempts to restore the constitutional regime – the un-freely chosen National council (Narodno sabranie, the parliament) is dismissed, political amnesty is declared, the gendarmerie and the ban on the political parties are removed.

The Bogomils and the official church Document of the age – Appearance and ideology of the Bogomilism From “Lecture against the Bogomils” by Presbyter Kozma – ecumenical figure from the second half of the X century “1… It happened so that in the years of the Orthodox Tsar Petar in the Bulgarian lands appeared a pop [pop – Orthodox priest], by the name Bogomil – it is more correct for him to be called Bogunemil [bogomil – Dear to God, Bogunemil – Un-dear to God]. He was the first to start spreading heresy in the Bulgarian lands. (…) 2… Truly (the heretics) are worse and filthier than the devils. (…) And what do they speak? – That it was not God, who created heaven, nor earth, nor all the visible (things)… 3… (For the Cross.)… Because the Jews crucified the Son of God on it, that’s why the cross is most hateful to God. (…) 4… (For the Eucharist.) The Eucharist is not done by God’s benevolence, neither is it Christ’s body, as you say, but it is just a simple food. (…) 6… (For the clergy.) And why do you say that the Eucharist and the spiritual rituals are not assigned by God and you abuse the priests and all the ecumenical orders by calling the faithful priests blind Pharisees and bark much at them as a dog at a horseman? … 8… (For the Virgin Mary.) …they don’t honour the glorious and pure bogomater, the mother of our Lord Jesus Christ, and many are ill-speaking of her. Their words and vileness can not be written in this book. (…) 17… (For the power.) … By cursing the rich, they teach their own not to obey their masters; they detest the tsar; curse the elders; blame the bolyars [nobles]; they think that hateful to God are those, who serve the tsar and they order every servant not to work for his master…” =================================== From one side, as a heretical teaching the Bogomilism should be seen as an expression of discontent, caused by the Bulgarian social reality in the X century, and from another – as a product of the influence of three well widespread in Byzantium and the Balkan dualistic teachings – the Manicheanism, the Paulicianism and the Massalianism. Creator and first propagator of the teaching was pop [Orthodox priest] Bogomil, who lived in the time of Tsar Petar (927-969). The main Bogomil conception was the belief in the existence and action of two powers: the Good – God, and the Evil – the Devil (the Satan). According to the Bogomils the whole visible world and the humans are a creation of the Devil and only the human soul came from God. The battle between these two beginnings would end with a victory of Good and a triumph of the social justice over the Earth. This eschatological conception (a view of the ultimate fate of the Universe) characterizes the Bogomil dualism as moderate and optimistic and differs it from the extreme dualism of the Paulicians. The social core of the Bogomil teaching is characterized very well by Presbyter Kozma. According to him the Bogomils detested the tsar, cursed and blamed the bolyars and the elders, thought that hateful to God are those, who work for the tsar and they ordered every servant not to serve his master. These views were an expression of an outcry against the social-political order. The arrows of the Bogomil criticism were aimed also to the official church and the clergy. They denied the Christian dogmas, cults, liturgies and rituals. They harshly blamed the laxity of the numerous clergy and thought of it as an unnecessary mediator between God and man; they declared it a parasitical estate and called its representatives “servants of the Satan”. Completely negative was their attitude towards the symbols and rituals of the official church (the Eucharist, the liturgies, the icons, the holy relics, the cross, the holy baptism, the holy communion etc.) They called the Christian temples crossroads and did their worship in every house or in the open, as they believed that God is everywhere. From the Holy Scripture they approved only the New Testament, rejected the Old Testament and thought as wrong the life of the Old Testament humanity. They announced themselves against the strong cult towards the Virgin Mary. By coming from their primary dualistic views, the Bogomils preached for a fight against Evil. They claimed that man should consciously fight with all the temptations of flesh and spare less cares for it and more for his spiritual improvement. They rejected riches and praised poorness; they recommended abstention from lavish food, forbade to drink wine and eat meat; they blamed those, who wore luxurious clothes. The Bogomils were openly against the wars and murders; they believed that no living creature should be killed, except for the snake. They preached asceticism and resignation; they showed negative attitude towards marriage, but thought of the woman as a creature, equal to man. The followers of the Bogomil teaching were divided to three main categories: “slushateli” [listeners] (this was the biggest part of them), “viarvashti” [believers] (prepared and accepted in the community with a special ritual) and “savarsheni” [perfects] (from their circle were drawn the Bogomil teachers and preachers). The Bogomils called themselves “good Christians” and thought that by way of life and morals they differ themselves from the others. They were organized in “obshtini” [communities] – brotherhoods, at the head of each was an elder called “dedets”. The Bogomil leaders created a substantial by size literature, in which the main cosmogonic, moral-ethic and eschatological beliefs and notions of the teaching were reflected. Closely connected with the Bogomilistic was also the apocryphal literature, which with its simplicity and approachability suited the lower social ranks. Their wide spreading forced the official church to create “Index of the forbidden books”. The wide spreading of the Bogomilism among the lower clergy, the peasantry and the crafts-men incited anxiety among the representatives of the church. The fight against the heresy initially started with preaching. A bright exposure from the positions of the official dogmatism was “Lecture against the newly arrived Bogomil heresy” by Presbyter Kozma. The exposures and curses (anathemas) of the official church proved to be ineffective; the state power also had to take precautions against the Bogomils. They were put under merciless persecutions by the tsar’s authority, and some were chained and imprisoned. The Bogomil movement had in its spreading and manifestations its ebbs and flows. If during Samuil’s reign it didn’t show its negative side, during the Byzantine rule it flourished. At the times of Tsar Boril it spread widely, because of which a large anti-Bogomil convict was gathered in Tarnovo in February 1211. Anathematized were the conceptions of the Bogomils and their 13 leaders were condemned. The Bulgarian realms proved to be small for the Bogomilism. Initially it spread in the Balkan and Asia Minor provinces of the Byzantine Empire. In 1111 in Tsarigrad [Constantinople] was condemned and burned on a stake the Bogomil leader Vasilii Vrach, who before this for 15 years learned the teaching and for more than 40 years preached it in different regions of the empire. In Serbia, Hrvatsko [Croatia] and Bosnia the Bogomilism made its way in the XII century. Its mass spreading in Bosnia led to its transformation to state religion. The heretical teaching found good soil also in Hungary. Except Bogomils these heretics were also called Babuns, Torbeshes, Kudugers, Patarenes. A wide spreading the Bulgarian Bogomilism found in Western Europe. Already in the XI century through Bulgarian settlers it made its way in Italy (where its followers were called Cathars), from there to France (Albigenses and Bougres), in Germany, Flandres and England. For a long time it was spoken everywhere for “the dangerous Bulgarian heresy”. Through the Bogomilism the name of the Bulgarians received wide popularity in whole of Europe and could be valued as a spiritual phenomenon in the middle ages with a universal character. For more info: http://en.wikipedia.org/wiki/Bogomils ======================================================== Taken from the history textbook for 11th grade of "Anubis", Lesson XIV - "The Bulgarian church - organization, official ideology and heresies"

36 - Union of Eastern Rumelia with Kniazestvo Bulgaria. Serbian-Bulgarian war (1885) 37 - Serbian-Bulgarian war - 1885. Actions of the covering detachments and the defensive battle at Slivnitsa (14-20.XI.1885) 38 - Serbian-Bulgarian war - 1885. The counter-offensive of the Bulgarian army (22-27.XI.1885) 39 - Balkan war (1912-1913) 40 - Balkan war (1912-1913). The Lozengrad meet battle (7-10.X.1912) 41 - Balkan war (1912-1913). Liuleburgaz-Bunarhisar operation (15-19.X.1912) 42 - Balkan war (1912-1913). Actions of the 7th infantry Rila division 43 - Balkan war (1912-1913). Actions of the Rhodopa and Kurdzhali detachments (21.X-24.XI.1912) 44 - Balkan war (1912-1913). The battle at Chataldzha (16-17.XII.1912). The defense at Bulair and Starkioi (6-10.II.1913) 45 - Second Balkan (Interallied) war - 1913 46 - Second Balkan (Interallied) war - 1913. Defense of the Kaliman position (4-8.VII.1913) 47 - Second Balkan (Interallied) war - 1913. Kresna operation (14-17.VII.1913) 48 - Participation of Bulgaria in WWI (1914-1918) 49 - Bulgaria in WWI (1914-1918). Advance of 1st and 2nd armies in 1915 50 - Bulgaria in WWI (1914-1918). The battle actions in the region of Cherna River and Dobro Pole 51 - Bulgaria in WWI (1914-1918). The defense at Doiran (18-19.IX.1918) 52 - Bulgaria in WWI (1914-1918). Soldier's insurrection (22.IX-2.X.1918) 53 - WWII. Military actions in South-Eastern Europe, Northern Africa and the Mediterranean Sea (10.VI.1940-22.VI.1941) 54 - Military actions in the Mediterranean basin (VI.1941-22.X.1942) 55 - Military actions in the Mediterranean basin (X.1942-XII.1943) 56 - Military actions of the Soviet army in South-Eastern Europe (VIII.1944-II.1945) 57 - Preparation and implementation of the state coup (9.IX.1944) 58 - Participation of Bulgaria in the decisive defeat of Hitlerist Germany (1944-1945) 59 - Participation of Bulgaria in the decisive defeat of Hitlerist Germany (1944-1945). Nish operation (7-14.X.1944) 60 - Participation of Bulgaria in the decisive defeat of Hitlerist Germany (1944-1945). Stracin-Kumanovo and Bregalnica-Struma operation (8.X-14.XI.1944) 61 - Participation of Bulgaria in the decisive defeat of Hitlerist Germany (1944-1945). Kosovo operation (28.X-22.XI.1944) 62 - Participation of Bulgaria in the decisive defeat of Hitlerist Germany (1944-1945). Drava defensive operation (6-19.III.1945) 63 - Participation of Bulgaria in the decisive defeat of Hitlerist Germany (1944-1945). Mur operation (29.III-5.IV.1945)

22 - Resistance against the Ottoman invasion and conquering of Bulgaria 23 - The fights of the Bulgarian nation against the Ottoman rule - The Haiduk movement (XV-XVIII century) 24 - The fights of the Bulgarian nation against the Ottoman rule - Rebellions (XV-XVIII century) 25 - Administrative division and demographic status of a part of the Balkan lands around the middle of the XVI century 26 - The fights of the Bulgarian nation against the Ottoman rule in the first half of the XIX century (until 1856) 27 - Bulgarian enlightenment and church-national movement in XIX century. Tsarigrad conference (1876-1877) 28 - National-liberation movement (1862-1868) 29 - Committee organization, created by Vasil Levski (1868-1872) 30 - April insurrection 1876 31 - April insurrection 1876 - Bigger fights 32 - Russian-Turkish Liberation war (1877-1878). General progress of the battle actions 33 - Participation of the Bulgarian people in the Russian-Turkish Liberation war (1877-1878) 34 - Resistance of the Bulgarian nation against the decisions of the Berlin Congress (1878) 35 - National-revolutionary movement in Macedonia and Thrace (1893-1908)

Ъплоуднах и останалите карти тук и тук.