ISTORIK

Попаднах на един форум, посветен на грамотното писане. Хрумна ми, че би било добре да го посетите, пък все на нещо интересно може да попаднете. http://forum.znanie24.info/

Зелас, ако сме те разбрали добре, ти искаш да се появи НАУЧНА теория, която да защитава ПРАВОТО на СЪВРЕМЕННИТЕ българи върху определена територия. (Нека не изпадаме сега в подробности за нейния мащаб и за точните й граници!)... Или - да се появи панбЪлгаризъм? Taka, както има пантюркизъм, панславизъм, пангерманизъм и др. под. Не зная известно ли ти е, но съществува пан бУлгаризъм. http://panbulgar.16....r.com/index.php (Не съм чел много тук, но има мнения, че е проруски) http://webcache.goog...g&ct=clnk&gl=bg http://en.wikiwix.co...ction=Bulgarism

А във военното дело - оръжия, тактики? А в архитектурата - религиозна, военна, гражданска?

Имало е маршрутни таксита с волски впряг и по-бързи таксита с конски впряг.

Британският "Дейли мирър" постави България преди австралийския Сидни и бразилския Рио де Жанейро по популярност сред туристите на Острова. Анализ на британския Център за икономически и бизнес проучвания, цитиран от изданието, определи страната ни като най-предпочитаната лятна туристическа дестинация за британците, измествайки двата най-популярни досега града. Българските плажове получават най-висока оценка от британските туристи по 10 критерия, включително климат, качество и цена на храната, сигурност, хотелиерски услуги, туристически атракции. "Дейли мирър" посочва, че България е изпреварила Тунис, Турция и Египет в общото класиране. Градовете Сидни и Рио пък отстъпват челните си позиции главно заради по-големите разходи за пътуване до тях и по-скъпите им курорти. http://www.horemag.bg/

Още едно подобно място... http://www.nadnica.com/

Държава, в която полицаите и военните получават повече пари от учителите, университетските преподаватели и учените, е полицейска държава.

Книгата е чудесна. Препоръчвам я на всички.

Имам нещо ПРЕДВИД. ГРЕШНИ са всички следващи "възможности": впредвид напредвид изпредвид в предвид изнапредвид напред вид

Kak не сме се сетили?!

- С главна буква започват всеки текст и всяко изречение. - С главна буква започва пряката реч, обозначена с тире или поставена в кавички. - С главна буква се пишат личните, бащините и фамилните имена на хората, техните прозвища и псевдоними. - С главна буква се пишат собствените географски имена. - С главна буква се пишат имената на организации, учреждения, предприятия, учебни, здравни и др. заведения, научни и културни институти, институции, административни структури... - С главна буква се пишат и имената на празниците. - С главна буква се пишат формите за 2 л. мн. ч. на личните и притежателните местоимения, когато чрез тях се изразява учтивост: Ви, Вие, Вас, Ваш. - С главна буква се изписват титли на короновани глави, държавни ръководители, върховни религиозни ръководители, висши държавни служители, ръководители на учебни заведения, посланици, административни и научни титли - при обръщение в официални документи, когато липсват техните лични и фамилни имена. - Главна буква се използва при названията на християнския бог и отнасящи се до него местоимения: Бог, Господ, Св. Троица, Спасител(ят), Бог-Отец, Бог-Син, Бог-Св. Дух, Светият Дух, Той, Му, Него, Свой, Негов, и изразът дай, Боже!. - С главна буква се пишат имената на космически обекти (звезди, планети, съзвездия, и др.) - С главна буква се пишат и нарицателни съществителни, когато изразяват по-особено отношение към назоваваната с тях същина - Майка, Човек, Природа, Човечество, Хуманизъм, Свобода, Бог, Родина, Татковина, Отечество... --- В някои езици (английски и френски) липсва разграничаването на народност/националност и прилагателното за нея. Francais = французин, френски. English = англичанин, английски. Затова те изписват с малка буква думата, когато тя обозначава прилагателното francais, english (френски, английски) и я пишат с главна, за да обозначат народностната или националната принадлежност Francais, English (французин, англичанин). В българския език това разграничение е пределно ясно и НЕ е необходимо да се пише с главна буква Българин, Българка, Французин, Англичанин...

Езикът кости няма, но кости троши. (поговорка) „Слаби познания по други научни дисциплини можеш да скриеш, но слаби познания по роден език не можеш скри. Те излизат веднага наяве, само щом напишеш два реда." (проф. Беньо Цонев) Българският език съществува в две основни форми – книжовна и некнижовна. Книжовният език изпълнява предназначението си чрез система от стилове, използвани в различни сфери – битова, научна, официално-делова, естетическа, медийна. Некнижовната форма включва териториалните и социалните диалекти. Старобългарският книжовен език е създаден от братята Константин (Кирил) и Методий през IX век. На него е създадена религиозна, художествена и друга познавателна литература. Този език е обслужвал и административния живот на първата българска държава. Заради основното си предназначение обаче старобългарският език има култов (религиозен) характер, за разлика от новобългарския книжовен език, който има светски характер, понеже обслужва равностойно всички области на обществения живот. Книжовният (литературният) език е кодифицирана (тоест с правен, юридически или квази-правен статус) разновидност на езика, за разлика от наречията, диалектите, говорите, жаргона и т.н. Това е езикова форма, която се смята за правилна и коректна, и за това е преподавана например в училищата и в университетите. Това е също високата и официална разновидност на езика. Нормата представлява съзнателно търсено единство на изговора и правописа, тоест – в употребата на езиковите средства. Наименованията "книжовен"/"литературен" език на български за тази кодифицирана норма имат смислови еквиваленти в различните езици и държави, под наименованията "стандартен" и/или "литературен" език. Книжовен език в най-общ смисъл е тази форма на езика, която обикновено се поддържа от институциите в държавата, тоест тя е регулирана държавно, макар че в някои случаи подобна регулация няма (например стандартният английски не е регулиран). Така например със закон или с друг нормативен акт може да е посочено коя езикова конструкция е „правилна" и коя — не. Книжовният език се кодифицира чрез речници и граматики, чрез които се осъществява диференциацията книжовен/некнижовен. Съдилищата и държавните учреждения трябва да използват книжовен език. В училищата и в университетите се учи как „трябва" да се говори и пише. Вестниците, списанията, радиото и телевизията също се стремят да използват книжовен език. Всеки книжовен език притежава: - сравнително стабилен лексикален състав с ясно определено значение, произношение и правопис на думите; - фиксирано произношение на думите; - граматически правила, описващи фонетиката, граматика, морфологията, синтаксиса и на езика; - ясна стилистика, благодарение на която може да се говори за художествен стил, публицистичен стил, юридически стил - лингвистична институция определяща нормите на употреба, например Френската академия, Испанската кралска академия, а в България такъв институционален характер по отношение на българския книжовен език има Институтът за български език към БАН. - ефективна публична употреба - литературен канон Езикови форми, които не съответстват на нормите на книжовния език, се приемат за неправилни. Останалите езикови форми от своя страна могат да се разделят на препоръчвани и не препоръчвани. Книжовният език се отличава от териториалните и социалните диалекти по някои особености, които характеризират неговата представителност и социална престижност: - универсалност на функциите, които се проявяват при употребата му във всички сфери на общуването; - висока степен на обработеност и богатство на изразни възможности, с които отговаря на изискванията за успешно общуване в многообразната обществена действителност; - кодификация на книжовните норми, осигуряваща стабилност в обслужването на държавните институции, образованието, науката, медиите…; - писмени и устни форми на съществуване, схващани като признак на официален стандарт, на държавност. В сравнение с книжовния език, териториалните и социалните диалекти имат ограничени функции поради тяхната „затвореност" в определена територия и в общуването само в определени езикови общности – използват се предимно в устната реч, нормите им не са кодифицирани. За социалните диалекти е характерно заимстване на лексикални елементи от книжовния език, от териториални диалекти и от чужди езици. Книжовните и некнижовните форми на общонародния език имат общи черти, с които българският език се отличава от другите славянски езици – липса на падежни форми и на инфинитив, членуване на имената (дъбът, къщата, детето, картините), аналитично изразяване на степените за сравнение на прилагателни имена и наречия (по-здрав, най-млада, по-добре) и на бъдеще време с частицата ще, богата система от глаголни времена, преизказно наклонение и др. Успешното речево общуване предполага: - познаване на езиковите единици и на начините, по които те се съчетават в текстове; - владеене на езиковите норми, осигуряващи правилност и уместност на изказа. Спазването на книжовните норми (граматична, лексикална, фонетична; правописна, пунктуационна, правоговорна) осигурява правилността на изказа. Стиловите норми определят уместността в употребата на езиковите средства в рамките на определен стил. Само книжовният език съществува и е кодифициран в устна и писмена форма, и може да обслужва всички сфери и ситуации на общуването: публична и частна, официална и неофициална. Книжовен (литературен) език - това понятийно определение е ефективно за българския език. Наименованието "книжовен" етимологично най-вероятно се дължи на традициите на българските книжовни школи, например - на Търновската книжовна школа, които са оказали влияние върху развитието на писмения и официален, на литературата, както и делови български език, докато понятието за "литературен", като синоним на книжовен е повлияно от немското и руско езикознание. Формирането на книжовноезиковите норми е дълъг и противоречив процес. По-голямата част от нормите в българския книжовен език се основават на особеностите на централните балкански говори (Габрово, Ловеч, Троян, Севлиево, Трявна, Карлово, Калофер, Казанлък, като хора от тези градове стигат до Търново, Горна Оряховица, Свищов и Никопол), но има и други норми, отразяващи черти от останалите диалекти или - от по-старо състояние на езика. Влияние са оказали и други езици – турски (преизказното наклонение на глаголите) и руски (сегашното деятелно причастие). Нормата отразява обективни езикови процеси и, макар да е устойчива, тя подлежи на изменения, предлагайки варианти, резултат от развитието на езика. Кодификацията на езиковата норма е изключително отговорно дело. Съществуват други понятия с еквивалентно или близко като значение съдържание в другите езици, които отразяват високите, престижни и/или регулирани официални форми на езика, например за английския разграничението "книжовен"/"некнижовен" не е на базата на биполярно разграничение литературен език/диалекти, а има няколко форми на високи стилове в езика, също официални наречия; например лондонски, език на английската кралица (queens language) и т.н., тоест става дума за терминология в българското езикознание основно по отношение на реалността на българския език - у нас книжовен и литературен се смятат за почти напълно еквивалентни като понятия. Това положение в английския се дължи на факта, че той е плурицентричен език, за разлика от българския. Плурицентрични са езиците, които имат повече от една разновидност на книжовния език, такива са: немския език, с различни стандартни типове в Германия, Австрия и Швейцария, още - английския, френския и холандския и испанския език. За разлика от плурицентричните езици, друг тип езици, какъвто е българският, притежават единен стандарт - такива езици са италианския, датския и полския. На други езици, отговарящ на понятието книжовен/литературен език в българското езикознание, е терминът "стандартен език" или "стандартизиран език". Обикновено, макар и не винаги, книжовният език е базиран на езика, говорен в столицата на една държава. Този език се преподава и на чужденците, изучаващи езика. Книжовният език може да бъде формиран на базата на конкретен диалект или на диалектна група. Но, дори и когато е базиран на един конкретен диалект, той не съвпада напълно с него, тъй като постепенно се обогатява, разнообразява и доизгражда чрез думи от международната лексика, чрез думи от чужди езици, както и чрез думи от другите диалекти (посредством консолидирането им в книжовната норма през литературната им употреба). Тоест книжовният език придобива по-голям лексикален състав от диалекта/диалектите, от които произхожда, особено - терминологичен, и почти винаги книжовният език има конкретни и постулирани граматични правила, които трябва да се спазват. Новобългарският книжовен език се е стабилизирал през втората половина на XIX век. Преди този период новобългарската книжнина е притежавала значително диалектно многообразие. Книжовният език възниква, за да обслужва книжовните сфери - образованието, религията, науката, културата, държавните институции и др. Веднъж възникнал, той заживява свой самостоятелен живот. Развиват го и го обогатяват неговите носители. Чрез книжнината той става представителен за цялата държава. Едновременно с това той започва да изпълнява и обединяваща функция - чрез него се самоидентифицират хората, за да покажат принадлежността си към определена нация. Българският книжовен език се реализира чрез две свои речеви норми – устна и писмена. Всяка от тях се съобразява с определени правила, задължителни за културния българин. Системите от правила и отклонения от тях, от които се ръководят устната и писмената книжовна реч, се наричат съответно правоговор (правилно говорене, изговаряне) и правопис (правилно писане). Към правописа се отнася и системата от знаци за пунктуационно оформление на писмената реч – препинателните знаци. В съвременния български книжовен език разликата между правоговор и правопис е значителна, затова те трябва да се усвояват с осмисляне на причините, поради които в едни случаи правоговор и правопис съвпадат, а в други се разграничават. Докато към правописа, общо взето, хората се отнасят с нужната отговорност (поне така беше допреди 10-20 години), то правоговорът се подценява. Причините за това са от различно естество, но една от тях е липсата на санкции срещу грешките в устната реч и по-специално – срещу неправилния изговор на думите и техните форми. При писане всяка правописна и пунктуационна грешка се „документира", тя може да бъде забелязана, обозначена графически и да повлияе негативно при оценяване на качествата на речта. Не така стои обаче въпросът с правоговора, върху който се отразяват отрицателно включително и някои правописни предписания. Повече грешки се допускат при говорене, защото говорим повече и по-често, отколкото пишем. От двете системи по-устойчивата и в по-висока степен унифицираната е правописната, докато правоговорната предоставя по-голяма свобода и допуска значителни отклонения, разграничавайки основно два произносителни стила – изискан (пълен, висок) и разговорен (опростен, фамилиарен). Писмената форма на съвременния български книжовен език си служи с азбуката, наречена „кирилица", състояща се от 30 букви. Чрез тези букви се предават 45 звука (в определени случаи с една буква се отбелязват повече звукове). В българската азбука има и една буква без звукова стойност – малкият ер или малката носовка (Ьь), която се използва само между гласна о и предхождаща я мека съгласна (миньор, шофьор, амортисьор, Петьо, Вальо и др.). С буквите Я и Ю се отбелязват и звуковете У, А и Ъ, когато следват мека съгласна (вяра = в'ара, любов = л'убов, конят = кон'ът, спя = сп'ъ). С по две букви се отбелязват звуковете Ч = дж (джолан, джоджен, джудже) и S (дзън, дзен). При условния правопис е най-осезателно разминаването между правопис и правоговор. Правилният изговор изисква следното произношение: -ъ, -ът (-йъ, -йът; -'ь, -'ьт), докато правописът с –а, -ат, (-я, -ят) сега се мотивира единствено с необходимостта от графично уеднаквяване на глаголните окончания. При узаконяването на условния правопис обаче основанията са били други. Правоговорът е унифицирана форма на устната реч, с която си служат носителите на книжовния език. Терминът има две значения, първото, означаващо „правилно говорене", а второто – „правилно произнасяне", „правилен изговор".Рядко думите се произнасят изцяло неправилно (напр. – уфсъ, вместо овца). Грешат се техни елементи – фонеми и морфеми. За усвояване на книжовния български изговор са важни предимно фонетичните особености на българския език, които в повечето случаи се преплитат със словообразувателните и формообразувателните. От съществено значение за правоговора е и спазването на акцентната нормативност. Между правопис и правоговор съществува безспорна връзка и зависимост. Дълго време у нас обаче те се разглеждат поотделно, като практически се е давало предимство на правописа. От въвеждането през 1889 г. на първия официален български правопис, са извършени три правописни реформи (през 1921 г., 1923 г. и 1945 г.), а споровете по правописни въпроси не спират и до днес. Като демократизира правописа, реформата от 1945 г. сближи повече писмения облик на думите с техния звуков строеж. Спазването на съвременната книжовноезикова норма е абсолютно задължително и единственият критерий за правилност са граматиките и правописните и правоговорните речници и справочници. За да пишем правилно, трябва да знаем кои правописни принципи и правила определят правописа на думите поотделно (като части на речта) и, когато те са включени в изречения. Езиковата култура се е смятала винаги за един от главните показатели за културата на отделната личност. Но езиковата култура не се ограничава единствено с речевия репертоар на индивида, а включва също и неговото речево поведение. Да нарушиш определена езикова норма е опасно, защото по този начин сам сриваш своя авторитет в очите на по-грамотните от теб. Следва да бъде припомнено, че подценяването на езика и езиковата култура у нас има своите приливи и по-рядко – отливи - още от Освобождението – насам. Не бива да има съмнение, че безразличието към езиковата неграмотност е по същество нейна подкрепа и води към обезценяване на всичко българско, особено – чрез невинаги добре обмислена дейност на припрени „модернизатори" в системата на училищното и университетското образование, автори на речници, както – и в масмедиите (вестници, списания, радио, телевизия, интернет). Така се върви към разколебаване и отрицание на цялостната българска национална култура.

Познавателната дейност на човека има две основни нива на осмисляне на действителността: - емпирично (в което са всички други видове познание, без научното), и - теоретично (научното познание). Разликата между тях е в дълбочината, до която се достига при отразяване на обективната реалност. Емпиричното познание е базирано на непосредствено индивидуално възприятие, опит, изживявания. То е формиране на представи за явленията от обективната действителност, които са в голяма степен достатъчни за социализацията на човека, без обаче да се достига до същността на явленията и процесите. То по начало е познание за повърхността на нещата. Теоретичното познание навлиза по-дълбокото и преодолява непосредственото съзерцание, обяснява същността. То е познание за същността. То обобщава, систематизира, утилитизира познанието. Само научното познание достига до теоретично осмисляне на действителността. Науката, в най-широкия смисъл на думата, е обективно знание, представляващо система от знания или препоръчителни практики, които са в състояние да доведат до прогнози или до предвидими резултати. В този смисъл, науката се отнася към висококвалифицирани работни техники и практики. Науката е сфера (част) на научно познание, която е насочена към опознаване на действителни закономерности на дадено (отделно) явление от обективната действителност. Общ обект на научното познание е обективната реалност. Тя може да се раздели на природна и обществена. Поради това науките също могат да се разделят на естествени (природни) и обществени. Съвкупността от теоретични знания, които са систематизирани, представлява науката като форма на общественото съзнание. В по-тесен съвременен смисъл, науката е система за придобиване на знания въз основа на научни методи, а също така тя е и система от знания, формирана чрез научни изследвания. Науката е постоянно усилие да се придобие и увеличи човешкото познание и разбиране посредством строги научни изследвания. Използвайки контролирани методи, учените търсят и събират доказателства за физически или обществени явления, записват измерими данни, свързани с наблюдения, анализират тази информация за изграждане на теоретични обяснения на изучаваните процеси и явления. Методите на научните изследвания включват изграждането на хипотези за наблюдаваните явления, провеждане на тестове и експерименти, проверяващи тези хипотези при контролирани условия. От учените се очаква също да публикуват информация, така че други учени да могат да направят подобни опити за двойна проверка на техните заключения. Резултатите от този процес позволява по-добро разбиране на минали събития и по-добра способност за предвиждане на бъдещи събития от същия вид като тези, които са били тествани. Способността на обществото да разбира основните понятия, свързани с науката, се нарича научна грамотност. Науката е процес на натрупване на знания и открития чрез системното проучване на принципи, които управляват наблюдавани феномени. Основа на всички науки е схващането, че има действителен и подлежащ на опознаване свят и неговият ред може да бъде опознат и възстановен чрез създаване и проверка на хипотези. Хипотезите са установени закономерности между два или повече елемента на емпиричния свят, които си взаимодействат и обясняват връзката (или връзките) помежду си. Съществуващите връзки се потвърждават или се отхвърлят чрез извършването на наблюдения. Потвърдените хипотези се превръщат в теории, които се използват за обяснение на природни и поведенчески феномени. Съществуват два вида хипотези – работни (временни) и научни (реални, създадени след натрупване на значителен фактически материал). Основно изискване към учените е те да бъдат ясни и коректни към предположенията, които правят, когато формират своите работни хипотези. Това позволява на другите учени в същата (или в друга) научна област да оценят формулираната научна хипотеза и валидността на нейната проверка. Тъй като научните хипотези често зависят от използването на други потвърдени хипотези и на предположения, те винаги остават отворени за бъдеща проверка и (пре)оценка, което стои в основата на самокорекцията на всяка наука. Научните методи са съвкупност от средства, чрез които науката изучава своя предмет. Научната методология може да бъде разглеждана като цел, средство, начин и действие на съответната наука. Научните методи могат да се делят по най-различни критерии. Най-често срещаното тяхно деление е: - общонаучни (използват се от всички науки без изключение) - логически, системен, структурен, емпиричен, експериментален; - частнонаучни (използват се от голяма група сходни науки) – така например обществените науки използуват като частнонаучни методи социологическия и историческия; - специфични (използват се от малка група сродни науки) – така например правните науки използуват като специфични методи сравнителноправния и догматичния. Прилаганите научни методи трябва винаги да се документират ясно, а техният подбор да се обосновава, тъй като те са в пряка връзка с използваната теоретична постановка, принципи и практика. Археологическите методи са неразделна част от теорията на дисциплината и заемат всички инива на археологическия процес. Те представляват разнородни по своя характер дейности, разделени в четири категории: - общи проучвателски методи - полеви методи - аналитични методи - кантитативни (качествени) методи Общите проучвателски методи са дедуктивни, индуктивни, хипотетично–дедуктивни и др., които се възприемат от почти всички научни дисциплини. Общите методи обикновено се отнасят към определени теоретични перспективи, които от своя страна ръководят или диктуват аналитичните методи. Общи проучвателски методи се прилагат при обхождане, локализиране и сондиране на археологическите обекти. Полевите методи представляват техники, предназначени за ефективно полево проучване. Те включват стратегии за водене на археологически разкопки, техники за събиране на археологическите материали, техники за отразяване на данните и др. Аналитичните методи са техники и подходи, чрез които се анализират различни категории находки и структури и тяхното прилагане зависи от това какъв вид и какво количество информация археологът възнамерява да извлече от проучвания обект. Квантитативните методи целят разкриването и демонстрирането на модели, съставени след извършения анализ, както – и извършването на проверка на вече съставени хипотези. Методите на подводната археология зависят от обекта, от средата, в която е той, от времето, с което се разполага, и от целите, които се преследват. Според Д. Кларк, „Съвременната археология е по-скоро сбор от въпроси, отколкото – сбор от отговори.".

Е, списъкът не претендира за изчерпателност. Създадох темата, надявайки се да се получат интересни дискусии в нея.

Терминът "псевдоархеология" (наричана още "фантастична археология", "чалга археология", "криптоархеология" и др. под.) означава лъженаучна археология и покрива широк аспект от теми, базиращи се върху ненаучни догадки, тълкувания и интерпретации на археологическите данни (материални останки, археологически обекти...), които могат да бъдат (или - не) истински археологически данни. Археологически теории, разкопки и публикации, които не съответстват на приетите за стандартни археологически научни методи, попадат в тази категория. Псевдоархеология може да се практикува умишлено или неволно. Археологическите измами могат да бъдат умишлени и неволни. Истински археологически находки могат да бъдат неволно превърнати в псевдоархеологически чрез ненаучното им тълкуване. Псевдоархеолозите често са мотивирани от национализъм или от желание да докажат определена религиозна, псевдоисторическа, расова, политическа или антропологическа теория. В много случаи, заключенията се правят преди археологическите разкопки. А работата на място (in situ) се извършва с единствената цел изрично да се потвърди теорията в детайли. Някои от практикуващите псевдоархеология често нападат академичните археолози и утвърдените научни методи, като твърдят, че конвенционалната наука е консервативна и пренебрегва критични доказателства. Конспиративните теории могат да бъдат използвани и за прикриване на доказателства. Археолозите отличават собствените си научни изследвания от псевдоархеологията чрез посочване на различията в методологията на своите изследвания, включително - и рекурсивните методи, фалшифицируемите теории, наличието на партньорски проверки, и систематичните подходи при събирането на данни. Борбата срещу подвеждащите "открития" на псевдоучените поставя академичните археолози в затруднение - дали да се стремят да опровергават алтернативните подходи в "кръстоносен поход" срещу тях или пък да се концентрират върху по-доброто разбиране на археологическите данни. Манипулирането на археологически обекти и находки не е феномен на съвременната историческа култура. Да вземем за пример само "мощите" на светци или парчетата от "светия кръст", разпространявани през средновековието... Сред най-известните сензации можем да посочим следните: - откриването на мощите а крал Артур в Англия и тяхното препогребване в абатството в Гластънбъри през 1291 г., когато крал Едуард I желае да подчертае своето англофилство (еnglishness) - Бразилския камък с "египетски" йероглифи - камъкът с "викингски" рунически знаци от Минесота - опитите на мормоните да се докаже, че евреи са се преселили в Америка - "откриването" на местоположението на изчезналия континент Атлантида - твърденията за посещение на пришълци от Космоса, базирани на "данни" от археологията и историята - расистки теории - пренебрегването на утвърдените научни методи от откривателя на древната Троя (Хайнрих Шлиман)

Честит рожден ден! Всичко най-хубаво!

- "Правописен речник на българския език", Д. Попов, К. Симов, Св. Видинска, П. Осенова, изд. Наука и изкуство, София, 2006 г. Тук е дадена единствено формата хазАин. - "Малък правописно - правоговорен речник на българския език", П. Радева, изд. "Слово", Велико Търново, 1998 г. Тук са дадени и двете форми, но се препоръчва формата хазАин. Въпреки това, аз предпочитам хазЯин. Предполагам, че предпочитанието на формата с А цели опростяване на произношението на думата. С други думи, профанизира я.

Не, ти не искаш нещо "за твоята възраст", искаш нещо интересно за теб самия. След като не те познаваме като личност, как искаш да "познаем" какво би ти харесало? Не желаеш да четеш художествена литература, да не говорим за детската и юношеската литература... Ок. А какво би искал да четеш? Научно-популярна или научна литература? Поезия? Хайку (японски тристишия)? Кажи в коя област на познанието имаш интерес, да помислим заедно в тази посока... --- Ако приятелчетата ти не са чели нищо и са илитерати, смени приятелския си кръг! Това, че те не са чели нищо, не говори никак хубаво за тях - в интелектуално отношение.

Младежът трябва да си състави списък на избраната от него литература и да изприпка до най-близката книжарница, до най-близката градска или училищна библиотека или пък - до най-близкото читалище... За справка: Библиотеките в България http://www.bibliotekibg.primasoft.bg/modules/news/article.php?storyid=63 Читалищата в България http://www.chitalishte.bg/ --- А сега - бегом марш! Ето как изглеждат библиотеките и читалищата отвън и отвътре:

Старогръцки легенди и митове (Аз стартирах в четенето на 5 годишна възраст с тази книга. На 15 г. пак не е късно да бъде прочетена.) Също няма да съжаляваш, ако прочетеш и поредиците "Сага за войната на разлома" и "Песен за огън и лед" (типични представители на псевдоисторическото фентъзи в стил "меч и магия")! Може да прочетеш и малко фантастика, примерно - "Космическа одисея 2001" http://bg.wikipedia.org/wiki/2001:_%D0%9A%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%B5%D1%8F

Прочети романите на Жул Верн и Джек Лондон! Ето списъците с техните произведения: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%96%D1%83%D0%BB_%D0%92%D0%B5%D1%80%D0%BD http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%B5%D0%BA_%D0%9B%D0%BE%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D0%BD

Някога, когато ние бяхме млади, ще рече - през 70-те и 80-те години на миналия, двадесети, век (1977 - 1984 г.), имаше една поредица книги, наречена "Библиотека "Четиво за юноши"". Ето списъка на книгите в поредицата: http://detstvoto.com...php?newsid=1969

Colt http://www.google.bg/images?hl=bg&source=imghp&biw=1280&bih=640&q=Colt&btnG=%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%B5+%D0%BD%D0%B0+%D0%B8%D0%B7%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F&gbv=2&aq=f&aqi=g3&aql=&oq=&gs_rfai= Colt 1911 http://www.google.bg/images?hl=bg&source=imghp&biw=1280&bih=640&q=colt+1911&gbv=2&aq=1&aqi=g3&aql=&oq=colt&gs_rfai= Colt Anaconda http://www.google.bg/images?hl=bg&source=imghp&biw=1280&bih=640&q=colt+anaconda&gbv=2&aq=2&aqi=g3&aql=&oq=colt&gs_rfai= Browning http://www.google.bg/images?hl=bg&gbv=2&q=browning&um=1&ie=UTF-8&source=og&sa=N&tab=wi&biw=1280&bih=640 CZ http://www.google.bg/images?um=1&hl=bg&gbv=2&biw=1280&bih=640&tbs=isch%3A1&sa=1&q=CZ+-+pistol&aq=f&aqi=&aql=&oq=&gs_rfai= VIS/P-35 http://www.google.bg/images?um=1&hl=bg&gbv=2&biw=1280&bih=640&tbs=isch%3A1&sa=1&q=VIS%2FP-35&btnG=%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%B5&aq=f&aqi=&aql=&oq=&gs_rfai=

Толкова плакаха за затварянето на темата, а сега не искат да пишат... Явно е, че вече нямат какво повече да кажат по нея, та събират материали.

"Превзел"... Ако Зитко е прав, възможно ли е Светослав да не ги е превзел, а просто да е преминал през земите, осеяни с крепости? Или броят на превзетите крепости да е завишен.