AnnieM

Ъ... Всъщност и аз се обърках доста от аргументацията на enarei за баш-българите. Въпрос към Галахад - имаш ли някое линкче по въпроса за фалшификата от Евксиноград?

Ами и моето мнение е горе-долу същото. Първо, да се правят паралели за неща само по звучене на отделни думи е загубена кауза - езиците търпят динамично развитие и се променят, а няма никаква гаранция, че това, което звучи днес е звучало по същия начин в древността. Не знам защо ние четем Фир Болг например, при условие, че на ирландси галик то звучи като fear bollug. Самите те не са сигурни за превода, има приети няколко варианта - "хората с торбите" е най-популярната интерпретация. В повечето легенди се споменава за това как за около 200 години Феар Боллъг били роби в "Гърция", където влачели пръст от долините до голите хълмове с големи кожени торби. Изобщо, митологията е много хлъзгава и неподходяща за база на конкретни исторически изводи. Самата *Lebor Gabála (Book of Invasions) се смята за псевдо-историческа. Пак според нея, този народ управлява само 37 години, но е известен със справедливите си закони. Доколко "българско" пък е името на краля от този период - Eochaid mac Eirc? Същият заповядал дъждът да образува росата всяка сутрин и земята ще дава урожай всяка година, че да има жътва...

Канку се превежда като "viewing the sky". Освен това Канку катите са две - канку дай и канку шо. Всички кати са с разни поетични имена. Носите вода от 9 кладенеца за тези тохари...

Ето ви нещо да се посмеете Опит за превод на поговорки и непреводими идиоми - по принцип май са замислени да бъдат смешни, ама пък и "майсторлъка" в превода сам по себе си избива рибата. Don't explain yourself much-much but sit to work. - Не се обяснявай много-много, ами сядай да работиш Aman of you, be! - Аман от теб, бе! I'll kill you on place! - Ще те убия на място Drive to go! - Карай да върви Old Buddy Boris - Бай Борис Bigger Brother Iliya - Бачо Илия Bigger Sister Penka - Кака Пенка Now I'll ajar you - Сега ще те открехна Dog drags - no tracks - Куче влаче - диря няма Let's rise our hammers - Да си вдигаме чуковете /чукалата/ Look at your business, if you love - Гледай си работата, ако обичаш Not to be, don't say! - Сакън, не думай! Yes-yes, how no! - Да-да, как не! His mother old! - Майка му стара! Psychoduck - Психопатка Stand up, stand up, Balkan Superman - Стани, стани, юнак балкански She, the ours, has seen herself - Тя нашата се е видяла... Either the camel, either the camel driver - Я камилата, я камиларя The horse went into the river - Уйде коня у реката Here you are, bride, the day of Spas - Те ти булка Спасовден She became one - not to be of your business, remove, remove - Тя стана една - да не ти е работа, мани, мани Wait horse for green grass - Трай коньо за зелена трева From me to pass - От мен да мине Fast bitch, blind bears - Бързата кучка слепи ги ражда Hungry bear does not play boogie-boogie - Гладна мечка хоро не играе United company mountain lifts - Сговорна дружина планина повдига Your grand mommy's bushes - Бабините ти трънкини Stay cool granny for beauty - Трай, бабо, за хубост I'll light your butter - Ще ти светя маслото He tied a can on me - Върза ми тенекия Man from the Big Good-Mornin' - Човек от голямото добрютро Yes but no - Да, ама не! like a pissed-on geranium - като препикано мушкато Ass ruins a head - Гъз глава затрива Ass knows two and two hundred - Гъз знае две и двеста Duck with the ducks! - Патка с патката ти Stupid like a corner - Тъп като ръб A word said - a stone thrown - Казана дума - хвърлен камък Don't look like a calf in a trai- Не гледай като теле в железница So will be she - Тъй ше е тя...

Искаш да кажеш минава на машинен превод. Още един такъв: Оригинал: "Vah Helsing, you, murderer!" Превод: "Ван Хелсинг, ти, мордар такъв!"

Е, зависи какъв е подбора в сборника. На други места пише друго - били са достатъчно мощни, та да се опълчат на Thuatha De Danaan, които са предвождани от богове Явно някои части от епоса са съвсем маргинализирани и са влезли в народните приказки доста изкривени. Всъщност Толкин къде пише за Фир Болг? П.П. Наистина, какво прави темата в тази секция?

Всъщност Хърст не е толкова известен с картините си, колкото с композициите, в които триумфира смъртта. Овца в аквариум с формалдехид, телета, прасета, черепи и т.н. Една мъртва акула например много разбуни духовете. Някои го сравняват с Анди Уорхол, което направо си го слага в редиците на кича. Лично аз не приемам подобни "творения" за изкуство. Не знаех, че е най-богатия художник, но щом и него го е ударила кризата... Хубаво, че ще се сложи край на безумието да се купуват подобни "творби" за милиони, за мен си е чиста лудост. Малко повече за Хърст тук

Какъв е всъщност механизмът за започване на процедура? Необходимо ли е да си еко организация, за да внесеш иск? В смисъл, обикновено физическо лице не може ли да се опита? Ето например тези снимки - като ги гледам и побеснявам, не мога ли аз да осъдя Дания за нанесени щети - децата ми сънуват кошмари и плачат за делфинчетата е само един от мотивите, които частно лице може да има, в глобален мащаб това си е геноцид над вида. Изобщо каква е процедурата и кой съд гледа подобни дела? Ако някой знае, нека пише, редно е хората да са осведомени. Не бива да забравяме, че и тук също имаме проблеми - например проектът за вятърни електроцентрали в Шабла, който ще наруши миграцията на много видове птици. Да, ОК, има съответните организации, които уж правят нещо по въпроса, но не е ли редно и ние да им ударим едно рамо? Нека доразвием темата, като потърсим информация как е уреден правно проблемът в международен план. Защото и аз като Warlord се чудя как така още никой не е осъдил Дания.

Това ми оправи настроението.

Имам и аз материали за Фир Болг. Темата е много дискусионна. Най-общо, това е народът, който Thuatha De Danaan са заварили при идването си на острова и с когото са водили много епични битки. Прието е, че Фир Болг не са келтски народ. От друга страна, за него говорят само изследователите на митовете. Няма археологически доказателства за съществуването им. Ще пиша и аз по-натам, имам преведени някои материали, които се отнасят до тях, с други се занимавам в момента.

Опит за портрет с малко щрихи Александър Стоянов Теодоров – Балан е роден на 15.10 (27.10 по стар стил). 1859 в с. Кубей, Бесарабия. Ако се доверим на астрологията, то за родените на тази дата звездите предопределят бъдеще на уникална личност, орисана да остави ярка следа на литературното и/или езиковедското поприще. Любопитен факт е, че на същата дата са родени Вергилий, Лермонтов, Иля Илф и Ницше. Рождена дата 15 октомври е и на руския археограф Николай Савич Тихонравов и на философа и специалист по история на културата Мишел Фуко. Ще споменем мимоходом и писателите Итало Калвино и Чалз Пърси Сноу. Все талантливи личности, но дотук със закачката за звездите. Семейството По думите на Елена Георгиева Балан е “много заслужила издънка на фамилия, пренесла от Бесарабия след Освобождението здрав български дух и участвала в изграждането на Нова България...” [1] Според Галина Минчева в рода Балан е “приемствена черта да се служи безрезервно на отечеството.” [2] Прадедите на големия наш езиковед са изселници от Сливен по време на Руско-турската война от 1828-1829 година. Те се установяват в Бесарабия, където се раждат петимата видни братя, строители на новата българска държава. Това са акад. Александър Теодоров – Балан, генерал Георги Тодоров – опълченец, участник в Сръбско-българската война от 1885г., командир на победоносната Рилска дивизия, командващ ІІ и ІІІ армия, проф. д-р Атанас Теодоров – основоположник на съдебната медицина, експерт по делото на Яворов, Мартин Тодоров – кмет на София през 1904-1908 г., когато започва строителството на Централните хали, Софийската минерална баня и павирането на “Цар Освободител” с прочулите се в цяла Европа жълти павета. Петият брат е инж. Михаил Балански – един от създателите на топлофикацията в България, осъществил проектите за Народна банка и Съдебната палата. Заслужава да се отбележи приносът на проф. Атанас Теодоров за изясняване обстоятелствата около самоубийството на Лора Каравелова в шумното дело № 205 от 1913 г. Единствен професорът поддържа с куп документи тезата, че Яворов няма пръст в смъртта на съпругата си. [3] Биографична справка Младият бесарабски българин следва славянска филология в Лайпциг и завършва в Прага (1879-1884). Защитава докторска дисертация на тема “За звука “ь” в новобългарския език”. Член на Българското Книжовно Дружество от 1884 г. Той е съосновател и първият ректор на Висшето училище, където работи първоначално като хоноруван, а впоследствие като редовен преподавател. Основател на университетската библиотека. Избиран е за ректор в три мандата (1888-1889, 1896-1897 и 1902-1903). Професор и титуляр на катедрата по българска литература (1893-1907, 1910-1934) в СУ “Климент Охридски”. От 1922 година е действителен член на Българския археологически институт. От 1939 година – почетен доктор на Софийския университет. Акад. Александър Теодоров – Балан е един от основоположниците на българската филологическа наука. Повече от 75 години той неуморно работи върху описанието на българския книжовен език и има огромна заслуга за теоритичното изучаване на неговия граматически строеж, за създаването на български тълковен речник и за демократичен правопис. Работил е и в областта на българската диалектология и историята на българския книжовен език. Големият учен оставя огромно по обем научно творчество. Пълната библиография на трудовете му съдържа повече от 900 заглавия на книги, студии, статии и бележки, 310 от които посветени на българския език. Балан е автор на първата научна история на българската литература до края на ХІХ век. Автор е също и на първите научно издържани граматики на български език. Сред по-важните му изследвания са: “Българска литература” от 1896 г., “Книгописният труд на българите” от 1906 г., “Български книгопис за 100 години (1806-1905)” от 1909 г., “Българска граматика” от 1930 г., “Нова българска граматика” от 1940 г. През 1896 г. в Пловдив е издадена БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА. Кратко ръководство за средни и специални училища от младия ректор на Софийския университет Александър Теодоров Балан. Първият университетски учебник по българска литературна история (1896) започва със следната дефиниция за литература: “Литература се казва сборът на всички душевни произведения, що е създал и притежава един народ, било в жива или в писана реч.” Балан с право е признат за създател и патриарх и на българската библиография, на което ще се спрем малко по-подробно надолу. Друг интересен факт в неговата биография е, че през 20-те години Балан заема поста Велик майстор във Великата българска масонска ложа (за което свидетелства и абдикиралият Фердинанд в “Писма до сина”). Ложата е наречена Русенска въздържателна ложа "Човещина" №14 и е основана на 21 април 1924 г. Тя е клон на Международния тамплиерски орден на добрите храмовници (I.O.G.T.), който се намира в Цюрих, Швейцария. Историята й е следната: в края на 1906 г. цюрихският професор-ентимолог и общественик д-р Огюст Форел, автор на книгата "Половия въпрос" и основател на световното движение за трезвеност, борба с алкохолизма и проституцията, посвещава в Швейцария българския професор Александър Теодоров-Балан за делегат на ордена, който е пренесен и в България. Заслужава внимание и фактът, че наред с Алеко Константинов, Балан е един от основателите на организираното туристическото движение в България. Той заема поста председател на Българско туристическо дружество от 1901 до 1921 година. Редактор е на списание “Български турист” (1902-1903 г.) Вкратце за Балан - езиковедът На Балан често се приписва авторството на комични думи като „драсни-пални клечица”, „писможалба”, „вестопродавници”, „негодие старешко”, „душесмут” и мн. др. Тази “Баланиада” всъщност е с известен автор – поетът Кирил Христов, който в своите спомени представя в обидно пародийна светлина учения и го нарича “чистачът”. Известно е обаче и това, че в мемоарите си Христов не казва добра дума за никого, освен себе си. Макар и талантлив, поетът ревнува всеки, който заслужено е постигнал слава и страда от това. Днес обезпокоителното е, че авторството на думи, сътворени от “пурист-възрожден” като Иван Богоров, се приписват на Балан. Дори националните медии поради неосведоменост, повтарят грешката на Кирил Христов. За разлика от Богоров обаче, Александър Теодоров – Балан никога не е правил смешни езикови предложения. Всички съвременници го наричат „Гений на езика”. Автор на редица ценни изследвания в областта на езиковата ни култура, той до края на живота си остава скромен и трудолюбив човек. Историчката Теодора Апостолова, негова внучка, си спомня, че дядо й посрещал гордо всички неприятности. Каквото и да му се случело, той казвал, че само добрият професионалист може да има достойна гражданска позиция. Балан е “майстор – ковач” на нови думи като „възглед”, „дейност”, „заплаха”, „излет”, „летовище”, „общувам”, „поява”, „предимство”, „становище”, „творба”, „украса”, „усет” и много други. Пръв автор на редица учебници по български език и литература, пръв ректор на СУ “Климент Охридски”, академикът изповядва умереност във всичко, освен в любовта към родината. [4] Балан и литературата Първата обнародвана работа на Балан е всъщност литературна – на 18. ІV. 1880 г. пловдивския вестник “Народний глас” отпечатва неговия превод на разказа “Целувка” на чешката писателка Каролина Светла. Според Петър Динеков интересът на академик Балан към литературата не е нещо случайно. Той има дълбока връзка със заниманията му с езика. “Защото онзи, който изучава въпросите на езика и особено съвременния литературен език, не може да не се докосва всекидневно и ежечасно до произведенията на литературата. Към това се прибавят и други обстоятелства: в първите години след Освобождението, когато започва научната си дейност и академик Балан, твърде малко са подготвените специалисти в различните клонове на науката и на всекиго се налага да работи в няколко области. Академик Балан посвещава голяма част от силите и способностите си на литературни изследвания и създава трудове, които са оставили значителна следа в развитието на нашата млада литературна наука.” [5] Като университетски преподавател Балан чете основните курсове по славянска и българска литератури. Дълги години академикът е редовен сътрудник по литературни въпроси на сп. “Български преглед” (1893-1899) и “Периодическо списание” на Книжовното дружество, които излизат с негови изследвания, статии и критични оценки. Сътрудничи още на на сп. “Българска сбирка”, “Демократически преглед”, “Училищен преглед”, “Слънце”, “”Българска мисъл” и др. Обнародва статии върху българска литература в чешки списания; написва първата история на българската литература, поставена върху научно-изследователски основи; прави преводи в проза и стихове на редица славянски и немски писатели като Ян Колар, Прохазка, Александър Фредро, Фридрих Шилер и др. Балан библиографът Александър Теодоров- Балан е признат за основател на съвременната българска библиография, а венец на неговите дългогодишни усилия и труд е “Български книгопис за сто години. 1806 – 1905”. Преди да се спрем по- подробно на дейността му като библиограф, не можем да не отбележим, че този труд е актуален дори и в наши дни, на него се позовават редица специалисти в областта на библиографията и библиотечното дело. Още като ученик в Болградската гимназия Балан се интересува от от книжнината на отечеството си, подтикнат от своя учител В. Д. Стоянов. [6] Идеята за съставяне на репертоар на българската книга занимава Балан още по време на следването му в Прага. През 1882 г. той започва да събира сведения за допълването на “Книгописа” на К. Иречек, без да знае, че последният продължва работата си по библиографирането на българска книжнина. Двамата работят независимо един от друг, докато през 1889 г. Иречек, научил за научните му търсения, му преотстъпва материалите си. През 1885 година, веднага след завръщането си от Прага, Балан издава първата теоритична библиографска публикация в България. Току-що завършилият Пражкия университет славист си поставя амбициозната задача да “поведе отечеството си по модерния път на европейската библиография. Първата му стъпка е преобразуването на книгописната рубрика в “Периодическо списание” в текуща национална библиография”. [7] С това се поставя началото на текущата национална библиография. Трудът на Балан ”Български книгопис. Дял първи. От времето на на първата новобългарска печатна книга до последната Руско-турска война (1641-1878)” вижда бял свят през 1893 г., издаден като приложение на т. 9 на “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”. Той регистрира 1166 заглавия на книги, вестници, списания, географски карти и др. и е с характер на обща библиография. Макар че по- късно към него правят добавки Ю. Иванов, Ст. Аргиров, И. Керемидчиев и Н. Начов, трудът си остава основна заслуга на големия учен Александър Теодоров- Балан. Отново Балан е пионер в усилията за основаване на професионално библиографско списание. През 1904 г. той основава сп. “Книгопис”, но за съжаление списанието просъществува само година. През 1906 г. българската печатна книга празнува своя стогодишен юбилей. У Балан зрее идеята това да бъде подобаващо ознаменувано официално и в тази връзка прави предложение на Българското книжовно дружество. Той включва ”Български книгопис. Дял първи. От времето на на първата новобългарска печатна книга до последната Руско-турска война (1641-1878)” в общия репертоар “Български книгопис за сто години”, а цялостния труд той назовава “дар за столетницата книга”. Последният е отпечатан през 1909 г. от името на Дружеството и е плод на двадесетгодишната усърдна работа на Балан в областта. Съдържа 15 258 описания на книги, вестници, списания, географски карти, ликове. Авторът работи върху снабдяването на репертоара с анотиран именен показалец на рецензираните заглавия, който трябва да допълни този труд. Въпреки значението на тази огромна работа обаче, Българското книжовно дружество не само не осъществява замисленото от Балан допечатване на “Български книгопис за сто години”, но поставя и обидното за автора подзаглавие “Материали”. Злите езици говорят, че част от това отношение Балан държи на недолюбващия го Любомир Милетич. Признанието все- пак идва с високата оценка, дадена от акад. Н. Михов в доклада му пред Международния конгрес по библиография в Брюксел през 1910 година. Трудът е оценен и от друг виден библиограф – Н. Начов в ласкава рецензия от 1918 година. Висока оценка на усилията на Балан дава и Ячо Хлебаров, който изказва съжаление, че “Книгописът не е срещнал нито една сериозна оценка, каквато заслужава Балановият труд”. Балан – човекът в очите на съвременниците Как са виждали големия Балан неговите съвременници? Как е изглеждал той в очите на хилядите негови студенти, преминали през годините неговото обучение? Ето как го споменава казанлъшкия майстор на перото Чудомир с присъщия си хумор в своите “Дневници”: “ 8 Август 1955. В музея идва Ал. Теодоров - Балан, придружен от сина и снаха си. Бодро, свежо старче на 96 години (между нас казано, и малко поизветряло). "Дойдох - кай - да вида твойта как’ Сийка, пък и тя да ме види." В музейната книга написал: " Недочува, недовижда, а иска още да се учи." Наметнат бе със сива пелерина и тока със значка отпред. Била за почетно гражданство на столицата. Единият му син (военен) бил убит, а придружаващият го лежал дълго в затвора и сега секретарствувал на баща си...” [8] Елена Георгиева пише: “Първата ми среща с “дядо Балан”, както го наричахме в далечната 1954 година, беше при обсъждането на студията му “Българското склонение”. Той навършваше 95 години, но с жар и рядка убеденост представяше становището си за наличието на падежи в българския език. Тогава за мен дядо Балан беше легенда, мит, макар че го бях срещала да се разхожда по бул. “Цар Освободител” – невисок, почти дребен, с библейска брада и с вечния си кожух. Когато обаче обзорът излезе в “Български език”, при едно от идванията си в института дядо Балан попита: “Коя е тая Елена Георгиева, която е писала за мен, да й благодаря”. А виждайки ме, възкликна: “А, срещнаха се Авраам и Вениамин!”, намеквайки сякаш за приемственост между поколенията.” [9] В спомените на П. Динеков ученият също е дядо Балан “заради благостта, с която ни посрещаше, заради вниманието, с което ни изслушваше, заради подкрепата, която охотно ни оказваше. В своя дом той ни приемаше не като студенти, а като приятели и ние с радост разглеждахме научните и литературни новости, натрупани върху специалната подвижна полица край креслото му. Той ни поразяваше с трудолюбието си, със системността на своята постоянна всекидневна работа, с постоянството, с което следваше и защищаваше своите научни убеждения, с готовността да споделя с младите си студенти вълненията и тревогите на своя труд. Ние помним нашия скъп професор Балан и от излетите – с неговото оригинално наметало от зелено сукно – на връх Сталин (Мусала) и в Бачковския манастир, по пловдивските тепета и хълмовете край Владая. И когато не говореше по любимата си тема – езика, разказваше ни спомени за ранните си години на учителство в Пловдив или ни декламираше откъси от прочутата славянска поема на Ян Колар. Мисля, че един професор учи не само със знанията, които дава от катедрата и в научните си трудове, но и с отношението си към младите хора, с непосредственото си просто и естествено отношение, изпълнено с доверие и приятелство. Ал. Теодоров – Балан беше такъв професор...” [10] Какво повече да добавим към казаното по-горе ние, принадлежащи към поколение, нямало късмета до познава Балан приживе... Късмет за една нация е да роди подобна ярка и многостранно развита личност. Целия си стогодишен живот Балан отдава на своята родина, България, която ние, сегашното поколение наричаме презрително “мащеха”, бъркайки я с институцията “държава”. Можем само да съжаляваме, че вече не се раждат такива значителни фигури като акад. Балан. Не пречи обаче да се поучим от примера му. Пред стопанския факултет на СУ “Св. Климент Охридски” (спирка “Студентски общежития”, след хотел Плиска) признателните поколения и научната общественост на България издигнаха чудесен малък паметник от бял мрамор. Балан в разцвета на силите си, на върастта на която сме сега и ние. И ако не можем да дадем на на родината си нещо значително, то, минавайки оттам на път към поредната “бизнес-задача”, поне можем да оставим цвете и да се поклоним пред паметта му. Бележки: 1. Георгиева, Елена. Академик Александър Теодоров – Балан в обществената и културно – историческата ни памет [Статия] . – Интернет, 2005 г. 2. Минчева, Галина. [Неозагл.статия]. -Интернет, 2006 г. 3. пак там, с. 2 4. пак там, с. 3 5. Динеков, Петър. Александър Теодоров – Балан и българската литература. – Интернет, 2005 г. 6. Теодоров – Балан, Алескандър. Книга за мене си. С., Унив. изд.,1988 7. Правдомирова, Донка. Поглед къв 150-годишното битие на българската библиография. 8. Из дневниците на Чудомир.- Интернет, 2006 г. 9. Георгиева, Елена. Академик Александър Теодоров – Балан в обществената… 10. Динеков, Петър. Александър Теодоров – Балан и българската…

За мен Маркс дори не е бил идеолог, други го превръщат в такъв, опирайки се на трудовете му. А като икономист Маркс все още го изучават на Запад. Не може да се отрече, че формулировките му са точни. А това, че други го интерпретират с политически оттенък и го развяват като знаме, е съвсем друг въпрос.

Това цялото ли е документа? Пише - "Ранни църковни отци - допълнителни документи", съдържа колекция от документи за периоди преди, по време и след Никейския събор.

Дайте линк, ще се опитаме да се регнем. ISTORIK, този, руският не се отваря

Наистина, на какво основание? Изобщо дали ли са обяснение? Моля, дай първоизточника, искам да го пусна и на други места.

Togarm, когато имаш време. Но не забравяй да прикачиш документа, този тук е само фрагмент.

Едит - извинявам се за двойния пост, моля, изтрийте.

Тук е моментът да препоръчам тритомника на Георги Велев "Българският календар" изд. от ТАНГРА ТанНакРа: С, 2003. По-късно днес ще опитам да отделя време за препечатване на части от главата за Игнажден. Велев разглежда този празник като антипод на Еньовден (Яньовден), като прави връзка с циклите на жизнена активност - най-високо ниво на Ян през лятото и респективно на Ин през зимата. Обикновено не вземам насериозно повечето разработки, които търсят паралел с Китай и китайското, но в случая на този труд аргументацията е много силна и заслужава внимание. Лично аз не изключвам възможността други народи да са заели нещо от древните българи, а сега просто да ни "връщат" старото знание.

@ stoedin, anahronia - благодаря за хубавите думи. Руснаците са направили доста добър мини-сериал по "Майстора и Маргарита", някой знае ли как да го издиря из руските торенти?

В такъв случай ще я оставя, не е толкова важно, че част 2 е публикувана първа, но затова пък е важно времето, което тези, които са коментирали са отделили. А ако реша да пиша в раздел литература специално върху "Майстора и Маргарита", тогава ще се постарая да я подредя по-качествено

@ КГ 125, ISTORIK Обърках постовете, 3 и 4 всъщност трябва да са 1 и 2, има ли начин да ги разместите? @ tarsan Благодаря за препратката, най-вероятно ще потърся книгата, но няма как да я цитирам във вече завършена работа

В началото Воланд предсказва обезглавяването на известния редактор Берлиоз, а когато това наистина се случва, окупира апартамента му. По неведоми пътища той изпраща един дребен бюрократ в Ялта, друг пък мистериозно изчезва почти напълно, с изключение на костюма, а неколцина са ужасени дотам, че настояват пред властите да бъдат прибрани в добре охранявани затвори, в името на собствената им безопасност. Единственият свидетел на появата на Воланд, посредственият млад поет Иван Бездомни, е въдворен в психиатрична клиника. По същото време, в същата клиника живее истинският обект на посещението на Воланд, автор на непубликуван роман за Пилат Понтийски. Съдбата изглежда не е лишена от чувство за хумор – Булгаков умира забравен като своя Майстор. До него е само Маргарита – и последните му думи: “Нека знаят”. Майсторът, както той сам се нарича, е доведен до лудост от опустошителните рецензии, отхвърлящи произведението му. Той е пречупен и омаломощен не само от жестоката критика на издателите, но и, както намеква Булгаков, от преследвания на политическа основа. Зад образа на Майстора се крие самия автор, преживял на собствен гръб гоненията и нападките на критиците и давлението на сталинския цензурен апарат. Два паралела съществуват в световната литература. Дон Кихот и Санчо Панса (б.м. мнение на Клео Протохристова за аналогия между двата романа и основните протагонисти) – Сервантес също е бил цензуриран в Англия. Вторият е роден продукт. Христо Смирненски със “…съпруг бе мракът, глупостта пък булка ….. роди се не дете, а зла свекърва и цензура се назова.” Алегорията на Булгаков не би могла да остане нецензурирана. Дяволът не е съвместим с атеизма на времето, Ха-Ноцри е мистика, древен Йерушалаим е пропит с “опиум за народите”, а на всичкото отгоре Пилат поразително прилича на отговорен партиен другар, който си “измива ръцете”. Историята на Пилат е вид паралелно повествование, което приема различни форми в романа на Булгаков. То се явява ту като ръкопис в ръцете на Маргарита, тайнствената любима на Майстора, ту като сън на лудия поет Бездомни, ту като исторически достоверна случка, разказвана от самия Воланд. То е като сребърна нишка, просветваща в различни участъци от тъканта, а във всеки проблясък читателят вижда различна трактовка на проблема за свободата. Провокиран да види сцената от всевъзможни гледни точки, читателят започва да се замисля кой всъщност е истинския автор на тази история. Основният роман и този на Майстора завършват по един и същ начин, превръщат се в една книга. Майсторът и Булгаков се сливат в едно. Това са само два от въпросите, за които Булгаков провокира съзнанието на читателите в един уникален роман, в който историите се съдържат една в друга като руски матрьошки. Неговият Дявол е не само занимателен и интересен, той е справедлив и необходим – “Какво щеше да прави вашето добро, ако злото не съществуваше и как щеше да изглежда земята, ако от нея изчезнат сенките?” Въпреки, че посланието е скрито зад маската на фантастиката, Булгаковата сатира е безпощадно реалистична и конкретна, тя е исторически и психологически достоверна; времето, градовете и хората се вместват в живописна и убедителна картина и неслучайно се раждат изрази като “Булгаковска Москва” и “Булгаковски Киев”, забранената почва, от която по-късно ще възкръснат “Децата на Арбат” и “Ракова болница”. Романът, съвсем обяснимо, вижда бял свят чак през 1967 г., почти три десетилетия след смъртта на автора. Все-още стои въпросът дали светът е бил съвсем готов за тази книга през 30-те години. При условие, разбира се, че е узрял за нея днес. Все-пак опитите на цензурата да обрекат автора и произведенията му на забрава не се увенчават с успех. Сбъдват се думите на Воланд - “Ръкописите не горят”. Шокираща, затрогваща и невероятно забавна, книгата не прилича на никоя друга. “Майстора и Маргарита” е различна книга при всеки нов прочит. Цензурата също е форма на творчество. Изкривено, да, плагиатстващо, неспособно да роди нищо от себе си, но все пак… Сенките на Булгаков са неговата собствена несигурност, забраните, с които не се е справил, табутата в собствените ни съзнания. Сигурно е само едно – земята привечер не винаги е така очарователна. Списък на използваната литература: 1. Булгаков М. А. Мастер и Маргарита. - М.: Художественная литература, 1988. 2. Петроний, Г. – «Сатирикон» 3. http://www.bulgakov.ru и други материали в Интернет 4. “Старогръцки легенди и митове”. - Сборник 5. Левина Л. А. Нравственный смысл кантиальных мотивов в философии романа «Мастер и Маргарита». – М.: Высшая школа, 1991 6. Петелин В. В. Михаил Булгаков. Жизнь. Личность. Творчество. - М.: Московский рабочий, 1989. 7. Яновская Л. Творческий путь Михаила Булгакова. М.: Советский писатель. 1983. 8. Снимките са предоставени от Сергей Ерофеев, илюстрациите са към едно от руските издания на “Майстора и Маргарита”

“ Най-добрата цензура е забравата” Анонимен автор Също както в древното китайско проклятие, Михаил Афанасиевич има “честта” да живее в “интересно време”. Защото края на ХIХ и началото на ХХ век безспорно е един от най- бурните, размирни и спорни периоди в историята на човечеството. Именно този период формира авторския облик на Булгаков. М.А. Булгаков е своего рода феномен за съветските времена. Още в младежките си години той ненавиждал идеята да се пише по “социална поръчка”. Във времена, в които конюнктурата и страха погубват не един талант и не един блестящ интелект, в писмо до правителството от 1930 г. той пише: “… Дори не съм правил опити да напиша комунистическа пиеса. Предварително знам, че няма да се получи…”. Подобна невероятна смелост може би се дължи на това, че Булгаков никога не е отстъпвал от творческите си позиции и от идеята да бъде самия себе си и в най-трудните моменти. А такива той има много, точно защото подобни позиции тоталитарния апарат не може да допусне. Булгаков изпитва на гърба си ужасния натиск на мощната административно – бюрократична система от сталинските времена. Творчеството на М. Булгаков е явление в руската и световната художествена литература на ХХ в. В аналите на “протестната” литература едва ли има по- блестящо и нестандартно произведение от “Майстора и Маргарита”. Михаил Бугаков сътворява своя шедьовър през 30-те години на ХХ в., във времето на войнстващ сталинизъм, когато на практика всичките му произведения са забранени. Странно е, че в една игра на авторство като че ли именно цензурата е “виновник” за раждането на “Майстора и Маргарита”. Защото създаването на подобно произведение не би било възможно в едно свободно и демократично общество, в което потъпкването на човешките права и ограничаването на личното мнение са наказуеми. Ако такова общество изобщо може да съществува. Един писател, формиран в подобно общество никога не би постигнал студената самота. Да си сам е донякъде сходно с това да си цензуриран, гениален и отхвърлен. Стигаме и до обратната страна на медала. Ползата от цензура. В нашия език е влязла любопитната латинска дума “ценз”. Влязла е като нещо положително. Добре е да го притежаваш. Лошо е, ако ти липсва. В своя “Сатирикон” Петроний оставя името си на цензор: Arbiter Elegantiae – Ценител на Изящното. Историята е любопитна, самият цензор се самоубива, за да каже на тогавашният силен на деня, че “предпочита да слуша воя на Орфо в сенките на Хадес, отколкото скимтенето на Нерон в опитите му да е велик артист.” Цензурата е добра, препоръчителна е. Когато не се прекалява с нещо добро. Хората имат необичайната склонност да определят себе си чрез нещастието и страданията. Не е новост, че най-добрите постижения човешки се създават във време на терор, смърт и … цензура. Вярно, Втората Световна Война ни даде Холокоста и атомното оръжие, но ни даде и атомните електростанции. Ако не бе немската цензура, може би нямаше да я има и Теорията на Относителността. Ако го нямаше Сталин, къде щеше да е Булгаков. При Булгаков, с риск да прозвучи като клише (самата фраза вече е клише), идеята за човешката свобода е провокирана от лично изстрадани истини. Свободата и нейното разбиране е една от основните идеи в “Майстора и Маргарита”. Същата тази възвишена, идеализирана свобода, за която мечтае и ще мечтае човечеството. Свободата, на която са посветили безсмъртните си произведения гениални майстори на перото и четката. Свободата, заради която се е проливала кръв в многобройни войни и революции. И свободата, с която не знаем какво да правим. Нашата независимост е и наша отговорност. Ние не обичаме да поемаме отговорност. Тежи ни. Самият Хегемон на протектората Юдея пита “Що е истина?”. В романа на Булгаков той не го разбира, както не го разбра и в действителността. Човечеството не иска истина, а цензура. Тя прави живота по-прост, разбираем. По-лесно е да си с течението, отколкото да си самото течение. Тези, които са искали нещо друго, трето, не е трябвало да се раждат. Трети избор просто не съществува. Свободата в тоталитарното съветско общество е преследвана, ограничавана, отричана, смачкана. Преследванията и забраната на произведенията му принуждават автора да скрие своето анти-сталинистко послание зад воала на една объркана алегория за борбата между доброто и злото. По този начин именно условията на ограничаване формират двойнствения сюжет на “Майстора и Маргарита”. Друга основна идея в романа е проблемът за доброто и злото. Защото в света наистина съществува зло и толкова често тържествува над доброто. Побеждава го, променя го, изкривява го, превръща го в свое огледало. А човекът явно обича да твори злини, но не както и да е. Прави го в ореола на своята праведност. Иска ни се да защитим грешките си в светлината на факта, че тези, които сме наранили са си го заслужили. И никак не е удобно, когато добрият човек, когото сме халосали по главата с нещо тежко започне да пита “Ама как? Ама защо?” Ето пак цензурата. Тя помага, за да не се задават излишни въпроси. Във всички времена тези въпроси са вълнували големите умове но човечеството. И днес, редом с прогреса в обществото, се сблъскваме с все същите човешки пороци, непромеменени, непроменящите се- лъжа, лицемерие, предателство, кражба, бездуховност. При Булгаков тези проблеми са поставени с особена острота, защото целия му живот е обърнат наопаки, омърсен от тържествуващото по онова време в страната изначално зло. В такива исторически условия авторът създава «Майстора и Маргарита». В своята история Булгаков обрисува Москва през 20-те и 30-те, най-трудните години след революцията. Това е времето на НЕП-а, на “електрификацията + съветска власт”. Годините, когато ОПОЯС създава основите на съвременната лингвистика, а Данаил Хармс трогателно описва летящите бабички. Остап Бендер е все още в търсенето на “своя милион в чинийка със синя ивица”, а И. Илф и Е. Петров са във възторга на онова “което тепърва има да стане”. Време, когато са изтривани цели културно-исторически пластове, които не се вписват в схемата на партийните идеолози. Руското изкуство от началото на века, творчеството на модернистите от 20-те години, става на практика недостъпно. От библиотеките се изземват книгите на руските философи-идеалисти, репресирани са летератори и писатели емигранти. Подлага се на гонения творчеството на С.Есенин, А. П. Платонов, О. Э. Мандельштам, живописта на П. Д. Корин, К. С. Малевич, П. Н. Филонов. Разрушават се паметници на цър¬ковната и светската архитектура: само в Москва през 30-е г. са унищожени Сухарева башня, храма на Христос Спасител, построен с волни пожертвования в чест на победата над Наполео¬н, Червената и Триумфалната порти, манастирите Чудов и Воскресенский в Кремъл и множество други паметници, създадени с таланта и труда на народа. Внезапно много представители на същия този народ стават, незнайно защо, “врагове”. Арестите на така наречените “врагове” през 1935—1936г. нарастват в геометрична прогресия, през 1937 г. достигат апогея си, за да затихнат (но не са окончателно прекратени) през 1939 г. За тези години са репресирани 1108 от 1961 делегата на XVII конгрес на ВКП(б), около 40 хил. от 80 хил. офицери. Огромни загуби понасят научната, техническата и творческата интелигенция, също така духовенството (от 1930 г. Нататък са закрити 90% от църквите). Общото число на репресираните достига 2 милиона души. В западната историческа литература събитията от тези години често се наричат “Големия терор” и “Великото безумие”, т.е. действия, за които няма рационално обяснение. Интересен е и факта, че чистката върлува най-често измежду членовете на партията. Ако един безпартиен има шанс от 50% да попадне в затвора, то за отговорен партиен другар съотношението вече е 75%, а за кадрите от управляващата олигархия то вече е 90%. Има един единствен, за когото вероятността граничи с 1. Не е Булгаков, а неговият личен цензор Сталин. Но той не отива в затвор, нито в изгнание, нито пък на разстрел, доколкото знаем от историята. Още една от ползите на цензурата. В такава обстановка Булгаков работи над романа си, при това с ясното съзнание, че той едва ли ще бъде издаден. Извикан от въображението му, пред нас се разгръща един кошмарен свят на фантастични характери, обезумели бюрократи и невъзможни социални експерименти, едновременно комични и ужасяващи. Основният персонаж в романа е самият Сатана, който се появява на сцената зад маската на чуждестранен съветник, представящ се за професор по черна магия на име Воланд. Придружен от оромен говорящ котарак и “преводач” в карирано сако и напукано пенсне, Воланд хвърля в смут Москва, а след него шестват хаосът и опустошението.

ТВОРЧЕСТВО И ЦЕНЗУРА Първото значително произведение на Булгаков в Съветския Съюз излиза през 1924 година, когато писателят навлиза в Христовата възраст. Публикувани са повестта “Дьяволиада”, първа част на повестта “Записки на манжетах” и първа част на романа “Белая гвардия” . През октомври 1925г. излиза от печат повестта “Роковые яйца”- първото произведение на Булгаков, забелязано от критиката. Повестта е квалифицирана като остра сатира, насочена срещу съветската власт. През същата 1925 г. Булгаков пише още една повест – “Собачье сердце”, която така и не е отпечатана, тъй като сатирата на съветската действителност в нея е прекалено очевидна. Пак през 1925-та излиза и втора част на “Белая гвардия”, но съвременниците така и не дочакват завършека на това произведение, за да го оценят подобаващо. Междувременно, “Белая гвардия” е забелязана от МХАТ, който силно се нуждае от обновяване на репертоара си. През април 1925 та Булгаков получава предложение от режисьора Вершилов да адаптира повестта за пиеса. Така се ражда “Дни Турбиных”. Премиерата на “Дни Турбиных” се състои през октомври 1926 година, а постановката жъне небивал успех – само в първия сезон е играна повече от 100 пъти. Говори се, че пиесата е една от любимите на Сталин, който я гледа 15 пъти. Периодът 1928 – 1929 година е относително спокоен и цветущ за Булгакови. В различни театри по едно и също време се играят три от неговите пиеси, а доходите от тях обезпечават едно сравнително охолно съществуване. По това време въпреки враждебността на критиката, писателят чувства общественото признание на своя талант. В края на 20-те години буреносните облаци над главата на Михаил Булгаков се сгъстяват. През октомври 1928 в официоза “Известия” излиза статия с призив “да ударим по Булгаковщината” . Скоро след това е забранена пиесата “Бег”, също посветена на белогвардейското движение, репетициите на която току-що са започнали. През февруари 1929 тежката си дума по отношение на “Бег” казва и самият Сталин. В отговор на запитване от драматурга Билл-Белорецковский, генсекът окачествява “Бег” като “опит да са предизвика съчувствие, ако не и симпатия към определени слоеве от антисъветската емиграция” и още “да се оправдае или полу-оправдае белогвардейската дейност” . Естествено, след такъв отзив от най-високо място, съдбата на пиесата е решена. Свалянето на “Бег” има съдбоносно значение и за другите пиеси на Булгаков. Като последствие, през март 1929, всички те са извадени от репертоара на театрите с решение на Главреперткома, а авторът е лишен от всякакви средства за препитание. На няколко пъти Булгаков се опитва да си издейства разрешение за пътуване зад граница, но неизменно получава откази. Накрая, през юли, пише писмо лично до Сталин. Не получава никакъв отговор. През август, в писмо до брат си Николай, който живее в Париж, той пише : “ През 1929 година се извърши унищожаването ми като писател… около мен вече са плъзнали слухове, че съм обречен във всяко отношение…” В този тежък момент Булгаков започва работа над своите най-важни произведения – пиесата “Молиер”, трагедия, посветена на вечния въпрос за взаимоотношенията между Художника и Властта, “Театрален роман” и “Майстора и Маргарита”. През март 1930 Главреперткомът забранява “Молиер”. Отчаян, на 28 Март Булгаков пише ново писмо до правителството. В това прочуто писмо той откровено заявява, че никога няма да може да стане лоялен комунистически писател. На първо място, основна идея на неговото творчество е “борбата с цензурата, каквато и да е тя и при която и да е власт”. На второ място, той е сатирик, а при така стеклите се обстоятелства “всеки сатирик в СССР посяга на съветската власт”. Накрая, по дух той е писател- мистицист, пише “с черни мистични краски” и не може да се отнася към “революционния процес”, протичащ в страната, с нещо повече от “дълбок скептицизъм”. Във връзка с това, Булгаков моли или да му бъде разрешено да замине, или да бъде назначен като режисьор в Художествения театър. Копие от писмото е изпратено до всички инстанции – до Сталин, Молотов, Калинин, Каганович, Ягода, Бубнов и Кон. Отговорът е крайно неочакван- лично Сталин се обажда по телефона на 18 април. На въпроса на генсека относно заминаването зад граница Булгаков отговаря с въпрос: “Може ли руски писател да живее извън родината?”. Половин час след този паметен разговор от Художествения театър звънят с предложение за работа като асистент – режисьор. За Булгаков дебют на новото работно място става пиесата “Мъртви души” по Гогол. Много години след това пиесата се радва на голям успех в МХАТ. Скоро пристига и разрешение за възобновяване на “Дни Турбиных”. Сталин наистина харесвал тази пиеса. По отношение на другите пиеси обаче, Съветската власт остава непреклонна. През 1931 театър Вахтангов отказва да постави “Адам и Ева”. През 1935 същата съдба застига забележителната комедия “Иван Василиевич”, писана за Сатиричния театър. Забранени си остават и “Зойкина квартира”, “Багровый остров” и “Кабала Святош”. През октомври 1936 Булгаков напуска театъра (който между другото нарича “гробница на моите пиеси”) и постъпва в Болшой театър като либретист-консултант, но в това аплоа птичката на късмета така и не каца на рамото му. Принуден да си остане в къщи, писателят насочва всичките си усилия към “Майстора и Маргарита”, въпреки че по това време вече не хранел никакви илюзии относно издаването му. Романът е гениален и многозначен, най- забележителното от всички произведения на Булгаков. Финалът, изпълнен с дълбока тъга, е много подобен на края на самия автор. През 1939 година лекарите констатират развитието на смъртоносна болест – нефросклероза. В последната година от живота си писателят създава “Батум” – пиеса за революционното минало на младия Сталин. Казват, че вождът се запознал със съдържанието и, намерил я за добра, но не разрешил нито да се постави, нито да се публикува. Този хладен отказ окончателно смазал Булгаков. Състоянието му рязко се влошава, а в последните месеци от живота си ослепява напълно. Умира през март 1940. Михаил Афанасиевич Булгаков е погребан в Новодевичевското гробище. До началото на 50-те на гроба му няма нито кръст, нито паметник. Третата му жена, Елена Сергеевна, на няколко пъти се отбивала в каменоделските работилници, за да търси подходяща плоча. Веднъж забелязала в ямата, сред отломките от мрамор, огромен черен камък. Заинтригувана, тя попитала каменоделците какво е това. “Голгота”, отговорили и майсторите. Обяснили й, че на гроба на Гогол стояла тази Голгота с кръст, докато, по случай някакъв юбилей не поставили нова плоча. Според преданието, този камък е избран в Крим и докаран с конска каруца от Иван Аксаков. Без да се замисля, Елена Булгакова купува камъка. Така гоголевата Голгота става надгробен паметник на Булгаков.

БИОГРАФИЧНИ ДАННИ М.А. Булгаков е роден в Киев през Май 1891 година, в семейството на доцент от Киевската Духовна Академия. Началното си образование получава у дома, а след навършване на 10- годишна възраст е записан в Александровската гимназия, която по това време не отстъпвала на най- добрите столични училища. Представянето му там обаче далеч не било блестящо, а по спомени на очевидци не показвал никакви особени способности. След завършване на гимназията, през 1909 година, Булгаков постъпва в Медицинския факултет на Императорския университет. Още във втори курс се жени за Татяна Лаппа. В младежките си години бил голам поклонник на развлеченията- обожавал другарските вечеринки, театрите и ресторантите. Не отдавал голямо значение на учението и по тази причина три пъти повтарял 2-ри курс. Все пак, когато станало въпрос за изключването му, младежът се “взема в ръце” и през 1916 година завършва университета след успешно полагане на изпитите. През третата година от започването на войната, веднага след завършването на университета, Булгаков получил призовка за явяване на военна служба. В продължение на няколко месеца служи като военен лекар в Каменец-Подолское и Черновци. През лятото на 1916 е откомандирован и поставен на разпореждане на губернатора на Смоленск, който го назначава за лекар в село Нилско – Сичевско, едно от най-затънтените краища на губернията. Този период от живота си писателят по-късно описва в “Записки на младия лекар”. Периодът е особено тежък за Булгаков. Заболял тежко от дифтерит, в опитите си да се излекува, той се пристрастява към морфина. В следващите няколко години се бори с наркоманията. Особено много го гнети отдалечеността от цивилизацията и страшното невежество на населението. През 1917 успява да си издейства преместване в Вяземската болница, а през февруари 1918 е уволнен от военна служба и се връща в Киев заедно със съпругата си. По това време Киев се намира в епицентъра на бурните събития, съпътстващи гражданската война. През март градът вече е завладян от немците, които предават властта на хетмана Скоропадски. В същото време Булгаков започва частна лекарска практика като венеролог. В родния град духът му постепенно се повдига и той успява окончателно да се излекува от пристрастието си към морфина. През декември, след оттеглянето на немските войски, Киев е отцепен от войските на Директорията (Петлюровците). През февруари 1919 в града нахлува Червената армия, която установява режим на жесток терор – за около 7 месеца са разстреляни близо 7 000 души. В края на август червеноармейците се оттеглят под натиска на армията на Деникин. Малко преди тези събития обаче, Булгаков е мобилизиран от Червената Армия и заедно с нея напуска града. По-нататъшните данни в биографията му са оскъдни и недостатъчно проучени. Изглежда, по време на щурма на червеноармейците срещу Киев на 14 октомри, Булгаков преминава на страната на Белите и е изпратен от тях в Кавказ – отначало в Грозни, а по-късно във Владикавказ. При новата власт Булгаков все повече се ориентира към литературното поприще. Работи като завеждащ литературната секция на политотдела по изкуствата в ревкома на Владикавказ, като същевременно е и завеждащ театрална секция. Организира литературни вечери, концерти, спектакли, диспути, пише и поставя няколко свои (относително слаби) пиеси. През май 1921 година, когато във Владикавказ започват гонения и репресии над бивши белогвардейци, Булгаков счита за по- разумно да напусне града. Заминава първоначално за Тифлис (Тбилиси), след това за Батуми. Там обаче, въпреки всички положени усилия, не успява да намери работа и известно време живее на ръба на мизерията без никаква надежда за припечелване от литературни разработки. В края на Септември се мести със съпругата си в Москва. В Москва семейството започва новия си живот практически от нулата. Със съдействието на приятели се нанасят в Тихомировските студентски общежития, по-късно получават голяма комунална квартира на “Большая Садовая”, а чак през 30-те години се сдобиват със собствено жилище. В този период в Москва цари глад, а безработицата е огромна. Булгаков сменя няколко местоработи, доходите му са спорадични. Работи срещу нищожно заплащане в издателство, в пътуваща театрална трупа, като репортер във вестник “Рабочий” и като чиновник по обработка на писмата във вестник “Гудок”. Постепенно, установил контакти с различни вестници, Булгаков започва да пише и публикува фейлетони и репортажи. Продуктивността му е голяма – само в този период материалите са повече от сто. Част от неговите работи са публикувани в емигрантския вестник “Накануне”, издаван в Берлин. Пак там, през лятото на 1922, отпечатват и няколко глави от повестта “Записки върху маншетите”. В годините, тъкмо когато името на Булгаков добива известност в литературните среди, настъпват съществени промени и в личния му живот. В началото на 1924-та писателят се запознава с Любов Белозерска, бивша съпруга на журналиста Василевски. Двамата започват бурен роман. През април Булгаков се развежда с Татяна Лаппа и след година се жени за Любов.